Подменена

17 Ревност

Докато Фин ме водеше към южното крило на къщата, осъзнах, че много от помещенията тук ми бяха непознати. Когато Гарет бе нарекъл къщата дворец, той не се беше шегувал. Имаше още толкова много неща, които ми предстоеше да видя. Беше зашеметяващо.

Фин ми показваше стаите една след друга: библиотеката, няколко заседателни зали, пищната трапезария, където щеше да бъде обядът в събота, и най-накрая балната зала. Бутна вратите, които бяха два етажа високи, и ме въведе в най-величественото помещение, което някога бях виждала. Внушителният таван като че ли се простираше до безкрай, отчасти благодарение на факта, че светлината идваше изцяло отгоре. През него минаваха златисти греди, от които висяха блестящи диамантени полилеи. Подовете бяха от мрамор, а стените кремави със златни орнаменти. В общи линии залата беше като излязла от приказните филми на Дисни.

Декораторите вече носеха разни неща и покрай стените бяха наредени столове и маси. Около тях пък бяха струпани покривки за маси, свещници и всякаква друга украса. В далечния ъгъл се открояваше един бял роял. Иначе залата беше празна, ако не се брояхме аз и Фин.

Цялото това великолепие ме накара да се почувствам малка и нищожна. Стана ми още по-неприятно, когато осъзнах как изглеждам в този момент. Косата ми беше хваната на нескопосан кок, а полата ми беше прекалено семпла. Фин не беше облечен чак толкова шикозно, но обичайната му риза и тъмни джинси го караха да изглежда много по-изискано.

— Е, какво е забавлението, което ще ми предложиш? — подхвърлих аз и гласът ми отекна в стените.

— Танци. — Фин се усмихна малко накриво, а аз на свой ред изстенах. — Танцувал съм с теб и знам, че се нуждаеш от известно шлифоване.

— Бавното полюшване в кръг не върши ли работа? — попитах аз с кисела гримаса.

— За съжаление, не. Но класическият валс — да. Ако го научиш, ще бъдеш готова за бала в събота — отвърна Фин.

— О, не. — И в този момент ми прималя. — Ще трябва да танцувам с всички тези хора, нали? С разни старци и ексцентрични момчета, които ще ми пускат ръце.

Фин се засмя на думите ми, но на мен ми се искаше да се свия някъде и да умра.

— Бих могъл да те излъжа, но ако трябва да бъда честен, единствените хора, които ще пожелаят да танцуват с теб, ще бъдат точно такива — призна той с крива усмивка.

— Никога не съм те виждала толкова развеселен! — рекох аз и това направи усмивката му още по-широка. — Е, радвам се поне, че намираш това за забавно. Да се спъвам в непознати хора, докато ме опипват. Ще бъде направо страхотно.

— Няма да е чак толкова зле. — Той ми даде знак да се приближа. — Хайде. Ако научиш основните стъпки, поне няма да се спъваш в тях.

Въздъхнах високо и тръгнах към него. Цялото ми безпокойство, че ще танцувам с непознати, се стопи в мига, в който Фин взе ръката ми в своята. Неочаквано ми хрумна, че преди да танцувам с тях, аз щях да танцувам с него. След няколко указания от негова страна и един фалстарт от моя ние вече танцувахме. Ръката му беше около кръста ми, силна и вдъхваща увереност. Каза ми, че трябва да държа погледа си прикован в него, за да не ми стане навик да гледам в краката си, докато танцувам, но аз и без това не желаех да гледам другаде. Неговите тъмни очи винаги ме омагьосваха.

Предполагаше се, че трябва да поддържаме известно разстояние между телата си, но установих, че това е невъзможно. Той почти се беше притиснал в мен и бях сигурна, че не се движим достатъчно бързо, но не ме беше грижа. Бях с него в този миг, в този прекрасен миг, който изглеждаше твърде невъзможно съвършен, за да е истински.

— Добре. — Фин внезапно спря и отстъпи крачка назад. Разочарована, аз оставих ръцете ми да паднат встрани. — Даже доста добре, но тогава ще има музика и затова трябва да видим как се справяш под звуците на музика.

— Окей — казах неуверено.

— Аз ще седна на пианото, а ти брой стъпките сама. — Фин вече вървеше заднешком към пианото, докато самата аз се питах тревожно какво бях сбъркала, за да го накарам да спре толкова неочаквано. — Това може би е по-добър начин да се научиш.

— Ами, окей. — Свих нерешително рамене. — Мислех, че се справям добре и преди.

— Не се движехме достатъчно бързо. Музиката ще ти помогне да бъдеш в такт — рече Фин.

Гледах го намръщено и единственото, което ми се искаше в този момент, беше да се върне и да танцуваме отново заедно. Някога ми беше казал, че съм ужасна танцьорка и може би точно това беше проблемът.

Фин седна на рояла и засвири красив сложен валс. Той, разбира се, можеше да свири на пиано. Той можеше всичко. Аз просто стоях там и се взирах в него, докато накрая ми даде знак да започна да танцувам.

Въртях се из дансинга, но определено не беше толкова хубаво, колкото когато бях с него. Всъщност изобщо не беше хубаво. Може би щеше да бъде, ако през цялото време не си блъсках главата как винаги успявам да направя така, че да отблъсна Фин от себе си.

Трудно ми беше да се съсредоточа над каквото и да е било, защото той постоянно ме поправяше нещо, почти крещейки. Странно, но не беше забелязал никакви мои грешки, докато танцувахме заедно.

— Е, това беше — казах аз запъхтяна, след като се бях въртяла може би цяла вечност.

Ръцете и краката ми бяха отмалели и по цялото ми тяло беше избила пот. Стигаха ми толкова танци за днес. Седнах тежко на пода и след това се опънах назад върху хладния мрамор.

— Уенди, не е минало толкова много време — настоя Фин.

— Не ме е грижа. Аз приключих! — Дишах дълбоко и избърсах потта от челото си.

— Никога ли не си работила над нещо? — упрекна ме Фин. Той стана от столчето на рояла и тръгна към мен, за да ме смъмри по-отблизо. — Това е важно.

— Знам. Казваш ми го всяка секунда всеки ден — оплаках се аз.

— Не е вярно. — Фин скръсти ръце пред гърдите си и сведе поглед към мен.

— Никога не съм работила по-упорито над нещо — казах, отвръщайки на погледа му. — Зарязвала съм всичко друго много по-рано или въобще не съм се опитвала. Затова не ми казвай, че не влагам достатъчно усилия.

— Никога не си се старала повече от това? Над каквото и да е? — попита Фин, не вярвайки на ушите си и аз поклатих отрицателно глава. — Този твой брат никога ли не те е карал да правиш нещо?

— Всъщност не — признах аз, след като се замислих за кратко. — Освен може би да ходя на училище. Но това беше всичко. — Мат и Маги ме насърчаваха да правя много неща, но много рядко ме принуждаваха.

— Те са те разглезили повече, отколкото си мислех. — Фин изглеждаше изненадан.

— Не са ме разглезили — казах с въздишка и след това бързо се поправих. — Не са ме разглезили чак толкова. Не и колкото Уила или някои други подменени деца, сигурна съм. Те просто искаха да бъда щастлива.

— Щастието е нещо, над което трябва да работиш — изтъкна Фин.

— О, ще престанеш ли с твоите заучени мъдрости — присмях му се аз. — Ние работихме за щастието си, както всички други. Те просто бяха по-внимателни с мен, може би защото майка ми се опита да ме убие. И това ги накара да се държат по-меко, отколкото биха се държали иначе.

— Как се опита да те убие майка ти? — попита Фин неочаквано. Не бях му казвала много за това, но и той рядко искаше да говорим за миналото ми.

— Беше на рождения ми ден и както обикновено аз се държах доста своенравно. Бях сърдита, че ми беше купила шоколадова торта, въпреки че я ненавиждах — казах аз. — Бяхме в кухнята и тя изведнъж откачи. Започна да ме преследва с онзи огромен кухненски нож. Нарече ме чудовище и се опита да ме намушка с него, но успя само да ми направи голяма рана на корема, макар и доста сериозна. След това в стаята влетя брат ми Мат и се сборичка с нея, спасявайки по този начин живота ми.

— Тя те е наранила? — Фин сбърчи загрижено чело.

— Да. — Дръпнах ризата си, откривайки белега, който минаваше през корема ми. И веднага след това съжалих. Да показвам на Фин най-дебелата част от тялото си, легнала на земята, като че ли не беше много добра идея.

Той приклекна до мен на земята и нежно плъзна върховете на пръстите си по белега. Кожата ми потръпна под докосването му и тази трескава топлина се разля из цялото ми тяло. Просто се взираше в белега и после постави дланта си върху него, закривайки го с ръка. Кожата му беше гореща и гладка и аз отново усетих онова прималяване под лъжичката.

Фин премигна и внезапно осъзнал какво прави, отдръпна ръката си и се изправи. Побързах да дръпна блузата си надолу и понеже вече не ми беше удобно да лежа на земята, се надигнах и оправих кока си.

— Мат ти е спасил живота? — попита Фин, за да запълни неловката тишина, която ни беше обгърнала. Лицето му все още изглеждаше замислено и на мен много ми се искаше да узная за какво мисли.

— Да — кимнах аз и станах на крака. — Мат винаги ме е бранел, още откакто се помня.

— Хм — Фин ме погледна загрижено. — Ти си имала много по-силна връзка с приемното си семейство, отколкото другите подменени деца.

— Приемно семейство? — казах намръщено. — Говориш така, все едно съм някакъв паразит.

И в следващия момент осъзнах, че вероятно бях точно това. Бяха ме оставили при тях, за да използвам техните ресурси, средства и възможности и след това да се върна обратно заедно с всички тези неща. Точно както прави един паразит.

— Ти не си паразит — рече Фин. — Те са те обичали и ти искрено си отвръщала на обичта им. Това е необичайно, но не е нещо лошо. Всъщност даже е нещо много добро. Може би си надарена със способността да съчувстваш на другите, която водачите на Трил не притежават от много отдавна.

— Не мисля, че съм чак толкова състрадателна — поклатих аз глава.

— Виждам, че начинът, по който Елора разговаря с хората, те тревожи. Елора смята, че единственият начин да печелиш уважение е като извикваш страх, но аз имам чувството, че ти ще имаш много по-различен стил на управление.

— И как според теб ще управлявам? — попитах, повдигайки вежди към него.

— Това е нещо, което ще решиш сама — отвърна той простичко.

С това Фин сложи край на урока и ми каза, че трябва да си почина преди утрешния ден. Вече бях изтощена и аз нямах търпение да се сгуша под завивките и да остана там чак до неделя, проспивайки целия бал и всичките ми страхове около него.

Сънят обаче не дойде лесно. Мятах се и се въртях в леглото, мислейки си за това как бях танцувала с Фин и за топлата му ръка върху корема ми.

Но винаги накрая си мислех за Мат, който ужасно ми липсваше. Очаквах болката да отслабне с времето, но вместо това тя ставаше все по-силна. След всичко преживяно, наистина имах нужда да знам, че някой ме подкрепя и обича безусловно.

Събудих се рано сутринта. Всъщност бях се будила през цялата нощ и най-накрая в шест часа се отказах да спя повече. Станах с намерението да се промъкна на долния етаж и да си взема нещо за ядене, но тъкмо бях стигнала стълбите, когато видях Рис да тича нагоре, дъвчейки геврек.

— Хей, защо си станала толкова рано? — ухили се той, преглъщайки залъка си.

— Не можах да заспя — отвърнах, свивайки рамене. — А ти?

— По същата причина. И без това скоро трябваше да ставам за училище. — Той бръсна пясъчно русата си коса от очите си и се облегна на перилата на стълбите. — Тревожиш ли се за тази събота?

— Да, малко — признах аз.

— Много е вълнуващо! — каза Рис с широко отворени очи и аз кимнах без особено въодушевление. — Измъчва ли те нещо? Изглеждаш някак… разстроена.

— Не. — Поклатих глава и въздъхнах, а след това седнах на най-горното стъпало. Краката ми като че ли бяха омекнали и ми се искаше да заплача. — Просто си мислех за брат ми.

— Брат ти? — През лицето на Рис премина сянка и той седна бавно до мен на стълбите. Изглеждаше почти останал без дъх и в първия момент не разбрах какво става с него, но после се досетих.

Рис навярно се чувстваше странно. През целия си живот бе знаел, че това не е истинското му семейство, а тук дори не беше и осиновен. Собственото му семейство не беше искало да го оставя другаде. Той беше откраднат, и то от семейство, което дори не го искаше. Просто бяха решили, че аз трябва да имам неговия живот.

— Да. Всъщност… исках да кажа твоя брат — поправих се аз и по някаква причина сърцето ми се сви от болка. Мат винаги щеше да бъде мой брат, независимо какво казваше генетиката.

— Как се казва той? — попита Рис тихо.

— Мат. И е може би най-доброто момче в целия свят — казах аз.

— Мат? — повтори Рис с нещо като страхопочитание в гласа си.

— Да — кимнах. — Той е най-смелият човек, когото познавам. Готов е да направи всичко за хората, които обича, и е абсолютно самоотвержен. Винаги мисли първо за другите. И освен това е много, много силен. Той е… — Преглътнах и реших, че не мога да говоря повече за Мат. Поклатих глава и погледнах настрани.

— А баща ми и майка ми? — продължи да пита Рис и аз не знаех как да му отговоря.

— Татко умря, когато бях на пет — казах предпазливо. — Тя понесе това много тежко и… оттогава е в болница. Заради психиатрични проблеми. Отгледаха ме Мат и сестрата на татко, Маги.

— О! — На лицето на Рис се появи загрижен израз.

Изведнъж намразих Ким още повече. Знаех, че беше направила всичко това, защото обичаше Рис, но въпреки това не можех да й простя. Тя никога нямаше да може да живее с него, защото завинаги щеше да остане затворена в психиатрична клиника. И през целия си живот не беше правила нищо друго, освен да наранява — мен, Мат и всички останали.

— Съжалявам. — Сложих ръката си нежно върху неговата, за да го утеша. — Трудно ми е да ти обясня откъде знам това, но майка ти наистина те обича. Ти ужасно й липсваше. И мисля, че винаги ме е мразила заради това, че съм заела твоето място.

— Наистина ли? — Когато ме погледна, в очите му имаше едновременно и надежда, и тъга.

— Да. Аз винаги по някаква причина я карах да се чувства гадно. — Усмихнах се едва-едва и той се засмя.

— Съжалявам за това. Сигурно не съм от хората, които можеш лесно да забравиш.

— Да, предполагам, че е така — съгласих се аз. В този момент Рис хвана ръката ми и макар да се беше поободрил, аз не отдръпнах моята.

— Ами тази Маги? Какво представлява тя? — попита той.

— Страхотна е. Понякога е свръхгрижовна, но иначе е готина — казах аз. — И ми търпи глупостите. Всъщност и двамата го правят. — Помислих си колко странно е, че тези двама души вече не бяха моето семейство. — Направо не е за вярване, всъщност говорим за твоя брат и твоята леля.

— Да, разбирам. Но те са и твое семейство — рече Рис. — Те са те обичали и са те отгледали. Не е ли това доказателство, че сте били истинско семейство?

От толкова време ми се искаше някой да ми каже това и стиснах ръката му с благодарност. Аз все още ги обичах, винаги щях да ги обичам и исках другите да приемат това.

— Уенди! — Фин се беше събудил и бе тръгнал при мен, когато ме забеляза да седя на стълбите. Инстинктивно отдръпнах ръката си и Рис стана. — Какво правите?

— Току-що се събудих. Просто си говорехме. — Погледнах нагоре към Рис, който кимна в знак на потвърждение, но очите на Фин просветваха от гняв. Гледаше ни така, все едно бяхме хванати да обираме банка.

— Предлагам ти да се подготвиш за училище — каза студено Фин на Рис.

— Да, тъкмо това се и канех да направя — отвърна Рис, сякаш се оправдаваше и тръгвайки си, ми се усмихна. — Доскоро, Уенди.

— Да, доскоро — усмихнах се аз в отговор.

— Какво правехте? — просъска Фин намръщен.

— Вече ти казах — натъртих аз и се изправих. Той все още излъчваше заплаха, но сега вече не го гледах отдолу и се почувствах по-добре. — Просто си говорехме.

— За какво? — попита Фин.

— За семейството ми — отвърнах и свих рамене. — Има ли значение?

— Не можеш да говориш с него за твоето приемно семейство — отсече Фин. — Мансклиг не трябва да знаят откъде идват. В противен случай могат да се изкушат да издирват семействата си, което би означавало гибел за нашето общество. Разбираш ли това?

— Но в действителност аз не му казах нищо — оправдах се аз, макар да се почувствах глупаво, че това не ми беше хрумнало. — Просто много ми липсваше и му разказах колко добро момче е. Не съм му казала къде живее или нещо такова.

— Трябва да бъдеш по-внимателна, Уенди — рече Фин.

— Съжалявам. Не съобразих. — Не ми харесваше начинът, по който ме гледаше, и затова се обърнах и тръгнах надолу по коридора към стаята си.

— Чакай. — Фин хвана нежно ръката ми и затова се обърнах и го погледнах.

Той пристъпи крачка напред, заставайки точно пред мен, но аз се опитвах да му покажа, че му се сърдя и затова отказах да го погледна. Въпреки това чувствах очите му върху себе си и топлината на тялото му, което определено не ми помагаше да изглеждам гневна.

— Какво? — попитах аз.

— Видях те да държиш ръката му. — Фин понижи глас.

— Е? — рекох аз. — Това престъпление ли е?

— Не, но… ти не можеш да правиш това — обясни Фин натъртено. — Не можеш да се обвързваш с мансклиг.

— Виж ти! — Освободих ръката си от неговата, подразнена от факта, че единственото нещо, за което мислеше, беше работата му. — Ти просто ревнуваш.

— Не ревнувам — рече Фин, сякаш се оправдаваше и отстъпи назад. — Просто се грижа за теб. Ти не разбираш колко е опасно да се обвържеш с него.

— Да, бе — промърморих аз и тръгнах отново към стаята си. — Аз не разбирам нищо.

— Не казах това. — Фин ме последва.

— Но е вярно — отвърнах аз. — Аз не разбирам нищо.

— Уенди! — каза Фин рязко и аз се обърнах неохотно към него. — Ако ти не разбираш нещо, това означава, че аз не съм ти го обяснил достатъчно добре.

Той преглътна с усилие и заби поглед в земята, при което черните му мигли изглеждаха още по-дълги. Стори ми се, че иска да ми каже още нещо, затова скръстих ръце и зачаках.

— Но ти си права — каза Фин, запъвайки се, докато го наблюдавах внимателно. — Това беше проява на ревност.

— Какво? — Челюстта ми буквално увисна и се ококорих от изненада.

— Това не се отразява на работата ми, нито променя факта, че ти по никакъв начин не трябва да се обвързваш с мансклиг — каза Фин повелително, все така гледайки към земята, вместо към мен. — А сега върви да се приготвиш. Чака ни още един дълъг ден. — Той се обърна и тръгна по коридора.

— Чакай, Фин! — извиках аз и той се спря, извръщайки се наполовина към мен.

— Този въпрос не подлежи на разискване — каза Фин хладно. — Обещах ти, че никога няма да те лъжа и държа на думата си.

Стоях пред вратата на стаята си, замаяна от чутото. За пръв път той открито бе признал, че поне част от чувствата му към мен нямат нищо общо с работата му. И въпреки това като че ли очакваше да забравя за това и да се държа така, все едно нищо не се е случило.