Подпалвачката

1

Силната буря отмина. Мина и време — три седмици. Лятото, влажно и изтощително, все още господстваше над Източна Вирджиния, но децата пак тръгнаха на училище и жълтите автобусчета, с които ги превозваха, сновяха с грохот по добре поддържаните второстепенни пътища на областта Лонгмънт. В недалечен Вашингтон, столицата на САЩ, започваше още една година на законодателство, слухове и инсинуации сред обичайната скандална атмосфера, поддържана от националната телевизия, с планирано изтичане на информация и неизменни облаци от алкохолни изпарения.

Всичко това не се отразяваше особено в постоянно хладните стаи и подземни помещения на двете довоенни къщи. Единственото сходство беше, че и Чарли Макджий учеше. Идеята да й вземат частни учители беше на Хокстетър и Чарли отказа, но Джон Рейнбърд я убеди.

— Каква вреда можеш да имаш? — попита я той. — Няма никакъв смисъл умно момиче като теб да изостава. Дявол да го вземе… извинявай, Чарли, но понякога адски ми се иска да бях получил повече от едно осмокласно образование. Сега нямаше да бърша подове… можеш да се обзаложиш на обувките си за това. А пък тъй и времето ти ще минава по-бързо.

И тя се съгласи — заради Джон. Частните учители дойдоха: младият мъж, който й преподаваше по английски език, по-възрастната жена — по математика, по-младата с дебелите очила — по френски, а мъжът в инвалидната количка — по естествознание. Тя ги слушаше и смяташе, че напредва, но го правеше само заради Джон.

На три пъти той си рискува службата, за да предаде бележки на баща й, и тя се чувстваше виновна. Затова още повече й се искаше да му достави удоволствие. Той донесе новини от баща й — че е добре, че се е зарадвал, като научил, че и Чарли е добре и че им помага за опитите. Последното я натъжи за известно време, но тя вече бе достатъчно голяма, за да разбира — донякъде поне, че невинаги най-доброто за нея е най-добро и за баща й. А напоследък все по-често започваше да се чуди дали Джон не знае по-добре кое е правилно за нея. По своя честен, забавен начин (винаги ругаеше, а след това се извиняваше, което я караше да се кикоти) той беше много убедителен.

Почти десет дни след късото съединение Джон не спомена нищо за палене. За тези неща говореха само в кухнята, където според него нямало „уши“, и то винаги шепнешком.

В онзи ден той попита:

— Ти мисли ли пак за онази работа с огъня, Чарли?

Вече винаги й викаше Чарли вместо „детко“, по нейна молба.

Чарли се разтрепера. Само мисълта за огън й действаше по този начин след фермата Мандърс. Тя изстиваше, мускулите й се стягаха и се разтреперваше: в докладите на Хокстетър това се наричаше „лека фобийна реакция“.

— Казах ти. Не мога. Няма да го направя.

— Е, не мога и няма не е едно и също — отбеляза Джон. Той миеше пода, но много бавно, така че да може да й говори. Парцалът му свистеше. Говореше по метода на заговорниците в затвора, като едва движеше устни.

Чарли не отговори.

— Имах едно-две неща наум — продължи той, — но ако не щеш да ги чуеш… ако решението ти наистина е окончателно… просто ще млъкна.

— Не, недей — каза от учтивост Чарли, но й се искаше той действително да млъкне и да не говори за това, защото то я караше да се чувства зле. Но Джон беше направил толкова много за нея… и тя ужасно се страхуваше да не го засегне или да не нарани чувствата му. Имаше нужда от приятел.

— Ами на тях трябва да им е ясно как си загубила контрол в оная ферма. Сигурно наистина ще внимават. Не мисля, че ще им стиска да те пробват в стая, пълна с хартия и мазни парцали, нали?

— Да, но…

Той повдигна малко ръка от парцала.

— Изслушай ме, изслушай ме.

— Добре.

— И сигурно им е ясно, че единствено тогава си предизвикала истински… какво?… голям пожар. Малки огньове, Чарли. В това е номерът. Малки огньове. И ако наистина нещо стане — в което се съмнявам, щото си мисля че ти се владееш по-добре отколкото смяташ — но да речем, че наистина нещо стане. Кого ще обвинят? Тебе ли? След като половин година тия мръсни копелета те насилват да го сториш? О, по дяволите, извинявай.

Думите му я плашеха, но нещастното му изражение я принуди да се изхихика в шепи.

Джон също леко се усмихна и сви рамене.

— А освен това не можеш да се научиш да контролираш нещо без да се упражняваш.

— Пет пари не давам дали ще мога да го контролирам, или не, защото просто няма да го правя.

— Може и да ти се случи — упорстваше Джон. Той изстиска парцала, остави го в ъгъла, изля сапунената вода в кухненската мивка и пак напълни кофата, за да изплакне пода. — Може да те накарат да го направиш, като те изненадат.

— Не, няма.

— Или да допуснем, че някога вдигнеш висока температура. От грип или ангина, или, по дяволите, знам ли — от някаква инфекция. — Това беше една от малкото полезни идеи, подхвърлени му от Хокстетър. — Махали ли са ти апендикса, Чарли?

— Неее…

Джон се зае отново с пода.

— На брат ми му го махнаха, но първо му се спука и той едва не умря. Тъй стана, щото бяхме индианци от резервата и на никой не му пу… никого не го беше грижа дали живеем или мрем. Той вдигна висока температура, към четирийсет градуса, и направо откачи — крещеше ужасни проклятия и говореше на хора, дето не бяха там. Даже си помисли, че баща ни е ангелът на смъртта или нещо от тоя род, и се опита да го наръга с ножа, дето беше на масичката до леглото му. Разправял съм ти тая история, нали?

— Не — прошепна Чарли вече не заради подслушването, а от смайване и ужас. — Наистина ли?

— Наистина. — Джон пак изстиска парцала. — Той не беше крив. Високата температура го караше да ги върши такива. Хората ги прихваща да вършат и говорят какво ли не, когато ги тресе. Какво ли не.

Чарли разбра мисълта му и усети вледеняващ страх. Ето нещо, за което дори не бе помисляла.

— Но ако умееш да го контролираш това пиро-не знам какво си…

— Как ще го контролирам, ако имам треска?

— Ами просто ще можеш. — Рейнбърд се върна към оригиналната метафора на Уонлес, тази, която толкова бе отвратила Кап преди близо година вече. — Това е като ходенето до тоалетната, Чарли. Научиш ли се веднъж да контролираш червата и пикочния си мехур, то е завинаги. Хора, които имат треска, понякога намокрят цялото легло с пот, но рядко се изпускат.

Хокстетър беше изтъкнал, че това не е задължително, но Чарли не би могла да знае.

— Та контролираш ли го, нали разбираш, няма да се налага да го мислиш повече. Ще ти бъде вързано в кърпа. Но за да го контролираш, трябва много да се упражняваш. Също както си се учила да си връзваш обувките или да пишеш в забавачката.

— Аз… просто не искам да паля! И няма да го правя! Няма!

— Ето, взех, че те разстроих! — възкликна Джон. — Хич не ми се щеше тъй да става. Съжалявам, Чарли. Дума вече няма да обеля. Ах, тая моя проклета голяма уста.

Но следващия път тя сама повдигна въпроса.

Това стана три или четири дни по-късно. Чарли много внимателно бе обмислила всичко, казано от него… и вярваше, че е открила единственото слабо място.

— Тази история просто няма да има край. Те ще искат непрекъснато още и още, и още. Само ако знаеше как ни преследваха, как никога не се предаваха. Започна ли веднъж, ще искат по-големи огньове, а после още по-големи и още по-големи и накрая… не знам… но ме е страх.

Той отново й се възхити. Тя имаше интуиция и невероятно остър ум. Зачуди се какво ли ще си помисли Хокстетър, когато той, Рейнбърд, му съобщи, че Чарли Макджий има съвсем ясна представа за основния им строго секретен план. Всички доклади за нея подкрепяха мнението, че пирокинезата е само най-силният от многото й сродни парапсихични таланти, и Рейнбърд вярваше, че интуицията е един от тях. Баща й многократно бе твърдял, че Чарли знаела за идването на Ал Стайнович и хората му във фермата Мандърс още преди да се появят. Тази мисъл беше страшничка. Току-виж някой ден интуицията й подскаже неговото двуличие… е, казват, че адът не е нищо в сравнение с яростта на измамена жена, а ако и половината от това, което вярва за Чарли, е истина, то тя е напълно способна да създаде един ад или напълно достоверно негово копие. Можеше да му се случи внезапно да вдигне прекалено висока температура. Така работата придобиваше известна пикантност… пикантност, която твърде дълго му бе липсвала.

— Чарли — рече той, — аз не те карам да вършиш тия неща даром.

Тя го погледна удивена.

Джон въздъхна.

— Не знам как да ти обясня. Сигурно щото те обичам. Ти си ми като дъщеря. И туй, дето са те натикали тука и не ти дават да виждаш татко си, и дето не можеш хич да излизаш, и ти липсват всички неща, дето ги имат другите малки момиченца… всичко туй ми е страшно противно.

Сега той остави здравото си око да се втренчи разпалено в нея и да я поизплаши.

— Ти можеш да получиш какво ли не, ако им поиграеш по свирката… пускайки по някоя и друга въдица.

— Въдица ли? — съвсем се обърка Чарли.

— Да! Можеш да ги накараш да те пуснат да излезеш на слънце, хващам се на бас. Нищо чудно да отидеш дори и до Лонгмънт, да напазаруваш разни работи. Можеш да смениш тая проклета клетка с нормална къща. Да се срещаш с други деца. И…

— И да видя баща си?

— Сигурно.

Но това нямаше да стане никога, защото, ако те двамата си разкажат каквото знаят, ще осъзнаят, че Джон, Приятелят чистач, е прекалено добър, за да бъде истински. Рейнбърд не бе предал нито една бележка на Анди Макджий. Според Хокстетър това бе излишен риск и Рейнбърд, който го имаше за пълен тъпанар в много отношения, в този случай беше съгласен.

Едно е да залъгваш осемгодишно дете с измишльотини, че в кухнята няма скрити микрофони и ако си говорят тихо, не могат да ги чуват, и съвсем друго е да излъжеш бащата на момиченцето със същите приказки, дори да е тъпкан с наркотици до козирката. Възможно бе Макджий да не е достатъчно упоен и да забележи, че тяхната игра с Чарли не се различава особено от тактиката „Добрия и Лошия“, която полицейските служби използват от стотици години за пречупване на престъпници.

Затова той поддържаше измислицата, че носи бележките на Анди, точно както и толкова много други. Истина бе, че доста често виждаше Анди, но само на телевизионните монитори. Истина бе, че Анди помагаше на опитите им, но беше истина и че е свършен, неспособен да тласне дори дете да яде сладолед. Той се бе превърнал в една голяма, тлъста нула, която се интересуваше само какво има на екрана и кога ще пристигне следващото хапче… и вече изобщо не питаше за дъщеря си. Да срещне баща си очи в очи и да види какво са направили от него, можеше напълно да възобнови категоричния й отказ, а той вече беше много близо до пречупването й: сега тя искаше да бъде убеждавана. Да, всичко можеше да е обект на сделка, но не и това. Чарли Макджий никога повече нямаше да види баща си. Не след дълго, предполагаше Рейнбърд, Кап ще качи Макджий на някой самолет на Арсенала и ще го изпрати във филиала в Мауи. Но не беше необходимо момиченцето да научава.

— Наистина ли мислиш, че ще ми позволят да го видя?

— Няма спор по тоя въпрос — отговори той с лекота. — Не веднага, разбира се: той им е козът пред теб и те го знаят. Но стигнеш ли донякъде и тогаз им речеш, че спираш, ако не ти позволят да го видиш…

Той не довърши. Въдицата беше хвърлена, из водата се носеше голяма лъскава примамка. В нея имаше кукичка, а не ставаше и за ядене, но това все още бе нещо, което упоритото малко глупаче не подозираше.

Тя го гледаше замислено. Повече нищо не се каза по този въпрос. Този ден.

Сега, около седмица по-късно, Рейнбърд рязко смени тактиката. Направи го без всякаква конкретна причина, но неговата собствена интуиция му подсказваше, че с препоръки няма да помръдне и сантиметър напред. Беше време да моли, както Заю Баю молеше Кума Лиса да не го хвърля в шипковия храсталак.

— Помниш ли онова, дето говорихме? — подхвана той, докато лъскаше пода в кухнята. Тя се преструваше, че се колебае в избора си на нещо за хапване от хладилника. Беше преметнала чистото си розово краче зад другото така, че се виждаше ходилото — поза, която някак страшно му напомняше за края на детството. Тя бе сякаш предеротична, почти мистична. Сърцето му отново се устреми към Чарли. Сега тя погледна назад към него със съмнение. Косата й, събрана в конска опашка, падна върху едното й рамо.

— Да. Помня.

— Ами взех да се питам какво ме би през устата да се правя на специалист по даването на съвети. Та аз не мога да изтегля и хиляда долара заем от банката за една кола.

— О, Джон, това нищо не означава…

— Означава. Ако знаех нещо, щях да съм някой от ония като Хокстетър. С диплома.

Тя отговори с огромно презрение.

— Моят татко казва, че всеки глупак може да си купи диплома от някой университет.

В сърцето си той възликува.

2

Три дни след това рибата налапа въдицата.

Чарли му съобщи, че е решила да им позволи да си проведат опитите. Смятала да внимава. И да ги накара и те да внимават, ако не знаят как. Лицето й беше отслабнало, бледо и напрегнато.

— Не го прави — каза Джон, — ако не си премислила всичко.

— Опитах се — прошепна тя.

— Заради тях ли го правиш?

— Не!

— Добре! Заради себе си ли го правиш?

— Да. Заради себе си. И заради баща ми.

— Добре. И, Чарли… накарай ги да ти играят по свирката. Разбираш ли ме? Ти си им показала колко упорита можеш да бъдеш. Не им давай сега да намерят слабо място. Намерят ли, ще се възползват. Бъди твърда. Разбираш ли ме?

— Така… мисля.

— Даваш нещо срещу нещо. Всеки път. Никакви подаръци. — Раменете му леко се смъкнаха. Пламъкът в окото му се стопи. Тя не обичаше да го вижда такъв, угнетен и смазан. — Не им позволявай да постъпят с тебе, както с мене. Аз дадох на тая страна четири години от живота си и едно око. Едната от тия години изкарах в дупка под земята, като се хранех с насекоми, горях в треска, задушавах се в собствената си смрад и вадех въшки от косата си. А щом се измъкнах, рекоха: много ти благодарим, Джон, и ми тикнаха парцала в ръката. Те ме ограбиха, Чарли. Разбираш ли? Не им позволявай да сторят същото с тебе.

— Разбрах — произнесе тържествено тя.

Той леко се оживи и се усмихна.

— И тъй, кога ще бъде големият ден?

— Доктор Хокстетър ще идва утре. Ще му кажа, че съм решила да им помогна… малко. И също… какво искам аз.

— Правилно. Само не искай твърде много в началото. Тая работа е като на панаира, Чарли. Трябва да им хвърлиш нещо лъскаво в очите, преди да им прибереш парите.

Тя кимна.

— Но ти ще им покажеш кой държи юздите, нали? Кой ръководи играта.

— Да.

Джон се усмихна по-широко.

— Така те искам!

3

Хокстетър беше бесен.

— Що за дяволска игра? — крещеше той на Рейнбърд. Намираха се в кабинета на Кап. Той има смелостта да крещи, мислеше си Рейнбърд, защото Кап е тук в ролята не рефер. После хвърли бърз поглед към пламтящите сини очи на Хокстетър, зачервените му страни, побелелите кокалчета на пръстите му и призна, че вероятно не е прав. Рейнбърд дръзна да мине всички граници и да нахлуе в съкровената градина от привилегии на Хокстетър. Това, че го раздруса яко след късото съединение, беше едно: Хокстетър бе допуснал опасна грешка и го знаеше. Но сега ставаше дума за нещо съвсем друго. Според него.

Рейнбърд се взираше втренчено в Хокстетър.

— Ти старателно обвърза всичко с нещо невъзможно! Знаеш прекрасно, че тя няма да види баща си! „Даваш нещо срещу нещо“ — имитира ядно Хокстетър. — Глупак такъв!

Рейнбърд продължаваше да го гледа втренчено.

— Никога повече не ме наричай глупак — съвършено безизразно рече той. Хокстетър се сепна… но само за миг.

— Моля ви, господа — въздъхна уморено Кап. — Моля ви.

На бюрото му имаше магнетофон. Те току-що бяха изслушали разговора на Рейнбърд и Чарли от тази сутрин.

— Очевидно доктор Хокстетър не съзнава, че най-после той и екипът му ще получат нещо — наблегна Рейнбърд, — което ще увеличи запаса им от практически знания със сто процента, ако пресмятанията ми са точни.

— Като резултат от една напълно непредвидена авария — мрачно допълни Хокстетър.

— Една авария, която бяхте прекалено късогледи, за да инсценирате сами — върна удара Рейнбърд. — Прекалено заети да се забавлявате с плъховете си, може би.

— Достатъчно, господа — намеси се Кап. — Не сме се събрали тук да си разменяме обвинения: не това е целта на тази среща. — Той се обърна към Хокстетър: — Време е да погледнеш истината в очите. Принуден съм да ти обърна внимание, че проявяваш забележителна неблагодарност.

Хокстетър изсумтя.

Кап се обърна към Рейнбърд:

— Все пак и аз смятам, че накрая ти се увлече в ролята си на amicus curiae.

— Така ли смяташ? Значи още не ти е ясно — окото на индианеца се завъртя от Кап към Хокстетър и пак към Кап. — Мисля, че и двамата проявявате направо поразително неразбиране. Имате на ваше разположение двама детски психоаналитици и ако те са типични представители на тази професия, то светът трябва да е пълен с деца с неразрешими душевни проблеми.

— Лесно е да се говори — започна Хокстетър. — Това…

— Вие просто не проумявате колко умна е тя — сряза го Рейнбърд. — Как бързо намира… връзката между причините и следствията. Да работиш с нея е все едно да си проправяш път през минно поле. Подхвърлих й идеята за „моркова и пръчката“, защото тя и сама щеше да стигне до нея. Като я измислям заради нея, аз укрепвам доверието й в мен… и като резултат превръщам едно препятствие в предимство.

Хокстетър отвори уста. Кап го спря с вдигане на ръка и заговори на Рейнбърд с тих, омиротворителен тон, какъвто не използваше с никой друг… но и никой друг не беше Джон Рейнбърд.

— Това не променя факта, че ти, изглежда, си поставил граница докъде могат да стигнат Хокстетър и хората му. Рано или късно тя ще разбере, че основното й искане — да види баща си — няма да бъде изпълнено. Всички сме единодушни, че ако й позволим да го види, може да загубим завинаги съдействието й.

— Точно така — вметна Хокстетър.

— И ако тя е толкова умна, колкото твърдиш — продължи Кап, — вероятно ще постави неизпълнимото си условие по-скоро рано, отколкото късно.

— Вярно — съгласи се Рейнбърд. — И тогава край на всичко. Само да го види и ще осъзнае, че през цялото време съм я лъгал за неговото състояние. И ще стигне до извода, че през цялото време съм работил за вас, момчета. И така, въпросът е само колко дълго ще я накарате да продължава.

Рейнбърд се наклони напред.

— Има няколко положения, с които вие двамата трябва да свикнете. Първо, Чарли няма да пали за вас до безкрайност. Тя е човешко същество, малко момиченце, което иска да види баща си. Не е лабораторна мишка.

— Ние вече… — започна нетърпеливо Хокстетър.

— Не. Не сте. Работата опира до самата основа на системата за възнаграждение при експериментите. Морковът и пръчката. Като пали, Чарли ще си мисли, че тя държи моркова, с който ще ви накара да я заведете при баща й. Но ние сме на друго мнение. Фактически баща й е морковът, с който ние водим нея. Е, едно муле може да изоре цяло поле, докато се мъчи да докопа мамещия го морков, защото мулето е глупаво. Но това малко момиченце не е.

Той погледна към Кап и Хокстетър.

— За не знам кой път ви го повтарям. Имам чувството, че забивам пирон в дъб — солиден дъб. Трудно върви, както виждате; вие двамата сякаш непрекъснато забравяте. Рано или късно тя ще разбере и ще престане да ви слуша. Защото не е муле. Или бяла лабораторна мишка.

„И на теб ти се ще по-скоро да престане — помисли си Кап с напираща ненавист. — Да престане, за да можеш да я убиеш.“

— И така, тръгвате от този основен факт — продължи Рейнбърд. — Като начало. След това започвате да измисляте начини да удължите нейната сговорчивост колкото е възможно повече. После, когато всичко свърши, си пишете докладите. Ако получите достатъчно данни, възнаграждават ви с определена голяма сума. Успявате да изядете моркова. В такъв случай получавате нова възможност да инжектирате магьосническата си отвара на група бедни, невежи несретници.

— Ти си бил и язвителен — каза Хокстетър с треперещ глас.

— С това превъзхождам пълните глупаци — отвърна Рейнбърд.

— Как предлагаш да увеличим сговорчивостта й?

— Ще спечелите няколко опита само с дребни отстъпки. Разходка на поляната. Или пък… всяко малко момиченце обича конете. Обзалагам се, че можете да я накарате поне пет-шест пъти да пали за вас единствено срещу малко езда по алеите на някое от онези кончета в конюшнята. А това ще е достатъчно, за да удържи на върха на иглата десетина канцеларски плъха от рода на Хокстетър.

Хокстетър се отблъсна от масата.

— Не съм длъжен да седя тук и да слушам такива обиди.

— Седни и млъкни — нареди Кап.

По лицето на Хокстетър изби силна червенина и той сякаш беше готов да се бие; после тя изчезна така внезапно, както се бе появила, и той сякаш беше готов да се разплаче. След това седна отново.

— Разрешете й да отиде в града на пазар — продължи Рейнбърд. — Пратете я на посещение в „Седем флага над Джорджия“30, да се качи на дяволската железница. Може и заедно с нейния добър приятел Джон Чистача.

— Ти сериозно ли мислиш, че срещу тези неща… — удиви се Кап.

— Не, не мисля. Няма да е задълго. Рано или късно отново ще се върне на баща си. Но и тя е човек. Иска някои неща и за себе си. Ще извърви доста от пътя, който ви е нужен, като се залъгва, че ви хвърля нещо лъскаво в очите, преди да ви прибере парите. Но накрая пак ще стигне до скъпите, мили татенца, да. То не е продажно, това момиченце. То е упорито.

— И край на пътуването — рече Кап замислено. — Всички да слизат. Проектът е завършен. Във всеки случай тази фаза от него. — В много отношения при перспектива за наближаващ край му олекваше.

— Още не съвсем — пусна Рейнбърд невеселата си усмивка. — Разполагаме с още един коз. С още един много голям морков, щом се изчерпят по-малките. Не баща й — не голямата награда, — но нещо, което ще я накара поне още мъничко да продължи.

— И какво ще бъде то? — попита Хокстетър.

— Открийте го сами — отговори Рейнбърд, все още усмихнат, и замълча.

Кап би могъл, независимо от степента на упадъка му през последната близо половин година. Без да се напряга, той разполагаше с по-остра проницателност от повечето свои служители (включително и всички претенденти за трона му) при максимални усилия. Колкото до Хокстетър, той никога нямаше да се досети. Хокстетър се бе издигнал с няколко степени над нивото си на некомпетентност, постижение много по-възможно във федералната бюрокрация, отколкото където и да било другаде. Хокстетър би се затруднил дори и да стигне по миризмата до сандвич с лайна и синьо сирене.

Не че имаше значение дали някой от тях ще открие какъв е последният морков (морковът на играта, както би могъл да се нарече) в това малко състезанийце; резултатът пак щеше да бъде същия. Така или иначе, той ще го издигне върху капитанския мостик. Можеше да ги попита: „Кой мислите, че замества баща й сега, когато него го няма?“

Но ги остави да открият сами. Ако могат.

Джон Рейнбърд продължи да се усмихва.

4

Анди Макджий седеше пред телевизора. Малката кехлибарена светлинка, обозначаваща „Програма по домовете“, грееше от кутийката върху него. На екрана Ричард Дрейфъс се опитваше да изкачи Дяволския хълм. Анди го наблюдаваше със спокойно, блуждаещо изражение на удоволствие. А вътрешно изгаряше от притеснение. Днес беше денят.

За Анди трите седмици след аварията бяха изпълнени с периоди на почти непосилно напрежение и умствена преумора, прекъсвани от ярките проблясъци на оживлението, предизвикано от чувството му за вина. Той изведнъж усети до какви предели на ужаса могат да стигнат хората под постоянно наблюдение. Отново имаше тайна. Тя го глождеше и измъчваше като всички мрачни тайни в мозъците на хората, които ги пазят, но му вдъхваше и нови сили. И сигурността, че е с една крачка пред тях. Дявол знае докога ще е способен да издържи така и дали ще постигне нещо, но засега успяваше.

Беше почти десет часът сутринта, часът, в който идваше вечно ухиленият Пайнчът. Щяха да излизат в градината на разходка, „за да поговорят за неговия напредък“. Анди възнамеряваше да го тласне… или поне да се опита. Можеше да го е направил и досега, ако не бяха телевизионните монитори и безкрайните подслушвателни устройства. А чакането му бе дало време да обмисли тактиката си и многократно да я провери за слаби места. Той беше преправял наум някои части от сценария безброй пъти.

Нощем, легнал върху леглото си в мрака, Анди мислеше отново и отново: „Ти си под постоянно наблюдение. Не спирай да си го повтаряш, дръж го на преден план в съзнанието си. Затворен си в самия главен мозък на специалните сили и ако действително искаш да помогнеш на Чарли, трябва да продължиш да ги заблуждаваш.“

Спеше по-малко от когато и да било през живота си, най-вече защото се страхуваше да не каже нещо насън. Понякога с часове лежеше буден, без да смее дори да се върти в леглото, за да не се зачудят от какво човек, натъпкан с наркотици, е толкова неспокоен. А когато се унасяше, то беше в лека дрямка, изпълнена със странни сънища (в тях често се появяваше фигурата на Дългия Джон Силвър, едноокият пират с дървения крак), и лесно се събуждаше.

Изхвърлянето на хапчетата беше най-лесната работа, защото те вярваха, че ги желае. Хапчетата идваха вече четири пъти дневно и след късото съединение не бяха правили повече опити. Той беше сигурен, че вече са се отказали и Пайнчът се кани да му го съобщи днес на разходката.

Понякога изкашляше хапчето в свитата си шепа и го скриваше сред остатъци от храна, които по-късно пускаше в шахтата за боклук. Най-често ги хвърляше в тоалетната. Някои, които се преструваше, че изпива със сода, изплюваше в полупразната консерва да се разтворят и я оставяше, сякаш я е забравил. По-късно я изливаше в мивката.

Естествено, Анди не беше професионалист в тия работи, а се предполагаше, че хората, които го наблюдават, са. Но той смяташе, че те вече не го наблюдават особено внимателно. Ако го правеха, щяха да са го хванали. Това е то.

Дрейфъс и жената, чийто син пришълците от космоса бяха взели на разходка с летящата си чиния, се катереха по склона на Дяволския хълм, когато откъм вратата долетя кратко изжужаване при прекъсването на електрическата верига на ключалката. Анди се удържа да не подскочи.

„Това е то“ — отново си каза той.

Хърман Пайнчът влезе във всекидневната. Той беше по-нисък от Анди, но много слаб: в него имаше нещо, което винаги се бе виждало малко женствено на Анди, макар че не можеше ясно да определи какво.

Днес изглеждаше особено елегантен и изискан в тънко сиво поло и лятно яке. И, разбира се, той се хилеше.

— Добро утро, Анди.

— О! — възкликна Анди и направи пауза, сякаш се замисли. — Добро утро, доктор Пайнчът.

— Ще имаш ли нещо против, ако изключа телевизора? Време е да излезем на разходка, както ти е известно.

— Аа. — Челото на Анди се набразди и пак се проясни. — Разбира се. Вече съм го гледал три или четири пъти. Но ми харесва краят. Хубав е. Тия от НЛО-то го отнасят, нали разбираш. Към звездите.

— Наистина. — Пайнчът изключи телевизора. — Ще тръгваме ли?

— Къде? — попита Анди.

— На разходка — търпеливо повтори Хърман Пайнчът. — Помниш ли?

— О! Разбира се.

Анди се изправи.

5

Коридорът пред стаята на Анди беше широк и покрит с плочки. Осветлението бе приглушено. Недалеч имаше комуникационен или компютърен център: влизаха хора с перфокарти и излизаха с листинги. Чуваше се жужене от леки машини.

Млад мъж със спортно сако конфекция — отличителния белег на правителствения агент — се размотаваше пред вратата на андиевия апартамент. Под мишницата му имаше издутина. Агентът беше част от стандартната процедура на действие и щом отминеха с Пайнчът, щеше да се лепне зад тях да ги наблюдава, но без да ги слуша. Анди смяташе, че той няма да му пречи. Агентът ги последва още по пътя към асансьора. Сърцебиенето на Анди вече беше толкова силно, сякаш разлюляваше целия му гръден кош. Но без да се издава, той внимателно наблюдаваше. Имаше около десетина ненадписани врати. Някои от тях бе виждал отворени при други минавания по този коридор — малка специализирана библиотека, стая за вадене на фотокопия, — но за повечето нямаше никаква представа. Точно в този момент Чарли можеше да е зад някоя от тях… или в някоя съвсем друга част на къщата.

Качиха се в асансьора, който беше достатъчно голям, за да побира болнична носилка. Пайнчът извади ключ, пъхна го в съответния отвор и натисна един от ненадписаните бутони. Вратите се затвориха и асансьорът плавно тръгна нагоре. Агентът на Арсенала се облегна на задната стена на клетката. Анди стоеше, бръкнал в джобовете на своите „Лий Райдърс“, с лека, празна усмивка на лицето.

Вратите на асансьора се отвориха към помещение, което някога е било бална зала. Подът беше от полиран дъбов паркет. На отсрещната стена на просторната зала едно спираловидно стълбище се виеше грациозно към горното ниво. Вляво големи френски прозорци водеха към слънчева тераса с алпинеум. Отдясно, където две тежки дъбови врати стояха полуотворени, се носеше тракането на пишещи машини. Там се отхвърляха днешните две бали канцеларска работа.

А отвсякъде идваше миризма на свежи цветя.

Пайнчът го поведе през слънчевата бална зала и както винаги Анди спомена покрития с паркет под, сякаш никога преди не го бе забелязвал. Минаха през френските прозорци и агентът на Арсенала ги последва. Беше много топло и влажно. Из въздуха унесено жужаха пчели. Отвъд алпинеума имаше хортензии, форзиции и рододендронови храсти. Сенокосачките бръмчаха по безкрайните си обиколки. Анди вдигна лице към слънцето с благодарност, която не беше престорена.

— Как се чувстваш, Анди? — попита Пайнчът.

— Добре. Добре.

— Знаеш ли, че си тук вече близо половин година? — подхвърли Пайнчът с удивения тон на „не е ли чудно как минава времето, когато си прекарваш добре“. Завиха надясно, по една от чакълените пътеки. В неподвижния въздух висеше миризма на орлови нокти и лаврово дърво. На отсрещната страна на езерцето, близо до другата къща, два коня се носеха в лек галоп.

— Толкова много ли?

— Да, доста време е — ухили се Пайнчът. — И ние решихме, че силата ти е… намаляла, Анди. Всъщност сам знаеш, че изобщо не сме имали някакви видими резултати.

— Ами, като ме държите през цялото време упоен — укори го Анди. — Как мога да дам максимума от себе си в това състояние.

Пайнчът се прокашля, но не изтъкна, че Анди беше без всякакви наркотици през първите серии от опити, пък и те бяха безплодни.

— Мисълта ми е, че дадох всичко от себе си, доктор Пайнчът. Опитах се.

— Да, да. Разбира се. И ние смятаме… тоест аз смятам, че заслужаваш почивка. Е, Арсенала разполага с една малка база в Мауи, на Хаваите, Анди. А аз съвсем скоро ще пиша шестмесечния си доклад. Какво ще кажеш — Пайнчът разчекна устни докрай и се ухили като водещ на телевизионно състезание, а гласът му доби тона на човек, готвещ се да предложи невероятно удоволствие на дете, — какво ще кажеш да те изпратим там за известно време?

А известното време ще бъде две години, помисли си Анди. Може и пет. Ще го държат под око да не би способността му за хипнотично внушение да се възвърне, а може би като резервен коз, ако възникне някое непредвидено затруднение с Чарли. Но накрая без съмнение ще има катастрофа или свръхдоза наркотик, или „самоубийство“. За Арсенала той ще се превърне в завършен случай.

— Ще продължавам ли да си получавам хапчетата? — попита Анди.

— О, разбира се.

— Хаваите… — размечта се Анди. После се озърна, стараейки се да си придаде израз на глупаво лукавство. — Вероятно доктор Хокстетър няма да ме пусне. Той не ме обича. Сигурен съм.

— О, обича те — увери го Пайнчът. — Наистина те обича, Анди. И във всеки случай ти си моя рожба, не на доктор Хокстетър. Уверявам те, че той ще се вслуша в съвета ми.

— Но ти още не си написал отчета си върху случая.

— Да, мислех първо да говоря с теб. Но наистина одобрението на Хокстетър е само формалност.

— Още една серия опити може да се окаже полезна — измърмори Анди и леко тласна. — Просто за всеки случай.

Изведнъж погледът на Пайнчът се зарея из околността. Усмивката му потрепна, примеси се с удивление и изчезна. Сега Пайнчът приличаше на упоен и тази мисъл достави на Анди злобно задоволство. Сред цветята бръмчаха пчели. Из въздуха се носеше тежкият и пресищащ аромат на прясно окосена трева.

— Когато пишеш доклада си, предложи още една серия опити — повтори Анди.

Очите на Пайнчът се проясниха. Усмивката му се възвърна непокътната.

— Разбира се, тази работа с Хаваите си е само между нас засега. Когато пиша доклада си, ще предложа още една серия опити. Смятам, че може да се окаже полезна. Просто за всеки случай, нали разбираш.

— Но след това ще мога ли да отида на Хаваите?

— Да. След това.

— А още една серия опити ще отнеме към три месеца ли?

— Да, около три месеца — грейна одобрително Пайнчът, като че ли Анди беше отговорил за отличен.

Вече се приближаваха към езерцето. По огледалната му повърхност лениво плуваха патици. Анди и Пайнчът спряха на брега. Зад тях агентът със спортното сако наблюдаваше как мъж и жена на средна възраст галопират един до друг от другата страна на водата. Отраженията им се разчупваха само от дългото гладко плъзване на някоя от белите патици. Анди си помисли, че двойката изглежда мрачна като реклама за застраховка по пощата, реклама, която редовно изпада от неделния вестник в скута или… в кафето ви.

В главата му запулсира лека болка. Съвсем поносима. Но в нервността си той за малко не тласна Пайнчът много по-силно от необходимото, а агентът зад тях можеше да забележи резултатите. Макар да не даваше вид, че ги наблюдава, Анди не се заблуждаваше.

— Поразкажи ми нещо за пътищата и околността — пошепна той на Пайнчът и пак го тласна лекичко. От различни откъслечни разговори беше дочул, че не са кой знае колко далеч от Вашингтон, но и съвсем не са така близо, както оперативната база на ЦРУ в Лангли. Нищо повече не знаеше.

— Много е красиво тук — рече замечтано Пайнчът, — откакто запълниха дупките.

— Да, приятно е — отвърна Анди и потъна в мълчание. Понякога един тласък можеше да задейства почти хипнотична следа в паметта — обикновено чрез някоя неясна асоциация — и не беше разумно да го прекъсва, каквото и да каже. Инак можеше да предизвика ехо, а ехото да се превърне в рикошет, а рикошетът да доведе до… ами почти до всичко. Това се случи на един от неговите срамежливи чиновници и Анди здравата се изплаши. Всичко се оправи тогава, но ако сега приятелят Пайнчът започнеше изведнъж да пищи от ужас, можеше да стане всичко друго, но не и нещата да се оправят.

— На жена ми страшно й харесва — продължи Пайнчът със същия замечтан глас.

— Какво? — попита Анди. — Какво й харесва?

— Новата й боклукомелачка. Тя е много…

Той се унесе.

— Много красива — подсказа Анди. Човекът в спортното сако беше дошъл много по-близо и Анди усети как го избива ситна пот над горната устна.

— Много красива — съгласи се Пайнчът и зарея поглед към езерцето.

Агентът на Арсенала се приближи още и Анди реши, че може да се наложи да рискува с още един тласък… съвсем лекичък. Пайнчът стоеше до него като телевизор с изгорял кинескоп.

Агентът вдигна малко парченце дърво и го хвърли във водата. То леко цопна и образува блещукащи разширяващи се кръгове. Очите на Пайнчът потрепнаха.

— Местността наоколо е много красива — заразказва той. — Доста хълмиста, нали разбираш. Хубава е за езда. Жена ми и аз яздим веднъж седмично, ако успеем да се измъкнем. Даун е най-близкото градче на запад… всъщност на югозапад. Приятно малко градче. Даун е на Магистрала 301, а Гетър е най-близкото градче на изток.

— Гетър на магистрала ли е?

— Не, на обикновен малък път.

— Къде води Магистрала 301? След Даун?

— Ами чак до Вашингтон, ако тръгнеш на север. И почти до Ричмънд на юг.

Анди вече искаше да попита за Чарли, беше запланувал да попита за Чарли, но реакцията на Пайнчът го поизплаши. Неговите асоциации със съпруга, дупки, красиво и — много странно! — боклукомелачка бяха особени и доста обезпокоителни. Възможно бе Пайнчът, макар и податлив, съвсем да не е добър обект. Възможно бе в някакво отношение психиката на Пайнчът да е разклатена — и дявол знае какви стихии да бушуват под нормалния му външен вид. Тласкането на хора с разклатена психика можеше да доведе до какви ли не непредвидими резултати. Ако не беше агентът зад тях, би могъл въпреки всичко да опита (след толкова преживявания той не чувстваше особени угризения на съвестта, че ще разбърка главата на Хърман Пайнчът), но сега се страхуваше да го направи. Един психиатър, разполагащ с тласъка, може да е велик дар за човечеството… но Анди не беше лекар.

Може и да бе глупаво да прави такива изводи от една-единствена изплувала от паметта асоциация: беше се случвало с доста хора, а много малко от тях проявяваха странности. Но той нямаше доверие в Пайнчът. Пайнчът твърде много се хилеше.

Внезапно откъм някакъв дълбок кладенец в подсъзнанието му долетя студен, кръвожаден глас: „Кажи му да си иде вкъщи и да се самоубие. После го тласни. Тласни го силно.“

Анди отхвърли мисълта, ужасен и отвратен.

— Е — огледа се ухилен Пайнчът, — ще се връщаме ли?

— Разбира се — отговори Анди.

И така, беше започнал. Но все още бе в пълно неведение относно Чарли.

6

7

8

— Мръсен кучи син! — изруга Хърм Пайнчът на глас, щом свърши с четенето на бележката. Препрочете третия абзац — и това от Хокстетър, Хокстетър, който притежаваше напълно реставриран тъндърбърд, модел 1958-а, да му чете морал на него за пари. Той смачка бележката, хвърли я в кошчето за боклук и се облегна назад във въртящия се стол. Най-много два месеца! Това не му харесваше. Три щеше да е по-добре. Действително го чувстваше така…

Неканен и мистериозен, образът на боклукомелачката, която беше инсталирал вкъщи, изгря в съзнанието му. И това не му харесваше. Напоследък мелачката му бе влязла в главата и нищо не можеше да я изкара оттам. Тя изскачаше на преден план най-често, когато се опитваше да реши проблема с Анди Макджий. Тъмната дупка в средата на кухненската мивка, защитена с гумена ципа… девствена…

Пайнчът потъна още по-назад в стола си, унесен. Когато се сепна, с безпокойство видя, че са минали близо двайсет минути. Той придърпа една бланка и надраска бележка до онова мръсно копеле Хокстетър, като преглътна напиращата злоба заради неуместната забележка на тема пари. Трябваше да положи усилия, за да се сдържи да не повтори искането си за три месеца (а в съзнанието му отново изплува образът на гладката тъмна дупка). Щом Хокстетър каже два месеца, значи два. Но ако наистина получи резултати с Макджий, петнайсет минути по-късно Хокстетър ще намери върху бюрото си две обувки четирийсет и първи номер заедно с нож, вилица и бутилка омекотяващ сос за месо.

Той свърши бележката, драсна „Хърм“ отдолу и се отпусна назад, масажирайки слепоочията си. Болеше го глава.

В гимназията и в университета Хърм Пайнчът беше таен травестит. Обичаше скришом да се облича в женски дрехи, защото си мислеше, че с тях изглежда… мм, много красив. През третата година в университета бе разкрит от двама колеги, членуващи в неговото тайно студентско общество. Цената на мълчанието им беше един унизителен ритуал, не много по-различен от изпитанието при посвещаването, издържано от Пайнчът с прекрасно настроение.

В два часа сутринта разобличителите му разхвърляха смет от единия до другия край на кухнята и принудиха Пайнчът, облечен само в дамски пликчета, чорапи, колан с жартиери и натъпкан с тоалетна хартия сутиен, да изчисти всичко и да измие пода под постоянната заплаха да бъде разкрит. Достатъчно бе само някой друг от братството да намине, за да похапне.

Случката завърши с групово мастурбиране, за което Пайнчът навярно трябваше да е благодарен, защото единствено то ги накара да спазят обещанието си да мълчат. Но той се отписа от братството, ужасен и отвратен от себе си — най-вече защото цялата случка му се видя вълнуваща. Оттогава никога не се беше обличал като жена. Та той не е хомосексуалист. Има си прекрасна съпруга и две чудесни деца, което доказва, че не е хомосексуалист. От години дори не се беше сещал за онази унизителна, отвратителна история. И все пак…

Образът на боклукомелачката, тази гладка черна дупка, облечена в гума, оставаше. А главоболието му се влошаваше.

Ехото, предизвикано от тласъка на Анди, беше започнало. Засега то се движеше забавено: образът на мелачката, свързана с идеята за красотата, все още го спохождаше на интервали.

Но не след дълго щеше да набере скорост. И да започне да рикошира.

Докато стане неудържимо.

9

— Не — отсече Чарли. — Не е както трябва.

И се обърна, за да излезе от малката стаичка. Лицето й беше бледо и напрегнато. Под очите й имаше тъмни, почти пурпурни сенки.

— Хей, стой, почакай за минутка — извика Хокстетър, протегна напред ръце и леко се засмя. — Какво не е както трябва, Чарли?

— Всичко — отговори тя. — Всичко не е както трябва.

Хокстетър огледа стаичката. В единия ъгъл беше монтирана видеокамера „Сони“. Кабелите й водеха през стената от пресован корк до цветен приемател в съседната стая за наблюдение. На масата в средата имаше стоманен поднос, пълен със стърготини. Вляво се намираше електроенцефалограф с излизащи отвсякъде проводници. С него боравеше млад мъж с бяла престилка.

— Не ни помагаш особено — Хокстетър още се усмихваше бащински, но беше бесен. Не бе необходимо да умееш да четеш мисли, за да го разбереш; трябваше само да погледнеш в очите му.

— Вие не ме слушате — изписка тя. — Никой от вас не ме слуша, освен…

(освен Джон, но не можеш да го кажеш)

— Обясни ни какво да направим — помоли Хокстетър.

Тя не се укроти.

— Ако ме бяхте слушали, щяхте да знаете. Само онзи стоманен поднос с малките парченца дърво е както трябва, но единствено той. Масата е дървена, материалът на онази стена е страшно лесно запалим… както и дрехите на онзи човек. — Тя посочи към техника, който леко се дръпна.

— Чарли…

— Онази камера също.

— Чарли, тази камера е…

— Тя е пластмасова и ако стане достатъчно горещо, ще експлодира и парченцата ще се разлетят навсякъде. И няма никаква вода! Казах ви, че започне ли веднъж, трябва да го потопя във вода. Баща ми и майка ми така са ме учили. Трябва да го потопя във вода, за да го угася. Или… иначе… — Чарли избухна в сълзи. Искаше Джон. Искаше баща си. И повече от всичко, о, повече от всичко искаше да не е тук. През последната нощ не беше мигнала.

От своя страна Хокстетър я гледаше замислено. Сълзите, емоционалното разстройство… той смяташе тези признаци за сигурно доказателство, че тя действително е била готова да го направи.

— Добре. Добре, Чарли. Кажи ни какво да направим и ще го направим.

— Налага се. Иначе няма да получите нищо.

Хокстетър си помисли: „Много ще получим, проклета сополанка такава!“

И както се оказа, беше абсолютно прав.

10

Късно същия следобед я заведоха в друга стая. Чарли заспа пред телевизора, щом се върна в апартамента си — организмът й все още беше достатъчно млад, за да налага нуждите си над разтревожения й объркан мозък — и тя спа почти шест часа. След съня и вкусния обяд се чувстваше много по-добре и по-лесно се контролираше.

Чарли внимателно и дълго оглежда стаята.

Подносът със стърготините беше върху метална маса. Стените бяха от листове индустриална стомана.

Хокстетър поясни:

— Техникът е с азбестово облекло и азбестови чехли.

Той й говореше със същата бащинска усмивка. Операторът на електроенцефалографа имаше сгорещен и притеснен вид. Той носеше бяла платнена маска, за да избегне евентуалните изпарения от азбестовите нишки. Хокстетър посочи към едно дълго, правоъгълно огледално стъкло, монтирано в отсрещната стена.

— Това е еднопосочно стъкло. Камерата ни е зад него. И виждаш ваната.

Чарли се приближи до нея. Ваната беше старомодна, с лъвски крака, и безспорно изглеждаше не на място сред голотата на обстановката. Бе пълна с вода. Тя реши, че ще свърши работа.

— Добре.

Усмивката на Хокстетър се разшири.

— Чудесно.

— Само че и ти иди там, в другата стая. Не искам да ми бъдеш пред погледа, докато го правя. — Чарли умишлено се втренчи в Хокстетър. — Може нещо да се случи.

Бащинската усмивка на Хокстетър леко потрепна.

11

— Тя е права, както ти е известно — каза Рейнбърд. — Ако я бяхте слушали, щяхте да сте я разбрали правилно още от първия път.

Хокстетър го погледна и изсумтя.

— Но ти май още не вярваш, а?

Хокстетър, Рейнбърд и Кап стояха пред еднопосочното стъкло. Зад тях камерата се взираше в стаята и цветният приемател „Сони“ почти недоловимо бръмчеше. Стъклото беше леко поляризирано и придаваше на всичко в стаята за опити синкав оттенък, като гледката през прозореца на автобус от „Грейхаунд“. Техникът свързваше Чарли с електроенцефалографа. Един телевизионен монитор предаваше мозъчните й вълни в стаята за наблюдение.

— Погледнете тези алфи — промърмори един от техниците. — Тя ври и кипи.

— Страхува се — поправи го Рейнбърд. — Действително се страхува.

— Ти вярваш, нали? — ненадейно попита Кап. — В началото — не, но сега вярваш.

— Да — потвърди Рейнбърд. — Вярвам.

В другата стая техникът отстъпи от Чарли.

— Готови сме.

Хокстетър щракна едно ключе.

— Давай, Чарли.

Чарли хвърли поглед към еднопосочното стъкло и в един зловещ миг изглеждаше, че гледа право в едното око на Рейнбърд.

Той върна погледа леко усмихнат.

12

Чарли Макджий гледаше към еднопосочното стъкло и не виждаше нищо, освен собственото си отражение… но усещането за очи, които я наблюдават, беше много силно. Искаше й се и Джон да е там, отзад: щеше да се чувства по-удобно. Но нямаше никакво усещане той да е там.

Погледна обратно към подноса със стърготините.

Не беше необходим тласък, а само леко бутване. Тя си представяше как ще стане и отново с отвращение и страх откри, че иска да го направи. Мислеше си за него, както сгорещен и гладен човек, застанал пред шоколадов сладолед със сода, си представя как ги изгълтва. Те са чудесни, но първо ти се иска да изчакаш миг, за да… да предвкусиш удоволствието.

Желанието я накара да се засрами от себе си, а после ядосано да поклати глава. „Защо пък да не искам? Ако човек умее да върши нещо добре, то е естествено винаги да го прави с желание. Както мама с нейните кръстословици и мистър Дурей от нашата улица в Порт Сити, който все месеше хляб. Когато напълваше къщата, започваше да меси и за други хора. Ако умееш да вършиш нещо добре, естествено е да го правиш с желание…“

„Стърготини! — помисли си тя с леко презрение. — Трябваше да ми дадат нещо трудно.“

13

Техникът го усети пръв. Почувства се неудобно, сгорещен и изпотен в азбестовото си облекло, и отначало си помисли, че това е всичко. Тогава видя, че алфа вълните на детето са приели ритъма с високи върхове, характерен за максимална концентрация и сигурен признак за развихрено въображение.

Усещането за горещина растеше… и изведнъж той се изплаши.

14

— Там става нещо! — извика развълнувано единият от техниците в залата за наблюдение. — Температурата току-що скочи с пет градуса. Алфа-вълните й приличат на проклетите Анди…

— Ето го! — възкликна Кап. — Ето го!

Гласът му вибрираше с пронизителния триумф на човек, очаквал с години този момент.

15

Тя тласна с всички сили към подноса със стърготините. Те не избухнаха в пламъци, а експлодираха. Миг по-късно самият поднос се преметна два пъти, разпръсна парченца горящо дърво и с такава ярост издрънча по стената, че стоманеният лист се огъна.

Техникът при монитора на електроенцефалографа изкрещя от страх и неочаквано устремено се хвърли към вратата. Викът му върна Чарли във времето до олбънското летище. Викаше Еди Делгардо, тичащ към дамската тоалетна с пламналите си военно-отчетни обувки.

С внезапен ужас и екзалтация тя си помисли: „О, Господи, то излезе толкова по-силно!“

Стоманената стена се бе сгърчила в странни, тъмни вълни. Въздухът беше нажeжен до степен на експлозия. В другата стая електронният термометър се качваше главоломно към четирийсет градуса.

Чарли хвърли огненото нещо към ваната: вече я обземаше паника. Образува се водовъртеж, който изчезна сред яростни мехури. В разстояние на пет секунди студената вода завря и закипя, вдигайки облаци пара.

Техникът беше забравил да затвори зад себе си вратата на опитната стая. В залата за наблюдение бе настъпило изненадващо вълнение. Хокстетър крещеше. Кап стоеше с увиснало чене на прозореца и наблюдаваше как ври водата в пълната вана. От нея се издигаха облаци пара и еднопосочното стъкло започна да се замъглява. Само Рейнбърд беше спокоен и се усмихваше леко, със скръстени зад гърба ръце. Той приличаше на учител, чийто любим ученик е решил посредством сложни постулати особено трудна задача.

(прибери се!)

Ушите й пищяха.

(прибери се! прибери се! ПРИБЕРИ СЕ!))

И то изведнъж изчезна. Нещо се отдели, врътна се свободно за секунда или две и после просто изчезна. Тя излезе от съсредоточеността си и си пое дъх. Отново видя стаята и почувства как от горещината, която бе създала, по кожата й избива пот. Термометърът в залата за наблюдение спадна с един градус. Яростното бълбукане във ваната започна да затихва, но поне половината от съдържанието й беше извряло. Въпреки отворената врата, малката стаичка беше влажна и гореща като сауна.

16

Хокстетър трескаво проверяваше уредите си. Косата му, обикновено сресана и опъната до болка назад, сега бе разрошена и стърчеше на места като щръкналата четина на Алфалфа, от „Малките негодници“.

— Хванахме го! — задъхваше се той. — Хванахме го, изцяло го хванахме… имаме го на запис… скока в температурата… видяхте ли как вреше водата във ваната?… Господи!… Хванахме ли го на аудиомонитора?… Да? Господи Боже, видяхте ли какво направи тя?

Той мина край един от техниците, извърна се и грубо го сграбчи за реверите на престилката.

— Можеш ли за миг да се усъмниш, че тя предизвика всичко това? — изкрещя той.

Техникът, развълнуван почти колкото самия Хокстетър, поклати глава.

— Няма никакво съмнение, шефе. Никакво.

— Света Дево! — пусна го Хокстетър и се обърна невиждащ в друга посока. — Допусках… нещо… да, нещо… но онзи поднос… полетя… — Той зърна Рейнбърд, който все още стоеше пред еднопосочното стъкло със скръстени зад гърба ръце, с мека вглъбена усмивка на устните. За Хокстетър старите вражди бяха забравени. Той се спусна към големия индианец, сграбчи ръката му и я стисна.

— Хванахме го! — извика той на Рейнбърд с неописуемо задоволство. — Хванахме го докрай, записите стават дори за пред съда! Направо за пред скапания им Върховен съд!

— Да, хванахте го — съгласи се благо Рейнбърд. — А сега най-добре изпрати някого да хване и нея.

— Ъ? — Хокстетър го гледаше неразбиращо.

— Ами — продължи Рейнбърд с най-благия си тон, — човекът, който беше вътре, вероятно имаше някаква уговорка, за която бе забравил, защото щеше да си счупи краката от бързане. Той остави вратата отворена и твоята подпалвачка просто си излезе.

Хокстетър зяпна през стъклото. Влагата го бе замъглила, но нямаше никакво съмнение, че стаята зад него е празна, като се изключат ваната, електроенцефалографа, прекатурения стоманен поднос и пръснатите пламтящи парченца дърво.

— Някой да изтича да я хване! — извика Хокстетър, като се обърна. Петима или шестима мъже стояха край уредите си и не помръдваха. Очевидно никой, освен Рейнбърд, не беше забелязал, че Кап излезе едновременно с момиченцето.

Рейнбърд се ухили на Хокстетър, а после вдигна поглед, за да включи и останалите — тези мъже, чиито лица изведнъж бяха станали бели като лабораторните им престилки.

— Наистина — рече тихо той. — Кой от вас иска да изтича да хване малкото момиченце?

Никой не помръдна. Беше много забавно: на Рейнбърд му хрумна, че сигурно така ще изглеждат и политиците, щом разберат, че краят е дошъл — ракетите действително са във въздуха, бомбите валят, горите и градовете са в пламъци. Беше толкова забавно, че трябваше да се разсмее… и да се смее ли, смее.

17

Колко са красиви! — тихо възкликна Чарли. — Всичко е толкова красиво.

Стояха край езерцето с патиците, недалеч от мястото, където само преди няколко дни бяха разговаряли баща й и Пайнчът. Този ден беше много по-студен и листата на дърветата започваха да пожълтяват.

Лек ветрец, само мъничко по-силен от нежен полъх, набръчкваше повърхността на езерцето.

Чарли вдигна лице към слънцето и затвори очи усмихната. Джон Рейнбърд, който стоеше до нея, беше изкарал шест месеца запас в затвора „Кемп Стюард“ в Аризона, преди да замине отвъд океана, и бе виждал същото изражение върху лицата на мъже, освободени след дълъг тъмничен престой.

— Искаш ли да се поразходим към конюшнята и да погледаме конете?

— О, да, разбира се — светна моментално тя, а после боязливо го погледна. — Всъщност, ако ти не възразяваш.

— Да възразявам ли? Та и аз се радвам да поизляза навън. Това е почивка за мене.

— Те ли ти го възложиха?

— Ами! — Тръгнаха покрай езерцето към конюшнята отсреща. — Питаха за доброволци. Май не се избиваха от желание след вчерашната случка.

— Изплашени ли са? — попита Чарли с престорена невинност.

— Тъй мисля — отговори Рейнбърд и казваше самата истина. Кап беше настигнал Чарли по коридора и я бе отвел до апартамента й. Младият мъж, напуснал поста си пред енцефалографа, вече беше изпратен на военна служба в Панама Сити. Срещата на специалистите след опита бе заприличала на лудница — учените и в най-добрия, и в най-лошия си вариант бяха прехвърлили всякаква мярка с милионите си нови идеи, от една страна, и досадната си тревога — значително закъсняла — как да контролират момиченцето, от друга.

Беше предложено жилището й да се огнеобезопаси, да й се осигури денонощно наблюдение, серията наркотици да се започне отново. Рейнбърд ги слуша известно време, после почука с тежкия си тюркоазен пръстен по ръба на масата за конференции. Той чука, докато привлече вниманието на всички. Защото въпреки че Хокстетър, както и кръгът му от учени, не го обичаше (а може би и „мразеше“ нямаше да е твърде силно казано), звездата на Рейнбърд бе изгряла. В края на краищата именно той бе прекарвал всеки ден по толкова време при тази горелка в човешки образ.

— Аз предлагам — рече той, като се изправи и великодушно ги изгледа през разкъсания обектив на лицето си — да не променяме абсолютно нищо. До днес вие действахте въз основа на предположението, че момиченцето сигурно не притежава способността, която — всички знаехте — над двайсет пъти е документирана, или че дори да я притежава, тя е незначителна, а и да не е незначителна, то вероятно никога повече няма да я използва. Сега разбрахте, че не е така, и искате отново да започнете да я разстройвате.

— Не е вярно — намеси се Хокстетър с раздразнение. — Това са просто…

— Вярно е! — сряза го гръмогласно Рейнбърд и Хокстетър се сви на стола си. Индианецът пак се усмихна на хората около масата. — Така. Момиченцето отново се храни. Наддало е пет килограма и вече не е мършавата сянка, която беше. То чете, говори, рисува; помолило е за кукленска къщичка, която приятелят му чистача е обещал да се опита да намери. Накратко, душевното му състояние е по-добро, отколкото е било, откакто е дошло тук. Надявам се, господа, че няма да започваме да разваляме толкова благоприятно положение, нали?

Видеооператорът нерешително попита:

— Ами ако подпали апартамента си?

— Ако имаше такова намерение — спокойно отвърна Рейнбърд, — вече щеше да го е сторила.

Никой не можа да го оспори.

Сега, докато се отдалечаваха с Чарли от езерцето, запътени към тъмночервената конюшня, прясно украсена с бяла боя, Рейнбърд се разсмя на глас.

— Май наистина си им изкарала акъла, Чарли.

— А теб не те ли е страх?

— Защо да ме е страх? — разроши й косата Рейнбърд. — Аз се превръщам в бебе само на тъмно, когато не мога да изляза.

— О, Джон, не бива да се срамуваш от това.

— А и ако ти имаше намерение да ме подпалиш — повтори той мисълта си от предишната вечер, — предполагам, че щеше да си го направила досега.

Тя мигновено се стегна.

— Бих искала да не… дори да не споменаваш подобно нещо.

— Чарли, извинявай. Понякога плещя, без да мисля.

Те влязоха в конюшнята, която беше полутъмна и благоуханна. В здрача слънчевата светлина падаше косо и очертаваше меки сенки и светли снопове, в които замечтано се носеха сламки сено.

Един коняр решеше гривата на черен жребец с бял белег на челото. Чарли спря и зяпна коня с очаровано удивление. Конярят се извърна към нея и й се усмихна.

— Ти трябва да си малката мис. Предупредиха ме, че ще дойдеш.

— Тя е толкова красива — прошепна Чарли. Ръцете й потръпваха от желание да докоснат копринената козина. Един поглед в тъмните, спокойни, влажни очи на коня, и тя бе пленена.

— Мм, това всъщност е той — поясни конярят и намигна на Рейнбърд, когото никога преди не беше виждал и нямаше понятие кой е.

— Как се казва?

— Некромант. Искаш ли да го погалиш?

Чарли плахо се приближи. Конят сниши глава и тя го потупа; после му заговори. Не й мина през ума, че ще пали пет-шест пъти само за да го поязди, с Джон до нея… но Рейнбърд го прочете в очите й и се усмихна.

Тя ненадейно се обърна към него, видя усмивката и за миг ръката, с която потупваше конската муцуна, застина във въздуха. В тази усмивка долови нещо, което не й хареса, а си бе мислила, че харесва всичко в Джон. Чарли имаше усет към повечето хора и не се замисляше особено над това; то беше част от нея, както сините й очи и русата й коса. Обикновено се отнасяше към хората, както й подсказваше този усет. Не обичаше Хокстетър, защото усещаше, че него го е грижа за нея, колкото за някоя епруветка. За него тя бе просто предмет.

Ала Джон обичаше заради постъпките му, заради добрината му към нея и донякъде може би — заради обезобразеното му лице; Чарли му влизаше в положението и му съчувстваше. В края на краищата защо се намира тук, ако и тя самата не е урод? И все пак той бе един от малкото хора — като мистър Раучър, собственика на деликатесния магазин в Ню Йорк, който често играеше шах с татко й, — които неизвестно защо бяха напълно затворени за нея. Мистър Раучър беше стар, носеше слухово апаратче и на рамото му беше татуиран избелял син номер. Веднъж тя попита баща си дали този син номер означава нещо и той й каза — след предупреждение никога да не споменава това пред мистър Раучър, — че ще й обясни по-късно. Но така и не го направи. Понякога мистър Раучър й носеше нарязани колбаси и тя ги лапаше пред телевизора.

А, сега като се вгледа в усмивката на Джон, която изглеждаше доста особена и някак обезпокоителна, Чарли за първи път се зачуди: „Какво се върти в главата ти?“

После тези маловажни мисли бяха погълнати от удивлението пред коня.

— Джон, какво означава „Некромант“?

— Ами, доколкото ми е известно, нещо като „магьосник“ или „чародей“.

— Магьосник, чародей — повтори тя думите омаяна, докато потупваше тъмната копринена муцуна на Некромант.

18

Като се връщаха, Рейнбърд предложи:

— Защо не помолиш Хокстетър да ти разреши да пояздиш тоя кон, щом толкова ти харесва?

— Не… няма да мога… — сепнато го погледна тя.

— О, разбира се, че ще можеш — преднамерено не я разбра той. — Не разбирам кой знае колко от коне, но този жребец ми се вижда кротък. Изглежда ужасно голям наистина, но не вярвам да те хвърли, Чарли.

— Не… нямах това предвид. Те просто няма да ми позволят.

Той я спря, като сложи ръце на раменете й.

— Чарли Макджий, понякога действително ме смайваш. Ти ми помогна, когато токът спря, Чарли, и го запази в тайна. Затова сега ме послушай и аз ще ти помогна. Искаш ли пак да видиш баща си?

Тя бързо кимна.

— Тогава трябва да им покажеш, че не си играеш на шикалки. Тази работа е като покера, Чарли. Или даваш смело… или пропускаш. След всяко палене за някой от опитите им взимай по нещо от тях. — Той я хвана за раменете и я поразтърси. — Чичо ти Джон го казва. Послушай го!

— Наистина ли мислиш, че ще ми позволят, ако ги помоля?

— Ако ги помолиш ли? Може би не. Но ако им наредиш, да. Аз от време на време ги чувам какво си приказват. Влизам да изпразвам кошчетата и пепелниците, а те ме смятат за част от мебелировката. Та на твоя Хокстетър малко му остава да си подмокри гащите.

— Наистина ли? — Тя леко се подсмихна.

— Наистина. — Отново тръгнаха. — А с тебе как е, Чарли? Зная колко те е било страх преди. Как го усещаш сега?

Тя дълго мълча. А когато му отговори, то бе с най-обмисления и зрял тон, който Рейнбърд беше чувал от нея.

— Сега е различно. Много по-силно е. Но… аз го контролирам по-добре от всякога. Тогава във фермата — Чарли леко потръпна, гласът й се сниши — то просто… ми се изплъзна за малко. То… се разскача навсякъде. — Очите й потъмняха. Тя се вглеждаше в спомените си и виждаше как пиленцата експлодират като ужасни живи фойерверки. — Но вчера, щом му казах да се прибере, то ме послуша. Казах си — ще бъде само малък огън. И така стана. Сякаш го пуснах по една-единствена права линия.

— И после го прибра обратно в себе си ли?

— Господи, не — погледна го тя. — Топнах го във водата. Ако го прибера в себе си… предполагам, че ще изгоря.

Известно време повървяха мълчаливо.

— Следващия път трябва да има повече вода.

— Но ти вече не се страхуваш, нали?

— Не се страхувам колкото преди — поправи го тя. — Кога смяташ, че ще ми позволят да видя татко?

Той обгърна раменете й с мечешко дружелюбие.

— Остави ги хубаво да налапат стръвта, Чарли.

19

Същия следобед започна да се заоблачава и към вечерта заваля студен есенен дъжд. В една от къщите на малкото, но свръхмодерно селище близо до комплекса на Арсенала — селището Лонгмънт Хилс — Патрик Хокстетър строеше модел на кораб в своята работилница (корабите и реставрираният му т-бърд бяха единствените му хобита и из къщата имаше десетки от неговите китоловци, фрегати и пощенски параходи) и мислеше за Чарли Макджий. Настроението му беше прекрасно. Чувстваше, че ако успеят да направят още петнайсетина опита с нея — дори още десет, — бъдещето му е осигурено. Ще може да изкара остатъка от живота си в проучване на възможностите на „Серия шест“… при солидно увеличено възнаграждение. Внимателно залепи една задна мачта на мястото й и започна да си подсвирква.

В друга къща на Лонгмънт Хилс, Хърман Пайнчът нахлузваше чифт женски пликчета. Очите му бяха мътни като на изпаднал в транс. Жена му беше на модно ревю. Едното от двете му чудесни деца отиде на сбирка на „вълчетата скаути“, а другото му чудесно дете — на вътрешен шах-турнир в прогимназията. Пайнчът внимателно закопча зад гърба си един от сутиените на жена си, който увисна празен на тесния му гръден кош. Той се погледна в огледалото и си помисли, че изглежда… мм, много красив. Отиде в кухнята, без да обръща внимание, че пердетата на прозорците не са пуснати. Вървеше като сомнамбул. Застана до мивката и се втренчи в зейналата паст на новоинсталираната мелачка „Уейст Кинг“. След дълго мислене я включи. И под акомпанимента на въртящите й се, скърцащи стоманени челюсти Пайнчът започна да мастурбира. Когато свърши, той се сепна и се огледа наоколо. Очите му се изпълниха с ням ужас, очи на човек сънувал кошмар. Изключи боклукомелачката и изтича към спалнята, привеждайки се ниско на минаване край прозорците. Главата му бръмчеше и го болеше. Какво, за Бога, ставаше с него?

А в една трета къща, пак в Лонгмънт Хилс — къща с изглед от хълма, за какъвто подобните на Хокстетър и Пайнчът не биха могли да мечтаят, — Кап Холистър и Джон Рейнбърд седяха в хола и пиеха бренди. От стереоуредбата на Кап Холистър се разнасяше музика от Вивалди. Вивалди беше един от любимците на жена му. Горката Джорджия.

— Съгласен съм с теб — бавно произнесе Кап и отново се зачуди защо покани в своя дом този човек, когото мразеше и от когото се страхуваше. Силата на момиченцето беше необикновена и той предполагаше, че необикновените сили спомагат за странни сближавания. — Фактът, че тя говори за „следващия път“ толкова непринудено, е много знаменателен.

— Да. Изглежда, наистина разполагаме с конци за дърпане.

— Но това няма да продължава вечно — Кап ливна брендито в гърлото си, после се насили да срещне блестящото око на Рейнбърд. — Убеден съм, че разбирам как възнамеряваш да увеличиш броя на тези конци, въпреки че Хокстетър не се досеща.

— Така ли?

— Да. — Кап направи пауза за момент и добави: — Опасно е за теб.

Рейнбърд се усмихна.

— Ако тя открие на чия страна си в действителност — каза Кап, — ще имаш възможността да научиш как се чувства филето в микровълновата фурничка.

Рейнбърд разтегли устни в невеселата гримаса на акула.

— А ти ще проливаш ли горчиви сълзи, капитан Холистър?

— Не — отговори Кап. — Няма смисъл да те лъжа по този въпрос. Но от известно време — преди още тя да го направи — чувствам наоколо да витае духът на доктор Уонлес. Понякога е съвсем близо, до самото ми рамо — той погледна към Рейнбърд над рамките на очилата си. — Вярваш ли в духове, Рейнбърд?

— Да. Вярвам.

— Тогава разбираш какво имам предвид. По време на последната ми среща с него той се опита да ме предупреди. Направи едно сравнение… как беше… Джон Милтън, който на седем година с мъка пишел името си, пораснал до човека, написал „Изгубеният рай“. Уонлес говореше за… за нейния потенциал на разрушение.

— Да — съгласи се Рейнбърд с блеснало око.

— Той ме попита какво ще правим, ако открием, че момиченцето може да се развие от палене на огньове до предизвикване на атомни експлозии и разцепване на самата планета. Смятах го за смешен, досаден и едва ли не побъркан.

— Но сега мислиш, че може и да е бил прав.

— От време на време започнаха да ме спохождат съмнения в три часа сутринта. А ти какво мислиш?

— Кап, когато групата „Манхатън Проджект“ за първи път постигна атомен взрив, никой не беше съвсем наясно какво ще стане. Някои смятаха, че верижната реакция няма да свърши никога… че и до края на света там, в пустинята, ще продължава да грее едно миниатюрно слънце.

Кап бавно кимна.

— Нацистите също бяха ужасни — продължи Рейнбърд. — Япончугите бяха ужасни. Сега германците и японците са добри, а руснаците са ужасни. Мюсюлманите са ужасни. Кой знае кои могат да се окажат ужасни в бъдеще.

— Тя е опасна — надигна се неспокойно Кап. — Уонлес беше прав в това отношение. И няма да ни доведе доникъде.

— Може би.

— Хокстетър казва, че мястото, където онзи поднос удари стената, се е вдлъбнало. И стоманеният лист не е издържал на горещината. Самият поднос е загубил всякаква форма. Тя го е стопила. Това момиченце успя да развие температура от хиляда и шестстотин градуса за част от секундата. — Той се взря в Рейнбърд, който разсеяно рееше поглед из стаята, сякаш бе загубил интерес. — Искам да кажа, че планът ти може да е опасен за всички ни, не само за теб.

— О, да — съгласи се великодушно Рейнбърд. — Има известен риск. Но може и да не се наложи да стигаме дотам. Може Хокстетър да получи своето, преди да се наложи да прибегнем до… план „Б“.

— Хокстетър е ненаситен — възрази рязко Кап. — Той е информационен маниак. Никога няма да му е достатъчно. Може и две години да прави опити с нея и пак да пищи, че прекалено бързаме, когато… му я вземем. И ти го знаеш не по-зле от мен, така че хайде да не се преструваме.

— Ние ще разберем кога е настъпил моментът. Аз ще разбера.

— И тогава какво ще стане?

— Ще дойде Джон Приятеля чистач — леко се усмихна Рейнбърд. — Ще я поздрави, ще й заговори и ще я разсмее. Джон Приятеля чистач ще я накара да се почувства щастлива, защото той е единственият, който може да го направи. И когато Джон усети, че тя изпитва най-силна радост, ще я удари в основата на носа и ще го счупи, вкарвайки в мозъка й парченца кост. Ще стане бързо… и аз ще я гледам в очите.

Той се усмихваше — този път без да прилича на акула. Усмивката му беше нежна, блага и… бащинска. Кап си наля още бренди. Имаше нужда. Надяваше се само Рейнбърд действително да познае кога е дошъл необходимият момент, иначе можеше всички те да открият как се чувства филето в микровълнова фурничка.

— Ти си луд — изпусна се Кап, но Рейнбърд не изглеждаше засегнат.

— О, да — съгласи се той, пресуши си брендито и продължи да се усмихва.

20

Голямото наблюдение. Постоянното наблюдение беше проблем.

Анди се придвижи от всекидневната на апартамента си до кухнята, като се насилваше да върви бавно и да поддържа лека усмивка върху лицето си — вървежа и изражението на човек, който е приятно опиянен.

Засега бе успял само да се задържи тук, близо до Чарли, и да открие, че най-близкият път е Магистрала 301, а околността е селска. Узна тези неща преди седмица, а от късото съединение бе минал месец. Все още не бе прибавил нищо към представата си за това място, освен малкото, което бе успял да огледа по време на разходките си с Пайнчът.

Не му се искаше да тласка никого в жилището си, заради Голямото наблюдение. А не му се искаше да тласка повече и Пайнчът, защото той явно отиваше на зле — симптомите бяха очевидни за Анди. След малката им разходка покрай езерцето с патиците Пайнчът отслабна. Под очите му се появиха тъмни кръгове от недоспиване. Понякога започваше да говори и спираше, загубил нишката на мисълта си… или тя сама се прекъсваше.

А всичко това правеше положението на самия Анди много по-несигурно.

Колко време ще мине, преди колегите на Пайнчът да забележат какво става с него? Може да решат, че е просто изнервен, но да допуснем, че го свържат с него? Тогава край и на най-минималната възможност да избягат с Чарли оттук. А чувството му, че тя е във все по-голяма опасност, непрекъснато се усилваше.

Какво да стори, за Бога, с Голямото наблюдение?

Той си взе от хладилника бутилка гроздов сок, върна се във всекидневната и седна с празен поглед пред телевизора, а мозъкът му трескаво затърси някакъв изход. Но когато изходът дойде, той беше (както и аварията в енергийното захранване) съвсем неочакван. В известен смисъл Хърман Пайнчът му отвори вратата: направи го като се самоуби.

21

Дойдоха двама мъже и го поведоха. Единият му беше познат от фермата Мандърс.

— Хайде, братче — подкани той. — Малко на разходка.

Анди се усмихна глуповато, но отвътре започна да го обзема ужас. Нещо се бе случило. Нещо лошо се бе случило: те не изпращаха юнаци като тия, ако е за нещо хубаво. Може да са го разкрили. Всъщност, най-вероятно беше точно така.

— Накъде?

— Тръгвай!

Отведоха го до асансьора, но когато слязоха от него в балната зала, продължиха навътре към къщата, вместо навън. Минаха през помещението с машинописките и влязоха в по-малка стаичка, където една секретарка печаташе писма на машина Ай Би Ем.

— Влизайте направо — покани ги тя.

Минаха вдясно покрай нея и влязоха през една врата в малък кабинет с еркерен прозорец, гледащ към езерцето с патиците през завеса от ниски елши. Зад старомодно бюро седеше възрастен мъж с живо, интелигентно лице; бузите му бяха поруменели, но по-скоро от слънцето и вятъра, отколкото от чашката, помисли си Анди.

Мъжът вдигна поглед към него и кимна на двамата, които го бяха довели.

— Благодаря. Можете да чакате отвън.

Те излязоха.

Мъжът зад бюрото се вгледа проницателно в Анди, който равнодушно зяпаше, все още леко усмихнат. Силно се надяваше, че не преиграва.

— Здравейте, кой сте вие? — попита Анди.

— Името ми е капитан Холистър, Анди. Можеш да ми викаш Кап. Твърди се, че съм ръководител на този панаир.

— Радвам се да се запозная с вас — Анди лекичко разшири усмивката си. Отвътре нервите му се стегнаха в още един възел.

— Имам лоши новини за теб, Анди.

(о Господи Чарли нещо се е случило с Чарли)

Кап неотклонно го наблюдаваше с малките си, пронизващи очички, така дълбоко потънали в приятната си мрежа от бръчици, че човек почти не забелязваше колко са студени и внимателни.

— Така ли?

— Да — Кап замълча за миг. Тишината се проточи мъчително. Кап се бе заел да изучава ръцете си, спретнато сплетени върху попивателната пред него. Анди едва се удържаше да не скочи към него през бюрото и да го удуши. Накрая Кап вдигна поглед. — Доктор Пайнчът е мъртъв, Анди. Снощи се е самоубил.

Челюстта на Анди увисна в непресторено учудване. През него се подгониха редуващи се вълни на облекчение и ужас. А най-отгоре, като бурно небе над развълнувано море, надвисна увереността, че това променя всичко… но как? Как?

Кап го наблюдаваше. „Той подозира. Подозира нещо. Но дали подозренията му са сериозни, или са само част от работата му?“

Стотици въпроси. Имаше нужда от време да помисли, а не разполагаше с никакво. Ще трябва да мисли на крак.

— Изненадан ли си? — попита го Кап.

— Той ми беше приятел — каза просто Анди и стисна зъби, за да не изпусне още нещо. Този човек щеше да го слуша търпеливо, щеше да прави дълги паузи след всяка забележка на Анди (както правеше сега), за да види дали няма да продължи, устата да изпревари ума. Стандартна техника на разпит. А в тази гора имаше капани за хора; Анди го чувстваше осезаемо. Било е ехо, разбира се. Ехо, превърнало се в рикошет. Той тласна Пайнчът и постави началото на рикошет, който го е разкъсал на части. И въпреки всичко Анди не успя да намери в сърцето си жалост. Там имаше ужас… и един пещерен човек, който подскача и злорадства.

— Сигурен ли сте, че не е било… искам да кажа, че понякога нещастният случай може да изглежда като…

— Страхувам се, че не е било нещастен случай.

— Бележка ли е оставил?

(в която ме назовава?)

— Облякъл бельото на жена си, отишъл в кухнята, пуснал боклукомелачката и си пъхнал вътре ръката.

— О… Боже… Господи!

Анди се стовари на стола. Ако го нямаше, щеше да седне на пода. Краката не го държаха. Втренчи се в Кап Холистър с ням ужас.

— Ти нямаш нищо общо с това, Анди, нали? — попита Кап. — Не си го тласнал, да речем?

— Не. Дори и да можех все още, защо да правя такова нещо?

— Може би, защото той искаше да те изпрати на Хаваите — предположи Кап. — Може да не ти се е искало да отиваш в Мауи, защото дъщеря ти е тук. Може през цялото време да си ни разигравал, Анди.

И макар Кап Холистър да се въртеше около самата истина, Анди усети леко отпускане в гърдите си. Ако Кап действително смяташе, че той е тласнал Пайнчът, този разговор между тях двамата нямаше да се провежда насаме. Не, той просто действа по правилата: това е всичко. Вероятно разполагат с необходимите факти, за да установят самоубийството му, в досието на самия Пайнчът, без да търсят мистериозни начини за убийство. Нямаха ли психиатрите най-висок процент на самоубийства от всички професионални кръгове?

— Не, няма нищо такова — отрече Анди. Той имаше изплашен и объркан вид и беше готов да се разреве. — Аз исках да отида на Хаваите. И му го казах. Мисля, че затова той настоя да прави още опити, защото исках да отида. Мисля, че в известен смисъл той не ме обичаше. Но аз със сигурност нямам нищо общо с… каквото му се е случило.

Кап го гледаше замислено. Погледите им за миг се срещнаха и Анди сведе очи.

— Добре, вярвам ти, Анди. Хърм Пайнчът беше натоварен напоследък. Такъв е животът ни за съжаление. Като се добави и този таен травестизъм… мда, трудно ще бъде на жена му. Много трудно. Но ние се грижим за своите хора, Анди. — Анди усещаше как очите на Кап провъртат дупки в него. — Да, грижим се за своите. Това е най-важното.

— Сигурно — съгласи се тъпо Анди.

Настана продължителна тишина. След известно време Анди вдигна поглед, убеден, че Кап го изучава. Но той се взираше навън, към моравата и елшите, а лицето му бе отпуснато, объркано и старо. Лице на човек, потънал в мисли за други, може би по-щастливи времена. Кап забеляза, че Анди го гледа, и през лицето му премина лека сянка на отвращение. Ненадейно в Анди лумнаха омраза и огорчение. Как няма да се отврати този Холистър. Насреща му седеше един тлъст наркоман — или поне така изглеждаше. Но кой бе виновен за това? И какво правиш на дъщеря ми, ти, дърто чудовище такова?

— Е — усмихна му се Кап, — щастлив съм да ти съобщя, че ти все пак ще отидеш в Мауи, Анди. Тук духа един нездравословен вятър, който на никого не носи добро. Вече съм започнал преписката.

— Но… слушайте, вие не мислите наистина, че аз имам нещо общо с онова, дето се е случило на доктор Пайнчът, нали?

— Не, разбира се, че не.

И отново онова леко и неволно смръщване от отвращение. Този път Анди усети мрачното задоволство, което навярно изпитват негрите, когато успеят да изиграят някой бял нахалник. Но над него изплува тревога, породена от фразата: „Вече съм започнал преписката.“

— А, добре. Бедният доктор Пайнчът — Анди сведе поглед само за миг и нетърпеливо попита: — Кога тръгвам?

— Колкото е възможно по-скоро. Най-късно към края на следващата седмица.

Най-много девет дни! Сякаш през стомаха му мина валяк.

— Хареса ми нашият разговор, Анди. Съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива тъжни и неприятни обстоятелства.

Той се пресегна към бутона на секретарската уредба и Анди изведнъж осъзна, че не може да го остави да го натисне. Няма да може да свърши нищо в апартамента си с неговите камери и подслушвателни устройства. И ако действително този човек е най-голямата клечка тук, кабинетът му трябва да е абсолютно чист: няма начин да не го проверява редовно за микрофони. Разбира се, може да си има свои собствени подслушвателни системи, но…

— Прибери си ръката! — нареди Анди и тласна.

Кап се поколеба. Ръката му се прибра при другата върху попивателната хартия. Той погледна навън към моравата с онова унесено, вглъбено в миналото изражение на лицето.

— Записваш ли на магнетофон разговорите си тук?

— Не — заговори равно Кап. — Дълго време имах задействащ се от глас „Ухер-5000“ — като оня, дето вкара Никсън в неприятности, — но го махнах преди четиринайсет седмици.

— Защо?

— Защото ми се стори, че ще си изгубя службата.

— Защо ти се стори, че ще си изгубиш службата?

Кап избърбори в скоропоговорка:

— Никаква продукция. Никаква продукция. Никаква продукция. Капиталовложенията трябва да се оправдават с резултати. Сменете човека на върха. Няма записи. Няма скандал.

Анди се опита да вникне в чутото. Водеше ли то в желаната от него посока? Не можеше да прецени, а времето беше малко. Чувстваше се като най-глупавото и бавно дете в надпреварата за великденското яйце. Той реши да продължи още мъничко по тази следа.

— Защо нямахте продукция?

— Не е останала никаква способност за хипнотично внушение в Макджий. Окончателно е свършен. Всички са единодушни по този въпрос. Момиченцето не иска да пали. Казва, че няма да пали, каквото и да става. Хората говорят, че съм се побъркал на тема „Серия шест“. Зарязват ме — Кап се ухили. — Но вече всичко е наред. Дори Рейнбърд го признава.

Анди поднови тласъка и лека болка запулсира в челото му.

— Защо е наред?

— Три опита досега. Хокстетър е в екстаз. Вчера тя запали парче стоманен лист. Точкова температура над десет хиляди градуса за четири секунди, твърди Хокстетър.

Шокът усили главоболието му и му стана по-трудно да се справя с бесния водовъртеж от мисли. Чарли пали? Какво са й направили? Какво, за Бога?

Анди отвори уста да попита, но секретарската уредба изжужа и от стряскането тласна много по-силно, отколкото трябваше. За миг изпрати към Кап почти всичко, с което разполагаше. Той потрепери целият, като шибнат с електрически остен, издаде тих задавен звук и руменото му лице побеля. Главоболието на Анди направи гигантски скок и той безполезно се предупреди да внимава — нямаше да е от голяма полза за Чарли, ако получи удар в кабинета на този човек.

— Не прави това — изхленчи Кап. — Боли…

— Кажи им никакви разговори през следващите десет минути — заповяда Анди. Някъде черният кон риташе по вратата на конюшнята си и искаше да излезе, искаше да тича на воля. Усети как по бузите му потича лепкава пот.

Секретарската уредба изжужа повторно. Кап се наклони и натисна бутона. Лицето му се бе състарило с петнайсет години.

— Кап, тук е помощникът на сенатор Томпсън с изчисленията по „Проект скок“, за които беше помолил.

— Никакви разговори през следващите десет минути — заяви Кап и изключи.

Анди седеше, потънал в пот. Дали това ще ги задържи? Или ще подушат нещо гнило? Няма значение. Както имаше навик да вика Уили Ломан: пожар, пожар в гората. Господи, какво се е размислил за Уили Ломан? Сигурно полудява. Черният кон скоро ще излезе и Ломан ще може да го поязди. Той едва не се изкикоти.

— Чарли е палила?

— Да.

— Как я накарахте?

— Морков и пръчка. Идея на Рейнбърд. За първите два опита излезе на разходка. Сега получи разрешение да язди коня. Рейнбърд смята, че с това ще изкара още две седмици. — И той повтори: — Хокстетър е в екстаз.

— Кой е този Рейнбърд? — попита Анди, без да подозира, че току-що е задал ключовия въпрос.

Кап говори на кратки изблици през следващите пет минути. Той разказа на Анди, че Рейнбърд е наемен убиец на Арсенала, ранен ужасно във Виетнам и загубил там едното си око (едноокият пират от моя сън, вцепенено си помисли Анди). Разказа му, че Рейнбърд е оглавявал операцията на Арсенала, довела до залавянето им при езерото Ташмор. Разказа му и за късото съединение и за вдъхновението, осенило Рейнбърд, как да накарат Чарли да пали за опитите им. Накрая му разкри, че наградата на Рейнбърд за всичко това ще бъде животът на Чарли, когато кълбото от измами се развие докрай. Той говореше безизразно за тези неща и все пак някак припряно. После млъкна.

Анди слушаше с нарастваща ярост и ужас. Когато рецитацията на Кап завърши, той целият трепереше. Чарли, изплака наум. О, Чарли, Чарли!

Десетте минути почти бяха минали, а трябваше да узнае толкова много неща. Двамата поседяха мълчаливо около четирийсет секунди: външен наблюдател би могъл да ги вземе за толкова близки стари приятели, че вече нямат нужда да си говорят, за да се разбират. Анди трескаво мислеше.

— Капитан Холистър — започна той.

— Да?

— Кога е погребението на Пайнчът?

— Вдругиден — спокойно отвърна Кап.

— Отиваме. Ти и аз. Ясно ли е?

— Да, ясно. Отиваме на погребението на Пайнчът.

— Аз съм помолил да отидем. Не съм издържал и съм се разплакал, като съм чул, че е мъртъв.

— Да, ти не издържа и се разплака.

— Много съм се разстроил.

— Да, разстрои се.

— Ще отидем с личната ти кола, само ние двамата. Пред и зад нас може да има коли с хора на Арсенала, както и мотоциклети от двете страни, ако такава е стандартната процедура, но ние ще бъдем сами. Ясно ли е?

— О, да. Съвършено ясно. Само ние двамата.

— И ще проведем един хубав разговор. Това също ли е ясно?

— Да, един хубав разговор.

— Колата ти подслушва ли се?

— Не.

Анди започна отново да тласка, в серия от леки потупвания. При всяко Кап леко се дръпваше и Анди знаеше, че има огромна вероятност да предизвика ехо така, но се налагаше да го прави.

— Ще поговорим за това къде държите Чарли. Ще поговорим за някакъв начин да създадем тук пълна бъркотия, без да се заключват всички врати, както стана при аварията в електрозахранването. И ще поговорим за някакъв начин, по който Чарли и аз да можем да се махнем оттук. Ясно ли е?

— Не е предвидено да бягате — опъна се Кап с детинско раздразнение. — Това го няма в сценария.

— Вече го има — натърти Анди и пак тласна.

— Ооох! — изхленчи Кап.

— Ясно ли е?

— Да, ясно, недей, недей така, боли!

— Този Хокстетър… ще задава ли въпроси по повод идването ми на погребението?

— Не. Хокстетър е изцяло погълнат от момиченцето. Не може да мисли за нищо друго напоследък.

— Добре. — Изобщо не беше добре. Отчайващо беше. — Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш, че сме водили този малък разговор.

— Да, ще го забравя напълно.

Черният кон беше на свобода. Той започваше своя бяг. „Изведете ме оттук — помисли през мъгла Анди. — Изведете ме оттук, конят е на свобода и пожарът е почнал в гората.“ Главоболието го заливаше с мъчителни приливи от пулсираща болка.

— Всичко, което ти казах, ще изникне в съзнанието ти естествено, като твоя собствена идея.

— Да.

Анди погледна към бюрото на Кап и видя там една кутия със салфетки. Издърпа една и взе леко да попива очите си. Не плачеше, а очите му сълзяха от главоболието, но това щеше да свърши достатъчно добра работа.

— Вече съм готов да тръгвам — обърна се той към Кап.

И се отпусна. Кап отново зарея празен поглед към елшите. Малко по малко лицето му се съживи и той се обърна към Анди, който леко попиваше очите си и подсмърчаше. Не беше необходимо да се преструва.

— Как се чувстваш сега, Анди?

— Малко по-добре. Но… сам разбирате… да чуя такова нещо…

— Да, ти се разстрои много. Искаш ли да пийнеш кафе или нещо друго?

— Не, благодаря. Бих искал да се върна в апартамента си, ако може.

— Разбира се. Ще те изпратя.

— Благодаря.

22

Двамата мъже, придружили го до кабинета, гледаха към Анди с колебливо подозрение — салфетката, зачервените сълзящи очи, бащинската ръка на Кап около раменете. Доста подобно изражение се появи и в очите на секретарката.

— Той не издържа и се разплака, като чу, че Пайнчът е мъртъв — тихо обясни Кап. — Много се разстрои. Смятам да му уредя да дойде с мен на погребението на Хърман. Искаш ли, Анди?

— Да. Моля ви. Ако е възможно да се уреди. Горкият доктор Пайнчът!

И неочаквано избухна в истински плач. Двамата мъже го поведоха покрай объркания и смутен помощник на сенатора Томпсън, който държеше в ръце няколко подвързани в синьо папки. Те изведоха Анди, все още хлипащ, подхванали го под лактите. И двамата излъчваха отвращение, много сходно с онова на Кап — отвращение от този тлъст наркоман, до такава степен изгубил всякакво чувство за реалност и контрол над емоциите си, че лееше сълзи за тъмничаря си.

Сълзите на Анди бяха истински… но Чарли беше тази, за която ги проливаше.

23

Джон винаги яздеше с нея, но в сънищата си Чарли беше сама. Главният коняр, Питър Драбъл, я бе екипирал с малко, елегантно английско седло, но в сънищата си тя седеше върху голия конски гръб. С Джон се разхождаха по алеите за езда, които се виеха през земите на Арсенала, влизаха и излизаха от минигоричката с калифорнийски захарни ели и заобикаляха езерцето с патиците, като никога не се движеха по-бързо от лек тръст, но в сънищата си тя галопираше с Некромант през истинска гора все по-бързо и по-бързо; устремно препускаше по някаква горска пътека, през дантелените клони отгоре се процеждаше зелена светлина и косата й струеше зад нея като ручей. Чарли усещаше как мускулите на Некромант се свиват и отпускат под копринената му кожа; тя яздеше с вплетени в гривата му пръсти и шепнеше в ухото му да тича по-бързо… по-бързо… по-бързо.

Некромант откликваше. Копитата му ечаха. Пътеката под тези сплетени зелени дървета представляваше тунел и отнякъде иззад нея се носеше слабо пращене и

(пожар в гората)

кълбета пушек. Имаше пожар, пожар, който тя бе запалила, но не чувстваше никаква вина — само оживление. Те можеха да избягат. Некромант можеше да отиде навсякъде, да направи всичко. Щяха да излязат от горския тунел. Долавяше светлината пред тях.

— По-бързо. По-бързо.

Оживлението. Свободата. Вече не беше сигурна къде свършват бедрата й и къде започват хълбоците на Некромант. Те се бяха слели в едно, споени като металите, които стапяше със силата си, когато правеше опитите им. Пред тях изникна огромно препятствие от повалени бели дървета, подобни на непроходима грамада от кости. Обезумяла от шеметна радост, тя леко срита Некромант с босите си пети и почувства как хълбоците му се стягат.

Те го прескочиха, полетели във въздуха за момент. Главата й беше отметната; ръцете й стискаха конската грива и Чарли пищеше — не от страх, а защото, ако не извикаше, ако сподавеше писъка си, можеше да експлодира. Свободни, свободни, свободни… обичам те, Некромант!

Лесно преодоляха препятствието от повалени дървета, но сега миризмата на пушек стана по-остра, по-определена, зад тях се чуваше пукане и едва когато една искра се спусна в спирала и преди да изгасне, бързо жилна плътта й като коприва, тя осъзна, че е гола. Гола и

(пожар, пожар в гората)

свободна, неокована, волна — тя и Некромант бягат към светлината.

— По-бързо — прошепна тя. — По-бързо, моля те!

По някакъв начин огромният черен жребец препусна дори още по-бързо. Вятърът с гръм нахлуваше в ушите на Чарли. Не беше необходимо да диша; въздухът се изливаше в гърлото й през полуотворената уста. Между старите дървета се промъкваха слънчеви лъчи в прашни снопове с цвят на старинна мед.

А отпред беше светлината — краят на гората, откритото пространство, където тя и Некромант щяха да тичат вечно. Пожарът остана зад тях, омразната миризма на пушек, чувството за страх. Отпред беше слънцето и тя щеше да язди Некромант по целия път до морето, където вероятно ще намери баща си и двамата ще се прехранват с риболов, ще вадят мрежи, пълни с искрящи, хлъзгави риби.

— По-бързо! — извика победоносно тя. — Оо, Некромант, тичай по-бързо, тичай по-бързо, тичай…

И в този момент в разширяващия се тунел от светлина, където дърветата свършваха, силуетът пристъпи и закри светлината и пътя навън. Отначало, както винаги в този сън, тя си помисли, че това е баща й, беше сигурна, че е баща й, и радостта й стана почти болезнена, преди внезапно да се превърне в пълен ужас.

Едва й остана време да осъзнае факта, че мъжът е прекалено едър, прекалено висок — и все пак някак познат, ужасно познат, дори като силует, — преди Некромант да се изправи на задните си крака с писък.

Могат ли конете да пищят? Не знаех, че могат да пищят…

С изплъзващи се бедра, тя се помъчи да се задържи, докато копитата му риеха въздуха и той не пищеше, а цвилеше, но то бе писък и някъде зад нея се чуха други изцвилвания като писъци, о, мили Боже, помисли си тя, там има коне, има коне, а в гората вилнее пожар…

Отпред онзи силует, онова ужасно очертание продължаваше да закрива светлината. Сега то започна да се приближава към нея; тя бе паднала върху пътеката и Некромант нежно докосваше с муцуна голия й корем.

— Не закачай коня ми! — изкрещя тя на приближаващия се силует, сънувания баща, който не й беше баща. — Не закачай конете. О, моля те, не закачай конете!

Но фигурата се приближаваше, изваждаше пистолет… и в този миг се събуждаше, понякога с писък, понякога само обляна в студена пот, със съзнанието, че е сънувала нещо лошо, но без да си спомня нищо друго, освен шеметното устремно препускане по горската пътека и миризмата от пожара… както и болезненото усещане за измяна…

И през същия ден в конюшнята тя докосваше Некромант или пък допираше буза до топлата му шия, чувствайки страх, който не знаеше как да нарече.