Подпалвачката

1

Анди и Чарли Макджий пристигнаха в къщата край езерото Ташмор два дни след пожара във фермата Мандърс. От самото начало уилисът не беше в много добра форма и пътешествието през калта на горските пътища, по които ги бе насочил Ърв, не му бе помогнало особено.

Когато падна здрачът на безкрайния ден, започнал в Хейстингс Глен, те се намираха на петнайсетина метра от края на втория — и по-лошия — от двата пътя. Пред тях, скрито от гъстия храсталак, беше Шосе 22. Макар и да не можеха да го видят, те чуваха изсвистяването и воя на преминаващите от време на време коли и камиони. Тази нощ спаха в уилиса, притиснати един до друг, за да се топлят. На следващата сутрин — вчера — пак тръгнаха в пет часа, когато на изток едва започваше да просветлява.

Чарли изглеждаше бледа, апатична и изтощена. Не попита какво ще стане с тях, ако пътят се окаже блокиран и по на изток. И по-добре, защото, ако пътят се окажеше блокиран, щяха да ги хванат, и толкова. И дума не можеше да става да зарежат уилиса: Чарли не беше в състояние да върви, а и той също.

Затова Анди излезе от магистралата и през целия този октомврийски ден се друсаха и тътриха по второстепенни пътища под побелялото небе, което обещаваше дъжд, но не пусна нито капка. Чарли спа много, а Анди се тревожеше за нея — тревожеше се, че използва съня по нездрав начин, използва го, за да избяга от случилото се, вместо да се опита да се примири.

На два пъти той спира пред крайпътни ресторанти да купи сандвичи и пържени картофи. Втория път плати с петдоларовата банкнота, дадена му от шофьора на пикапа, Джим Полсън. Телефонните монети бяха привършили. Остатъкът сигурно бе изпаднал от джобовете му по време на суматохата във фермата, без да усети. И още нещо бе изчезнало: онези плашещи безчувствени места по лицето му се бяха стопили по някое време през нощта. Срещу тази загуба той не възразяваше. Чарли не хапна почти нищо от сандвичите и картофите си.

Снощи бяха стигнали до едно място за почивка около час след мръкване. Наоколо беше пусто. На неодялана дъска бе пирографиран надпис: КЪМПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЗАБРАНЕНО ПАЛЕНЕТО НА ОГЪН, СЛОЖЕТЕ КАИШКА НА КУЧЕТО СИ, ПАЗЕТЕ ЧИСТОТА — ГЛОБА 500 ДОЛАРА.

— Ама че симпатяги — промърмори Анди и продължи по склона, докато отмина чакъления паркинг. После се мушна с уилиса в един шубрак до малко бъбриво поточе. Излязоха с Чарли и безмълвно отидоха до водата. Макар че си оставаше облачно, времето бе меко; не се виждаха никакви звезди и нощта изглеждаше необикновено тъмна. Те седнаха и се заслушаха в ромоленето на ручея. Анди хвана ръката на Чарли и тогава тя избухна в силни, разтърсващи ридания, които сякаш се опитваха да я разкъсат.

Той я вдигна, залюля я и зашепна:

— Чарли… Чарли, Чарли, недей. Не плачи.

— Моля те, не ме карай пак да правя това, тате — изхлипа тя. — Защото, ако ти кажеш, ще го направя и тогава сигурно ще се самоубия, затова, моля те… моля те… никога…

— Обичам те. Успокой се и престани да говориш за самоубийство. Това са глупости.

— Не. Не са. Обещай ми, тате.

Той дълго мисли и накрая изрече отчетливо:

— Не мога да се закълна, Чарли. Но ти обещавам, че ще се постарая. Това достатъчно ли е?

Напрегнатото й мълчание беше очевиден отговор.

— Аз също се изплаших — призна той. — Татковците също се страхуват. По-добре е да го знаеш.

И тази нощ те прекараха в уилиса. Към шест сутринта отново тръгнаха. Облаците се разкъсаха и към десет настъпи един безукорен ден от циганското лято. Малко след като пресякоха границата на щата Върмонт, видяха мъже, възседнали стълби като мачти да тръскат ябълковите дървета и спрели сред овощните градини камиони, пълни с кошове плод.

В единайсет и половина свиха от Шосе 34 в един тесен, черен път с коловози, означен с табела: „Частна собственост“, и нещо в гърдите на Анди се отпусна. Добраха се до мястото на деди Макджий. Успяха.

Потеглиха внимателно към езерото, до което имаше два-три километра. Октомврийски листа, червени и златни, се въртяха над пътя пред тъпата муцуна на джипа. Точно когато през дърветата започнаха да прозират водни отблясъци, се появи разклонение. Напряко на по-тесния път висеше тежка, стоманена верига, с окачена на нея жълта табела, осеяна с ръждиви петна: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОБЛАСТНИЯ ШЕРИФ. Най-много ръждиви петна се бяха образували около шест, седем вдлъбнатини в метала и Анди предположи, че някое от хлапетата на летовниците е убивало скуката си, като е стреляло по табелата с флоберка. Но оттогава са минали години.

Той излезе от уилиса и извади връзката с ключове от джоба си. Ключодържателят му представляваше кожена пластинка с неговите инициали, А. М., вече почти изтрити. Вики му го беше подарила веднъж за Коледа — Коледата, преди да се роди Чарли.

Анди застана за момент до веригата, загледан в ключодържателя, а след това и в самите ключове. Те бяха над двайсет. Странно нещо са ключовете, цял един живот може да се проследи по това, което се е събрало на връзката. Той предполагаше, че има хора несъмнено много по-организирани от него, които просто изхвърлят старите си ключове поради същото чувство за ред, което ги кара да си прочистват портфейлите горе-долу на всеки шест месеца. Анди никога не бе правил нито едното, нито другото.

Ето го ключа за източното крило на Принс Хол в Харисън, където навремето се намираше кабинетът му. Ключът за самия кабинет. За кабинета в Английския факултет. Тук беше и ключът от къщата им в Харисън, която не бе виждал от деня, в който Арсенала уби жена му и отвлече дъщеря му. Други два-три не му говореха нищо. Странно нещо са ключовете наистина.

Погледът му се замъгли. Изведнъж му домъчня за Вики и той усети така остро липсата й, както през онези първи, страшни седмици на бягството им с Чарли. Беше безкрайно изморен, изплашен и разгневен. В този момент, ако пред него по алеята на деди се строяха всички наемници на Арсенала и някой му дадеше една карабина „Томпсън“…

— Тате? — обади се загрижено Чарли. — Не можеш ли да намериш ключа?

— А, намерих го — отвърна той.

Беше малко ключе „Йейл“, върху което Анди бе надраскал първата буква на езерото Ташмор с върха на ножчето си. За последен път бяха идвали тук през годината, в която се роди Чарли, и се наложи да поразвърти ключето, за да прочисти клеясалата ключалка. После катинарът се отвори и той пусна веригата върху килима от окапала шума.

Прекара уилиса и отново сложи катинара на веригата. Пътят бе в лошо състояние за радост на Анди. Когато идваха редовно всяко лято, прекарваха тук към месец и той винаги намираше ден-два да поработи по него — да вземе чакъл от шахтата на Сам Мур и да го насипе в най-дълбоките коловози, да изсече храсталака и да убеди самия Сам да слезе със старата си брана да го подравни. По-широкото отклонение пък водеше към къмпинга с двайсетината бунгала и вилички, нанизани край бреговата ивица, и онези хора си имаха Пътна асоциация, годишен данък, делова среща през август и т.н. (макар всъщност деловата среща да беше само едно извинение хубавичко да се натряскат, преди настъпването на Деня на труда18 да е сложило край на едно лято), но деди бе сам на своя път, защото беше купил на безценица всичката земя по време на голямата депресия.

Едно време бяха притежавали фургон форд. Анди се съмняваше, че старият фургон би успял да мине оттук сега, и дори уилисът, с високите си оси, един-два пъти си одра шасито. Но той нямаше нищо против. Това означаваше, че никой не е идвал насам.

— Дали ще има ток, тате? — попита Чарли.

— Не, както и телефон. Няма да смеем да пуснем тока, детето ми. Ще бъде все едно, че сме размахали лозунг: „ЕТО НИ!“ Но има керосинови лампи и два бидона светилен газ. Ако не са ги задигнали, разбира се.

Тази мисъл малко го тревожеше. От последното им идване тук светилният газ бе поскъпнал достатъчно, за да има смисъл да се краде.

— А дали ще ни… — започна Чарли.

— Дявол да го вземе! — изруга Анди и скочи върху спирачките. Отпред напряко на пътя бе паднало дърво, една голяма стара бреза, съборена от някоя зимна буря. — Предлагам да продължим пеша. Няма да е повече от километър и половина.

По-късно ще се върне с бичкията на деди и ще нареже дървото. Не искаше да оставя уилиса на Ърл паркиран тук. Беше прекалено открито.

Той разроши косата на дъщеря си:

— Хайде.

Излязоха от уилиса и Чарли без усилие мина под брезата, докато Анди внимателно се покатери отгоре й, пазейки се да не се контузи. Листата приятно шумоляха под краката им и дърветата ухаеха на есен. Една катеричка внимателно ги наблюдаваше от високото. Вече започваха отново да се виждат ярки сини просеки между дърветата.

— Какво искаше да попиташ, когато ни се изпречи дървото?

— Дали ще ни стигне газта, ако решим да останем през зимата.

— Не, но на първо време ще стигне. Ще насека и много дърва. И ти ще насъбереш доста съчки.

След десетина минути пътят излезе на една поляна край брега на езерото Ташмор и те пристигнаха. И двамата застинаха за миг неподвижни. Анди не знаеше какво чувства Чарли, но пороят от спомени, който го заля, не можеше да бъде наречен с такава слаба дума като „носталгия“. Истинските спомени се преплитаха със съня отпреди три сутрини: лодката, гърчещият се дъждовен червей, дори лепенките за гуми по ботушите на деди.

Къщата имаше пет стаи и беше построена от дърво върху каменна основа. Към езерото се издаваше пристан и в самата вода стърчеше каменен кей. Като се изключат наносите от листа и повалените от три зими дървета, мястото не се бе изменило ни най-малко. Той очакваше едва ли не и деди нехайно да излезе от къщата, облечен в някоя от ризите си на зелени и черни карета, да му махне, да се затича и да го попита дали вече си е взел риболовен билет, защото кафявата пъстърва още кълве добре на здрачаване.

Мястото беше хубаво, безопасно. Далеч отвъд езерото Ташмор боровете блестяха сивозелени на слънцето. „Глупави дървета — присмя се веднъж деди, — не правят разлика дори между лято и зима.“ Единственият признак на цивилизацията върху отсрещната страна си оставаше кеят на градчето Брадфорд. Никой не бе създал търговски център или увеселителен парк. Тук вятърът все още шушнеше между дърветата. Зелените шинди все още имаха мъхнат горски вид и по ъглите на покрива и в чашата на дървения водосток все още се събираха борови иглички. Анди беше идвал тук като момче и деди му бе показвал как да закача стръв на въдицата. Беше разполагал със своя собствена спалня с ламперия от хубав клен, бе сънувал момчешки сънища в едно тясно легло и се бе будил от шума на плискащата се в кея вода. Идвал бе тук и като мъж и беше любил жена си върху двойното легло; принадлежало някога на деди и неговата жена — мълчаливата и сурова жена, член на Американската общност на атеистите, която, стига да искате, би ви обяснила „Трийсетте най-големи противоречия в Библията на крал Джеймс“ или, ако предпочитате, „Смехотворната заблуда на теорията за подобието на вселената с часовникова пружина“ с тъпата, непоклатима логика на посветен проповедник.

— Мъчно ти е за мама, нали? — тъжно попита Чарли.

— Да. Липсва ми.

— И на мен. Било ви е хубаво тук, нали?

— Да. Хайде, Чарли.

Тя задържа погледа си върху него.

— Тате, ще можем ли някога пак да си живеем както преди? Ще мога ли да ходя на училище?

Той понечи да излъже, но после реши, че не бива.

— Не знам — опита да се усмихне, но нищо не излезе: не можа дори да разтегне устни убедително. — Не знам, Чарли.

2

Инструментите на деди още стояха, спретнато подредени, в отделението си под навеса за лодки и Анди откри и допълнителна награда, на която се беше надявал, но се бе старал да не разчита на нея — около седем кубика дърва, нацепени и скрити от капризите на времето в ъгъла на навеса. Повечето ги беше цепил сам и те все още се намираха под раздърпаното мръсно платнище, което бе хвърлил отгоре им. Със седем кубика нямаше да изкарат зимата, но щяха да им стигнат, докато нареже повалените дървета край къщата и брезата долу на пътя.

Върна се с бичкията при нея и я разряза, колкото да прекара уилиса. Почти се стъмни, докато свърши, и той се умори и огладня. Никой не си беше правил труда да разбива добре натъпкания килер: ако през последните шест зими бяха минавали вандали или крадци на снегомобили, те се бяха придържали към по-заселения южен край на езерото. Имаше пет рафта консервени кутии с доматена супа, сардини, телешко задушено и всякакви видове зеленчуци. Освен това имаше и половин касетка с храна за кучета на пода — наследство от доброто старо куче на деди, Бимбо, но Анди не смяташе, че ще се стигне чак дотам.

Докато Чарли разглеждаше книгите по полиците в голямата всекидневна, Анди отиде до малкото вкопано мазенце на три стъпала под килера, драсна клечка кибрит по подпорната греда, пъхна си пръста в дупката от чеп на една от дъските по стените на малкото помещение с пръстен под и дръпна. Дъската излезе и Анди погледна вътре. След миг се усмихна. В замрежения с паяжини малък тайник имаше четири големи стъклени шишета, пълни с прозрачна, гъста като олио течност, която беше стопроцентово домашно уиски — от онова, което деди наричаше „татковия катърски ритник“.

Клечката обгори пръстите му. Анди я изгаси и запали нова. Подобно на суровите новоанглийски проповедници от едно време (на които тя беше пряк потомък) Хълда Макджий не бе харесвала, разбирала и търпяла простите и леко глупави мъжки удоволствия. Тя бе пуритан атеист и деди си беше имал тази малка тайна, която бе споделил с Анди в годината, преди да умре.

Освен чистото уиски имаше и кутийка от чай с чипове за покер. Анди я извади и бръкна вътре през цепката на капака. Чу се шумолене и той измъкна тънко снопче банкноти — няколко по десет, пет и един долара. Общо може би към осемдесет. Деди имаше слабост към покера със седем карти и това бяха неговите, както той ги наричаше, „пари за перчене“.

И втората клечка опари пръстите му и Анди я изгаси. Прибра чиповете за покер и парите на тъмно. Хубаво беше да знае, че са там. Постави дъската на мястото й и мина обратно през килера.

— Доматена супа, нали? — попита той Чарли.

Чудо на чудесата. Тя бе намерила на една полица всичките книжки за Мечо Пух и се бе пренесла някъде из горичката при Пух и Йори.

— Аха — кимна тя, без да вдига поглед.

Той приготви голяма купа с доматена супа и отвори по консерва сардина за всеки. Запали една от газените лампи, след като внимателно дръпна пердетата, и я сложи по средата на масата. Седнаха и ядоха, без да разговарят много. После Анди изпуши една цигара, като я запали над гърлото на лампата. Чарли откри чекмеджето с картите в уелския гардероб на баба: вътре имаше осем или девет колоди, като от всяка липсваше по някой жокер, двойка или нещо друго, и тя прекара остатъка от вечерта да ги сортира и играе с тях, докато Анди обикаляше наоколо.

По-късно, когато я завиваше в леглото, той я попита как се чувства.

— В безопасност — заяви тя без никакво колебание. — Лека нощ, тате.

Щом тук бе добре за Чарли, то беше добре и за него. Той поседя малко при нея, но тя бързо потъна в спокоен сън и Анди излезе, като остави вратата отворена, за да я чуе, ако има нужда от него през нощта.

3

Преди да си легне, Анди се върна до вкопаното мазенце, взе едното шише уиски, сипа си малко в чаша за сок и излезе през плъзгащата се врата на пристана. Седна в един шезлонг (с миризма на плесен; мимоходом се почуди дали може да се направи нещо по този въпрос) и се загледа в тъмната, неспокойна шир на езерото. Беше малко мразовито, но една-две глътчици от „катърския ритник“ на деди великолепно се справиха със студа. За първи път след онова ужасно преследване по Трето Авеню той също се чувстваше спокоен и в безопасност.

Пушеше и рееше поглед над езерото Ташмор.

За първи път спокоен и в безопасност, но не от Ню Йорк насам. За първи път от връщането на Арсенала в техния живот през онзи кошмарен августовски ден преди четиринайсет месеца. Оттогава или бягаха, или се криеха, а и в двата случая нямаха никакво спокойствие.

Спомни си телефонния разговор с Куинси, когато миризмата на опърлено го блъскаше в ноздрите. Той — в Охайо, Куинси някъде в Калифорния, която в малкото си писма винаги наричаше Вълшебното земетръсно кралство. „Да, хубаво е — беше казал Куинси. — Иначе може да ги сложат в две малки стаички, за да поработят пълноценно за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци… Обзалагам се, че ще искат да вземат това дете и да го поставят в една малка стаичка, за да видят дали то няма да спаси демокрацията в света. Нямам какво повече да ти кажа, стари приятелю, освен… пази се.“

Той се беше мислил тогава за изплашен. Не бе знаел какво значи да си изплашен. Да си изплашен, означава да се прибереш вкъщи и да намериш жена си мъртва, с изтръгнати нокти. Те бяха изтръгнали ноктите й, за да им каже къде е Чарли. Чарли бе на гости за два дни и две нощи при приятелката си Тери Дуган. Канеха се след около месец да поканят Тери у тях за същото време. Вики наричаше мероприятието „Великата трампа на 1980-а“.

Сега, както си седеше на пристана и пушеше, Анди си представяше случилото се, макар тогава съзнанието му да бе замъглено от безумна скръб, паника и ярост: бе имал невероятен късмет (или може би нещо повече от късмет), че ги беше догонил.

Държали са ги под наблюдение, цялото семейство. Сигурно от доста време. И когато в сряда следобед Чарли не се прибра от летния целодневен лагер и не се появи в четвъртък нито сутринта, нито вечерта, сигурно са решили, че Анди и Вики са се досетили за наблюдението. И вместо да открият, че Чарли просто е на гости при приятелка на някакви си три километра от тях, са ги заподозрели, че са взели дъщеря си и са минали в нелегалност.

Грешката беше идиотски глупава, но не и първата такава от страна на Арсенала — според една статия, която Анди бе чел в „Ролинг Стоун“, Арсенала беше изиграл водеща роля в акцията, довела до кървава баня при отвличането на самолет от терористи от Червените бригади (отвличането било предотвратено — с цената на шейсет живота), в продажбата на хероин на Организацията срещу информация за най-безобидни кубинско-американски групировки в Маями и в комунистическия преврат на един карибски остров, известен дотогава с крайбрежните си мултимилионерски хотели и занимаващо се с вуду население.

С такава серия от колосални гафове зад гърба им ставаше по-лесно разбираемо как агентите на Арсенала, наети да наблюдават семейство Макджий, са могли да сбъркат две денонощия гостуване на едно дете в къщата на приятелка с бягство. Както би казал Куинси (а може и да го е казвал), ако най-способните от хилядата или повече наемници на Арсенала трябваше да постъпят на работа в частния сектор, щяха да теглят от помощите за безработни още преди да е изтекъл пробният им период.

Ала и двете страни бяха допуснали идиотски грешки, разсъждаваше Анди — и ако с течение на времето бодлите на тази мисъл се бяха попритъпили, то навремето те се забиваха до кръв и всеки бе намазан с курарето на вината. Той се бе изплашил от намеците на Куинси по телефона в деня, когато Чарли се спъна и падна по стълбите, но очевидно не колкото е трябвало. Защото иначе те щяха да минат в нелегалност.

Твърде късно откри, че съзнанието се парализира, когато животът на човек или на цяло семейство престане да се развива нормално и премине в кръга на най-невероятната фантастика, приемлива единствено за телевизионните сериали и местните кинопрожекции.

След разговора с Куинси постепенно беше изпаднал в някакво странно състояние на пиянско безгрижие. Подслушвателно устройство на телефона му? Хора, които ги наблюдават? Вероятност да ги затворят и тримата в мазето на някой правителствен комплекс? Вместо да се стресне, той се хилеше глуповато пред надвисналата опасност, отнасяше се със снизхождението на цивилизован човек към собствените си инстинкти…

Над езерото Ташмор се вдигна тъмна сянка — ято патици полетя на запад. Изгряващият лунен сърп хвърли сребърна светлина върху крилата им. Анди запали нова цигара. Пушеше прекалено много, но не след дълго щеше да ги откаже: бяха му останали само четири или пет.

Да, още тогава подозираше, че телефонът им се подслушва. Понякога се чуваше странно двойно изщракване, след като го вдигнеше и кажеше „ало“. Един-два пъти, докато разговаряше със студент, молещ за консултация, или с колега, връзката най-неочаквано прекъсваше. Подозираше, че из къщата може да има микрофони, но нито веднъж не я обърна нагоре с краката, за да я претърси (дали не се опасяваше, че може и да ги намери?). И на няколко пъти му се стори — не, почти бе убеден, — че ги следят.

Къщата им се намираше в едно от предградията на Харисън — Лейкланд, където животът представляваше върха на провинциализма. В пиянска нощ човек можеше с часове да кръжи из пет-шест улички, без да отличи собствената си къща. Съседите им или работеха в завода на Ай Би Ем извън града, или в завода за полупроводници „Охайо“ в града, или преподаваха в университета. Ако се теглят две прави линии за средния годишен доход от осемнайсет и половина до трийсет хиляди долара, почти всички семейства в Лейкланд щяха да попаднат между тях.

Човек опознава хората. Кима на улицата на мисис Бейкън, която, откак загуби съпруга си, се омъжи за алкохола с неизбежните последици върху вида й — меденият месец с този джентълмен превръщаше лицето и фигурата й в кошмар. Прави знак за победа на двете момичета с белия ягуар, които живееха под наем в къщата на ъгъла на Джасмин Стрийт и Лейкланд Авеню — и се чуди какво ли би било да прекара нощта с тях. Говори за бейзбол на Лоръл Лейн с мистър Хамънд, който неуморно подрязва живия си плет. Мистър Хамънд работеше в Ай Би Ем (съкратено от „Аз бях махнат“, както обичаше да повтаря до безкрайност, жужейки и щракайки с електрическите ножици), идваше от Атланта и беше запален привърженик на „Атлантските смелчаци“. Той ненавиждаше синсинатската „Голяма червена машина“, с което определено не печелеше симпатиите на съседите си. Ала на Хамънд не му пукаше. И без това чакаше Ай Би Ем да му връчи поредната заповед за уволнение.

Но не в мистър Хамънд, мисис Бейкън или двете сладурани с белия ягуар с очуканата около фаровете боя беше въпросът, а в това, че след време човек си изгражда представа за хората, които могат да живеят в Лейкланд.

Месеци преди да убият Вики и да отвлекат Чарли, наоколо се появиха хора, които не влизаха в тази категория. Анди се правеше, че не ги забелязва, защото смяташе, че е глупаво да тревожи Вики заради параноята, обзела го след разговора му с Куинси.

Хората със светлосивия фургон. Рижавият мъж, когото веднъж видя в камионетката на една фирма, около две седмици по-късно — в кола на друга фирма, а след още десетина дни и в сивия фургон. Прекалено много търговски пътници взеха да звънят на вратата им. Някои вечери, когато се връщаха от разходка или от филмчета на Дисни, му се струваше, че някой е влизал в къщата и е поразместил предметите.

Чувството, че ги следят, не го напускаше.

Но той вярваше, че няма да има нищо повече. Това беше неговата идиотска грешка. Така и не можа да се убеди докрай, че ги е подгонила паника. Не бе изключено и без това да са се канели да ги заловят с Чарли и да убият Вики — на кого ли е притрябвал един посредствен медиум, чийто голям номер за седмицата е да затвори вратата на хладилника от два метра разстояние?

И все пак безразсъдните им, прибързани действия го навеждаха на мисълта, че изненадващото изчезване на Чарли е ускорило развоя на събитията. Може би щяха да изчакат, ако беше изчезнал Анди. Ала изчезна Чарли, а тя бе единствената, която наистина ги интересуваше. Анди вече беше сигурен в това.

Той стана и се протегна, заслушан в пукането на гръбнака си. Време е да си ляга и да престане да предъвква тези стари, болезнени спомени. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в самообвинения за смъртта на Вики. В края на краищата той само неволно ги бе улеснил. А и остатъкът от собствения му живот можеше да не е кой знае колко дълъг. След акцията на верандата на Ърв Мандърс Анди Макджий се увери, че искат да го унищожат. Вече не им трябваше никой друг освен Чарли.

Той си легна и скоро заспа. Сънищата му не бяха спокойни. Отново видя как огнената бразда се плъзва през утъпканата пръст на задния двор, как завърта самодивски пръстен около дръвника, как пиленцата избухват като живи запалителни бомби. И усети как около него се затваря топлинната капсула.

Тя каза, че никога повече няма да пали.

И може би така беше най-добре.

Отвън студената октомврийска луна осветяваше езерото Ташмор край Брадфорд, Ню Хампшир, а от другата страна на водата — и останалата част от Нова Англия. На юг тя осветяваше Лонгмънт, Вирджиния.

4

Понякога, след експеримента в Джейсън Карнеги Хол, Анди Макджий имаше усещания… предчувствия с необикновена живост. Не знаеше дали са проява на ясновидство, или не, но се беше научил да им се доверява.

Около обяд на онзи августовски ден в 1980-а той усети, че става нещо лошо.

Предчувствието го прониза, докато обядваше в Чимширената стая на факултетската приемна, на последния етаж на ректората. Дори можеше съвсем точно да определи момента. Обядваше пиле с ориз и сметана заедно с Ив О’Брайън, Бил Уолъс и Дон Габровски, и тримата от Факултета по английска филология. Все добри приятели. И както обикновено някой разказваше виц. Всички се смееха, когато в съзнанието на Анди едно много спокойно гласче прошепна:

(нещо вкъщи не е наред)

Само толкова. Но то бе достатъчно. Започна да расте почти по същия начин, по който се разрастваха главоболията му, когато прекалеше с използването на тласъка и стигнеше до дъното. Ала в случая не беше засегната единствено главата: сякаш всичките му емоции се сплитаха лениво от някоя злонравна котка, пусната сред мрежата на нервната му система да си играе като с прежда.

Прилоша му. Пилето със сметана загуби всякаква привлекателност. Стомахът му започна да се бунтува и сърцето му бързо заби, като при силно стряскане. Пръстите на дясната му ръка започнаха да туптят, сякаш ги бе прищипал с врата.

Той стана внезапно от масата. По челото му се стичаше студена пот.

— Нещо не ми е добре. Можеш ли да вземеш моя час от един, Бил?

— С онези, кандидат-поетите ли? Лесна работа. Какво ти е?

— Не зная. Може да е от храната.

— Изглеждаш малко блед — каза Дон Габровски. — Трябва да наминеш към амбулаторията, Анди.

— Ще намина — отговори той.

Анди си тръгна, но без каквото и да било намерение да ходи до амбулаторията. Беше дванайсет и петнайсет и университетският двор дремеше в тази последна седмица от лятната сесия. Той махна на Ив, Бил и Дон и забърза към изхода. Оттогава не ги беше виждал.

Спря на долния етаж на ректората, влезе в една телефонна кабина и позвъни вкъщи. Никой не вдигна. Нямаше нищо странно: Чарли бе при Дуганови, а Вики можеше да е излязла на пазар, на фризьор, на гости на Тами Ъпмор или дори на обяд с Айлийн Бейкън. Въпреки всичко в нервите му се завърза още един възел и ги опъна до скъсване.

Най-сетне стигна до изхода и се втурна, подтичвайки към комбито си на паркинга на Принс Хол. Подкара през града към Лейкланд. Шофираше нервно и лошо. Пропускаше светофари, занасяше и едва не събори едно хипи от десетскоростната му „Олимпия“. Хипито му направи неприличен знак. Анди едва го забеляза. Сърцето му вече блъскаше като хидравличен чук. Чувстваше се като натъпкан със силна доза наркотик.

Живееха на Конифър Плейс. В обедната августовска горещина тя му се видя съмнително пуста. Това само усили чувството му, че се е случило нещо лошо. Улицата изглеждаше по-широка от обикновено заради малкото коли, останали паркирани до тротоарите. Дори няколкото деца, които играеха тук-там, не можеха да разсеят странното усещане за пустота; повечето обядваха или бяха на детската площадка. Мина мисис Флин от Лоръл Лейн с пазарска количка. Кръглото й като футболна топка шкембенце се очертаваше под прилепналите жълтозелени панталони. Навсякъде край улицата лениво се въртяха пръскачки, ръсеха с капчици вода тревата и вдигаха цветни дъги във въздуха.

Анди качи едната страна на колата върху тротоара и натисна педала на спирачката така, че предпазният му колан се заключи и предницата занесе. Той изгаси мотора на скорост, нещо, което не правеше никога, и тръгна по напуканата циментова пътека, която все не се наканваше да закърпи. Токовете му безсмислено потракваха. Забеляза, че щорите на големия прозорец в хола (панорамен прозорец, както го нарече посредникът, продал им къщата, тук имате един прекрасен панорамен прозорец) са спуснати и придаваха на къщата затворен, потаен вид, който никак не му харесва. Дали и преди е спускала щорите? За да не нахлува вътре лятната горещина? Не знаеше. Колко много неща за живота й в негово отсъствие му бяха неизвестни!

Той хвана бравата, но тя не се превъртя, а се изплъзна под пръстите му. Дали заключваше вратата, когато го нямаше? Не му се вярваше. Не беше в стила на Вики. Тревогата му — вече прераснала в ужас — се засили. И все пак имаше един миг (макар че никога после нямаше да си го признае), един кратичък миг, в който бе изцяло завладян от желанието да загърби тази заключена врата. Просто да офейка. Без да се интересува от Вики или Чарли, или от неубедителните оправдания, които щяха да дойдат по-късно.

Просто да избяга.

Вместо това Анди бръкна в джоба си за ключовете.

В нервността си ги изпусна и трябваше да се наведе да ги вдигне — ключовете за колата, ключа от източното крило на Принс Хол, почернялото ключе от катинара на веригата, с която препречваше пътя на деди в края на всяко лятно посещение. Интересно как ключовете имат свойството да се натрупват.

Отключи вратата. Влезе и я затвори зад себе си. Светлината в хола беше мъглява, болнаво жълта. Беше горещо. И тихо. О, Господи, колко бе тихо!

— Вики?

Никакъв отговор. Значи я нямаше. Обула си е обувките за хойкане, както обичаше да ги нарича, и е отишла на пазар или на гости. Само че не беше така. Сигурен бе. А ръката му, дясната му ръка… защо ли така туптяха пръстите му?

— Вики?

Отиде в кухнята. Там имаше малка масичка с три стола. Той, Вики и Чарли обикновено закусваха в кухнята. Сега единият от столовете лежеше на една страна като умряло куче. Солницата бе съборена и по масата имаше разсипана сол. Без да се усеща, Анди щипна малко с палеца и показалеца на лявата си ръка, хвърли я през рамо и промърмори беззвучно, както и баща му и дядо му бяха правили преди него: „Сол, сол, мед, мед, стой далеч, лош късмет.“

Върху котлона имаше тенджера със супа. Беше студена. Празната консерва от супата стоеше на плота. Обяд за един. Но къде е тя?

— Вики! — викна той по стълбите към приземния етаж. В мокрото помещение и стаята за развлечения, заемащи цялата дължина на къщата долу, беше тъмно.

Никакъв отговор.

Огледа се пак из кухнята. Чисто и подредено. Две от рисунките на Чарли, направени във Ваканционното църковно училище19, което бе посещавала през юли, бяха закачени върху хладилника с помощта на мънички пластмасови зеленчуци на магнитна основа. Една сметка за ток и една за телефон, забучени на шиша с табелката: „Отложете докрай плащането.“ Всичко бе на мястото си, за всичко имаше място.

Само дето столът беше прекатурен. Само дето солта бе разсипана.

Устата му беше суха и гладка като хром в летен ден.

Анди се качи горе, надникна в спалнята на Чарли, в тяхната спалня и в спалнята за гости. Нищо. Върна се обратно през кухнята, щракна светлината на стълбите и слезе долу. Пералнята зееше отворена. Сушилнята впери в него изцъкленото си илюминаторно око. Между тях на стената висеше сувенирната кърпа, която Вики бе купила отнякъде, с надписа: „МИЛА, НИЕ ВСИЧКИ СМЕ ИЗПРАНИ20“. Анди влезе в стаята за развлечения и затърси пипнешком ключа на лампата. Пръстите му се плъзгаха по стената в налудничаво очакване нечия ледена ръка да ги стисне и отведе до целта им. Най-сетне напипа ключа и флуоресцентните тръби, монтирани зад окачения таван, блеснаха.

Това беше хубава стая. Той бе прекарал тук много време в поправяне на разни неща, подсмихвайки се вътрешно, защото се беше превърнал точно в онова, което като студент се бе заклел никога да не стане. Цялото семейство беше прекарало много време тук, долу. Имаше вграден в стената телевизор, маса за пинг-понг, огромна дъска за табла. Край една от стените бяха подредени още настолни игри, няколко дебели книги бяха поставени върху ниска масичка, която Вики бе направила от хамбарна дъска. Цяла една стена беше заета от етажерки, пълни с джобни издания на книги. По другите висяха няколко пана от вълна, изплетени от Вики: тя се шегуваше, че е страшна на малките пана, но няма сили и търпение да изплете едно цяло, проклето одеяло. Тук бяха и книжките на Чарли, върху специални детски лавички, грижливо подредени по азбучен ред, на което Анди я бе научил преди две зими, през една скучна снежна вечер, и което още й се струваше безкрайно интересно.

Една хубава стая.

Една празна стая.

Той се опита да изпита облекчение. Предчувствието, предупреждението, наричай го както щеш, е било погрешно. Тя просто не е тук. Анди изгаси и се върна в мокрото помещение.

Пералнята, с отвор отпред, купена за шейсет долара от една разпродажба, още зееше отворена. Той я затвори, без да мисли, както бе хвърлил и щипка от разсипаната сол през рамо. Върху остъклената вратичка имаше кръв. Не много. Само три-четири капки. Но беше кръв.

Анди застина, втренчен в нея. Тук долу бе по-хладно, прекалено хладно, като в морга. Той погледна към пода. По пода имаше още кръв. Дори не бе засъхнала. В гърлото му се надигна тих вопъл.

Започна да обикаля из мокрото помещение, което беше само една малка ниша с бели, измазани стени. Отвори коша за дрехи. Нямаше нищо, освен един чорап. Надникна в шкафчето под мивката. Нищо, освен кутии и шишета с перилни и почистващи препарати. Погледна под стълбите. И там нищо, само паяжини и пластмасовия крак на една от старите кукли на Чарли — този откъснат крайник кой знае откога лежеше тук в търпеливото очакване да го намерят.

Той отвори вратичката между пералнята и сушилнята и дъската за гладене изсвистя и се стовари на земята, а зад нея, със сгънати и завързани крака, чиито колена се опираха в брадичката й, с отворени очи на мъртвец, се намираше Вики Томлинсън Макджий. Устата й бе затъкната с парцал за чистене. Из въздуха се разнесе тежката, противна миризма на политура за мебели.

Анди издаде нисък, задавен стон и се препъна назад. Ръцете му се размахаха, сякаш за да отхвърлят това ужасно видение, и една от тях удари по контролното табло на сушилнята, която се включи с бръмчене. Вътре се замятаха и затракаха дрехи. Той изкрещя. И тогава побягна. Изтича нагоре по стълбите, препъна се, като взимаше завоя към кухнята, и се просна, удряйки чело в покрития с линолеум под. Надигна се и седна задъхан.

Всичко се върна. Върна се със забавени движения, като повторение на момент от ръгби, където виждаш как спъват предния защитник или хващат печелившия пас. То щеше да го преследва в сънищата му занапред. Вратата се люшва отворена, дъската за гладене пада с трясък, напомнящ спускането на гилотина, и се появява жена му, натъпкана в тясната дупка отдолу, с уста, затъкната с парцал, използван за полиране на мебелите. Споменът се върна с най-малките подробности и Анди усети, че пак ще изкрещи, затова захапа ръката си и навън се промъкна само неясен, приглушен вой. Направи го два пъти и сякаш нещо от него излезе на свобода и той се успокои. Това бе фалшивото спокойствие на шока, но то можеше да бъде използвано. Неопределеният страх и ужас се стопиха. Туптенето в дясната му ръка изчезна. И мисълта, която сега се прокрадна в ума му, беше студена като обзелото го спокойствие, студена като шока и тази мисъл бе Чарли.

Той стана, запъти се към телефона, после се обърна пак към стълбите. Застина горе за миг, прехапал устни, после се стегна и тръгна надолу. Сушилнята продължаваше да се върти. Вътре имаше само един чифт негови дънки и голямото месингово копче на талията потракваше при всеки оборот. Анди я изключи и погледна в нишата за дъската за гладене.

— Вики — промълви нежно той.

Тя го гледаше с мъртвите си очи, неговата жена. Анди се беше разхождал с нея, бе държал ръката й, беше влизал в тялото й в тъмнината на нощта. Улови се, че си спомня вечерта, в която тя бе препила на едно събиране на факултета и той бе държал главата й, докато повръщаше. И деня, в който той миеше колата и за миг прескочи до гаража да вземе автосапуна, а тя вдигна маркуча, изтича подире му и го пъхна в панталоните му. Спомни си сватбата им и как я целуна пред всички, наслаждавайки се на тази целувка, на устните й, на пълните й нежни устни.

— Вики — изтръгна се от гърдите му дълга, трепетна въздишка.

Издърпа я навън и извади парцала от устата й. Главата й клюмна, отпусната върху рамото й. Разбра, че кръвта е покапала от дясната й ръка, където няколко нокътя бяха изтръгнати. Освен малкото ручейче, протекло от едната й ноздра, никъде другаде нямаше кръв. Вратът й бе счупен с един-единствен силен удар.

— Вики — прошепна той.

Чарли, прошепна съзнанието му в отговор.

В непоклатимото спокойствие, което изпълваше главата му, той разбра, че Чарли е станала важната, единственото важно нещо сега. Обвиненията оставаха за бъдещето.

Той се върна в стаята за развлечения, този път, без да си прави труда да светва лампите. В другия край, до масата за пинг-понг, имаше канапе с метната върху него покривка. Той я взе, върна се в мокрото помещение и покри с нея Вики. Неподвижните й очертания под покривката на канапето изглеждаха още по-страшни. Той се втренчи в тях като хипнотизиран. Нима тя никога вече няма да помръдне? Възможно ли е това?

Анди откри лицето й и я целуна по устните. Те бяха студени.

„Изтръгнали са й ноктите! — дивеше се мисълта му. — Боже Господи, те са й изтръгнали ноктите.“

И той знаеше защо. Искали са да научат къде е Чарли. По някакъв начин са загубили следите й, когато отиде на гости на Тери Дуган, вместо да се прибере вкъщи след дневния лагер. Паниката е сложила край на наблюдението. Убили са Вики — или преднамерено, или някой от агентите на Арсенала се е престарал. Анди коленичи до нея и си помисли, че в страха си тя може да е направила нещо много по-внушително от това да затвори вратата на хладилника през стаята. Може да е блъснала или да е подкосила краката на някого. Много жалко, че не е имала достатъчно сили да ги запрати към стената поне с осемдесет километра в час, помисли си той.

Може пък да са знаели само толкова, колкото да ги изнерви, допусна той. Възможно е дори да са имали специални нареждания: „Жената може да бъде крайно опасна. Ако направи нещо — каквото и да е — и изложи на опасност операцията, елиминирайте я. Веднага.“

А може и просто да не обичат да оставят свидетели. В края на краищата на риск бе изложено доста повече от дела им в долара на данъкоплатеца.

Но кръвта. Трябва да помисли за кръвта, която дори не беше засъхнала, когато я откри, а само лепнеше. Те са изчезнали не много преди да пристигне той.

Съзнанието му се обади по-настойчиво: Чарли!

Той целуна пак жена си и й обеща:

— Ще се върна, Вики.

Но никога повече не я видя.

Качи се горе при телефона и намери номера на Дуганови в тефтерчето на Вики. Позвъни и Джоун Дуган се обади.

— Здравей, Джоун. — И сега шокът му помагаше: гласът му беше съвършено спокоен, направо делничен. — Бих ли могъл да поговоря с Чарли за секунда?

— С Чарли ли? — изненада се мисис Дуган. — Ами че тя тръгна с онези двама твои приятели. Учителите. Да не би… не трябваше ли?

Нещо в него рязко се стрелна нагоре, а после падна. Сърцето му, може би. Но нямаше никакъв смисъл да плаши тази приятна жена, която бе виждал едва четири-пет пъти. Това нямаше да му помогне, нито пък щеше да помогне на Чарли.

— Проклятие! — промърмори той. — Надявах се да я хвана още там. Кога тръгнаха?

Мисис Дуган явно се извърна от слушалката.

— Тери, кога тръгна Чарли?

Чу се детско гласче, което изчурулика нещо. Не можа да разбере какво. Между пръстите на ръцете му избиваше пот.

— Тери казва, че преди около петнайсет минути — мисис Дуган започна да се извинява: — Аз перях и нямах часовник. Единият слезе долу и говори с мен. Всичко е наред, нали, мистър Макджий? Той изглеждаше порядъчен…

Обзе го налудничав порив да й се изсмее: „Переше, нали? Това е правела и жена ми. Намерих я натикана под дъската за гладене. Извадила си късмет днес, Джоун.“

Вместо това избърбори нехайно:

— Чудесно. Направо към къщи ли тръгнаха?

Въпросът беше прехвърлен към Тери, която отвърна, че не знае. Великолепно, помисли си Анди. Животът на дъщеря ми е в ръцете на друго шестгодишно момиченце.

Той се улови за сламка.

— Трябва да са слезли до пазара на ъгъла. Би ли попитала Тери дали са били с колата или с фургона? Да не би да се размина с тях.

Този път му се обади Тери.

— С фургона бяха. Заминаха със сив фургон, като този на бащата на Дейвид Пасиоко.

— Благодаря.

Мисис Дуган отвърна, че няма за какво. Пак го обзе порив, този път направо да изкрещи: „Жена ми е мъртва! Жена ми е мъртва, а ти защо си продължила да переш, докато дъщеря ми се е качвала в някакъв сив фургон с двама непознати мъже?“

Вместо да изкрещи това или каквото и да било друго, Анди затвори и излезе. Жегата се стовари отгоре му и той леко се олюля. Толкова ли беше горещо, като дойде? Сега му се струваше много по-горещо. Пощаджията бе идвал. От кутията стърчеше някаква рекламна брошура, която я нямаше преди. Пощаджията беше идвал, докато той е бил долу, люлеейки на ръце мъртвата си жена. Неговата бедна, мъртва Вики: те й бяха изтръгнали ноктите и интересно — много по-интересно от свойството на ключовете да се трупат — как смъртта на ближния постоянно те напада изневиделица и ти напомня за себе си. Опитваш се да вървиш на зигзаг, опитваш се да се защитиш от една страна, а тя връхлита точно от обратната. Смъртта е играч на ръгби, помисли си той, голям играч. Смъртта е Франко Харис, Сам Кънингам или Джо Грийн, който вечно те събаря по задник, щом преминеш централната линия.

Накарай краката си да се размърдат, помисли си той. Петнайсет минути преднина — не е чак толкова много. Следите им още не са се заличили, стига Тери Дуган да не бърка петнайсет минути с половин час или два часа. Все едно, това няма значение. Тръгвай.

И Анди тръгна. Върна се при колата, спряна с две гуми върху тротоара. Отвори шофьорската врата и се извърна назад, към спретнатата крайградска къща с полуизплатени вноски. Банката разрешаваше при нужда да се ползва „платежна ваканция“ два месеца в годината. Анди никога не бе имал нужда. Той се взря в къщата, задрямала под слънцето, и отново аленият пламък на щръкналата от пощенската кутия рекламна брошура грабна ужасения му поглед и луп! — смъртта го халоса тъй, че очите му се замъглиха и стисна зъби.

Влезе в колата и подкара към улицата на Тери Дуган. Макар да не съществуваше никаква реална, логическа възможност да открие следите им, той хранеше сляпа надежда. Оттогава не беше виждал къщата си на Конифър Плейс в Лейкланд.

Сега шофираше по-добре. Сега, когато знаеше най-лошото, шофираше много по-добре. Включи радиото и Боб Сийгър запя.

Караше през Лейкланд с най-голямата скорост, която смееше да си позволи. В един ужасен момент изведнъж забрави името на улицата, но после си го спомни. Дуганови живееха на Бласмор Плейс. Двамата с Вики си правеха шеги с адреса им: Бласмор Плейс с къщи, проектирани от Бил Блас. Усмивката се плъзна по устните му и луп! — фактът, че тя е мъртва, пак го халоса и разтърси.

Стигна до Бласмор Плейс за десет минути. Тя беше къса, задънена уличка. Никакъв сив фургон не би могъл да излезе от другия й край, където една мрежа я отделяше от двора на училището „Джон Глен“.

Анди паркира на ъгъла на Бласмор Плейс и Ридж Стрийт. Там се намираше къща, боядисана в бяло и зелено. Над тревата се въртеше пръскачка. Отпред играеха момиченце и момченце, около десетгодишни. Те караха поред скейтборд. Момиченцето беше с къси панталонки и по колената му имаше цяла колекция от драскотини.

Той излезе от колата и се запъти към децата. Те внимателно го огледаха от горе до долу.

— Здравейте — поздрави Анди. — Търся дъщеря си. Тя е минала оттук преди около половин час в сив фургон. Била е… с няколко мои приятели. Да сте видели сив фургон?

Момченцето вдигна неопределено рамене.

Момиченцето се заинтересува:

— Тревожите ли се за нея, мистър?

— Ти видя фургона, нали? — попита мило Анди и много лекичко я тласна. Повече би било противопоказно. Тя щеше да започне да вижда фургона във всяка пожелана от него посока, включително и към небето.

— Да, видях един фургон — тя се качи на скейтборда, пързулна се до пожарния кран на ъгъла и скочи долу. — Замина ей натам.

Тя посочи нагоре по Бласмор Плейс. Две или три преки по-нататък минаваше Карлайл Авеню, една от главните артерии на Харисън. Анди предполагаше, че са тръгнали по този път, но не беше лошо да е сигурен.

— Благодаря — каза той и пак се качи в колата.

— Тревожите ли се за нея? — повтори момиченцето.

— Да, тревожа се малко — отговори Анди.

Той обърна и се отправи към кръстовището с Карлайл Авеню. Безнадеждно беше, съвсем безнадеждно. Усети, че го обзема паника, съсредоточена засега в една гореща точица, но на път да го завладее. Отърси се от нея и насочи цялото си внимание към откриването на следите. Ако се наложи, ще използва и тласъка. Ще го пуска по малко, където потрябва, и няма да му стане нищо. Благодари на Бога, че не си е служил с таланта — или проклятието си, ако предпочитате — цяло лято. Сега бе зареден догоре.

Карлайл Авеню беше четирилентово и това кръстовище се регулираше със светофар. Отдясно се намираше една автомивка, а отляво — изоставен ресторант. Отсреща имаше автобусна спирка и магазин за фотоапарати. Ако са завили наляво, значи са се насочили към града. Надясно пътят водеше към летището и Междущатско шосе 80.

Анди влезе в автомивката. Един младеж с невероятно буйна червена грива, разпиляна над яката на убитозелената му престилка, се появи с танцова стъпка, ближейки сладолед на клечка.

— Няма начин, братче — изстреля той, преди Анди да е успял дори да си отвори устата. — Плакнещото устройство се счупи преди около час. Затворено е.

— Не искам миене. Търся един сив фургон, който вероятно преди половин час е минал през кръстовището. Дъщеря ми е в него и аз малко се тревожа за нея.

— Мислиш някой да не я е отмъкнал ли? — продължаваше да ближе сладоледа младежът.

— Не, съвсем не — каза Анди. — Видяхте ли фургона?

— Сив фургон? Хей, приятелче, имаш ли някаква представа колко коли минават оттук само за час? Или за половин час? Карлайл е натоварена улица, братче. Страшно натоварена.

Анди посочи с палец през рамо.

— Идвал е откъм Бласмор Плейс. Тя не е толкова натоварена.

Приготви се да добави лек тласък, но не беше необходимо. Внезапно очите на младежа светнаха. Той счупи сладоледа си на две и с едно-единствено невероятно смукване погълна цялата пурпурна половинка.

— Да, да, точно така. Видях го. Знаеш ли защо го забелязах? Защото се шмугна през нашата алея и избягна светофара. На мен самия ми е все тая, но шефа го дразни до посиняване. Макар че днес едва ли му е до това, като ни се е разкапало плакнещото устройство. Днес той си има друго, от което да се дразни.

— Значи фургонът зави към летището?

Момъкът кимна, метна през рамо клечката от сладоледа и се захвана с останалата половинка.

— Надявам се да си намериш детето, приятелче. Не ми се сърди, но ще ти дам един дребен, безплатен съвет — обади се на ченгетата, щом си разтревожен.

— Няма да ми помогнат — рече Анди. — Обстоятелствата са особени.

Той отново се качи в колата и зави по Карлайл Авеню. Сега пътуваше на запад. Областта беше осеяна с бензиностанции, автомивки, закусвални, паркинги за използвани коли. Едно лятно кино рекламираше филмите „Смилачи на трупове“ и „Окървавени търговци на смърт“. Анди погледна афишите и в ушите му отново изтрещя дъската за гладене, падаща от нишата като гилотина. Стомахът му се преобърна.

Мина под един знак, който съобщаваше, че ако желаете, можете да излезете на Междущатско шосе 80 след три километра. По-нататък имаше друг знак, със самолет. Дотук добре. Ами сега?

Изведнъж той спря на паркинга пред „Пицарията на Шейки“. Нямаше никаква полза да разпитва наоколо. Както каза момчето от автомивката, Карлайл е натоварена улица. Ако ще да тласка хората, докато мозъкът му потече през ушите, само ще се обърка. Така или иначе, възможностите бяха две — Междущатският или летището. Сигурен беше в това. Дамата или тигърът21.

Никога през живота си не бе опитвал да предизвика някое от предчувствията си. Просто ги приемаше като дарове, когато идваха, и обикновено се съобразяваше с тях. Сега се отпусна на шофьорската седалка, допря слепоочия с върховете на пръстите си и се опита да повика нещо. Моторът работеше на празен ход, радиото свиреше. „Ролинг стоунс“. Танцувай, малка сестричке, танцувай.

Чарли, помисли си той. Отишла бе при Тери с дрехи, натъпкани в торбата, която носеше едва ли не навсякъде. Вероятно и това е спомогнало да се заблудят. Последния път, когато я видя, тя беше облечена с дънки и оранжево яке. Косата й както обикновено бе сресана на миши опашчици. Едно безгрижно „довиждане, тате“, една целувка и… Боже Господи, Чарли, къде си сега?

Нищо не идваше.

Няма значение. Постой още малко. Послушай „Стоунс“. „Пицарията на Шейки“. По ваш избор, мека или хрускава. Плащаш си и си избираш, както обичаше да казва деди Макджий. „Стоунс“ убеждават малката сестричка да танцува, да танцува, да танцува. Куинси казва, че сигурно ще я затворят в някоя стаичка в името на свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци. Вики. В началото никак не им вървеше със секса. Тя се страхуваше до смърт. Наричай ме Ледената девица, проплака тя след онзи пръв, нещастен опит. Никакъв секс, моля, ние сме англичани. Ала експериментът със „Серия шест“ им помогна донякъде — бяха достигнали степен на взаимност, равна на съвъкупление. И все пак беше трудно. Напредваха малко по малко. Нежност. Сълзи. Вики започва да отговаря, после се стяга, крещи: „Недей, ще боли, недей, Анди, спри!“ И пак експериментът със „Серия шест“, споделеното преживяване му помогна да продължава с упорството на касоразбивач, който знае, че има начин, винаги има начин. И ето че една нощ преминаха бариерата. По-късно дойде нощ, когато им стана хубаво. А след известно време беше направо великолепно. Танцувай, малка сестричке, танцувай. Той седя до нея, докато раждаше Чарли. Едно бързо, лесно раждане.

Нищо не идваше. Следите се заличаваха, а той не бе открил нищо. Летището или Междущатският? Дамата или тигърът?

„Стоунс“ свършиха. „Дуби Брадърс“ се затюхкаха закъде сме без любов. Анди не знаеше. Слънцето печеше. Прясно боядисаните маркировки се белееха върху асфалта пред пицарията. Паркингът беше почти пълен. Бе обяд. Дали Чарли е обядвала? Дали ще я нахранят? Може

(може да спрат да си починат в някое от крайпътните ресторантчета — в края на краищата не могат да карат не могат да карат не могат да карат)

Докъде? Не могат да карат докъде?

(не могат да карат чак до Вирджиния, без да си починат, нали? Едно дете не може да издържи такова пътуване, без да му се допишка, нали?)

Той се изправи, изпълнен с огромно, но сковаващо чувство на признателност. То дойде от само себе си в главата му. Не летището, както би решил, ако се осланяше на предположенията си. Не летището, а Междущатският. Нямаше гаранции, че предчувствието му е истинско, но беше почти сигурен. Което бе значително по-добре, отколкото да няма никаква представа. Анди обърна колата по прясно боядисаната стрела, сочеща изхода, и отново зави надясно по Карлайл. Десет минути по-късно летеше на изток по Междущатския, пъхнал квитанцията за платената такса в измачканото академично издание на „Изгубеният рай“ на седалката до себе си. След още десет минути Харисън, щата Охайо, беше зад гърба му. Той бе започнал пътуването на изток, което щеше да го доведе до Ташмор, Върмонт, четиринайсет месеца по-късно.

Продължаваше да е спокоен. Беше усилил радиото и то му помагаше. Вървяха песен след песен, от които само по-старите му бяха познати, защото преди три-четири години престана да слуша поп-музика. Без някаква особена причина, просто така се получи. Те все още имаха преднина, но спокойствието му настояваше със собствената си студена логика, че тя не е кой знае колко голяма… и само ще си търси белята, ако вземе да фучи в най-лявата лента с над сто и двайсет.

Анди закова скоростомера на сто с идеята, че похитителите на Чарли няма да рискуват да превишат максималната позволена скорост от деветдесет километра в час. Вярно е, че можеха да размахват служебните си карти пред всеки спрял ги полицай, но въпреки това щеше да им е трудно да обяснят какво е това шестгодишно дете с тях, което се скъсва да пищи. Щяха да се забавят и да изпаднат в немилост пред онзи, който дърпаше конците в това представление.

„Може да са я упоили и скрили — прошепна подсъзнанието му. — В такъв случай и да ги спрат за превишена скорост, само ще си покажат картите и ще продължат. Кое охайско щатско ченге ще се втурне след фургон, собственост на Арсенала?“

Анди се мъчеше да обори това ужасно предположение, докато летеше през Източен Охайо. Първо, може да ги е страх да упоят Чарли. Упояването на дете може да се окаже коварно нещо, ако не си специалист… а те може и да не са сигурни каква упойка ще подейства на силата, която искат да изследват. Второ, някое щатско ченге може просто да се запъне и въпреки всичко да провери фургона или поне да ги задържи, докато провери валидността на картите им. Трето, защо да си чупят краката от бързане? Те си нямат и понятие, че някой ги преследва. Още нямаше един часа. А Анди би трябвало да остане в университета до два. Агентите на Арсенала очакват той да се прибере вкъщи не по-рано от два и двайсет и сигурно разчитат да минат от двайсетина минути до два часа, преди да вдигне тревога. Защо им е да се трепят тогава?

Анди подкара малко по-бързо.

Минаха четирийсет минути, после петдесет. Изглеждаха повече. Взе да се поти; през изкуствения лед на спокойствието на шока го загриза тревога. Дали наистина фургонът е някъде напред, или така му се иска да вярва?

Потоците движение се сливаха и разделяха. Видя два сиви фургона. Никой от тях не приличаше на онзи, който се бе въртял из Лейкланд. Единият го караше възрастен мъж с развяна бяла коса. Другият беше пълен с хипита, които пушеха марихуана. Шофьорът забеляза, че Анди внимателно ги разглежда, и му махна с оръфания си фас. Момичето до него му прати въздушна целувка. След това останаха зад него.

Започваше да го боли глава. Движението бе претоварено, слънцето грееше силно. Колите бяха богато украсени с хром и всяко парченце хвърляше своя слънчева стрела в очите му. Той мина край знак, на който пишеше: „МЯСТО ЗА ПОЧИВКА НА 1 КИЛОМЕТЪР“.

Намираше се в най-лявата лента, но даде мигач и веднага се шмугна вдясно. Намали скоростта на седемдесет, а после и на шейсет. Задмина го малка спортна кола и шофьорът ядосано свирна с клаксон, докато минаваше край него.

„МЯСТО ЗА ПОЧИВКА“, обявяваше табелата. Тук нямаше крайпътен ресторант, а само паркинг, чешмичка и тоалетни. Бяха паркирани четири-пет коли и един сив фургон. Сивият фургон. Беше почти сигурен. Сърцето му заблъска в гърдите. Той взе завоя с рязко извиване на волана и гумите издадоха лек, жалостив вой.

Бавно подкара по входната алея към фургона, като се оглеждаше и се опитваше да възприеме всичко наведнъж. Две семейства бяха насядали около масички за пикник. Едната групичка тъкмо се гласеше да си тръгва, майката прибираше остатъците от храната в ярък, оранжев сак, бащата и двете деца изхвърляха отпадъците в кошчето за боклук. На другата масичка млад мъж и жена ядяха сандвичи и картофена салата. Между тях, в столче за носене, спеше бебе. То беше облечено в кадифено гащеризонче, обсипано с танцуващи слончета. На тревата, между два красиви и големи стари бряста, седяха две момичета на около двайсет години и също обядваха. Нямаше и следа от Чарли или от някакви мъже, които да са достатъчно млади и сурови на вид, за да са от Арсенала.

Анди изгаси мотора. Вече усещаше как пулсът бие в слепоочията му. Фургонът изглеждаше празен.

От дамската тоалетна се показа бабичка с бастун и бавно се запъти към стар бискейн с цвят на бургундско вино. Един джентълмен, горе-долу на същата възраст, се измъкна иззад волана, обиколи отпред, отвори вратата и й помогна да се качи. После се върна обратно, запали бискейна, който изхвърли силна струя масленосин пушек от ауспуха си и потегли.

Вратата на мъжката тоалетна се отвори и се появи Чарли. Отляво и отдясно я заграждаха двама мъже на около трийсет, в спортни сака, разгърдени ризи и тъмни панталони. Празният поглед на Чарли се рееше ту към единия, ту към другия от пазачите й. Червата на Анди безпомощно се запремятаха. Тя носеше торбата си. Вървяха към фургона. Чарли каза нещо на единия и той поклати глава. Тя се обърна към другия, който вдигна рамене, посъветва се с партньора си над главата на Чарли и той кимна. Тримата тръгнаха към чешмичката.

Сърцето на Анди биеше по-бързо от всякога. Из тялото му се разливаше адреналин на нервни, резки тласъци. Той беше изпълнен със страх, ала в него се надигаше и нещо още по-силно и то бе гняв, всепоглъщаща ярост. Яростта беше по-добра и от спокойствието. Изпитваше почти сладост. Тези двамата бяха убили жена му и отвлекли дъщеря му и ако не бяха начисто с Бога, направо не им завиждаше!

Те вървяха с гръб към него към чешмичката. Анди излезе от колата и се скри зад фургона.

Четиричленното семейство, което току-що бе свършило обяда си, отиде при един нов, среден размер форд и се качи. Докато маневрираха на заден ход, майката погледна към Анди без абсолютно никакво любопитство, както се гледат хората по време на дълго пътуване с чести спирания през храносмилателните пътища на американските платени магистрали. Те потеглиха и пред очите на Анди се мярна мичиганският им номер. На паркинга останаха три коли, сивият фургон и комбито на Анди. Едната кола принадлежеше на момичетата. През полето бавно се разхождаха още двама души, а в малката будка за информация един мъж разглеждаше картата на Междущатско шосе 80, пъхнал ръце в задните джобове на дънките си.

Анди нямаше никаква представа какво ще направи.

Чарли спря да пие. Единият от двамата мъже се наведе и накваси устни. После тримата се запътиха към фургона. Анди ги наблюдаваше иззад левия заден калник. Чарли изглеждаше изплашена, истински изплашена. Беше плакала. Без да знае защо, Анди пробва задната врата на фургона, но тя бе заключена.

Внезапно той се показа в цял ръст.

Те реагираха светкавично. Познаха го, преди още по лицето на Чарли да се изпише радостта и да изпълни празнотата, предизвикана от преживения шок.

— Тате! — извика пронизително тя и накара младата двойка с бебето да се огледа. Едно от момичетата под брястовете засенчи очи, за да види какво става.

Чарли понечи да се затича към него, но единият агент я сграбчи за рамото и я придърпа назад към себе си, свличайки торбата от ръката й. Миг по-късно той държеше пистолет. Беше го измъкнал изпод сакото си, подобно на фокусник, който прави коварен номер. Той опря дулото върху слепоочието на Чарли.

Другият се отдалечи полека от пленничката и партньора си и се насочи към Анди. Бе бръкнал под сакото си, ала явно не бе така добър във фокусите и още не беше извадил пистолета си.

— Махни се от фургона, ако не искаш дъщеря ти да пострада! — изръмжа онзи с пистолета.

— Тате! — отново извика Чарли.

Анди бавно се отдалечи от фургона. Другият, чиято глава беше преждевременно оплешивяла, вече бе извадил и насочил пистолета си към Анди. Деляха ги по-малко от петнайсет метра.

— Съвсем искрено те съветвам да не мърдаш — изсъска той. — Това е „Колт 45“ и прави гигантски дупки.

Младият мъж с жената и бебето край масичката за пикник стана. Той носеше очила без рамки и имаше строг вид.

— Какво става тук? — попита той с културния говор на преподавател в колеж.

Агентът до Чарли се обърна към него, отмествайки леко дулото на пистолета, за да може младият мъж да го види.

— Държавна сигурност. Стой си на мястото, всичко е наред.

Жената на младия мъж го сграбчи за ръката и го дръпна да седне.

Анди се обърна към оплешивяващия агент и измърмори приятелски:

— Този пистолет май ще ти изгори ръката.

Плешивецът го погледна недоумяващ. После изведнъж изпищя и изпусна револвера, който тупна на тротоара и гръмна. Едно от момичетата под брястовете извика от изненада. Плешивецът си стискаше ръката и подскачаше наоколо. Върху дланта му се появиха бели мехури и набъбнаха като хлебно тесто.

Мъжът до Чарли зяпна удивен в партньора си и без да усети, съвсем измести пистолета от малката главичка.

— Ти си сляп — рече Анди и тласна с всичка сила. Зловеща болка сгърчи непоносимо мозъка му.

Мъжът изкрещя, пусна Чарли и похлупи с ръце очите си.

— Чарли — повика я Анди тихо. Дъщеря му изтича към него и прегърна трепереща краката му. Пътникът в будката за информация изскочи да види какво става.

Стискайки изгорената си ръка, плешивецът тичаше към Анди и Чарли. Лицето му се кривеше ужасно.

— Заспивай! — заповяда Анди и пак тласна. Плешивецът се просна като ударен с брадва. Челото му дрънна върху тротоара. Младата съпруга на строгия млад човек простена.

Жестоко главоболие измъчваше Анди и дълбоко в себе си той се радваше, че е лято и не е използвал тласъка, дори за да накара някой студент да не разваля безпричинно успеха си, може би от май. Беше добре зареден — но все едно, ще трябва да плаща за действията си през този горещ летен следобед.

Слепият се препъваше из тревата, стиснал в длани лице, и пищеше. Той се блъсна в един зелен варел с надпис: „Хвърляйте отпадъците на определените за това места“ и падна сред камарата от разсипани опаковки на сандвичи, бирени кутии, угарки и празни бутилки от газирани напитки.

— Ох, тате, толкова ме беше страх… — Чарли започна да плаче.

— Колата е ей там. Виждаш ли я? — посочи Анди. — Влез вътре и аз ще дойда при теб след минутка.

— Мама тук ли е?

— Не. Влез вътре, Чарли. — Сега не можеше да се оправя и с това. Сега трябваше да се оправи някак с тези свидетели.

— Какво, по дяволите, става? — питаше объркано пътникът от будката за информация.

— Очите ми — крещеше агентът, който бе държал пистолета си до главата на Чарли. — Очите ми, очите ми, какво направи с очите ми, кучи син такъв?

Той се изправи. На едната му ръка беше залепнала опаковка от сандвич. Започна да се олюлява към будката за информация и човекът в дънките пред нея светкавично се скри вътре.

— Върви, Чарли.

— Ще дойдеш ли, тате?

— Да, само след секунда. Върви сега.

Чарли тръгна и русите и миши опашчици заподскачаха. Торбата й още висеше накриво.

Анди мина покрай спящия агент на Арсенала, замисли се какво да прави с пистолета му и реши, че не му трябва. Приближи се до младите хора на масичката за пикник. Задръж топката, каза си той. По малко и полека. Не бива да се стига до ехо. Не бива тези хора да пострадат.

Младата жена грабна бебето от столчето така грубо, че го събуди и то се разплака.

— Не се приближавай, идиот такъв! — извика тя.

Анди изгледа мъжа и жената.

— Онова, което се случи, не е важно — каза той и тласна. Болката отново кацна на тила му като паяк… и се впи навътре.

Младият мъж си отдъхна с облекчение.

— Слава Богу!

Жена му се усмихваше несигурно. Тласъкът не й бе повлиял така силно: майчинският й инстинкт я държеше нащрек.

— Хубаво бебе имате — поласка я Анди. — Момченце е, нали?

Слепецът слезе, политна от тротоара, удари глава в червеното пинто, което вероятно принадлежеше на двете момичета, и изрева. От слепоочието му потече кръв.

— Аз съм сляп! — изкрещя отново той.

Усмивката на младата жена засия.

— Да, момче е. Казва се Майкъл.

— Здравей, Майк — Анди разроши мъха по голата бебешка главица.

— Не мога да разбера защо плаче — оплака се младата жена. — Така хубаво си спеше допреди малко. Трябва да е гладен.

— Сигурно — съгласи се съпругът й.

— Извинете ме.

Анди се запъти към будката за информация. Вече нямаше никакво време за губене. Всеки момент в тази крайпътна лудница можеше да свие още някой.

— Какво става, човече? — попита мъжът с дънките. — Полицейска акция ли?

— Не, нищо не се е случило — Анди тласна лекичко още веднъж. Вече му се повдигаше. Главата му се пръскаше.

— Аха — съгласи се мъжът. — Аз пък тъкмо се мъчех да разбера как да стигна до Шагрин Фолс оттук. Извинете.

И той пак се пъхна в будката.

Двете момичета бяха отстъпили до оградата на съседната частна ферма. Те го гледаха с широко отворени очи. Слепецът сега се тътреше в кръг по тротоара, протегнал вдървено ръце напред, и с хлипане бълваше проклятия.

Анди закрачи бавно към момичетата, с вдигнати ръце, за да им покаже, че в тях няма нищо. Заговори им. Зададоха му въпрос и той им отговори. Скоро и двете се успокоиха и взеха да се усмихват и да кимат. Анди им махна и те му махнаха в отговор. Едва тогава той прекоси бързо през поляната към колата си. По челото му бе избила студена пот, а стомахът му се свиваше. Можеше само да се моли да не дойде никой, преди двамата с Чарли да са тръгнали, защото бе изчерпал тласъка докрай. Вмъкна се зад волана и запали.

— Тате! — възкликна Чарли, хвърли се към него и зарови лице в гърдите му. Той я притисна за миг и се изтегли на заден ход от паркинга. Беше истинско мъчение да си обръща главата назад. Черният кон. Винаги после му хрумваше това сравнение. Беше освободил черния кон от тъмния обор на подсъзнанието си и сега той пак щеше да тъпче напред-назад из мозъка му. Ще трябва да се добере донякъде и да легне. Бързо. Нямаше да може да шофира дълго.

— Черният кон — изломоти той. Задаваше се. Не… Не. Вече беше тук. Туп… туп… туп. Да, тук беше. На свобода.

— Тате, внимавай! — изпищя Чарли.

Слепецът се клатушкаше на пътя точно пред тях. Анди натисна спирачките. Слепецът задумка по капака и се разкрещя за помощ. Отдясно младата майка бе започнала да кърми бебето си. Съпругът й четеше книга. Мъжът от будката за информация се беше присламчил към двете момичета с червеното пинто — сигурно се надяваше на подвизи, достойни за „Пентхаус“22. Проснат на тротоара, плешивецът продължаваше да спи.

Другият агент думкаше по капака на комбито, без да спира.

— Помогнете ми! — ревеше той. — Аз съм сляп! Едно мръсно копеле направи нещо на очите ми. Аз съм сляп!

— Тате — простена Чарли.

В един миг на лудост Анди за малко да натисне газта. В болната му глава се разнесе въображаемо изсвистяване на гуми и глухо изтупкване на колела, преминали през човешко тяло. Той беше отвлякъл Чарли и бе държал пистолет до главата й. Може той да е натъпкал и парцала в устата на Вики, за да не пищи, докато й изтръгват ноктите. Щеше да бъде толкова приятно да го убие… само че тогава по какво щеше да се различава от тях?

Анди натисна клаксона. В главата му се заби ново огнено копие на непоносима болка. Слепецът отскочи от колата като ужилен. Анди изви волана и подкара край него. Последното нещо, което видя в огледалцето, докато навлизаше в движението по магистралата, беше седналият на тротоара слепец с изкривено от гняв и ужас лице… и младата жена, невъзмутимо вдигнала на рамото си бебето Майкъл, за да се оригне.

Той се включи в потока на движението, без да се оглежда. Ревна клаксон; изсвириха гуми. Един голям линкълн заобиколи комбито и шофьорът му им се закани с юмрук.

— Тате, добре ли си?

— Ще бъда — гласът му сякаш идваше от много далече. — Чарли, погледни квитанцията и виж кой е следващия изход.

Забързаните коли се размазваха пред очите му — раздвояваха се, разтрояваха се, пак се съединяваха и после отново отплуваха в призматични фрагменти. Навсякъде хромирани повърхности ослепително отразяваха слънцето.

— Закопчай колана, Чарли.

Следващият изход беше Хамърсмит, на трийсет километра по-нататък. Успя някак да стигне дотам. По-късно прецени, че само мисълта за седящата до него и нуждаеща се от него Чарли го е задържала върху пътя. Както го бе измъкнала и от всичко, което дойде след това. Чарли Макджий, чиито родители веднъж бяха имали нужда от двеста долара.

В подножието на отклонението за Хамърсмит имаше един „Бест Уестърн“ и Анди успя да вземе стая, при това далече от шосето. Използва фалшиво име.

— Те ще ни гонят, Чарли. Аз трябва да поспя. Но само, докато се стъмни. Не можем да си позволим повече… няма да посмеем да си го позволим. Събуди ме, като стане тъмно.

Тя каза още нещо, но той вече падаше върху леглото. Светът се замъгли и сви в сива точка, сетне и тя изчезна и всичко се превърна в мрак, недостижим за болката. Никаква болка и никакви сънища. Когато Чарли го разтърси, за да го събуди в седем и четвърт вечерта, августовският зной в стаята беше лепнещо горещ и дрехите му бяха напоени с пот. Тя се бе опитвала да пусне климатичната инсталация, но не беше успяла да намери ключа.

— Няма значение — успокои я той. Провеси крака към пода и притисна слепоочията си с длани, за да не му се пръсне главата.

— Не ти ли олекна, тате? — попита тя загрижено.

— Малко — отговори той. Наистина му беше олекнало… но съвсем малко. — Ще спрем някъде да хапнем. И ще ми стане по-добре.

— Къде отиваме?

Той бавно поклати глава. Разполагаше само с парите, с които бе излязъл сутринта от къщи — около седемдесет долара. Носеше и кредитни карти, но предпочете да плати за стаята с двете двайсетачки, които винаги носеше в задното отделение на портфейла си (парите ми за бягство, както се шегуваше понякога пред Вики, само че шегата излезе дяволски вярна). Да използва някоя от кредитните карти, беше все едно да вдигне плакат: НАСАМ КЪМ ИЗБЯГАЛИЯ УНИВЕРСИТЕТСКИ ПРЕПОДАВАТЕЛ И НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ. Седемнайсетте долара щяха да им стигнат за няколко сандвича и за един резервоар бензин. След това щяха да останат без пукнат цент.

— Не зная, Чарли — въздъхна той. — Просто бягаме.

— Кога ще вземем мама?

Анди вдигна поглед към нея и главата отново силно го заболя. Спомни си капките кръв по пода и върху вратичката на пералнята. Спомни си миризмата на политура.

— Чарли… — секнаха думите в гърлото му. И без това нямаше нужда от тях.

Тя се взираше в него с разширяващи се очи. Ръката й се плъзна към разтрепераните й устни.

— О, не, тате… моля те, кажи не.

— Чарли…

Тя изпищя.

— О, моля те, кажи не!

— Чарли, тези хора, които…

— Моля те, кажи, че тя е добре, кажи, че е добре, кажи, че е добре!

Стаята, в стаята е толкова горещо, климатичната инсталация не работи, това е всичко, но е толкова горещо, главата го боли, по лицето му избива пот, вече не е студена, а гореща като вряло олио, вряло…

— Не — мълвеше Чарли. — Не, не, не, не, не.

Тя клатеше глава. Мишите й опашчици се мятаха напред-назад и му напомниха за първия път, когато я бяха завели с Вики на лунапарк, въртележката…

Не беше от липсата на климатична инсталация.

— Чарли! — изкрещя той. — Чарли, ваната! Водата!

Тя изпищя. Обърна глава към отворената врата на банята и внезапно вътре лумна син блясък, сякаш изгоря крушка. Подвижният душ падна от стената и издрънча във ваната, изкривен и черен. Няколко от сините плочки се разтрошиха на парченца.

Анди едва я хвана, когато тя се строполи разплакана.

— Тате, съжалявам, съжалявам…

— Всичко е наред — с мъка изрече той и я прегърна.

От разтопената вана заизлиза тънък дим. Всички порцеланови повърхности мигновено се бяха напукали. Сякаш цялата баня беше изпечена в някаква мощна, но неправилно използвана пещ. Хавлиените кърпи тлееха.

— Всичко е наред — повтори той, люлеейки я на ръце. — Чарли, всичко е наред, всичко ще бъде наред, някак си ще стане наред, обещавам ти.

— Искам си мама — изхълца тя.

Анди кимна. И той си я искаше. Здраво притисна детето към себе си и вдиша миризмата на озон, порцелан и печени хавлиени кърпи „Бест Уестърн“. За малко да ги изгори живи и двамата.

— Ще стане наред — говореше й той и я люлееше, без действително да го вярва, но такива са залъгалката, магията, зовът на възрастния през черния кладенец на годините към злочестата яма на едно тероризирано детство; така говори човек, когато нещата не вървят както трябва; това е нощната лампа, която не може да прогони чудовището от гардероба, но поне го задържа на разстояние за мъничко; това е гласът на безпомощността, който въпреки всичко е длъжен да говори.

— Всичко ще бъде наред — убеждаваше я той, без да си вярва, защото като всеки възрастен дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност никога нищо не е наред. — Всичко ще бъде наред.

Анди плачеше. Вече не можеше да се въздържа. Сълзите му преливаха и той с все сила я притискаше към гърдите си.

— Чарли, кълна ти се, всичко ще се оправи.

5

Онова, което не успяха да му окачат на врата — колкото и да са искали, — беше убийството на Вики. Наложи им се просто да заличат случилото се в мокрото помещение. Още по-лесно. Понякога — не често — Анди се чудеше какво ли са си помислили съседите им в Лейкланд. Неизплатени дългове? Семейни неприятности? Може би наркомания или побой над дете? Никой на Конифър Плейс не им бе достатъчно близък, че да обърне повече внимание, отколкото на клюка по време на вечеря, и да забрави като всяко чудо за три дни, след като банката, притежател на ипотеката им, е обявила къщата за продан.

Седнал на пристана и загледан в мрака, Анди разсъди, че в оня ден може да е имал повече късмет, отколкото е подозирал и оценявал. Макар да бе пристигнал твърде късно, за да спаси Вики, той си бе тръгнал преди появата на Чистачите.

Във вестника не излезе нищичко по въпроса, нито ред дори за това как — чудна работа! — един преподавател от Факултета по английска филология на име Анди Макджий взел, че просто изчезнал заедно с цялото си семейство. Може би Арсенала се е погрижил и за това. Сигурно са съобщили, че е изчезнал; поне един, ако не и всички от приятелите, с които бе обядвал тогава, го е направил. Но съобщението не е стигнало до пресата, а, разбира се, данъчните чиновници не дават обявления.

— Биха ми го окачили на врата, ако можеха — рече той, без да съзнава, че говори на глас.

Но не можеха. Съдебният лекар щеше да уточни часа на смъртта и след като се окажеше, че Анди е бил в полезрението на някое незаинтересовано трето лице (а по време на лекцията „Стил и разказ“ от десет до единайсет и половина — на двайсет и пет незаинтересовани трети лица), нямаше начин да го натопят. А дори и да не бе в състояние да представи доказателства за местопребиваването си в критичния период от време, нямаше никакъв мотив.

И така, двамата са убили Вики, а след това са се втурнали към Чарли — но не преди да уведомят Чистачите, както ги наричаше Анди (и дори си ги представяше като такива — млади мъже с гладко обръснати лица, облечени в бели престилки). И малко след като той се е втурнал към Чарли, може би след някакви си пет минути, но почти със сигурност не повече от час, Чистачите са цъфнали пред вратата му. Конифър Плейс си е дремел, а Вики е била Изчистена.

Може дори да са решили — с основание, — че изчезналата съпруга би поставила Анди в по-затруднено положение, отколкото убитата. Няма труп, няма установен час на смъртта. Няма установен час на смъртта, няма алиби. Ще го следят, ще го уговарят и няма да му дават никъде да мръдне. Разбира се, ще разгласят по радиото описанието на Чарли — и на Вики, ако е за въпрос, — но Анди няма да е свободен да ги търси самостоятелно. Затова са я Изчистили и той дори не знае къде е погребана. А може да са я кремирали. Или…

О, проклятие, защо се самоизмъчваш така?

Той рязко стана и изсипа остатъка от „катърския ритник“ на деди през парапета на пристана. Минало — свършено, не може да се промени; време е да престане да мисли за това.

Много хитро, стига да можеш.

Анди вдигна поглед към тъмните форми на дърветата, здраво стисна чашата в дясната си ръка и повтори наум обета си: „Чарли, кълна ти се, всичко ще се оправи.“

6

Тази зима в Ташмор, толкова време след онази страшна вечер, когато се събуди в охайовския мотел, му се струваше, че отчаяното му предсказание най-после се е сбъднало.

Не че прекараха идилично. Скоро след Коледа Чарли настина и хремата и кашлицата й не се оправиха чак до април. В началото вдигна температура. Анди й даваше аспирин на половинки и си казваше, че ако температурата не спадне за три дни, ще трябва да я заведе отвъд езерото при доктора в Брадфорд, независимо от последиците. Но температурата спадна и от простудата останаха само дребните постоянни неприятности. Анди успя да си докара лек случай на премръзване при един незабравим преход през март и за малко не предизвика пожар в една ветровита, ледена нощ през февруари, като препълни печката. По ирония на съдбата Чарли беше тази, която се събуди посред нощ и откри, че в стаята е прекалено горещо.

На четиринайсети декември празнуваха неговия рожден ден, а на двайсет и четвърти март — нейния. Тя навърши осем и понякога Анди се заглеждаше с учудване в нея, сякаш я виждаше за първи път. Чарли не беше вече малко момиченце; стигаше до лакътя му. Косата й отново бе пораснала и тя беше започнала да я сплита, за да не й пада в очите. Щеше да стане красива. Всъщност вече беше, въпреки зачервения си нос.

Нямаха кола. Уилисът на Ърв Мандърс здравата замръзна през януари и Анди предполагаше, че блокът се е спукал. Той го беше палил всеки ден, най-вече от чувство за отговорност, защото след Нова година дори с двойното предаване не биха могли да се измъкнат от мястото на деди. Снегът, накърняван единствено от следи на катерички, няколко елена и една упорита миеща мечка, която идваше да души с надежда около кофата им за боклук, бе достигнал почти метър дълбочина.

В малката барачка зад къщата имаше старомодни ски-писалки — цели три чифта, ала нито един не ставаше за Чарли. Донякъде това бе добре. Анди гледаше да я държи вътре колкото е възможно повече. Можеше да се оправи с хремата й, но не искаше да рискува пак да вдигне температура.

Той откри чифт вехти обувки за ски, прашни и напукани от старост, пъхнати в картонена кутия от тоалетна хартия под масата, на която деди някога бе рендосвал кепенци и правил врати. Анди ги намаза с мас, поразмачка ги и когато ги обу, откри, че все още не може да изпълни обувките на деди, без да натъпче върховете им с вестник. Имаше нещо забавно в това, но и нещо зловещо. През тази зима той много мислеше за деди и се чудеше какво ли би направил той на тяхно място.

Шест пъти се качва на писалките (те не бяха с автомати, а с някаква кошмарна плетеница от ремъци, катарами и халки) и си проправя път през ширналите се ледени простори на езерото Ташмор към кея на Брадфорд. Оттам малък лъкатушен път водеше до градчето, кокетно сгушено сред хълмовете на три километра източно от езерото.

Анди тръгваше винаги преди разсъмване, с раницата на деди на гръб, и никога не се връщаше преди три следобед. Единият път едва изпревари развихрянето на снежна буря, в която щеше да се загуби сред безбрежния лед. Чарли извика от радост, когато се прибра, а после избухна в неудържима, страшна кашлица. От пътуванията до Брадфорд се снабдяваха с провизии и дрехи. Той изхарчи парите за перчене на деди, а по-късно влезе с взлом в три от по-големите вили на отсрещната страна на Ташмор и открадна още. Не се гордееше с постъпката си, но се налагаше, за да оцелеят. Вилите, които избра, биха стрували по осемдесет хиляди долара, ако се продаваха, значи собствениците им можеха спокойно да загубят няколко десетачки, скрити в буркана за курабийки — повечето си ги държаха точно там. Единственото, на което още посегна онази зима, беше големия варел със светилен газ зад една голяма, модерна вила с чудноватото наименование „Стан Безредие“. От този варел той източи около сто и петдесет литра газ.

Ходенето до Брадфорд не му се нравеше. Не му се нравеше пълната увереност, че старчоците, насядали около голямата тумбеста печка в дъното до касата, говорят за непознатия, отседнал в някоя от вилите от другата страна на езерото. Клюките неминуемо се разнасят и понякога попадат в неподходящи уши. Не е необходимо много — само да се пошушне — на Арсенала, за да направят връзката между Анди, дядо му и неговата вила в Ташмор, Върмонт. Но не виждаше друго разрешение. Налагаше се да ядат, а не можеха да изкарат цяла зима на консерви от сардини. Той държеше да има пресни плодове за Чарли, както и витамини и дрехи. Тя беше пристигнала само с една-единствена мръсна блузка, червено клинче и комплект долно бельо. Нямаха лекарства против кашлица, никакви пресни зеленчуци и колкото и да е странно — кибрит. Във всяка от вилите, в които се вмъкна, имаше камина, но се намери едва една кутийка кибрит.

Можеше и да разшири полето си на действие — имаше още много вили, — но пътищата на повечето райони се разчистиха и ташморската полиция патрулираше. А и на доста места имаше по някой и друг целогодишен обитател.

В брадфордския универсален магазин успя да купи всичко, от което имаше нужда, включително и три чифта дебели панталони и три вълнени ризи приблизително с размера на Чарли. Само бельо за момиченца нямаше и се наложи да се примири с шорти осми номер. Те ту възмущаваха, ту разсмиваха Чарли.

Десетте километра път до Брадфорд бяха и бреме, и удоволствие за Анди. Не му се искаше да оставя Чарли сама, не защото й нямаше доверие, а заради вечния си страх да не се върне и да види, че я няма… или че е мъртва. От старите обувки му излизаха пришки, независимо с колко чифта чорапи ги обуваше. Ако се опиташе да се движи твърде бързо, го заболяваше глава и тогава си припомняше малките безчувствени места по лицето си и си представяше мозъка си като протрита автомобилна гума, гума, която толкова дълго и усилено е била използвана, че на места й се подава мрежата. Ако получи удар по средата на това проклето езеро и замръзне, какво ще стане с Чарли?

Но по време на тези пътувания мислеше най-добре. Тишината някак прочистваше съзнанието му. Ташморското езеро не беше широко — пътеката на Анди през него от западния до източния бряг нямаше и километър и половина, — но беше много дълго. Когато се натрупа над метър сняг върху леда през февруари, той се спираше понякога по средата на прекия път и бавно се оглеждаше наляво и надясно. Тогава езерото му приличаше на дълъг коридор, покрит с изумително бели керамични плочки — чист, ненакърнен, простиращ се зад хоризонта и в двете посоки. Отвсякъде го обграждаха посипани като с пудра захар борове. Отгоре беше твърдият, ослепителен и безмилостно син купол на зимата или схлупената, безформена белота на идващия сняг. Можеше да се чуе далечният крясък на врана или приглушеното пукане на разширяващ се лед и това бе всичко. Движението тонизираше тялото му. Между кожата и дрехите му се образуваше топла влажна риза и му бе приятно да се загрява от усилие и да изтрива потта от челото си. Някак си беше забравил това усещане, докато преподаваше Йейтс и Уилямс и поправяше контролни.

В тази тишина и при напрягането на мускулите мислите му се избистряха и той непрекъснато претегляше проблема в ума си. Нещо трябваше да се направи — много отдавна трябваше да е направено, но това вече беше минало. Бяха останали в къщата на деди за зимата, но все още бягаха. Неудобството му от старчоците около печката, с техните лули и инквизиторски очи, беше достатъчно, за да осъзнае този факт. С Чарли бяха притиснати до стената и трябваше да намерят начин да се измъкнат.

А освен това и го беше яд, защото не бе справедливо. Те нямаха право. Той и семейството му бяха американски граждани, би трябвало да живеят в едно свободно общество, а жена му беше убита, дъщеря му отвлечена и двамата с нея ги преследваха като зайци сред храсталака.

Отново си помисли, че ако успее да разкаже всичко на някого, работата би могла да се оправи. Не го бе сторил досега заради онази странна хипноза — същата хипноза, довела до смъртта на Вики. А и не му се щеше дъщеря му да расте като някакъв урод във второкласен панаир. Не му се щеше да я затворят в заведение за душевноболни — нито за доброто на страната, нито за нейно собствено добро. А и най-лошото беше, че продължаваше да се самозалъгва. Дори след като видя жена си натъпкана с парцал в устата в шкафа за гладене, той продължи да се самозалъгва, че рано или късно ще ги оставят на мира. „Играем наужким — както казват децата. — Накрая всеки трябва да върне парите.“

Само дето не бяха деца, не играеха наужким и никой нямаше намерение да връща нищо на него и на Чарли, когато играта свършеше. Тази игра беше завинаги.

В тишината Анди проумя определени трудни истини. По свой начин Чарли си беше урод, не много по-различен от бебетата с неразвити крайници, родени през шестдесетте години от майки, взимали приспивателни, и момичетата от бременности, настъпили въпреки употребата на противозачатъчни средства — докторите не знаели, че четиринайсет или шестнайсет години по-късно те масово ще развият вагинални тумори. Чарли нямаше вина, но това не променяше факта. Чисто и просто нейната уродливост беше скрита. Действията й във фермата Мандърс бяха направо чудовищни и оттогава Анди потръпваше от ужас при мисълта докъде ли се простират способностите й, докъде ли би могла да стигне. Той бе прочел доста книги по парапсихология през годината им на бягство и знаеше, че според съществуващите предположения пирокинезата и телекинезата са свързани с някои слабо изучени жлези с вътрешна секреция. От тези четива бе разбрал, че двата таланта са сродни и повечето докуметирани случаи са с момиченца не много по-големи от Чарли.

Тя се оказа способна да предизвика разрушението във фермата Мандърс, когато бе на седем години. Сега беше на осем. Какво ще стане, когато прехвърли дванайсет и навлезе в пубертета? Може би — нищо. Може би — страшно много. Тя се закле да не пали повече, ами ако я принудят? Ако силата започне да изтича спонтанно? Ако Чарли вземе да пали насън, като реакция на собствения си необикновен пубертет, огнен синоним на нощните полюции, които преживяват повечето подрастващи момчета? Ако накрая Арсенала реши да отзове копоите си… и някоя чуждестранна сила отвлече Чарли?

Въпроси, въпроси.

Прекосявайки езерото, Анди се опитваше да им отговори и неохотно стигаше до увереността, че може би се налага Чарли да бъде поставена под някаква опека до края на живота й, дори само в името на собствената й сигурност. Може би за нея тя е също така нужна, както жестоките ремъци за краката на страдащите от мускулна дистрофия или специалните протези за бебетата с неразвити крайници.

А съществуваше и въпросът за неговото собствено бъдеще. Той помнеше безчувствените места, кръвясалото око. Никой човек не иска да повярва, че собствената му смъртна присъда е подписана и насрочена, и Анди също не го вярваше напълно, но съзнаваше, че още два или три силни тласъка могат да го убият и че нормалната продължителност на живота му вече трябва да е намаляла значително. Налагаше се да се вземат някакви предпазни мерки за Чарли, в случай че с него стане нещо.

Но не по метода на Арсенала.

Не в малката стаичка. Няма да го позволи.

И така, след дълго премисляне, той най-после взе едно болезнено решение.

7

Анди написа шест писма. Те бяха почти идентични. Две до сенаторите на Съединените щати от Охайо. Едно до жената, представляваща избирателния окръг, към който се числеше Харисън, в Камарата на представителите. Едно до „Ню Йорк Таймс“. Едно до чикагския „Трибюн“. И едно до толедския „Блейд“. И шестте писма разказваха случилото се, като започваха с експеримента в Джейсън Гирни Хол и завършваха с принудителното им уединение край езерото Ташмор.

Щом свърши, той даде на Чарли да прочете едно. Тя го проучи бавно и внимателно, загубвайки почти час. За първи път научаваше цялата история, от начало до край.

— Смяташ да го пуснеш по пощата ли? — попита накрая тя.

— Да. Утре. Утре за последен път ще посмея да прекося езерото.

Най-сетне бе започнало да се затопля. Макар и все още дебел, ледът вече непрекъснато пукаше и не се знаеше докога ще е безопасен.

— Какво ще стане, тате?

Той поклати глава.

— Не знам. Мога само да се надявам, че щом веднъж историята излезе наяве, онези ще трябва да се откажат от преследването.

Чарли сериозно кимна.

— Трябваше да го направиш по-рано.

— Да. — Усети, че тя мисли за едва разминалата се катастрофа във фермата Мандърс миналия октомври. — Може би трябваше. Но все не ми оставаше възможност да помисля повечко, Чарли. Умът ми беше зает все с грижата как да избягаме. И през малкото време, което остава за мислене по време на бягство… човек мисли главно глупости. Все се надявах да ни оставят на мира. Допуснах ужасна грешка.

— Няма да ни разделят, нали? — попита Чарли. — Няма да ни разделят с тебе. Ще си останем заедно, нали, тате?

— Да.

Не искаше да признае, че неговата представа какво ще стане след получаването на писмата вероятно е не по-малко смътна от нейната. Това беше просто „след“.

— Тогава за нищо друго не ме е грижа. И нямам намерение никога повече да паля.

— Добре — погали я по косата той. Изведнъж гърлото му се сви от тревожния спомен за една случка недалеч оттук, нещо, за което не бе мислил от години. Разхождаха се с баща му и деди и деди му даде своята „пакостница“ — пушката си, калибър 22. Анди видя една катеричка и поиска да я застреля. Баща му запротестира и тогава деди му направи знак да мълчи, подсмихвайки се под мустак.

Анди се прицели, както го бе учил деди; натисна спусъка леко, вместо да го дръпне рязко (също както го бе учил деди) и застреля катеричката. Тя тупна от клончето си като плюшена играчка и Анди изтича развълнуван към нея, след като върна пушката на деди. Отблизо гледката го порази. Отблизо катеричката не приличаше на плюшена играчка. И не беше мъртва. Той я бе улучил в гърба, тя лежеше умираща в локвичка ярка кръв и живите й черни очи бяха изпълнени с ужасно страдание. Бълхите й, вече узнали истината, се изнизваха от телцето й в три тънки, делови редички.

Нещо го стисна за гърлото и на деветгодишна възраст Анди за първи път изпита силната, стипчива тръпка на самоненавистта. Вцепенен, втренчен в мръсното си убийство, той усещаше присъствието на баща си и дядо си зад гърба си и сенките им, падащи върху него — три поколения Макджий, застинали над една убита катеричка във върмонтските гори. Тогава деди прошепна: „Е, готово, Анди. Как ти се струва?“ и сълзите рукнаха изведнъж, смазващи, горещи сълзи на ужас — той осъзна, че сториш ли нещо, няма връщане назад, и се закле, че вече никога няма да убива с пушка. Закле се в това пред Бога.

„Никога повече няма да паля“ — закле се Чарли и Анди сякаш чу как деди отговаря на неговата клетва, след като застреля катеричката: „Не се заричай, Анди. Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си. Така ги учи по-смирено да приемат мястото си в света и да се владеят.“ Горе-долу същото бе обяснил и Ърв Мандърс на Чарли.

Чарли бе намерила на тавана пълен комплект книжки за Бомба, момчето от джунглата, и бавно, но сигурно ги изчиташе. Взирайки се в нея, както седеше под сноп от слънчеви лъчи, изпълнени с прашинки, в стария, черен, люлеещ се стол, където баба му редовно сядаше да кърпи, той изпита желание да й каже да си вземе думите обратно, докато все още може, да й отвори очите за ужасното изкушение: ако пушката остане достатъчно дълго до тебе, рано или късно пак ще я вземеш.

Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си.

8

Никой не видя как Анди пуска писмата си, освен Чарли Пейсън, човекът, който се бе преместил в Брадфорд през ноември и оттогава се опитваше да накара старата брадфордска кинкалерия да процъфти. Пейсън беше дребен човечец с тъжно лице. Веднъж, когато Анди дойде в града, той се опита да го почерпи с едно питие. Местните жители бяха убедени, че ако кинкалерията не процъфти през лятото, до петнайсети септември на витрината й отново ще увисне надписът ПРОДАВА СЕ. Пейсън беше приятен човек, но задачата му не беше лека. Брадфорд бе ужасно западнал.

Анди крачеше по улицата — оставил бе ските си забучени в снега в началото на пътя, водещ към кея — и наближаваше универсалния магазин. Старчоците вътре го наблюдаваха с умерен интерес. Тази зима се бяха изприказвали немалко приказки за Анди. Бяха единодушни, че бяга от нещо — банкрут ли, развод ли, кой знае. А може би пък от разгневена съпруга, на която с измама са били отнети родителските права над детето: купените от Анди малки дрешки не бяха останали незабелязани. Единодушни бяха също, че той и детето вероятно са влезли с взлом в някоя от вилите отвъд езерото и прекарват зимата там. Никой не донесе за тази възможност на брадфордския полицай, един наскоро дошъл новак, който живееше в градчето само от дванайсет години и си въобразяваше, че го притежава. Пришълецът идваше през езерото от Ташмор, Върмонт. Никой от кореняците, насядали около печката на Джейк Роули в брадфорския универсален магазин, не си падаше особено по върмонтските обичаи, с техните подоходни данъци, снобския им сух режим и онзи проклет руснак, разположил се в къщата си като някой цар и пишещ книги, които никой не можеше да разбере. Нека върмонтци сами се оправят, беше единодушното, макар и неизказано мнение.

— Не му оста’а много да кръстосва през езерото — отбеляза един от старчоците, отчупи ново парченце от шоколадчето си и взе да го мачка с беззъбите си венци.

— Ъхъ, освен ако не си носи и чифт водни криле — обади се друг и всички тихо се закикотиха.

— Скоро ще престане да се появява — заяви Джейк самодоволно, докато Анди приближаваше магазина. Облечен със старото палто на деди, вързал на ушите си син вълнен шал, той предизвиква някакъв мимолетен спомен — може би семейна прилика със самия деди — в съзнанието на магазинера. — Като започне да се троши ледът, ще се измете оттук. Заедно с тоя, дето го крие.

Анди спря отвън, свали раницата си и извади няколко писма. След това влезе. Постоянните посетители внимателно изучаваха ноктите, очилата си и дори старата печка „Пърл Кинео“. Един извади гигантска синя носна кърпа и мощно се изсекна.

Анди се огледа.

— Добро утро, господа.

— ’Брутро и на теб — поздрави Джейк Роули. — Нещо да искаш?

— Продавате марки, нали?

— О, да. Правителството ми има вяра дотолкова.

— Дайте ми шест по петнайсет, моля.

Джейк му ги подаде, като внимателно ги откъсна от един лист в стария си черен пощенски класьор. — Нещо друго?

Анди се замисли, после се усмихна. Беше десети март. Без да отговаря на Джейк, той отиде до полицата с картичките зад кафемелачката и извади една голяма, богато украсена честитка. „На дъщеря ми послучай рождения й ден“ — пишеше на нея. Той я взе и плати.

— Благодаря — продавачът прибра парите в касата.

— Моля — отвърна Анди и излезе.

Мъжете в магазина го проследиха с погледи как натъкми шала на главата си и как залепи марките една по една върху писмата. Дъхът излизаше на бяла пара от ноздрите му. Проследиха го как заобиколи сградата до мястото на пощенската кутия, но никой от седналите около печката не би могъл да удостовери в съда дали е пуснал, или не тези писма. Той се появи отново, като нагласяше раницата върху раменете си.

— Тръгва си — измърмори един от кореняците.

— Възпитан човек — приключи въпроса Джейк. Разговорът премина на други теми.

Чарлс Пейсън стоеше на входа на своя магазин, където за цяла зима не бе направил и триста долара оборот, и наблюдаваше отдалечаващия се Анди. Пейсън би могъл да удостовери, че писмата са пуснати: от мястото си той бе видял с очите си пускането на купчинката в процепа.

Щом Анди изчезна в далечината, Пейсън се прибра вътре, мина зад тезгяха, където продаваше бонбони по едно пени, капси и дъвки, и влезе в стаичката отзад. Към телефона му имаше прикрепено шифроващо устройство. Пейсън се обади във Вирджиния за инструкции.

9

В Брадфорд, Ню Хампшир (както и в Ташмор, Върмонт), не е имало и няма пощенска служба — и двете градчета са твърде малки. Най-близката до Брадфорд пощенска станция е в Телър, Ню Хампшир. В един и петнайсет следобед през онзи десети март камионетката от Телър спря пред универсалния магазин и пощаджията изпразни съдържанието на кутията — шестте писма на Анди и една картичка от мис Шърли Девайн, петдесетгодишна стара мома, до сестра й в Тампа, Флорида. От другата страна на езерото Анди Макджий бе легнал да си почине, а Чарли Макджий правеше снежен човек.

Пощаджията, Робърт Еверет, пъхна писмата в едно чувалче, което метна в каросерията на синьобялата камионетка, и продължи към Уилямс, друго малко нюхампширско градче в района на Телър. После зави обратно в средата на „главната улица“, както, кой знае защо, я наричаха обитателите на Уилямс и подкара към Телър, където пощата се сортираше и изпращаше по-нататък около три часа следобед. На осем километра от градчето напряко на пътя беше препречен един бежов шевролет каприйс, блокиращ двете тесни платна. Еверест спря върху заснежения банкет и излезе от камионетката да провери дали не би могъл да помогне с нещо.

Откъм колата се приближиха двама мъже. Те му показаха удостоверенията си и му обясниха какво искат.

— Не! — Еверет се опита да се засмее, но хлъцна недоверчиво, сякаш му бяха казали, че ще отворят ташморския плаж още този следобед.

— Ако се съмнявате, че сме тези, за които се представяме… — започна единият. Той беше Орвил Джеймисън, известен също като О. Дж. или като Скоросмъртницата. О. Дж. нямаше нищо против да се разправя с този селски пощаджия; нямаше нищо против каквато и да е работа, стига да е на най-малко пет километра разстояние от онова дяволско момиченце.

— Не, не затова, съвсем не затова! — Робърт Еверет беше изплашен, изплашен като всеки човек, който неочкавано се сблъсква с правителствените сили и сивата въдворителна машина на бюрокрацията изведнъж се превръща в реалност, подобно на нещо зловещо и материално, изплувало от кристалната топка на гадател. Въпреки всичко разносвачът остана непоколебим. — Но това тук е пощата. Пощата на Съединените щати. Вие, момчета, трябва да разберете това.

— Става дума за национална сигурност — наблегна О. Дж. След фиаското в Хейстингс Глен фермата Мандърс беше оградена със защитен кордон. Земите и останките от къщата бяха претърсени сантиметър по сантиметър и в резултат той си бе възвърнал Самохвалкото, който сега почиваше удобно отляво на гърдите му.

— Вие твърдите така, но това не е достатъчно — възрази Еверет.

О. Дж. разкопча канадката си така, че Робърт Еверет да може да види Самохвалкото. Очите на Еверет се разшириха и О. Дж. леко се усмихна.

— Е, не искаш да го вадя, нали?

Еверет не можеше да повярва, че всичко това наистина се случва. Той опита за последен път.

— Знаете ли, момчета, какви са санкциите за обир на пощата на Съединените щати? Ще ви бутнат в Левънуърт, Канзас, за тази история.

— Можеш да обсъдиш този въпрос с началника си, като се върнеш в Телър — проговори за първи път другият мъж. — И хайде, стига си се мотал, ами давай чантата с извънградската поща.

Еверет му подаде малкото чувалче с поща от Брадфорд и Уилямс. Те го отвориха още там, на пътя, и безстрастно го преровиха. Робърт Еверет изпитваше гняв и някакъв болезнен срам. Това, което правеха, не беше редно, дори вътре да се намираше тайната на атомната бомба. Отварянето на пощата на Съединените щати насред пътя не беше редно. Макар да бе нелепо, улови се, че се чувства така, както би се чувствал, ако непознат мъж дойде неканен в къщата му и извади дрехите на жена му.

— Вие, момчета, ще си изпатите за това — изломоти той през свито гърло. — Ще видите.

— Ето ги — вторият агент подаде на О. Дж. шест писма, надписани с един и същ старателен почерк. Робърт Еверет ги разпозна. Бяха от кутията на брадфордския универсален магазин. О. Дж. сложи писмата в джоба си и двамата се запътиха обратно към своя каприйс, като оставиха отворения чувал с поща върху пътя.

— Вие, момчета, ще си изпатите за това! — извика Еверет с разтреперан глас. Без да поглежда назад, О. Дж. подхвърли:

— Говори с началника си, преди да говориш с някой друг. Ако искаш да запазиш пенсията си от „Пощенски служби“.

Те отпътуваха. Еверет ги наблюдаваше как се отдалечават, разярен и изплашен до прилошаване. Накрая взе пощенското чувалче и го метна обратно в камионетката.

— Обраха ме — откри той с изненада, че е на път да се разплаче. — Обраха ме, обраха ме, о, дявол да го вземе, обраха ме.

Подкара отново към Телър с най-голямата възможна за кишавите пътища бързина. Говори с началника си, както го бяха посъветвали. Началник на пощата в Телър беше Бил Кобам и Еверет остана в кабинета му малко повече от час. От време на време през вратата долитаха гласовете им, силни и ядосани.

Кобам бе на петдесет и шест. Той имаше трийсет и пет години работа в „Пощенски служби“ зад гърба си и беше здравата изплашен. Най-накрая успя да предаде уплахата си на Робърт Еверет. И Еверет не каза и дума, дори пред жена си, за обира на телърския път между Брадфорд и Уилямс. Но той никога не го забрави, както не забрави чувството на гняв, срам… и разочарование.

10

В два и половина Чарли завърши снежния си човек, а Анди, поотпочинал, стана. Орвил Джеймисън и новия му партньор, Джордж Седака, летяха със самолет. Четири часа по-късно, когато Анди и Чарли седнаха да поиграят на карти, а измитите съдове от вечерята им съхнеха върху сушилнята, писмата лежаха на бюрото на Кап Холистър.