Подменена

16 Още наставления

Не спираха да се занимават с мен и вероятно трябваше да се чувствам поласкана, но в действителност исках да ме оставят на мира. Елора и Аурора Кронер стояха на срещуположния край на масата срещу мен. На огромната дъбова маса пред тях имаше схема на местата за сядане и те се бяха навели над нея, изучавайки я внимателно.

Предполагах, че Елора ме беше довлякла тук, просто за да не бъде сама в нещастието. Що се отнася до Аурора, нямах обяснение за интереса й към мен, освен ако не търсеше някакъв начин да ме опознае и унищожи. Това беше единственото нещо, което разчитах зад великодушната усмивка, с която ме удостояваше.

Фин се беше вмъкнал в стаята ми рано сутринта, но първоначалното ми вълнение угасна, когато видях как френетично подбираше дрехите ми. Той ме инструктира да се приготвя със скоростта на светлината и да се държа колкото мога по-прилично през целия ден. Ненавиждах начина, по който се отнасяше с мен — все едно бях на пет години и това беше първият ми ден в детската градина.

Но докато седях тук и гледах как анализират всеки малък детайл от някаква си глупава схема на масите, наистина се чувствах като петгодишна. Като дете, което си е навлякло неприятности и сега изтърпява някакво много мъчително наказание. Опитвах се да изглеждам прилежна и заинтригувана от всичко това, но в действителност не познавах никой от поканените гости.

Двете бяха окупирали Заседателната зала в Южното крило на къщата. Стените бяха облепени с карти, осеяни с червени и зелени петна, показващи другите племена от тролове. Аз се опитвах да ги изучавам, докато Елора и Аурора разговаряха, но Елора ме връщаше в реалността всеки път, когато се отнасях нанякъде.

— Ако настаним канцлера тук, тогава маркиз Лаурент ще трябва да отпадне напълно от тази маса. — Аурора почука с пръст по хартията.

— Не виждам друг начин. — Елора се усмихна с цялата любезност, на която беше способна и Аурора й отговори по същия начин.

— Той ще пропътува огромно разстояние, за да присъства на бала. — Аурора премигна с очи срещу Елора.

— Но въпреки това ще седи достатъчно близо, за да чуе кръщението — каза Елора и се обърна към мен. — Готова ли си за церемонията по кръщението?

— Ъ-ъ, да — отвърнах аз. Фин ми беше споменал за това, но в този момент не го слушах особено съсредоточено. Не можех обаче да призная това пред Елора и затова само се усмихнах, опитвайки се да изглеждам уверена.

— Една принцеса никога не казва „ъ-ъ“. — Елора ме погледна с присвити очи, а Аурора не можа да прикрие добре присмеха си.

— Съжалявам — въздъхнах аз.

На Елора като че ли й се искаше да продължи да ме порицава, но Аурора ни наблюдаваше като ястреб, затова само сви устни и замълча с усилие на волята, за да не покаже никаква слабост пред гостенката си.

Аз самата не разбирах какво прави Аурора в къщата, а още по-малко защо Елора се бои от нея. Тя беше кралица и ако не се лъжех, единствената способност на Аурора беше да отправя двусмислени ласкателства и прикрити заплахи.

Изглеждаше ослепителна с дългата си виненочервена рокля и ме караше да се чувствам ужасно зле в моята семпла пола. Красотата на Аурора почти засенчваше блясъка на Елора, но не мисля, че това имаше някакво значение за Елора. Просто не можех да си обясня защо я оставяше да й влиза под кожата по този начин.

— Може би трябва да продължиш подготовката си някъде другаде — подхвърли Елора, святкайки с очи.

— Да, чудесна идея. — Скочих на крака толкова рязко, че едва не съборих стола зад себе си. Развеселеното изражение на Аурора се смени с гримаса на откровено отвращение, а Елора завъртя очи нагоре. — Съжалявам. Много се вълнувам около всичко това.

— Владей емоциите си, принцесо.

Впрягайки цялата сдържаност, на която бях способна, аз излязох тихо от стаята. Искаше ми се да се втурна навън, защото се чувствах като дете в последния си учебен ден. Не бях сигурна накъде да вървя и нямах представа къде е Фин, но веднага щом реших, че няма опасност да ме видят, почти се затичах.

Профучах покрай няколко затворени врати надолу по коридора, когато някой ме повика.

— Принцесо! — чух нечий глас от една отворена врата.

Спрях се и надникнах в стаята. Тя приличаше повече на гостна с пищния си червен килим в средата и кресла с кожена тапицерия около него. Транспарантът на стъклената стена беше спуснат почти изцяло и стаята тънеше в полумрак.

В ъгъла имаше тежък махагонов бар и някакъв мъж се беше облегнал на него, пиейки уиски със сода. Присвих очи, опитвайки се да го разгледам по-добре. Косата му беше разрошена и беше облечен изискано, но небрежно.

— Не ме ли познахте, принцесо? — Съдейки по гласа му, той се усмихваше и затова реших, че просто се шегува.

— Не ви виждам добре — рекох, пристъпвайки крачка напред.

— Гарет Стром, бащата на Уила — каза той и аз видях, че усмивката на лицето му стана по-широка.

— О, вие ли сте! Радвам се да ви срещна отново. — Усмихнах му се, чувствайки се по-спокойна. Бях се запознала с него на вечерята само преди ден, но го харесвах. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не. Просто чакам майка ви, но предположих, че денят ще е дълъг и затова реших да започна с висок старт. — Гарет посочи чашата в ръката си.

— Добре.

— Вие искате ли напитка? — предложи Гарет. — Сигурен съм, че имате нужда, като знам на какви изпитания ви подлага Елора в момента.

Прехапах устни, размишлявайки. Никога преди не бях пила нищо друго, освен чаша вино на вечеря, но след последните няколко дни несъмнено можех да си позволя нещо по-силно. Но Елора щеше да ме убие, ако разбереше, а Фин щеше да е повече от разочарован от мен.

— Не, няма нужда — поклатих аз глава. — Но благодаря все пак.

— Не ми благодарете. Просто ви предложих напитка — рече той. — Изглеждате изтощена. Защо не свалите товара?

— Добре. — Свих рамене и седнах на едно от креслата. Тапицерията му изглеждаше малко захабена, но усещането беше, че сядаш на чисто нов стол. Размърдах се леко, опитвайки се да се настаня по-удобно, но накрая се отказах.

— Над какво работите сега? — попита Гарет, сядайки срещу мен.

— Не знам. Тя прави план за настаняването на гостите. — Облегнах главата си на облегалката на стола. — Не знам дори защо ме повика там, освен да ми изтъква, че не правя нещата както трябва.

— Тя просто иска да се почувствате въвлечена във всичко това — рече Гарет, отпивайки от уискито си.

— Е, аз пък не бих искала да се въвличам чак толкова — промърморих. — Не ми е приятно да стоя с нея и Аурора, докато тя ми хвърля ледени погледи и преценява всичко, което казвам и правя.

— Не се оставяйте да им паднете в лапите — посъветва ме Гарет.

— На коя от двете?

— И на двете — засмя се той. Смехът му прозвуча сърдечно и аз го погледнах с чувство за вина.

— Извинете. Не исках да ви натоварвам с тези неща.

— Не е нужно да се извинявате. — Той поклати глава. — Знам колко ви е трудно и съм сигурен, че Елора не прави нещата по-лесни за вас.

— Тя очаква от мен да знам всичко и да бъда съвършена, макар да съм тук толкова отскоро.

— Вие имате силна воля. Наследили сте го от нея, както разбирате — каза Гарет с усмивка. — И колкото и странно да звучи, тя прави всичко това, за да ви предпази.

За първи път някой ме сравняваше с Елора и по някаква причина се почувствах приятно. Осъзнах, че Гарет беше един от малкото хора тук, който я наричаше „Елора“ вместо „кралицата“ и се замислих доколко добре я познаваше всъщност той.

— Благодаря — промърморих, не знаейки какво друго да кажа.

— Разбрах, че Уила ви е посетила миналата вечер. — Той спря погледа си на мен. Очите ми вече бяха свикнали със сумрака в стаята и забелязах колко ласкаво ме гледаше.

— Да. Тя много ми помогна — усмихнах се аз.

— Добре. Радвам се да го чуя. — На лицето на Гарет се изписа облекчение и се запитах какво ли беше очаквал да кажа. — Знам, че понякога тя може да бъде малко… — Той поклати глава, търсейки правилната дума. — … да речем, особена, но иначе намеренията й са добри.

— Знам — кимнах аз. Първите ми впечатления от нея бяха, че е просто едно разглезено дете от богато семейство и макар това все още да изглеждаше вярно, постепенно открих, че у нея има и нещо друго — едно искрено доброжелателство.

— Тя се държи грубо с Фин, но това не е нищо лично. — Той се покашля и се размърда на стола си. — Е, всъщност е лично. Той беше неин следотърсач и я държеше под контрол, но Уила не може да търпи това. Тя му е обидена, но в същото време го уважава.

— Фин като че ли не го взима много присърце. — Просто ми се искаше да защитя Фин, но съдейки по отношенията му с Уила, той наистина не изглеждаше особено притеснен от нея. В действителност по някакъв негов си начин той като че ли също я харесваше.

— Така е — кимна той. — Опитвам се да й внуша, че трябва да смекчи отношението си към манксовете и по-специално към Рианон. Но все още не съм постигнал успех.

— Защо е толкова груба към нея? — Не бях виждала Уила да разговаря често с Рианон, но в редките случаи, когато го правеше, преобладаваха нападките и ехидните забележки, при това още по-ожесточени от тези на Аурора.

— Рианон живя с мен деветнайсет години, преди да се върне Уила — обясни Гарет. — Уила винаги тайно се е страхувала, че предпочитам Рианон пред нея, но истината е, че макар да обичам Рианон, аз имам само една дъщеря.

Никога не ми беше минавало през ума, че той обича Рианон или че някой може да обича мансклиг. Погледнах по посока на Съвещателната зала, сякаш щях да видя Елора през стената. Не можех да си представя, че тя е способна да обича някого.

Единствените бебета в обществото на Трил бяха мансклиг и в някои случаи бащинският инстинкт вероятно взимаше превес. Със сигурност не при всички, но на други като Гарет от време на време навярно им се струваше, че децата, които отглеждат, са техни собствени.

— Мислите ли, че Елора обича Рис? — попитах аз.

— Смятам, че Елора е твърде корава жена, за да се сближиш с нея — каза Гарет предпазливо и след това ми се усмихна. — Но знам, че обича теб.

— Да, сигурно — казах сухо, не желаейки дори да се замисля над думите му, камо ли пък да му повярвам. Вече се бях напатила достатъчно от смахнати майки.

— Тя говори с много обич за вас. Когато не сте наблизо, разбира се. — Той се засмя тихо и нещо в тона му събуди у мен усещането за интимност.

В ума ми се мярна образ. Елора седи пред тоалетната си масичка, облечена във вечерна рокля и си слага бижута. Гарет е зад нея, все още лежи в леглото й под завивките. Елора му казва безцеремонно, че съм по-красива, отколкото е очаквала и преди той да успее да отговори, тя го подканя да става и да се облича.

Тръснах глава, за да пропъдя това видение.

— Вие ходите ли с Елора? — попитах аз прямо, макар вече да знаех отговора.

— Определено не бих го нарекъл така — засмя се той и отпи дълга глътка от чашата си. — Да кажем, че съм толкова близък с нея, колкото обстоятелствата позволяват. Е, или поне колкото позволяват сега.

— Сега? — Сбърчих чело. — Какво искате да кажете?

— Елора невинаги е била хладната и сдържана кралица, която познавате и от която се страхувате. — В думите му прозвуча известна горчивина и аз се запитах колко ли дълго продължаваше връзката им. Може би от времето, когато е била женена за баща ми? Или когато е била влюбена в бащата на Фин?

— Какво я накара да се промени?

— Искате да научите всичко днес, така ли? — каза Гарет, смигвайки ми леко. — Но аз не съм пил достатъчно за такъв разговор. — Сетне пресуши чашата си.

— Защо? Какво се е случило? — настоях аз, накланяйки се леко напред на стола.

— Това беше много, много отдавна. — Той си пое дълбоко въздух, без да вдига очи към мен. — И Елора беше опустошена.

— Значи наистина го е обичала. — На мен все още ми беше трудно да повярвам, че тя е обичала някого. Единственото по-дълбоко чувство, на което според мен беше способна, бе гневът.

— Наистина не знам. Аз не я познавах толкова добре тогава. — Гарет стана рязко от креслото си и тръгна към бара. — Съпругата ми беше все още жива и познанството ми с кралицата беше съвсем бегло. — Той си наля още една напитка, стоейки с гръб към мен. — Ако искате да научите повече за всичко това, ще трябва да разговаряте с нея.

— Тя няма да ми каже нищо — въздъхнах аз и се облегнах назад на стола си.

— Някои неща е по-добре да бъдат забравени — каза Гарет унесено. Той отпи голяма глътка от уискито си все още с гръб към мен и едва тогава със закъснение разбрах, че съм го разстроила.

— Извинете ме. — Изправих се. Не знаех как да поправя нещата и затова реших, че най-доброто решение е да си тръгна.

— Не е нужно да се извинявате. — Той поклати глава.

— Тъй или иначе трябва да се връщам. — Запристъпвах неуверено към вратата. — Фин сигурно вече ме търси.

— Сигурно — кимна Гарет. Почти бях излязла, когато той ме спря. — Принцесо! — Той извърна глава настрани и по профила му заиграха сенки. — Елора е строга с вас, защото се страхува да ви обикне. Но тя е готова да се бори до смърт за вас.

— Благодаря ви — смънках аз.

Светлината в коридора ми се стори прекалено ярка след полумрака в стаята. Не знаех кое от думите ми бе разстроило Гарет толкова много. Може би бях събудила спомените му за неговата мъртва съпруга. Или му бях напомнила, че макар Елора да не можеше да заяви открито любовта си към него, някога тя бе сторила това за друг мъж.

Тръснах глава, за да прогоня дълбокия смут, който Гарет бе предизвикал в душата ми. Не бях сигурна, че мога да му вярвам за нещата, които ми беше казал за Елора. Не смятах, че е лъжец, но той искаше да ме накара да се почувствам по-добре. Да ме убеди, че имам майка, която наистина ме обича и вероятно е готова да ми помогне, въпреки че аз самата отдавна се бях разделила с тази мечта.

Намерих Фин във вестибюла, където даваше указания на помощниците на Елора около организирането на бала. Беше с гръб към мен и затова не ме забеляза веднага. Стоях и го наблюдавах. Той винаги знаеше какво трябва да се направи и аз не можех да не му се възхищавам.

— Принцесо. — Фин ме зърна през рамо и се обърна към мен усмихнат. Някакъв помощник го попита нещо и той махна неопределено към трапезарията, преди да тръгне към мен. — Как мина сутринта?

— Можеше да бъде и по-зле — отвърнах аз, свивайки рамене.

— Това не звучи много ведро. — Той повдигна вежди. — Но мисля, че ти си спечели една малка награда.

— Награда? — Сега беше мой ред да изглеждам скептична.

— Мислех си, че можем да си позволим да направим нещо забавно — усмихна се Фин.

— Нещо забавно? — Спомних си за вчерашния ден и за опитите му да ме убеди, че непоносимо скучните му лекции са забавни. — Искаш да кажеш нещо наистина забавно? Или имаш предвид два часа да разглеждаме картинки? Или да ме учиш как се използват различните вилици?

— Имам предвид нещо, което може наистина да бъде забавно — отговори Фин. — Хайде.