Подпалвачката

1

Две красиви южняшки плантаторски къщи се издигаха една срещу друга от двете страни на просторна неравна морава, опасана с грациозно виещи се велосипедни пътечки и двупосочна чакълена алея, водеща към главния път оттатък хълма. Отстрани на едната къща се намираше голям хамбар, боядисан в ярко червено с безупречни бели шарки. Близо до другата имаше дълга конюшня, също оцветена в красиво червено с бели шарки. Тук се отглеждаха някои от най-добрите коне на Юга. Между хамбара и конюшнята широко плитко езерце с патици спокойно отразяваше небето.

Първоначалните притежатели на тези две къщи намерили смъртта си в Гражданската война през 1861-а, а после всички оцелели представители и на двата рода постепенно измрели. През 1954-а именията били обединени в един парцел на правителствена собственост. Това беше главната квартира на Арсенала.

В девет и десет в слънчевото октомврийско утро на другия ден, след като Анди и Чарли потеглиха с такси от Ню Йорк към Олбъни, възрастен мъж, с добродушни, искрящи очи и вълнено английско шофьорско кепе на главата, караше велосипед към едната от къщите. Беше минал през пропуска зад предното хълмче, където компютърна система одобри отпечатъка от палеца му. Пропускът се помещаваше между две огради с бодлива тел. По външната, по-висока от човешки бой, на всеки двайсет метра бяха окачени табели с надпис: ВНИМАНИЕ! ПРАВИТЕЛСТВЕНА СОБСТВЕНОСТ! ПРЕЗ ТАЗИ МРЕЖА МИНАВА СЛАБ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК! През деня токът наистина беше слаб. Но през нощта местният генератор го повишаваше до смъртоносен волтаж и всяка сутрин група от петима пазачи обикаляше с малки електрически колички и събираше препечените зайци, къртици, мармоти, тук-там по някой скунк сред вонлива локва и дори елен. А на два пъти и човешки същества, сготвени по същия начин. Вътрешната и външната мрежа от бодлива тел ограждаха коридор от три метра. Ден и нощ по него сновяха кучета. Те бяха добермани, тренирани да се пазят от електрифицираните жици. По всички ъгли на съоръжението стърчаха дъсчени наблюдателници, също боядисани в яркочервено с бели шарки. Обитаваше ги персонал, специализиран в употребата на най-разнообразните представители на смъртоносната железария. Целият район се наблюдаваше с телевизионни камери, контролирани от компютър. Лонгмънтската служба се охраняваше надеждно.

Възрастният мъж на колелото продължаваше да кара и да се усмихва на хората, покрай които минаваше. Един плешив старец с бейзболно кепе разхождаше тънкоглезена кобила. Той вдигна ръка и извика:

— Здравей, Кап! Гледай какво чудесно временце е.

— Направо бомба! — съгласи се мъжът на колелото. — Приятен ден, Хенри.

Той стигна до по-северната от двете къщи, слезе от колелото и го изправи на стойката му. Вдъхна дълбоко от лекия утринен въздух, после пъргаво заприпка нагоре, по широките стъпала на верандата, между големите дорийски колони.

Отвори вратата и пристъпи в просторното преддверие. Млада червенокоса жена седеше зад бюро над книга по статистически анализ. Едната й ръка отбелязваше мястото в книгата, а другата лежеше в чекмеджето на бюрото и леко докосваше един „Смит и Уесън“, калибър 38.

— Добро утро, Джоузи — поздрави възрастният джентълмен.

— Здравей, Кап. Малко закъсняваш, а?

Подобни забележки се приемаха от хубавите момичета; виж, ако Дуейн беше дежурен, нямаше да си го позволи. Кап не бе радетел на женските свободи.

— Веригата ми заяжда, скъпа — той пъхна палец в определеното място, нещо тежко издумка и върху таблото на Джоузи затрептя зелена светлинка, която след миг замръзна. — Бъди добра сега.

— Добре, ще внимавам — изчурулика тя дяволито и кръстоса крака.

Кап се разсмя и закрачи през предверието. Тя го проследи с поглед, като се зачуди за момент дали не трябваше да му съобщи, че онзи отвратителен старец Уонлес го чака от около двайсет минути. И без това ще го научи съвсем скоро, реши тя и въздъхна. Ама че идиотщина — да трябва от сутринта да отровиш такъв прекрасен ден, като приемеш за разговор този вехт призрак. Но очевидно човек с поста на Кап трябва да приема горчивото наред със сладкото.

2

Кабинетът на Кап се намираше в дъното на къщата. Голям еркерен прозорец предлагаше великолепен изглед към задната морава, хамбара и езерцето с патиците, засенчено отчасти с елши. Рич Маккьон беше на средата на моравата, възседнал тракторче-сенокосачка. Кап се позагледа в него, кръстосал ръце зад гърба си, после отиде до каната с кафе в ъгъла. Наля във военноморската си чашка, добави мляко, седна и натисна копчето на секретарската уредба.

— Здравей, Рейчъл.

— Здравей, Кап. Доктор Уонлес е…

— Знаех си — прекъсна я Кап. — Знаех си. Подуших този дърт мръсник в минутата, в която влязох.

— Да му кажа ли, че си много зает днес?

— В никакъв случай! — отсече Кап. — Просто го остави да си седи там в жълтото преддверие през цялата проклета сутрин. Ако издържи и не си тръгне, ще го приема преди обед.

— Добре, сър.

Проблемът е разрешен — поне за Рейчъл, помисли Кап с нотка на негодувание. Всъщност Уонлес изобщо не беше неин проблем. Но което си е истина, започваше да става неудобен. Отдавна вече не бе нито полезен, нито влиятелен. Е, винаги можеха да го тикнат в Мауи. А можеха да прибягнат и до услугите на Рейнбърд.

Кап потрепна вътрешно… а той не беше човек, който лесно се разтреперва.

Отново натисна копчето на секретарската уредба.

— Пак ще ми трябва пълното досие на Макджий, Рейчъл. И в десет и половина искам да видя Ал Стайнович. Ако Уонлес е още тук, като свърша с Ал, може да ми го изпратиш.

— Добре, Кап.

Той се облегна назад, събра пръсти и погледна към снимката на Джордж Пейтън14 на стената. Пейтън бе възседнал горния люк на един танк и вероятно се мислеше за Дюк Уейн15 или нещо подобно.

— Трудно се живее без отстъпки — обясни Кап на Пейтън и отпи от кафето си.

3

Десет минути по-късно Рейчъл докара досието върху библиотечна количка с безшумни колелца. Имаше шест папки с документи и рапорти и четири — със снимки. Имаше също и записи на телефонни разговори. Телефонът на семейство Макджий се подслушваше от 1978-а.

— Благодаря, Рейчъл.

— Моля. Мистър Стайнович ще бъде тук в десет и половина.

— Разбира се, че ще бъде. Уонлес още ли не е умрял?

— Страхувам се, че не — усмихна се тя. — Седи си и гледа как Хенри разхожда конете.

— И дроби проклетите си цигари, нали?

Рейчъл покри устата си като ученичка, изкикоти се и кимна.

— Вече е преполовил един пакет.

Кап изсумтя. Рейчъл излезе и той се обърна към досието. Колко ли пъти го бе преглеждал през последните единайсет месеца? Десет пъти? Двайсет? Знаеше същината почти наизуст. И ако Ал беше прав, до края на седмицата щеше да разполага с двамата живи представители на семейството. Мисълта предизвика вълнуващо парване в стомаха му.

Кап запрелиства досието на Макджий, като измъкваше напосоки по някой документ или прочиташе по някой откъс. По този начин се потапяше отново в обстановката. Съзнанието му не се включваше, но подсъзнанието работеше на високи обороти. Сега му трябваха не детайли, а поглед върху цялото. Както казват футболистите — да загрее. Тук имаше резюме от самия Уонлес, един по-млад Уонлес (ех, те всички бяха по-млади тогава!), с дата дванайсeти септември 1968-а. Кап зачете от средата на един абзац:

…с огромна важност за продължаване изучаването на контролируемите парапсихически феномени. По-нататъшните опити с животни биха били антипродуктивни (вж. обратната страна на лист 1) и както наблегнах на срещата на групата това лято, опити върху затворници или някакви други девиантни личности16 могат да доведат до съвсем реални проблеми, ако „Серия шест“ е дори отчасти толкова мощна, колкото подозираме (вж. обратната страна на лист 2). Следователно аз продължавам да препоръчвам…

Ти продължи да препоръчваш да я инжектираме на контролни групи от студенти въпреки всички изтъкнати възможности за провал, помисли си Кап. В онези дни Уонлес не дрънкаше празни приказки. Никакви празни приказки. Мотото му в онези дни беше: пълен напред и да вървят по дяволите изоставащите. На опита бяха подложени дванайсет души. Двама от тях умряха, единият по време на експеримента, а другият — малко след това. Двама безнадеждно полудяха и осакатяха — ослепяване и парализа — и бяха затворени във филиала в Мауи да чакат края на нещастния си живот. И така, тогава останаха осем. Един загина през 1972-а при автомобилна катастрофа, която почти със сигурност не беше никаква катастрофа, а чисто самоубийство. Друг скочи от покрива на кливландската пощенска станция през 1973-а и при него нямаше никакво съмнение: оставил бе бележка с обяснение, че повече не може да издържа на тези видения. Кливландската полиция постави диагноза: самоубийствена депресия и параноя. Кап и Арсенала поставиха диагноза: смъртоносна последица от „Серия шест“. И така, останаха шестима.

Още трима извършиха самоубийства между 1974-а и 1977-а, с което броят им нарасна на пет, от които четири доказани Горе-долу половината участници. И четиримата от явните самоубийци изглеждали съвършено нормални до самия миг, преди да използват пистолета, въжето или да скочат от високото. Но кой би могъл да знае през какво са минали? Знаеше ли някой наистина?

И така, оттогава останаха трима. От 1977-а, когато отдавна замрелият проект „Серия шест“ изведнъж отново се нажежи до червено, един човек на име Джеймс Ричардсън, понастоящем жител на Лос Анджелес, беше под постоянно тайно наблюдение. През 69-а той бе взел участие в експеримента със „Серия шест“ и по време на въздействието на наркотика бе демонстрирал същата изненадваща поредица от таланти като останалите: телекинеза, предаване на мисли и — може би най-интересния откъм специализираната гледна точка на Арсенала — хипнотично внушение.

Но както и при другите доброволци, способностите на Джеймс Ричардсън, породени от наркотика, изглежда, напълно изчезнаха с преминаването на въздействието му. Последвалите проверки през 1971, 1972 и 1975 не показаха нищо. Наложи се дори Уонлес да го признае, а той беше фанатик по въпросите на „Серия шест“. В редовните компютърни заключения въз основа на случайно подбрани моменти (а те ставаха все по-неслучайни, откакто започнаха историите с Макджий) не се откриха признаци за каквито и да било парапсихически прояви, били те съзнателни или несъзнателни. Ричардсън завърши образованието си през 1971-а, устреми се на запад през серия от ниски управленчески длъжности — без никакво хипнотично внушение — и сега работеше за Телемин корпорейшън.

Отгоре на всичкото той беше един жалък педераст.

Кап въздъхна.

Те продължаваха да държат под око Ричардсън, но лично Кап бе на мнение, че този човек е отрепка. И така, оставаха двама, Анди Макджий и жена му. Щастливата случайност на женитбата им не остана незабелязана от Арсенала или Уонлес, който бомбардира кабинета му с писма, предлагащи да се обърне внимание на всички деца от този брак — рибата още в морето, а той слага тигана, — и не един път Кап се бе изкушавал да му затвори устата със слуха, че Анди Макджий си е направил вазектомия. Уонлес бе получил един удар и не ставаше за нищо, освен да досажда.

Направиха само един експеримент със „Серия шест“. Резултатът беше толкова пагубен, че прикриването му се оказа дълга, тежка и… скъпа работа. Отгоре пристигна заповед да се прекратят опитите за неограничено време. Имаше за какво да надига вой Уонлес, помисли си Кап… и той го бе правил. Но тъй като никоя световна сила не се заинтересува от развитието на парапсихически способности посредством наркотици, върховното командване заключи, че въпреки някои положителни резултати „Серия шест“ е стигнала до задънена улица. Позовавайки се на дългосрочното развитие, един от учените в програмата сравни опита с поставянето на реактивен двигател в стар форд. Той върви страхотно наистина… докато се сблъска с първото препятствие. „Дайте ни още десет хиляди години еволюция — заяви той — и пак ще го изпробваме.“

Част от проблема беше, че когато предизвиканите от наркотика способности ставаха най-силни, подопитните обекти се измъкваха от черепните си кутии. Не беше възможен никакъв контрол. А погледнато от друга страна, върховното командване направо напълни гащите от страх. Да се замаже смъртта на агент или дори на свидетел на някоя операция, е едно. Но да се замаже смъртта на студент, който е получил инфаркт, изчезването на двама други и остатъчните следи от истерия и параноя в повечето останали, е съвсем друго нещо. Всички те имаха приятели и състуденти, въпреки че едно от изискванията при подбирането на доброволците беше липсата на близки роднини. Разходите и рисковете бяха огромни. Похарчиха почти седемстотин хиляди долара за подкупи и за ликвидирането поне на един човек — кръстника на момчето, което си бе извадило очите. Кръстникът просто не искаше да ги остави на мира. Беше се зарекъл да стигне до дъното на тази история. Но стана така, че единственото дъно, до което стигна, бе това на Балтиморския канал, където сигурно лежи и досега, с два циментови блока, завързани около каквото е останало от краката му.

И въпреки всичко до голяма степен — дяволски голяма степен — просто им бе провървяло.

И така, проектът „Серия шест“ мина в архива, с известен годишен бюджетен дял. Парите се използваха, за да продължават да поддържат безсистемен контрол над оцелелите, в случай че изскочи нещо… нещо по-особено.

И най-после то изскочи.

Кап разрови една папка и извади снимка на момиченце. Лъскава, черно-бяла, с формат осем на десет, тя бе отпреди три години, когато малката беше на четири и посещаваше безплатната детска градина в Харисън. Направен с телеобектив през задното стъкло на един фургон, кадърът с много играещи момичета и момчета бе увеличен и подрязан, за да се превърне в портрет на усмихнато малко момиченце, с литнали миши опашчици, стиснало здраво в ръце дръжките на въже за скачане.

Кап се загледа в снимката разчувстван. В резултат на удара си Уонлес беше станал страхлив. Сега той смяташе, че малкото момиченце трябва да бъде ликвидирано. И макар на Уонлес да не му се чуваше думата напоследък, имаше такива, които бяха на неговото мнение и на които думата се чуваше. Кап страшно силно се надяваше да не се стигне дотам. Той самият имаше три внучета и две от тях бяха точно около възрастта на Чарли Макджий.

Разбира се, ще се наложи да разделят момиченцето от баща му. Вероятно завинаги. И почти със сигурност ще се наложи той да бъде ликвидиран… след като изпълни предназначението си, разбира се.

Беше десет и четвърт. Кап звънна на Рейчъл.

— Албърт Стайнович тук ли е вече?

— Току-що пристигна, сър.

— Чудесно. Прати ми го, ако обичаш.

4

— Искам от теб лично да поемеш командването в последната фаза, Ал.

— Слушам, Кап.

Албърт Стайнович беше дребен, с жълтеникав тен и много черна коса; в по-ранните му години понякога го бяха бъркали с актьора Виктор Джори. Кап бе работил със Стайнович почти осем години с прекъсвания — всъщност те заедно се бяха уволнили от флота — и Ал винаги му бе изглеждал на път да влезе в болницата като безнадежден случай. Той пушеше без прекъсване, с изключение на тук вътре, където беше забранено. Движеше се с бавна, величествена походка, която му придаваше някакво странно достойнство, а непробиваемото достойнство е рядко ценен атрибут за всеки мъж. Кап, който беше чел лекарските заключения за агентите от Първа секция, знаеше, че достойният вървеж на Албърт е измама: той страдаше ужасно от хемороиди и на два пъти се беше оперирал. Отказал се бе от трета операция заради опасността да ходи с колостомна торбичка през останалата част от живота си. Достойната му походка винаги напомняше на Кап приказката за русалката, пожелала да се превърне в жена, и цената, която платила за краката си. Кап си мислеше, че нейната походка също трябва да е била много достойна.

— След колко време можеш да бъдеш в Олбъни? — попита той Ал.

— Един час след излизането ми оттук.

— Добре. Няма да те задържа дълго. Какво е положението там?

Албърт скръсти малките си жълтеникави ръце в скута си.

— Щатската полиция сътрудничи добре. Всички шосета, които извеждат от Олбъни, са блокирани. Блокадите са разположени в концентрични кръгове, с център олбънското окръжно летище. Радиус — петдесет километра.

— Смятате, че не са хванали кола на стоп?

— Налага ни се. Ако са спрели кола, която да ги откара на повече от триста километра, ще трябва, разбира се, да почнем всичко отначало. Но аз се обзалагам, че са в този кръг.

— Охо! Защо, Албърт?

Кап се приведе напред. Албърт Стайнович несъмнено беше най-добрият агент в Арсенала, с изключение може би на Рейнбърд. Той притежаваше ум и интуиция… и ставаше безмилостен, когато работата го изискваше.

— Отчасти усет — каза Албърт. — И отчасти заради материала, който получихме от компютъра, след като го захранихме с цялата си информация за последните три години от живота на Андрю Макджий. Възложихме му да извади всички странности, които биха могли да имат нешо общо с тази негова предполагаема способност.

— Той действително я притежава, Ал — отбеляза меко Кап. — И точно това прави тази операция толкова дяволски деликатна.

— Добре, нека я притежава. Но заключението на компютъра е, че възможностите му да я използва са крайно ограничени. Ако прекали с употребата й, става му зле.

— Правилно. На това и разчитаме.

— В Ню Иорк той беше организирал едни курсове в духа на Дейл Карнеги.

Кап кимна. Курсовете по самоувереност, предназначени за плахи служители. Достатъчно доходни да осигурят на него и момиченцето хляб, мляко и месо, но нищо повече.

— Разпитахме последната му група — продължи Албърт Стайнович. — Те са шестнайсет души и всеки е платил таксата си за обучение на части — сто долара при записването и още сто по средата, ако усеща, че курсът му помага. Разбира се, всички са усетили.

Кап кимна. Талантът на Макджий възхитително подхождаше за вдъхване на увереност. Той буквално тласваше хората в нея.

— Заложихме в компютъра техните отговори на няколко възлови въпроса. Въпросите бяха: Чувствахте ли се по-добре в определени моменти по време на курса за самоувереност? Можете ли да си припомните дни в службата, след сбирката в курса, когато сте се чувствали като тигър? Имали ли сте…

— Да се чувстват като тигри ли? — попита Кап. — Господи, ти си ги питал дали са се чувствали като тигри?

— Компютърът предлага формулировката.

— Добре, продължавай.

— Третият възлов въпрос беше: Имали ли сте някакъв определен успех в службата след завършването на курса по самоувереност? На този въпрос всички откликваха с най-голяма обективност и достоверност, защото хората имат склонност да помнят деня, в който са получили повишение или някое потупване по рамото от шефа. Те горяха от желание да говорят. Това ми се видя малко плашещо, Кап. Той явно е изпълнил каквото е обещал. От шестнайсетимата единайсет са получили повишения — единайсет! От останалите петима трима са на длъжности, при които повишения се правят само през определени периоди от време.

— Никой вече не оспорва способността на Макджий.

— Добре. Да се върнем към това, което ни вълнува в момента. Курсът е бил шестседмичен. Като използва отговорите на възловите въпроси, компютърът излезе с четири конкретни дати… тоест дните, в които вероятно Макджий е съпроводил цялото обичайно „ураа, можеш да го направиш, ако се опиташ“ с един хубав, як тласък. Датите, с които разполагаме, са: 17 август, 1 септември, 19 септември и… 4 октомври.

— Което доказва?

— Ами снощи той е тласнал шофьора на таксито. Тласнал го е здравата. Онзи хахо още не може да си намери място. Смятаме, че Анди Макджий е съсипан. Болен. Може би парализиран — Албърт погледна сериозно към Кап. — Компютърът ни даде двайсет и шест процентова вероятност да е мъртъв.

— Какво?!

— Той и преди е прехвърлял мярката и си е лекувал раните на легло. Нещо му става на мозъка… Господ знае какво. Може би микроскопични кръвоизливчета. Може и да е нещо прогресивно. Компютърът пресметна, че възможността да е мъртъв — или от инфаркт, или по-вероятно от инсулт — е по-голяма от едно към четири.

— Наложило му се е да го използва, преди да се е възстановил — обясни си Кап.

Албърт кимна и извади нещо от джоба си. То беше запечатано в прозрачно найлоново пликче. Той го подаде на Кап, който го погледна и му го върна.

— Какво трябва да означава това? — попита Кап.

— Нищо особено — отвърна Ал, съзерцателно загледан в найлоновото пликче. — Просто банкнотата, с която Макджий е платил сметката си в таксито.

— Пътувал е от Ню Йорк до Олбъни срещу еднодоларова банкнота?! — Кап я взе пак и я загледа с възобновен интерес. — Сметката трябва да… какво, по дяволите!

Той изпусна пликчето с банкнотата върху бюрото си, сякаш пареше, и се облегна назад, премигвайки.

— И ти ли го видя? — попита Ал.

— Господи, нямам думи! — възкликна Кап и се пресегна към керамичната кутийка, в която държеше хапчетата си против киселини. — За секунда това не приличаше на еднодоларова банкнота.

— Но сега прилича, нали?

Кап се взря в банкнотата.

— Да, определено. Това е Джордж, цял-целе… Господи!

Този път той така буйно се дръпна назад, че за малко не удари тила си в тъмната дъбова ламперия зад бюрото. Вдигна поглед към Ал.

— Лицето… сякаш за секунда се промени. Все едно изникнаха очила на носа му. Това някакъв номер ли е?

— О, дяволски добър номер — Ал пак взе банкнотата. — Аз също го видях, макар че вече не го виждам. Предполагам, че съм се приспособил… но проклет да съм, ако знам как. То не е там, разбира се. Просто се получава някаква налудничава халюцинация. Но аз дори познах лицето. То е на Бен Франклин.

— От шофьора на таксито ли я взехте? — Кап гледаше омаяно банкнотата в очакване на нова промяна. Но там си оставаше само Джордж Вашингтон.

Ал се засмя.

— Да. Взехме банкнотата и му дадохме чек за петстотин долара. Той направи добра сделка наистина.

— Защо?

— Бен Франклин не е на петстотинте, а на стоте. Очевидно Макджий не е знаел.

— Дай пак да я видя.

Ал подаде еднодоларовата банкнота на Кап и той я гледа съсредоточено почти цели две минути. Точно когато щеше да я върне, образът отново просветна… неустойчиво. Но този път Кап поне почувства, че промяната определено е в мозъка му, а не в банкнотата или върху нея, или където и да било другаде.

— Има още нещо — отбеляза Кап. — Не съм сигурен, но ми се струва, че Франклин е без очила на банкнотите. Иначе е… — той се запъна, търсейки с какво да завърши изречението си. Наум му идваше само проклетото „свръхестествено“, което не му трябваше.

— Мда — проточи замислено Ал. — Каквато и да е природата на ефекта, той се разсейва. Тази сутрин показах банкнотата на около шест души. Двама от тях видяха нещо, но не колкото онзи шофьор на такси и момичето, с което живее.

— Затова ли смяташ, че е тласнал прекалено силно?

— Да. Съмнявам се, че е в състояние да се държи на крака. Възможно е да са преспали сред дърветата или в някой извънградски мотел. Може да са се вмъкнали и в някоя вила из околността. Но аз смятам, че са наоколо и ще успеем да ги спипаме без кой знае какви проблеми.

— От колко души имате нужда, за да свършите работата?

— Разполагаме с колкото е необходимо. Като броим и щатската полиция, в това малко забавленийце участват повече от седемстотин души. Ползваме първостепенно предимство. Вървят от врата на врата и от къща на къща. Вече сме проверили всички хотели и мотели непосредствено около Олбъни — повече от четирийсет парчета. Сега се разпростираме към съседните градове. Мъж и малко момиченце… това се набива в очи. Ще го хванем. Или поне детето, ако той е мъртъв. — Албърт се изправи. — И смятам, че трябва лично да се включа. Искам да съм там при падането на завесата.

— Разбира се, Ал. Доведи ми ги.

— Ще ти ги доведа — Албърт се запъти към вратата.

— Албърт?

Той се обърна — дребен мъж с нездрав, жълт тен.

— Кой е на петстотинте? Провери ли?

Албърт Стайнович се усмихна.

— Маккинли. Бил е убит.

Ал излезе, като тихо затвори вратата след себе си и остави Кап на размишленията му.

5

Десет минути по-късно Кап отново натисна бутона на секретарската уредба.

— Рейнбърд върна ли се от Венеция, Рейчъл?

— Вчера — отвърна тя и на Кап му се стори, че долавя антипатия дори в нейните внимателно култивирани тонове на шефска секретарка.

— Тук ли е или в Санибел?

Арсенала поддържаше една почивна база на остров Санибел, Флорида.

Последва пауза, докато Рейчъл проверяваше с компютъра.

— Лонгмънт, Кап. От осемнайсет часа, вчера. Вероятно си отспива умората от часовата разлика.

— Имай грижа някой да го събуди — нареди Кап. — Бих искал да го видя, след като си тръгне Уонлес… ако, разбира се, Уонлес е още тук.

— Беше, допреди петнайсет минути.

— Добре… Рейнбърд, да кажем… по обяд.

— Да, сър.

— Ти си добро момиче, Рейчъл.

— Благодаря, сър — прозвуча трогнато. Кап я харесваше, много я харесваше.

— Изпрати ми доктор Уонлес, ако обичаш, Рейчъл.

Той се отпусна назад, събра пред себе си длани и мислено се помоли: „За греховете ми.“

6

Доктор Джоузеф Уонлес получи удар в същия ден, в който Ричард Никсън обяви оттеглянето си от президентския пост — 8 август 1974. Мозъчният кръвоизлив бе със средна сила и остави необратими физически последици. Както и умствени, според Кап. Едва след удара интересът на Уонлес към експеримента със „Серия шест“ и резултатите от него беше станал постоянен и маниакален.

Той влезе в стаята, подпирайки се на бастун, а светлината от еркерния прозорец се отрази в кръглите му очилца и те блеснаха безизразно. Пръстите на лявата му ръка бяха свити като нокти на орел. Лявата страна на лицето му бе изкривена в неизменно ледено презрение.

Рейчъл съчувствено погледна Кап над рамото на Уонлес и той й кимна, че може да си върви. Тя излезе и тихо затвори вратата.

— Добрият доктор — посрещна го Кап без настроение.

— Има ли новини около експеримента? — попита Уонлес и седна, като изсумтя.

— Нали знаеш, че са секретни, Джо. Какво мога да направя за теб днес?

— Забелязах оживление тук — пренебрегна въпроса Уонлес. — Какво друго можех да правя, докато си убивах времето цяла сутрин?

— Като идваш без уговорка…

— Ти пък си мислиш, че са ти в ръцете, щом викаш онзи професионален убиец Стайнович. Е, може и да успееш. Може. Но ти си го мислил и преди, нали?

— Какво искаш, Джо? — Кап не обичаше да му се напомня за минали провали. Те действително бяха разполагали за малко с момиченцето. Мъжете, взели участие в залавянето му, все още не бяха годни за работа и може би никога нямаше да бъдат.

— Каквото искам винаги! — натърти Уонлес, изгърбил се над бастуна. О, Господи, помисли си Кап, дъртият глупак възнамерява да държи реч. — Защо продължавам да живея? За да те убедя да ги ликвидираш и двамата. Да ликвидираш и Джеймс Ричардсън. И онези в Мауи. Ликвидирай ги веднъж завинаги, капитан Холистър. Заличи ги. Изтрий ги от лицето на земята.

Кап въздъхна.

Уонлес махна със сгърчената си ръка към библиотечната количка.

— Гледам, пак си прелиствал досието.

— Знам го почти наизуст — леко се усмихна Кап. От много месеци насам предъвкваше все „Серия шест“: постояна точка в дневния ред на всички срещи от две години. Така че може би Уонлес не беше единственият маниак на тази тема в околността.

Разликата е, че на мен за това ми плащат. А при Уонлес е хоби. Едно опасно хоби.

— Четеш го, но не извличаш поука — упрекна го Уонлес. — Позволи ми още веднъж да се опитам да ти отворя очите за истината, капитан Холистър.

Кап започна да протестира, след което се сети за Рейнбърд и обедната им среща, и лицето му се изглади. То стана спокойно, дори съчувствено.

— Добре. Стреляй, щом си готов, Гридли.

— Ти още смяташ, че съм смахнат, нали? Откачен?

— Ти го казваш, не аз.

— Хубаво ще е да си припомниш, че аз бях първият, който предложи програма за опити с лизергиновата киселина.

— Има дни, в които ми се иска да не го беше правил — отговори Кап. Ако затвореше очи, още можеше да види първия доклад на Уонлес, проучване от двеста страници, за един наркотик, известен отначало като ДЛТ, по-късно между участващите лаборанти като „подсилваща киселина“ и накрая — като „Серия шест“. Предшественикът на Кап му бе дал ход; този джентълмен беше погребан в Арлингтън с всички военни почести преди шест години.

— Само подсещам, че мнението ми би трябвало да има някаква тежест — Уонлес изглеждаше уморен тази сутрин; изричаше думите си бавно и с фъфлене. Презрително свитата лява страна на устата му не се движеше, докато говореше.

— Слушам те — въздъхна примирено Кап.

— Доколкото знам, аз съм единственият психолог и въобще лекар, когото все още изслушваш. Хората ти са заслепени само от едно: какво биха могли да означават този мъж и това момиченце за сигурността на Америка… и дори за бъдещото равновесие на силите. Съдейки по действията на Макджий, той е един великодушен Распутин, който…

Уонлес продължи да дърдори, но Кап временно спря да го слуша. Великодушен Распутин, помисли си той. Тази цветиста фраза доста му хареса. Зачуди се как ли би реагирал Уонлес, ако му съобщеше, че компютърът е дал вероятност едно към четири Макджий да се е самоликвидирал при напускането на Ню Йорк. Навярно щеше да се зарадва много. А ако му покажеше онази странна банкнота? Сигурно ще получи още един удар, помисли си Кап и прикри с ръка усмивката си.

— Тревожи ме преди всичко момиченцето — натякна Уонлес за двайсети, трийсети, петдесети път. — Женитбата на Макджий и Томлинсън… шанс едно на хиляда. Трябваше да бъде предотвратена на всяка цена. Но кой можеше да предвиди…

— Ти беше изцяло „за“ навремето — напомни му Кап и сухо добави: — Сигурен съм, че щеше лично да заведеш булката, ако те бяха помолили.

— Никой от нас не съзнаваше — промърмори Уонлес. — Трябваше да получа удар, за да прогледна. „Серия шест“ е само синтетично копие на един екстракт от хипофизата в края на краищата… един невероятно мощен обезболяващ халюциноген, който не разбирахме и продължаваме да не разбираме. Знаем… или сме поне деветдесет и девет процента сигурни, че естествената субстанция по някакъв начин е отговорна за случайните проблясъци на парапсихическите способности, които почти всички човешки същества проявяват от време на време. Те включват удивително разнообразни явления: предсказване на бъдещето, телекинеза, хипнотично внушение, изблици на свръхчовешка сила, временен контрол над вегетативната нервна система. Знаеш ли, че хипофизната жлеза показва неочаквано повишена активност едва ли не при всички биологически изследвания, реализиращи обратна връзка?

Кап знаеше. Уонлес бе повтарял изводите си безброй пъти. Но не беше нужно да отговаря; риториката на Уонлес беше в пълна сила, проповедта — добре подготвена. А Кап бе разположен да слуша… този единствен, последен път. Нека старецът на свой ред да получи главната роля. За Уонлес това беше смисълът на живота му.

— Да, така е — сам си отговори той. — Тя се активизира при обратна връзка и при сънища. Хора с увредена хипофиза рядко сънуват нормално. Хора с увредена хипофиза имат огромна склонност към тумор в мозъка и левкемия. Хипофизата, капитан Холистър, на езика на еволюцията, е най-старата жлеза с вътрешна секреция в човешкото тяло. По време на ранното юношество тя многократно изхвърля равни на собственото си тегло секреции в кръвния поток. Тя е една ужасно важна, ужасно тайнствена жлеза. Ако вярвах в човешката душа, капитан Холистър, щях да кажа, че тя обитава хипофизната жлеза.

Кап изсумтя.

— Тези неща са ни известни — продължи Уонлес, както ни е известно, че „Серия шест“ по някакъв начин е променила химическия състав на хипофизните жлези в подложилите се на експеримента. Дори и на твоя така наречен „тих“ Джеймс Ричардсън. И най-важното, от момиченцето можем да заключим, че е променила и структурите на хромозомите… и че промяната в хипофизната жлеза може да доведе до истинска мутация.

— Факторът „Х“ е бил наследен.

— Не — възрази Уонлес. — Това е едно от многото неща, които ти така и не успя да схванеш, капитан Холистър. Андрю Макджий стана фактор „Х“ след експеримента. Виктория Томлинсън стана фактор „Y“ — също засегната, но не по същия начин, както съпруга й. Жената запази телекинетична сила в ниска степен. Мъжът запази способност за хипнотично внушение на средно равнище. Малкото момиченце обаче… малкото момиченце, капитан Холистър… то какво е? На практика не знаем. То е фактор „Z“.

— Възнамеряваме да научим — подхвърли Кап.

Сега и двата края на устата на Уонлес се изкривиха презрително.

— Възнамерявате да научите… Да, с упорство може и да успеете… слепи, вманиачени глупаци такива.

Той затвори очи за миг и сложи длан върху тях. Кап спокойно го наблюдаваше.

Уонлес заговори отново:

— Едно нещо вече знаете. Тя може да пали.

— Да.

— Допускате, че е наследила телекинетичната способност на майка си. Всъщност силно подозирате това.

— Да.

— Като малко дете тя не е можела да контролира тези… да ги наречем тези таланти, поради липса на по-подходяща дума…

— Малкото дете е неспособно да контролира червата си и цапа гащичките си — приведе Кап един от примерите, заложени по-нататък в речта. — Но с порастването…

— Да, да, запознат съм с аналогията. Но и на по-голямото дете може да му се случи понякога.

Усмихнат, Кап отговори:

— Ще я държим в огнеупорна стая.

— Клетка.

Все още усмихнат, Кап се съгласи:

— Щом така предпочиташ.

— Хайде да поразсъждаваме — предложи Уонлес. — Тя не обича да използва способността, която притежава. Страхува се от нея и този страх й е бил внушен съвсем съзнателно. Ще ти дам подобен пример. С детето на брат ми. В къщата имаше кибрит. Фред искаше да си играе с клечките. Да ги пали и след това да ги хвърля. „Хубаво, хубаво“, радваше се той. И така, брат ми се зае да му създаде комплекс. Да го наплаши така, че никога повече да не си играе с кибрит. Той каза на Фреди, че главичките на клечките са отровни и от тях зъбките му ще изгният и изпопадат, че ако гледа в пламъка, ще ослепее. И накрая му стисна ръчичката за миг и го опари.

— Твоят брат — промърмори Кап — трябва да е голям цар.

— По-добре малко червено петънце върху ръчичката, отколкото детето да стигне до болница, с мокри компреси и изгаряния от трета степен върху шейсет процента от тялото — заяви мрачно Уонлес.

— Още по-добре е да се сложи кибритът там, където детето няма да може да го стигне.

— Можеш ли да сложиш на такова място кибрита на Чарли Макджий? — попита Уонлес.

Кап бавно поклати глава.

Имаш известно основание, но…

— Задай си следния въпрос, капитан Холистър: как трябва да са се чувствали Андрю и Виктория Макджий, когато това дете е било бебе? След като са започнали да си правят необходимите изводи? Шишето с млякото се бави. Бебето плаче. В същото време някое от плюшените животни до него в люлката избухва в димящ пламък. Пелените са изцапани. Бебето плаче. Миг по-късно прането в коша започва да гори. Имаш сведения, капитан Холистър, знаеш какво е било в онази къща. Пожарогасител и детектор за дим във всяка стая. А веднъж това е станало с косата й, капитан Холистър; когато пристигнали в стаята, я намерили да пищи права в креватчето си, а косата й била в пламъци.

— Да — откликна Кап. — Tази гледка сигурно дяволски ги е изнервила.

— И така, те провели с нея тоалетно… и пожарно обучение.

— Пожарно обучение ли? — учудено погледна Кап.

— Което означава просто, че, както брат ми със сина му, са й създали комплекс. Ти цитира аналогията с тоалетното обучение, капитан Холистър, затова нека се спрем на нея. Какво е тоалетното обучение? Създаване на комплекс, ясен и прост — и внезапно, изненадващо старецът извиси глас и закряка пискливо като жена, която се кара на бебе. Кап го наблюдаваше отвратен и смаян. — Ах ти, лошо бебче! — викаше Уонлес. — Виж какво си направило! Това е отвратително, бебчо, виж колко е отвратително. Отвратително е да си цапаш гащите! Големите цапат ли си гащите? Прави го в гърнето, бебчо, в гърнето.

— Моля те — простена Кап.

— Така се създава комплекс. Тоалетното обучение се провежда чрез съсредоточаване вниманието на детето върху собствения му отделителен процес по начин, който бихме оценили като вреден, ако обект на фиксацията беше нещо друго. Интересува ли те колко е силен втълпеният на детето комплекс? Ричард Деймън от Вашингтонския университет си задал този въпрос и провел един експеримент, за да си отговори. Набрал петдесет студенти доброволци. Наливал ги с вода, сода и мляко, докато всички взели да изпитват ужасна нужда да уринират. След като минало известно, установено предварително време, той им казал, че могат да се облекчат… в гащите си.

— Отвратително! — възкликна Кап погнусен. Това не беше експеримент, а упражнение по дегенериране.

— Забележи колко здраво се е загнездил комплекса в психиката ти — продължи тихо Уонлес. — Не си го смятал за толкова отвратително, когато си бил на година и половина. Тогава, щом ти се е наложело, си го правел. Правел си го и в скута на баща си, ако си се намирал там. Повечето от участниците в експеримента на Деймън, капитан Холистър, обаче не могли. Разбирали, че обичайните норми на поведение са премахнати, поне докато трае експериментът; всеки бил сам в отделение, не по-малко уединено от обикновена тоалетна… но цели осемдесет и осем процента от тях просто не могли. Независимо от силата на физическата необходимост комплексът, насаден от родителите им, бил по-силен.

— Това е само едно безсмислено отклонение — отряза сърдито Кап.

— Не, не е. Искам от теб да вземеш под внимание паралелите между тоалетното и пожарното обучение… с единствена значителна разлика — скокът в неотложността от извършване на първото и второто. Ако детето възприема бавно тоалетното обучение, какви са последиците? Дребни неприятности. Стаята му мирише, ако не се проветрява постоянно. Мама е прикована към пералнята. Може да се наложи да се изпере мокетът, след като всичко свърши. В най-лошия случай бебето има постоянен обрив под пелените и то само ако кожата му е много чувствителна или майката е немарлива с поддържане на чистотата му. Но последиците при дете, което може да създава огън…

Очите му заблестяха. Лявата страна на устата му бе свита подигравателно.

— Моята оценка за Макджий и Томлинсън като родители е много висока. Те някак си са я превели през това. Предполагам, че са започнали работа много преди обичайната възраст, в която родителите се заемат с тоалетното обучение; може би дори преди да е можела да пълзи. „Бебчо, не бива! Бебчо ще се нараниш! Не, не, не! Лошо момиче! Лошо момиче! Лошо момиче!“

Но твоя собствен компютър предполага в заключението си, че тя преодолява комплекса си, капитан Холистър. Тя е в състояние да го направи. Млада е и комплексът не е имал възможност да се вдълбае в дългогодишно русло и да стане твърд като цимент. Освен това тя разполага с баща си до себе си! Осъзнаваш ли значимостта на този прост факт? Не, не я осъзнаваш. Бащата е авторитетна фигура. Той държи психологическите юзди на всяка фиксация в детето от женски пол. Зад всяка, като сянката на фигура, скрита зад завеса, стои авторитетната фигура на бащата. За малката дъщеря той е Мойсей: всички закони са неговите закони, независимо откъде са дошли, и правото да ги налага е негово. Той може би е единственият човек на земята, който може да вдигне блокадите. Нашите комплекси, капитан Холистър, винаги ни причиняват най-силни мъки и терзания, когато онези, които са ги насадили, умират и вече няма възможност за оспорване… и опрощение.

Кап си погледна часовника и видя, че Уонлес е тук от около четирийсет минути. Струваха му се часове.

— Свършваш ли? Имам и друга среща…

— Когато комплексите се разчупват, те са като язовир, отприщен след поройни дъждове — тихо каза Уонлес. — Знам една деветнайсетгодишна негърка, която вече е имала триста любовници. Тялото й ври от полови инфекции, сякаш е четирийсетгодишна проститутка. Но до седемнайсетата си година тя беше девствена. Баща й бе свещеник, който още от малка непрекъснато й повтарял, че сексът по време на брака е необходимо зло, но извън брака е ад и проклятие, ябълката на първоначалния грях. Когато един такъв комплекс поддаде, все едно се отприщва язовир. Първо се появяват дребни пукнатини, процеждат се мънички струйки вода, толкова мънички, че убягват от вниманието. Според данните от твоя компютър ние сме точно на този стадий с момиченцето. Предполагаме, че то е използвало способността си, за да помогне на баща си, по негово настояване. После стената рухва изведнъж. Милиони литри вода изригват навън, разрушават и издавят всичко по пътя си и променят околността завинаги!

Уонлес беше изоставил тихия си тон и бе заграчил като креслив старец — по-скоро жалък в раздразнението си, отколкото величествен.

— Слушай — натърти той. — Поне веднъж ме изслушай. Махни капаците от очите си. Мъжът сам по себе си не е опасен. Силата му е незначителна и той го знае. Не е успял да я използва, за да спечели един милион долара. Не е завладял хора и нации. Използвал я е да помага на дебели жени да отслабват и на плахи чиновници да добият увереност. Той не е способен да използва силата си често и добре… някакъв вътрешен физиологичен фактор го ограничава. Но момиченцето е невероятно опасно. То бяга с баща си, за да си спаси живота. То е ужасно изплашено. И той е изплашен, което го прави опасен. Не заради него самия, а защото го принуждавате да превъзпитава дъщеря си. Принуждавате го да променя отношението й към силата вътре в нея. Принуждавате го да я принуждава да я използва.

Уонлес дишаше тежко.

Като играеше по сценария — сега вече краят се виждаше, — Кап спокойно попита:

— И какво предлагаш?

— Мъжът трябва да бъде убит. Незабавно. Преди да е успял да разруши комплекса, изграден от него и жена му в малкото момиченце. А и то трябва да бъде убито, убеден съм. Тъй като вредата може да е вече нанесена.

— В края на краищата тя е само едно малко момиченце, Уонлес. Може да пали, да. Пирокинеза, както го наричаме. Но в твоите уста това звучи като Армагедон.

— Не е изключено да се стигне дотам. Не трябва да я оставяте да порасне, нито да се подлъгвате по размерите й и да забравяте за фактора „Z“… а вие точно това правите, разбира се. Представи си, че способността да пали е само върхът на айсберга, че талантът расте. Тя е на седем. Когато Джон Милтън е бил на седем, той вероятно е бил само едно малко момченце, което се е мъчело да напише с парче въглен собственото си име и буквите му са били разбираеми единствено за майка му и баща му. Бил е бебе. Но Джон Милтън порасна и написа „Изгубеният рай“.

— Не разбирам за какво, по дяволите, говориш — обади се равнодушно Кап.

— За потенциала на разрушение. За един талант, неразделно свързан с хипофизата — жлеза, която е почти бездейна в дете на възрастта на Чарли Макджий. Какво ще стане в пубертета, когато тази жлеза се пробуди и за двайсет месеца стане най-мощната сила в организма й, ръководеща всичко, от бурното съзряване на първостепенните и второстепенни полови характеристики до качествени изменения в ретината на окото? Представи си, че имаш дете, способно да предизвика атомна експлозия само със силата на своята воля?

— Това е най-смахнатото нещо, което съм чувал някога.

— Така ли? Тогава позволи ми да стигна до върха на лудостта, капитан Холистър. Представи си, че някъде из страната сега броди едно малко момиченце, което носи в себе си временно спяща сила някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище.

Те се гледаха един друг мълчаливо. И изведнъж секретарската уредба изжужа.

След мигновено забавяне Кап се надигна и натисна бутона.

— Да, Рейчъл?

Проклятие, за малко старецът да го накара да повярва. Тази ужасна прокобна врана — още една причина да не го обича. Самият Кап бе предприемчив човек и ако имаше нещо, което да не може да понася, то беше песимизмът.

— Търсят те на шифровия телефон — съобщи Рейчъл. — От оперативната зона.

— Добре, скъпа. Благодаря. Задръж го за минутка, ако обичаш.

— Да, сър.

Той пак се отпусна на стола.

— Трябва да приключваме, Уонлес. Можеш да бъдеш сигурен, че много внимателно ще обмисля този разговор.

— Дали? — попита Уонлес. Неподвижната страна на устата му сякаш се кривеше цинично.

— Да.

Уонлес отново настоя:

— Момиченцето… Макджий… и този Ричардсън… те са последните три отговора на едно мъртво уравнение, капитан Холистър. Изтрий ги. Опомни се. Детето е много опасно.

— Ще обмисля всичко, което каза.

— Направи го.

Най-после Уонлес започна с усилие да се изправя на крака, като си помагаше с бастуна. Това му отне дълго време. Накрая стана.

— Идва зимата — извини се той на Кап. — Старите ми кокали се боят от нея.

— В Лонгмънт ли ще останеш тази вечер?

— Не, във Вашингтон.

Кап се поколеба.

— Отседни в Мейфлауър. Може да поискам да вляза във връзка с теб.

Нещо се мярна в очите на стареца… признателност…? Да, почти със сигурност.

— Добре, капитан Холистър — той закрета обратно към вратата, подпирайки се на бастуна си — старецът, който някога бе отворил кутията на Пандора и сега искаше да застреля всичко, излетяло от нея, вместо да го впрегне в работа.

Щом вратата се затвори зад него, Кап въздъхна с облекчение и вдигна слушалката на шифровия телефон.

7

— С кого разговарям?

— Орв Джеймисън, сър.

— Хванахте ли ги, Джеймисън?

— Не още, сър, но на летището открихме нещо интересно.

— Какво е то?

— Всички телефонни апарати са празни. Намерихме няколко монети върху пода на една от кабинките.

— Разбити ли са?

— Не, сър. Затова и се обаждам. Не са разбити, просто са празни. От телефонната компания ще откачат.

— Добре, Джеймисън.

— Това ни улеснява. Според нас мъжът може да е скрил момиченцето някъде отвън и да се е регистрирал сам. Но във всички случай смятаме вече да търсим човек, който се е разплащал с купища монети.

— Ако са в мотел, а не в бунгало на някой летен курорт.

— Да, сър.

— Продължавайте търсенето, О. Дж.

— Да, сър. Благодаря ви.

В гласа му прозвуча абсурдно задоволство, че прякорът му е бил запомнен.

Кап остави слушалката. Поседя пет минути с притворени очи, замислен. Меката есенна светлина падаше през еркерния прозорец и осветяваше кабинета, затопляше го. Кап се приведе и пак се свърза с Рейчъл.

— Джон Рейнбърд там ли е?

— Да, Кап.

— След пет минути ми го прати. Междувременно искам да говоря с Норвил Бейтс от оперативната зона. Той е тарторът, докато Ал стигне там.

— Да, сър — Рейчъл се поколеба. — Ще се наложи да използваме връзка с портативна радиостанция. Не е много…

— Няма значение — нетърпеливо я прекъсна той.

Свързването отне две минути. Бейтс се чуваше слабо и с пращене. Той беше добър агент — не много изобретателен, но упорит. Кап искаше точно такъв човек да удържа фронта до пристигането на Албърт Стайнович. Най-после Норвил се обади и докладва, че са се пръснали из околните градчета — Оуквил, Тремънт, Месалонсет, Хейстингс Глен, Лутън.

— Чудесно, Норвил — одобри Кап.

Той си помисли за думите на Уонлес: „Вие го принуждавате да превъзпитава дъщеря си.“ Спомни си и съобщението на Джеймисън, че всички телефони са били изпразнени. Макджий не го е направил. Детето го е направило. А след това, все още възбудено, е подпалило обувките на онзи войник, вероятно случайно. Уонлес щеше да се зарадва, ако разбереше, че Кап смята все пак да послуша петдесет процента от съвета му — дъртата гнида беше удивително красноречива тази сутрин.

— Нещата се промениха — каза Кап. — Ще се наложи да отстраним бащата. Крайни мерки. Ясно ли е?

— Крайни мерки — равнодушно повтори Норвил. — Да, сър.

— Отлично, Норвил — приключи с тих глас Кап, остави слушалката и зачака влизането на Джон Рейнбърд.

Миг по-късно вратата се отвори и той се изправи на прага, в целия си невъобразим ръст и още по-невъобразимата си грозота. Той бе половин чероки и стъпваше така безшумно, че ако човек се е навел над бюрото да чете или да отговаря на писма, изобщо няма да разбере, че някой е влязъл. Кап знаеше колко рядка е тази дарба. Повечето хора усещат присъствието на друг човек в стаята: Уонлес веднъж нарече тази способност не шесто чувство, а чувство от самия предел на възможностите, едно знание, породено от безкрайно слабите сигнали на петте нормални сетива. Но с Рейнбърд то не работеше. Нито една от тънките като котешки мустачки жички на сетивните капани дори не трепваше при неговата поява. Ал Стайнович бе намерил сполучливо описание над чаша портвайн във всекидневната на Кап: „Не съм срещал друго човешко същество, освен Рейнбърд, което да не тласка въздуха пред себе си, като се движи.“ И Кап се радваше, че Рейнбърд е на тяхна страна, защото от своя страна не бе срещал друго човешко същество, което да го изпълва с такъв ужас.

Рейнбърд беше огромен като великан — висок почти два и десет, и носеше лъскавата си коса прибрана в стегната конска опашка. Преди десет години, при второто си отиване във Виетнам, се бе натъкнал на противопехотна мина, която се беше взривила почти под носа му и бе обезобразила лицето му. Лявото му око липсваше. На мястото му зееше само една дупка. Той се бе отказал от пластична операция и изкуствено око, за да може, по неговите думи, да покаже бойните си белези, като отиде в Щастливите ловни полета. Човек не знаеше да вярва ли, или не на такива приказки — не беше ясно сериозен ли е, или се занася по някакви си свои причини.

С годините Рейнбърд се бе оказал учудващо добър агент — отчасти защото последното, на което приличаше, бе агент, а най-вече защото зад физическата маска се криеше жив, жесток и невероятно остър интелект. Той говореше свободно четири езика и разбираше още три. Учеше руски по сънния метод. Гласът му бе плътен, а говорът — мелодичен, културен.

— Приятен следобед, Кап.

— Следобед ли е вече? — попита Кап учуден.

Рейнбърд се усмихна и показа голям набор от съвършено бели зъби — зъби на акула, помисли си Кап.

— От четиринайсет минути — отговори той. — От черния пазар във Венеция си взех електронен ръчен часовник „Сейко“. Не мога да откъсна очи от него. Малки черни цифрички, които постоянно се менят. Често си мисля, Кап, че водихме война във Виетнам, за да постигнем не победа, а технически прогрес. Бихме се, за да създадем евтиния електронен часовник, домашната игра на пинг-понг, която се включва в телевизора, джобния калкулатор. Гледам новия си ръчен часовник в мрака на нощта. Той ми казва, че се приближавам към смъртта с всяка изминала секунда. Това е добра новина.

— Седни, стари приятелю — покани го Кап. Както винаги, когато разговаряше с Рейнбърд, устата му бе пресъхнала и трябваше да възпира ръцете си, които искаха да се вкопчат една в друга върху полираната повърхност на бюрото. При това вярваше, че Рейнбърд го харесва — ако изобщо харесваше някого.

Той седна. Беше облечен със стари дънки и избеляла кенарена риза.

— Какво става с Венеция? — попита Кап.

— Потъва — отвърна Рейнбърд.

— Имам една работа за теб, ако я искаш. Дребна е, но може да доведе до нещо значително по-интересно.

— Казвай.

— Съвсем доброволна е — упорстваше Кап. — Ти си още в отпуска.

— Казвай — повтори меко Рейнбърд и Кап му каза. Прекара с него само петнайсет минути, но те му се видяха като час. Когато големият индианец излезе, Кап дълбоко си пое дъх. Среща и с Уонлес, и с Рейнбърд в една сутрин можеше на всеки да отрови деня. Но сутринта вече мина, много неща бяха свършени, а не се знае какво можеше да му донесе следобедът. Той звънна на Рейчъл.

— Да, Кап?

— Ще хапна тук, мила. Би ли ми взела нещо от барчето? Няма значение какво. Благодаря ти, Рейчъл.

Най-после остана сам. Шифровият телефон лежеше мълчалив върху дебелата си основа от интегрални схеми, микрочипове и Бог знае още какво. Когато звънне пак, сигурно ще се обажда Албърт или Норвил, за да му съобщи, че момиченцето е хванато, а баща му е мъртъв. Това щеше да е добра новина.

Кап отново затвори очи. В съзнанието му лениво се понесоха като големи хвърчила откъслечни мисли и фрази. Хипнотично внушение. Теоретиците твърдяха, че възможностите са огромни. Представи си някой като Макджий да проникне до Кастро или до Аятола Хомейни. Представи си как се приближава до онзи левичар Тед Кенеди и с авторитетния шепот на непоклатимото убеждение му подсказва, че самоубийството е най-добрият изход. Представи си как се прикрепя по един такъв човек към водачите на различните въстанически групировки. Жалко, че се налагаше да го загубят. Но… това, което е предизвикано веднъж, може да бъде предизвикано отново.

Малкото момиченце. Думите на Уонлес: „…силата някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище…“ — нелепо, разбира се. Уонлес беше откачил като момченцето от разказа на Д. Х. Лорънс, което можело да избира победителите на хиподрума. „Серия шест“ бе подействала като киселина на Уонлес, прояждайки няколко големи дупки в здравия му разум. Ставаше дума за едно малко момиченце, а не за оръдие на Страшния съд. И те не трябваше да го изпускат, поне докато не проучат какво представлява и какви възможности крие. Само това щеше да е достатъчно, за да се възобнови програмата за опити със „Серия шест“. А ако успееха да го убедят да използва силите си за доброто на страната, толкова по-добре.

Толкова по-добре, помисли си Кап.

Внезапно шифровият телефон нададе дългия си дрезгав вик.

Сърцето на Кап подскочи и той грабна слушалката.