Подменена

5 Лудост

— Е… — поде Мат на път за вкъщи. Аз опрях чело на студеното стъкло на колата и отказах да го погледна. — Какво й каза?

— Някои неща — отвърнах уклончиво.

— Не, наистина — настоя той. — Какво се случи?

— Опитах се да разговарям с нея и тя се разстрои — въздъхнах аз. — И освен това каза, че съм чудовище. Нали знаеш, както обикновено.

— Не разбирам защо изобщо поиска да я видиш? Тя е ужасен човек.

— Е, не е чак толкова лоша. — Дъхът ми замъгли стъклото и започнах да рисувам звезди върху бледия фон. — Всъщност тя много се безпокои за теб. И се страхува, че мога да те нараня по някакъв начин.

— О — изсмя се Мат презрително. — Тази жена е луда! Очевидно е такава, щом живее там, но… Ти не трябва да я слушаш, Уенди. Не позволявай нещата, които ти е казала, да се загнездят в ума ти, обещаваш ли ми?

— Добре — излъгах. Избърсах с ръкава си рисунките от стъклото и изпънах гръб на седалката. — Откъде знаеш?

— Какво?

— Че е луда? Че… наистина не съм чудовище? — Завъртях нервно пръстена на палеца си и се вторачих в Мат, който само поклати глава. — Не, говоря сериозно. Ами ако наистина съм лоша?

Мат внезапно даде мигач и отби колата на банкета. Дъждът барабанеше по стъклата на прозорците, докато другите коли профучаваха покрай нас. Той се обърна изцяло с лице към мен, облягайки се на седалката си.

— Уенди Луела Евърли, в теб няма нищо зло. Нищо — подчерта Мат с тържествен тон. — Тази жена е съвършено луда. Не знам защо, но тя никога не ти е била майка. Не трябва да й обръщаш внимание. Тя не знае какво говори.

— Не, сериозно, Мат — казах, поклащайки глава. — Бях изгонена от всички училища, в които ме записахте. По природа съм непокорна, разглезена, упорита и изключително придирчива. Знам колко е трудно за теб и за Маги да се грижите за мен.

— Но това не означава, че си лоша. Ти имаше много травматично детство и… вярно, че все още се забъркваш в разни неща, но това не означава, че си лоша — настоя Мат. — Ти си тийнейджърка със силна воля, която не се страхува от нищо. Това е всичко.

— В някакъв момент това трябва да спре да бъде извинение! Тя наистина се опита да ме убие, но аз все пак трябва да нося някаква отговорност за действията си. — Това, което казвах, беше вярно и болезненият възел в стомаха ми като че ли стана още по-голям.

— И го правиш! — Мат се усмихна. — Откакто се преместихме тук, ти определено се промени към добро. Бележките ти стават по-високи, а вече имаш и приятели. И въпреки че това малко ме тревожи, знам, че то е добро за теб. Ти растеш, Уенди, и те уверявам, че всичко ще бъде наред.

— Добре — кимнах аз, понеже не можах да измисля как да му възразя.

— Може би не го казвам достатъчно често, но аз се гордея с теб и те обичам. — Мат се наведе и ме целуна по главата. Не беше правил това от години и в гърдите ми трепна някакво старо, забравено чувство. Затворих очи и отказах да се разплача. Той изправи гръб на седалката си и ме погледна загрижено. — Всичко наред ли е? По-добре ли си вече?

— Да, добре съм. — Усмихнах се с усилие.

— Добре. — Мат се върна на платното и продължихме към вкъщи.

Макар да създавах само грижи на Мат и Маги, знаех, че ще разбия сърцата им, ако изведнъж изчезна от живота им. Колкото и привлекателна да беше идеята да замина с Фин, това щеше ужасно да ги нарани. Ако си тръгнех, това означаваше да поставя себе си пред тях. А ако останех, щеше да бъде обратното.

И това щеше да бъде единственото ми доказателство, че не съм въплъщение на злото.

Когато се прибрахме вкъщи, се затворих в стаята си, преди Маги да успее да ме заговори. Беше твърде тихо, затова включих моя iPod и започнах да прехвърлям песните. Приглушено почукване ме извади от унеса ми и сърцето ми подскочи.

Тръгнах към прозореца, отметнах завесата и там беше Фин. Стоеше приклекнал на покрива. Поколебах се дали да не дръпна пердето и да се направя, че го няма, но тъмните му очи бяха прекалено настойчиви, та да им устоя. Освен това появата му беше удобен случай да се сбогувам с него по един благопристоен начин.

— Какво правиш? — попита Фин веднага щом отворих прозореца. Той все още стоеше на покрива, но аз не отстъпих назад, за да му направя място да мине.

— А ти какво правиш? — контрирах аз, скръствайки ръце на гърдите си.

— Дойдох, за да се уверя, че си добре — каза той сериозно.

— И защо да не съм добре?

— Имах такова чувство. — Избягвайки погледа ми, той завъртя глава към един мъж, който разхождаше кучето си по тротоара, и после отново към мен. — Имаш ли нещо против да вляза, за да завършим разговора си?

— Щом искаш.

Отстъпих крачка назад, опитвайки се да изглеждам колкото може по-безразлична, но когато той се мушна през прозореца, сърцето ми веднага учести ударите си. Фин стоеше пред мен, оглеждайки ме от горе до долу и като че ли целият останал свят изчезна. Тръснах глава и се отдръпнах от него, защото не исках повече да ме хипнотизира.

— Защо пак през прозореца? — попитах.

— Защото нямаше да имам голям шанс през вратата. Онзи тип никога не би ми позволил да те видя — предположи Фин и вероятно беше прав. Мат беше решил, че го ненавижда още от вечерта на танците.

— Онзи тип ми е брат и името му е Мат. — Бях изпълнена с желание да го браня от всеки и от всичко, особено като видях как реагира след свиждането ми с Ким.

— Той не ти е брат. Трябва да престанеш да мислиш за него по този начин. — Фин огледа презрително стаята ми. — И заради това ли е всичко? Това ли е причината да не искаш да заминеш?

— Ти не би могъл да разбереш какви са причините ми. — Отидох и седнах на леглото, сякаш предявявайки някакво право над това място.

— Какво се случи днес? — попита Фин, подминавайки опитите ми да се държа предизвикателно.

— Откъде изобщо знаеш, че нещо се е случило?

— Нямаше те — каза той, без да се страхува, че може да се разтревожа, че ме следи. Истината беше, че този факт не ме притесняваше и дори не ме изненадваше.

— Бях на свиждане при майка ми. Ъ-ъ… тоест при жената, която се предполага, че ми е майка. — Поклатих глава, смутена от онова, което току-що бях казала. Помислих си да го излъжа нещо, но той вече като че ли ме познаваше по-добре от всеки друг. — Как трябва да ги наричам? Има ли име за нея?

— Обикновено името й върши работа — отвърна Фин и ме накара да се почувствам като пълен идиот.

— Да. Разбира се. — Въздъхнах дълбоко. — Е добре, бях при Ким. — Вдигнах очи към него. — Ти познаваш ли я? Искам да кажа… какво знаеш за нея?

— Честно казано, не много. — Фин като че ли не одобряваше липсата си на информация по този въпрос. — Ти винаги си говорила уклончиво за нея. И това е много объркващо.

— Значи ти не… — Не можах да продължа и смаяна открих, че всеки момент ще се разплача. — Тя знаеше, че не съм нейна дъщеря. Когато бях на шест, се опита да ме убие. Винаги ми казваше, че съм чудовище и че съм зла. И аз като че ли винаги съм й вярвала.

— Ти не си зла — каза Фин съвсем сериозно и аз му се усмихнах едва-едва, преглъщайки сълзите си. — Не можеш да останеш тук, Уенди.

— Сега вече е различно — отвърнах, извръщайки поглед от него. — Тя не живее тук и брат ми и леля ми са готови на всичко за мен. Не мога да тръгна просто ей така. И няма да го направя.

Фин ме погледна изпитателно, сякаш опитвайки се да разбере дали говоря сериозно. Ненавиждах се за това колко привлекателен го намирах и не ми харесваше въздействието, което имаше върху мен. Само начинът, по който ме гледаше, беше достатъчен да накара сърцето ми да забие лудо и стомахът ми да се свие.

— Разбираш ли от какво се отказваш? — попита Фин тихо. — Животът може да ти предложи толкова много неща, за които не предполагаш. Много повече, отколкото ще ти дадат тук. Ако Мат знаеше какво ти е отредено, той сам щеше да те изпрати.

— Прав си. Той би направил това, ако знаеше, че е за мое добро — признах аз. — И точно затова трябва да остана.

— Мислиш ли, че аз не искам онова, което е най-добро за теб? — попита Фин и в гласа му като че ли прозвуча затаена обич, което ме накара да потръпна. — Смяташ ли, че бих те тласнал към нещо, което няма да има добри последствия за теб?

— Не мисля, че знаеш кое е най-добро за мен.

Фин ме беше хванал неподготвена със загатването, че държи на мен и трябваше да си напомня, че това беше част от работата му. Всичко това. Той трябваше да знае, че съм в безопасност и да ме убеди да се върна у дома. А това беше съвсем различно от възможността да изпитва някакви чувства към мен.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита Фин кротко.

— Напълно. — Но в тона ми имаше повече увереност, отколкото чувствах.

— Бих искал да кажа, че те разбирам, но не мога — въздъхна Фин примирено. — Но мога да кажа, че съм разочарован.

— Съжалявам — казах тихо.

— Не е нужно да съжаляваш. — Той прокара пръсти през черната си коса. — Аз няма да идвам повече в училище. Струва ми се ненужно, а и не искам да смущавам заниманията ти. Трябва да получиш поне някакво образование.

— Какво? А ти не се ли нуждаеш от такова? — Сърцето ми се сви жестоко, когато осъзнах, че това може би беше последният път, когато виждах Фин.

— Уенди… — Фин се засмя безрадостно. — Мислех, че знаеш. Аз съм на двайсет години. Вече съм приключил с образованието си.

— Защо тогава… — Гласът ми заглъхна, когато се досетих какъв ще бъде отговорът му.

— Само за да те намеря, което и направих. — Фин сведе поглед и въздъхна. — Когато промениш решението си… — Той се поколеба за момент. — Ще те намеря пак.

— Ти си тръгваш? — попитах, макар това да се разбираше от само себе си.

— Щом ти си тук, и аз ще съм тук. Поне за известно време — обясни Фин.

— Колко време?

— Зависи. — Фин поклати глава. — Всичко при теб е толкова различно. Трудно ми е да кажа нещо определено.

— Ти непрекъснато повтаряш, че съм различна. Какво означава това? Какво имаш предвид?

— Обикновено чакаме подменените да станат няколко години по-големи от теб, дотогава вече разбирате, че не сте човешки същества — обясни Фин. — Когато следотърсачът ви намери, вие посрещате появата му с облекчение и нямате търпение да тръгнете с него.

— Защо тогава дойде при мен сега? — рекох.

— Заради честите ви премествания от място на място. — Фин махна с ръка към къщата. — Опасявахме се, че нещо може да не е наред. Затова дойдох да те държа под око, докато бъдеш готова и реших, че моментът може би е дошъл. Но изглежда, съм сгрешил.

— Не можеш ли просто да ми „внушиш“ да тръгна с теб? — попитах аз и част от мен сякаш се надяваше, че това е възможно.

— Не мога — Фин поклати глава. — Не мога да те заставям да дойдеш с мен. Ако това е твоето решение, аз трябва да го уважа.

Аз отхвърлях шанса да срещна истинските си родители, да науча семейната си история и да бъда повече време с Фин. Да не говорим за дарбите ми като внушението, за които Фин ми беше казал. Нямаше съмнение, че сама никога няма да мога да ги овладея и да ги разбера.

Спогледахме се и ми се прииска той да не беше толкова далеч от мен. Чудех се дали щеше да бъде уместно да го прегърна, когато вратата на стаята се отвори.

Мат беше дошъл да ме види. Щом зърна Фин, очите му проблеснаха. Скочих бързо и застанах пред Фин, за да попреча на Мат, ако се опиташе да го убие.

— Мат! Всичко е наред! — Бях вдигнала ръце.

— Нищо не е наред! — изръмжа Мат, влизайки в стаята. — Кой по дяволите е този?

— Мат, моля те! — Сложих ръце върху гърдите му в опит да го изблъскам назад, за да защитя Фин, но това беше все едно да се опитваш да изблъскаш тухлена стена. Той протегна ръка над рамото ми и посочи Фин, сипейки заплахи. Погледнах назад към Фин, който само се взираше безизразно в брат ми.

— Имаш наглостта да идваш тук! — крещеше Мат. — Тя е само на седемнайсет години! Не знам какво си мислиш, че правиш в стаята й, но не искам да имаш повече нищо общо с нея!

— Мат, моля те, спри! — умолявах го аз. — Той просто дойде да се сбогува с мен! Моля те!

— Може би трябва все пак да я чуеш — предложи Фин хладно.

Спокойствието му вбеси Мат. Той крещеше на Фин и очакваше реакцията му. Мат също беше прекарал ужасна нощ и не можеше да си представи, че някакъв хлапак може да се осмели да злоупотреби със сестра му. Но Фин просто стоеше там, сдържан и невъзмутим, въпреки желанието на Мат да го уплаши толкова много, че да не посмее повече да се доближи до мен.

Мат дори ме събори, спускайки се към него, и аз паднах по гръб на пода. Очите на Фин проблеснаха мрачно, когато Мат го блъсна в гърдите, но той не се помръдна от мястото си. Просто гледаше студено брат ми и аз знаех, че ако се стигнеше до сбиване, Мат щеше да бъде този, който ще пострада.

— Мат! — Аз скочих на крака.

Вече бях започнала да повтарям монотонно в ума си: Излез от стаята ми. Излез от стаята ми. Трябва да се успокоиш и да излезеш от стаята ми. Моля те. Не знаех доколко успешно щеше да бъде това, ако не го гледах в очите, затова го сграбчих за ръцете и го накарах да се обърне към мен.

Мат веднага се опита да се извърне, но аз го задържах. Улових погледа му и продължих да повтарям мантрата си, отново и отново. Най-накрая изразът на лицето му се смекчи и очите му станаха като стъклени.

— Ще изляза от стаята ти — каза Мат като робот.

И за мое голямо облекчение действително се обърна, излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Не бях сигурна дали се беше отдалечил и с колко време разполагах, затова се извърнах към Фин.

— Трябва да си вървиш — казах задъхано и тогава видях, че на лицето му се беше изписала загриженост.

— Той често ли прави това? — попита Фин.

— Кое? — Нямах никаква представа за какво говореше, просто исках да го видя, че си отива, преди някой да е пострадал. — За какво говориш?

— Той те блъсна. Очевидно не може да контролира гнева си. — Фин заби ожесточено поглед във вратата, през която Мат току-що беше излязъл. — Той е неуравновесен. Не трябва да стоиш тук с него.

— Да, трябва да бъдете по-внимателни на кого оставяте бебетата си — промърморих и тръгнах към прозореца. — Не знам колко време имаме и затова трябва да си вървиш.

— Той вероятно никога повече няма да може да влезе в стаята ти — каза Фин разсеяно. — Сериозно, Уенди, не искам да те оставям с него.

— Нямаш голям избор! — Почувствах, че губя търпение и прокарах ръка през косата си. — Мат обикновено не се държи така и никога не би ме наранил. Имаше много тежък ден и освен това смята, че ти ме разстройваш, което всъщност е самата истина. — Постепенно се успокоих и осъзнах, че току-що отново бях използвала внушение върху Мат. Почувствах пристъп на гадене. — Мразя да му го причинявам! Това не е честно, нито е редно.

— Съжалявам. — Фин ме погледна искрено. — Знам, че направи това, за да го защитиш и вината е моя. Трябваше просто да си тръгна, но когато те блъсна… — Той поклати глава. — Просто реагирах инстинктивно.

— Той няма да ме нарани — обещах му аз.

— Съжалявам за безпокойството, което ти причиних.

Фин погледна към вратата и ми се стори, че действително не му се искаше да си тръгне. Сетне завъртя глава отново към мен и въздъхна тежко. Вероятно се бореше с импулса да ме хвърли на рамо и да ме вземе с него. Вместо това се мушна през прозореца и скочи долу на земята.

След това заобиколи живия плет на съседите и го изгубих от поглед. Продължих да гледам след него, надявайки се това да не означава, че няма да го видя повече. Имах все още колебания за онова, от което се отказвах, но не можех да причиня това на Мат.

Ужасната истина беше, че докато гледах Фин да си отива, изпитвах нещо по-силно от леко съжаление. Най-накрая затворих прозореца и дръпнах завесите.

Намерих Мат да седи на стълбите, объркан и ядосан. Като че ли му се искаше да ми се скара, но изглежда, не разбираше какво точно се беше случило. Затова просто се закле, че ще убие Фин, ако го види отново близо до мен и аз се престорих, че приемам това за нормално.

На другия ден в училище часовете се влачеха едва-едва. Непрекъснато се улавях, че се оглеждам за Фин, но от това не ми ставаше по-леко. В някаква степен ми се струваше, че последните няколко дни са били само лош сън и че ако вдигна глава, ще го видя да се взира в мен, както правеше винаги.

На всичко отгоре не можех да се разделя с чувството, че някой ме следи. На няколко пъти тилът ми настръхваше, сякаш усещайки върху себе си погледа на Фин, но когато се обърнех, там нямаше никой. Или поне никой, който си струваше да бъде забелязан.

У дома бях разсеяна и неспокойна. Извиних се, че няма да вечерям, и се качих в стаята си. Напразно надзъртах зад пердето с надеждата да видя Фин да се спотайва някъде наблизо. Всеки път, когато го потърсех с очи и не го видех, болката в сърцето ми ставаше по-силна.

Цяла нощ се мятах в леглото и се въртях, опитвайки се да реша какво да правя. Не знаех колко дълго Фин щеше да остане тук. Възможно беше мисията му да е приключила с намирането ми и сега вероятно щеше да тръгне по следите на някой друг.

Не бях готова за това. Не ми харесваше идеята той да продължи, оставяйки ме тук.

Към пет сутринта се отказах напълно да спя. Погледнах отново през прозореца и този път като че ли видях нещо. Той беше там, спотайвайки се наблизо. Трябваше просто да изляза, за да се уверя, че това е Фин и да поговоря с него. Не си направих дори труда да си сменя пижамата и да си среша косата.

Излязох бързо на покрива. Опитах да се хвана за клона, да се залюлея и да скоча долу, както правеше Фин. Но по някаква причина клонът се изплъзна от пръстите ми и паднах тежко на земята по гръб. Останах без въздух и гърдите ми бяха разтърсени от мъчителна кашлица.

Искаше ми се да остана да лежа на тревата още десетина минути, докато болката премине, но се страхувах, че Мат и Маги може да са чули нещо. Изправих се с мъка на крака, заобиколих живия плет и тръгнах към къщата на съседите.

Улицата беше напълно пуста. Обгърнах раменете си с ръце, за да се предпазя от студа, и се огледах. Знаех, че трябва да е някъде тук. Бях видяла нещо. Може би шумът от падането ми го беше изплашил и беше решил, че идва Мат.

Реших да продължа още малко надолу, оглеждайки моравата пред всяка къща в търсене на скрит следотърсач. Гърбът ме болеше от падането, коляното ми беше леко усукано и го чувствах някак странно. Така че закуцуках надолу по улицата по пижама в пет сутринта. Наистина бях изгубила ума си.

След това чух нещо. Стъпки? Някой определено ме следеше и съдейки по мрачните тръпки, които пробягаха по гърба ми, това не беше Фин. Трудно ми е да обясня откъде знаех това, но бях сигурна, че не греша. Обърнах се бавно.