Подменена

2 „Ако си тръгнеш“

Новата ни къща имаше голяма зеленчукова градина, която непрестанно изпълваше Маги с трепетно вълнение. Двамата с Мат бяхме по-сдържани в това отношение. Макар и да обичах да бъда навън, не бях голям почитател на тежкия физически труд.

Есента идваше и Маги настоя да разчистим градината от умиращите растения, за да бъде готова напролет да я засадим с нови. Тя използваше някакви думи като „култиватор“ и „плява“ и аз се надявах, че Мат е наясно с поставената ни задача. Когато ставаше дума за работа, обикновено връчвах на Мат необходимите инструменти и му правех компания.

— А кога ще довлечеш въпросния култиватор? — попитах аз, наблюдавайки Мат, който скубеше мъртвите пълзящи растения. Не бях сигурна точно какви са, но ми приличаха на лози. Докато Мат късаше стеблата, моята работа беше да държа ръчната количка, така че да може да ги хвърля в тях.

— Ние нямаме култиватор. — Той ме погледна, хвърляйки сухите издънки в количката. — Знаеш ли, че можеш да ми помогнеш. Не е необходимо да държиш това нещо през цялото време.

— Гледам на работата си много сериозно и не мисля, че трябва да се разконцентрирам с разни други неща — отвърнах аз и той завъртя очи нагоре.

Мат продължи да мърмори, но аз вече не го слушах. Топъл есенен ветрец повя край нас и аз затворих очи, вдишвайки го с пълни гърди. Миришеше упоително сладко на прясно отрязана царевица, на трева и влажни листа. Наблизо се чу лек звън на ветрени камбанки и сърцето ми се изпълни със страх, че скоро зимата щеше да ни отнеме всичко това.

Бях потънала в мисли, наслаждавайки се на съвършенството на мига, когато изведнъж нещо ме сепна. Не разбрах точно какво беше, но косъмчетата по гърба ми настръхнаха. Въздухът изведнъж стана по-студен и усетих, че някой ме наблюдава.

Озърнах се да видя кой е и отново ме обзе онази странна уплаха. Дворът ни отзад имаше ограда и дебел жив плет, които ни осигуряваха необходимото уединение. Огледах района за някаква притаена фигура или надзъртащи очи. Не видях нищо, но въпреки това чувството не си отиде.

— Ако ще стоиш навън, трябва поне да си обуеш обувки — каза Мат, изваждайки ме от мислите ми. Той се изправи, изпъна гръб и ме погледна. — Уенди?

— Добре съм — отвърнах разсеяно аз.

Стори ми се, че видях някакво движение встрани от къщата и тръгнах натам. Мат извика подир мен, но не му обърнах внимание. Когато заобиколих къщата, се заковах на място. Фин Холмс стоеше на тротоара, но не гледаше към мен. Взираше се в нещо надолу по улицата, което обаче оставаше невидимо за мен.

Колкото и да е странно, веднага щом го видях, тревогата ми започна да стихва. Първата ми мисъл трябваше да бъде, че е бил той, защото беше в стила му да ме плаши, но не се получи така.

Каквото и да беше станало в двора, то нямаше нищо общо с него. Когато се вторачеше в мен, той ме караше да се чувствам неловко. А това… това накара кожата ми да настръхне.

Миг по-късно Фин се обърна и ме погледна. Тъмните му очи се спряха на мен за момент, лицето му беше безизразно както винаги. След това, без да каже дума, се завъртя и пое в посоката, в която се беше взирал.

— Уенди, какво става? — попита Мат, приближавайки се откъм гърба ми.

— Стори ми се, че видях нещо — отвърнах аз и поклатих глава.

— Така ли? — Той се вгледа в мен с тревога в очите. — Добре ли си?

— Да. Всичко е наред. — Усмихнах се с усилие и се извърнах към двора. — Хайде. Чака ни още много работа, ако ще ходя изобщо на танците.

— Все още ли си на тази вълна? — намръщи се Мат.

Това, че казах на Маги за танците, беше най-лошата идея, която ми е хрумвала, а моят живот се състои почти изцяло от лоши идеи. На мен самата не ми беше до такива неща, но веднага щом чу за това, тя реши, че на всяка цена трябва да отида. Никога досега не бях ходила на училищна забава и Маги беше толкова развълнувана, че сърце не ми даваше да я разочаровам.

Танците започваха в седем и тя сметна, че ще има достатъчно време да завърши боядисването на банята. Мат понечи да изрази някакво несъгласие, но Маги не му даде възможност. И за да не й се бърка повече, го изпрати да довърши работата си на двора. Той отстъпи само защото знаеше, че нищо вече не можеше да спре Маги.

Въпреки опитите на Мат да протака нещата, ние свършихме работата за рекордно време и аз отидох да се приготвя. Маги седеше на леглото и ме гледаше, докато ровех в дрешника, предлагайки коментари и препоръки за всичко. Това включваше и безкрайна поредица от въпроси за Фин, като отговорите ми извикваха презрителни изсумтявания от страна на Мат, по което заключих, че е някъде наблизо.

Най-накрая се спрях на една семпла синя рокля, за която Маги настояваше, че ми стои великолепно, и й позволих да среше косата ми. Моята коса изобщо не се поддаваше на контрол, но макар да не се подчиняваше и на леля ми, тя все някак успяваше да я надхитри. Маги остави част от къдриците да падат свободно около лицето ми, а останалото хвана отзад.

Когато Мат ме видя, на лицето му се изписа едновременно раздразнение и благоговение, което означаваше, че действително изглеждам страхотно.

Маги ме закара на танците, защото и двете не бяхме убедени, че Мат ще ме пусне да сляза от колата. Той продължи с опитите си да ми наложи вечерен час, настоявайки да се прибера в девет, въпреки че танците щяха да свършат чак в десет, и не спря да повтаря това, дори когато с Маги бяхме вече на вратата. Лично аз смятах, че ще се прибера доста по-рано, но Маги ми каза да остана доколкото искам.

Опитът ми с танците се изчерпваше с онова, което бях гледала по телевизията, но в действителност не беше кой знае колко различно. Очевидно надсловът на забавата беше „Да украсим салона с креп-хартия“ и се бяха справили чудесно.

Цветовете на училището бяха бяло и морскосиньо и съответно навсякъде се вееха бели и морскосини знаменца, наред с балони в същите цветове. А за да стане обстановката по-романтична, по стените бяха окачени бели коледни лампички.

От едната страна имаше маса, отрупана с неща за ядене и пиене, а оркестърът, който свиреше на импровизираната сцена, не беше толкова лош. Програмата им очевидно включваше само мелодии от филми на Джон Хюс и аз влязох по средата на саундтрака на „Нечиста наука“.

Голямата разлика между истинския живот и онова, което става във филмите, е, че в истинския живот хората не танцуват. Няколко момичета стояха непосредствено пред сцената и припадаха по фронтмена на групата, но иначе дансингът беше празен.

Учениците седяха разпръснати по скамейките и аз опитах да се впиша в картината, настанявайки се на първата редица. Побързах да събуя обувките си, защото по принцип мразя обувки. И понеже нямах какво друго да правя, започнах да зяпам другите. С напредването на вечерта открих, че се чувствам все по-самотна и по-отегчена.

На дансинга вече имаше доста хора и оркестърът свиреше някакъв микс на „Tears For Fears“2. Аз пък бях решила, че съм прекарала достатъчно време тук и тъкмо подготвях бягството си, когато Фин най-накрая се появи на вратата.

Вталената черна риза и тъмните джинси му стояха отлично. Беше навил ръкавите си и бе разкопчал едно копче повече на ризата си и аз се зачудих защо никога до този момент не си бях давала сметка колко е привлекателен.

Очите му срещнаха моите и той тръгна към мен с явното намерение да ме заприказва. Колкото и често да ме зяпаше, Фин никога досега не беше търсил контакт с мен. Нито дори и днес, когато мина покрай къщата ни.

— Мислех, че не си падаш по танците — отбеляза той, когато дойде при мен.

— Аз пък си мислех същото за теб — отвърнах язвително.

Фин сви рамене, сетне седна до мен и аз малко се поизправих. Той ме погледна, но не каза нищо. Вече изглеждаше отегчен, а едва беше дошъл. Между нас се настани неловка тишина и побързах да я запълня като се пошегувах:

— Доста закъсня. Сигурно ти е било трудно да решиш какво да си облечеш.

— Имах да свърша малко работа — обясни той уклончиво.

— О, да не би да работиш някъде близо до моята къща? — попитах, продължавайки този неудачен разговор.

— Нещо такова — въздъхна Фин. С очевидното желание да смени темата, той ме погледна изпитателно. — Ти танцува ли вече?

— Не — отвърнах. — Танците са за смотаняците.

— Ти затова ли дойде тук? — Фин погледна босите ми крака. — И между другото, не си обута подходящо за танци. Всъщност не си обута подходящо и за ходене.

— Не обичам обувките — казах, сякаш се оправдавах. Подгъвът на роклята ми се беше вдигнал над коленете ми и аз го дръпнах надолу, сякаш така можех да прикрия смущението от босите си крака.

Фин ме погледна по начин, който не можах да разчета, и след това продължи да зяпа танцуващите.

Сега дансингът беше вече почти претъпкан. Тук-там по скамейките имаше няколко самотни фигури, но те почти всички имаха шини или пърхот.

— Значи така си прекарваш времето? Гледаш как хората танцуват? — попита Фин.

— Примерно. — Свих рамене.

Фин се наведе напред, облягайки лакти на коленете си, и аз още повече изправих гръб.

Роклята ми беше без презрамки и аз потърках голите си ръце, защото се чувствах някак неловко.

— Студено ли ти е? — Фин ме погледна и аз поклатих глава. — Мисля, че тук е студено.

— Малко е хладно — съгласих се. — Но се търпи.

Фин почти не ме поглеждаше, което беше в рязък контраст с навика му постоянно да ме зяпа. И по някаква причина това ме смущаваше. Не знаех защо изобщо беше дошъл тук, ако чак толкова не му харесваше и тъкмо се канех да го попитам, когато той се извърна и ме погледна в упор.

— Искаш ли да танцуваш? — попита решително.

— Каниш ли ме?

— Да — сви той рамене.

— Нима? — казах аз ехидно. — Наистина знаеш как да омаеш едно момиче?

На устните му се прокрадна познатата почти незабележима усмивка и с това окончателно ме спечели, както обикновено ставаше. За което, разбира се, се ненавиждах.

— Дума да няма. — Фин се изправи и ми подаде ръка. — Уенди Евърли, би ли искала да танцуваш с мен?

— Разбира се. — Сложих ръката си в неговата, опитвайки се да не обръщам внимание на това колко топла е кожата му и как трескаво бие сърцето ми, и също станах.

Естествено в този момент оркестърът поде „Ако си тръгнеш“ на OMD3, сякаш бях попаднала в съвършения момент от някакъв филм. Фин ме поведе към дансинга и обви ръката си около кръста ми. Аз сложих моята на рамото му и той ме хвана за другата.

Бях толкова близо до него, че чувствах опияняващата топлина, която пулсираше от тялото му. Очите му бяха най-тъмните очи, които бях виждала и те гледаха само мен. В продължение на една съвършена минута всичко в живота изглеждаше прекрасно, както никога преди. Сякаш се намирахме под светлинния сноп на прожектор и бяхме единствените двама души на света.

След това през лицето на Фин премина някаква сянка, която не можах да разчета, но то определено се помрачи.

— Не си много добра танцьорка — коментира той с характерния си безизразен тон.

— Благодаря — отвърнах аз неуверено. Ние просто се полюшвахме в малък кръг, нямах представа къде бъркам и ми се струваше, че всички около нас танцуваха точно по същия начин. Той може би се шегуваше и затова се опитах да придам на тона си закачливи нотки: — И ти не си кой знае какво.

— Аз съм прекрасен танцьор — отвърна Фин спокойно. — Просто се нуждая от по-добра партньорка.

— Добре. — Свалих очи от него и вперих поглед някъде точно над рамото му. — Не знам какво да кажа.

— Защо е нужно да казваш нещо? Не е необходимо да говориш непрестанно. Макар да съм сигурен, че още не си го разбрала. — Тонът на Фин беше станал някак студен, но аз продължавах да танцувам с него, защото все още не можех да се реша да си тръгна.

— Не бях казала почти нищо. Просто танцувах с теб. — Преглътнах с усилие, дори не ми се вярваше колко огорчена се почувствах. — Ти сам ме покани да танцуваме. Нали не смяташ, че си ми направил някаква услуга?

— О, хайде стига — рече Фин, завъртайки пресилено очи нагоре. — Ти изглеждаше направо отчаяна. И почти ме молеше с очи да те поканя. Аз действително ти направих услуга.

— О! — Отдръпнах се от него, усещайки в очите ми да напират издайнически сълзи и онази ужасна болка, която растеше в мен. — Не знам какво ти направих.

Изразът на лицето му се смекчи, но беше твърде късно.

— Уенди…

— Не! — изкрещях аз и всички около нас спряха да танцуват, но не ме беше грижа. — Ти си пълен кретен!

— Уенди! — повтори Фин, но аз се обърнах и побягнах през тълпата.

Нищо на света не исках повече от това да се махна оттук. Зърнах Патрик, едно момче от часа по биология, което сега стоеше до купата с пунша, и се втурнах към него. Не бяхме приятели, но той беше един от малкото, които се държаха добре с мен. Когато ме видя, на лицето му се изписа тревога и объркване, но поне бях привлякла вниманието му.

— Искам да се махна оттук. Още сега! — просъсках на Патрик.

— Какво… — Но преди Патрик да успее да попита какво е станало, Фин се озова до мен.

— Виж, Уенди, съжалявам — извини се Фин искрено, което само още повече ме вбеси.

— Не желая да чувам нищо повече от теб — отсякох аз и отказах да го погледна. Патрик стрелваше поглед ту към мен, ту към него, опитвайки се да се ориентира в ситуацията.

— Уенди… — запъна се Фин. — Аз не исках да…

— Казах, че не искам да те слушам. — Изгледах го свирепо, но само за секунда.

— Може би трябва да му позволиш да ти се извини — предложи Патрик кротко.

— Не, не трябва. — И после тропнах с крак като малко дете. — Искам да си ходя!

Фин стоеше непосредствено до нас, наблюдавайки ме внимателно. Стиснах юмруци и забих поглед в Патрик. Не исках да правя това пред хора, но трябваше да се махна оттук. Започнах да повтарям като мантра в главата си онова, което желаех да се случи: Искам да си отида вкъщи, просто ме отведи вкъщи, моля те, моля те, просто ме отведи вкъщи. Не мога да остана повече тук.

У Патрик настъпи промяна. Лицето му видимо се отпусна и доби някак отнесен вид. Примигвайки, се взираше в мен с празен поглед в продължение на минута.

— Мисля, че просто трябва да те изпратя до вкъщи — каза накрая той уморено.

— Какво направи току-що? — попита Фин, присвивайки очи.

Сърцето ми спря да бие и за момент бях убедена, че е разбрал какво съм сторила. Но после осъзнах, че това е невъзможно и пропъдих страховете си.

— Нищо не съм направила! — троснах се аз и погледнах отново към Патрик. — Да се махаме оттук.

— Уенди? — каза Фин, гледайки ме в упор. — Знаеш ли изобщо какво направи току-що?

— Нищо не съм направила! — повторих аз и отказах да говоря повече за това.

Грабнах Патрик за ръката, помъквайки го към изхода, и за мое голямо облекчение Фин не ни последва. В колата Патрик се опита да ме попита какво е станало между мен и Фин, но аз му казах, че не ми се говори за това. Той продължи да кара мълчаливо, давайки ми възможност да се поуспокоя на път за вкъщи, за което му бях безкрайно благодарна.

Мат и Маги ме чакаха на вратата, но аз почти не обелих дума, когато влязох. Мат изпадна в криза и започна да заплашва, че ще убие всяко момче, което е било на танците, но аз успях да го успокоя, че всичко е наред и нищо лошо не ми се е случило. Най-накрая той ме остави да се кача в стаята си, където побързах да се хвърля в леглото, но без да избухвам в сълзи.

Вечерта се въртеше в главата ми като някакъв чудат сън. Не можех да си изясня какво чувствах към Фин. През повечето време той изглеждаше странен и почти ме плашеше. От друга страна бях изживяла с него нещо толкова магическо, докато танцувахме. Но после той съсипа всичко.

Въпреки това не можех да забравя колко ми беше хубаво да бъда в прегръдките му. По принцип не обичах да ме докосват и да допускам хората прекалено близо до себе си, но чувството, което той събуждаше у мен, беше опияняващо.

Спомнях си ръката му върху кръста ми, силна и ласкава, и леката топлина, която струеше от него. После, когато ме погледна толкова искрено, си помислих, че…

Не знам точно какво си помислих, но каквото и да беше то, се оказа лъжа.

Но най-странното от всичко беше, че той сякаш разбра какво причиних на Патрик. Нямах представа, че това е по силите на някого. Самата аз не бях наясно точно какво правех. Един нормален здравомислещ човек никога не би допуснал, че такова нещо изобщо е възможно.

Изведнъж намерих обяснение за причудливото поведение на Фин — той беше съвършено луд!

Всъщност аз изобщо не го познавах. Не можех да кажа дори кога ми се подиграва и кога е искрен с мен. Понякога ми се струваше, че ме харесва, а друг път очевидно ме ненавиждаше.

Нищо не знаех със сигурност за него. Освен може би, че въпреки всичко започвах да го харесвам.

През нощта, след като се бях преоблякла с долнището на пижамата и потник и след като дълго се бях мятала и въртяла в леглото, най-накрая заспах. Когато се събудих, навън беше още тъмно и по страните ми имаше засъхнали сълзи. Бях плакала насън, което беше нечестно, защото никога не си позволявах да плача, когато бях будна.

Претърколих се и погледнах будилника. Гневните му числа съобщаваха недвусмислено, че е три часът през нощта и нямах никаква представа защо съм будна. Включих нощната лампа, която заля всичко с топлата си светлина, и в следващия момент видях нещо, което ме уплаши толкова много, че сърцето ми спря да бие.