Подменена

20 Раздяла

Фин се зададе и аз скочих на крака. Навярно беше прекарал с Елора само петнайсет минути, но на мен ми се беше сторило цяла вечност. До мен Рис се надигна бавно. Фин ни изгледа с презрение и след това тръгна по стълбите, без да ми каже нито дума.

— Фин! — Аз се затичах след него, а Рис благоразумно се насочи към кухнята. — Чакай! Фин! Какво стана?

— Разговаряхме — отвърна Фин нехайно. Опитах се да го настигна, но той не забави крачка, поради което го хванах за ръката и го задържах по средата на стълбите. Той погледна през рамо, търсейки Рис, но избегна погледа ми. — Мисля, че ти казах да стоиш далече от мансклига.

— Рис просто седеше с мен, докато те чаках — казах аз. — Успокой се.

— Много е опасно да бъдеш около него. — Фин се взираше напред, но за миг ме погледна с крайчеца на окото си. — Опасно е да бъдеш и около мен.

Не ми харесваше, че отказва да ме погледне. Гледаше навсякъде другаде, но не и към мен и тъмните му очи ми липсваха.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Пусни ми ръката — рече Фин.

— Просто ми кажи какво става и ще те оставя на мира — отвърнах аз, без да го пусна. Той беше много по-силен от мен, а и аз не го държах особено силно, но той дори не направи опит да се измъкне.

— Бях освободен от задълженията си — отговори Фин предпазливо. — Елора вече не вижда заплаха над теб и намира поведението ми за своеволно. От мен се очаква да си опаковам нещата и да напусна сградата колкото мога по-скоро.

Изведнъж като че ли останах без въздух. От това се боях най-много. Фин си отиваше и вината за това беше моя. Той ме беше защитил, вместо аз сама да се защитя. Или поне да си бях държала устата затворена.

— Какво? — Възкликнах аз, когато най-накрая си възвърнах дар слово. — Това не е редно. Ти не можеш… Ти си тук толкова отдавна и Елора ти има доверие. Тя не може… Аз съм виновна! Аз съм тази, която отказа да се подчини!

— Не, вината не е твоя — каза Фин твърдо. — Не си направила нищо нередно.

— Е добре, но ти не можеш да си тръгнеш просто така! Аз имам бал утре и не знам нищо! — продължих отчаяно. — Аз не съм никаква принцеса! Има толкова неща, за които трябва да ми помогнеш!

— Аз нямаше да ти помагам след бала така или иначе — поклати Фин глава. — Отсега нататък при теб ще идва учител, който ще те научи на всичко, което трябва да знаеш. Ти си готова за бала, независимо какво казва Елора. И утре ще се представиш великолепно.

— Но ти няма да бъдеш тук. — Погледнах го, потресена от тази мисъл, и той извърна глава.

— Ти нямаш нужда от мен — каза Фин тихо.

— Аз съм виновна! — повторих. — Ще говоря с Елора. Не можеш да си тръгнеш. Тя трябва да разбере това.

— Уенди! Не! Не можеш да… — Фин се опита да ме спре, но аз вече се носех надолу по стълбите.

Обземаше ме непоносима паника. Фин ме беше накарал да напусна единствените хора, с които се чувствах обичана, и аз го бях направила просто защото му вярвах. Но сега той щеше да ме изостави сама с Елора и една монархия, която не желаех.

Рис все още беше тук, но знаех, че е въпрос само на време тя да отпрати и него. Щях да бъда по-самотна и изолирана от всякога и не можех да понеса това.

Но докато тичах надолу, знаех, че има и друго. Не можех да изгубя Фин и нямаше значение как Елора ще се държи с мен. Животът ми без него вече изглеждаше невъзможен. Дори не бях осъзнала колко важен бе станал за мен, преди Елора да реши да ми го отнеме.

— Елора! — отворих рязко вратата на салона, без да почукам и знаех, че това ще я вбеси, но не ме беше грижа. Може би ако сметнеше поведението ми за достатъчно своеволно, щеше да отпрати и мен.

Елора стоеше пред прозорците, взирайки се в черната нощ, и изобщо не се сепна при шумното отваряне на вратата. Без да се обърне да ме погледне, тя каза сдържано:

— Това е напълно ненужно и от само себе си се подразбира, че подобно поведение изобщо не подобава на една принцеса.

— Ти непрекъснато повтаряш как трябва да се държи една принцеса, но замисляла ли си се някога как трябва да се държи една кралица? — отвърнах аз с леден тон. — Толкова ли си несигурна като владетел, че да не можеш да понесеш и най-малкото противоречие? Ако не се преклоним веднага пред теб, ти просто ни отпращаш?

— Предполагам, че става дума за Фин — въздъхна Елора.

— Ти нямаш право да го уволняваш! — извиках. — Той не е направил нищо нередно!

— Няма значение дали е направил нещо нередно, аз мога да „уволня“ всекиго без каквато и да е причина. Аз съм кралицата. — Тя се извърна бавно към мен и лицето й беше стряскащо безизразно. — Проблемът не е, че някой не е съгласен с мен, по-скоро става дума за целесъобразност.

— Всичко стана заради името ми! — избухнах аз, отказвайки да й повярвам.

— Има още толкова много неща, които трябва да научиш. Моля те, седни. — Елора ми посочи едно от канапетата, а тя самата полегна на кушетката. — Не е нужно да се държиш предизвикателно с мен, принцесо. Ние трябва да поговорим.

— Не искам да си сменям името — заявих аз, но седнах на канапето срещу нея. — Не знам защо това е толкова важно за теб. Имената не могат да бъдат от такова значение.

— Изобщо не става дума за името — Елора махна с ръка. Косата й падаше около нея като коприна и тя прокара разсеяно пръсти през нея. — Знам, че ме мислиш за жестока и безсърдечна, но не съм такава. Аз много държа на Фин, много повече, отколкото е редно една кралица да държи на свой слуга, но в същото време бях небрежна спрямо теб, давайки ти грешни примери, които да следваш. Мъчно ми е, че Фин си отива, и те уверявам, че го направих заради теб.

— Не е вярно! — изкрещях аз. — Ти го направи, защото ревнуваш!

— Моите чувства не са изиграли никаква роля за решението ми. Нито дори чувствата, които изпитвам към теб. — Тя замълча за момент, взирайки се с празен поглед в мен. — Направих онова, което трябваше да направя, защото така беше най-добре за кралството.

— Кой може да има някаква полза от това, че се отърва от него? — попитах.

— Ти отказваш да разбереш, че си принцеса! — в гласа на Елора се прокрадна раздразнение, но тя бързо се овладя. — Няма значение дали разбираш сериозността на ситуацията. Всеки друг я разбира, в това число и Фин, и точно затова си отива. Той също знае, че така е най-добре за теб.

— Не разбирам. — Сбърчих чело в пристъп на безсилие и недоумение. Щеше да бъде толкова лесно, ако тя говореше направо.

— Знам, че според теб всичко това се прави за пари, но те уверявам, че става дума за нещо много по-важно. Нашата кръвна линия притежава изключителни способности, много по-големи от тези на обикновеното население на Трил — обясни Елора. — За съжаление Трил постепенно изгуби интерес към собствения си начин на живот и заложбите ни започнаха да отслабват. От съществено значение за народа ни е тази кръвна линия да бъде запазена чиста и способностите ни да бъдат продължени. Титлите и положението в обществото изглеждат случайни — продължи Елора. — Но ние сме на власт, защото имаме най-голяма сила. В продължение на векове нашите способности са засенчвали тези на другите фамилии, но Кронерови бързо ни застигат. Ти си последният ни шанс да останем на трона и да си възвърнем могъществото на нашия род.

— Какво общо има това с Фин? — вметнах, отегчена от приказките й за политика.

— Всичко — отвърна Елора с тънка усмивка. — За да запазим кръвните си линии чисти, са наложени определени правила. Не само за кралското семейство, но и за простолюдието. Целта не е само да се спазват социалните норми, но и да не бъде позволено тяхното нечистокръвно семе да отслаби нашата кръв. — Нещо в начина, по който произнесе думата „семе“, ме накара да настръхна. — Последствията могат да бъдат различни — продължи Елора. — Когато трил се обвърже с мансклиг, те и двамата трябва да напуснат общността.

— Нищо не се случва между мен и Рис — прекъснах я аз, но Елора кимна скептично.

— Макар следотърсачите да са трилове, те не притежават способности в общоприетия смисъл на думата — каза Елора и започнах да разбирам накъде биеше. — Традицията повелява следотърсачите да се обвързват със следотърсачи. Ако един трил има връзка с някой от тях, на това се гледа с лошо око, но не е забранено… Освен ако не е кралска особа. — Тя ме изгледа строго. — Един следотърсач не може да получи короната. Всяка марксина или принцеса, хваната със следотърсач, незабавно губи титлата си. Ако простъпката е по-тежка, като например нарушаване на кръвната линия на принцесата, те и двамата биват прогонени.

Аз преглътнах с мъка. Ако нещо се случеше между мен и Фин, аз нямаше да бъда принцеса и дори нямаше да мога да живея във Фьоренинг. Това беше шокиращо в началото, докато не си дадох сметка, че дори не искам да бъда принцеса или да живея тук. Какво ме интересуваше?

— Е и? — казах, предизвиквайки за момент изненадата на Елора.

— Знам, че точно сега всичко това не означава нищо за теб. — Елора посочи с широк жест стаята около нас. — Знам, че ги ненавиждаш, и те разбирам. Но това е твоята съдба и макар да не можеш да го осъзнаеш, Фин го осъзнава. Той знае колко си важна и никога не би допуснал да унищожи бъдещето ти. Затова пожела да бъде освободен.

— Той е напуснал? — Не й вярвах.

Фин не би си тръгнал сам. Той не би ме оставил тук, не и след като знаеше колко много се нуждая от него. А той със сигурност го знаеше. Затова и се беше застъпил за мен пред Елора. Той знаеше, че без него съм загубена и не би ми го причинил. Това би влязло в разрез с всичко, в което той вярваше.

— Обвинявам себе си, защото признаците бяха толкова очевидни — въздъхна Елора. — Обвинявам и Фин, защото той знаеше по-добре от всички, че не трябва да се обвързва. Но го поздравявам за това, че осъзна кое е добро за теб. Той си тръгва, за да те защити.

— Няма от какво да бъда защитавана! — аз скочих на крака. — Няма причина той да си тръгва! Не съм обвързана с никого!

— По-лесно щеше да ми бъде да ти повярвам, ако не беше влетяла тук със сълзи на очите да молиш за работата му — отговори Елора хладно. — И ако той ми беше обещал, че е в състояние да поддържа нещата на чисто делова основа, щях да го задържа. — Тя погледна към облегалката на кушетката си, играейки си с едно свободно конче от плата. — Но той не направи дори и това. Не се и опита дори.

Бях готова да споря с нея, но в един момент започнах да разбирам точно какво ми казваше тя. Фин не беше безразличен към мен и бе признал това на Елора, знаейки как ще реагира тя. Той държеше на мен толкова много, че не можеше да запази работата си. Не можеше да раздели чувствата от задълженията си и затова в момента си събираше нещата на горния етаж, приготвяйки се да си тръгне.

Искаше ми се да крещя на Елора, да я обвиня за всички ужасни неща, които се бяха случили в живота ми и да й кажа, че се отказвам от короната, но нямах време за губене. Трябваше да го хвана, преди да замине, защото нямах никаква представа къде отиваше.

Стигнах задъхана до стаята му, ръцете ми се тресяха и стомахът ми потрепваше — познатото усещане, което Фин събуждаше у мен. Аз бях влюбена в него и нямаше да го предам. За нищо на света, нито в този, нито в следващия.

Когато отворих вратата, той стоеше над леглото си, сгъваше дрехи и ги прибираше в куфар. Погледна ме, изненадан от появата ми и задържа върху мен тъмните си очи.

Беше леко брадясал и толкова неподправено привлекателен, че краката ми едва не се подкосиха. Горните няколко копчета на ризата му бяха разкопчани, откривайки леко гърдите му, което ми се стори странно възбуждащо.

— Добре ли си? — Фин спря да прибира дрехите си и пристъпи към мен.

— Да — кимнах аз, преглъщайки с усилие. — Идвам с теб.

— Уенди… — Изразът на лицето му се смекчи и той поклати глава. — Не можеш да дойдеш с мен. Ти трябва да бъдеш тук.

— Не, нищо не ме задържа тук! — настоях аз. — Не искам да съм тъпа принцеса! А и те не се нуждаят от мен.

— Те се нуждаят от теб. Дори нямаш представа колко много. — Фин се извърна леко настрани. — Без теб всичко ще се разпадне напълно.

— Изобщо не разбирам за какво говориш! Аз съм само едно глупаво момиче, което дори не знае с коя вилица да се храни! Нямам никакви способности! Аз съм непохватна, безпомощна и непригодна за принцеса! Момчето на семейство Кронер е много по-подходящо за тази цел! Не е нужно да бъда тук и няма да остана тук без теб!

— Имаш още много да учиш! — каза Фин почти на себе си. Той отново беше започнал да сгъва дрехите си, затова отидох при него и го сграбчих за ръката.

— Искам да бъда с теб и… мисля, че и ти искаш да бъдеш с мен. — Почувствах да ми прималява, когато изрекох това гласно. Очаквах да ми се присмее и да ми каже, че съм си изгубила ума, но вместо това погледът му остана за дълго прикован в мен.

В един рядък миг на уязвимост тъмните му очи издадоха всичко, което се опитваха да скрият от мен. Обич и топлота, и дори нещо по-дълбоко. Чувствах силната му ръка под дланта си и сърцето ми блъскаше силно в гърдите ми. Той сложи нежно ръка върху бузата ми и аз почувствах топлия натиск на пръстите му върху кожата си, докато се взирах в него с надежда.

— Аз не съм достоен за теб, Уенди — прошепна Фин дрезгаво. — Чакат те големи неща и аз няма да застана на пътя ти. Отказвам да го направя.

— Но, Фин, аз… — Искаше ми се да му кажа толкова много неща, но той отдръпна ръката си.

— Трябва да вървя. — Обърна ми гръб, правейки се, че е зает с нещо, така че да не ме погледне.

— Защо? — попитах аз, а сълзите пареха очите ми.

— Защото така трябва. — Фин тръгна към библиотеката, за да си вземе няколко книги и аз веднага го последвах.

— Това не е причина!

— Вече ти обясних.

— Не, не си! Само загатна някакви неясни неща за бъдещето! — настоях аз.

— Не искам да бъда с теб! — каза рязко Фин.

Почувствах се така, все едно ме беше зашлевил през лицето. Известно време стоях като онемяла, слушайки как ударите на сърцето отекват в ушите ми.

— Лъжеш! — По бузата ми се търкулна сълза. — Ти обеща никога да не ме лъжеш!

— Уенди! Трябва да тръгвам! — изръмжа Фин.

Той дишаше тежко, все още извърнат с гръб към мен, но беше спрял да събира нещата си. Облегна се на библиотеката с леко отпуснати напред рамене.

Това беше последният ми шанс да го убедя. Докоснах го по гърба и той се опита да се отдръпне от мен, но аз не свалих ръката си. Фин се завъртя към мен и улови китката ми. Отблъсна ме, докато гърбът ми се озова до стената, приковавайки ме там.

Притисна ме плътно, при което силните контури на тялото му срещнаха меките извивки на моето и аз чувствах как сърцето ми удря като чук в гърдите ми. Той все още стискаше китката ми, задържайки едната от ръцете ми до стената.

Не бях сигурна какво смята да прави, но докато гледаше надолу към мен, тъмните му очи пламтяха като въглени. След това изведнъж почувствах устните му да се притискат грубо в моите.

Целуна ме отчаяно, сякаш не можеше да диша без мен. Почувствах наболата му брада да драска бузите ми, устните ми, шията ми, навсякъде, където се осмелеше да ме целуне. Пусна ръката ми, позволявайки ми да го прегърна и да го притегля още по-силно към себе си.

Само преди секунди плачех и все още чувствах солта от сълзите си по устните му. Заплетох пръсти в косата му и притиснах устата му още по-пламенно към моята. Сърцето ми биеше толкова силно, че ми причиняваше болка и по цялото ми тяло се разливаше топлина.

Той някак си успя да отдръпне устните си от моите. Хвана раменете ми, задържайки ме до стената, сетне отстъпи крачка назад. Дишайки тежко, погледна надолу, вместо към мен и тъмните му мигли докоснаха лицето му.

— Затова трябва да замина, Уенди. Не мога да ти причиня това.

— На мен? Ти не ми причиняваш нищо. — Протегнах ръка към него, но той ме спря. — Просто ми позволи да дойда с теб.

— Уенди… — Фин сложи ръката си върху бузата ми, избърса с палец една току-що отронила се сълза и ме погледна напрегнато. — Ти ми вярваш, нали? — Кимнах неуверено. — Тогава трябва да ми се довериш и сега. Ти трябва да останеш тук, а аз трябва да си отида. Разбираш ли това?

— Фин!

— Съжалявам. — Той се отдръпна от мен и взе наполовина приготвения си куфар от леглото. — Задържах се твърде дълго. — Фин тръгна към вратата и аз се затичах след него. — Уенди! Достатъчно!

— Но ти не можеш да си тръгнеш просто така — примолих се аз.

Той се поколеба за момент и тръсна глава. След това отвори вратата и излезе.

Можех да го последвам, но нямах никакви други аргументи. Целувката му ме беше оставила замаяна и обезоръжена, но в същото време се питах смутена дали това не е бил планът му още от самото начало. Той е знаел, че след като ме целуне, ще бъда твърде слаба, за да го преследвам, и твърде объркана, за да споря с него.

След като си тръгна, аз просто седнах на леглото, което все още пазеше уханието му, и се разхълцах.