Подпалвачката

1

На 27-и март Анди Макджий неочаквано реши, че не могат повече да останат в Ташмор. Бяха минали две седмици и нещо, откакто пусна писмата, и ако някой имаше намерение да идва, щеше вече да е дошъл. Самият факт, че мястото на деди продължаваше да тъне в тишина, го караше да се чувства неспокоен. Допускаше, че може да са го сметнали за някой откачен и да не са му обърнали внимание, но… не го вярваше.

Това, което вярваше, което му нашепваше и най-дълбоката му интуиция, бе, че по някакъв начин са откраднали писмата му.

Значи знаеха къде са.

— Тръгваме — подкани той Чарли. — Хайде да си стягаме багажа.

Тя само го погледна леко уплашено с проницателните си очи и замълча. Не го попита къде отиват или какво ще правят и това го обезпокои допълнително. Беше намерил в един шкаф два стари куфара, облепени с етикети от екскурзии — Гранд Рапидс, Ниагара Фолс, Маями Бийч — и двамата започнаха да подбират какво да вземат и какво не.

Ослепително яркото слънце нахлуваше през източните прозорци на къщата. Капчуците по стрехите капеха звънливо. Анди спа малко предишната нощ: ледът се пукаше и той лежа буден, заслушан в безплътното, злокобно пращене на разцепващия се стар жълт лед, бавно отплуващ към устието, откъдето голямата река Ханкок тръгваше на изток, прекосяваше Ню Хампшир и целия Мейн и набрала по пътя си всевъзможна мръсотия, избълваше зловонното си мъртвило в Атлантика. Носеше се кристално ясен, безкраен тон, сякаш изтръгван с лък от тънка цигулкова струна — едно непрестанно, високо зззиииииннннггг, което се вкопчваше в нервните окончания и ги караше да вибрират съчувствено.

Никога преди не беше оставал тук до разчупването на леда и не вярваше някога да му се прииска да повтори. Имаше нещо ужасно и задгробно във вибрациите на този звук между смълчаните, вечнозелени стени на ниската, ерозирала чаша от хълмове.

Усещаше, че те отново са много близо, подобно на едва мярнало се чудовище в повтарящ се кошмар. На сутринта след рождения ден на Чарли той излезе със стягащите писалки на краката и попадна на следи от снегоходки, водещи към висок смърч. На мястото, където са били свалени и забучени в снега, имаше дупки. По утъпканото си личеше къде човекът със снегоходките („лодки за киша“ им викаше деди, презирал ги поради някакви си свои, неизвестни причини) ги бе нахлузил отново по-късно. Под дървото Анди намери шест фаса от цигари „Кемъл“ и смачкано жълто пакетче от филм „Кодак — Tri — Х“. Силно разтревожен, той свали ските и се покатери на дървото. Още от средата видя на около километър пред себе си къщата на деди. Изглеждаше малка и очевидно празна. Но с телеобектив…

Анди не спомена за откритието си пред Чарли.

Куфарите бяха готови. Продължителното й мълчание го караше нервно да бърбори, сякаш като не говореше, тя го обвиняваше.

— Ще спрем някоя кола до Бърлин, а оттам ще вземем автобус до Ню Йорк. Ще отидем в редакцията на „Ню Йорк Таймс“…

— Но, тате, нали им изпрати писмо?

— Може и да не са го получили, мило.

Тя мълчаливо се вгледа в него за миг.

— Мислиш, че са го взели те ли?

— Разбира се, че н… — той поклати глава и започна отново. — Чарли, просто не знам.

Тя не отговори. Коленичи, затвори единия куфар и започна да се мъчи със закопчалката.

— Дай да ти помогна, миличко.

— Мога и сама да се оправя! — изкрещя му тя и се разплака.

— Чарли, недей. Моля те, милото ми. Вече му се вижда краят.

— Не, не се вижда — разплака се още по-силно тя. — И никога няма да има край.

2

Около къщата на деди Макджий се намираха точно дванайсет агенти. Те бяха заели позициите си още предишната нощ. Всичките бяха с маскировъчни облекла в бяло и зелено. Никой не беше присъствал във фермата Мандърс и никой не бе въоръжен, с изключение на Джон Рейнбърд, който носеше пушката, и Дон Джулс — пистолет, калибър 22.

— Не искам никакви рискове да се стигне до паника заради станалото в Ню Йорк — заяви Рейнбърд пред Кап. — Онзи Джеймисън все още изглежда с напълнени гащи.

По същата причина не даваше и дума да става агентите да са въоръжени. Всичко се случва, а той не желаеше да приключи операцията с два трупа. Грижливо подбра всичките агенти и възложи на Дон Джулс грижата за Анди Макджий. Джулс беше дребен, трийсетина годишен, мълчалив и мрачен. Той бе добър в работата си. Рейнбърд го знаеше, защото Джулс беше единственият човек, с когото се бе съгласявал да работи повече от един път. Джулс беше бърз и съобразителен. Не се пречкаше на пътя в критични моменти.

— Макджий ще излезе по някое време — инструктира ги Рейнбърд. — Момиченцето излиза понякога, но Макджий — винаги. Ако е сам, ще го поема аз, а Джулс бързо и тихо ще го скрие. Ако то се покаже само — същото. Ако излязат заедно, аз ще поема момиченцето, а Джулс — Макджий. Останалите сте само статисти — ясно ли е? — окото на Рейнбърд свирепо ги огледа. — Вие сте за всеки случай, ако нещо страхотно се обърка, и толкова. Разбира се, ако нещо действително се обърка страхотно, повечето от вас ще търчат към езерото с подпалени гащи. Вие сте с нас, за да не пропуснете макар и минималната възможност да направите нещо, ако се появи такава. И, разбира се, ще присъствате като наблюдатели и свидетели в случай, че аз се проваля.

Последва слабо и нервно хихикане.

Рейнбърд вдигна показалец.

— Ако някой от вас допусне грешка и по някакъв начин им даде възможност да ни подушат, аз лично ще имам грижата той да изгние в най-отвратителната южноамериканска джунгла, която успея да открия… с разпран задник. Повярвайте ми, господа, вие сте само статисти в моето представление. Запомнете го добре.

По-късно, „зад кулисите“ — един изоставен мотел в Сейнт Джонсбъри, — Рейнбърд дръпна Дон Джулс настрани.

— Чел си досието на мъжа, нали?

Джулс пушеше „Кемъл“.

— Да.

— Понятието „хипнотично внушение“ ясно ли ти е?

— Да.

— Ясно ли ти е какво е станало с онези двамата в Охайо? Онези, дето се опитаха да отвлекат дъщеря му?

— Работил съм с Джордж Уоринг — каза монотонно Джулс. — Този момък можеше да запали и водата, докато правеше чай.

— В неговия екип това не е рядкост. Искам само да сме наясно. Трябва да бъдеш много бърз.

— Да, добре.

— Нашият човек е разполагал с цялата зима за почивка. Ако му дадеш време да ти внуши нещо, през следващите три години от живота си ще бъдеш чудесен кандидат за обитател на стая с тапицирани стени, мислейки се за птица, ряпа или нещо от този род.

— Добре.

— Какво добре?

— Ще бъда бърз. Стига толкова, Джон.

— Има голяма вероятност да излязат заедно — продължи Рейнбърд, без да му обръща внимание. — Ти ше стоиш на верандата зад ъгъла, извън видимостта от вратата, през която ще се покажат. Изчакай ме да свърша с момиченцето. Баща му ще отиде при него. Ти ще останеш зад гърба му. Цели се във врата.

— Ъхъ.

— Трябва да улучиш, Дон.

Джулс леко се усмихна и дръпна от цигарата.

— Ще улуча.

3

Багажът беше стегнат. Чарли си бе облякла анорака и грейките. Анди потръпна в якето си, затвори ципа и вдигна куфарите. Не се чувстваше добре, никак не се чувстваше добре. Беше нервен. Имаше лошо предчувствие.

— Ти също усещаш, нали? — попита Чарли. Малкото й личице беше бледо и напрегнато.

Анди неохотно кимна.

— Какво ще правим?

— Ще се надяваме чувството да е прибързано — каза той, макар в сърцето си да не вярваше, че е така. — Какво друго ни остава?

— Какво друго? — повтори като ехо тя.

И тогава Чарли се приближи и протегна ръце да я вдигне, нещо, което не бе правила от много отдавна — може би от две години. Удивително как минава времето, колко бързо може да се промени едно дете, да се промени пред очите ти с ужасяваща необратимост.

Той остави куфарите и я взе в прегръдките си. Тя го целуна по бузата и после с всичка сила го притисна.

— Готова ли си? — остави я Анди.

— Мисля, че да — отговори Чарли, отново на ръба на сълзите. — Тате… аз няма да паля. Дори ако дойдат, преди да сме успели да избягаме.

— Добре. Така и трябва, Чарли. Разбирам те.

— Обичам те, татко.

Той кимна.

— Аз също те обичам, детето ми.

Анди отиде до вратата и я отвори. За момент ярката слънчева светлина така го заслепи, че не видя абсолютно нищо. После зениците му се свиха и денят се избистри пред очите му, блеснал от топящия се сняг. Вдясно се простираше езерото Ташмор — между плаващите отломки лед се открояваха ослепителни, неравномерно назъбени ивици синя вода. Отпред беше боровата горичка. През дърветата едва прозираше позеленелият керемиден покрив на съседната вила, най-после освободен от снега.

Горичката се бе смълчала и безпокойството на Анди нарасна. Къде бяха птичите песни, приветствали неизменно утрините им, откакто времето омекна? Днес беше тихо… само топящият се сняг капеше от клоните. Откри, че отчаяно му се иска деди да беше прокарал телефон. Едва обузда желанието си да изкрещи с всички сили: „Кой е там?“ Така само още повече ще изплаши Чарли.

— Изглежда спокойно — излъга той. — Мисля, че все още имаме преднина… ако изобщо са тръгнали насам.

— Добре — отвърна безизразно тя.

— Хайде, детето ми — подкани Анди, като си помисли за стотен път: „Какво друго ни остава?“ и пак усети колко силно ги мрази.

Чарли се запъти към него покрай сушилнята, пълна със съдове, които бяха измили тази сутрин след закуска. Цялата къща изглеждаше точно така, както я бяха намерили — тип-топ. Деди би останал доволен.

Анди обви с ръка раменете на Чарли и още веднъж я притисна за миг. После вдигна куфарите и те пристъпиха заедно навън в ранното, пролетно слънчево утро.

4

Джон Рейнбърд се бе изкачил до средата на един висок смърч, на сто и петдесет метра разстояние. Носеше обувки и пояс на телеграфен техник, с които плътно се прикрепяше към стъблото на дървото. Когато вратата на къщата се отвори, той вдигна пушката до рамото си и я нагласи да не мърда. Обгърна го пълно спокойствие, като защитно наметало. Всичко се открои поразително ясно пред единственото му здраво око. Откакто бе загубил другото, страдаше от замъгляване на възприятието в дълбочина, но в моменти на максимална концентрация като тази старото му остро зрение се възвръщаше, сякаш изгубеното око можеше да се регенерира за кратки периоди.

Изстрелът не беше далечен и той не би се тревожил и миг, ако това, което смяташе да изпрати в гърлото на момиченцето, бе куршум. Но сега имаше работа с нещо много по-неудобно, нещо, което десеторно увеличаваше рисковия елемент. В цевта на тази специално моделирана пушка беше нагласена малка стреличка с накрайник от ампула оразин и при такова разстояние винаги съществуваше опасност тя да се счупи или да промени посоката си. За щастие почти нямаше вятър.

„Ако такава е волята на Великия дух и праотците ми — мълчаливо се помоли Рейнбърд, — водете ръката и окото ми, за да бъде изстрелът сполучлив.“

Момиченцето излезе заедно с баща си — значи и Джулс играе. През телескопичния мерник то изглеждаше голямо като хамбарна врата. Аноракът му блесна яркосин на фона на потъмнелите дъски на къщата. Рейнбърд разполагаше с един миг, в който да забележи куфарите в ръцете на Макджий и да осъзнае, че са дошли точно навреме.

Качулката на момиченцето беше свалена, а ципът вдигнат само до средата, така че якето бе леко отворено на врата. Денят беше топъл и това също бе в негова полза.

Той обхвана спусъка и закова кръстчето на мерника в ямичката под гърлото й.

„Ако такава е волята…“

Натисна спусъка. Чу се изстрел, само едно глухо „фют!“ и от задната част на пушката излетя малко облаче дим.

5

Намираха се до самите стъпала, когато ненадейно Чарли спря и издаде задавен, преглъщащ звук. Анди моментално пусна куфарите. Не беше чул нищо, но бе станало нещо ужасно. Нещо в Чарли се бе променило.

— Чарли? Чарли?

Той се вгледа в нея. Стоеше неподвижна като статуя, невероятно красива на фона на яркото снежно поле и невероятно мъничка. И изведнъж Анди осъзна промяната. Толкова основна и толкова ужасна, че отначало не бе успял да я схване.

Нещо подобно на дълга игла стърчеше от гърлото на Чарли, точно под адамовата ябълка. Ръката й в ръкавичка посегна към него, удари го и го изкриви под нов, гротескен ъгъл. От раната бликна тънка струйка кръв. Върху яката на блузата й разцъфна кърваво цвете, мъничко и деликатно, и докосна ръбчето от изкуствена кожа, което обрамчваше ципа на анорака й.

— Чарли! — Анди скочи и грабна ръката й в мига, в който очите й се обърнаха и тя политна напред. Положи я върху верандата, без да спира да зове името й. Стреличката в гърлото й блестеше ярко на слънцето. Тялото й бе отпуснато като мъртво. Той я вдигна, залюля я и се взря в огряната от слънце горичка, която изглеждаше толкова пуста… и в която не пееха никакви птици.

— Кой го направи? — закрещя той. — Кой го направи? Излез да те видя!

Дон Джулс пристъпи иззад ъгъла на верандата. Беше обут с маратонки „Адидас“. В едната си ръка държеше пистолет.

— Кой застреля дъщеря ми? — крещеше Анди. В гърлото му нещо болезнено вибрираше от виковете. Той притисна детето към себе си, така ужасно отпуснато и омекнало в топлия си син анорак. Пръстите му се вкопчиха в стреличката и я издърпаха, бликна струйка прясна кръв.

„Прибери я вътре — помисли си той. — Трябва да я прибереш вътре.“

Джулс се приближи и го простреля във врата, както някога актьорът Бут бе застрелял един президент. За миг Анди се отпусна на колене, притиснал Чарли още по-здраво към себе си, а след това се срути напред върху нея.

Джулс го погледна отблизо и махна на мъжете от горичката.

— Нищо работа — промърмори той, докато Рейнбърд газеше към къщата през лепкавия, топящ се сняг на късния март. — Нищо работа. За какво беше цялата тази дандания?