Подпалвачката

1

Веригата от събития, която завърши с толкова разрушения и човешки жертви, започна с една лятна буря и авариите на два генератора.

Бурята дойде на 19-и август, почти пет месеца след като Анди и Чарли бяха отвлечени от имота на деди във Върмонт. От десетина дни времето се бе задържало влажно и задушно. В това августовско пладне по небето започнаха да се трупат буреносни облаци, но никой от работещите върху земите на двете красиви довоенни къщи, обърнати една към друга на хълмистия простор на зелената морава и изрядно поддържаните цветни лехи не вярваше, че наистина се задава буря — нито градинарите, възседнали бензиновите си сенокосачки, нито жената, началник на компютърните подсекции от А до Е (както и на кафеджията към компютърната зала), взела в обедната си почивка един кон и подкарала го нежно в лек галоп по прекрасните алеи за езда; а най-малко пък Кап, който изяде един юнашки сандвич в кабинета си с климатична инсталация и веднага продължи да работи над бюджета за следващата година, забравил за горещината и влагата навън.

Може би единственият от хората на Арсенала в Лонгмънт, който мислеше, че този ден наистина ще вали, беше човекът, кръстен на дъжда26. Огромният индианец дойде с колата си в дванайсет и половина — в един започваше работа. Зададеше ли се дъжд, костите и разкъсаната кухина, в която бе лежало лявото му око, се обаждаха.

Той караше един много стар и ръждясал тъндърбърд с „D“ пропуск за паркиране върху предното стъкло. Беше облечен в бяла санитарна униформа. Преди да излезе от колата Рейнбърд си сложи бродирана превръзка на окото. Носеше я, когато бе на работа, заради момиченцето, но само тогава. Превръзката му досаждаше. Тя беше единственото, което го караше да мисли за изгубеното си око.

На територията на Арсенала имаше четири паркинга. Личната кола на Рейнбърд, един нов жълт кадилак на дизелово гориво, имаше пропуск „А“. „А“ беше паркингът на важните клечки, разположен под южната от двете плантаторски къщи. Подземната система от тунели и асансьори го свързваше директно с компютърната зала, кабинетите, обширната библиотека на Арсенала, читалните и, разбира се, „помещенията за посетители“ — безлично наименование на комплекса от лаборатории и намиращи се в близост апартаменти, където държаха Чарли Макджий и баща й.

„B“ паркингът беше за второстепенни служители: той беше по-далече. „C“ се използваше от секретарки, механици, електротехници и други подобни и се намираше още по-далече. А „D“ паркингът беше за неквалифицирани служители — статисти според терминологията на самия Рейнбърд. Той беше почти на километър от всичко и винаги беше пълен с тъжна и разнородна колекция от детройтски таратайки, само на една крачка от унищожителното седмично дерби в равнината Джаксън — най-близкото автомобилно гробище.

Педантичен бюрократизъм, помисли си Рейнбърд, заключи разнебитения си т-бърд и вдигна глава към небето. Бурята идваше. Ще бъде тук към четири часа, прецени той.

Запъти се към малката барака, разположена с вкус сред групичка калифорнийски захарни ели, откъдето влизаха висококвалифицираните служители, класове V и VI. Белите му дрехи плющяха. Някакъв градинар го заобиколи, възседнал една от десетината косачки на отдела за поддръжка на терена. Над седалката му се носеше весело шарено чадърче. Градинарят не обърна никакво внимание на Рейнбърд: това също беше част от педантичния бюрократизъм. Ако си клас IV, клас V стават невидими. Дори наполовина лицето на Рейнбърд не предизвикваше особени коментари; както и всяка друга правителствена агенция, Арсенала наемаше определено количество ветерани за показ. Макс Фактор не можеше да каже нищо ново на правителството на Съединените щати за добрата козметика. И то се подразбираше, че един ветеран с някаква видима инвалидност — ръка протеза, моторизирана инвалидна количка, обезобразено лице — струваше колкото трима „нормални“. Рейнбърд познаваше мъже с така осакатени умове и духове в пътуващата виетнамска вечеринка, както беше неговото лице, мъже, които щяха да са щастливи да си намерят работа и като чиновници в някое „Пигли-Уигли“. Но просто не изглеждаха както трябва. Не че Рейнбърд изпитваше симпатия към тях. Всъщност той намираше цялата тази работа за доста забавна.

Никой от хората, с които работеше сега, не го бе разпознал като бивш агент на Арсенала и наемен убиец: можеше да се закълне в това. Допреди седемнайсет седмици той е бил за тях само мъгляв силует зад поляризираното предно стъкло на жълтия кадилак, само още някой с „А“ пропуск.

— Не смяташ ли, че се престараваш? — попита Кап. — Момиченцето няма контакт с градинарите и машинописките. Ти си сам с него на сцената.

Рейнбърд поклати глава.

— Едно-единствено изпускане може да разруши всичко. Стига някой да спомене, че приятелски настроеният чистач с размазано лице паркира колата си заедно с важните клечки и облича белите си дрехи в умивалнята на администраторите, и край. Аз се опитвам да спечеля доверието й, наблягайки на факта, че и двамата сме отритнати — два изрода, погребани в клоаката на американското разузнаване.

Кап не беше очарован: не обичаше да се правят намеци за методите на Арсенала, особено когато те безспорно бяха крайни.

— Длъжен съм да призная, че вършиш дяволски добра работа — отвърна той.

А на това Рейнбърд нямаше как да отговори, защото на практика не вършеше дяволски добра работа. Момиченцето не бе запалило и клечка кибрит, откакто беше тук. А същото важеше и за баща й, който не бе дал и най-малък признак, че му е останало нещо от способността за хипнотично внушение. Те все повече се съмняваха в това.

Момиченцето омайваше Рейнбърд. През първата си година на служба в Арсенала той изкара поредица от курсове, каквито не могат да се намерят в учебната програма на никой университет — подслушване на телефони, кражба на коли, дискретно претърсване и още десетина от този род. Единственият, който изцяло бе ангажирал вниманието на Рейнбърд, беше курсът за разбиване на сейфове, воден от възрастен крадец на име Дж. М. Рамадън. Рамадън бе доведен от един затвор в Атланта специално, за да обучава на това умение новите агенти на Арсенала. Беше си спечелил име на най-добрия в своя занаят и Рейнбърд не му го оспорваше, макар да бе убеден, че вече му е почти равен.

Рамадън, който умря преди три години (Рейнбърд изпрати цветя за погребението му — каква комедия е понякога животът!), им говореше за ключалки „Скидмор“, за сейфове с квадратни врати, за вторично заключващи се приспособления, които могат да замразят резетата на сейфа завинаги, ако шифърът се разбие с длето и чук; говореше им за барабанни сейфове, за различни употреби на графита, за начините да се вземе отпечатък от ключ, за това как да приготвят нитроглицерин във ваната и как да обелят сейф откъм гърба, сваляйки пласт по пласт.

Рейнбърд откликна на курса на Рамадън със студен и циничен ентусиазъм. Веднъж Рамадън сравни сейфовете с жените: имаш ли средства и време, можеш да отвориш всеки. Сейфовете се делят на упорити и лесни, но няма невъзможни.

Това момиченце е упорито.

Отначало се наложи да хранят Чарли венозно, за да не умре от глад. След известно време тя разбра, че печели само синини в свивките на ръцете, и започна да се храни — не с охота, а просто защото поемането на храна през устата беше по-малко болезнено.

Прочете някои от оставените й книги — поне ги прелисти — и от време на време включваше цветния телевизор в стаята си, само за да го изключи отново след няколко минути. През юни бе изгледала докрай местна филмова версия на „Черния красавец“ и един или два пъти се бе заглеждала в „Чудния свят на Дисни“. Това беше всичко. На седмичните доклади все по-често започнаха да употребяват за нея фразата „спорадична афазия“.

Рейнбърд погледна термина в медицинския речник и веднага го разбра — покрай опита си като индианец и воин той вероятно го разбираше по-добре от самите лекари. Понякога думите на момиченцето се изчерпваха. То просто застиваше, без да е ни най-малко разстроено, и устните му се движеха беззвучно. А някой път употребяваше думи, съвсем не на място, очевидно без изобщо да ги осъзнава. „Не ми харесва тази рокля, предпочитам да си облека тревната.“ Понякога разсеяно се поправяше — „Искам да кажа, зелената“, — но по-често просто не забелязваше.

Според речника афазия означаваше забравяне, причинено от някакво мозъчно заболяване. Докторите моментално започнаха да правят фокуси с лекарствата на Чарли. Смениха оразина с валиум без някаква видима положителна промяна. Опитаха комбинация от валиум и оразин, но някакво непредвидимо взаимодействие между двете я накараха постоянно и монотонно да плаче, докато не й ги спряха. Изпробваха и някакъв нов опиат, транквилизатор и слаб халюциноген, и той сякаш помогна за малко. После тя започна да заеква и получи лек обрив. Тогава я върнаха пак на оразин, но под внимателно наблюдение да не би афазията да се влоши.

Изписаха се тонове хартия за деликатното психическо състояние на момиченцето и за нейния, както го наричаха психиатрите, „базисен огнен конфликт“ — превзет начин да се изразят, че баща й я бе научил да не пали, а хората от Арсенала я караха да продължава… плюс допълнителното усложнение от угризенията й за произшествието във фермата.

Пред Рейнбърд такива не минаваха. Работата не е нито в наркотиците, нито във факта, че е заключена и постоянно наблюдавана, нито че е отделена от баща си.

Тя просто е упорита, това е.

По някое време е взела решение да не им сътрудничи, каквото и да става. И край. Психиатрите могат да си пърхат наоколо с мастилените си петна, докато посинеят, докторите да си играят с лекарствата и да мърморят под нос колко е трудно да се упои успешно осемгодишно момиченце. Документацията може да си се трупа и Кап да продължава да си беснее.

А Чарли Макджий просто ще си упорства.

Рейнбърд беше така сигурен в това, както и в приближаването на дъжда този следобед. И се възхищаваше от нея. Тя караше цялата им глутница да си гони опашките, а ако останеше на тях, щяха да продължават да си ги гонят и в Деня на благодарността27, и на Коледа. Но нямаше да си ги гонят вечно и това повече от всичко друго тревожеше Джон Рейнбърд.

Рамадън, касоразбивачът, им разказа една забавна история за двама крадци, влезли с взлом в някакъв супермаркет в петък вечер, когато знаели, че камионът с охраната, който отнася в банката приходите от цялата седмица, е задържан от снежна буря. Сейфът бил с барабан. Те се опитали да пробият шифъра с бормашина без успех. Опитали се да го обелят откъм гърба, но не им се удало да подвият някой ъгъл, за да започнат. Накрая го взривили. Постигнали пълен успех. След взрива той зейнал, и то така широко, че всички пари вътре станали на пепел. Останките приличали на разпарцаливените банкноти в сувенирните химикалки.

— Всъщност — изхъхри Рамадън — ония двамата не са победили сейфа. А това е целта на играта. Не си победител, ако не можеш да вземеш съдържанието му в използваемо състояние, ясно ли е? Те са го претъпкали с взрив. И са убили парите. Били са тъпанари и сейфът ги е победил.

На Рейнбърд му беше ясно.

В тази работа участваха повече от шейсет души с висше образование, но въпреки това всичко опираше до касоразбивачеството. Те се опитваха да пробият шифъра на момиченцето с наркотиците си: разполагаха с достатъчно психиатри за отбор по софтбол и всички те как ли не се мъчеха да разрешат нейния „базисен огнен конфликт“, а на практика цялата тази планина от префърцунени дивотии се свеждаше до един безуспешен опит да я обелят откъм гърба.

Рейнбърд влезе в малката барачка, взе своето картонче от преградката и го перфорира. Т. Б. Нортън, сменният контрольор, вдигна поглед от вестника, който четеше.

— Никакви извънредни за идване по-рано, индианецо.

— Така ли?

— Така — Нортън го гледаше предизвикателно, изпълнен с непоклатима, почти маниакална самоувереност, характерна за незначителните авторитети.

Рейнбърд отклони погледа си към таблото с обявите. Отборът по боулинг на чистачите беше спечелил предишната вечер. Някой искаше да продаде „2 доста употребявани перални“. Официално съобщение оповестяваше: ВСИЧКИ РАБОТНИЦИ ОТ W-1 ДО W-6 ДА СИ ИЗМИВАТ РЪЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА НАПУСНАТ ТОВА ПОМЕЩЕНИЕ.

— Май ще вали — подхвърли той през рамо към Нортън.

— Не може да бъде, индианецо. Защо не се разкараш. Усмърдя стаята.

— Слушам, шефе. Просто идвам на работа.

— Хм, добре ще е следващия път да дойдеш, когато ти е времето.

— Слушам, шефе — повтори Рейнбърд, докато излизаше, и хвърли поглед към розовата гуша на Нортън, към уязвимата точка точно под челюстта. „Дали ще имаш време да извикаш, шефе? Дали ще имаш време да извикаш, ако просто си забуча палеца в тази точка? Като нож в бифтек… шефе.“

Той излезе отново във влажната и задушна горещина. Буреносните облаци бяха вече по-близо и бавно напредваха, натежали от дъжд. Бурята щеше да бъде силна. Отдалече приглушено избоботи гръмотевица.

Къщата беше наблизо. Рейнбърд щеше да заобиколи до страничния вход, служил някога за килер, и да вземе асансьор „С“ до четвъртото подземно ниво. Днес трябваше да измие и лъсне всички подове в жилището на момиченцето: това щеше да му открие добри възможности. Бедата не беше, че тя не желаеше да разговаря с него, не. Просто беше винаги така дяволски студена. Той се опитваше да обели сейфа по свой собствен начин и ако успееше да я накара да се засмее, само веднъж да се засмее, да сподели с него някоя шега за сметка на Арсенала, то щеше да е равносилно на отлепянето на онзи първи, фатален ъгъл. И да му даде възможност да си подпъхне длетото. Само една-единствена усмивка. Тя би ги превърнала в съучастници, в членове на таен комитет. Двама срещу цялата организация.

Но засега не успяваше да предизвика въпросната единствена усмивка и Рейнбърд й се възхищаваше за това повече, отколкото би могъл да изрази с думи.

2

Рейнбърд пъхна документа си за самоличност в съответния процеп и слезе до барчето на чистачите за чаша кафе, преди да продължи. Не му се пиеше, но още беше рано. Не можеше да си позволи нетърпението му да проличи: стига дето Нортън го забеляза.

Сипа си от калната течност на котлона и седна. Добре поне, че никой от другите кретени не беше пристигнал. Седнал върху раздърпания сив диван с изкорубени пружини, той изпи кафето. Обезобразеното му лице (а Чарли бе показала само бегъл интерес към него) беше спокойно и безизразно. Мислите му не спираха хода си, анализирайки положението в момента.

Екипът, заел се с този проблем, приличаше на неопитните касоразбивачи на Рамадън от супермаркета. Засега пипаха с кадифени ръкавици, но не от някакви добри чувства. Рано или късно щяха да решат, че кадифените ръкавици не водят доникъде, а откажеха ли се от „нежното“ пипане, щяха да взривят сейфа, с което, Рейнбърд беше почти сигурен, щяха да „убият парите“, казано с цветистата фраза на Рамадън.

Вече срещна израза „лека шокова обработка“ в два доклада, а единият беше от доктор Пайнчът, чиято дума тежеше пред Хокстетър. Видя и някакъв случаен доклад, написан на толкова абсурден научен жаргон, че звучеше почти като на чужд език. Преведен, той се свеждаше до прилагането на груба сила: ако детето види баща си, подложен на достатъчно силна болка, ще се пречупи. Това, което Рейнбърд смяташе, че детето ще направи, ако види баща си окачен на електрически проводници да играе бърза полка с щръкнали коси, ще бъде да се върне спокойно в стаята си, да счупи една водна чаша и да изяде парчетата.

Но нищо не можеше да им се каже. Арсенала, както и ФБР, и ЦРУ, имаше дълга история в убиването на парите. Ако не успееш да получиш каквото искаш с чужда помощ, нахълтай с няколко картечници и малко експлозив и убий противника. Сложи малко цианиден газ в цигарите на Кастро. Шантава работа, но не можеш да им го кажеш. Те се интересуват единствено от РЕЗУЛТАТИТЕ, мамещи като мечтата за голямата печалба на игралната маса. Затова убиваха парите, а после зяпваха пред изтичащата през пръстите им купчина безполезни зелени парцалчета и започваха да се чудят какво, по дяволите, се е случило.

Другите чистачи вече започваха да прииждат, шегуваха се, потупваха се по раменете и разговаряха за спечелени предишна вечер игри, за жени, коли и пиянски изпълнения. Същите стари глупости, които ще се дрънкат до края на света, алилуя, амин. Те избягваха Рейнбърд. Никой не го обичаше. Той не играеше боулинг, не желаеше да говори за колата си и приличаше на избягал от някой филм за Франкенщайн. Притесняваше ги. Ако някой от тях го тупнеше по рамото, после щеше да лежи в гипс.

Той извади торбичка тютюн и хартийки и си сви една къса цигара. Седеше, пушеше и чакаше да стане време да слезе в жилището на момиченцето.

Общо погледнато, Рейнбърд се чувстваше по-добре и по-пълен с живот, отколкото се бе чувствал от години. Осъзнаваше го и изпитваше благодарност към Чарли. По някакъв начин, без да подозира, тя му бе върнала за малко живота — живота на човек, способен да преживява дълбоко и да се надява силно; или иначе казано, човек с интерес към живота. Хубаво е, че е упорита. Той по всяка вероятност ще се справи с нея (упорити и лесни, но не и невъзможни); ще я накара да им играе по свирката, независимо от цената; а щом свърши, ще я убие и ще гледа в очите й с надежда да улови онази искрица разбиране, онова послание, докато тя преминава в каквото я чака отвъд.

Междувременно той ще живее.

Рейнбърд смачка цигарата си и стана, готов да започне работа.

3

Буреносните облаци продължаваха да се трупат. Към три часа небето над комплекса в Лонгмънт се схлупи и почерня. Все по-внушително и убедително набираха сили и трещяха гръмотевиците. Градинарите прибраха косачките си. Масичките от вътрешните дворове на двете къщи бяха внесени. В конюшнята двама коняри се опитваха да успокоят нервните животни, които се дърпаха ужасено при всеки злокобен тътен от небето.

Бурята връхлетя към три и половина; връхлетя внезапно, като изстреляна, и с пълна ярост. Започна с дъжд, който премина в град. Вятърът духаше от запад на изток, после неочаквано се обръщаше точно в обратната посока. Проблясваха светкавици в огромни синьобели зигзази и във въздуха се понасяше аромат на разреден бензин. Ветровете се завъртяха в посока, обратна на часовниковата стрелка, и във вечерния бюлетин за времето показаха на филм вихъра, минал покрай комплекса в Лонгмънт и отнесъл по пътя си покрива на един търговски център.

Арсенала издържа по-голямата част от бурята добре. Градушката счупи два прозореца, а силният вятър вдигна парапета от старомодната малка куличка на отсрещната страна на езерцето и го захвърли на петдесет метра, но други поражения нямаше (като се изключат изпочупените клони и някои повреди по цветните лехи — главно работа за градинарите). Кучетата пазачи бясно тичаха между двете огради в разгара на бурята, но бързо се успокоиха, щом тя започна да затихва.

Големите поражения бяха нанесени от електрическата буря, дошла след градушката, дъжда и вятъра. Части от Източна Вирджиния останаха без електричество до полунощ, поради падналите гръмотевици върху електростанциите „Роуантрий“ и „Бриска“. Областта, обслужвана от електростанция „Бриска“, включваше и главната квартира на Арсенала.

В своя кабинет Кап Холистър с раздразнение вдигна глава, щом лампите изгаснаха и плътното, дискретно бръмчене на климатичната инсталация замря. Минаха около пет секунди в призрачен полумрак, предизвикан от спирането на тока и от тежките буреносни облаци — достатъчно дълго, та Кап да прошепне беззвучно: „Проклятие!“ и да се почуди какво, по дяволите, става с аварийната им електрозахранваща система.

Той погледна през прозореца и видя, че светкавиците проблясват почти без прекъсване. Същата вечер един от часовите щеше да каже на жена си, че е видял огромно колкото два подноса електрическо огнено кълбо да подскача от външната ограда със слабото напрежение към вътрешната с по-силното и обратно.

Кап се пресегна към телефона, за да попита какво става с тока… и в този момент лампите пак светнаха. Климатичната инсталация поднови бръмченето си и вместо да вдигне слушалката, Кап си взе молива.

Тогава токът отново спря.

— По дяволите! — изруга Кап, хвърли молива и в крайна сметка вдигна слушалката, подканяйки тока да дойде, преди да е успял да сдъвче някого. Токът не отвърна на предизвикателството.

Двете грациозни къщи с лице една към друга над вълнистата морава — и в целия комплекс на Арсенала под тях — се обслужваха от електрозахранването на Източна Вирджиния, но разполагаха и с две аварийни системи на дизелови генератори. Едната беше за „жизненоважните функции“ — електрифицираните огради, компютърните терминали (едно спиране на тока можеше да струва невероятно много, изразено в компютърно време) и малката болница, а втората — за по-маловажни функции на комплекса — осветлението, климатичните инсталации, асансьорите и всичко останало. Тя трябваше и да допълни първата, ако покажеше признаци на претоварване, но основната система нямаше да се включи, ако това станеше със спомагателната. На 19-и август и двете системи са претовариха. Резервната допълни основната точно както беше запланувано от проектантите на енергийното захранване (макар всъщност те изобщо да не бяха мислили, че основната система някога ще се претовари) и в резултат тя оперира цели седемдесет секунди повече. После генераторите и на двете изгоряха един след друг, като залп от фойерверки. Само дето тези фойерверки струваха около осемдесет хиляди долара парчето.

По-късно едно формално следствие лепна смехотворната и великодушна присъда „техническа авария“, макар че по-точно би било да се нарече „алчност и продажност“. През 1971-а, когато били инсталирани аварийните генератори, един сенатор, осведомен за границата на приемливо ниските цени за спечелване на поръчката на тази малка операцийка (както и за стойността от шестнайсет милиона долара на друг строеж на Арсенала), я пошушнал на зет си, електроинженер по професия. Той решил, че може много лесно да предложи най-ниската цена чрез някоя и друга измама.

Това бе една обикновена услуга в среди, които се крепят на услуги и сведения от „под масата“, излязла наяве само защото се оказа първата брънка от веригата, довела накрая до разрушенията и човешките жертви. От построяването й аварийната система се използвала само частично. При тази първа по-важна проверка, по време на бурята, извадила от строя електростанцията „Бриска“, тя се провали изцяло. Междувременно, разбира се, електроинженерът вече се бе придвижил напред и нагоре: той участваше в строежа на многомилионен крайбрежен курорт в Коуки Бийч, на Сейнт Томас.

Арсенала получи ток едва след оправянето на електростанцията „Бриска“ — с други думи, заедно с останалата част на Източна Вирджиния — към полунощ.

Дотогава следващите брънки от веригата събития бяха изковани. В резултат на бурята и късото съединение настъпиха важни промени както за Анди, така и за Чарли Макджий, макар че никой от тях нямаше и най-малка представа какво се бе случило на другия.

След петте месеца застой, нещата отново се задвижиха.

4

Когато токът спря, Анди Макджий гледаше по телевизията „Клуб ХИГ“. ХИГ означаваше „Хвалете името Господне“. По една от програмите на Вирджиния „Клуб ХИГ“ като че ли течеше без прекъсване, по двайсет и четири часа на ден. Вероятно случаят не беше точно такъв, но в усещанията на Анди времето така се бе свило, че му беше трудно да го разграничава.

Той бе наддал на тегло. От време на време — по-често, когато беше прав — се зърваше в огледалото и се сещаше как Елвис Пресли постепенно бе заприличал на балон към края на живота си. Друг път си спомняше как кастрираният котарак става обикновено тлъст и мързелив.

Не беше все още дебел, но натам отиваше. В Хейстингс Глен се бе претеглил върху кантарчето в банята на мотел „Слъмбърланд“ и беше излязъл 80 килограма. Днес запращаше стрелката почти на 95. Бузите му се бяха налели, имаше зачатъци на двойна гуша и както ги наричаше обикновено с пълно презрение старият му учител по физическо от гимназията, „мъжки цици“. И повече от зачатък на шкембе. Не се движеше особено — пък и не изпитваше кой знае какво желание да се движи в хватката на силна доза торазин, — а храната беше много добра.

Анди не се тревожеше за теглото си, когато бе упоен, както прекарваше по-голямата част от времето. Когато те се подготвеха за провеждането на още някой от безплодните си опити, слагаха го в ред за осемнайсетчасов период, лекар проверяваше физическите му реакции, правеха му електроенцефалограма, за да са сигурни, че мозъчните му вълни са чисти и остри, и чак тогава го отвеждаха до мястото на опита, което представляваше малка бяла стаичка, облицована с коркови панели.

Бяха започнали още през април с доброволци. Нареждаха му какво да направи и го предупреждаваха, че ако опита нещо по-ентусиазирано — като да ослепи някого например, — ще пострада, намеквайки при това, че може и да не бъде сам. Подобна закана изобщо не впечатляваше Анди: не вярваше, че наистина ще вземат да мъчат Чарли. Тя беше техният коз. Той бе много по-второстепенна атракция в програмата.

Лекарят, който ръководеше опитите с него, се казваше Хърмън Пайнчът. Той приближаваше четирийсетте и изглеждаше съвсем нормално, като се изключи фактът, че твърде много се хилеше. Понякога цялото това хилене изнервяше Анди. От време на време се отбиваше един по-възрастен лекар на име Хокстетър, но най-често идваше Пайнчът.

Като наближи време за първия опит, Пайнчът му обясни, че в малката опитна стая ще има една маса. На тази маса ще се намират бутилка гроздов сок с етикет „мастило“, писалка, бележник, кана с вода и два чаши. Пайнчът му каза, че доброволецът няма и да подозира, че в бутилката може да има нещо друго, а не мастило. След това обясни на Анди, че ще му бъдат благодарни, ако „тласне“ доброволеца да си налее чаша вода, да сипе в нея хубава доза „мастило“ и на големи глътки да изпие цялата смес.

— Хитро — отсъди Анди. Той самият не се чувстваше толкова хитър. Липсваше му неговият торазин и спокойствието, което му носеше.

— Много хитро — откликна Пайнчът. — Ще го направиш ли?

— Защо да го правя?

— Ще получиш нещо в замяна. Нещо хубаво.

— Бъди послушен и ще получиш бонбонче. Така ли?

Пайнчът вдигна рамене и се ухили. Бялата му престилка беше крещящо елегантна — изглеждаше, сякаш бе шита при „Брукс Брадърс“.

— Добре — въздъхна Анди. — Предавам се. Каква е наградата ми, ако накарам онзи нещастник да пие мастило?

— Ами като начало ще можеш пак да взимаш хапчетата си.

Изведнъж устата му пресъхна и той се зачуди дали към торазина се привиква и ако е така, дали на психологична или на физиологична основа.

— Кажи ми, Пайнчът, как се чувстваш като пласьор на наркотици? И това ли влиза в Хипократовата клетва?

Пайнчът вдигна рамене и се ухили.

— Ще можеш за малко и да излезеш навън. Искал си го, ако не се лъжа.

Не се лъжеше. Жилището на Анди беше хубаво — толкова хубаво, че понякога успяваше да забрави, че не е нищо повече от затворническа килия. Имаше три стаи плюс баня; имаше и цветен телевизор, снабден с устройство за приемане на „Програма по домовете“, където всяка седмица се предлагаха по три от най-новите филми; някое от говедата — вероятно Пайнчът — трябва да е изтъкнало, че няма смисъл да му отнемат колана и да му дават само пластмасови лъжици за ядене. Ако той реши да се самоубие, просто няма как да го спрат. Стига да тласка достатъчно силно и достатъчно дълго, мозъкът му сам ще се пръсне като стара автомобилна гума.

И така, апартаментът разполагаше с всякакви удобства, стигащи дори до микровълнова печка в кухнята. Всичко беше боядисано в декоративни цветове, на пода във всекидневната имаше дебел килим, картините до една бяха хубави копия. Но все пак от покрито с глазура кучешко лайно не се получава сватбена торта — то си остава кучешко лайно с глазура и никоя от вратите, които извеждаха от този подреден с вкус малък апартамент нямаше брава от вътрешната страна. Тук-там из жилището имаше шпионки — като по вратите на хотелските стаи. Имаше една дори в банята — явно наблюдаваха навсякъде. Анди предполагаше, че го правят с телевизионна уредба, вероятно снабдена и с устройство за инфрачервени снимки, та да не можеш да се отпуснеш в мрака.

Анди не страдаше от клаустрофобия, но не му допадаше да стои затворен толкова време. Ставаше неспокоен въпреки наркотиците. Неспокойствието му бе меланхолично и обикновено се изразяваше в дълги въздишки и периоди на апатия. Действително бе искал да излезе. Копнееше отново да види слънцето и зелената трева.

— Да — отвърна той тихо на Пайнчът. — Исках.

Но не успя.

Отначало доброволецът беше нервен, несъмнено очакваше Анди да го накара да застане на глава и да кудкудяка като кокошка или нещо друго не по-малко нелепо. Той се наричаше Дик Олбрайт и се оказа футболен запалянко. Анди го помоли да му разкаже за изминалия футболен сезон — кой е стигнал до финалите, как са минали те и кой е спечелил Суперкупата.

Олбрайт се вдъхнови. През следващите двайсет минути той отново преживя цялото първенство и постепенно нервността му се стопи. Тъкмо стигна до подлото рефериране, позволило на „Патс“ да победят „Долфинс“ в двубоя за купата на Американския футболен шампионат, когато Анди го прекъсна:

— Сипи си чаша вода, ако искаш. Трябва да си жаден.

Олбрайт вдигна поглед към него.

— Да, май съм жаден. Слушай, прекалено много ли приказвам? Да не взема да им изпортя опита, а?

— А, не вярвам — Анди наблюдаваше как Дик Олбрайт си налива чаша вода от каната.

— Ти искаш ли малко? — попита Олбрайт.

— Не — отказа Анди и изведнъж даде силен тласък. — Защо не си сипеш и малко мастило?

Олбрайт го погледна и се пресегна към бутилката с „мастило“. Вдигна я, погледна я и пак я остави.

— Да си сипя мастило ли? Ти да не си мръднал?

След опита Пайнчът се хилеше не по-малко отпреди, но не беше доволен. Никак не беше доволен. Анди също не беше доволен. Когато тласна Олбрайт, усещането, че нещо се изплъзва, изобщо не се появи… любопитното усещане, че се раздвоява, което обикновено съпровождаше тласъка. И нямаше главоболие. Той беше концентрирал цялата си воля, та предложението към Олбрайт да си сложи мастило във водата да изглежда съвършено разумно, и Олбрайт му бе дал един съвършено разумен отговор: че е куку. Въпреки цялата болка, причинена му от този талант, Анди изпадна в паника при мисълта, че може да го е загубил.

— Защо го криеш, Анди? — попита Пайнчът. Той запали един „Честърфийлд“ и се ухили. — Не мога да те разбера. Каква полза ти носи всичко това?

— За десети път ти казвам — не съм се спирал. Не съм се преструвал. Тласнах го с всички сили. Просто нищо не стана и това е.

Той копнееше за хапчето си. Чувстваше се потиснат и изнервен. Всички цветове изглеждаха твърде ярки, светлината беше твърде силна, гласовете — твърде високи. С хапчетата се чувстваше по-добре. С тях безполезното му оскърбление от случилото се, самотата му без Чарли и тревогата му за нея — всичко това избледняваше и ставаше търпимо.

— Страхувам се, че не ти вярвам — ухили се Пайнчът. — Помисли, Анди. Ние не искаме от теб да накараш някого да прекрачи ръба на висока скала или да си тегли куршума. Предполагам, че не си желал тази разходка толкова силно, колкото си мислел.

Той стана, сякаш за да тръгва.

— Слушай — започна Анди, неспособен да прикрие отчаянието в гласа си. — Бих искал едно от онези хапчета.

— Така ли? Е, може да те заинтригува фактът, че намалявам дозата ти… просто да не би торазинът да пречи на способността ти — усмивката му отново цъфна. — Разбира се, ако внезапно тя се възвърне…

— Трябва да знаете някои работи — спря го Анди. — Първо, човекът беше нервен, очакваше нещо. Второ, съвсем не бе толкова умен. Много по-трудно тласкам възрастни хора и хора с нисък или под средния коефициент на интелигентност. С умните върви по-лесно.

— Така ли?

— Да.

— Тогава защо не ме тласнеш да ти дам едно хапче още сега? — предложи Пайнчът. — Моят проверен коефициент на интелигентност е сто петдесет и пет.

Анди беше опитал… без абсолютно никакъв резултат.

Накрая той получи разходката и пак увеличиха дозата на лекарството му — след като се убедиха, че действително не се преструва и отчаяно се опитва да използва тласъка без никакъв успех. Съвсем независимо един от друг, и Анди, и доктор Пайнчът започнаха да се чудят дали не се е изчерпал завинаги при бягството, отвело ги с Чарли от Ню Йорк до олбънското областно летище и Хейстингс Глен, дали не е изразходвал таланта си докрай. И двамата се чудеха дали няма някаква психическа бариера. Самият Анди стигна до убеждението, че или талантът му наистина е изчезнал, или е заработил някакъв защитен механизъм: мозъкът му отказва да използва способността, защото знае, че в противен случай може да загине. Той не беше забравил безчувствените места по бузата и на врата и кръвясалото око.

Във всеки случай резултатът беше същия — една голяма, кръгла нула. Пайнчът, с вече отлитащи мечти да се покрие със слава като първия човек, получил доказуеми, практически данни за парапсихическо хипнотично внушение, наминаваше все по-рядко и по-рядко.

Опитите продължиха през май и юни — отначало предимно с доброволци, а после и с напълно неподозиращи подопитни обекти. Използването на последните не беше съвсем етично, както Пайнчът първи призна, но и някои от първите опити с ЛСД също не са били съвсем етични. Анди се дивеше на Пайнчът, който като приравняваше тези две неправди в ума си, живееше с чувството, че всичко е наред. Но това нямаше значение, защото Анди не успя да тласне никого.

Преди месец, точно след Четвърти юли, започнаха и да го изпробват върху животни. Анди протестираше, че да тласка животни, е още по-невъзможно от опитите да тласка глупави хора, но протестите му не правеха никакво впечатление на Пайнчът и екипа му, които вече гледаха чисто формално да преминат през етапите на едно научно изследване. И така, веднъж седмично Анди се озоваваше, седнал в една стая с някое куче, котка или маймуна, и се чувстваше като герой от роман на абсурда. Той си спомняше за шофьора на таксито, взел еднодоларова банкнота за петстотиндоларова. Спомняше си за плахите чиновници, на които постепенно беше вдъхнал повече увереност и твърдост. Преди тях, в Порт Сити, Пенсилвания, водеше курс за отслабване, посещаван най-вече от самотни, дебели домакини, пристрастени към пасти, пепси-кола и всякакъв вид пълнеж между две филии хляб. Тези неща поне малко осмисляха празнотата на живота им. Беше им необходим само лекичък тласък, защото повечето от тях наистина желаеха да намалят теглото си. Анди им помогна да го направят. Мислеше си за случилото се на двамата агенти на Арсенала, които отвлякоха Чарли.

Някога умееше да го прави, но не и сега. Тежко му беше дори да си припомня как точно се бе чувствал. И така, той седеше в стаичката с кучета, които му ближеха ръката, котки, които мъркаха, и маймуни, които навъсено си чешеха задниците и от време на време се озъбваха в загадъчни гримаси, също толкова неприлични като хиленето на Пайнчът, и, разбира се, никое от тях не правеше абсолютно нищо необичайно. И скоро пак го отвеждаха в апартамента без брави от вътрешните страни на вратите, където в бяла чинийка върху барчето в кухнята лежеше синьо хапче, и той бързо преставаше да се чувства нервен и потиснат. Започваше да се чувства съвсем добре. Сядаше да изгледа някой от филмите на „Програма по домовете“ — нещо с Клинт Истуд, ако успееше да намери — или пък „Клуб ХИГ“. И вече не се тревожеше толкова, че е загубил таланта си и се е превърнал в безполезна личност.

5

През следобеда с голямата буря той седеше и гледаше „Клуб ХИГ“. Една жена с прическа във формата на кошер разказваше на водещия как божията сила я излекувала от тиф. Анди не можеше да откъсне очи от нея. Косата й блестеше под прожекторите в студиото като лакиран крак на маса. Тя приличаше на пристигнала от 1963-а година. Тази беше една от прелестите на „Клуб ХИГ“ за него, както и безсрамният ласкателен хленч за пари в името на Бога. Анди слушаше този хленч от устата на млади мъже с грубовати лица, облечени в скъпи костюми, и си мислеше как Христос прогонил сарафите от храма. А и всички от „ХИГ“ приличаха на пристигнали от 1963-а.

Жената свърши хвалебствието си за Бога, задето я спасил да не я тресе, докато се разпадне. Преди нея един актьор с известност от началото на петдесетте беше разказал как Господ го спасил от бутилката. Сега жената с прическа като кошер започна да плаче и известният в миналото актьор я прегърна. Камерата се придвижи за близък план. В дъното певците от „ХИГ“ започнаха да припяват. Анди леко се размърда в стола си. Наближаваше времето за хапчето му. Той съзнаваше, макар и мъгляво, че лекарството само отчасти е виновно за странните промени, настъпили в него през последните пет месеца, промени, на които надебеляването е само външен признак. Когато отдели Чарли от него, Арсенала измъкна изпод краката му единствената солидна опора, останала в живота му. Щом я нямаше Чарли — о, тя несъмнено бе някъде наблизо, но със същия успех можеше да бъде и на Луната, — не виждаше никакъв смисъл да се държи.

Отгоре на всичко от цялото това бягане беше получил нещо като боен шок. Твърде дълго бе живял върху опънато въже, толкова дълго, че когато накрая падна, се отпусна в пълна летаргия. Всъщност той предполагаше, че изживява кротко тежка нервна криза. Ако наистина видеше Чарли, дори не беше сигурен, че тя ще го познае, и това го натъжаваше.

Нито веднъж Анди не положи някакво усилие да измами Пайнчът или да се преструва при опитите. Не защото вярваше, че може да навреди на Чарли, но не искаше да поеме и най-незначителен риск. А и му беше по-лесно да прави каквото искаха. Бе станал пасивен. Последната си ярост изкрещя до дъно върху верандата на деди, люлеейки дъщеря си с щръкнала от гърлото стреличка. Вече не изпитваше никакъв гняв. Беше изчерпал заряда си.

В такова душевно състояние Анди Макджий седеше и гледаше телевизия на 19-и август, а бурята вилнееше над хълмовете отвън. Водещият на „ХИГ“ похленчи за дарение, след което представи едно църковно трио. Триото запя и неочаквано токът спря.

Телевизорът изгасна и картината се сви до едно ярко петънце. Анди седеше на стола си неподвижен, без да е съвсем наясно какво е станало. Съзнанието му разполагаше с точно толкова време, колкото да регистрира плашещата пълнота на мрака, и токът дойде. Триото запя „Обадиха ми се по телефона от небето и Исус беше отсреща“. Анди въздъхна с облекчение и в този момент токът пак спря.

Той застина, стиснал дръжките на креслото, сякаш то щеше да отлети, ако ги пусне. Отчаяно закова поглед в яркото петънце върху екрана, макар да знаеше, че то е изчезнало и вижда само остатъчния послеобраз… или образа, породен от силното му желание.

„Пак ще дойде след една-две секунди — успокояваше се той. — Някъде трябва да има аварийни генератори. Такова място не може да е оставено само на централно електрозахранване.“

И все пак го беше страх. Изведнъж се улови, че си мисли за приключенски истории, четени в детството. Много често героите им бродят из разни пещери и имат неприятности, когато им изгаснат свещите или фенерчетата. И авторите особено държат да се задълбочават в описанията на тъмнината като „осезаема“, „абсолютна“ или „пълна“. Има дори едно изпитано и истински древно определение, което е винаги под ръка — „оживялата тъмнина“, като например в: „Оживялата тъмнина погълна Том и неговите приятели“. Ако всичко това е имало за цел да впечатли деветгодишния Анди Макджий, то не бе успяло. Поискаше ли да бъде „погълнат от оживялата тъмнина“, той трябваше просто да влезе в гардероба и да сложи едно одеяло на пролуката под вратата. Тъмнината си беше в края на краищата тъмнина.

Сега осъзна, че не е бил прав; това не беше единствената му грешка от детството, но може би последната, която бе открил. Би предпочел да се бе въздържал от откритието, че тъмнината не е тъмнина. Никога през живота си не бе попадал в такъв мрак. Като се изключи усещането за стола под него, той би могъл да се носи из някаква лъвкрафтска28 космическа бездна, без никаква светлина. Анди вдигна ръка и я размаха пред очите си. И макар да усети как дланта леко докосна носа му, не можа да я види.

Свали ръката си и отново сграбчи дръжката на стола. Сърцето му блъскаше в гърдите бързо и насечено. Отвън някой дрезгаво извика: „Ричи! Къде си се дянал?“ И Анди се сви на стола, сякаш му се бяха скарали. Облиза устни.

„Трябва да дойде до една-две секунди — помисли си той, но някаква изплашена частица от съзнанието му, която отказваше да се вслуша в здравия разум, попита: — Колко са дълги една-две секунди или една-две минути в пълна тъмнина? Как се измерва времето в пълна тъмнина?“

Отвън, отвъд неговия „апартамент“, нещо се прекатури и някой извика от болка и изненада. Анди отново се сви и разтреперан, простена. Не му хареса това. Не беше на хубаво.

„Добре де, и да им отнеме повече от няколко минути, за да го оправят — да включат отново бушоните или каквото е там, — те ще дойдат и ще ме изведат. Ще се наложи.“

Дори изплашената частица от съзнанието му — тази, която беше на път да забръщолеви несвързано — съзря логиката и Анди леко се отпусна. В края на краищата просто е тъмно, това е всичко — просто няма светлина. Не става дума за никакви чудовища в мрака или нещо подобно.

Беше много жаден. Зачуди се дали би дръзнал да си донесе една сода от хладилника. Реши, че би могъл да го направи, ако внимава. Той стана, изтътри се две крачки напред и веднага си одра пищяла в ръба на ниската масичка. Наведе се и го разтърка, а очите му се насълзиха от болка.

Бе също като в детството, когато играеха на „сляпа баба“ — сигурно всички деца я играят. Завързват ти очите с кърпа и тръгваш, а всички останали си умират от смях, ако се проснеш върху някоя табуретка или се препънеш в прага между трапезарията и кухнята. От тази игра можеш да си извлечеш болезнена поука колко малко си спомняш на практика за обкръжението си в някоя, както си мислел, позната къща и колко повече разчиташ на очите, отколкото на паметта си. И може да те накара да се замислиш как, по дяволите, би живял, ако ослепееш.

„Но аз ще се оправя — помисли си Анди. — Ще се оправя, само трябва да съм спокоен и внимателен.“

Той заобиколи ниската масичка и бавно заопипва пътя си през празното пространство на всекидневната, протегнал пред себе си ръце. Странно, колко заплашително може да бъде едно празно пространство на тъмно. „Сигурно точно сега токът ще дойде и ще мога хубавичко да се посмея над себе си. Просто хубавичко ще се…“

— Ох!

Разперените му пръсти се блъснаха в стената и болезнено се огънаха назад. Нещо падна — картината с хамбара и ливадата, която висеше близо до вратата на кухнята, предположи той. Тя изсвистя покрай него в тъмнината със зловещия звук на размахана сабя и изтрополи на пода. Шумът беше стряскащо силен.

Анди застина, стиснал ударените си пръсти, с туптяща болка в единия крак. Устата му беше пресъхнала от страх.

— Хей! — извика той. — Хей, не ме забравяйте, момчета!

Зачака и се ослуша. Не последва никакъв отговор. До ушите му все още долитаха шум и гласове, но вече от по-далече. Ако се отдалечат още, ще остане в пълна тишина.

„Съвсем са ме забравили“ — помисли си той и уплахата му се влоши.

Сърцето му биеше до пръсване. По дланите и челото му изби студена пот и той се сети за случая, когато влезе твърде надълбоко в езерото Ташмор, умори се и започна да се мята и пищи, сигурен, че ще умре… но щом отпусна надолу крака, дъното се оказа там, а водата стигна само до гърдите му. Къде ли беше дъното сега? Той облиза сухите си устни, но езикът му също бе сух.

— ХЕЙ! — изкрещя Анди с всичка сила и ужасът в гласа му го изплаши още повече. Трябва да се стегне. Вече е на една крачка от пълната паника, безмозъчно се блъска насам-натам и крещи колкото сила има. И всичко това само защото някой е изгорил някакъв бушон.

„О, дявол го вземе все пак, защо трябваше да се случи, когато наближава време за хапчето ми? Ако си бях взел хапчето, щях да съм добре. Щях да съм екстра тогава. Господи, чувствам се, като че ли главата ми е пълна със счупени стъкла…“

Той стоеше и дишаше тежко. Беше се запътил към кухнята, но не улучи вратата и налетя на стената. Сега бе загубил напълно ориентация и не можеше да си спомни дори дали тази глупава картина с хамбара беше окачена от дясната или от лявата страна. Ужасно му се искаше да си бе стоял в креслото.

— Стегни се — мърмореше си той гласно. — Стегни се.

Не ставаше дума само за паника, усещаше го. Ставаше дума за хапчето, което вече беше просрочено, хапчето, от което Анди бе започнал да зависи. Направо не беше честно да се случи, когато наближаваше време за хапчето му.

— Стегни се — пак промърмори той.

Сода. Станал беше, за да си вземе сода, и, за Бога, ще си я вземе. Трябва да се съсредоточи върху нещо. Ето какво трябва и содата ще свърши работа не по-зле от всичко друго.

Запридвижва се отново наляво и веднага се препъна в падналата от стената картина.

Анди извика и се просна, размахвайки бясно и безполезно ръце, за да запази равновесие. Удари си силно главата и отново извика.

Сега вече беше много изплашен. „Помогнете ми — мислеше си той. — Някой да ми помогне, да ми донесе свещ, за Бога, страх ме е…“

Започна да плаче. Опипващите пръсти усетиха лепкава мокрота отстрани на главата му — кръв — и Анди се зачуди в сляп ужас колко ли лошо се е ударил.

— Ей, хора, къде сте? — изпищя той.

Не дойде никакъв отговор. Анди чу — или му се стори, че чува — един-единствен далечен вик и после настъпи тишина. Пръстите му напипаха картината, в която се бе спънал, и той я запокити през стаята в яда си, че го нарани. Тя се удари в масичката до канапето и прекатури вече ненужната лампа, която стоеше там. Крушката кухо гръмна и Анди пак извика. Опипа главата си. Кръвта течеше по-силно и вече пъплеше по бузата му на малки ручейчета.

Запълзя задъхан, с протегната ръка, опряна в стената. Когато ненадейно пръстите му хлътнаха в празнота, той сепнато се дръпна, сякаш очакваше от чернотата да изпълзи нещо гадно и да го сграбчи. Тихо „уф!“ се изплъзна от устните му. Само за миг отново стана дете и му се стори, че чува шепота на троловете, които нетърпеливо се трупат край него.

— Просто кухненската врата, дявол да го вземе — изграчи дрезгаво Анди. — Това е всичко.

Пропълзя през нея. Хладилникът беше вдясно и той се отправи на четири крака натам, дишайки учестено, с изстинали от допира с керамичните плочки ръце.

Някъде над главата му, на горния етаж, нещо се прекатури и силно издрънча. Анди рязко се вдигна на колене. Нервите му не издържаха и той загуби самоконтрол. Започна без прекъсване да крещи: „Помощ! Помощ! Помощ!“, докато прегракна. Нямаше никаква представа колко време крещя така в тъмната кухня.

Най-накрая спря и направи опит да се овладее. Целите му ръце трепереха безпомощно. Главата го болеше от удара, но кръвта май беше спряла. Това му подейства успокоително. Гърлото му пареше, раздрано от крясъците, което отново го подсети за содата.

Анди продължи да пълзи и намери хладилника без повече произшествия. Отвори го с нелепото очакване лампичката вътре да светне с познатия си леденобял блясък и зарови из студения мрак, докато попадна на тенекиена кутия с пръстен за отваряне отгоре. Затвори вратата на хладилника и се облегна на нея. После отвори кутията и изгълта половината сода на един дъх. Гърлото му го благослови за това.

Тогава му хрумна нещо и сърцето му подскочи.

„Има пожар — прошепна подсъзнанието му с лъжливо спокойствие. — Затова никой не идва да те изведе. Те се евакуират. Ти вече си… излишен.“

Тази мисъл предизвика вълна на клаустрофобиен ужас, по-силен от всякаква паника. Той само се сви плътно до хладилника и устните му се разкривиха в озъбена гримаса. Силата изтече от краката му. За момент дори си въобрази, че му замириса на пушек и го заля горещина. Кутията се изплъзна от пръстите му и съдържанието й изклокочи върху пода, като му намокри панталоните.

Анди седеше в локвата и стенеше.

6

По-късно Джон Рейнбърд си мислеше, че нещата не биха могли да се наредят по-добре, дори да ги бяха планирали… а ако онези надути психолози струваха поне един петак, щяха да са ги планирали. Но така се получи, че само благодарение на щастливата случайност късото съединение стана в такъв момент и му позволи да си подпъхне лоста под едно ъгълче на психологическата стомана, бронирала Чарли Макджий. Късмет и вдъхновена интуиция от негова страна.

Той влезе в жилището на Чарли в три и половина, точно когато бурята започваше да вилнее. Пред себе си тикаше количка, подобна на онези, които се използват от чистачките в повечето хотели и мотели. Тя съдържаше чисти чаршафи и калъфки, политура за мебели, препарат за почистване на петна по мокета. Имаше и кофа с вода и четка за миене на под. От едната страна на количката беше закачена прахосмукачка.

Чарли седеше на пода пред дивана, облечена само в яркосиньо трико. Дългите й крака бяха кръстосани в поза „Лотос“. Тя изкарваше страшно много време, седнала по този начин. Външен човек би могъл да я помисли за упоена, ала Рейнбърд знаеше, че не е. Все още й даваха по малко лекарства, но колкото да не е без хич.

Всички психолози се бяха убедили с разочарование, че тя държи на думата си никога вече да не пали. Първоначалното предназначение на наркотиците беше да й попречат да си проправи с огън пътя навън, но вече изглеждаше сигурно, че тя няма такова намерение… нито пък каквото и да било друго.

— Здравей, детко — поздрави Рейнбърд и откачи прахосмукачката.

Чарли му хвърли един поглед, но не отговори. Той включи прахосмукачката и щом започна да чисти, тя грациозно стана, отиде в банята и затвори вратата.

Рейнбърд продължи да чисти мокета. Нямаше никакъв план. Просто дебнеше за случайни, дребни признаци и сигнали и ги поемаше. Възхищението му към момиченцето беше искрено. Баща му се превръщаше в пухкав, апатичен пудинг; психолозите си имаха свои термини — „шок на зависимост“, „загуба на собственото аз“, „слаба дисфункция на реалността“, — но всичко се свеждаше до факта, че той се бе предал и можеше да бъде съкратен от уравнението. С момиченцето не беше така. То просто се бе скрило. И Рейнбърд никога не се беше чувствал толкова силно индианец, колкото в присъствието на Чарли Макджий.

Той чистеше и я чакаше да излезе… евентуално. Мислеше си, напоследък малко по-често излиза от банята. В началото винаги оставаше там, докато той си отиде. Сега понякога излизаше да го погледа. Днес може би ще излезе. Може би — не. Той ще чака. И ще гледа за знаци.

7

Чарли седеше в банята при затворена врата. Щеше и да я заключи, ако можеше. Преди да дойде чистачът, бе правила някои прости упражнения, намерени в една книга. Чистачът дойде да почисти. Тоалетната чиния вече студенееше под нея. На бялата светлина от флуоресцентната лампа, обрамчила в кръг огледалото на банята, всичко изглеждаше студено и прекалено ярко.

Отначало с нея живееше „компаньонка“, една жена на около четирийсет и пет. Тя трябваше да й бъде като майка, но „майчинската компаньонка“, имаше жестоки зелени очи с малки петънца. Петънцата бяха като лед. Тези хора убиха истинската й майка, а сега искаха от нея да живее тук с „майчинска компаньонка“. Чарли им каза, че не желае „майчинската компаньонка“. Те се усмихнаха. Тогава тя спря да говори и не каза нито една дума, докато „майчинската компаньонка“ не си тръгна, отнасяйки със себе си зелените си очи с парченцата лед. Чарли сключи сделка с Хокстетър: ще отговаря на въпросите му, но само на неговите, ако си вземе „майчинската компаньонка“. Единствената компания, която желае е баща й и щом не може да бъде с него, ще стои сама.

В много отношения последните пет месеца (те й казаха, че са пет; по нищо друго не се разбираше) й изглеждаха като сън. Не разполагаше с никакъв начин да отбелязва времето, разни хора идваха и си отиваха, без да оставят спомен, безплътни като балони, а храната беше без всякакъв вкус. Самата тя понякога се чувстваше като балон. Сякаш се рееше из въздуха. Но, от друга страна, подсъзнанието й напълно уверено я убеждаваше, че си го заслужава. Тя е убийца. Нарушила е най-важната от десетте божи заповеди и със сигурност е прокълната да гори в ада.

Мислеше си за тези неща през нощта, когато светлините намаляваха и апартаментът изглеждаше като сън. Отново виждаше всичко. Мъжете на верандата с корони от пламък. Експлодиращите коли. Пламващите пиленца. Миризмата на изгоряло, която винаги напомняше миризмата на тлеещ пълнеж, миризмата на плюшеното й мече.

(и това й харесваше)

Там беше въпросът; там беше бедата. Колкото повече го правеше, толкова повече й харесваше, колкото повече го правеше, толкова по-добре усещаше силата, живото нещо, което ставаше все по-мощно и по-мощно. То приличаше на застанала на върха си пирамида, с основата нагоре, и колкото повече го правиш, толкова по-трудно става да го спреш. Не искаш да го спреш,

(и това беше приятно)

затова имаше намерение никога повече да не го прави. По-скоро да умре тук, отколкото пак да го направи. Може би дори й се искаше да умре. Идеята да умреш насън не беше никак страшна.

Единствените двама души, към които изпитваше някакъв интерес, бяха Хокстетър и чистача, който идваше всеки ден да почиства апартамента й. Чарли го попита веднъж защо трябва да идва всеки ден, след като тя не цапа.

Джон — така се казваше — извади омачкано, вехто тефтерче от задния си джоб и евтина химикалка от джоба на гърдите си и рече:

— Просто това ми е работата, детко.

А на тефтерчето написа: „Защото ония са пуяци, защо иначе?“

Тя беше на път да се изкикоти, но навреме я възпря мисълта за мъже с корони от пламък, мъже, които миришат като тлеещи плюшени мечета. Смехът можеше да е опасен. Затова тя просто се престори, че не е видяла бележката или че не я е разбрала. Лицето на чистача беше страшно накълцано и върху окото му имаше превръзка. Тя го съжаляваше и веднъж за малко да го попита какво му се е случило — дали е катастрофирал или нещо друго, — но това беше по-опасно дори от смеха в отговор на бележката му. Не знаеше защо, но го усещаше с всяка фибра на тялото си.

Лицето му имаше ужасен вид, но инак той изглеждаше доста приятен. Пък и лицето му не беше с нищо по-лошо от това на малкия Чъки Еберхард в Харисън. Майката на Чъки пържела картофи, когато бил на три години, и той обърнал тигана с горещата мазнина върху себе си и едва не умрял. Другите деца го наричаха понякога Чъки Пържолата или Чъки Франкенщайн и той се разплакваше, което и беше целта. Другите деца изглежда не разбираха, че такова нещо може да се случи на всеки. Когато си на три години, нямаш кой знае какво в главата.

Цялото лице на Джон бе в белези, но то не я плашеше. Плашеше я лицето на Хокстетър, а то — с изключение на очите — си беше съвсем нормално. Но очите му бяха по-лоши дори от тези на „майчинската компаньонка“. Той винаги ги използваше да се рови в нея. Искаше да я накара да пали. Все това правеше. Водеше я до една стая, в която понякога имаше намачкани парченца вестник, понякога — малки стъклени чинийки, пълни с течно масло, а понякога — други работи. Но всичко, цялата му неискрена симпатия, се свеждаше винаги до едно и също: „Чарли, запали това.“

Хокстетър я плашеше. Тя усещаше, че той разполага с всякакви видове…

(неща)

които би могъл да употреби, за да я накара да пали. Но тя няма да го направи. Само дето се страхуваше, че може да я принудят. Хокстетър би използвал всичко. Той не играеше по правилата и една нощ тя сънува, че го е подпалила, и се събуди, пъхайки юмруци в уста, за да възпре писъка си.

Веднъж, с цел да отложи неизбежните искания, тя попита кога може да види баща си. Чарли мислеше много по този въпрос, без да го задава, защото знаеше какъв ще бъде отговорът. Но този ден се чувстваше особено уморена и обезсърчена и просто й се изплъзна.

— Чарли, мисля, че ти знаеш отговора на този въпрос — Хокстетър посочи към масата в малката стаичка. Върху нея имаше метална табличка, пълна с купчинки къдрави дървени стърготини. — Ако ги запалиш, веднага ще те отведа при баща ти. Можеш да бъдеш при него след две минути — под студените, наблюдателни очи устата му се разтегли в широка, „просто приятелска“ усмивка. — Е, какво ще кажеш?

— Дайте ми кибрит — отговори Чарли и усети сълзите й да напират. — Ще ги запаля.

— Можеш да ги запалиш само с мисълта си, както знаеш.

— Не, не мога. А дори и да можех, не бих го направила. Това е лошо.

Хокстетър я гледаше тъжно и „просто приятелската“ усмивка се топеше.

— Чарли, защо сама си вредиш? Не искаш ли да видиш татко си? Той иска да те види. И ми поръча да ти предам, че в това няма нищо лошо.

И тогава тя наистина заплака, плака дълго и силно, защото действително искаше да го види, не минаваше дори минута, без да мисли за него, без да й липсва, без да копнее за прегръдката на силните му ръце. Хокстетър я гледаше как плаче и върху лицето му нямаше никаква симпатия, никакво съжаление или благост. Имаше обаче внимателна пресметливост. О, как го мразеше!

Това се случи преди три седмици. Оттогава тя упорито не споменаваше баща си, макар Хокстетър постоянно да я предизвикваше с приказки, че баща й е тъжен, че баща й поръчал да пали, без да се притеснява, и най-лошото от всичко, че баща й изказал пред Хокстетър опасенията си, че Чарли вече не го обича.

Тя гледаше бледото си лице в огледалото на банята и слушаше монотонното жужене от прахосмукачката на Джон. Като свърши с пода, ще смени чаршафите на леглото й. После ще избърше праха. И тогава ще си отиде. Изведнъж й се прииска да не си отива, прииска й се да го слуша как говори.

Отначало винаги отиваше в банята и стоеше там, докато си отиде, и веднъж той спря прахосмукачката и разтревожено почука на вратата:

— Ей, детко? Добре ли си? Да не ти е лошо?

Гласът му беше толкова добър — а добротата, обикновената доброта така трудно се откриваше тук, — че тя с усилие запази спокоен и студен тон през напиращите сълзи.

— Да… добре съм.

Зачака, чудейки се дали ще се опита да продължи, дали ще се опита да я разпитва както правеха другите, но той просто се отдалечи и пак включи прахосмукачката. В известен смисъл тя остана разочарована.

Друг път Джон миеше пода и когато тя излезе от банята, без да вдига поглед, каза:

— Внимавай с тоя мокър под, детко. Няма да ти е приятно да си счупиш ръката, нали?

И край, но тя пак едва не се разплака — от тази загриженост, толкова проста и естествена, явно идеща отвътре.

Напоследък Чарли все по-често излизаше от банята, за да го гледа. Да го гледа… и да го слуша. И той понякога й задаваше въпроси, но те не бяха застрашителни. Пък и повечето пъти тя не отговаряше, само заради принципа. Това не спираше Джон. Той й говореше въпреки всичко. Говореше й за резултатите си на боулинг, за кучето си, за разваления си телевизор и как ще минат две седмици, докато успее да го оправи, защото искат толкова много за онези нищо и никакви лампички.

Тя предполагаше, че е самотен. С такова лице сигурно нямаше нито жена, нито нищо. Обичаше да слуша историите му — те бяха като таен тунел за навън. Гласът му беше нисък, музикален, понякога заглъхваше. Никога не ставаше рязък и въпросителен… като на Хокстетър. Той сякаш изобщо не настояваше за отговор.

Чарли стана от седалката на тоалетната, отиде до вратата и точно тогава токът спря. Тя застана там, озадачена, с ръка върху бравата и сведена на една страна глава. Мигновено й хрумна, че е някакъв номер. Чу замиращото жужене от прахосмукачката на Джон и възклицанието му:

— Ей, какво става, за Бога?…

В този момент токът дойде. Чарли не излезе веднага. Прахосмукачката отново забръмча. До вратата се приближиха стъпки и Джон попита:

— Лампите изгаснаха ли там за секунда?

— Да.

— От бурята е сигурно.

— Каква буря?

— Когато идвах на работа, ми се стори, че се задава буря: имаше големи буреносни облаци.

„Стори ми се, че се задава буря.“ Отвън. Искаше й се да може да излезе и да види големите буреносни облаци. Да вдиша онзи особен мирис, който въздуха добива преди лятна буря. Онзи дъждовен, мокър мирис. И всичко изглежда…

Токът спря отново.

Прахосмукачката заглъхна. Тъмнината беше пълна. Единствената й връзка със света остана ръката й върху лъскавата хромирана брава. Тя прекара замислено език по горната си устна.

— Детко?

Чарли не отговори. Номер? Буря, каза той. И тя му повярва. Вярваше на Джон. Учудващо и страшно бе, че вярва на нещо, казано й от някого, след всичко това.

— Детко? — Пак беше той. И този път в гласа му се чувстваше… страх.

Собственият й страх от тъмнината, който едва беше започнал да пропълзява в нея, се пречисти от неговия.

— Джон, какво има?

Тя отвори вратата и заопипва пред себе си. Но не излезе навън, още не. Страхуваше се да не се спъне в прахосмукачката.

— Какво стана? — Сега гласът му излъчваше паника. Това я изплаши. — Къде са светлините?

— Изгаснаха — отговори тя. — Ти каза… че от бурята…

— Не мога да издържам на тъмно — в гласа му имаше ужас и някакво гротескно извинение. — Ти не разбираш. Не мога… трябва да изляза навън.

Чарли го чу как внезапно се втурна слепешком през всекидневната. Последва силен и страшен трясък от падането върху нещо — ниската масичка най-вероятно. Той извика ужасено и тя се изплаши още повече.

— Джон? Джон? Добре ли си?

— Трябва да изляза! — изкрещя той. — Накарай ги да ме пуснат навън, детко!

— Какво има?

Не последва отговор дълго време. После Чарли чу тих, задавен звук и разбра, че той плаче.

— Помогни ми — изхлипа тогава Джон, а тя стоеше на вратата на банята и се опитваше да вземе решение. Част от страха й се бе разтворил в съчувствие, но част от него си оставаше — питащ, неумолим и жив.

— Помогни ми, ох, няма ли някой да ми помогне — тихо изплака той, толкова тихо, сякаш не очакваше никой да го чуе или да му обърне внимание. И тя се реши. Чарли започна бавно да се придвижва пипнешком през стаята към него, с протегнати напред ръце.

Рейнбърд я чу и не можа да сдържи една усмивка в мрака — жестока, сериозна усмивка, която прикри с длан за всеки случай — да не би токът да дойде точно в този момент.

— Джон?

Той издаде измъчен стон през усмивката.

— Съжалявам, детко. Просто… от тъмното е. Не мога да издържам на тъмно. Напомня ми за мястото, дето ме пъхнаха, когато попаднах в плен.

— Кой те пъхна?

— Конгците.

Чарли беше вече по-близо. Усмивката се стопи от лицето му и той започна да влиза в ролята. „Страх те е. Тебе те е страх, защото конгците са те пъхнали в дупка в земята, след като една от техните мини е отнесла по-голямата част от лицето ти… и са те държали там… и сега имаш нужда от приятел.“

В известен смисъл ролята беше естествена. Оставаше само да се постарае да й внуши, че ужасното вълнение, което изпитваше от тази неочаквана възможност, е ужасен страх. И, разбира се, той наистина се страхуваше — страхуваше се от провал. В сравнение с това изстрелът от дървото с ампулата оразин приличаше на детска игра. Интуицията й беше необикновено остра. Избиваха го горещи вълни от нервното напрежение.

— Кои са конгците? — попита тя, вече съвсем близо. Ръката й мина покрай лицето му и той я сграбчи. Чарли стреснато ахна.

— Хей, не се плаши. Аз само…

— Ох… боли. Причиняваш ми болка.

Точно това е верният тон. Тя също се страхува, страхува се от мрака и от него… но и се тревожи за него. Рейнбърд искаше тя да усети, че е била сграбчена от удавник.

— Прощавай, детко — той поотхлаби ръката й, но не я пусна. — Само… може ли да седнеш до мен?

— Естествено.

Чарли седна и той подскочи при мекото тупване на тялото й върху пода. Отвън, далече, някой викна нещо на някого.

— Пуснете ни да излезем! — моментално изкрещя Рейнбърд. — Пуснете ни да излезем! Хей, пуснете ни да излезем! Тук има хора!

— Стига — дръпна го Чарли разтревожена. — Няма нищо страшно… нали?

Неговият мозък, тази свръхчувствителна машина, прещракваше на високи обороти, пишеше сценария нататък, винаги три-четири реда напред, достатъчно, за да е безопасно, и недостатъчно, за да разруши пламенната спонтанност. Той се чудеше най-вече с колко време разполага, колко остава, докато токът дойде отново. Предупреждаваше се да не очаква и да не се надява твърде много. Беше подпъхнал лоста си под крайчеца на сейфа. Всичко останало щеше да бъде много по-лесно.

— Да, сигурно е тъй — въздъхна Рейнбърд. — Само от тъмното е, нищо друго. Нямам дори един шибан кибрит или… оо, детко, извинявай. Просто се изпуснах.

— Няма нищо. Понякога и татко казва тази дума. Веднъж, като ми поправяше количката в гаража, си удари ръката с чука и я каза пет или шест пъти. Както и някои други работи. — Това определено беше най-дългата й реч, произнасяна някога, в присъствието на Рейнбърд. — Скоро ли ще дойдат да ни изведат?

— Не могат, докато не им заработи пак електричеството — изхленчи той, външно нещастен, а отвътре ликуващ. — Тия врати, детко, са до една с електрически ключалки. Направени са яката да се заключват, ако спре токът. Те те държат в една ши… държат те в клетка, детко. Уж прилича на приятен малък апартамент, но си е затвор.

— Знам — прошепна тя. Той все още държеше ръката й, но Чарли вече не се противеше особено. — Не трябваше да го казваш обаче. Мисля, че те подслушват.

„Те! — помисли си Рейнбърд и го заля буйната радост на триумфа. Той мъгляво съзнаваше, че не е изпитвал толкова силни чувства от десет години. — Те! Тя говори за Тях!“

Почувства как лостът му потъва по-навътре под крайчеца на сейфа и неволно пак й стисна ръката.

— Ох!

— Извинявай, детко — отпусна я Рейнбърд. — Знам аз дяволски добре, че слушат. Но сега не чуват, като няма ток. О, детко, тая работа не ми харесва, трябва да се измъкна оттук!

Той започна да трепери.

— Кои са конгците?

— Не знаеш ли?… Да, вероятно си твърде малка. Става дума за войната, детко. Войната във Виетнам. Конгците бяха лошите. Те носеха черни пижами. В джунглата. Чувала си за Виетнамската война, нали?

Чувала беше… бегло.

— Ние патрулирахме и се натъкнахме на засада.

Дотук беше вярно, но на това място Джон Рейнбърд и истината се разделяха. Не беше необходимо да я обърква с признания, че всички се бяха натряскали с камбоджанска ракия като свине, а лейтенантът им от Уест Пойнт, който беше само на една крачка от границата между разума и лудостта, се тъпчеше и с пейотови29 листа, които започваше да дъвче винаги щом излезеше на патрул. Рейнбърд веднъж видя как това лейтенантче застреля с полуавтоматичната си пушка една бременна жена, видя как шестмесечният плод се откъсна на парчета от тялото на майката; това, каза им по-късно лейтенантчето, било известно като аборт „Уест Пойнт“. И така, те се връщаха към базата си и действително се натъкнаха на засада, само че тя бе заложена от собствените им хора, по-пияни дори и от тях, и четирима души хвръкнаха във въздуха. Рейнбърд не виждаше никаква нужда да разказва на Чарли всичко това, нито че мината, отнесла половината му лице, е била произведена в Мериландските муниционни заводи.

— Само шестима от нас се измъкнаха. Разбягахме се. Търчахме през джунглата и сигурно съм свърнал по грешен път. Грешен път? Верен път? В тая шантава война човек не знаеше кой път е верният, тъй като нямаше ни една реална граница. Загубих другите. Все още се опитвах да намеря нещо познато, когато налетях на мина. Затуй лицето ми е такова.

— Страшно съжалявам — каза Чарли.

— Когато се свестих, те ме бяха пипнали — продължи Рейнбърд, вече изцяло в несъществуващите земи на пълната измислица. В действителност се бе свестил в Сайгонската военна болница със система на ръката. — Нямало да ми дадат никаква медицинска помощ, нищо такова, докато не съм им отговорел на въпросите.

Сега внимателно. Ако го направи внимателно, ще излезе на верен път: усещаше го.

Гласът му се извиси, объркан и горчив.

— Въпроси, през цялото време въпроси. Искаха да знаят за движението на войските… за снабдяването… за разгръщането на леката пехота… всичко. Не ме оставяха на мира. Непрекъснато ми висяха на главата.

— Да — пламенно откликна Чарли и сърцето му радостно заби.

— Все им разправях, че нищо не знам, нищо не бих могъл да им кажа, че съм само един въшлив редник, просто една бройка с раница на гърба. Не ми вярваха. Лицето ми… болката… падах на колене и молех за морфин… те казваха после… след като съм им кажел, можело да получа морфин. Можело да бъда лекуван в добра болница… след като съм им кажел.

Сега ръката на Чарли беше тази, която стискаше. Тя виждаше студените сиви очи на Хокстетър и как той й посочва металната табличка, пълна с къдрави стърготини. „Мисля, че ти знаеш отговора… ако ги запалиш, веднага ще те заведа да видиш баща си. Можеш да бъдеш при него след две минути.“ Този мъж с обезобразеното лице й бе станал близък, този възрастен мъж, който се страхуваше от тъмното. Тя смяташе, че разбира през какво е преминал. Познаваше болката му. И Чарли мълчаливо заплака за него в мрака и някак сълзите й бяха и за нея самата… всичките непролети сълзи от последните пет месеца. Бяха сълзи на болка и ярост за Джон Рейнбърд, за баща й, за майка й, за нея самата. Те изгаряха и измъчваха.

Сълзите не бяха достатъчно беззвучни, за да минат незабелязани край радарните уши на Рейнбърд. Той с усилие потисна още една усмивка. О, да, лостът беше добре подпъхнат. Упорити и лесни сейфове, но не и невъзможни.

— Те просто не ми вярваха. Накрая ме хвърлиха в една дупка в земята и там беше винаги тъмно. Беше една малка… стаичка, с щръкнали корени през пръстта… и понякога можех да видя малко слънчева светлина на два-три метра височина. Те идваха — навярно техният командир — и той ме питаше дали съм готов вече да говоря. Той разправяше, че там долу съм побелявал като риба. Че лицето ми започвало да се инфектира и съм щял да получа гангрена и тя щяла да стигне до мозъка ми, той щял да изгние и аз да полудея, а после и да умра. Питаше ме дали бих желал да изляза от мрака и пак да видя слънцето. Аз го молех… просех… кълнях се в името на майка си, че нищо не знам. Тогава те се смееха, слагаха обратно дъските и ги покриваха с пръст. Бях жив погребан. Тъмнината… като тази…

Той издаде задавен звук и Чарли стисна по-здраво ръката му, за да му напомни, че е до него.

— Към стаичката имаше малък тунел, дълъг около два метра. Трябваше да ходя до края на тунела, за да… знаеш. И въздухът беше лош, а аз не преставах да мисля, че ще се задуша там долу в мрака, ще се задавя от миризмата на собствените си… — Рейнбърд простена. — Извинявай. Тия работи не са за разправяне пред дете.

— Няма нищо. Ако така ти става по-добре, всичко е наред.

Той премисли и реши да отиде още съвсем мъничко по-далеч.

— Изкарах пет месеца там, преди да ме разменят.

— Какво ядеше?

— Хвърляха ми прогнил ориз. И понякога паяци. Живи паяци. Едни много големи — дървесни паяци, предполагам. Аз ги гонех в тъмнината, убивах ги и ги ядях.

— Оо, отвратително.

— Те ме бяха превърнали в животно. — Рейнбърд замълча за момент, дишайки шумно. — Ти си много по-добре от мен, детко, но всичко се свежда до едно и също. Плъх в капан. Мислиш ли, че скоро ще оправят осветлението?

Тя дълго време не проговори и той изстина от страх да не е прекалил. Накрая Чарли каза:

— Няма значение. Нали сме заедно.

— О, да — съгласи се Рейнбърд, но изведнъж се сепна: — Нали няма да им кажеш? Ще ме уволнят, задето приказвам така. А имам нужда от тая работа. Човек, който изглежда като мене, има нужда от добра работа.

— Няма да им кажа.

Рейнбърд усети как лостът гладко се подпъхна още малко. Те вече имаха тайна помежду си.

Той я държеше в ръцете си.

Замисли се дали да не плъзне пръсти около врата й в мрака. Това беше крайната цел, разбира се — не техните глупави опити и игрите им за забавление. Тя… а може би след това той. Рейнбърд я харесваше, наистина я харесваше. Може дори да се влюбваше в нея. Като дойде времето да я изпрати отвъд, внимателно ще гледа в очите й през цялото време. И тогава, ако нейните очи му изпратят знака, който бе търсил толкова дълго, може би ще я последва. Да. Може би ще влязат заедно в истинския мрак.

Отвън, зад заключената врата, се плискаха напред-назад вълни от бъркотия, понякога близо, понякога далеч. Рейнбърд мислено си плю на ръцете и продължи да я обработва.

9

Анди нямаше никаква представа, че не дойдоха да го вземат, защото спирането на тока автоматично е заключило вратите. Той седя обезумял от страх неопределен период от време, сигурен, че сградата изгаря до основи, внушавайки си миризма на дим. Отвън бурята беше отминала и лъчите на късното следобедно слънце падаха косо срещу идващия здрач.

Съвсем ненадейно в съзнанието му се появи лицето на Чарли, така ясно, сякаш седеше срещу него.

(тя е в опасност Чарли е в опасност)

Беше едно от предчувствията му — първото, което имаше след последния им ден в Ташмор. Мислеше, че ги е загубил заедно с тласъка, но явно не беше така, защото никога не бе имал по-ясно предчувствие от това — дори и в деня, когато убиха Вики.

Дали то означаваше, че и тласъкът си е още там, че изобщо не е изчезвал, а само се е крил?

(Чарли е в опасност)

Каква опасност?

Не знаеше. Но мисълта и страхът извикаха ясния й образ, очертан с всички детайли в мрака. И лицето й, с раздалечените сини очи и нежно начупената руса коса, извика като свой близнак такава вина… но „вина“ беше твърде слаба дума за чувството му: то бе по-скоро ужас. Цялото време, откакто спря токът, той прекара в луда паника, и то единствено от страх за себе си. Дори не му мина през ума, че Чарли също трябва да е на тъмно.

„Не, те ще отидат и ще я изведат, сигурно са отишли и са я извели много отдавна. Чарли им е необходима. Чарли е техният коз.“

Звучеше разумно, но задушаващата сигурност, че тя се намира в някаква ужасна опасност, не го напускаше.

Страхът му за нея го накара да забрави собствената си паника или поне да я направи по-търпима. Възприятията му отново се обърнаха навън и станаха по-целенасочени. Първото, което осъзна, беше, че седи сред локва от сода. Панталоните му бяха мокри и лепкави и той тихо изсумтя от отвращение.

Движение. Движението лекува страха.

Анди се надигна на колене, намери опипом изпуснатата кутия и я изпрати надалеч. Тя се търкулна с дрънчене по покрития с керамични плочки под. Той извади нова кутия от хладилника: гърлото му още бе пресъхнало. Дръпна пръстенчето, пусна го вътре и пи. Пръстенчето направи опит да се шмугне в устата му и той разсеяно го изплю обратно, без да спира, за да помисли, че само допреди малко това щеше да е достатъчно извинение за още петнайсет минути страх и треперене.

Затърси пипнешком вратата на кухнята, като плъзгаше свободната си ръка по стената. На етажа беше вече съвсем тихо и макар да чуваше по някой случаен далечен вик, в него нямаше нищо разстройващо или всяващо паника. Миризмата на дим е била халюцинация. Въздуха беше малко спарен, тъй като всички инсталации не работеха, откакто бе спрял токът, но нищо повече.

Вместо да прекоси всекидневната, Анди зави наляво и запълзя към спалнята. Внимателно намери пътя до леглото, постави кутията сода върху масичката до него и се съблече. Десет минути по-късно беше в чисти дрехи и се чувстваше много по-добре. Мина му през ума, че направи всичко това без някакви особени трудности, докато след спирането на тока пресичането на всекидневната му се видя като минаване през заредено минно поле.

(Чарли… какво не е наред с Чарли?)

Но всъщност нямаше чувството, че нещо с нея не е наред, а само, че е в опасност от нещо, което става сега. Ако можеше да я види, щеше да я попита какво…

Засмя се горчиво в тъмнината. Да, точно така. И налъмите щяха да цъфнат, и върбите да родят грозде. Можеше да си пожелае и луната в стъклен буркан. Можеше да…

За момент мислите му спряха напълно, а после се задвижиха отново; но по-бавно и без горчивина.

Можеше да си пожелае и да вдъхва повече самоувереност на плахи бизнесмени.

Можеше да си пожелае и да превръща дебели жени в слаби.

Можеше да си пожелае и да ослепи единия от убийците, отвлекли Чарли.

Можеше да си пожелае и тласъкът да се върне.

Ръцете му бяха заети с покривката на леглото — дърпаха, мачкаха, попиваха — явно мозъкът му изпитваше почти несъзнателна нужда от постоянни сетивни сигнали. Нямаше никакъв здрав разум в надеждата тласъкът да се върне. Той беше изчезнал. Не би могъл по-успешно да проправи с тласък пътя си до Чарли, отколкото до Северния полюс. Тласъкът си бе отишъл.

(Беше ли?)

Съвсем неочаквано Анди се усъмни. Част от него — някаква много дълбока част — може би просто отказа да се съобразява с решението на неговото съзнание да следва пътя на най-малкото съпротивление и да им дава каквото поискат. Може би някаква дълбока част от него отказа да продължи да се предава.

Седеше и попиваше покривката на леглото, не преставаше да плъзга дланите си по нея. Дали беше истина, или желанието му бе предизвикало едно внезапно и недоказуемо предчувствие? Самото предчувствие можеше да е фалшиво като възникналия от чист страх дим, който си бе мислил, че усеща.

Нямаше как да провери предчувствието, а и тук определено нямаше кого да тласне.

Той си изпи содата.

Да допуснем, че тласъкът наистина се е върнал. Той не е някакво универсално лекарство: Анди най-добре го знаеше. Би могъл да даде много малки тласъчета или три-четири силни тласъка, преди да се довърши. Може и да се добере до Чарли, но възможността да се измъкне оттук е не по-голяма от възможността на една снежинка да оцелее в ада. Единственото, което ще постигне, е да се тласне в гроба с мозъчен кръвоизлив (и при тази мисъл пръстите му автоматично се плъзгаха към предишните безчувствени места по лицето му).

А оставаше и торазинът, с който го тъпчеха. Липсата му — закъснението на дължимата доза, когато спря токът — изигра голяма роля за изпадането му в паника, знаеше си го. Дори сега, когато се владееше по-добре, той искаше този торазин и спокойния унес, който му носеше. В началото го държаха по цели два дни без торазин преди всеки опит. Резултатът беше постоянно нервно напрежение и слаба депресия, подобно на плътни облаци, които сякаш никога няма да се вдигнат… а тогава още не бе така хлътнал, както сега.

— Погледни истината в очите, ти си наркоман — прошепна той.

Не можеше да каже дали наистина е така. Знаеше, че има физиологично пристрастяване, както към никотина и хероина, което причинява физиологични промени в централната нервна система. А има и психологично пристрастяване. Един негов съученик, на име Бил Уолис, ставаше много, много нервен без своите три или четири кока-коли на ден, а старият му приятел от университета Куинси беше маниак на тема пържени картофки — и те трябваше да бъдат от една рядка новоанглийска марка „Хъмпти-Дъмпти“: никой друг вид не го задоволяваше. Анди определяше такива прояви като психологично пристрастяване. Той не знаеше дали неговият копнеж по хапчето е физиологичен или психологичен: знаеше само, че има нужда от него, действително има нужда от него. Самата мисъл за синьото хапче в бялата чинийка накара устата му да пресъхне отново. Вече не го държаха по четирийсет и осем часа без опиата преди опит. Дали чувстваха, че не би могъл да издържи толкова, без да го хване истерия, или просто минаваха през различните фази на експеримента?

В резултат пред него стоеше един жестоко ясен и неразрешим проблем: не може да тласка, зареден с торазин, а пък няма достатъчно воля, за да го откаже (и, разбира се, ако го хванат да го отказва, хубава работа ще им отвори, нали? — направо прекрасна). Щом му донесат синьото хапче в бялата чинийка, след като всичко свърши, той ще го вземе. И малко по малко пак ще си утъпче пътя до спокойната, устойчива апатия, в която се намираше, когато токът спря. Всичко това бе просто едно нереално, незначително отклонение. Съвсем скоро пак ще си гледа „Клуб ХИГ“ и Клинт Истуд в „Програма по домовете“ и ще си похапва прекалено често от винаги добре заредения хладилник. И пак ще пълнее.

(Чарли, Чарли е в опасност, Чарли има голям проблем, заплашва я страшна беда)

Ако е така, той не може нищо да направи. А дори и да може, дори да има някакъв начин да ги измъкне оттук — налъмите да цъфнат и върбите да родят грозде, защо не, по дяволите? — всякакво окончателно решение относно бъдещето на Чарли си оставаше все така далечно, както винаги.

Той пак си легна, разперил ръце и крака. Малкото отделение в мозъка му, което сега се занимаваше изключително с торазина, продължаваше неспокойно да вдига врява.

В настоящето нямаше решение и затова той се понесе към миналото. Видя как двамата с Чарли тичат по Трето Авеню в някакъв кошмар със забавени движения — едър мъж с протрито, кадифено яке и малко момиченце в червено и зелено. Видя Чарли, с напрегнато и бледо личице и стичащи се по бузките й сълзи, след като взе монетите от телефоните на летището… и подпали обувките на някакъв войник.

Мислите му отплуваха дори още по-назад, до кантората им в Порт Сити, Пенсилвания, и мисис Гърни. Тъжната, дебела мисис Гърни, дошла в кантората на курса за отслабване в зелен костюм с панталон, стиснала здраво старателно изписаната реклама, идея всъщност на Чарли. „Или вие ще отслабнете, или следващите шест месеца ние ще ви купуваме продуктите.“

Мисис Гърни, която родила на своя съпруг диспечер четири деца между 1950-а и 1957-а. Сега децата й пораснали и се отвращавали от нея, и съпругът й се отвращавал от нея и се срещал с друга жена, а тя го разбирала, защото Стан Гърни все още бил представителен, жизнен, енергичен мъж на петдесет и пет, а тя бавно натрупала седемдесет килограма след заминаването на предпоследното дете за колежа, тръгнала от шейсет, колкото тежала на сватбата си, до едно кръгло сто и трийсет сега. Тя влезе, чудовищно раздута и отчаяна в зеления си костюм, със задник почти колкото бюро на банков директор. Щом наведе глава към чантата си, за да намери чековата си книжка, трите й гуши станаха шест.

Той я записа в един клас с още три дебелани. Правеха гимнастика и прилагаха една лека диета — указания и за двете бе намерил в обществената библиотека; водеха безобидни разговори, които Анди обяви за „препоръчителни“ — и от време на време ги тласваше със средна сила.

Мисис Гърни спадна от сто и трийсет на сто и двайсет, а после и на сто и петнайсет, признавайки със смесено чувство на страх и възхищение, че вече сякаш не й се яде толкова. Допълнителното просто не й изглеждало вкусно. Преди винаги си държала безброй неща за похапване в хладилника (и понички в кутията за хляб, и две-три кексчета с извара в камерата) за вечерите пред телевизора, но сега някак си… е, звучи почти невероятно, но… непрекъснато забравяла, че са там. А отвсякъде чувала, че когато си на диета, можеш да мислиш само за ядене. Определено не се чувствала като сега, когато опитала да спазва диетата от „Стражи на теглото“.

И останалите три жени в групата откликнаха със същата пламенност. Анди просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше с нелепо бащинско чувство. И четирите бяха изумени и очаровани от общото си преживяване. Упражненията за раздвижване, които им се виждали толкова досадни и болезнени преди, сега изглеждаха почти приятни. А съществувал и този странен подтик да ходят. Всички заявяваха, че ако не се поразходят хубавичко през деня, се чувстват някак разстроени и неспокойни. Мисис Гърни призна, че добила навика да отива пеш до центъра на града и обратно всеки ден, макар че това правело общо над три километра. Преди винаги взимала автобуса, което определено било разумно, тъй като спирката се намирала точно пред къщата й.

Но единствения път, когато го взела сега — защото краката наистина много я болели, — се почувствала толкова притеснена, че слязла на втората спирка. И с другите било същото. Но всички те благославяха Анди Макджий, въпреки мускулната треска и другите дребни неприятности.

Мисис Гърни свали теглото си до сто и пет при трето мерене, а до завършването на шестседмичния курс — до деветдесет и пет килограма. Съпругът й бил изумен от случилото се, особено след провала й с безброй диети и курсове. Той настоявал да отиде на лекар — страхувал се да няма рак. Не вярвал, че е възможно да се свалят трийсет и пет килограма за шест седмици по естествен път. Тя показа на Анди пръстите си, зачервени и изпободени от шев, защото й се налагало постоянно да си свива дрехите. А после се хвърли на шията му (като едва не му счупи гръбнака) и плака на рамото му.

Неговите възпитанички обикновено му се обаждаха, също както бившите му студенти, подхванали успешна кариера, идваха поне веднъж — някои, за да му кажат благодаря, а други просто да се изфукат: „Гледай, ученикът е надминал учителя си“… нещо, което едва ли е толкова необичайно, колкото си въобразяват, мислеше си понякога Анди.

Но мисис Гърни беше от първите. Тя му се обади да му благодари от сърце само около десет дни преди Анди да се почувства под наблюдение в Порт Сити. И преди да изтече месецът, потеглиха с Чарли към Ню Йорк.

Мисис Гърни все още беше едра жена: човек забелязваше смайваща разлика само ако я бе виждал преди. Когато се премери този последен път, се оказа, че теглото й е спаднало до осемдесет и пет килограма. Но не точният брой на килограмите беше важното, разбира се. Важното бе, че тя продължаваше да слабее със същото равномерно темпо от шест килограма на седмица, плюс минус един, и постепенно намалявайки темпото щеше да сваля още, докато стигнеше до шейсет-седемдесет килограма. Нямаше да има експлозивна декомпресия, нито пък продължително отвращение към храната, неща, които понякога водят до anorexia nervosa. Анди искаше да изкара малко пари, но без да убива никого с това.

— Вас трябва да ви обявят за национално богатство — заяви мисис Гърни, след като разказа на Анди, че отново се е сближила с децата и съпруга си. Анди се усмихна и й благодари, но сега, легнал върху леглото си в тъмнината, полузадрямал, той си помисли, че в известен смисъл точно това беше станало с него и Чарли: обявили ги бяха за национално богатство.

И все пак талантът му не е само за зло. Не е, щом може да помогне на една мисис Гърни.

Той леко се усмихна.

И усмихнат заспа.

10

Като се събуди, не помнеше никакви подробности от съня. Търсеше нещо. Намираше се в някакъв лабиринт от коридори, осветени само с мътночервени алармени светлини. Отваряше врати на празни стаи и пак ги затваряше. В някои от стаите бяха разхвърляни топки смачкана хартия, а в една от тях имаше прекатурена настолна лампа и съборена картина. Чувстваше, че се намира в някакво съоръжение, което е трябвало да бъде затворено и експедирано с дяволска бързина.

И все пак накрая намери онова, което търсеше. То представляваше… какво? Кутия? Сандъче? Каквото и да беше, тежеше ужасно и върху него бяха нарисувани с бяло череп и кръстосани кости, като на буркана с отрова за плъхове, качен върху високата лавица в мазето. И макар че беше тежко (поне колкото мисис Гърни), той успя някак да го вдигне. Усети как всичките му сухожилия се разпъват до краен предел, без обаче каквато и да е болка.

„Разбира се, че няма да има болка — каза си той. — Няма, защото е насън. Ще платиш по-късно. Болката ще дойде по-късно.“

Изнесе кутията от стаята, в която я бе намерил. Трябваше да я занесе на някакво място, но не знаеше на какво и къде е то…

„Ще го познаеш, като го видиш“ — прошепна подсъзнанието му.

И така, понесе кутията или сандъчето нагоре и надолу по безкрайните коридори, с безболезнено обтегнати мускули и втвърдени вратни жили под тежестта; и макар мускулите да не го боляха, усети първите признаци на започващо главоболие.

„Мозъкът е мускул — прозвуча като лекция в главата му, а лекцията се превърна в песен, в детска песничка на малко, подскачащо момиченце. — Мозъкът е мускул, който може да помести света. Мозъкът е мускул, който може да помести…“

Сега всички врати бяха като вратите в метрото, леко издути навън, с големи прозорци; всички прозорци имаха заоблени ъгли. Зад тези врати (ако бяха врати) той видя хаос от гледки. В една стая доктор Уонлес свиреше на огромен акордеон. Приличаше на побъркан Лорънс Уелк, с тенекиена чашка с моливи и надпис, закачен на вратата: НИКОЙ НЕ Е ПО-СЛЯП ОТ ОНЗИ, КОЙТО НЕ ЖЕЛАЕ ДА ВИЖДА. През друг прозорец съзря момиче в бял кафтан да пищи и стремително да се носи през въздуха от стена към стена и Анди забързано го отмина. През друга видя Чарли и реши, че това е някакъв пиратски сън — заровено съкровище, йо-хохо и така нататък, — защото тя разговаряше май с дългия Джон Силвър. Мъжът имаше папагал на рамото си и превръзка на едното око. Той й се хилеше така мазно и фалшиво приятелски, че Анди се разтревожи. Сякаш за да затвърди безпокойството му, едноокият пират обви с ръка раменете на Чарли и извика дрезгаво: „Ние ще ги бием някой ден, детко!“

Анди искаше да спре и да чука по стъклото, докато привлече вниманието на Чарли — тя гледаше пирата като хипнотизирана. Искаше да се увери, че тя не се хваща на хитростите на този странен мъж и знае, че той не е това, за което се представя.

Но не можеше да спре. Влачеше тази проклета

(кутия? сандъче?)

към

(???)

към какво? Какво, по дяволите, трябва да направи с нея?

Но той ще разбере, като му дойде времето.

Мина покрай десетки други стаи — не си спомняше всичко, което видя — и се озова в дълъг, пуст коридор, който завършваше с гола стена. Но не съвсем гола; в самия й център имаше нещо, някакъв голям стоманен правоъгълник, подобен на прорез в пощенска кутия.

Тогава видя написаното с релефни букви върху него и разбра.

ЗА ОТПАДЪЦИ, пишеше там.

И неочаквано до него се озова мисис Гърни, една слаба и хубава мисис Гърни, с прекрасна фигура и стегнати крака, създадени сякаш за да танцуват на някоя тераса, докато звездите избледнеят и зората като приятна мелодия залее от изток небето. Човек никога не би могъл да предположи, помисли си той очарован, че някога си е шила дрехите при Омар, палаткаджията.

Анди се опита да вдигне кутията, но не успя. Тя изведнъж бе станала прекалено тежка. Главоболието му се влошаваше. Напомняше за черния кон, черния кон без ездач с червените очи и с надигащ се ужас осъзна, че конят е на свобода някъде из това изоставено съоръжение и препуска ли, препуска към него…

— Аз ще ви помогна — заяви мисис Гърни. — Вие ми помогнахте; сега аз ще ви помогна. В края на краищата вие сте националното богатство, не аз.

— Изглеждате толкова хубава — обади се Анди като че ли от много далече през усилващото се главоболие.

— Чувствам се като излязла от затвор — откликна мисис Гърни. — Позволете да ви помогна.

— Ужасно ме боли главата…

— Разбира се, че ще ви боли. В края на краищата мозъкът е мускул.

Тя ли му помогна или той го вдигна сам? Не можеше да си спомни. Но си спомняше как сънят му стана ясен: отърваваше се от тласъка, веднъж завинаги се отърваваше от тласъка. Спомняше си как наклони кутията към процепа с надпис ЗА ОТПАДЪЦИ, любопитен как ли ще изглежда това нещо, настанило се в главата му още от университетските години. Но не тласъкът се показа; Анди усети страх, и удивление, когато капакът се отвори. Това, което се изсипа в шахтата, беше поток от сини хапчета, неговите хапчета, и той сериозно се изплаши; както би казал деди Макджий, изведнъж се изплаши достатъчно, за да напълни гащите.

— Не! — извика Анди.

— Да — твърдо отговори мисис Гърни. — Мозъкът е мускул, който може да помести света.

Тогава и той го видя през нейните очи.

Изглежда, колкото повече изсипваше, толкова повече го болеше главата и колкото повече го болеше главата, толкова по-тъмно ставаше, докато изчезна цялата светлина, тъмнината стана плътна, оживялата тъмнина, някой някъде бе изгорил всички бушони и нямаше никаква светлина, никаква кутия, никакъв сън, само неговото главоболие и конят без ездач с червените очи, който препускаше ли, препускаше към него…

Туп, туп, туп…

11

Трябва да е бил буден дълго преди да осъзнае, че действително е буден. Пълната липса на светлина го затрудняваше в намирането на точната граница. Преди няколко години беше чел за един експеримент, в който група маймуни били поставени в среда, която да притъпи всичките им сетива. Маймуните до една полудели. Можеше да ги разбере. Нямаше никаква представа колко дълго е спал, никакво конкретно усещане, освен…

— Аууу, Господи!

Сядането предизвика две чудовищни мълнии от болка в главата му. Той я стисна с ръце и се залюля напред-назад, докато постепенно болката спадна до поносимо равнище.

Никакво конкретно усещане, освен това съсипващо главоболие. Сигурно съм спал в неудобна поза, помисли си той. Сигурно…

Не. О, не. Познаваше това главоболие. Главоболие, каквото получаваше от средно силен тласък… по-силен от онези, с които бе лекувал дебелите дами и боязливите чиновници, и съвсем не толкова силен, колкото спрямо агентите на мястото за отдих.

Анди вдигна ръце към лицето си и го опипа цялото — от челото до брадичката. Никъде нямаше безчувствени места. Като се усмихна, и двете ъгълчета на устата му се вдигнаха нагоре съвсем както винаги. Помоли се на Бога за светлина, та да може и да види дали някое от тях няма онзи издайнически кървав блясък…

Тласък ли? Тласък?

Но това беше абсурд. Кого би могъл да тласне тук?

Кого, освен …

Дъхът заседна за миг в гърлото му, а после бавно продължи по пътя си.

И преди бе мислил за това, но никога не се беше опитвал. Смяташе, че ще е все едно да претовари верига с безкрайно кръжащ през нея ток. Страхуваше се да опита.

„Хапчето ми. Хапчето ми е просрочено и аз си го искам, наистина си го искам, действително имам нужда от него. Хапчето ми ще оправи всичко.“

Обикновена мисъл. Не предизвикваше никакъв копнеж. Идеята да вземе торазин носеше емоционалния заряд на „ако обичаш, подай ми маслото“. Фактът бе, че като се изключи отвратителното главоболие, той определено се чувстваше по-добре. А освен това бе изкарвал много по-лоши главоболия преди — онова на олбънското летище, например. Сегашното беше едно бебе в сравнение с него.

Аз съм тласнал себе си, помисли си той удивен.

За първи път успя наистина да проумее как трябва да се чувства Чарли, защото за първи път изпита лек страх от собствения си парапсихичен талант. За първи път действително проумя колко малко знае за него и възможностите му. Защо беше изчезнал? Не знаеше. Защо се бе върнал? И това не знаеше. Имаше ли някаква връзка със силната му уплаха в мрака? Или с внезапното чувство, че Чарли е в опасност (изплува мъгляв спомен за едноокия пират и пак се стопи, изчезна) и мрачното му отвращение от себе си, задето я бе забравил? Възможно ли бе да се е върнал от удара по главата, когато падна?

Не знаеше, знаеше единствено, че е тласнал себе си.

Мозъкът е мускул, който може да помести света.

Внезапно му дойде наум, че докато лекичко е побутвал разни чиновници и дебелани, е можел да открие лечебен център за наркомани, с персонал един човек. Изпадна в тръпнещ екстаз от залелите го представи. Той бе заспал с мисълта, че талант, успял да помогне на бедната дебела мисис Гърни, не може да е изцяло лош. А какво да се каже за талант, който може да освободи от белите мишки всеки нещастен наркоман в Ню Йорк? Какво ще кажете за това, драги зрители?

— Господи! — прошепна той. — Наистина ли съм пречистен?

Не изпитваше никакъв копнеж. Торазинът, представата за синьото хапче в бялата чинийка — този образ беше станал безспорно неутрален.

— Пречистен съм — отговори си той.

Следващ въпрос: ще успее ли да остане чист?

Но едва си го зададе и го заляха безброй други. Ще успее ли да открие какво точно става с Чарли? Той бе използвал тласъка върху себе си насън, като вид автохипноза. Ще успее ли да го приложи върху други, докато е буден? Върху безкрайно, отблъскващо хилещия се Пайнчът, например? Пайнчът би трябвало да знае какво става с Чарли. Ще успее ли да го принуди да каже? Ще успее ли дори да я изведе някак оттук накрая? Има ли възможност да го направи? А ако наистина се измъкнат, какво? Преди всичко, никакво бягане повече. Бягството не е разрешение. Някъде трябва да има място, където да отидат.

От месеци насам за първи път се чувстваше развълнуван, изпълнен с надежда. Започна да прави откъслечни планове, одобряваше, отхвърляше, питаше се. От месеци насам за първи път се чувстваше у дома в собствената си глава; жива и жизнена, готова за действие. И най-вече, ако успееше да ги заблуди в две неща — че все още е наркоман и че не е способен да използва таланта си за хипнотично внушение, — може и да… просто може и да срещне някаква възможност да… да направи нещо.

Анди продължаваше да върти всички тези мисли из главата си, когато токът дойде. В другата стая телевизорът започна да лее своето вечно „Исус ще се погрижи за душата ви, а ние — за чековата ви книжка“.

„Очите, електрическите очи! Те пак те наблюдават или скоро ще започнат… Не ги забравяй!“

За миг видя всичко — дните и седмиците на хитруване, които вероятно му предстоят, ако иска да получи някакъв шанс, и усети почти със сигурност, че в някой момент ще го хванат. Потъна в депресия… но тя не предизвика копнеж по хапчето и това му помогна да се овладее.

Мисълта за Чарли му помогна още повече. Той бавно се надигна от леглото и отиде във всекидневната.

— Какво стана? — извика високо. — Мене ме беше страх! Къде ми е лекарството?

Анди седна пред телевизора с отпуснато, мрачно и унило лице.

А зад това безизразно лице мозъкът му — този мускул, който можеше да помести света — работеше с все по-голяма скорост.

12

Подобно на съня, който баща й бе сънувал по същото време, Чарли Макджий не си спомняше подробностите от дългия си разговор с Джон Рейнбърд, а само възловите места. Тя не беше съвсем сигурна как стана така, че му разкри по какви причини е тук, или как заговори за огромната си самота без баща си и за ужаса да не я изиграят отново да използва пирокинетичната си способност.

Донякъде, разбира се, беше заради късото съединение и увереността, че те не подслушват. А и заради самия Джон, преживял такива ужаси и изпитващ трогателен страх от тъмното и от свързаните с него спомени за ужасната дупка, където го напъхали онези „конгци“. Той я попита, почти равнодушно, защо я държат затворена и тя му разказва, колкото да го разсее. Но този разказ скоро се превърна в нещо повече. Той започна да се излива все по-бързо и по-бързо — всичко, което бе събирала в себе си, — докато думите заискачаха една през друга, презглава. Веднъж или два пъти плака и той несръчно я прегръщаше. Джон беше чудесен човек… в много отношения й напомняше за баща й.

— Сега, ако открият, че знаеш всичко това — завърши тя, — сигурно и теб ще затворят. Не биваше да ти разказвам.

— Ще ме затворят, вярно — съгласи се жизнерадостно Джон. — Моят пропуск е категория „D“, детко. Дава ми да отварям шишета с паркетин и май това е всичко — той се засмя. — Сигурно ще се оправим, ако не издадеш, че си ми го разправила.

— Няма — обеща Чарли разпалено. Тя сама се чувстваше малко неспокойна и си мислеше, че ако Джон признае, може да го използват като лост върху нея. — Ужасно съм жадна. В хладилника има студена вода. Искаш ли малко?

— Не ме оставяй — помоли моментално той.

— Хайде да отидем заедно. Ще се държим за ръце.

Джон се замисли малко.

— Добре.

Те запристъпваха заедно към кухнята, стиснали здраво ръцете си.

— Ти по-добре си трай, детко. Особено за това. Големият като планина индианец го е страх от тъмното. Момчетата направо ще ме скъсат от подигравки.

— Няма, ако знаят…

— Може би. А може и само тонинко — изкикоти се той. — Но по ми се ще хич да не научат. Благодаря на Бога само, че ти беше тука, детко.

Чарли така се трогна, че очите й пак се насълзиха и трябваше да положи усилия, за да се овладее. Стигнаха до хладилника и тя опипом намери бутилката със студена вода, която, макар да не беше вече ледена, успокои гърлото й. Зачуди се с подновена тревога колко ли дълго е разказвала и не можа да прецени. Но разказа… за всичко. Дори за онова, което бе смятала да премълчи, като случката във фермата Мандърс. Разбира се, хората като Хокстетър знаеха, но те не я интересуваха — интересуваше я Джон… и неговото мнение за нея.

И все пак тя му я разказа. От време на време той задаваше по някой въпрос, все по същността… и тя му разказа всичко, често със сълзи на очи. И вместо повече въпроси, кръстосан разпит и недоверие, получи разбиране и спокойно съчувствие. Джон явно осъзнаваше през какъв ад е минала, може би защото и той самият беше минал през ад.

— Заповядай.

— Благодаря. — Той пи и върна бутилката в ръката й. — Благодаря много.

Тя я прибра.

— Хайде да се върнем в другата стая — предложи той. — Чудя се дали изобщо някога ще го оправят тоя ток.

Вече с нетърпение чакаше да дойде токът. Предполагаше, че го няма повече от седем часа. Искаше да излезе оттук и хубавичко да помисли. Не по разказаното му от Чарли, не — то му беше добре известно, — а за това как да го използва.

— Сигурна съм, че скоро ще дойде.

Пак с опипване, те се добраха до дивана и седнаха.

— Нищо ли не са ти казали за баща ти?

— Само, че е добре — отвърна тя.

— Хващам се на бас, че мога да вляза при него — възкликна Рейнбърд, сякаш тази идея току-що му бе дошла наум.

— Можеш ли? Наистина ли мислиш, че можеш?

— Мога да се разменя с Хърби някой път. Ще го видя. Ще му предам, че си добре. Е, няма да му го кажа, но ще му пусна бележка или нещо от тоя сорт.

— О, а няма ли да е опасно?

— Опасно ще е, ако ми стане навик, детко. Но аз съм ти задължен. Ще видя как е той.

Тя го прегърна в тъмното и го целуна. Рейнбърд й отвърна с нежно притисване. По свой собствен начин сега я обичаше повече от всякога. Тя вече беше негова, а и той бе неин. За малко.

Поседяха така, без да разговарят, и Чарли задряма. Тогава той каза нещо, което я събуди така пълно и внезапно, сякаш я плисна със студена вода в лицето.

— Дявол да го вземе, ти трябва да им палиш проклетите огньове, ако можеш.

Дъхът на Чарли секна като от удар.

— Нали ти обясних — натърти тя — То е все едно, че пускаш диво животно от клетка. Обещах си никога вече да не го провя. Онзи войник на летището… и онези мъже във фермата… аз ги убих… изгорих ги! — Лицето й пламтеше и тя бе готова пак да се разплаче.

— Както ми го разправи, видя ми се като самозащита.

— Да, но това не е извинение да…

— И си спасила живота на баща си.

Чарли мълчеше. Но той усещаше как от нея се излъчват на вълни тревога, объркване и нещастие. Продължи бързо да действа, защото не искаше точно сега тя да си спомни, че за малко не бе убила и баща си.

— А що се отнася до Хокстетър, аз съм го мяркал наоколо. Виждал съм хора като него и през войната. Всичките са един дол дренки. Крал Говно от Фъшкиената планина. Ако не му мине номерът по един начин, ще пробва по друг.

— От това най-много се страхувам — призна тя жално.

— Освен ако се намери някой да му подпали мартинките.

Макар и стресната, Чарли силно се изкикоти — както понякога реагираше на неприлични думи, просто защото е лошо да се говорят. Но веднага след това стана сериозна.

— Не, няма да паля. Обещала съм си го. Това е лошо и аз няма да го направя.

Достатъчно. Време беше да спре. Чувстваше, че би могъл да продължи на чиста интуиция, но се опасяваше да не го излъжат сетивата. Вече бе уморен. Работата над момиченцето беше не по-малко уморителна от работата над някой от сейфовете на Рамадън. Имаше много голяма опасност да направи грешка, която да не може никога да се поправи.

— Така е, сигурно си права.

— Наистина ли ще влезеш при татко?

— Ще се опитам, детко.

— Съжалявам, че остана затворен тук с мен, Джон. Но и ужасно се радвам.

— И аз.

Поговориха си откъслечно за разни неща и тя отпусна глава върху ръката му. Усети я, че пак задрямва — вече беше много късно, — и когато след около четирийсет минути токът дойде, Чарли спеше дълбоко. Светлината я накара да се размърда и да сгуши глава на тъмно в него. Той замислено се вгледа в тънкото върбово стъбло на вратлето й и нежната крива на черепа. Толкова много сила в тази малка, крехка костена люлка. Възможно ли е? С разума си все още го отхвърляше, но със сърцето си чувстваше, че е така. Странно и някак си чудесно беше усещането да си раздвоен по този начин. Чувстваше със сърцето си, че това е възможно до степен, каквато никога не биха повярвали, може дори до степента на бълнуванията на откачения Уонлес.

Рейнбърд я вдигна, занесе я до леглото и я пъхна под завивките. Докато ги придърпваше към брадичката й, Чарли се размърда в полусън. Той импулсивно се наведе и я целуна.

— Лека нощ, детко.

— Лека нощ, тате — измърмори тя с надебелял, сънен глас. След това се обърна и повече не мръдна.

Рейнбърд я погледа още няколко минути и се върна във всекидневната. Десет минути по-късно при него връхлетя самия Хокстетър.

— Авария — започна той. — Буря. Проклети електронни заключалки, всичко се блокира. Тя…

— Тя ще бъде добре, ако не вдигаш толкова шум — изсъска тихо Рейнбърд. Огромните му ръце се протегнаха, сграбчиха Хокстетър за реверите на бялата лабораторна престилка и придърпаха внезапно ужасеното му лице на сантиметри от окото на индианеца. — И ако някога пак покажеш тук, че ме познаваш, ако някога се държиш с мен, като че ли съм нещо друго, а не чистач c „D“ пропуск, ще те убия, после ще те накълцам на парченца и ще те хвърля на котките.

Хокстетър безпомощно пръскаше слюнки. В края на устните му се появи прозрачен мехур.

— Разбираш ли? Ще те убия! — разтърси го Рейнбърд.

— Р-р-раз-з-з-бирам.

— Тогава хайде да се махаме оттук — избута индианецът бледия и ококорен Хокстетър в коридора.

Рейнбърд хвърли един последен поглед наоколо, после изкара количката си навън и затвори зад себе си самозаключващата се врата. В спалнята Чарли се бе отпуснала в най-спокойния си сън от месеци насам. А може би и от години.