Подпалвачката

1

Историята се появи частично още същата сряда вечер в късните новини по телевизията, но в пълния й вид тя бе поднесена на американците едва когато се събудиха на следващата сутрин. Дотогава цялата налична информация беше събрана и свързана в нещо, което американците наричат „новина“, подразбирайки: „Разкажете ми нещо, което да има начало, среда и някакъв край.“

Историята, която Америка получи за сутрешната си чаша кафе посредством „Днес“, „Добро утро, Америка“ и „Утринни новини на Си Би Ес“, беше следната. Свръхестествен научен център за теоретични изследвания в Лонгмънт, Вирджиния, бил нападнат със запалителни бомби от терористи, все още неизвестни, макар вече три групировки да претендирали за честта — една от японски червени, някакви отцепници от „Червения септември“ и една родна, с пищното и чудновато наименование „Войнстващите метеоролози на Средния запад“.

Въпреки че никой не беше сигурен кой точно стои зад нападението, репортажите бяха съвсем конкретни относно начина на провеждането му. Един служител на име Джон Рейнбърд, индианец и ветеран от Виетнам, бил двоен агент и поставил запалителните бомби на терористите. Той бил убит — нещастен случай или самоубийство — в близост до една от запалителните бомби, в конюшнята. Според един източник Рейнбърд всъщност загинал от горещината и пушека, докато се опитвал да изкара конете от пламналата конюшня, което послужи като повод за обичайните иронични коментари относно хладнокръвните терористи, интересуващи се повече от животните, отколкото от хората. В трагедията загинали двайсет души, четирийсет и пет били ранени, десет от тях сериозно. Всички оцелели били „секвeстирани“ от правителството.

И толкова. Името на Арсенала почти не се спомена. Нямаше нужда.

Само дето историята остана недовършена.

2

— Не ме интересува къде е — отсече новата глава на Арсенала четири седмици след големия пожар и бягството на Чарли. През първите десетина дни, когато момиченцето лесно можеше отново да бъде уловено в мрежата на Арсенала, там цареше пълно объркване, от което все още не можеха да се оправят. Новата глава седеше зад временно бюро: нейното собствено нямаше да е готово още три дни. — И не ме интересува какво умее. Тя е осемгодишно дете, а не супермен. Няма да може да се крие много дълго. Искам да се намери и след това — да се убие.

Тя говореше на мъж на средна възраст, който приличаше на библиотекар от малко градче. Излишно е да се споменава, че не беше.

Той почукваше по бюрото на главата с купчинка подредени компютърни бланки. Картотеката на Кап не бе оцеляла в пожара, но по-голяма част от информацията се съхраняваше в банките на компютърната памет.

— Какво е положението с тези?

— Плановете със „Серия шест“ са отложени за неопределено време — му отвърна главата. — Всичко е въпрос на политика, разбира се. Единайсет старци, един млад мъж и три синьокоси стари дами, които вероятно са се абонирали за някоя швейцарска хормонална клиника… и всички ги тресе от страх при мисълта какво би станало, ако момиченцето се появи. Те…

— Много се съмнявам, че сенаторите от Айдахо, Мей и Минесота ги тресе от страх — промърмори мъжът, който не беше библиотекар.

Главата сви рамене.

— Те се интересуват от „Серия шест“. Естествено. Бих нарекла положението обаче кехлибарено. — Тя се заигра с дългата си коса — гъста, красиво тъмнокестенява. — „Отложени за неопределено време“ означава, докато не им предадем момиченцето с номер, закачен на палеца на крака.

— Налага се да бъдем Саломе — промърмори мъжът през бюрото. — Но подносът ни е все още празен.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Няма значение. Май сме пак на първото квадратче.

— Не съвсем — мрачно отговори главата. — Тя не разполага вече с баща си, който да я пази. Сега е самичка. И аз искам да се намери. Бързо.

— А ако си изпее всичко, преди да я открием?

Главата се облегна в стола на Кап и сплете ръце зад врата си. Мъжът, който не беше библиотекар, одобрително изгледа как пуловерът очерта закръглените форми на гърдите й. Кап никога не бе изглеждал така.

— Ако имаше намерение да изплюе камъчето, мисля, че досега щеше да го е сторила. — Тя отново се наведе напред и почука по календара на бюрото. — Пети ноември… и нищо. Междувременно смятам, че сме взели всички разумни предпазни мерки. „Таймс“, вашингтонския „Поуст“, чикагския „Трибюн“… следим всички по-значителни издания, но засега няма нищо.

— Да допуснем, че реши да се обърне към някой от по-дребните? Подънския „Таймс“ вместо нюйоркския? Не можем да следим всеки информационен орган в страната.

— Така е за съжаление — съгласи се главата. — Но не се е появило нищо. Което означава, че тя нищо не е казала.

— А и без това кой би повярвал на такава щуротия от устата на осемгодишно момиченце?

— Ако в края на историята запали нещо, мисля, че може и да са склонни да повярват — възрази главата. — Но знаеш ли какво твърди компютърът? — Тя се усмихна и потупа бланките. — Компютърът твърди, че има осемдесет процентова вероятност да успеем да доставим трупа й на комитета, без дори да си мръднем пръста… освен за да установим самоличността й.

— Самоубийство?

Главата кимна. Тази перспектива, изглежда, страшно много й допадаше.

— Хубаво — стана мъжът, който не беше библиотекар. — Колкото до мен, аз не съм забравил как компютърът също твърдеше, че Андрю Макджий почти със сигурност е напълно изчерпан.

Усмивката на главата потрепна.

— Приятен ден, шефе — пожела мъжът, който не беше библиотекар, и нехайно си излезе.

3

В същия ноемврийски ден мъж с ватирани блуза и панталон и зелени ботуши цепеше дърва под мекото бяло небе. В този приятен ден перспективата за още една зима изглеждаше още далечна — температурата беше десет градуса. Сакото на мъжа, за което жена му трябваше да го сгълчи, та да го облече, висеше на един кол от оградата. Зад него, струпана до стената на стар хамбар, се издигаше ефектна камара от оранжеви тикви — някои от тях вече започваха да гният за съжаление.

Мъжът постави нов пън на дръвника, вдигна брадвата и я стовари. Прозвуча глух удар и от двете страни на дръвника падна по цепеница. Той тъкмо се навеждаше, за да ги вдигне и да ги метне върху останалите, когато един глас зад него каза:

— Взел си нов дръвник, но следите още стоят, нали? Още стоят.

Мъжът стреснато се обърна. Това, което видя, го накара без да иска да отстъпи крачка назад и да изпусне брадвата на земята, където тя падна върху дълбока, неизличима, изгорена следа в пръстта. Първо помисли, че вижда дух, някакво ужасно привидение на дете, вдигнато от гробището на дартмутския кръстопът, на пет километра от пътя. Тя стоеше на алеята, бледа, мръсна и слаба, с хлътнали и блестящи очи и разкъсано на парцали костюмче. Следа от одраскване се плъзваше от дясната й длан почти до лакътя. Изглеждаше инфектирана. На краката й имаше мокасини или нещо, което някога е било мокасини; сега беше трудно да се определи.

А после изведнъж той я позна. Това беше момиченцето отпреди година: тя се бе нарекла Робърта и имаше огнехвъргачка в главата си.

— Боби? — поколеба се той. — Господи помилуй, ти Боби ли си?

— Да, още са точно там — продължи момиченцето без да го чува и той внезапно осъзна какво блести в очите му; то плачеше.

— Боби, миличка, какво е станало? Къде е татко ти?

— Още стоят — завърши тя и се срути напред в безсъзнание. Ърв Мандърс едва успя да я подхване. Прегърнал я, коленичил в пръстта на задния двор, той започна да вика жена си.

4

Доктор Хофериц пристигна по здрач и остана в спалнята с момиченцето около двайсет минути. Ърв и Норма Мандърс седяха в кухнята и повече гледаха, отколкото ядяха вечерята си. От време на време Норма поглеждаше съпруга си — не обвинително, а просто въпросително и страхът се промъкваше не в очите й, но около тях — очи на жена, която се бори със силно главоболие или болки в кръста.

Мъжът на име Таркингтън пристигна в деня след големия пожар във фермата; той дойде в болницата, в която лежеше Ърв, и им се представи с картичката си, на която пишеше само УИТНИ ТАРКИНГТЪН — ПРАВИТЕЛСТВЕН ДОГОВАРЯЩ.

— Махайте се — сопна се Норма. Устните й бяха стиснати и бели, а в очите й се таеше същата болка, както сега. Тя посочи към ръката на съпруга си, обвита в планини от бинт; бяха му поставили и дренажи и доста го болеше. Ърв се бе пошегувал, че изкарал по-голямата част от Втората световна война без други поражения, освен едни болезнени хемороиди; трябвало да се върне у дома, в имота си в Хейстингс Глен, за да го ранят. — Веднага се махайте — повтори Норма.

Но Ърв, който вероятно бе разполагал с повече време за размисъл, рече:

— Кажете каквото имате да казвате, Таркингтън.

Таркингтън извади чек за трийсет и пет хиляди долара — не правителствен, а от сметката на голяма застрахователна компания. Не тази, обаче, на която Мандърс бяха клиенти.

— Няма да купите с пари мълчанието ни — тросна се Норма и посегна към бутона над леглото на Ърв.

— Мисля, че ще е по-добре да ме изслушате, преди да предприемете нещо, за което по-късно ще се разкайвате — тихо и учтиво отговори Уитни Таркингтън.

Норма погледна към Ърв и той кимна. Ръката й се отдръпна от бутона. С неохота.

Таркингтън носеше дипломатическо куфарче. Сега той го сложи върху коленете си, отвори го и извади папка, надписана с имената Мандърс и Брийдлъв. Очите на Норма се разшириха и стомахът й започна да се обръща. Брийдлъв беше моминското й име. Никой не обича да вижда името си върху правителствени папки; има нещо ужасно в мисълта, че квитанциите се пазят и може би някакви тайни са известни.

Таркингтън говори около четирийсет и пет минути, тихо и убедително. От време на време илюстрираше думите си с ксероксни копия от папката Мандърс/Брийдлъв. Норма бегло ги поглеждаше със стиснати устни, а после ги подаваше на Ърв в болничното му легло.

— Става дума за националната сигурност — каза Тарингтън в онази ужасна вечер. — Трябва да го осъзнаете. И на нас не ни е приятно, но безспорно трябва да ви накараме да бъдете разумни. Вие сте много слабо запознати с тези неща.

— Запознат съм с факта, че вие се опитахте да убиете един невъоръжен мъж и неговата дъщеричка — не се стърпя Ърв.

Таркингтън се усмихна студено — усмивка, запазена за хора, които глуповато претендират за познаване на методите на правителството за защита на своите повереници — и отговори:

— Вие не разбирате какво сте видели и какво означава то. Моята работа не е да ви убеждавам в този факт, а само да опитам да ви убедя да не говорите за него. Сега послушайте ме: не е необходимо всичко да става толкова болезнено. Чекът е освободен от данъци. Той ще покрие поправката на къщата ви и болничната смета, като една хубава малка сумичка ще остане отгоре. И ще се избягнат огромно количество неприятности.

Неприятности, мислеше си Норма сега, докато слушаше как доктор Хофериц се движи насам-натам из спалнята и гледаше в своята почти недокосната вечеря.

След като Таркингтън си отиде, Ърв я погледна и макар че устните му се усмихваха, очите му излъчваха болка и обида.

— Както баща ми често викаше, когато участваш в състезание по хвърляне на лайна, не е важно колко ще хвърлиш, а колко ще полепне по тебе.

Те и двамата произлизаха от големи семейства. Ърв имаше трима братя и три сестри. Норма — четири сестри и един брат. Имаха чичовци, племенници и братовчеди в изобилие. Имаха и родители, и баби и дядовци, и сватове… и както във всяко семейство — по един-двама нарушители на закона.

Един от племенниците на Ърв, момък на име Фред Дрю, когото той бе срещал само три или четири пъти, имал в задния си двор в Канзас малка градинка с марихуана, според документите на Таркингтън. Някакъв чичо на Норма, предприемач, бил затънал до гуша в дългове с недоходната си дейност по Гълф Коуст в Тексас. Този човек на име Майлоу Брийдлъв, издържал семейство от седем души и едно пошепване на правителството щяло да срути всичките му въздушни замъци и да го доведе до пълен банкрут. Една братовчедка на Ърв (втора братовчедка, той мислеше, че я е срещал веднъж, но не можеше да си спомни как изглежда) преди около шест години присвоила малка сума от банката, в която работела. Банката открила и я освободила от длъжност, като предпочела да не я съди, за да си спести неприятните последици от скандала. Тя възстановила парите за две години и дори се сдобила със средно печеливш собствен фризьорски и козметичен салон в Северен Форк, Минесота. Но срокът за давност още не бил изтекъл и тя можело да бъде подведена под отговорност по някой закон от банковото дело. ФБР имаше досие и за брата на Норма, Дон. В средата на шейсетте Дон участвал в студентска организация и за кратко бил замесен в заговор за нападение със запалителни бомби над един от филиалите на „Доу кемикъл къмпани“ във Филаделфия. Доказателствата не бяха достатъчно силни, за да се заведе дело (и самият Дон бе казал на Норма, че щом надушил накъде отиват работите, ужасен напуснал групата), но едно копие от досието, представено в отдела на корпорацията, където той работеше, несъмнено щеше да го лиши от длъжността му.

Гласът на Таркингтън бръмча цяла вечност в затворената тясна стаичка. Той беше запазил най-силния си коз за накрая. Първоначалната фамилия на рода Ърв, когато прадедите му през 1888-а се преселили от Полша в Америка, била Мандровски. Те били евреи и отчасти самият Ърв бе евреин, макар че още дядо му не се оженил за еврейка. Кръвта изтъняла още повече, когато и бащата на Ърв сторил същото (както и самият Ърв чрез женитбата си с Норма Брийдлъв, бивша методистка). Но в Полша все още живееха Мандровски и ако ЦРУ пожелаеше, можеше да задвижи къса верига от действия, които да завършат, като направят много, много труден живота на онези роднини, които Ърв никога не бе виждал.

Гласът на Таркингтън затихна. Той постави отново папката си на мястото й, затвори с щракване дипломатическото куфарче, сложи го пак до краката си и погледна сияно към тях като добър ученик, който току-що си е изпял отлично урока.

Ърв лежеше на възглавницата и се чувстваше много уморен. Усещаше погледа на Таркингтън върху себе си и това не беше от особено значение, но и очите на Норма бяха приковани в него, нетърпеливи и питащи.

„Имаш роднини в майката родина, а? — помисли си Ърв. Този израз беше такова клише, че звучеше смешно, но, кой знае защо, хич не му беше до смях. — Колко поколения трябва да минат, за да не са ти вече роднини? Четири? Шест? Осем? Вятър работа. А ако му се опънем на този лицемерен мазник, тогава какво?“

Доктор Хофериц, който беше почти на осемдесет, бавно излезе от спалнята, прокарвайки съсухрени пръсти през бялата си коса. Ърв и Норма, и двамата доволни, че ги изтръгват от спомените им за миналото, се обърнаха към него.

— В съзнание е — съобщи доктор Хофериц и сви рамене. — Не е в много добра форма вашата малка дрипла, но няма никаква опасност. На ръката си има инфектирана драскотина и още една на гърба, която твърди, че е получила като пълзяла под ограда от бодлива тел, за да избяга от „едно прасе, което й било сърдито“.

Хофериц седна с въздишка на кухненската маса, извади пакет „Кемъл“ и запали една. Цял живот беше пушил и понякога се смееше пред колеги, че що се отнася до него, всички, които проповядват против тютюна, могат да вървят по дяволите.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Карл? — попита Норма.

Хофериц погледна към чиниите им.

— Не, но и да исках, май нямаше да става нужда да сервираш допълнително.

— Дълго ли ще се наложи да остане на легло? — попита Ърв.

— Трябва да я заведем в Олбъни — поясни Хофериц. На масата имаше чиния с маслини и той си взе една шепа. — Да бъде под наблюдение. Температурата й е трийсет и девет градуса. От инфекцията. Ще ви оставя пеницилин и тубичка гентамицин. Това, от което най-много има нужда, е да яде, да пие и да си почива. Недояждане. Обезводняване. — Той хвърли една маслинка в устата си. — Права си била да й дадеш пилешки бульон, Норма. Всичко друго е щяла да повърне безусловно. Нищо, освен бистри течности утре. Телешки бульон, пилешки бульон, много вода. И много джин, разбира се, най-добрата от всички бистри течности. — Той захихика над старата шега, която и Норма и Ърв бяха чували вече десетки пъти, и метна в устата си нова маслина. — Ще трябва да уведомя полицията.

— Не — възкликнаха едновременно Ърв и Норма и се спогледаха, толкова очевидно изненадани, че доктор Хофериц отново се изкиска.

— Тя е в беда, нали?

Ърв се смути. Той отвори уста и пак я затвори.

— Може би има някаква връзка с онази неприятност, която изкарахте миналата година, а?

Този път Норма си отвори устата, но преди да успее да заговори, Ърв рече:

— Мислех, че си длъжен да докладваш само за огнестрелни рани, Карл?

— По закон, по закон — поде нетърпеливо Хофериц и си смачка цигарата. — Но ти знаеш, че има и дух на закона, както и буква, Ърв. Разправяш, че името на момиченцето е Робърта Макколи, но аз по-скоро ще повярвам, че магаре може да дриска жълтици. Тя казва, че си е одрала гърба, като е пълзяла под бодлива тел, а аз започвам да си мисля, че е странно да ти се случи такова нещо на път към роднините ти, дори при днешните ограничения на бензина. Тя твърди, че не си спомня много от последната седмица, и виж, това го вярвам. Коя е тя, Ърв?

Норма погледна към съпруга си изплашена. Ърв се наклони назад със стола си и се вгледа в доктор Хофериц.

— Да — започна накрая той. — Тя е свързана с онази миналогодишна неприятност. Затова и повиках теб, Карл. Ти си имал неприятности и знаеш, че понякога законите не са по-добри от хората, които ги използват. Разбери, че ако издадеш присъствието на това момиченце тук, ще причиниш неприятности на много хора, които не са го заслужили. На Норма и на мен, на много членове на рода ни… и на нея, там, в спалнята. Повече не мога да ти кажа. Познаваме се от двайсет и пет години. Ти ще трябва да решиш какво да предприемеш.

— А ако си държа устата затворена — запали нова цигара Хофериц, — какво ще направите вие?

Ърв погледна към Норма, която срещна погледа му. След миг тя объркано, леко поклати глава и сведе очи към чинията си.

— Не зная — тихо промълви Ърв.

— Като папагал в клетка ли ще я отглеждате? — попита Хофериц. — В малко градче живеем, Ърв. Може и си задържа устата затворена, но аз съм изключение. Ти и жена ти принадлежите към църквата. Към „Чифлика“35. Хора идват и си отиват. Ще се отбие насам и данъчният експерт някой хубав ден — оня, плешивият негодник — да определи нов данък на сградите ви. Какво ще направите? Ще й построите стаичка долу в мазето ли? Хубав живот за едно дете наистина.

Норма добиваше все по-разтревожен вид.

— Не зная — повтори Ърв. — Предполагам, че ми трябва известно време, за да размисля. Ясно ми е за какво говориш… но ако беше видял хората, които я преследваха…

Очите на Хофериц блеснаха при тези думи, но той си замълча.

— Трябва ми известно време, за да размисля. Засега ще запазиш ли в тайна присъствието й тук?

Хофериц метна последните маслини в устата си, въздъхна и се изправи, хванал се за ръба на масата.

— Да. Тя е здрава. Пеницилинът ще нокаутира микробите. Аз ще си държа устата затворена, Ърв. Но вие най-добре хубавичко си помислете над това. Дълго и съсредоточено. Защото едно дете не е папагал.

— Не е — тихо се съгласи Норма. — Не е, разбира се, че не е.

— Има нещо странно в това хлапе. Не можах да го разбера или да го „напипам“, но го усетих.

— Да — потвърди Ърв. — Има нещо странно в нея наистина, Карл. Затова е и в беда.

Той изпрати доктора навън, в топлата и дъждовна ноемврийска вечер.

5

След като докторът престана да я почуква и натиска със старческите си изкривени и удивително нежни ръце, Чарли изпадна в трескава, но не неприятна дрямка. Дочуваше гласовете им от другата стая и разбираше, че говорят за нея, но се чувстваше сигурна, че само говорят… не кроят планове.

Чаршафите бяха студени и чисти; теглото на шарения юрган притискаше успокоително гърдите й. Тя се унасяше. Спомняше си как жената я нарече вещица. Спомняше си как се отдалечи. Спомняше си как хвана на стоп едно комби, пълно с хипита, които пушеха наркотици и пиеха вино, и си спомняше, че я наричаха малка сестричке и я питаха къде отива.

— На север — отговори тя и това предизвика рев на одобрение.

— После не си спомняше почти нищо до вчера, когато шопарът очевидно я бе гонил с намерение да я изяде. Как стигна до фермата Мандърс и защо дойде тук — дали го бе решила съзнателно, или не — не си спомняше.

Чарли се унасяше. Дрямката се задълбочаваше. Тя заспа. И в съня си се видя в Харисън как се сепва в леглото, с мокро от сълзи лице и ужасен писък, а майка й се втурва при нея, кестенявата й коса, ослепителна и прекрасна в утринната светлина, и тя извиква: „Мамо, сънувах, че ти и татко сте мъртви!“ А майка й погалва с хладна ръка горещото й чело и казва: „Спокойно, Чарли, спокойно. Вече е сутрин, всичко е било само един глупав сън!“

6

Тази нощ Ърв и Норма спаха много малко. Те изгледаха цяла серия от тъпи комични сценки, после новините и късния филм. Горе-долу на всеки петнайсет минути Норма ставаше, тихо излизаше от всекидневната и отиваше да нагледа Чарли.

— Как е тя? — попита Ърв към един и четвърт.

— Добре. Спи.

Той изсумтя.

— Какво ще правим, Ърв?

— Трябва да я задържим, докато се позакрепи. После ще говорим с нея. Ще разберем за баща й. Мога да гледам напред само дотолкова.

— Ако те се върнат…

— Защо да се връщат? — попита Ърв. — Те ни накараха да си замълчим. Мислят, че са ни изплашили…

— Те действително ни изплашиха — прошепна Норма.

— Но това не беше редно — отговори Ърв също шепнешком. — Ти го знаеш. Онези пари… онези „застрахователни“ пари… винаги съм се чувствал неудобно заради тях, а ти?

— Да — размърда се неспокойно тя. — Но доктор Хофериц е прав, Ърв. Едно малко момиченце трябва да се среща с хора… и да ходи на училище… да има приятели… и… и…

— Видя я какво направи тогава. Онова пиро-нещо си. Нарече я чудовище.

— Хиляди пъти съм се разкайвала за тази груба дума — рече Норма. — Баща й… той изглеждаше толкова приятен човек. Само да знаехме къде е сега.

— Той е мъртъв — обади се едно гласче зад тях и Норма буквално извика, като се обърна и видя Чарли застанала на вратата, чиста сега и още по-бледа отпреди. Челото й грееше като лампа. Тя плуваше в една от памучните нощници на Норма. — Моят татко е мъртъв. Те го убиха и сега няма къде да отида. Моля ви, ще ми помогнете ли? Съжалявам. Вината не е моя. Аз им казах, че вината не е моя… казах им… но онази жена ме нарече вещица… тя каза… — Сълзите вече напираха, лееха се по бузите й и думите й преминаха в несвързани ридания.

— О, мила, ела тук — призова я Норма и Чарли изтича към нея.

7

Доктор Хофериц дойде на следващия ден и обяви, че Чарли е по-добре. Дойде два дни по-късно и обяви, че е много по-добре. Дойде в края на седмицата и обяви, че е съвсем добре.

— Ърв, реши ли какво да правиш?

Ърв поклати отрицателно глава.

8

Норма отиде сама на църква тази неделя сутрин, като казваше на хората, че Ърв е „пипнал някакъв вирус“. Ърв си остана у дома с Чарли, която все още бе слаба, но можеше да се разхожда из къщата. Предния ден Норма й бе купила много дрехи — не в Хейстингс Глен, където такава покупка щеше да предизвика коментари, а в Олбъни.

Ърв седеше край печката и си дялкаше. След малко Чарли дойде и седна до него.

— Не ти ли се иска да научиш? — започна тя. — Не ти ли се иска да научиш какво стана, след като взехме колата ти и си тръгнахме оттук?

Той вдигна поглед от парчето дърво, което дялкаше, и й се усмихна.

— Смятам, че ще го разкажеш, когато си готова, фъстъче.

Лицето й, бледо, сериозно и напрегнато, не се промени.

— Не се ли страхуваш от мен?

— Трябва ли?

— Не се ли страхуваш, че ще те изгоря?

— Не, фъстъче. Не ми се вярва да го направиш. Позволи ми да ти кажа нещо. Ти вече не си малко момиченце. Може да не си и голяма — някъде по средата си, — но си достатъчно голяма. Едно дете на твоята възраст — всяко дете — може да борави с кибрит и ако поиска да изгори къщата или нещо друго. Но малко деца го правят. За какво им е? За какво би го направила ти? На дете на твоята възраст може да му се повери нож или кибрит, ако е и наполовина толкова умно, колкото си ти. Така че — не. Не се страхувам.

При тези думи лицето на Чарли светна; по него се разля изражение на почти невероятно облекчение.

— Ще ти разкажа — реши тогава тя. — Ще ти разкажа всичко.

Чарли започна да говори и още говореше, когато един час по-късно се прибра Норма. Тя спря в антрето, заслушана, бавно си разкопча палтото и се съблече. Остави си чантата. А детският, някак възрастен глас на Чарли продължаваше да бръмчи, без да спира, и разказваше ли, разказваше — за всичко.

А когато свърши, и двамата разбраха точно какви са рисковете и колко огромни са станали те.

Зимата дойде, без да е взето никакво твърдо решение. Ърв и Норма започнаха отново да ходят на църква, като оставяха Чарли сама в къщата, с изрични напътствия да не вдига телефона, ако звъни, и да слиза в мазето, ако намине някой, докато тях ги няма. Думите на Хофериц „като папагал в клетка“ преследваха Ърв. Той купи камара учебници — от Олбъни — и се зае сам да учи Чарли. Макар тя да беше схватлива, той не се справяше особено добре. Норма беше малко по-умела. Но понякога и двамата седяха край кухненската маса, наведени над учебник по история или география, и Норма вдигаше поглед към него с въпрос в очите… един въпрос, за който Ърв не успяваше да намери отговор.

Дойде Нова година; февруари; март. Рожденият ден на Чарли. Подаръци, купени от Олбъни. Като папагал в клетка. Но Чарли, изглежда нямаше нищо против и в някои отношения, разсъждаваше Ърв през нощите, в които не можеше да спи, може би това й е било най-необходимо, този период на бавно лечение, на преминаване през всеки ден с бавния му, зимен ритъм. Но какво ще стане по нататък? Той не знаеше.

Един ден в началото на април, след напоителни двудневни дъждове, проклетите подпалки бяха толкова влажни, че той не можеше да запали кухненската печка.

— Отдръпни се за секунда — помоли Чарли и той го стори автоматично, мислейки, че тя иска да надникне вътре. Усети как нещо мина покрай него през въздуха, нещо твърдо и горещо, и миг по-късно подпалките пламнаха.

Ърв се обърна към нея с широко отворени очи и видя Чарли да му връща погледа с някаква нервна, виновна надежда на лицето си.

— Аз ти помогнах, нали? — попита тя не съвсем уверено. — Всъщност това не е лошо, нали?

— Да — отвърна той. — Не е лошо, ако умееш да го контролираш, Чарли.

— Малките мога да ги контролирам.

— Само не го прави пред Норма, момиче. Ще си глътне езика.

Чарли леко се усмихна.

Ърв се поколеба и добави:

— Колкото до мен, всеки път, когато решиш да ми помогнеш и да ми спестиш ядовете с тия проклети подпалки, действай. Мен никога не ме е бивало в тази работа.

— Добре — съгласи се тя, вече по-усмихната. — И ще внимавам.

— Естествено. Убеден съм — отговори той и само за миг пак му се мярнаха онези мъже на верандата, които се удряха по главите, за да угасят пламтящите си коси.

Лечението на Чарли се ускори, но все още имаше лоши сънища и апетита й го нямаше никакъв. Тя беше по думите на Норма Мандърс, „злояда“.

Понякога се събуждаше от тези кошмари с плашеща внезапност, не толкова излязла от съня, колкото изхвърлена от него като военен пилот от самолета си. Веднъж й се случи през една нощ от втората седмица на април: в единия миг спеше, а в следващия се намери съвършено будна в тясното си легло, с плувнало в пот тяло. За миг кошмарът се задържа, жив и ужасен (смолата вече свободно капеше от кленовете и Ърв я бе взел със себе си този следобед да подмени кошниците; в нейния сън кленовете отново сълзяха, а тя чу нещо отзад и се обърна, за да види как Джон Рейнбърд се промъква след тях от дърво на дърво, едва забележим; единственото му око блестеше зло, без никакво състрадание; в едната му ръка беше пистолетът, онзи, с който бе застрелял баща й, и той ги настигаше). А после всичко се стопи — слава Богу, не помнеше никой от лошите си сънища за дълго и вече рядко пищеше при събуждането си, карайки Ърв и Норма да се втурват уплашени в стаята й, за да видят какво става.

Чарли ги чу да говорят в кухнята. Тя намери пипнешком будилника в шкафчето си и го доближи до лицето си. Десет часът. Спала е само час и половина.

— … ще правим? — попита Норма.

Не беше хубаво да подслушва, но как да се въздържи? А те говореха за нея; знаеше го.

— Не зная — отвърна Ърв.

— Мислил ли си нещо повече за вестника?

„Вестници — помисли си Чарли. — Татко искаше да говори пред вестниците. Татко казваше, че тогава всичко ще се оправи.“

— За кой? — попита Ърв. — За хейстингския „Тръба“ ли? Те могат да го напъхат между селскостопанската притурка и филмите през тази седмица в „Бижу“.

— Такива бяха плановете на баща й.

— Норма. Бих могъл да я заведа в Ню Йорк. Бих могъл да я заведа в „Таймс“. Но какво ще стане, ако четирима мъжаги извадят пистолети и започнат да стрелят още във фоайето?

Чарли сега беше цялата в слух. Стъпките на Норма пресякоха кухнята, капакът на чайника изтрака и думите й до голяма степен се изгубиха сред шума на течаща вода.

Ърв продължи:

— Да, страхувам се, че може да стане точно така. И ще ти кажа от какво се страхувам дори повече, въпреки цялата ми любов към нея. Тя може да вземе и да го пусне към тях. И ако излезе от контрол, както е станало там, където са я държали… В Ню Йорк живеят почти осем милиона души, Норма. Прекалено стар се чувствам, за да поема такъв риск.

Стъпките на Норма се запътиха обратно към масата и старият под на фермерската къща приятно поскърцваше под тях.

— Но, Ърв, изслушай ме сега — започна тя загрижено и бавно, сякаш дълго и внимателно бе обмисляла думите си. — Дори и малки вестници, дори и един малък седмичник като „Тръба“ е свързан с асоциацията по телеграфа. В днешно време новините идват отвсякъде. Ето, само преди две години едно вестниче от Южна Калифорния спечели наградата „Пулицър“ за някаква новина, а имаха тираж под хиляда и петстотин!

Той се засмя и Чарли неочаквано разбра, че е хванал ръката й през масата.

— Ти си правила проучвания, нали?

— Да, и нямаш никакво основание да ми се смееш, Ърв Мандърс! Работата е сериозна, много сериозна! Ние сме в капан! Докога ще я държим тук, докато някой я открие ли? Ето, днес следобед ти я заведе да събирате смола от дърветата…

— Норма, аз не ти се смея, а детето трябва да излиза от време на време…

— Мислиш, че аз не го знам ли? Не те спрях, нали? Точно там е въпросът! Едно растящо дете има нужда от чист въздух, от движение. Трябва са получава тези неща, ако искаш да има някакъв апетит, а тя е…

— Злояда, знам.

— Бледа и злояда, точно така. Затова и не те спрях. Радвах се, че я взимаш. Но, Ърв, ами ако Джони Гордън или Рей Паркс беше излязъл днес на разходка и просто случайно бе минал оттам да види какво правиш, както се случва понякога?

— Мила, но това не стана — само че в гласа на Ърв прозвуча безпокойство.

— Не стана този път! Нито миналия! Но Ърв, така не може да продължава вечно! Досега сме имали късмет, и ти го знаеш!

Стъпките й пак пресякоха кухнята и се чу шум от наливане на чай.

— Да — призна Ърв. — Знам. Но… благодаря, скъпа.

— Моля — отговори тя и пак седна. — И забрави „но“-тата. Ти знаеш, че е необходим само един човек, най-много двама, за да се разнесе мълвата. Ще се разчуе, Ърв, че крием тук малко момиченце. Не е важно какво ще си мислят за нея — какво ще стане, ако слухът стигне до тях!

В мрака на спалнята косъмчетата по ръцете на Чарли настръхнаха.

Ърл отговори бавно:

— Зная какво искаш да кажеш, Норма. Трябва да направим нещо и аз не съм престанал да го мисля. Малък вестник… ами той просто не е достатъчно сигурен. Знаеш, че трябва да решим задачата правилно, ако искаме да осигурим безопасност за това момиченце през целия му останал живот… А за да бъде в безопасност, много хора трябва да знаят, че съществува и какво може да прави… не е ли така? Много хора.

Норма Мандърс бъркаше чая си, без да спира, но не проговори.

Ърл продължи натиска.

— Длъжни сме да го направим както трябва заради нея, а също и заради нас. Защото може и нашият живот да е изложен на опасност. По мен вече стреляха веднъж. И го вярвам. Обичам я като родна дъщеря, а знам, че и ти, но трябва да бъдем реалисти, Норма. Тя може да стане причина да ни убият.

Чарли усети как лицето й пламва от срам… и от ужас. Не за нея самата, а за тях. Какво им беше докарала до главите!

— И не става дума само за нас и за нея. Спомняш ли си какво каза оня човек, Таркингтън? Досиетата, които ни показа? Става дума за брат ти, и за племеника ми Фред, и за Шели, и …

— … и за всички онези хора там, в Полша — допълни Норма.

— Е, за тях може само да е блъфирал. Моля се на Бога да е било така. Трудно ми е да повярвам, че човек може да падне толкова ниско.

Норма мрачно отсече:

— Те вече бяха паднали доста ниско.

— Във всеки случай ясно ни е, че ще стигнат колкото могат по-далече, мръсните гадове. Лавината ще тръгне. Всичко, което искам, Норма, е да не тръгне напразно. Ако ще предприемем някакъв ход, нека бъде добър. Не ми се иска да се отнесем до някой провинциален седмичник, а те да го подушат и да го смажат. Могат да го направят. Те могат да го направят.

— Но какво ни остава тогава?

— Точно това — тежко въздъхна Ърв — се мъча да открия. Вестник или списание, но такова, за което не биха се сетили. Трябва да е честно и да бъде за цялата нация. Но най-вече не бива да има никакви връзки с правителството или с правителствените служби.

— Искаш да кажеш — с Арсенала.

— Да. С Арсенала.

Ърв отпи от чая си. Чарли си легна в леглото, като се вслушваше с очакване.

„… може и нашият живот да е изложен на опасност… по мен вече стреляха веднъж… обичам я като родна дъщеря, а знам, че и ти, но трябва да бъдем реалисти, Норма… тя може да стане причина да ни убият.“

(не моля ви аз)

(тя може да стане причина да ни убият, както стана причина да убият майка й)

(не моля ви недейте моля ви недейте казва това)

(както стана причина да убият баща й)

(моля ви спрете)

По извърнатото й лице се търкаляха сълзи, стичаха се в ушите й и мокреха калъфката на възглавницата.

— Добре, ще размислим още малко — реши Норма. — Има отговор, Ърв. Някъде.

— Да, надявам се да е така.

— А междувременно ни остава само да се надяваме никой да не знае, че тя е тук — гласът й неочаквано се въодушеви. — Ърв, може би ако намерим адвокат…

— Утре — спря я той. — Съсипан съм, Норма. И никой още не знае за нея.

Но някой знаеше и новината бе започнала да се разпространява.

10

Докъм края на шейсетте си години доктор Хофериц, заклет ерген, спеше с дългогодишната си икономка, Шърли Маккензи. Сексуалната част бавно беше отмряла; последният път, доколкото Хофериц можеше да си спомни, трябва да е било преди около четиринайсет години, и то като някакво изключение. Но двамата бяха останали близки; всъщност, със спирането на секса приятелството им се бе задълбочило и загубило онова настръхнало напрежение, което изглежда е в центъра на повечето сексуални връзки. Тяхното приятелство беше преминало в платонична разновидност, преобладаваща истински само сред много младите и много старите от противоположните полове.

И все пак Хофериц сдържа знанието си за „пансионерката“ на Мандърс повече от три месеца. Тогава, една февруарска вечер, след три чаши вино, докато с Шърли, която тъкмо този януари бе прехвърлила седемдесет и петте, гледаха телевизия, той й разказа цялата история, след като я закле да пази пълна тайна.

Тайните, както Кап би могъл да обясни на Хофериц, са по-нестабилни дори от уран-235 и стабилността им намалява пропорционално на тяхното издаване. Шърли Маккензи пази тайната почти месец, преди да я разкаже на най-добрата си приятелка, Хортенз Баркли. Хортенз пази тайната около десет дни, преди да я разкаже на своята най-добра приятелка, Кристин Трегър. Кристин каза на съпруга си и на своите най-добри приятелки (и на трите) почти веднага.

Ето как се разпространяват слуховете в малките градчета; и до тази априлска вечер, в която Ърв и Норма разговаряха, голяма част от Хейстингс Глен знаеше, че са прибрали тайнствено момиченце. Любопитството растеше. Езиците се въртяха.

Накрая новината стигна до неподходящи уши. Последва обаждане по телефона с шифроващо устройство.

Агентите на Арсенала за втори път затвориха кръга около фермата Мандърс в последния ден на април; този път те дойдоха по утринните поля през пролетната мъгла, като някакви ужасни нашественици от планета X в ярките си, огнеустойчиви облекла. Прикриваше ги едно поделение от Националната гвардия, което не знаеше какво, по дяволите, прави или защо е изпратено срещу мирното малко градче Хейстнгс Глен в щата Ню Йорк.

Те намериха Ърв и Норма Мандърс седнали зашеметени в кухнята си, над една бележка. Ърв я бе открил тази сутрин, ставайки в пет часа, за да издои кравите. Тя се състоеше от един ред: „Мисля, че вече знам какво да правя. С обич, Чарли“

Тя отново бе избягала от Арсенала — но където и да се намираше, беше сама.

Единствената й утеха беше, че този път не се налагаше да пътува далеч на автостоп.

11

Библиотекарят беше млад мъж, двайсет и шест годишен, с брада и дълга коса. Пред бюрото му стоеше малко момиченце със зелена блузка и дънки. В едната си ръка държеше книжна кесия. То бе плачевно кльощаво и младият мъж се почуди с какво, по дяволите, са го хранили майка му и баща му… ако са го правили изобщо.

Той изслуша въпроса й внимателно и почтително. Татко й, обясни тя, й бил казал, че ако имаш наистина труден въпрос, трябва да потърсиш отговора му в библиотеката, защото там знаели отговорите на почти всички въпроси. Зад тях голямото фоайе на нюйоркската обществена библиотека глухо ечеше; каменните лъвове отвън стояха на безкрайната си стража.

Когато тя свърши, библиотекарът обобщи, като вдигаше по един пръст на всяка от важните точки.

— Честно.

Тя кимна.

— Голямо… тоест национално.

Тя кимна отново.

— Да няма връзки с правителството.

За трети път кльощавото момиченце кимна.

— Ще имаш ли нещо против, ако попитам защо?

— Аз… — тя се поколеба — трябва да им кажа нещо.

Младият мъж се замисли за няколко мига, понечи да заговори, но вдигна показалец и отиде да се консултира с друг библиотекар. После се върна при момиченцето и изрече две думи.

— Можете ли да ми дадете някакъв адрес? — попита то.

Той намери адреса и грижливо го отпечата върху къс жълта хартия.

— Благодаря — рече момиченцето и се обърна да си върви.

— Хей — извика той, — кога за последен път си яло нещо, момиченце? Искаш ли няколко долара за обяд?

Тя се усмихна с една удивително приветлива и нежна усмивка. За миг младият библиотекар почти се влюби.

— Имам си пари — отвърна тя и наведе кесията така, че той да може да надникне.

Книжната кесия беше пълна с монети.

Преди да успее да добави нещо: да я попита например дали не е счупила своето прасенце-касичка, тя си бе отишла.

12

Малкото момиченце се качи в асансьора до шестнайсетия етаж на небостъргача. Някои от мъжете и жените, които се возеха с него, го изгледаха любопитно — само момиченце със зелена блузка и дънки, което държи смачкана книжна кесия в едната си ръка и позлатен от слънцето портокал в другата. Но те бяха нюйоркчани, а за Ню Йорк е характерно всеки да си гледа своята лична работа и да оставя другите да си гледат тяхната.

Тя слезе от асансьора, прочете табелите и зави наляво. В края на коридора двойна стъклена врата водеше към красива приемна. Под двете думи, които библиотекарят й бе казал, беше написано следното мото: „Всички новини, които отговарят на истината“.

Чарли поспря отвън още за миг.

— Ето, правя го, тате — прошепна тя. — О, дано да го правя както трябва.

Чарли Макджий отвори едната от стъклените врати и влезе в редакцията на „Ролинг Стоун“, където я бе изпратил библиотекарят.

Секретарката беше млада жена с ясни сиви очи. Тя мълчаливо гледа Чарли няколко секунди, възприемайки смачканата книжна кесия, портокала, крехкостта на самото момиченце; то бе слабо, почти до изтощение, но високо за възрастта си и лицето му излъчваше някакъв спокоен, хладен блясък. „Тя ще стане много красива“ — помисли си секретарката.

— Какво мога да направя за теб, сестричке? — попита секретарката и се усмихна.

— Необходимо е да се видя с някой, който пише за вашето списание — заяви Чарли. Гласът й беше тих, но ясен и твърд. — Искам да разкажа една история. И да покажа нещо.

— Точно като „разказвам и показвам“ в училище, а? — попита секретарката.

Чарли се усмихна. С усмивката, която бе очаровала библиотекаря.

— Да — каза тя. — Отдавна чакам този момент.