Подменена

7 Фьоренинг

Поех си дълбоко дъх и най-накрая спрях да плача. Фин беше отдръпнал ръката си, но все още беше плътно до мен на предната седалка на колата. Когато го погледнах, той като че ли осъзна това и се отдалечи още малко.

— Какво става? — попитах аз. — Кои бяха тези хора? Защо трябва да бягаме?

Фин ме погледна за момент и сетне въздъхна.

— Това е много дълга история, която може най-добре да ти обясни майка ти.

— Майка ми? — Твърде дълго бях възприемала Ким като моя майка и не можех да си представя какво може да знае тя за това, но после се досетих, че той имаше предвид истинската ми майка. — Ще се срещнем ли с нея? Къде е тя? Къде отиваме?

— Фьоренинг — отвърна Фин. — Това е мястото, където живея… и където ще живееш и ти. — Той ми се усмихна леко с намерението да ме успокои и донякъде успя. — За съжаление то е на около седем часа път.

— Къде се намира?

— В Минесота, по поречието на Мисисипи в един много усамотен район — обясни Фин.

— И какво е това място Фьоренинг? — попитах, докато го наблюдавах.

— Нещо като град — каза Фин. — Замислено е да прилича на фамилно имение, като онези, в които живеят цели аристократични родове. Но в действителност е просто добре поддържана общност, охранявана с бариера.

— Там живеят ли и хора? — Вече се чудех дали ще мога да взема Мат при мен.

— Не и по начина, по който го разбираш ти. — Той се поколеба, преди да продължи и ме погледна с крайчеца на окото си. — Фьоренинг е обитаван единствено от трил, следотърсачи и мансклиг9. Там живеят всичко на всичко около пет хиляди души, имаме бензиностанции, бакалия и училище. Това е една малка тиха общност.

— Боже мой! — възкликнах, отворила широко очи от изумление. — Искаш да кажеш, че това е цял град от… тролове? В Минесота? И е останал напълно незабелязан?

— Ние живеем много тихо — повтори Фин. — А и си имаме начини да накараме хората да не ни забелязват.

— Говориш като мафиот — коментирах аз и Фин се усмихна накриво. — Може би пращате хората да спят с рибите10 или нещо такова?

— Внушението е много голяма сила — отвърна той и усмивката изчезна от лицето му.

— Значи ти владееш тази способност? — попитах внимателно. Нещо във въпроса ми като че ли го огорчи и както очаквах, той поклати глава. — Защо не?

— Аз съм следотърсач. Нашите способности са други. — Фин ме погледна и предугаждайки, че ще има и други въпроси, продължи: — По-необходими за проследяването. Внушението очевидно не е най-важното качество в това поле на дейност.

— А кои са нужните качества — продължих да упорствам аз и той въздъхна.

— Трудно е за обяснение. Това не са дори способности в чистия смисъл на думата. — Той се взираше през предното стъкло и се размърда на мястото си. — По-скоро е нещо като инстинкт или интуиция. Както хрътката следва миризма, само дето онова, което усещам, не е миризма. То е просто нещо, което знам. — Фин ме погледна, за да види дали разбирам какво ми говори, но аз го гледах безизразно. — Например, когато отиде да се срещнеш с онази жена… — (въпросната жена беше тази, която цял живот бях смятала за своя майка) — знаех, че си някъде далече и знаех, че нещо те измъчва.

— Ти усещаш кога съм разстроена? Дори когато не си около мен? — попитах.

— Докато те следвам, да — кимна Фин.

— А пък твърдеше, че не си екстрасенс — смотолевих аз.

— Не, само казах, че не мога да чета мисли и наистина не мога. — Сетне въздъхна и добави: — Никога не съм имал представа за какво мислиш… Не долавям и всичките ти чувства. — Той забеляза смущението ми и продължи: — Само болката и страха. Аз трябва да бъда нащрек за ситуации, когато си в опасност, за да мога да ти помогна. Работата ми е да те защитавам и да те върна у дома.

— Как разбираш къде съм? Искам да кажа, преди да ме намериш?

— Майките обикновено пазят разни неща от времето, когато децата им са били бебета. Например, кичур коса — обясни Фин. — Аз долавям вибрациите от предмета, а и родителите по принцип имат обща представа къде са децата им. Когато се озова близо до теб, аз се натъквам на следата ти и това е всичко.

Обзе ме някакво топло чувство. Майка ми имаше неща за спомен от мен. Ким никога не беше съхранявала нещо мое, но някой друг го беше правил. Тя беше отрязала кичур от косата ми, когато съм била родена, и го беше пазила през всичките тези години.

— Затова ли ме зяпаше през цялото това време? — Спомних си как очите му бяха винаги приковани върху мен и как никога не разбирах какво се криеше зад тях.

— Да. — Нещо в отговора му ме смути. Не че лъжеше, а просто премълчаваше нещо. Помислих си дали да не го притисна, но имаше толкова много неща, които исках да науча.

— И… колко често правиш това? — попитах.

— Ти си ми единайсетата. — Фин ме погледна изучаващо и затова придадох на лицето си колкото може по-равнодушно изражение.

Бях малко изненадана от отговора му. Първо, работата му, изглежда, поглъщаше ужасно много време. Заради мен той беше живял в моя град две седмици и по някакъв начин бе успял да се запише в местното училище. От друга страна изглеждаше доста млад, за да е правил това единайсет пъти. И освен това беше смущаващо като си помислиш, че някъде там има толкова много подменени деца.

— Откога правиш това?

— Откакто навърших петнайсет — отговори Фин, изненадвайки ме за пореден път.

— На петнайсет? — Поклатих глава. — Не мога да повярвам. Искаш да кажеш, че си бил на петнайсет, когато родителите ти са те пратили по широкия свят да издирваш разни деца? И тези деца са ти се доверявали?

— Аз съм много добър в това, което правя — отвърна Фин невъзмутимо.

— И все пак. Всичко това ми се струва… нереално. — Умът ми отказваше да възприеме чутото. — И те всички ли тръгваха с теб?

— Да, разбира се — отговори той простичко.

— Винаги ли го правят? Искам да кажа с всеки? — продължих аз.

— Не, невинаги. Обикновено го правят, но невинаги.

— Но с теб винаги се връщат? — упорствах аз.

— Да. — Фин ме погледна отново. — Кое ти се струва толкова невероятно?

— Всичко ми се струва невероятно. — Напрегнах ума си, за да разбера какво ме смущаваше. — Чакай малко. Ти си бил на петнайсет? Значи никога… не си бил подменено дете. Това за всички ли се отнася? Как стават нещата при вас?

— Следотърсачите никога не са подменени. — Той се почеса по врата и сви устни. — Мисля, че е най-добре майка ти да ти обясни как стоят нещата с подменените деца.

— Защо следотърсачите никога не са подменени?

— Подготовката ни като следотърсачи трае много дълго — отговори Фин. — И младостта ни е предимство. Много по-лесно е да стигнеш до един тийнейджър, когато си тийнейджър, отколкото когато си на четирийсет.

— Изграждането на доверие е важна част от онова, което правите — отбелязах аз, докато в главата ми се въртяха някои нови подозрения.

— Да, така е — призна Фин.

— Значи на танците, когато се държа като пълен кретен, ти градеше доверие помежду ни? — казах аз натъртено.

— Не. Тогава поставях дистанция между нас. — Беше забил поглед в предното стъкло, а лицето му беше съвършено безизразно. — Не трябваше да те каня да танцуваме. Опитвах се да поправя грешката си. Нуждаех се от доверието ти, но всичко друго щеше да бъде подвеждащо.

Всичко, което се беше случило между нас, не беше истинско и той просто се беше опитвал да ме върне в общността. Задължението му беше да ме пази, да ме накара да го харесвам и когато бе забелязал увлечението ми по него, просто ме беше сложил на мястото ми. Толкова болеше, че само преглътнах и се вторачих в прозореца.

— Съжалявам, ако съм те наранил — рече Фин тихо, виждайки огорчението ми.

— Не си го слагай на сърце — отвърнах хладно. — Просто си вършел работата си.

— Знам, че ме иронизираш, но наистина е така. — Той замълча за момент. — И все още я върша.

— Е, много си добър в нея. — Скръстих ръце и продължих да гледам през прозореца.

Не исках този разговор да продължава. Имах още един милион въпроси за какво ли не, но предпочитах да говоря с някой друг, който и да е той. Мислех си, че съм твърде неспокойна и развълнувана, за да заспя, но след един час път главата ми започна да клюма. Известно време се борех със съня, докато не си дадох сметка, че така времето щеше да мине по-бързо.

Когато отворих очи, слънцето грееше ярко над нас. Бях се свила на седалката, притиснала колене до гърдите си, и сега цялото ми тяло беше схванато. Огледах се и се протегнах, опитвайки да раздвижа скования си врат.

— Мислех си, че ще проспиш цялото пътуване — рече Фин.

— Колко още остава? — прозях се аз и се отпуснах на седалката, подпирайки колене на таблото.

— Не много.

Пейзажът се беше променил, обграждаха ни почти отвесни хребети, обрасли с високи дървета. Пътят минаваше през хълмове и долини и гледката беше поразително красива. Най-накрая Фин намали скоростта и завихме, поемайки към върха на един стръмен хълм. Шосето се виеше между дърветата и между тях виждах река Мисисипи, прорязала пътя си между възвишенията и чукарите.

Голяма метална порта препречи пътя ни, но когато стигнахме до нея, пазачът кимна на Фин и ни махна да минем. Когато бяхме от другата страна, видях красиви къщи, накацали по склоновете и сгушени сред дърветата.

Имах някакво странно усещане. Като че ли къщите бяха повече, отколкото можех да видя в действителност. Всички те бяха луксозни и съвършено разположени, така че да откриват възможно най-красивата гледка.

Спряхме пред една импозантна сграда, надвиснала застрашително над отвесен склон. Беше съвършено бяла, обвита с изящни диви лози, а стената, която гледаше към реката, беше цялата в прозорци. И макар да бе поразително красива, тя създаваше впечатлението, че не стъпва върху достатъчно здрави основи и всеки момент ще се сгромоляса в пропастта.

— Какво е това? — Откъснах за миг очи от къщата, за да погледна Фин. Той ми се усмихна по онзи начин, който обикновено ме караше да потръпвам.

— Това е крайната точка на нашето пътуване. Добре дошла у дома, Уенди.

Бях отраснала в заможно семейство, но никога не бях виждала нещо подобно. Това беше аристократичен дом. Фин ме поведе към къщата, но аз така и не можех да повярвам, че наистина произхождам оттук. Никога не се бях чувствала толкова малка и незначителна през целия си живот.

Естествено, очаквах на вратата да се появи иконом, но вместо това я отвори едно момче. Изглеждаше горе-долу на моите години, с пясъчно руса коса, която падаше на палави кичури върху челото му. Беше много привлекателно, но в това нямаше нищо чудно, защото в подобна къща не можеха да живеят грозни хора. Беше твърде съвършена.

Първоначално момчето имаше леко изненадан вид, но като видя Фин, на лицето му се изписа разбиране и се усмихна широко.

— О, боже мой. Ти трябва да си Уенди. — Той отвори масивната врата, за да вляза.

Фин ме пусна да мина първа, което ме накара да се почувствам малко неловко. Освен това бях смутена от начина, по който това момче ме гледаше, особено като се имаше предвид, че бях по пижама и бузата ми беше посинена. Непознатият беше облечен като всяко друго момче в училище — или поне в частно училище — което ми се струваше странно. Като че ли щеше да бъде по-нормално да го заваря пременен в смокинг рано сутринта.

— Ъ-ъ, да — смотолевих в отговор.

— О, извинявай, аз съм Рис. — Той опря пръст в гърдите си и след това се обърна към Фин. — Не ви очаквахме толкова скоро.

— Случиха се някои неща — обясни Фин неангажирано.

— Много бих искал да остана и да си побъбрим, но се отбих само за малко вкъщи да обядвам и вече закъснявам за училище. — Рис ни погледна смутено, сякаш търсеше извинение от нас. — Елора е долу в гостната. Нали знаете как да я намерите?

— Аз, да — отвърна Фин, кимвайки.

— Добре. Съжалявам, че трябва да изхвърча така. — Рис се усмихна стеснително и взе чантата си, която лежеше до вратата. — Радвам се, че се запознахме, Уенди. Със сигурност ще имаме шанса да прекараме повече време заедно.

Щом Рис излетя през вратата, аз се осмелих да се огледам къде съм попаднала. Подовете бяха мраморни, а от тавана висеше огромен кристален полилей. От мястото, където стоях, през витражните прозорци откъм гърба на къщата се откриваше поразителна гледка. Всичко от пода до тавана беше от стъкло, през което се виждаха върховете на дърветата и реката, която носеше течението си долу под нас. Почувствах, че ми се завива свят, въпреки че бях далече от стъклената стена.

— Хайде. — Фин тръгна пред мен и зави по един декадентски обзаведен коридор, докато подтичвах зад него.

— Кой беше този? — прошепнах аз, сякаш стените имаха уши. По тях бяха окачени картини, сред някои от които разпознах платна на големи художници.

— Рис.

— Да, разбрах, но… той брат ли ми е? — попитах. Бях вече решила, че в него имаше нещо лукаво и затова се надявах да нямаме роднинска връзка.

— Не. — Това беше всичко, което Фин каза по темата. Изведнъж той рязко свърна към някаква стая. Тя беше в самия ъгъл на къщата и затова две от стените й бяха изцяло от стъкло. Една от вътрешните стени беше с камина и над нея имаше портрет на внушителен възрастен господин. Другата вътрешна стена беше покрита с лавици с книги. Стаята беше обзаведена с елегантни старинни мебели, а пред камината имаше тапицирана с кадифе кушетка.

С гръб към нас, на един стол в ъгъла седеше жена. Тъмната й рокля се спускаше плавно, също както косата върху раменете й. Пред нея имаше триножник с голямо платно. Картината беше завършена само отчасти, но изглежда, на нея беше изобразен пожар с гъсти кълба от дим, издигащи се между разбити полилеи.

Тя продължи да рисува още няколко минути, докато стояхме там. Погледнах към Фин, но той само поклати глава, като че ли се опитваше да ме спре, преди да дам израз на някакво негодувание. Беше стиснал ръце зад гърба си и стоеше скован и изправен като войник.

— Елора? — каза Фин предпазливо и аз останах с впечатлението, че по някаква причина тя го плашеше. Това беше колкото обезпокояващо, толкова и странно. Защото той нямаше вид на човек, който може да бъде сплашен от някого.

Когато жената се обърна да ни погледне, дъхът ми секна. Беше много по-възрастна, отколкото очаквах, може би прехвърлила петдесетте, но в нея имаше нещо поразително красиво и изтънчено. Очите й бяха големи и тъмни и можеше да се предположи, че в младостта си е била неустоимо привлекателна. Докато я гледах, дори не можех да повярвам, че е истинска.

— Фин! — Гласът й беше ангелски чист и в тона й прозвуча приятна изненада. С изящно движение тя се изправи бързо и Фин леко й се поклони. Смутена, аз направих несръчен опит да повторя същия почтителен жест, което я накара да се разсмее. Жената гледаше Фин, но беше вдигнала ръка към мен. — Това тя ли е?

— Да. Тя е. — В гласа му имаше нотки на гордост. Той ме беше довел тук и аз започвах да разбирам, че това бе по нечия много специална молба.

Когато пристъпи напред, тя изглеждаше още по-достолепна и царствена. И пленителна. Краят на полите й се завъртя елегантно около краката, създавайки впечатлението, че не стъпва по земята, а се носи във въздуха.

Когато се приближи, ме огледа внимателно. Погледът й издаваше известно неодобрение, когато се спря на пижамата ми и калните петна от боричкането по коленете ми, но когато видя синината на бузата ми, тя сви устни.

— О, боже. — Очите й се разшириха от изненада, но в израза на лицето й нямаше съчувствие. — Какво се е случило?

— Витра — отвърна Фин със същото презрение както преди.

— О? — Елора повдигна вежди. — Кои по-точно?

— Джен и Кира — каза Фин.

— Разбирам. — Елора остана замислена известно време, приглаждайки несъществуващите гънки на роклята си. Въздъхвайки уморено, тя погледна Фин. — Сигурен ли си, че са били само Джен и Кира?

— Така смятам — рече той и се замисли съсредоточено. — Не видях никакви следи от другите, а и те щяха да повикат подкрепление, ако имаше още някой наблизо. Много им се искаше да вземат Уенди със себе си. Джен дори упражни насилие над нея.

— Виждам това. — Елора погледна отново към мен. — Но въпреки това пак си красива. — В гласа й прозвуча нещо като страхопочитание и аз почувствах как страните ми пламват. — Името ти е Уенди, нали?

— Да, госпожо — казах, усмихвайки се притеснено.

— Какво обикновено име за такова необикновено момиче. — За миг тя изглеждаше недоволна, след това се обърна към Фин: — Отлична работа. Можеш да се оттеглиш, докато разговарям с нея. Но стой наблизо. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

Фин отново се поклони леко и излезе от стаята. Неговата почтителност ме караше да се чувствам неловко, защото не знаех как да се държа с нея.

— Аз съм Елора и не очаквам да ме наричаш другояче. Знам, че всичко това сега ти идва прекалено много. Помня, когато и аз се върнах тук за първи път. — Усмихна се и поклати леко глава. — Беше толкова объркващо. — Аз кимнах, защото не знаех какво друго да направя, а тя махна неопределено с ръка към стаята. — Седни. Имаме толкова много да си говорим.

— Благодаря. — Неуверено приседнах на края на канапето, страхувайки се, че ако седна нормално, то ще се разбие или ще поддаде под тежестта ми.

Елора тръгна към кушетката и полегна на нея, оставяйки роклята си да пада свободно наоколо. Беше подпряла главата си с ръка и ме наблюдаваше напрегнато и с интерес. Очите й бяха тъмни и красиви, но колкото и да беше странно, в тях като че ли имаше нещо познато. Напомняха ми за диво животно, хванато в клетка.

— Не съм сигурна дали Фин ти е обяснил това, но аз съм твоята майка — каза Елора.