9

Двете момичета, които дойдоха на гости, се казваха Лоръл и Мелани. Лоръл беше онази, която Каси беше видяла в библиотеката заедно с Диана. Като я огледа отблизо, забеляза, че е много слаба, със светлокестенява коса, дълга почти колкото тази на Диана, и красиво като на фея лице. Беше облечена с рокля на цветя и обута с розови кецове.

— Пицата е вегетарианска, нали? — попита тя, затваряйки с крак вратата, тъй като в ръцете си носеше камара пластмасови кутии. — Не си поръчала някоя голяма пеперони, надявам се?

— Никакво месо — увери я Диана и отново отвори вратата, за да пусне вътре другото момиче, стоящо търпеливо на прага.

— О… извинявай! — викна Лоръл, вървейки към кухнята. — Нося продукти за салата.

Диана и другото момиче се обърнаха и в един глас викнаха:

— Без тофу!

— Само зеленища — долетя отговорът на Лоръл. Диана и новата й гостенка се спогледаха с облекчение.

Каси се бореше със срамежливостта си. Момичето беше по-голямо от нея, високо, красиво и изискано. Гладката й кестенява коса беше прибрана назад с диадема, а сивите й очи бяха хладни и преценяващи. Сякаш я наблюдаваше през някакви очила.

— Това е Мелани — представи я Диана. — Тя живее на нашата улица, на Номер 4. Мелани, това е Каси Блейк, тя току-що се е нанесла на Номер 12. Госпожа Хауард й е баба.

Замислените сиви очи се обърнаха към Каси, после Мелани кимна.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна й Каси, доволна, че се беше изкъпала, и надявайки се, че дрехите на Диана не изглеждат нелепо върху тялото й.

— Мелани е нашият мозък — мило каза Диана. — Тя е потресаващо умна. И знае всичко за компютрите.

— Не всичко — намеси се Мелани, без да се усмихва. — Понякога ми се струва, че нищо не знам. — Тя погледна Диана. — Знаеш ли, дочух някакви слухове за Каси и Фей, но никой не иска да ми каже повече.

— Знам. Едва днес разбрах за това. Може би съм се откъснала от онова, което наистина се случва в училище, но поне ти трябваше да ми кажеш, щом си дочула нещо.

— Не можеш да водиш всички битки, Диана.

Диана просто я погледна, после леко поклати глава.

— Каси, защо не отидеш да помогнеш на Лоръл със салатата? Тя ще ти хареса, на твоите години е.

Лоръл стоеше пред плота в кухнята и режеше зеленчуци.

— Диана ме помоли да ти помогна.

Лоръл се обърна.

— Хубаво! Можеш да измиеш овчарската торбичка10 ей там, съвсем прясна е, затова вероятно по нея пълзят всякакви животинки.

Овчарска торбичка ли? Каси несигурно огледа няколкото купчини зеленина. Нима трябваше да знае кое какво е?

— Ъ-ъ… това ли е? — попита, вдигайки тъмнозелено триъгълно листо, белезникаво отдолу.

— Не, това е бяла лобода. — Лоръл посочи с лакът към сноп дълги, тънки растения. — Това е овчарската торбичка. Но всъщност можеш да измиеш и двете.

— Някога ползвате ли… ъ, майчина билка за салатите? — колебливо попита Каси, докато миеше листата.

Радваше се, че има с какво да помогне. Тези момичета бяха толкова умни, толкова знаещи, толкова земни, че отчаяно искаше да им направи добро впечатление.

Лоръл се усмихна и кимна.

— Да, но човек трябва да внимава да не яде твърде голямо количество, защото може да се обрине. Майчината билка е подходяща за други неща — от нея става хубава отвара при ухапвания от насекоми и страхотно любовно… — Лоръл внезапно замълча и смутено продължи да кълца зеленищата.

— Ето, динката11 е готова. Добре е да се ядат съвсем пресни зеленчуци, нали знаеш — бързо добави тя, — защото са по-вкусни и все още са изпълнени с живот от Майката Земя.

Каси предпазливо погледна към момичето. Може би Лоръл не беше съвсем с ума си. Изпълнени с живот от Майката Земя? Но тогава ненадейно си спомни за деня, когато се облегна на червения гранит и усети туптенето дълбоко вътре в него. Всъщност, когато си помисли, че го усеща. Защо тогава да не можеш да си втълпиш, че свежите растения са изпълнени с живот?

— Добре, можеш да кажеш на Ди и Мелани, че сме готови. Аз ще извадя чиниите — каза Лоръл.

Каси се върна в просторната дневна. Мелани и Диана бяха потънали в разговор и не видяха, че тя е зад тях.

— … прибираш я като улично кученце. Винаги така правиш — говореше Мелани и Диана я слушаше със скръстени ръце. — Но какво ще стане после…?

Тя замълча, Диана забеляза Каси и я докосна по ръката.

— Готово е — каза Каси.

Чувстваше се неудобно. За нея ли говореха? Нея ли наричаха улично кученце? Но не Диана беше казала това, а Мелани. Каси си каза, че не я интересува какво мисли Мелани.

Докато хапваха от салатата, Мелани я наблюдаваше, но в хладните й сиви очи нямаше враждебност. Те бяха само… замислени. После пристигна пицата и Каси се възхити на лекотата, с която трите момичета бъбреха и се смееха с момчето, разнасящо доставките. То така се впечатли от Мелани, че направо се самопокани да влезе, но Диана през смях му затръшна вратата.

После Мелани им разказа няколко забавни истории от пътуването си до Канада през лятото и Каси почти забрави за предишните й думи. Беше толкова приятно да води спокоен приятелски разговор и да не се чувства изолирана. Да бъде в този дом, да гледа как Диана й се усмихва… Все още не й се вярваше, че е истина.

Когато се приготвяше да си тръгва, Каси напълно се слиса. Диана й връчи спретната купчинка чисти дрехи — по сивия й пуловер нямаше и следа от сажди, и каза:

— Ще те изпратя до вас. Не се притеснявай за колата на баба си. Ако ми дадеш ключовете, ще кажа на Крис Хендерсън да я докара до къщата ви.

Каси тъкмо й подаваше ключовете и застина.

— Хендерсън? Нали не искаш да кажеш… че говориш за един от братята Хендерсън?

Диана се усмихна, докато отключваше хондата си.

— Значи си чула за тях. Крис е готин, наистина, просто е малко див. Не се тревожи.

Когато потеглиха, Каси се сети, че онзи, който беше подхвърлял раницата й, се казваше Дъг, а не Крис. Но въпреки това се безпокоеше.

— Тук, на „Кроухейвън Роуд“, всички се познаваме — обясни Диана. — Виждаш ли, там е къщата на Лоръл, а следващата е на Фей. Всички, които сме израснали тук, някак се поддържаме заедно. Всичко ще бъде наред.

— Поддържате се заедно? — Една странна мисъл мина през ума на Каси.

— Да. — Гласът на Диана беше преднамерено безгрижен. — Имаме си нещо като клуб…

Клубът? — Каси беше толкова отвратена, че я прекъсна. — Нима… и ти си в него? Ти и Лоръл, и Мелани?

— Аха — отвърна Диана. — Ето я и твоята къща. Ще ти се обадя утре… може дори да ти дойда на гости. Какво ще кажеш в понеделник заедно да отидем на училище… — Тя спря, щом зърна изражението на лицето на Каси. — Какво има, Каси? — попита нежно.

Каси клатеше глава.

— Не знам… да, всъщност знам. Разказах ти, че чух какво си говорят Фей и Сюзан, и Дебора, така започнаха всичките ми неприятности. Чух какви ги разправят и знам, че и те са в този клуб. Беше толкова ужасно… не разбирам как е възможно и ти да членуваш в подобно нещо заедно с тях.

— Не е каквото си мислиш… — Нежният глас на Диана заглъхна. — Но не бих могла да ти обясня добре. Едно ще ти кажа — не съди за клуба по постъпките на Фей. Въпреки че Фей си има и добри страни, ако се вгледаш.

На Каси й хрумна, че ще й трябва електронен микроскоп, за да ги открие. След това сподели мисълта си на глас.

Диана се разсмя.

— Не, наистина. Познавам я от бебе. Тук всички се знаем от край време.

— Но… — Каси я погледна разтревожено. — Не се ли боиш от нея? Не се ли притесняваш, че може да ти стори нещо ужасно?

— Не — отговори й Диана. — Не се притеснявам. Освен това тя… даде нещо като обещание да не го прави. А пък и… — Диана погледна Каси почти извинително — недей да ме мразиш, но Фей ми е първа братовчедка. — Каси зяпна. — Тук горе повечето сме братовчеди — тихо рече Диана. — Понякога втори или трети, но повечето сме по-близки. Ето малко от билковия чай, който Лоръл ми направи през лятото — добави тя и пъхна нещо в ръката й. — Пийни малко от него, ако напоследък ти е било трудно да заспиваш. Трябва да ти помогне. Ще се видим утре сутрин.

* * *

Когато на сутринта Диана се появи на прага, косата й беше прибрана в дълга красива френска плитка. Висеше като свилен пискюл. Носеше торбичка от тензух с приятно ухаещи сухи листа.

— Нали ми каза, че майка ти е болна от грип, затова й донесох малко чай. Помага при кашлица и треска. Ти опита ли онзи, който ти дадох снощи?

Каси кимна.

— Направо не мога да повярвам. Заспах на мига и се събудих чак на сутринта, чувствам се чудесно. Какво имаше в него?

— Ами, със сигурност има стрита котешка трева12 — обясни Диана и се усмихна на реакцията на Каси. — Не се тревожи, при хората ефектът не е като при котките. Просто успокоява.

Това ли беше правила Диана първата сутрин, когато Каси я видя? Беше правила някакъв чай? Каси не смееше съвсем да си признае, че е шпионирала приятелката си, но остана поласкана, че Диана е приготвила билки за майка й.

— Това е просто отвара от лечебни треви и еликсир от кристали против настинка — тихо каза тя на госпожа Блейк и гласът й прозвуча някак успокояващо.

Майката на Каси се поколеба за миг, после посегна да вземе чашата. Отпи от чая, после вдигна поглед и се усмихна на момичето. Каси усети топлина отвътре.

Дори старческото лице на баба й разцъфтя в усмивка при вида на Диана, докато двете момичета вървяха по коридора към стаята на майка й.

— Сигурно е чудесно да имаш такава баба — рече Диана. — Навярно знае много древни истории.

Каси почувства облекчение. Беше се опасявала, че Диана ще види само бенката, прегърбеното тяло и твърдата посивяла коса.

— Да, наистина е страхотна — отвърна тя и се зачуди как се бяха променили собствените й чувства към баба й след първия път, когато я видя на прага на къщата. — И е хубаво, че най-накрая имам възможност да я опозная, понеже тя е единствената ми жива роднина. Всичките ми други баба и дядовци са починали.

— И моите — каза Диана. И мама също. Тъжно ми е, защото винаги съм искала да имам по-малка сестра, но мама е починала в годината, когато съм се родила, а татко никога не се ожени повторно.

— И аз съм си мечтала за сестра — промълви Каси.

Последва мълчание, после Диана каза:

— Стаята ти е красива.

— Да — отвърна Каси и огледа масивните лъскави мебели, тежките драперии и големите кресла. — Красива е, но е като музей. Ето там са всичките ми неща. — Тя посочи купчината вещи в ъгъла. — Опитах се да ги подредя наоколо, но се боях да не одраскам или да не счупя нещо.

Диана се разсмя.

— Аз не бих се притеснявала. Тези мебели са оцелели през последните триста години, ще издържат още малко. Трябва просто така да подредиш стаята си, че нещата ти да пасват на тези тук. Може да опитаме следващия уикенд. Сигурна съм, че Лоръл и Мелани също ще искат да ни помогнат. Ще бъде забавно.

Каси си спомни светлата, изпълнена е хармония стая на Диана и усети прилив на надежда. Ако собствената й спалня изглеждаше поне наполовина толкова хубаво, щеше да бъде щастлива.

— Ти си много добра с мен — избъбри тя, след което примигна и притисна с длан челото си. — Знам колко тъпо звучи, но е истина. Правиш толкова много за мен и не получаваш нищо в замяна. И… аз просто не разбирам защо искаш да го правиш.

Диана гледаше през прозореца към океана, който се надигаше на талази и блестеше, отразявайки лазурното ясно септемврийско небе.

— Казах ти — отговори момичето и се усмихна. — Мисля, че ти си мила. Проявила си добрината да помогнеш на Сали и е било смело от твоя страна да се противопоставиш на Фей. Възхищавам ти се за това. Пък и — добави Диана, свивайки рамене — харесва ми да бъда добра с хората. Не е вярно, че не получавам нищо в замяна. Дори винаги се чудя защо другите са толкова мили с мен.

Каси я погледна — приятелката й седеше до прозореца и слънчевата светлина я обливаше, оформяйки ярък ореол около нея. Светлата й коса сякаш в действителност сияеше и профилът й беше съвършен като деликатно изваяна камея13. Нима Диана наистина не знаеше отговора на въпроса си?

— Ами, предполагам, че донякъде причината е в това, че се опитваш да откриеш доброто у всеки — отвърна Каси. — Навярно хората не могат да устоят на това. И това, че не си суетна и наистина те интересува какво ти казват другите… а може би и заради факта, че си най-красивото създание, което съм виждала през живота си.

Диана избухна в смях.

— Съжалявам, че си израснала край толкова грозни хора — рече тя шеговито. После стана сериозна, отново се загледа през прозореца и се заигра с шнура на завесите. — Но знаеш ли… — В тона й прозвуча някакво неудобство. После се обърна към Каси, а очите й бяха толкова яркозелени, че тя затаи дъх. — Знаеш ли, странно е, че и двете си мечтаем да имаме сестри, а нито една от нас си няма. Още откакто те видях в онази сграда… ами, чувствам се, сякаш наистина си ми по-малка сестра. Звучи налудничаво, но е истина. — На Каси не й се стори налудничаво. Откакто бе зърнала Диана за пръв път, усещаше, че двете някак са свързани. — И… не знам, имам усещането, че мога да говоря с теб. Дори повече, отколкото с Мелани или Лоръл, въпреки че се познаваме съвсем отскоро. Имам чувството, че ти някак ме разбираш и че… мога да ти се доверя.

— Можеш — рече Каси тихо, но толкова пламенно, че сама се изненада от себе си. — И аз не знам защо, но можеш да ми се довериш, независимо от всичко.

— Така че, ако искаш… — Диана леко се намръщи и прехапа устни, все още загледана надолу, диплейки смутено завесата. — Ами… мислех си, че навярно можем да бъдем като сестри. Все едно да се осиновим една друга. Така аз ще си имам по-малка сестра, а ти по-голяма. Но само ако искаш — добави припряно и отново вдигна поглед.

„Дали искам?“ Проблемът на Каси беше, че не знаеше как да постъпи — да се хвърли на врата на Диана, да затанцува из стаята или да избухне в смях, а може би и в сълзи.

— Би било хубаво — успя да отвърне накрая. Сетне, с преливащо от щастие сърце, срещна открито погледа на Диана. — Наистина, би било чудесно.



— Тази сутрин изглеждаш по-добре, мамо — каза Каси.

Майка й, седнала на края на леглото си, й се усмихна.

— Беше лош грип, но вече съм по-добре — каза тя. — А ти… ти изглеждаш по-щастлива, миличка.

— Така е — отвърна Каси и бързо целуна майка си по бузата. „Направо не можеш да си представиш колко съм щастлива.“

Днешният ден беше почти толкова вълнуващ, колкото и първия й ден в новото училище. „Не ме е грижа, дори всички останали да ме мразят — каза си тя. — Важното е, че Диана ще бъде там.“ Дори само като се сетеше за това, всичко останало преставаше да има значение.

Този ден Диана изглеждаше особено красива — носеше зелено велурено яке, обточено със синя коприна над избелели почти до бяло джинси. На врата й висеше медальон с един-единствен камък със синьо-бял млечен блясък. Каси се чувстваше горда само от факта, че върви до нея.

Освен това забеляза нещо странно по коридорите на училището. Беше й трудно да направи и три стъпки, без някой да ги спре.

— О, здрасти, Диана… имаш ли минутка?

— Диана! Толкова се радвам да те видя…

— Диана, не бъди толкова жестока. Няма ли поне да си помислиш да прекараме заедно уикенда? — Това го каза някакво момче.

На практика всички, които минаваха покрай тях, искаха да си побъбрят с Диана, а онези, които нямаха какво да й кажат, се спираха наблизо само за да я слушат.

Каси наблюдаваше как Диана разговаря с всички тях. Момчетата я молеха да излезе с тях на среща, но тя ги отпращаше с усмивка. Някои хвърляха тревожни погледи към Каси, но никой не се отдръпна и не й каза нищо гадно. Явно Диана имаше силата да противодейства дори на Фей.

Най-накрая, няколко минути преди звънеца, Диана се отдръпна от тълпата и изпрати Каси до часа й по английски. Тя не само влезе с нея в стаята, но дори седна на съседния чин и се заприказва с нея, без да обръща внимание на всички, които ги зяпаха.

— Тази седмица трябва пак да си направим парти с пица — каза тя с ясен, убедителен тон. — А и с Лоръл обсъждахме как да пренаредим стаята ти, ако все още имаш такова желание. Освен това наистина мисля, че трябва да се прехвърлиш в моя клас по история. Той е последния час и госпожа Ланинг е чудесна…

Диана продължаваше да говори и сякаш не забелязваше присъствието на останалите от класа. Но Каси усещаше как в гърдите й нещо бълбука като газирана напитка в бутилка. Момичетата, които миналата седмица й бяха обръщали гръб и я бяха подминавали, сега лакомо поглъщаха казаното от Диана, кимайки, сякаш са част от разговора.

— Е, май е най-добре да тръгвам, ще се срещнем в единайсет и петнайсет за обяд — рече Диана.

— Къде? — попита Каси, която почти изпадна в паника, когато Диана се изправи.

Чак сега осъзна, че така и не беше виждала нито Диана, нито Лоръл или Мелани, в обедната почивка.

— О, в столовата. Зад стъклената врата. Наричаме я задната стаичка. Ще я намериш — каза Диана.

Момичетата около Каси се спогледаха удивено. Когато Диана си тръгна, едно от тях заговори Каси:

— Ще обядваш в задната стаичка? — попита то завистливо.

— Явно — разсеяно отвърна Каси, наблюдавайки Диана.

— Но… — Момичетата отново си размениха погледи.

— Ти в клуба ли си? — попита друго.

Каси се почувства неудобно.

— Не… не съвсем. Просто съм приятелка на Диана.

Последва мълчание. Момичетата като че ли се поуспокоиха, макар все още да изглеждаха озадачени.

Каси едва ги забелязваше. Гледаше вратата и момичето, което влезе точно когато Диана стигна до нея.

Фей също изглеждаше великолепно тази сутрин. Буйната й черна коса блестеше, бледото й лице беше леко поруменяло. Устните й, подчертани от някакво червило с цвят на горски плодове, изглеждаха по-чувствени от всякога. Носеше червен пуловер, който следваше всяка извивка на тялото й.

Фей спря на вратата, препречи изхода и двете с Диана се взряха една в друга. Размениха си дълги преценяващи погледи, присвитите черни очи срещнаха зелените. Нито една от двете не каза нищо, но въздухът между тях всеки момент щеше да запука от натрупаното електричество. Каси почти усещаше двете силни воли, борещи се за надмощие. Най-сетне Фей се отмести настрана, но затова пък изпрати Диана с ироничен тържествен жест, изразяващ повече презрение, отколкото учтивост. И докато Диана минаваше покрай нея, Фей й каза нещо през рамо, без да я погледне:

— Какво каза тя? — попита Каси едно от момичетата.

— Не можах да чуя — отвърна тя.

Но всъщност излъга. Беше чула. Просто не разбра значението на думите. Фей беше казала:

— Спечели битката, но ще загубиш войната.

* * *

На обяд Каси се зачуди как досега не е забелязала задната стая на столовата. Но поне проумя защо Диана и приятелите й не бяха видели нея самата. Пред вратата й гъмжеше от ученици. Едни се надяваха да ги поканят вътре, други просто се навъртаха наблизо. Тълпата препречваше гледката от общото помещение.

Ясно беше защо тази стая е любимо сборно място. На стената беше окачен телевизор, макар че шумът пречеше да се чува звукът му. Имаше дори микровълнова печка и машина за сокове. Когато влезе и седна до Диана, Каси усети в гърба й да се впиват завистливи погледи.

Мелани и Лоръл също бяха там. Както и Шон — дребното момче с лукавото лице, което я накара да отиде при директора. Там беше и онзи с рошавата руса коса и леко кривогледите синьо-зелени очи един от братята Хендерсън. Каси се опита да не го гледа разтревожено, а Диана му кимна и каза:

— Това е Кристофър Хендерсън. Крис, кажи здрасти. Това е Каси. Ти откара белия й Заек14.

Русото момче се обърна и я загледа отбранително.

— Не съм го докосвал. Дори не съм го виждал?

Диана и Мелани се спогледаха.

— Крис — рече Диана, за какво говориш?

— За зайчето на това маце. Не съм го взимал. Не си падам по малки пухкави животинки.

Диана го зяпна за миг, после поклати глава.

— Яж си обяда, Крис. Забрави!

Момчето се намръщи, сви рамене и се обърна към Шон.

— Значи, има една група, казва се „Холера“, и те имат нов албум…

— Но все някой е докарал колата ми — колебливо се намеси Каси.

— Той го направи — рече Лоръл. — Просто понякога си губи паметта. Обаче знае всичко за музиката.

Каси забеляза, че Шон тук се държи по съвсем различен начин, в сравнение с онзи ужасен ден при шкафчетата. Беше извънредно учтив, изглеждаше, сякаш няма търпение да услужи някому, и непрестанно предлагаше да донесе разни неща вместо момичетата. Те, от своя страна, се отнасяха към него като към малко досаден по-малък брат. Двамата с Лоръл бяха единствените ученици от по-долните класове, с изключение на нея самата.

Няколко минути по-късно на вратата се появи една ягодовочервена глава. Сюзан се огледа.

— Дебора е наказана, а Фей има някаква работа навън, затова ще ям тук — обяви тя.

Диана вдигна поглед.

— Добре — рече тя с равен глас, после добави: — Това е приятелката ми Каси. Каси, това е Сюзан Уитиър.

— Здравей — каза Каси, опитвайки се да звучи нехайно.

Последва изпълнен с напрежение миг. След това Сюзан извърна към нея яркосините си очи.

— Здравей — каза тя най-накрая, седна и започна да вади едно след друго разни неща от плика с обяда си.

Каси я погледна, после хвърли бърз поглед към Лоръл. След това се обърна към Диана и повдигна въпросително вежди.

Чу се шумолене на найлон, когато Сюзан извади и последния продукт от плика си, последвано от пронизителния писък на Лоръл.

— О, Боже, не е възможно все още да ядеш тези неща! Не знаеш ли какво има в тях, Сюзан? Говежда лой, свинска мас, палмово масло… и около петдесет процента захар…

Диана прехапа устни, а Каси се разтресе безмълвно в опит да задържи физиономията си сериозна. В същия миг и Диана избухна в смях.

Останалите озадачено ги изгледаха.

Каси се усмихна, свела поглед към сандвича си с риба тон. След всичките тези седмици на самота, най-сетне беше намерила мястото, към което принадлежеше. До Диана. Беше приятелка на Диана, осиновена сестра на Диана.

Загрузка...