Подпалвачката

1

Тази стая беше по-голяма.

До миналата седмица всъщност тя представляваше параклиса на Арсенала за непринадлежащите към никое вероизповедание. Скоростта, с която се придвижваха нещата, можеше да се долови по скоростта и леснината, с които Кап се съгласяваше с исканията на Хокстетър. Нов параклис — не само някаква мизерна стаичка, а истински параклис — щеше да се построи в източния край на терена. Междувременно останалите опити с Чарли Макджий щяха да се провеждат тук.

Изхвърлиха евтината ламперия и църковните пейки. Изолираха пода и стените с азбестова вата, която приличаше на стоманена вълна, и ги покриха със закалени стоманени листове. Мястото, заемано преди от олтара и главния кораб, го преградиха. Инсталираха мониторните устройства на Хокстетър и компютърен терминал. Направиха всичко това за една-единствена седмица; бяха започнали работата само четири дни преди Хърман Пайнчът да завърши живота си по такъв страховит начин.

Сега, в два часа следобед в един от първите дни на октомври, посред дългата стая се издигаше стена от сгуробетонови блокчета. Вдясно от нея имаше огромен резервоар за вода. В този резервоар, дълбок два метра, беше струпан над един тон лед. Пред него стоеше Чарли Макджий, мъничка и спретната в синьо дънково яке и чорапки на червено и черно райе. Руси миши опашчици, вързани с малки черни кадифени панделки, падаха върху раменете й.

— Хайде, Чарли — разнесе се гласът на Хокстетър от уредбата. Както и всичко останало, уредбата беше инсталирана набързо и имаше тенекиен звук. — Започвай, когато си готова.

Камерите снимаха всичко в естествени цветове. В тези филми момиченцето само леко навеждаше глава и няколко секунди не се случваше нищо. В лявата част на филма се виждаше електронен показател на температурата. Съвсем внезапно той започваше да расте от двайсет и един към двайсет и шест и до трийсет и два градуса. След това цифрите се втурваха така бързо нагоре, че представляваха само променлива червеникава мъгла; електронната температурна сонда бе поместена в центъра на стената от сгуробетон.

Тогава филмът се превключваше на бавна скорост: това бе единственият начин да се улови цялото действие. За мъжете, наблюдаващи през илюминаторите от оловно стъкло, всичко ставаше със скоростта на изстрел.

При максимално забавена скорост сгуробетоновата стена започваше да пуши; малки парченца хоросан и бетон плавно се разхвърчаваха като пуканки. Хоросанът между блокчетата потичаше като топла меласа. Тогава започваха да се рушат тухлите, от центъра — навън. Дъжд от парченца, след това експлодиралите от горещината блокчета са обгърнати от облаци. Електронният топлинен сензор, вграден в центъра на тази стена, замръзваше на показание над три хиляди и осемстотин градуса. Той замръзва не защото температурата е спряла да се покачва, а защото самият сензор е разрушен.

По стените на стаята за опити, била доскоро параклис, бяха монтирани осем огромни климатични инсталации „Келвинатор“ и всичките работеха с пълна мощност, всички помпаха вътре мразовит въздух. И осемте се задействаха веднага, щом общата температура на стаята надхвърлеше трийсет и пет градуса. Чарли бе станала много добра в насочването на потока от топлина в една-единствена точка, но както знае всеки, който някога си е горил ръката с парещата дръжка на тиган, дори така наречените лоши проводници могат да провеждат топлина… ако има достатъчно топлина за провеждане.

Осемте „Келвинатор“-а заедно би трябвало да свалят температурата в опитната стая до девет градуса по Целзий, плюс, минус два градуса. Вместо това записите показваха, че покачването продължава до трийсет и осем градуса, после до четирийсет и накрая до четирийсет и един. Но цялата пот, която се стичаше по лицата на наблюдателите, не се дължеше само на горещината.

Сега дори и най-бавната скорост не даваше представа какво точно ставаше, но едно бе ясно: сгуробетоновите блокчета, неспирно експлодиращи във всички посоки, без съмнение горяха; горяха с оживлението на вестници в камина. Разбира се, в учебниците до осми клас пише, че всичко гори, ако е достатъчно горещо. Но едно е да четеш такава информация и съвсем друго — да видиш как гори със сини и жълти пламъци сгуробетоново блокче.

После всичко изчезваше сред шеметно разлетели се, разпадащи се частици, докато цялата стена се превърнеше в пара. Момиченцето леко се извръщаше с бавно движение и миг по-късно спокойната повърхност на ледената вода в резервоара завираше и закипяваше. Температурата в стаята, достигнала до четирийсет и четири градуса (въпреки осемте климатични инсталации жегата е като по лятно пладне в Долината на смъртта), започва да спада.

Смъртта с косата ряпа да яде.

2

3

— Искам да видя баща си — заяви Чарли, щом Хокстетър влезе. Тя имаше блед и изморен вид. Бе сменила якето с една стара нощница и косата й падаше свободно върху раменете.

— Чарли — започна той, но всичко, с което бе смятал да продължи, ненадейно изчезна. Той сериозно се разтревожи от бележката на Брад Хаук и от подкрепящите я телеметрични резултати. Фактът, че Брад се бе решил да напише черно на бяло онези два последни абзаца, говореше много и подсказваше още повече.

Самият Хокстетър се страхуваше. Едновременно със заповедта — параклисът да се превърне в стая за опити — Кап бе наредил да се инсталират и повече климатични инсталации около апартамента на Чарли — не осем, а двайсет. До този момент бяха само шест, но след опит номер четири Хокстетър пет пари не даваше дали ги има, или не. Той смяташе, че могат да сложат и двеста от проклетите инсталации, без да попречат на силата й. Въпросът вече не беше дали тя може, или не да убие себе си; въпросът беше дали може, или не да унищожи целия комплекс на Арсенала, ако пожелае — а може би и цяла източна Вирджиния в добавка. Хокстетър вече беше на мнение, че би могла. А последната брънка от тази верига на разсъждения беше дори още по-страшна: сега Джон Рейнбърд единствен умее да я контролира. А той е откачен.

— Искам да видя баща си — повтори тя.

Баща й беше на погребението на бедния Хърман Пайнчът. Той придружаваше шествието заедно с Кап, по негова молба. Дори смъртта на Пайнчът, така несвързана с нещата, които ставаха тук, изглежда, хвърляше своя зловеща сянка върху мислите на Хокстетър.

— Ами сигурно ще може да се уреди — започна предпазливо Хокстетър, — ако ни покажеш още малко…

— Показала съм ви достатъчно — отсече Чарли. — Искам да видя татко.

Долната й устна трепереше, очите й плуваха в сълзи.

— Твоят чистач, онзи индианец, каза, че тази сутрин след опита не си искала да излезеш да пояздиш коня си. Изглеждаше разтревожен за теб.

— Този кон не е мой — възрази Чарли дрезгаво. — Нищо тук не е мое. Нищо освен татко и аз… искам… да… го видя! — кресна сърдито тя през сълзи.

— Недей да се вълнуваш, Чарли — зауспокоява я Хокстетър, внезапно изплашен. Взе ли изведнъж да става по-горещо, или просто си въобразяваше? — Само… само не се вълнувай.

Рейнбърд. Това би трябвало да го свърши Рейнбърд, проклятие.

— Изслушай ме, Чарли — той се усмихна с широка, приятелска усмивка. — Искаш ли да отидеш до „Седем флага над Джорджия“? Това е направо най-хубавият увеселителен парк в целия Юг, с изключение единствено на Дисниленд може би. Ще наемем целия парк за един ден само за теб. Ще можеш да се возиш на виенското колело, да влизаш в ловджийската къщичка, въртележката…

— Не искам да ходя в никакъв увеселителен парк, искам да видя татко. И смятам да го направя. Надявам се, че ме чувате, защото смятам да го направя!

Беше по-горещо.

— Ти се изпоти — отбеляза Чарли.

Той си мислеше как стената от сгурбетонови блокчета експлодира толкова бързо, че пламъците могат да се видят само на по-бавна скорост. Мислеше си за стоманения поднос — как се преобръща два пъти, докато лети през стаята и пръска горящи парченца дърво. Ако малката побутне тази сила лекичко към него, той ще се превърне в купчинка пепел и стопени кости почти преди да е разбрал какво става.

О, Господи, моля те…

— Чарли, няма никаква полза да ми се сърдиш на мене…

— О, има — поправи го тя. — Има. И аз ти се сърдя доктор Хокстетър. Наистина ти се сърдя.

— Чарли, моля те…

— Искам да го видя — настоя тя. — А сега се махай. Кажи им, че искам да видя баща си, и после, ако желаят, могат да продължат с опитите си. Все ми е едно. Но ако не го видя, ще направя нещо. Кажи им го.

Той излезе. Усещаше, че трябва да отговори нещо… нещо, което да спаси поне малко достойнството му, да компенсира донякъде страха,

(„ти се изпоти“)

който тя видя изписан по лицето му, но нищо не му хрумна. Излезе и дори стоманената врата между него и нея не успокои страха му… нито гнева му към Джон Рейнбърд. Защото Рейнбърд бе предвидил това и не им бе казал какво да правят. А ако го обвини, индианецът само ще се усмихне със смразяващата си усмивка и ще попита кой е психиатърът тук все пак.

Опитите отслабиха комплекса й да не пали и той заприлича на пропукана на десетина места язовирна стена. Опитите й осигуриха практиката, необходима, за да превърне необузданата си смазваща сила в изтънченото смъртоносно умение на цирковия изпълнител, който хвърля ножове и ги забива с точност до милиметър в целта.

Опитите й дадоха и един безупречен нагледен урок. Те й показаха, без сянка от съмнение, кой командва тук.

Тя.

4

Щом Хокстетър излезе, Чарли се хвърли върху кушетката, скрила лице в длани, и захлипа. В нея се гонеха вълни от противоречиви чувства — вина и ужас, негодувание, дори някакво гневно задоволство. Но най-силен беше страхът. Всичко се бе променило, откакто се съгласи на техните опити: страхуваше се, че се е променило завинаги. И сега Чарли не само искаше да види баща си: тя имаше нужда от него. Имаше нужда той да й каже какво да прави по-нататък.

Отначало бе имало награди — разходки навън с Джон, чесане на Некромант, после езда. Тя обичаше Джон, обичаше и Некромант… само ако знаеше онзи глупав човек каква болка й причини с думите, че Некромант е неин, когато Чарли разбираше, че никога няма да е. Огромният жребец беше неин само в неспокойните й, полузабравени сънища. Но сега… сега… самите опити, възможността да използва силата си и да усеща как тя расте… това бе започнало да става наградата. Беше се превърнало в някаква ужасна игра, от която тя не можеше да се откаже, а знаеше, че едва се е докоснала до повърхността на възможностите си. Приличаше на бебе, което току-що се е научило да ходи.

Чарли имаше нужда от баща си, имаше нужда той да й каже кое е правилно и кое не, дали да продължава, или да спре завинаги. Ако…

— Ако мога да спра — прошепна тя в дланите си.

Най-силно я плашеше тази мисъл — че вече не е сигурна дали може да спре. А ако не може, какво ще стане? О, какво ще стане?

Чарли отново се разплака. Никога не се бе чувствала толкова ужасно самотна.

5

Погребението беше цяло мъчение.

Анди бе смятал, че няма да го разстрои: главоболието му беше минало и в края на краищата погребението бе само едно извинение да остане насаме с Кап. Не бе обичал Пайнчът, макар накрая той да се оказа прекалено нищожен за омраза. Неговата едва прикрита арогантност и откритото му задоволство от властта над човешко същество — както и собствената му безкрайна тревога за Чарли, бяха причина Анди да не изпита особена вина, задето неволно предизвика рикошет в мозъка на Пайнчът. Рикошетът, който накрая го бе унищожил.

И в други случаи се бе стигало до ехо, но Анди винаги бе разполагал с възможността пак да оправи нещата. Беше станал доста добър в тази работа по времето, когато им се наложи да избягат с Чарли от Ню Йорк. Изглежда, дълбоко в съзнанието на почти всеки човек има заложени мини: погребани страхове и угризения, шизофрения, импулси на параноя, желание за самоубийство… и дори за убийство. Всеки тласък предизвикваше състояние на максимална податливост към внушения и ако някое от тях попаднеше сред въпросните тъмни петна, то започваше да руши. Една от домакините в курса му за отслабване беше започнала да изпада в плашещи кататонични състояния. Един от бизнесмените му бе признал болезнената си необходимост да извади служебния си пистолет от гардероба и да играе с него на руска рулетка — подтик, свързан по някакъв начин в съзнанието му с разказа на Едгар Алън По „Уилям Уилсън“, прочетен някога в гимназията. И в двата случая Анди бе успял да спре ехото, преди да се е ускорило и превърнало в рикошет с фатални последици. При бизнесмена — един тих, пясъчнорус, третостепенен банков чиновник — се свърши само с още един тласък и спокойното внушение, че никога не е чел разказа на По. Връзката — каквато и да е била — беше разкъсана. С Пайнчът изобщо не му се бе удала възможност да разруши ехото.

Докато пътуваха към гробището в студения, яростен есенен дъжд, Кап, без да спира, говореше за самоубийството. Явно се опитваше да го проумее. Изглеждало му невъзможно човек просто да… да продължи да си държи ръката вътре, след като остриетата започнат да кълцат и мелят. Но Пайнчът я бе държал. Пайнчът някак си я бе държал. Тогава погребението започна да става мъчение за Анди.

Останаха само на опелото край гроба, отдръпнали се далеч зад малката групичка от приятели и роднини, струпана под разцъфналите черни чадъри. Анди откри, че едно е да си спомняш арогантността на Пайнчът, маниакалната властност на дребния мъж, който не притежава никаква реална власт; да си спомняш вечния му, вбесяващ ухилен тик. И съвсем друго е да гледаш бледата му, съсипана жена в черен костюм и шапка с воалетка, хванала ръцете на двамата си синове (по-малкия беше горе-долу на възрастта на Чарли и те изглеждаха съвсем стъписани и не на себе си), съзнаваща, че всички приятели и роднини са научили как е бил намерен съпругът й, облечен в нейното бельо, с изчезнала почти до лакътя дясна ръка, подострена като жив молив, мивката и шкафчетата, изпръскани с кръвта му, парченца от плътта му…

На Анди му прилоша. Той се приведе напред в студения дъжд, за да се пребори с гаденето. Гласът на свещеника безчувствено се извисяваше и утихваше.

— Искам да си тръгвам — прошепна Анди. — Може ли?

— Да, разбира се — отвърна Кап. Той самият изглеждаше блед, стар и не особено добре. — Бил съм на достатъчно погребения тази година, стига ми.

Те се измъкнаха от групичката около изкуствената трева, клюмналите цветя с изпопадали от силния дъжд листенца и поставения върху плъзгачите над дупката в земята ковчег. Тръгнаха един до друг към лакътушната чакълена алея, където беше паркирана икономично малката вега на Кап, в края на погребалния кортеж. Вървяха под върбите, които капеха и тайнствено шумоляха. Още трима или четирима едва забележими мъже се движеха около тях. Анди си помисли, че вече му е ясно как се чувства президентът на Съединените щати.

— Много е тежко за вдовицата и децата — въздъхна Кап. — Заради скандала, нали разбираш.

— Тя ще… бъде ли осигурена?

— Прекрасно, по отношение на парите — промърмори почти беззвучно Кап. Вече наближаваха алеята. Анди видя оранжевата вега на Кап. В един бискейн пред нея, без да бързат, се качваха двама мъже. Още двама влизаха в сив плимут отзад. — Но никой не би могъл да плати на онези две момченца. Видя ли лицата им?

Анди не каза нищо. Сега той чувстваше вина: тя стържеше като остър, назъбен трион по червата му. Дори убеждението, че собственото му положение е било отчаяно, не помагаше. Сега му оставаше само да пази образа на Чарли в съзнанието си… Чарли и тъмната зловеща фигура зад нея, едноокия пират на име Джон Рейнбърд, който си бе проправил път към нейното доверие, за да ускори деня, в който…

Качиха се във вегата и Кап запали. Бискейнът отпред тръгна и те го последваха. Плимутът се включи зад тях.

Анди усети неочаквана, почти свръхестествена сигурност, че тласъкът пак го е изоставил… че щом се опита, нищо няма да се получи. Като наказание за изражението върху лицата на двете момчета.

Но нямаше друг избор, освен да опита.

— Сега ще проведем един малък разговор — обърна се той към Кап и тласна. Тласъкът си беше там и главоболието го налегна почти веднага — цената, която ще трябва да плати, задето го използва толкова скоро след последния път. — Това няма да пречи на шофирането ти.

Кап се понамести на седалката. Лявата му ръка, с която посягаше да включи мигача, за миг се поколеба, а после продължи пътя си. Вегата спокойно последва водещата кола между големите каменни колони към главния път.

— Да, смятам, че малкият ни разговор никак няма да пречи на шофирането ми.

Намираха се на трийсет километра от комплекса; Анди беше погледнал километража на тръгване и отново при пристигането им на гробището. По-голямата част от пътя им беше по магистралата, за която му бе казал Пайнчът — 301, значи щяха да карат бързо. Анди предполагаше, че има на разположение не повече от двайсет и пет минути, за да уреди всичко. През последните два дни бе мислил само за това и смяташе, че всичко е добре разчетено… но на всяка цена трябваше да научи нещо.

— Колко още двамата с Рейнбърд можете да осигурите съдействието на Чарли, капитан Холистър?

— Не много вече. Рейнбърд уреди всичко много хитро, така че в твое отсъствие той е единственият, който има реален контрол над нея. Баща заместител. — Тихо, с почти скандиращ ритъм, Кап добави: — Той е нейният баща, когато баща й го няма.

— И щом престане, следва да бъде убита?

— Не веднага. Рейнбърд може да я накара да продължи още малко. — Кап сигнализира, че завива по 301. — Той ще се престори, че сме открили. Открили сме, че й дава съвети как да се справя с нейния… проблем. Открили сме, че ти е пращал бележки.

Той се умълча, но Анди нямаше нужда от повече. Повдигаше му се. Зачуди се дали са се поздравили един друг за това колко е било лесно да излъжат едно малко дете, да спечелят привързаността и доверието му в такова самотно място и после да ги използват за собствените си цели. Когато нищо друго не действа, просто й кажи, че нейният единствен приятел Джон Чистача е на път да си загуби работата, а вероятно и да бъде съден по Декрета за служебна тайна заради самонадеяността си да й бъде приятел. Чарли сама ще свърши останалото. Ще сключи сделка с тях. Ще продължи да им помага.

Надявам се скоро да срещна този човек. Наистина се надявам.

Но сега не разполагаше с никакво време за това… и ако всичко потръгне както трябва, няма изобщо да му се наложи да се среща с Рейнбърд.

— Решено е да замина за Хаваите след една седмица, считано от днес — започна Анди.

— Да, точно така.

— Как?

— С военен транспортен самолет.

— С кого си се свързал, за да го уредиш?

— С Пък — моментално изстреля Кап.

— Кой е Пък, капитан Холистър?

— Майор Виктор Пъкъридж. От Андрюс.

— Базата на военновъздушните сили ли?

— Да, естествено.

— Приятел ли ти е?

— Играем голф — Кап се усмихна неопределено. — Той сече топката.

Чудесна новина, помисли си Анди. Главата му туптеше като забрал зъб.

— Да допуснем, че му се обадиш днес следобед и поискаш да изтегли този полет с три дни напред.

— Да? — поколеба се Кап.

— Ще бъде ли трудно? Ще иска ли много писане?

— О, не. Пък ще отсече право през писането — усмивката пак се появи, малко странна и далеч не радостна. — Той сече топката, казах ли ти?

— Да, каза ми.

— О, добре.

Колата се носеше напред със съвършено законната скорост от деветдесет километра в час. Дъждът беше намалял до кротък ръмеж. Чистачките цъкаха по стъклото.

— Обади му се днес следобед, Кап. Веднага щом се върнеш.

— Да, ще се обадя на Пък. Точно си мислех, че трябва да го направя.

— Кажи му, че се налага да ме преместите в сряда вместо в събота.

Четири дни не бяха достатъчни, за да се възстанови — много по-добре щяха да му дойдат три седмици, — но кулминацията вече приближаваше бързо. Краят на играта беше започнал. Това бе факт и Анди по необходимост го съзнаваше. Той няма — не би могъл — да остави Чарли на пътя на онова същество Рейнбърд повече, отколкото се налага.

— Сряда вместо събота.

— Да. А после кажи на Пък, че ще дойдеш и ти.

— Аз ли да дойда? Не мога…

Анди опресни тласъка. Заболя го, но тласна силно. Кап подскочи върху седалката. Колата съвсем леко кривна и Анди пак си помисли, че направо си проси да предизвика ехо в главата на този човек.

— Идвам и аз, да. И аз идвам.

— Хубаво — рече мрачно Анди. — Сега… каква охрана си уредил?

— Никакви особени охранителни мерки — отговори Кап. — Ти почти изцяло си излязъл от строя с торазина. Освен това си изчерпан и не можеш да използваш способността си за хипнотично внушение. Тя е закърняла.

— А, да. — Анди притисна леко треперещата си ръка към челото си. — Да не искаш да кажеш, че ще бъда сам в самолета?

— Не — моментално отрече Кап. — И аз самият ще дойда.

— Да, но кой друг освен нас двамата?

— С нас ще пътуват още двама души от Арсенала — ще служат за стюарди и ще те държат под око. Стандартна процедура за действие, нали знаеш. Защита на вложенията.

— Само двама агенти ли се предвижда да летят с нас? Сигурен ли си?

— Да.

— И екипажът на самолета, разбира се.

— Да.

Анди погледна през прозореца. Намираха се по средата на обратния път. Сега идваше критичната част, а главата вече така силно го болеше, че се страхуваше да не забрави нещо. Ако го направи, цялата картонена кула ще рухне.

Чарли, помисли си той и се напрегна да издържи.

— Хаваите са далече от Вирджиния, капитан Холистър. Ще каца ли самолетът да зарежда с гориво?

— Да.

— Знаеш ли къде?

— Не — отвърна ведро Кап, а на Анди му идеше да го цапне по окото.

— Когато говориш с… — Как му беше името? Той неистово зарови из уморения си, наранен мозък и си го спомни. — Когато говориш с Пък, разбери къде ще зарежда самолетът.

— Да, добре.

— Просто го вмъкни естествено в разговора.

— Да, ще разбера къде смята да зарежда, като го вмъкна естествено в нашия разговор — той погледна към Анди със замислен, замечтан поглед и Анди се зачуди дали този човек е дал заповедта за убийството на Вики. Изпита внезапен порив да го накара да даде газ и да се насочи към приближаващата се мостова подпора. Само да не беше Чарли. Чарли! — натякна съзнанието му. Продължавай заради Чарли. — Казах ли ти, че Пък сече топката? — с нежност попита Кап.

— Да. — Мисли! Мисли, дявол да го вземе! Най-вероятно ще е някъде близо до Чикаго или Лос Анджелес. Но не на гражданско летище като О’Хеър или Ел Ей Интернешънъл. Самолетът ще зареди във военновъздушна база. Това само по себе си не е пречка за неговия накъсан план — едно от малкото неща, които не бяха пречка, — стига предварително да научи къде.

— Трябва да тръгнем в три следобед — нареди Анди.

— Три.

— Ти ще се погрижиш този Джон Рейнбърд да бъде някъде другаде.

— Да го пратя някъде ли? — попита Кап с надежда и Анди с потръпване разбра, че Кап го е страх от Рейнбърд… доста силно го е страх.

— Да. Няма значение къде.

— Сан Диего?

— Добре.

Сега. Последен ход. Трябва да го направи и толкова; високо отпред зелена светлоотражателна табела показваше разклонението за Лонгмънт. Анди бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато листче. За момента го задържа в скута си, стиснал го с два пръста.

— Ще кажеш на двамата от Арсенала, които идват с нас до Хаваите, да ни чакат във военновъздушната база. Те трябва да ни посрещнат на Андрюс. Ние с теб ще отидем дотам така, както сме сега.

— Да.

Анди си пое дълбоко дъх.

— Но дъщеря ми ще бъде с нас.

— Тя ли? — За първи път Кап показа истинско вълнение. — Тя? Но тя е опасна! Тя не може… ние не можем…

— Тя не беше опасна, докато твоите хора не започнаха да си играят с нея — грубо му викна Анди. — Сега идва с нас и ти повече няма да ми противоречиш, ясно ли ти е?

Този път колата кривна по-определено и Кап простена.

— Тя идва с нас — съгласи се той. — Повече няма да ти противореча. Боли. Боли.

Но не толкова, колкото ме боли мен!

Сега гласът му сякаш идваше от много далече, през просмуканата с кръв мрежа от болка, която все по-силно се стягаше около мозъка му.

— Ще й дадеш това — поръча Анди и подаде на Кап сгънатата бележка. — Дай й го днес, но внимателно, така че никой нищо да не заподозре.

Кап пъхна бележката във вътрешния си джоб. Вече се приближаваха до Арсенала; от лявата им страна се нижеше двойната електрифицирана ограда. Край тях проблясваха, горе-долу на всеки петдесет метра, предупредителни знаци.

— Повтори основните точки — заповяда Анди.

Кап заговори бързо и сбито — като човек, трениран да запаметява още в младежките си години във Военната академия:

— Ще ти уредя да тръгнеш за Хаваите с военен транспортен самолет в сряда вместо в събота. Аз идвам с тебе; дъщеря ти също ще ни придружава. Двамата агенти на Арсенала ще ни посрещнат на Андрюс. Аз ще разбера от Пък къде зарежда самолетът. Ще го направя, като му се обадя, за да променя датата на полета. Трябва да дам бележка на дъщеря ти. Ще й я дам, след като свърша разговора си с Пък, и ще го направя по начин, който да не събуди никакви нередни подозрения. И ще уредя Джон Рейнбърд да е в Сан Диего следващата сряда. Мисля, че това е в общи линии.

— Да. Това е.

Анди се облегна назад и затвори очи. Из главата му, подобно на духани от силен вятър сламки, безцелно прелитаха разбъркани фрагменти от минало и настояще. Дали наистина има някакъв шанс да успее, или само осигурява смъртта и на двама им? Те вече знаеха какво може да прави Чарли; би трябвало да имат непосредствен опит. Ако нещо потръгне не както трябва, ще завършат пътуването си в товарното отделение на този военен самолет. В два ковчега.

Кап спря на пропуска, свали прозореца и подаде пластмасова карта, която мъжът на пост плъзна в компютърен терминал.

— Продължавайте, сър — каза той.

Кап продължи.

— Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш всичко за нашия разговор. Ще извършиш всяко едно от нещата, които обсъдихме, съвършено спонтанно. Няма да ги споделяш с никого.

— Добре.

Анди кимна. Не беше добре, но трябваше да свърши работа. Рискът за пораждане на ехо у Кап беше извънредно голям, защото бе принуден да го тласка ужасно силно, както и да му дава инструкции, напълно противоречащи на волята му. Той имаше възможността да доведе всичко до благополучен край заради положението си тук. Но можеше и да не успее. Ала в момента Анди беше твърде уморен и с прекалено силно главоболие, за да го е грижа особено.

Той едва смогна да излезе от колата: Кап трябваше да го хване за ръката, за да го подкрепи. Неясно осъзна, че ситният, студен дъждец приятно освежава лицето му.

Двамата мъже от бискейна го гледаха с израз на студено отвращение. Единият беше Дон Джулс. Джулс носеше синя фанелка с надпис „Олимпийски гуляйджийски отбор на САЩ“.

Хубаво погледайте наркоманизирания дебелак, помисли си уморено Анди. Отново беше готов да заплаче и дъхът започна да запира в гърлото му. Хубаво го погледайте сега, защото, ако този път дебелакът се измъкне, той възнамерява да изтрие от лицето на земята цялата тази загнила помийна яма.

— Хайде, хайде — потупа го по рамото Кап с покровителствено и повърхностно съчувствие.

Ти само си свърши работата, помисли си Анди, като сдържаше сълзите си: няма пак да плаче пред тях, пред никого вече. Само си свърши работата, кучи сине.

6

Олюлявайки се, Анди стигна до леглото в апартамента си, без да знае как, и заспа. Следващите шест часа лежа като мъртъв, докато през микроскопичното спукване в мозъка му се процеждаше кръв и известно количество мозъчни клетки побеляваха и умираха.

Когато се събуди, беше десет часът вечерта. Главоболието още вилнееше. Ръцете му посегнаха към лицето. Безчувствените места — под лявото око, на лявата скула и едно точно под челюстта — бяха отново там. Този път по-големи.

„Няма да мога да тласкам още дълго, без да се убия“ — помисли си той и знаеше, че е така. Но ще издържи достатъчно дълго, за да види делото си завършено, да даде на Чарли нейния шанс, ако му е възможно. Някак си ще издържи дотолкова.

Той отиде в банята и изпи чаша вода. После пак си легна и след много време сънят се завърна. Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че Чарли вече трябва да е прочела бележката му.

7

Кап Холистър изкара страшно натоварен ден след завръщането си от погребението на Хърм Пайнчът. Едва се настани в кабинета си, и секретарката му донесе вътрешноведомствена бележка с надпис „спешно“. От Пат Хокстетър. Кап й каза да го свърже по телефона с Вик Пъкъридж и се облегна, за да прочете бележката. Трябва по-често да излизам, помисли си той; това освежава мозъка. По пътя за насам му бе хрумнало, че действително няма никакъв смисъл да чака цяла седмица, за да изпрати Макджий в Мауи; още в сряда щеше да е къде по-добре.

После бележката грабна цялото му внимание.

Тя беше на километри от обичайния хладен и доста бароков стил на Хокстетър: всъщност бе написана в почти истерична, яростна проза и Кап се усмихна при мисълта, че хлапето, изглежда, наистина му бе изкарало акъла. И то здравата.

Всичко се свеждаше до факта, че Чарли се бе запънала. Случило се бе по-скоро, отколкото бяха очаквали, и нищо повече. Може би — не, вероятно — дори по-скоро, отколкото бе очаквал и Рейнбърд. Е, ще оставят нещата да поотлежат някой и друг ден и тогава… тогава…

Нишката на мисълта му се прекъсна. Очите му приеха блуждаещ, леко изненадан израз. В мислите си видя как един стик за голф — петица, с метална глава — изсвистява и здравата удря топка „Сполдинг“. Чу онзи тих, свирещ звук фиууу. След това топката излетя високо, бялвайки се в синьото небе. Но тя сечеше… сечеше…

Челото му се проясни. За какво бе мислил? Нямаше навика да се отплесва по този начин. Чарли се бе запънала — да, това беше. Е, добре. Не е нещо чак толкова страшно. Ще я оставят за малко на мира, до края на седмицата може би, и тогава ще използват Рейнбърд. Тя ще се съгласи доста да им попали, за да го предпази от неприятности.

Ръката му се пъхна в джоба и напипа сгънатото листче. В съзнанието му отново прозвуча тихия свирещ звук на стика за голф: той сякаш отекна в кабинета. Но вече не беше „фиууу“, а някакво тихо „ссссс“, почти като… съскане на змия. Противно. Винаги бе намирал змиите за противни още от най-ранно детство.

С усилие изтика от главата си всички тези глупости за змии и стикове за голф. Май погребението го беше разстроило повече, отколкото си даваше сметка.

Секретарската уредба изжужа и момичето му съобщи, че Пък е на линия едно. Кап вдигна телефона и след няколко празни приказки попита Пък дали ще го затрудни, ако решат да изтеглят пътуването до Мауи от събота за сряда. Пък провери и заяви, че не вижда абсолютно никакъв проблем.

— Да кажем, около три следобед?

— Дадено — съгласи се Пък. — Само не го издърпвай по-рано, да не попаднем в навалицата. Това място започва да става по-лошо от магистрала в натоварените часове.

— Няма, окончателно е — обеща Кап. — Но има още нещо: и аз идвам. Няма да се раздрънкаш, нали?

Пък избухна в сърдечен, баритонов смях.

— Малко слънце, забавления и полички от листа, а?

— Защо не? — възкликна Кап. — Придружавам ценен товар. Смятам, че мога да го докажа и пред сенатска комисия, ако се наложи. Пък и не съм ползвал истинска отпуска от 1973-а. А пустите му араби с техния петрол и тогава ми изпортиха последната седмица.

— Ще си трая, бъди спокоен. Мислиш ли да поиграеш малко голф, докато си там? Зная поне две страхотни игрища в Мауи.

Кап замълча. Той замислено гледаше ръба на бюрото си през рамо. Слушалката леко увисна встрани от ухото му.

— Кап? Там ли си?

Тихо, ясно и зловещо в този малък и уютен кабинет: Ссссс…

— По дяволите, май ни прекъснаха — промърмори Пък. — Кап? Ка…

— Още ли сечеш топката, стари приятелю? — попита Кап.

Пък се разсмя.

— Шегуваш ли се? Като умра, ще ме погребат в скапаното игрище. За момент си помислих, че са ни прекъснали.

— А, не. Пък, на Хаваите има ли змии?

Сега беше ред на Пък да направи пауза.

— Я повтори.

— Змии. Отровни змии.

— Аз… пфу, проклет да съм, ако знам. Мога да проверя, ако е важно… — Съмнението в тона на Пък намекваше, че Кап има на разположение около пет хиляди шпиони, за да проверяват подобни работи.

— Не, няма нужда — Кап отново притискаше слушалката плътно към ухото си. — Просто си мислех на глас. Остарявам сигурно.

— Не и ти, Кап, с твоя авантюризъм.

— Мда, може би. Благодаря, добри приятелю.

— Нищо не ми струва. Радвам се, че се измъкваш за малко. Никой не го заслужава повече от теб след последната година, която изкара. — Той имаше предвид Джорджия, разбира се; не му беше известно за Макджий. Което означава, помисли си уморено Кап, че не знае и половината.

Той започна да се сбогува и тогава добави:

— Между другото, Пък, къде ще спира да зарежда самолетът? Имаш ли някаква представа?

— Дърбан, Илинойс — веднага отвърна Пък. — Край Чикаго.

Кап му благодари и затвори. Пръстите му пак се плъзнаха към листчето в джоба му и го докоснаха. Погледът му попадна върху бележката на Хокстетър. От нея се разбираше, че момиченцето е било страшно разстроено. Може би няма да е излишно, ако слезе и поговори с него, малко да го поуспокои. Той се приведе напред и натисна бутона на секретарската уредба.

— Да, Кап?

— Ще сляза долу за малко. Връщам се след около трийсет минути.

— Добре.

Кап стана и излезе от кабинета. В това време ръката му отново се шмугна във вътрешния джоб и напипа бележката.

8

Петнайсет минути след тръгването на Кап, Чарли лежеше върху леглото си, а в ума й кипеше водовъртеж от смайване, страх и объркани предположения. Тя буквално не знаеше какво да мисли.

Той дойде в пет и четвърт, преди половин час, и се представи като капитан Холистър („но, моля те, викай ми просто Кап, всички го правят“). Лицето му беше приятно и умно и с нещо й напомняше за илюстрациите от „Шумът на върбите“. Неотдавна бе виждала някъде това лице, но не успя да си спомни, докато Кап не й помогна. Той я бил завел до стаята й след първия опит, когато мъжът в белия костюм офейка и остави вратата отворена. Тогава тя се бе носила сред такава мъгла от шок, вина и… да, въодушевено тържество, та наистина не бе чудно, че не е успяла да запомни лицето му. Вероятно и Джийн Саймънс от „Кис“31 би могъл да я съпроводи до апартамента й, без тя да го забележи.

Той говореше така гладко и убедително, че тя мигновено загуби доверие в него.

Кап й каза колко бил обезпокоен Хокстетър от нейната закана, че с опитите е свършено, докато не види баща си. Чарли потвърди, че е така, и не каза нищо повече, упорито запази мълчание… най-вече от страх. Ако се впуснеш да разискваш доводите си със сладкодумец като този Кап, той може да ги обори един по един, докато започне да ти се струва, че черното е бяло и бялото — черно. Голото искане беше по-добро. По-безопасно.

Но той я изненада.

— Щом като така смяташ, добре. — Смаяното й изражение трябва да беше доста комично, защото Кап тихо се разсмя. — Ще са необходими известни приготовления, но…

При думите „известни приготовления“ лицето й пак помръкна.

— Никакво палене повече — отсече тя. — Никакви опити. Дори тези „приготовления“ да ви отнемат десет години.

— О, не вярвам да отнемат чак толкова много — отговори той, без да се подразни. — Просто аз отговарям пред някои хора, Чарли. А и едно такова място се ръководи с доста писане. Но на теб няма да ти се наложи и свещ да запалиш, докато уреждам тези неща.

— Добре — съгласи се тя с безразличие, без да му вярва, без да вярва, че има намерение да „приготвя“ каквото и да било. — Защото няма да го направя.

— Смятам, че ще успея да уредя всичко до… сряда. Да, до сряда със сигурност.

Той изведнъж млъкна. Главата му леко се наклони, сякаш се вслушваше в нещо само малко по-пискливо, за да може да го долови и тя. Чарли го загледа озадачена, реши да го попита добре ли е и тогава изведнъж прехапа устни. Имаше нещо… нещо почти познато в начина, по който седеше.

— Наистина ли мислите, че ще мога да го видя в сряда? — плахо попита тя.

— Да, така мисля — Кап се размърда в стола си и тежко въздъхна. Погледът му улови нейния и по устните му се разля лека удивена усмивка… също позната. Без абсолютно никаква връзка той каза: — Татко ти слабо играе голф, нали?

Чарли премигна. Доколкото й беше известно, баща й през живота си не беше докосвал стик за голф. Тя се приготви да го каже… но в този момент се сети и през нея премина зашеметяваща взривна вълна от объркани чувства.

(Мистър Мърл! Той е като мистър Мърл!)

Мистър Мърл беше един от татковите й чиновници в Ню Йорк. Обикновено дребно човече със светлоруса коса, очила с розови рамки и приветлива, свенлива усмивка. Той бе дошъл да получи повече самоувереност, като всички останали. Работеше в застрахователна компания, банка или нещо подобно. И по едно време татко се бе разтревожил много за мистър Мърл. Заради „рик-о-шет“. Получавал се от използването на тласъка. Имал нещо общо с някакъв разказ, прочетен някога от мистър Мърл. Тласъкът, с който татко му вдъхнал повече самоувереност, го накарал да си спомни онзи разказ по лош начин, начин, който го разболявал. Татко каза, че „рик-о-шетът“ идвал от онзи разказ и подскачал из главата на мистър Мърл като топка за тенис, само че вместо накрая да спре, както би направила една топка за тенис, споменът за онзи разказ щял да става все по-силен и по-силен, докато мистър Мърл се разболеел съвсем. Чарли обаче се досещаше, че татко се страхува да не стане нещо по-лошо от това да се разболее, той се страхува да не умре. Затова една вечер бе задържал мистър Мърл след другите и го бе тласнал да повярва, че изобщо не е чел онзи разказ. И мистър Мърл се бе оправил. Татко веднъж беше споменал, че се надява мистър Мърл никога да не отиде да гледа филма „Ловецът на елени“, но не бе обяснил защо.

Но преди татко да го оправи, мистър Мърл бе изглеждал така, както сега изглеждаше Кап.

Тя изведнъж почувства увереност, че баща й е тласнал този човек, и я връхлетя вълнение със силата на ураган. След като не беше чувала нищо за него, освен общите сведения, които понякога й носеше Рейнбърд, след като не бе го виждала и не знаеше къде е, сега сякаш по някакъв чуден начин изведнъж баща й се озова при нея в тази стая и й каза, че всичко е наред и той е наблизо.

Кап внезапно се изправи.

— Е, аз ще тръгвам. Но ще наминавам, Чарли. И не се тревожи.

Тя искаше да му каже да не си отива, да й разкаже за баща й, къде е той, добре ли е… но езикът й сякаш залепна за небцето.

Кап стигна до вратата и се спря.

— О, за малко щях да забравя. — Той се върна при нея, извади от вътрешния си джоб сгънато листче и й го подаде. Тя вцепенено го взе, хвърли му един поглед и го пъхна в джоба на роклята си. — И като излизаш да яздиш оня кон, внимавай за змии — поверително я посъветва той. — Когато кон види змия, втурва се да бяга. Винаги. Ще…

Кап млъкна, вдигна ръка към слепоочието си и го потърка. За миг изглеждаше стар и объркан. После леко поклати глава, сякаш си бе загубил мисълта. Пожела й довиждане и си излезе.

Чарли дълго остана на мястото си, след като Кап си отиде. После извади бележката, разгъна я, прочете какво беше написано и всичко се промени.

9

Чарли, безценна моя…

Първо: щом свършиш да четеш това, унищожи го в тоалетната.

Второ: ако всичко върви така, както го планирам — както се надявам, — ние ще се махнем оттук следващата сряда. Човекът, който ти даде тази бележка, е на наша страна, макар и да не го знае… разбра ли ме?

Трето: искам от теб да бъдеш в конюшнята в един часа в сряда следобед. Не ме е грижа как ще го постигнеш — съгласи се на още един опит, ако е необходимо. Но бъди там.

Четвърто: най-важното — не се доверявай на Джон Рейнбърд. Това сигурно ще те разстрои. Знам, че си му вярвала. Но той е много опасен човек, Чарли. Никой не може да те обвини за доверието ти към него — Холистър казва, че е бил достатъчно убедителен, за да спечели академична награда. Но чуй следното: той е ръководел мъжете, които ни заловиха при къщата на деди. Надявам се да не се разстроиш прекалено много, но доколкото те познавам, вероятно точно това ще стане. Не е шега да откриеш, че някой те е използвал за собствените си цели. Слушай, Чарли: ако Рейнбърд се завърти наоколо — а той вероятно ще го направи, — много е важно да смята, че чувствата ти към него са непроменени. Той ще бъде отстранен от пътя ни в сряда следобед.

Отиваме в Лос Анджелес или Чикаго, Чарли, и мисля, че знам как да уредя пресконференция за нас. Имам един стар приятел на име Куинси, на когото разчитам да ни помогне и вярвам — трябва да вярвам, че ще успее, ако мога да вляза във връзка с него. Една пресконференция ще означава цялата страна да знае за нас. Пак може да поискат да ни задържат някъде, но ще имаме възможност да бъдем заедно. Надявам се, че ти все още го желаеш толкова силно, колкото и аз.

Нямаше да е толкова лошо, ако не те караха да палиш с изцяло престъпни намерения. Ако се съмняваш дали трябва отново да бягаме, помни, че е за последен път… и майка ти би го искала.

Липсваш ми, Чарли, и много те обичам.

Татко

10

Джон?

Джон е ръководел мъжете, които стреляха по нея и баща й с упойващи спринцовки?

Джон?

Тя завъртя глава. Чувството за опустошение, съкрушението изглеждаха прекалено силни, за да ги възприеме. Нямаше никакво разрешение на тази жестока дилема. Ако вярва на баща си, трябва да повярва, че Джон я е мамил през цялото време, само за да я накара да се съгласи на техните опити. Ако продължи да вярва на Джон, тогава бележката, която накъса и пусна в тоалетната, е била лъжа с подписа на баща й. И в двата случая болката, цената, е огромна. За това ли човек става голям? За да понася такава болка? Да плаща такава цена? Ако е така, тя се надява да умре млада.

Спомни си как вдигна поглед от Некромант онзи първи път и видя усмивката на Джон… нещо в тази усмивка не й хареса. Спомни си, че никога не е имала истинско интуитивно усещане за него, сякаш беше затворен или… или…

Чарли се опита да отхвърли мисълта,

(или мъртъв отвътре)

но тя не желаеше да си отиде.

Той не е такъв. Не е! Ужасът му по време на късото съединение. Историята за стореното му от онези конгци. Възможно ли бе да е лъжа? Възможно ли бе с това съсипано лице като потвърждение?

Тя мяташе наляво-надясно глава по възглавницата, наляво-надясно в безкрайно несъгласие. Не искаше да мисли за това, не искаше, не искаше.

А не можеше да престане.

Да допуснем… да допуснем, че са предизвикали късото съединение. Или да допуснем, че то е станало само… а той го е използвал?

(НЕ! НЕ! НЕ! НЕ!)

Но мислите вече се бяха изплъзнали от контрола на съзнанието й и с някаква неумолима, студена решителност обикаляха този болезнен въпрос. Тя беше умно момиче и внимателно проследяваше логичната си верига, брънка по брънка, повтаряйки си ги, както горчиво каещ се грешник сигурно повтаря ужасните си молитви на пълно откровение и отчаяние.

Спомни си един филм, който бе гледала някога по телевизията, „Старски и Хъч“. В него напъхаха в затвора едно ченге, в килията на лошия човек, който знаеше всичко за обирите. Ченгето, което се преструваше на затворник, бе тяхната „връзка“.

Джон Рейнбърд „връзка“ ли е?

Баща й твърди, че да. А защо да я лъже баща й?

На кого вярваш? На Джон или на татко? На татко или на Джон?

Не, не, не повтаряше постоянно, монотонно съзнанието й… без никакъв ефект. Измъчваха я съмнения, каквито никое осемгодишно момиченце не би трябвало да понася. И когато заспа, дойде и сънят. Само че този път видя лицето на силуета, който закриваше светлината.

11

— Добре де, какво има? — свадливо попита Хокстетър.

Тонът му показваше, че ще е най-добре да е нещо страхотно, дяволски важно. Той гледаше неделния филм на Джеймс Бонд у дома си, когато телефонът иззвъня и един глас му съобщи, че е възможно да изникне проблем с момиченцето. Хокстетър не дръзна да разпитва за характера на проблема по отворената линия. Направо тръгна, както си беше, по чифт изпръскани с боя дънки и тениска.

Пристигна изплашен, задъвкал хапче, за да уталожи кипенето на киселините в стомаха си. Бе целунал жена си за довиждане и в отговор на вдигнатите й вежди беше обяснил, че е възникнал дребен проблем с едно от съоръженията и ще се върне веднага. Зачуди се какво ли би казала, ако знаеше, че „дребният проблем“ може всеки момент да го убие.

Сега стоеше тук, загледан в призрачния инфрачервен монитор, с който наблюдаваха Чарли, когато лампите бяха изгасени, и отново копнееше всичко вече да е свършило и момиченцето да е отстранено. Той никога нямаше да се съгласи на това, ако цялата работа беше един академичен проблем, изложен в поредица от сигурни папки. Но истината беше горяща стена от сгуробетонови блокчета; истината беше точкова температура от над шестнайсет хиляди градуса; истината беше, че Брад Хаук заговори за силите, които движат механизма на вселената; и истината беше, че той ужасно се страхуваше. Имаше чувството, че седи върху нестабилен атомен реактор.

Дежурният, Нири, се обърна при влизането на Хокстетър.

— Кап слезе да я посети около пет — докладва той. — Тя дори не побутна вечерята. Легна си рано.

Хокстетър погледна монитора. Чарли неспокойно се въртеше на ръба на леглото си, напълно облечена.

— Май сънува кошмар.

— По-скоро цяла серия от кошмари — мрачно се съгласи Нири. — Обадих се, защото температурата вътре се повиши с три градуса през последния час.

— Не е много.

— Много е, когато топлината в стаята се контролира по начина, по който се контролира в тази. Няма съмнение, че тя го прави.

Хокстетър обмисли чутото, хапейки кокалчетата си.

— Смятам, че някой трябва да влезе там и да я събуди — завърши Нири, стигнал накрая до същността.

— Затова ли ме докара тук? — изкрещя Хокстетър. — За да събудя едно дете и да му дам чаша топло мляко?

— Не исках да надхвърлям пълномощията си — студено отвърна Нири.

— Добре — преглътна останалото Хокстетър. Момиченцето трябваше да бъде събудено, ако температурата продължи да се покачва, а в случай че е достатъчно изплашена, съществува реалната опасност да тласне по първия човек, когото види, като отвори очи. В края на краищата те се бяха заели да премахнат задръжките на пирокинетичната й способност и напълно бяха успели.

— Къде е Рейнбърд? — попита той.

Нири вдигна рамене.

— На лов за невестулки в Уинипег, доколкото знам. Но по отношение на нея, той не е на работа. Мисля, че ще стане доста подозрителна, ако се появи с…

Електронният термометър, вграден в контролното табло на Нири, присветна един нов градус, поколеба се, после в бърза последователност светна още два пъти.

— Някой трябва да влезе там — настоя Нири с малко по-несигурен глас. — Вътре вече е двайсет и четири. Ами ако вземе да избухне?

Хокстетър се опита да измисли какво да направи, но мозъкът му сякаш се бе вледенил. Той вече обилно се потеше, но устата му бе пресъхнала като вълнен чорап. Искаше му се да си бъде вкъщи, отпуснат в удобния си фотьойл и да гледа как Джеймс Бонд преследва СМЕРШ или каквото, по дяволите, и да е. Не искаше да се намира тук. Не искаше да гледа червените номерца под малкото стъклено квадратче и да очаква внезапно да се втурнат нагоре в десетки, петдесетки и стотици, както когато стената от сгуробетонови блокчета…

Мисли! — изкрещя на себе си той. — Какво ще правиш? Какво…

— Тя току-що се събуди — прошепна Нири.

Двамата съсредоточено загледаха монитора. Чарли беше свалила крака на пода и седеше с наведена глава, подпряла бузи с длани, с паднала над лицето й коса. След миг тя стана и отиде в банята с безизразна физиономия и почти затворени очи — по-скоро спяща, отколкото будна, реши Хокстетър.

Нири щракна едно от ключетата и мониторът за банята заработи. Сега, на светлината на флуоресцентната лампа, картината беше ярка и контрастна. Хокстетър очакваше тя да отиде до тоалетната, но Чарли просто спря до вратата и се загледа в чинията.

— О, Дево Марийо, вижте! — промърмори Нири.

Водата в тоалетната чиния бе започнала леко да вдига пара. Това продължи повече от минута (1,21 по отчетите на Нири), после Чарли отиде до тоалетната, пусна водата, изпи две чаши вода и се върна в леглото. Този път сънят й изглеждаше по-спокоен и дълбок. Хокстетър погледна термометъра и видя, че е спаднал с два градуса. Докато го гледаше, спадна още, до двайсет и един — само един градус над нормалната температура на апартамента.

Той остана с Нири до след полунощ.

— Отивам вкъщи да си лягам. Ще опишеш всичко, нали?

— За това ми се плаща — отговори безизразно Нири.

Хокстетър се прибра. На следващия ден написа доклад, в който намекваше, че независимо какви знания ще получат от по-нататъшните опити, трябва да ги съпоставят с евентуалните рискове, които по негово мнение нарастват твърде бързо, за да ги посрещат спокойно.

12

Чарли не си спомняше почти нищо от нощта. Помнеше, че й стана горещо и отиде да се освободи от топлината. Помнеше и съня, но съвсем бегло — чувството на свобода,

(отпред е светлината — краят на гората, откритото пространство, където с Некромант ще препускат вечно)

смесено с чувство на страх и загуба. Това е било неговото лице, било е лицето на Джон през цялото време. И може би тя го е знаела. Може да го е знаела

(пожар в гората не закачай конете моля те не закачай конете)

през цялото време.

Когато се събуди на следващата сутрин, страхът, объркването и опустошението бяха започнали своето вероятно неизбежно превъплъщение в блестящ и твърд кристал на гняв.

„По-добре ще е да не се пречка в сряда — помисли си тя. — Просто ще е по-добре. Ако действително е направил всичко това, по-добре ще е да не се приближава до татко и до мен в сряда.“

13

Рейнбърд влезе късно същата сутрин, подкарал количката си с почистващите препарати, парцали, гъби и метли. Бялата му униформа на чистач се полюшваше около него.

— Здрасти, Чарли.

Чарли седеше на дивана и разглеждаше книжка с картинки. Тя вдигна очи, а лицето й в този първи миг остана бледо, сериозно… и предпазливо. Кожата изглеждаше твърде силно опъната над скулите й. После тя се усмихна. Но това не е обичайната й усмивка, помисли си Рейнбърд.

— Здравей, Джон.

— Не изглеждаш особено розово тази сутрин, Чарли, прощавай, че ти го казвам.

— Не спах много добре.

— О, тъй ли? — Той знаеше, че е така. Онзи глупак Хокстетър почти се беше подмокрил, задето насън бе вдигнала температурата в стаята с пет шест градуса. — Съжалявам. Нещо заради татко ти ли?

— Предполагам — тя затвори книгата и се изправи. — Май ще ида да полегна малко. Нещо нямам настроение нито за приказки, нито за нищо.

— Естествено. Отивай.

Той я проследи с поглед и щом вратата се затвори, се запъти към кухнята да си напълни кофата. Имаше нещо в начина, по който го погледна. В усмивката. Тя не му хареса. Изкарала е тежка нощ, добре. На всеки му се случва понякога и на другата сутрин се сопва на жена си или гледа право през вестника. Нормално. Но… нещо в него започна да вдига тревога. От седмици не го беше гледала по този начин. Тази сутрин не се втурна към него нетърпелива и радостна да го види и това също не му харесваше. Днес беше останала на разстояние. Усети безпокойство. Може и да беше последица от тежката нощ и възможно бе лошите сънища предишната нощ да са били предизвикани от нещо в храната, но все едно, той се обезпокои.

А и още нещо му се въртеше в главата: вчера късно следобед бе идвал да я види Кап. Никога преди не бе имало подобен случай.

Рейнбърд остави кофата на земята и топна парцала на дръжка вътре. Намокри го, изстиска го и започна да бърше пода с дълги, бавни движения. Обезобразеното му лице беше спокойно и отпуснато.

Дали си идвал да ми забиеш ножа в гърба, Кап? Сметнал си, че ти стига толкова? Или пък прости си плюл на мен?

Ако последното беше вярно, значи сериозно е сгрешил в преценката си за Кап. Хокстетър е едно. Опитът на Хокстетър със сенатски комисии се свежда почти до нула: копване тук, копване там. Подкрепителни одобрения. Той може да си позволи лукса да се отдава на страха си. Кап не може. Кап знае, че няма такова нещо като „достатъчно доказателства“, особено когато става дума за толкова потенциално (разбирай „сигурно“) избухлив материал като Чарли Макджий. И Кап ще иска не просто влагане на капитали, като се яви на онова закрито заседание — от устните му ще се отрони най-страшната и тайнствена от всички бюрократични фрази: дългосрочно влагане на капитали. А на заден план, непроизнесен, но възможен, ще стои изводът за евгениката. Рейнбърд предполагаше, че накрая Кап ще намери за невъзможно да избегне присъствието на група сенатори тук, долу, които да гледат изпълненията на Чарли. Може би ще им позволи да водят децата си, помисли си Рейнбърд, докато миеше. По-интересно е от тренираните делфини в „Света на морето“.

Кап знае, че има нужда от цялата помощ, която успее да получи. Защо тогава е слизал снощи при нея? Защо клати лодката?

Рейнбърд изстиска парцала и загледа как мръсната вода изтича обратно в кофата. Той хвърли поглед през отворената кухненска врата към затворената врата на спалнята. Чарли го бе затворила отвън и това не му харесваше.

Правеше го много, много нервен.

14

В тази вечер, понеделник, в началото на октомври, откъм юг нахлу умерено силен вятър и развя дрипави черни облаци пред пълната луна, която се излежаваше като бременна жена точно над хоризонта. Първите листа с лек шум падаха върху спретнато подстриганата трева по земите на Арсенала, за да бъдат събрани на сутринта от неуморимата армия на градинарите. Някои с въртене падаха над езерцето с патиците, където се понасяха като малки лодки. Във Вирджиния пак бе настъпила есен.

В своето жилище Анди гледаше телевизия и все още се съвземаше от главоболието. Безчувствените петна по лицето му намаляха по размери, но не изчезнаха. Можеше само да се надява, че ще бъде готов до сряда следобед. Ако всичко потръгне, както го бе планирал, ще има възможност да задържи количеството на наложителните тласъци до крайния минимум. Ако Чарли е получила бележката му и успее да дойде в конюшнята… тогава тя ще стане неговият тласък, неговият лост, неговото оръжие. Кой ще спори с него, когато разполага със сила, равностойна на атомно оръжие?

Кап си беше вкъщи в Лонгмънт Хилс. Както и вечерта, когато Рейнбърд му беше на гости, той пиеше бренди и от стереото се лееше тиха музика. Тази вечер — Шопен. Кап седеше на дивана. Срещу него, облегната под две копия на Ван Гог, се намираше старата му и издраскана чанта за голф. Той я донесе от мазето, където се бяха струпали купища спортни принадлежности през дванайсетте години, в които живя тук с Джорджия, докато не се намираше със задача някъде другаде по света. Донесе чантата за голф в хола, защото напоследък, изглежда, не можеше да изкара голфа от ума си. Голфа и змиите.

Донесе чантата за голф с намерение да извади всички стикове и да ги огледа, да ги докосне, да провери дали това няма да успокои мислите му, но един от стиковете започна да прилича на… е, звучи невероятно (абсурдно всъщност), но един от стиковете сякаш помръдна. Като че ли изобщо не беше стик за голф, а змия, отровна змия, изпълзяла там вътре…

Кап пусна чантата до стената и избяга. Половин чаша бренди успокои треперещите му ръце. Когато чашата свърши, той беше в състояние да си внуши, че те не са треперили изобщо.

Започна на вдига чашата към устата си и замръзна. Ето го пак! Движение… или само зрителна измама?

Зрителна измама, разбира се. В проклетата му чанта за голф няма никакви змии. Само стикове, които не е използвал достатъчно напоследък. Все е прекалено зает. А беше доста добър играч навремето. Не като Никълъс или Том Уотсън, по дяволите, не, но можеше да държи посоката. А не винаги да сече като Пък. Кап не обичаше да сече топката, защото тогава тя се търкулва извън игрището, във високата трева, а там понякога има…

Вземи се в ръце. Просто се вземи в ръце. Ти капитанът ли си все още, или не?

Ръцете му отново трепереха. Как започна всичко? Какво, за Бога, го предизвика? Понякога му се струваше, че има обяснение, някакво съвсем логично обяснение — нещо, което някой е казал и той просто… не може… да си го спомни. Но друг път

(като сега Господи като сега)

се чувстваше на ръба на нервното разстройство. Чувстваше се, като че ли тези чужди мисли, от които не можеше да се отърве, разкъсват мозъка му като топъл крем карамел.

(ти капитанът ли си или не?)

Кап хвърли внезапно чашата си в огнището и тя изгърмя като бомба. От свитото му гърло се изплъзна задавено изхлипване — като нещо развалено, което на всяка цена трябва да бъде изхвърлено. Тогава той се застави да прекоси стаята (движеше се като на кокили, с пиянско залитане), сграбчи презрамката на чантата си за голф (май нещо пак мърдаше и се местеше там вътре… месссссти се … и съссска) и я преметна през рамо. Помъкна я към потъналата в сенки пещера на мазето, събрал цялата си смелост, с избили по челото огромни бистри капки пот. Лицето му беше вкаменено в гримаса на страх и нерешителност.

„Там няма нищо друго, освен стикове за голф, там няма нищо друго, освен стикове за голф“ — припяваше неспирно съзнанието му и той на всяка крачка очакваше от чантата да изпълзи нещо дълго и кафяво, с топчести черни очи и малки, остри, изпускащи отрова зъби и да ги забие като две носещи смърт игли във врата му.

Когато се върна в хола, Кап се почувства много по-добре. Ако се изключеше натрапчивото главоболие, той се чувстваше много по-добре.

Пак можеше да мисли свързано.

Почти.

Той се напи.

И на сутринта се чувстваше по-добре.

За малко.

15

Рейнбърд прекара тази ветровита вечер в събиране на информация. Обезпокоителна информация. Първо отиде да говори с Нири, човека, стоял пред монитора предишната вечер, когато Кап бе посетил Чарли.

— Искам да видя записите — каза Рейнбърд.

Нири не се впусна в спорове. Той настани Рейнбърд в малка кабинка в залата, с лентите от неделята и едно видео „Сони“, комплектовано с устройство за увеличаване и стопиране на кадрите. Радваше се да се отърве от него и само се молеше да не се върне да иска още нещо. Момиченцето му стигаше. А Рейнбърд, противен като влечуго, го плашеше дори повече.

Лентите бяха тричасови, номерирани от 0000 до 0300 и така нататък. Рейнбърд намери тази с Кап и я изгледа четири пъти, помръдвайки само за да я пренавие до мястото, където Кап казва: „Е, аз ще тръгвам. Но ще наминавам, Чарли. И не се тревожи.“

Но на тази лента имаше много неща, които тревожеха индианеца.

Не му хареса видът на Кап. Той сякаш бе остарял; от време на време, докато говореше с Чарли, загубваше нишката на мисълта си като човек, започнал да изкуфява. Очите му имаха отчужден, замаян израз, който обезпокоително напомняше на Рейнбърд за нервно разстройство, настъпващо след участие в много битки, уместно наречено веднъж от един негов боен другар „диарично размекване на мозъка“.

„Смятам, че ще успея да уредя всичко до… сряда. Да, до сряда със сигурност.“

Защо, в името на Бога, беше казал това?

Създаването на такава надежда в съзнанието на детето бе най-сигурният начин според Рейнбърд за изтръгване от корен на всякаква възможност за по-нататъшни опити. Очевидното заключение бе, че Кап играе някакви свои игрички — прави интрига по най-добрите традиции на Арсенала.

Но Рейнбърд не го вярваше. Кап не приличаше на човек, зает с интрига. Той изглеждаше дълбоко разстроен. Онази реплика, например, за това как бащата на Чарли играел голф, беше паднала направо от небето. Нямаше връзка с нищо, за което бяха говорили преди, и с нищо казано после. Рейнбърд се опита да допусне, че е била някаква кодова фраза, но това бе явна нелепост. Кап знаеше, че всичко се следи от монитори, записва се и е обект на почти постоянно преглеждане. Той можеше да скрие и по-добре една лъжлива фраза. Реплика за голф. Тя просто увисваше там, неуместна и озадачителна.

А освен това и краят.

Рейнбърд го връща няколко пъти. Кап прави пауза. „О, за малко щях да забравя.“ И й пъхва нещо в ръката, към което тя поглежда с любопитство и го слага в джоба на роклята си.

Рейнбърд движеше пръстите си върху копчетата на видеото и Кап каза: „О, за малко щях да забравя“ шест, седем пъти. Той й подаде нещото шест, седем пъти. Отначало Рейнбърд помисли, че е дъвка, но после използва устройствата за стопиране и увеличаване. И се убеди, че то най-вероятно е бележка.

По дяволите, Кап, какво си намислил?

16

Той прекара остатъка от тази нощ и ранните часове от вторник сутринта пред компютъра, като викаше всяко късче информация за Чарли Макджий, за което се сетеше, и търсеше някаква следа. Нямаше нищо. От напрягането на очите започна да го боли глава, Рейнбърд вече ставаше да изгаси лампите, когато го осени внезапно хрумване, една съвсем неочаквана връзка. Тази работа трябва да има нещо общо не с Чарли, а с тлъстата, наркоманизирана нула — нейния баща.

Пайнчът. Хърман Пайнчът, който отговаряше за Анди Макджий, преди седмица се убива по един от най-страховитите начини, които Рейнбърд можеше да си представи. Очевидно неуравновесен. Смахнат. Бръмбари в главата. Кап завежда Анди на погребението — може би малко странно, ако наистина се позамислиш, но съвсем не се набива на очи.

После Кап започва да се държи особено — говори за голф и предава бележки.

Това е абсурд. Той е изчерпан.

Рейнбърд стоеше с пръсти върху ключа на осветлението. Екранът на компютъра грееше в убитозелено, с цвят на прясно изкопан изумруд.

Кой твърди, че е изчерпан? Самият той?

А има и още нещо, изведнъж осъзна Рейнбърд. Пайнчът вдига ръце от Анди, решава да го изпрати в базата на Мауи. Щом Анди с нищо не можел да покаже на какво е способен „Серия шест“, нямало смисъл да го държат тук… а и щяло да е по-сигурно да го отделят от Чарли. Добре. Но след това Пайнчът си променя рязко мнението и взима решение да включи в плана нова серия опити.

После Пайнчът решава да изключи боклукомелачката… както си работи.

Рейнбърд се върна до пулта на компютъра. Той спря, позамисли се и набра:

ЗДРАВЕЙ КОМПЮТЪР/ ПРОВЕРИ ПОЛОЖЕНИЕ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ПО-НАТАТЪШНИ ОПИТИ/ КОМПЛЕКС МАУИ/ Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — замига компютърът и миг по-късно: — ЗДРАВЕЙ РЕЙНБЪРД/ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112 НИКАКВИ ПО-НАТАТЪШНИ ОПИТИ/ ПО НАРЕЖДАНЕ НА „СКОРЕЦ“/ ЗАПЛАНУВАНО ЗАМИНАВАНЕ ЗА МАУИ 15,00 ЧАСА 9 ОКТОМВРИ/ ПО НАРЕЖДАНЕ НА „СКОРЕЦ“/ ВВБ АНДРЮС — ВВБ ДЪРБАН [ИЛ] — АЕРОДРУМ КАЛАМИ [ХА]/ КРАЙ

Рейнбърд си погледна часовника. Девети октомври е сряда. Анди тръгва от Лонгмънт за Хаваите утре следобед. По чие нареждане? По нареждане на „Скорец“, значи самия Кап. Но Рейнбърд за първи път чува за всичко това.

Пръстите му пак затанцуваха по клавишите.

ПРОВЕРИ ВЕРОЯТНОСТ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ПРЕДПОЛАГАЕМА СПОСОБНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ/ ВЪВ ВРЪЗКА С ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ

Трябваше да прекъсне, за да погледне номера на Пайнчът в измачкания и мръсен кодов указател, който бе натъпкал в задния си джоб, преди да дойде.

14409 Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — отговори компютърът и толкова дълго остана празен, че Рейнбърд започна да мисли, че е сбъркал в програмирането и ще получи само едно „609“ в отговор на усилията си.

Накрая компютърът излъчи:

АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ВЕРОЯТНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ 35 %/ ВЪВ ВРЪЗКА С ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ/ КРАЙ

ТриЙсет и пет процента?!

Но как е възможно?

Добре, помисли си Рейнбърд, хайде да изхвърлим Пайнчът от проклетото уравнение и да видим какво ще се получи.

Той набра:

ПРОВЕРИ ВЕРОЯТНОСТ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ПРЕДПОЛАГАЕМА СПОСОБНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — замига компютърът и този път отговорът му дойде в разстояние на петнаЙсет секунди. — АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ВЕРОЯТНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ 2 %/ КРАЙ

Рейнбърд се облегна назад, затвори здравото си око и усети да го обзема тържество сред силното туптене в главата му. Беше задал важните въпроси отзад напред, но това е цената, която хората плащат за интуитивните си скокове, скокове, напълно неизвестни на един компютър, дори когато е програмиран да казва „Здравей“, „Довиждане“, „Съжалявам (името на задаващия програмата)“, „Много жалко“ и „О, по дяволите“.

Компютърът не вярваше да има кой знае каква вероятност Анди да е запазил способността си за хипнотично внушение… докато не се прибавеше факторът Пайнчът. Тогава процентът скачаше почти до небето.

Напечата:

ПРОВЕРИ ЗАЩО ПРЕДПОЛАГАЕМА СПОСОБНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112 (ВЕРОЯТНОСТ) СЕ ВДИГА ОТ 2 % ДО 35 %, КОГАТО СЕ СВЪРЖЕ С/ ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409 Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — отговори компютърът, а след това: — ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409 ОТСЪДЕНО САМОУБИЙСТВО/ ВЕРОЯТНОСТТА ВЗИМА ПРЕДВИД АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112 МОЖЕ ДА Е ПРЕДИЗВИКАЛ САМОУБИЙСТВОТО/ ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ/ КРАЙ

Ето го къде било, точно тук, в банките на най-големия и сложен компютър на западното полукълбо. Само е чакало някой да зададе правилните въпроси.

„Да допуснем, че го захраня с подозренията си за Кап все едно са факти?“ — запита се Рейнбърд и реши да опита. Извади пак кодовия указател и погледна номера на Кап.

ПОПЪЛНИ — отпечата той. — КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040/ СЪПРОВОЖДА ПОГРЕБЕНИЕТО НА ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409 С/ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112 F4

ПОПЪЛНЕНО — отвърна компютърът.

ПОПЪЛНИ — отново напечата Рейнбърд. — КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040/ НАПОСЛЕДЪК ПОКАЗВА ПРИЗНАЦИ НА СИЛЕН УМСТВЕН СТРЕС F4

609 — реагира компютърът. Очевидно не различаваше „умствен стрес“ от „тра-ла-ла“.

— Ухапи ме отзад — промърмори Рейнбърд и опита отново.

ПОПЪЛНИ/ КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040/ НАПОСЛЕДЪК ОСУЕТЯВА ПЛАНОВЕ ОТНОСНО ЧАРЛИН МАКДЖИЙ 14111 F4

ПОПЪЛНЕНО

— Ще го попълниш, къде ще ходиш. Дай да видим какво излезе.

Пръстите му се върнаха върху клавишите.

ПРОВЕРИ ВЕРОЯТНОСТ АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ПРЕДПОЛАГАЕМА СПОСОБНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ/ ВЪВ ВРЪЗКА С ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409/ ВЪВ ВРЪЗКА С КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040 Q4

ОБРАБОТКА НА ДАННИТЕ — показа компютърът и Рейнбърд се облегна да чака, наблюдавайки екрана. Два процента беше твърде малко. ТриЙсет и пет процента все още не беше достатъчно за залагане. Но…

Компютърът сега излъчи следното:

АНДРЮ МАКДЖИЙ 14112/ ВЕРОЯТНОСТ ЗА ХИПНОТИЧНО ВНУШЕНИЕ 90 %/ ВЪВ ВРЪЗКА С ХЪРМАН ПАЙНЧЪТ 14409/ ВЪВ ВРЪЗКА С КАПИТАН ДЖЕЙМС ХОЛИСТЪР 16040/ КРАЙ

Така скачаше до деветдесет процента. А това вече беше достатъчно за залагане.

И още две неща, за които Джон Рейнбърд би се обзаложил: първо, че това, което Кап бе връчил на момиченцето, действително е бележка за Чарли от нейния баща, и второ, че тя съдържа някакъв план за бягство.

— Ах ти, подъл стар мошенико! — промърмори Джон Рейнбърд не без възхищение.

Като се приведе отново към компютъра, той набра:

600 ДОВИЖДАНЕ КОМПЮТЪР 600

604 ДОВИЖДАНЕ РЕЙНБЪРД 604

Рейнбърд го изключи и се разкиска.

17

Рейнбърд се прибра в къщата, в която беше отседнал, и заспа облечен. Събуди се във вторник по обяд и се обади на Кап, че няма да идва този следобед. Хванал бил лоша настинка, вероятно начало на грип, и не искал да рискува да зарази Чарли.

— Надявам се да не ти попречи да идеш утре до Сан Диего — отвърна оживено Кап.

— До Сан Диего ли?

— Три досиета. Строго секретни. Имам нужда от куриер. Ти ще бъдеш. Самолетът ти излита от Андрюс утре, в седем нула нула.

Умът на Рейнбърд заработи трескаво. И това е работа на Анди Макджий. Макджий знае за него. Разбира се, че знае. И го е написал в бележката до Чарли заедно с налудничавия си план за бягство. То обяснява защо момиченцето се държа толкова особено вчера. На отиване или на връщане от погребението на Пайнчът Анди е дал един хубав силен тласък на Кап и той си е изпял всичко. Макджий трябва да излети от Андрюс утре следобед; сега Кап му нарежда той, Рейнбърд, да замине утре сутринта. Макджий използва Кап, за да го махне от пътя си. Той…

— Рейнбърд? Там ли си?

— Тук съм. Не можеш ли да изпратиш някой друг? Чувствам се като парцал, Кап.

— На никой друг не вярвам така, както на теб — отговори Кап. — Този материал е като динамит. Не бихме искали… някоя змия в тревата… да го грабне.

— Змия ли? — попита Рейнбърд.

— Да! Змия! — почти изпищя Кап.

Макджий действително го е тласнал и вътре в Кап Холистър се носи някаква бавноподвижна лавина. Рейнбърд внезапно доби усещането — не, интуитивната сигурност, че ако откаже на Кап и просто продължи да упорства, той ще се взриви… както бе станало с Пайнчът.

Иска ли да го направи?

Той реши, че не иска.

— Добре — съгласи се Рейнбърд. — Ще бъда на самолета. Седем нула нула. Заедно с всички проклети антибиотици, които успея да погълна. Ти си копеле, Кап.

— Мога да докажа потеклото си без сянка на съмнение — реагира Кап, но подхвърлената шега беше насилена и празна. В гласа му звучеше облекчение и несигурност.

— Да, вярвам ти.

— Можеш да изиграеш и някоя партия голф, докато си там.

— Аз не играя… — Голф. Беше споменал голфа и пред Чарли — голф и змии. Някак си тези две неща участваха в странната въртележка, която Макджий бе задвижил в мозъка на Кап. — Да, може и да изиграя.

— Отиди на Андрюс към шест и половина — поръча Кап — и питай за Дик Фолсъм. Той е адютант на майор Пъкъридж.

— Добре. — Рейнбърд нямаше никакво намерение утре да се намира в близост до военновъздушната база Андрюс. — Довиждане, Кап.

Индианецът затвори и седна на леглото. Нахлузи старите си окъсани мокасини и започна да крои планове.

18

ЗДРАВЕЙ КОМПЮТЪР/ ПРОВЕРИ ПОЛОЖЕНИЕ ДЖОН РЕЙНБЪРД 14222/ ВВБ АНДРЮС [K] ДО САН ДИЕГО [КА] КРАЙНО НАЗНАЧЕНИЕ/ Q9

ЗДРАВЕЙ КАП/ ПОЛОЖЕНИЕ ДЖОН РЕЙНБЪРД 14222/ АНДРЮС [К] ДО САН ДИЕГО [КА] КРАЙНО НАЗНАЧЕНИЕ/ НАПУСКА ВВБ АНДРЮС 0700 ЧАСА ИЗТОЧНО СТАНДАРТНО ВРЕМЕ/ ПОЛОЖЕНИЕ ОКЕЙ/ КРАЙ

Компютрите са като деца, помисли си Рейнбърд, щом прочете това съобщение. Той просто вкара новия код на Кап — Кап ще откачи, ако разбере, че го знае — и що се отнася до компютъра, той се превърна в Кап. Започна да си подсвирква без определена мелодия. Беше точно след залез слънце и Арсенала сънливо се носеше по вълните на ежедневието.

ПОПЪЛНИ СТРОГО СЕКРЕТНО

КОД МОЛЯ

КОД 19180

КОД 19180 — повтори компютърът. — ГОТОВ ДА ПОПЪЛНЯ СТРОГО СЕКРЕТНО

Рейнбърд се поколеба само за миг и набра:

ПОПЪЛНИ/ ДЖОН РЕЙНБЪРД 14222/ АНДРЮС [К] ДО САН ДИЕГО [КА] КРАЙНО НАЗНАЧЕНИЕ/ ОТМЕНЯМ/ ОТМЕНЯМ/ ОТМЕНЯМ F9 (19180)

ПОПЪЛНЕНО

После, с помощта на кодовия указател, Рейнбърд нареди на компютъра кого да информира за промяната: Виктор Пъкъридж и неговия адютант Ричард Фолсъм. Тези нови инструкции ще залегнат в полунощния телекс до Андрюс и самолетът, на който трябва да се качи, просто ще отлети без него. Никой нищо няма да разбере, включително и Кап.

600 ДОВИЖДАНЕ КОМПЮТЪР 600

604 ДОВИЖДАНЕ КАП 604

Рейнбърд се отблъсна от пулта. Можеше и още тази вечер да сложи край на цялата тази работа, разбира се. Но няма да е убедителен. Компютърът ще го подкрепи до известно ниво, но компютърните вероятности не са доказателство. По-добре е да ги спре, след като започнат и всичко излезе наяве. А е и по-забавно.

Цялата история беше забавна. Докато те наблюдаваха момиченцето, мъжът си е възстановил способността или пък през цялото време успешно я е крил от тях. Вероятно си изхвърля лекарството. Сега той управлява Кап, което означава, че е само на една крачка от управлението на организацията, която първоначално го бе превърнала в затворник. Наистина беше много забавно: Рейнбърд знаеше от опит, че краят на играта често е такъв.

Нямаше представа какво точно е запланувал Макджий, но можеше да се досети. Ще отидат до Андрюс наистина, но Чарли ще е с тях. Кап може да я измъкне от територията на Арсенала без особени проблеми — Кап, и вероятно никой друг в целия свят. Ще отидат до Андрюс, но не и до Хаваите. Анди може да планира да изчезнат във Вашингтон или да слязат от самолета в Дърбан, където Кап ще бъде програмиран да поиска служебна кола. В този случай ще изчезнат в Шайтаун — само за да се появят отново няколко дни по-късно в крещящите заглавия на чикагския „Трибюн“.

Полюбува се малко на идеята да не им застава на пътя изобщо. И така ще е забавно. Кап сигурно ще завърши в приют за душевноболни, бълнуващ за стикове за голф и змии в тревата, или ще посегне на живота си. Колкото до Арсенала: със същия успех можеше да си представи какво би останало от един мравуняк след избухването на четвърт литър нитроглицерин под него. Рейнбърд предполагаше, че най-много пет месеца след като пресата надуши за „Странните изпитания на семейство Макджий“, Арсенала ще престане да съществува. Той не чувстваше никаква преданост към Арсенала и никога не бе чувствал. Сам си беше господар, осакатен воин на съдбата, меднокож ангел на смъртта, и положението му тук не струваше за него и колкото една фъшкия. Не Арсенала притежаваше неговата вярност.

А Чарли.

Те двамата имаха насрочена среща. Той ще я погледне в очите и тя ще погледне в неговите… и нищо чудно да пристъпят заедно отвъд пламъците. Фактът, че може да спаси света от някакъв почти невъобразим апокалипсис, като я убие, също не играеше роля в неговите сметки. Той не дължеше на света повече преданост, отколкото на Арсенала. Светът, не по-малко от Арсенала, го бе изкоренил от едно затворено общество, което единствено би могло да спаси душата му… или да го превърне в безвредния безгръбначен индианец Джо, зареждащ коли на някоя бензиностанция или продаващ имитации на кукли качина32 на някоя крайпътна сергийка по магистралата между Флагстаф и Финикс.

Но Чарли, Чарли!

От онази безкрайна вечер в мрака на късото съединение те бяха вкопчени в един дълъг валс на смъртта. Подозренията му от ранната утрин във Вашингтон, когато ликвидира Уонлес, се превърнаха в неопровержима увереност: момиченцето е негово. Но това ще бъде акт на любов, а не на разрушение, защото и обратното почти със сигурност е вярно.

Той нямаше нищо против. В много отношения му се искаше да умре. А да умре от нейната ръка, в нейните пламъци, щеше да бъде акт на разкаяние… а може би и на опрощение.

Събере ли се веднъж с баща си, тя ще се превърне в заредена пушка… не, в заредена огнехвъргачка.

Той ще я наблюдава и ще им позволи да се срещнат. Какво ли ще стане тогава? Кой би могъл да знае?

И няма ли едно такова знание да му развали удоволствието?

19

Тази вечер Рейнбърд отиде във Вашингтон и намери един гладен адвокат, който работеше до късно. Той му даде триста долара в дребни банкноти и сложи малкото си дела в ред, за да бъде готов за следващия ден.