Отстъпница

Глава 19

Бегълци

Лоркин отвори очи, видя, че Тивара седи до леглото му, и се усмихна.

Мислех, че не ти е позволено да се виждаш с мен.

Тя улови погледа му и се наведе напред.

— Как се чувстваш?

— Добре. По-добре. Да не би да си стояла тук през цялото време?

Тивара сви рамене и огледа стаята.

— И без това няма какво толкова да правя. — Тя се облегна назад и устните ѝ потръпнаха. — По-добре е, отколкото да гледам канала.

— Радвам се, че мислиш така. — Той се надигна и се протегна, като се сети тъкмо навреме, че е напълно гол под завивките. Погледът ѝ се плъзна по гърдите му и тя повдигна вежди. После се изправи и посочи стола, където бяха оставени чисти панталони и туника.

— По-добре се измий и се облечи. Скоро ще започне процесът срещу Калия, а ти миришеш по-зле и от канала.

Тивара се измъкна от стаята и затвори вратата зад себе си. Лоркин стана от леглото, намери в нишата голям леген с вода и спаржа за търкане, и се възползва от тях. Похитителките му бяха оставили кофа в помещението, но не си бяха правили труда да му помагат да се облекчи, което е доста трудно, когато си с превръзка на очите и завързани зад гърба ръце. Не се изненадваше, че смърди.

След спасяването му енергията му стигна колкото да похапне, да се съблече и да се свлече като мъртъв в леглото. Сега се огледа, чудейки се къде се намира. Стаята беше малка и освен леглото, в нея имаше само още два стола.

Щом се облече, той отвори вратата и примигна изненадано. Коридорът беше пълен с народ. Тивара стоеше до вратата и щом се появи, го хвана под мишница.

— Тъкмо навреме — каза му тя, повеждайки го надясно. Хората се обръщаха след него. Някои изглеждаха приятелски настроени, други — враждебни. Отвличането му от Калия не беше просто обикновен скандал и тъй като посред зима всички прекарваха по-голямата част от времето затворени вътре, процесът сигурно щеше да привлече вниманието на всички.

«Вероятно това ще задълбочи разделението сред Изменниците — помисли си той. — Дано не увеличи проблемите им, което може да се превърне в поредното нещо, за което да ме обвинят».

Скоро двамата с Тивара стигнаха до входа към Залата на Говорителите. Влязоха вътре и веднага бяха придърпани настрани от една магьосница, която ги накара да застанат до стената. След това Лоркин огледа стаята.

Всички Говорителки седяха по местата си, с изключение на Калия, която стоеше в другия край на залата, точно срещу Лоркин и Тивара, обградена от две магьосници. Стаята бе претъпкана с народ. Всички стояха прави и гласовете им се сливаха в напрегнат звук.

Разнесе се звън. Всички глави се обърнаха към говорителките и говорът утихна. Лоркин видя, че Ръководителката на Масата Риая държи в ръцете си камбана с много по-малки размери от необходимото, за да се получи толкова силен звук. Онези от Изменниците, които се намираха в амфитеатралната част на залата, насядаха по стъпалата, а останалите се отдръпнаха към стените. След като всички се успокоиха, в стаята влезе още един човек. Изведнъж настъпи пълна тишина и Говорителките наставаха от местата си, за да посрещнат кралицата, която вдървено се придвижваше към креслото си.

Преди да седне, Дирала се обърна с лице към хората си. Всички притиснаха ръце към сърцата си. Лоркин направи същото. Кралицата кимна на събралата се публика, след това на Говорителките и накрая седна. Всички Говорителки заеха местата си.

— Започваме съда над Говорител Калия, която е обвинена в отвличане и насилствено разчитане на съзнанието на Изменник. Призовавам Лоркин.

Погледите на всички се обърнаха към него, докато той отиваше към масата на Говорителките.

— Разкажи ни какво ти се случи.

Лоркин започна разказа си от момента, когато се нахвърлиха върху него в тъмното. Описа как е установил, че ръцете му са вързани, че има превръзка на очите и не може да изпраща мисловни призиви. Протегна ръце, за да покаже раните си — Тивара му беше казала да не ги изцелява — и обясни, че похитителите му са го поддържали слаб, като често са източвали силата му.

Той потисна неохотата си и описа как Калия е разчела съзнанието му. Припомни си как е извлякла познанието за Лечителството и как е претърсила спомените му за всичко, което би могла да използва срещу него. Сред публиката се разнесе ропот. Той продължи да им разказва за намерението на Калия да го убие и да обяви, че е напуснал Убежището. Незнайно защо след думите му залата утихна. Някои изглеждаха разтърсени, но на лицата на други бе изписано недоверие. Той завърши разказа си с това как Тивара и Савара го бяха намерили.

— Ти не си давал на никого позволение да черпи от магията ти или да разчита съзнанието ти, нали?

— Не.

— Даваха ли ти храна и вода?

— Не.

— Колко магьосници те пазеха и изтегляха силата ти?

— Не знам. Винаги присъстваха по две, но не знам дали са били едни и същи. Сигурно са работели на смени, тъй като източването продължаваше и през нощта.

Риая погледна многозначително Говорителките, след което отново се обърна към него.

— Ще се подложиш ли на разчитане на съзнанието, за да докажеш историята си?

Той се замисли. Макар че при мисълта някой друг да рови из спомените му по гърба го полазиха тръпки, той предпочиташе да рискува това, вместо да позволи Калия да се измъкне безнаказано. Всеки Изменник, който проникнеше в съзнанието му, щеше да получи познанието за лечителството, но то така или иначе беше откраднато. Беше ли го предала Калия на последователите си? Може би не бе имала тази възможност. Но ако тя се подложеше на разчитане на съзнанието, познанието така или иначе щеше да се разпространи.

Лоркин чувстваше погледите на всички върху себе си. «Спечели малко време — каза си той. — Накарай ги първо да опитат други начини за установяване на истината».

— Да, но само ако няма друг начин — отвърна той.

Риая отново погледна към Говорителките.

— Някакви други въпроси?

Жените поклатиха глави. Риая кимна на Лоркин.

— Свободен си.

Той се върна обратно и застана до Тивара. Тя му кимна и се усмихна.

— Призовавам Говорителката Савара, за да разкаже за своето участие в случая.

Савара се изправи. От разказа ѝ Лоркин научи, че Ивар я бе известил за изчезването му. Тя беше разследвала дали не е напуснал Убежището и го бе потърсила из помещенията, но също така беше уредила всеки човек, който напоследък е чуван да говори срещу него, да бъде следен. Това я отвело до една изоставена пещера близо до нестабилната част от града, където заварила Калия да разчита съзнанието на Лоркин.

Ръководителката на Масата каза на Савара да седне и се обърна към Калия.

— Говорителко Калия, излез пред всички, за да бъдеш съдена.

Калия отиде в центъра на стаята и се обърна с лице към Масата. Тя застана там с гордо вдигната глава и високомерно изражение на лицето.

— Верни ли са думите на Лоркин? — попита я Риая.

Калия се поколеба и кимна.

— Да.

— Виновна ли си за отвличането на Изменник и разчитането на съзнанието на Изменник против неговата или нейната воля?

— Виновна — ако го считате за Изменник.

Риая разпери ръце.

— В такъв случай няма смисъл да разследваме повече този въпрос.

— Мога ли да говоря на народа ни? — попита Калия.

Риая погледна към Говорителките. Шестте жени не изглеждаха изненадани. Всички кимнаха — някои нетърпеливо, други примирено.

Калия се обърна към събралите се хора.

— Народе мой, почувствах се принудена да наруша законите ни заради вас. Аз съм длъжна, като ваш лечител, да се убедя, че никой няма да ви навреди при посещението в лечебницата. Наскоро Лоркин киралиецът приложи магическо лечителство, умение, което отказва да ни предаде. Как да съм сигурна, че онова, което е направил, е безопасно? Че няма да нанесе повече вреда, отколкото полза? Той твърди, че лечителството има своите ограничения, но как бихме могли да знаем дали е така, ако някой ден магията му нарани или убие някой от нас?

Аз го приех и му дадох работа, за да направя услуга на един новодошъл. Предложих му цялото познание и обучение, което предшествениците ми винаги са споделяли. В замяна той не ми се подчини и пренебрегна нарежданията ми, използвайки непроверена магия без разрешение.

Той пренебрегна обичаите на Изменниците, наистина ли е един от нас? Аз твърдя, че не е. Щом не е Изменник, значи аз не съм направила нищо незаконно. Постъпката ми бе оправдана и необходима, в защита на народа ми.

Лоркин видя много замислени лица сред публиката. Той погледна към Говорителките, които се мръщеха.

— Мога ли да говоря, Ръководителко?

Гласът беше на Савара. Калия се обърна и погледна врага си с присвити очи.

— Можещ Говорителко Савара — отвърна Риая. — Говорителко Калия, моля, освободи мястото.

Савара отново се изправи, стиснала решително устни. Тя изчака, докато Калия се върне на мястото си, и вирна брадичка.

— Когато Лоркин реши, че ще дойде в Убежището, аз таях определени съмнения към него — започна тя. — Защо магьосник от толкова изтънчена и могъща държава ще жертва богатството и силата си и ще приеме ограниченията, които ще му наложим? Той не знаеше почти нищо за нас и пое голям риск с вярата, че ние сме честни и добри хора.

Защо го направи? За да защити един Изменник. Да спаси човек от народ, който дори не е негов, просто защото така е редно. Колцина от нас биха постъпили така?

Тайната на лечителството не е негова, че да ни я издаде. Ако някой от нас се намира в неговото положение, от нас няма да се очаква да издадем тайните си. Ще очакваме от домакините да уважат желанието ни, а не да се опитват да ги откраднат.

Гласът на Савара ставаше все по-силен и уверен.

— Това е не само престъпление на един човек срещу друг. Това е незаконно действие на една държава срещу друга. Калия не само открадна познанието на Лоркин; Изменниците откраднаха тайна на Киралия и земите, в които тя е в съюз — една, от които се простира отвъд планините ни. Земи, които не са ни врагове, макар да са в правото си да ни смятат за такива след начина, по който се отнесохме с Лоркин. Да се надяваме, че Калия не ни е обрекла на дългогодишно криене от всички страни, вместо само от останалата част на Сачака.

Последвалата тишина беше нарушена само от тих шепот. Савара седна и кимна на Риая.

— Говорителката Калия признава престъплението, в което е обвинена — каза Ръководителката. — Сега ние, Говорителките, ще обсъдим наказанието ѝ.

Докато Говорителките и Ръководителката разговаряха, в стаята избухнаха оживени дискусии. Лоркин усети как рамото на Тивара се опира в неговото.

— Недей да таиш големи надежди — промърмори тя.

Той я погледна. Лицето ѝ бе мрачно.

— Какво имаш предвид?

— Няма да екзекутират Калия — отвърна тя и отмести поглед.

— Ами… — Той погледна към Калия и потрепери. — Може би така е по-добре. Дори да е планирала да ме убие. Това показва, че останалите Изменници са по-добри хора от нея.

Разнесе се звън и той погледна изненадано към Говорителките. «Много бързо мина».

— Взехме решение — обяви Риая, когато стаята утихна. — Говорителката Калия ще бъде лишена от титлата си и никога повече няма да бъде избирана за Говорителка. В продължение на една година ще се занимава с черен труд. Забранено ѝ е да използва или да обучава някого на лечителска магия, освен ако не ѝ бъде заповядано. Ако бъде сметната за заслужаваща доверие, тя може да помоли за връщане в лечебницата, но никога на водеща позиция.

Сред публиката се надигнаха протести. Лоркин се почувства така, сякаш някой го бе ударил в стомаха. «Това не е наказание. Това е отлагане. Накрая, когато решат, че достатъчно са се правили на разкаяни, те ще ѝ позволят да използва познанието, което открадна от мен». Той се почувства предаден. Измамен. «Може би планът е бил такъв от самото начало». Лоркин се сети за предупреждението на Тивара… Възраженията секнаха и той се огледа, за да разбере каква е причината за това. Кралицата бе станала от креслото си, стиснала за опора едната му облегалка.

— В замяна на тормоза, който е преживял — каза тя, — и на тайните, които са му били отнети, Лоркин ще бъде научен на изкуството на камъкотворството.

Лоркин я зяпна смаяно. Тя срещна погледа му и очите ѝ проблеснаха развеселено. Младият мъж усети, че устата му е отворена, затвори я бързо и наведе поглед. Изпълни го неочаквано вълнение. «Най-после! Нова магия, която да отнеса на…» Въодушевлението му се изгуби също толкова бързо, както се беше появило. Той не можеше да отнесе това познание на Гилдията. Той бе затворен тук, в Убежището, завинаги. «Освен това напускането на Убежището би означавало да изоставя Тивара». След като Изменниците притежаваха познанието за лечителството, той вече не разполагаше с нищо, с което да ги примами да търгуват с Гилдията и Обединените земи. Лоркин разбра, че се е провалил. Изменниците вече разполагаха с лечителството, а Гилдията не знаеше нищо за камъкотворството.

«Все пак не трябва да губя надежда. Може би един ден все пак ще ми позволят да си ида. Бих могъл да избягам, но ако се проваля, те повече няма да ми се доверят. Трябва да съм търпелив».

Той отново погледна към кралицата. Тя му кимна веднъж и се обърна към Говорителките. Израженията на шестте жени бяха напълно различни. Няколко изглеждаха ужасени, няколко се усмихваха одобрително, а Савара всъщност изглеждаше изненадана и леко обезпокоена. Публиката обсъждаше оживено. Лоркин улови както разтревожени и ужасени погледи, така и одобрителни усмивки.

Звънецът на Риая отново звънна. Тя се изправи.

— Присъдата на Калия е произнесена. Наказанието е определено. Този процес е приключен и законът на Убежището е спазен. Нека камъните продължат да пеят.

Събралите се хора произнесоха ентусиазирано ритуалните думи, след което всички се запътиха към изхода сред какофония от гласове и стъпки. Лоркин чу викове откъм коридора, където новините бързо се разнасяха.

— Добре, радвам се, че всичко приключи — каза той.

— Не съвсем — отвърна Тивара.

Той я погледна.

— Някой трябва да те научи на камъкотворството.

— Ти?

Тя поклати глава.

— Никой не би поверил най-важните си тайни на хората, които изпраща да живеят като шпиони сред врага. Пък и никога не съм имала търпението да го науча.

— Предпочиташ да се преструваш на робиня пред камъкотворството? — Той се намръщи. — Толкова ли е трудно?

Тя го потупа по ръката.

— Не се тревожи. Всъщност не е толкова опасно, щом разбереш какво правиш. Хайде. За разлика от теб аз не съм получила обилна закуска и здрав сън. Да идем да похапнем.

Тя отново го хвана под ръка и го поведе към потока от хора, който се изтичаше към коридора. За негова огромна изненада и удоволствие там той получи много извинения и съчувствени потупвания по рамото. Реши, че въпреки всичките си недостатъци,

Изменниците са добри хора. Особено след като се сети, че онова, което му бе причинила Калия, беше причинявано всеки ден на хиляди роби в останалата част на Сачака.

— И да, засега ми е позволено да те виждам — каза му Тивара. Той ѝ се ухили и тя му се усмихна в отговор.

Сония почука на вратата на стаята за лечение. Тя се отвори и магьосницата отбеляза развеселено, че Дориен изглежда облекчен.

— А, добре — рече той. — Краят на смяната ми, нали?

— Да. Как се справяш? — попита тя.

Той въздъхна.

— Изтощително е. В края на деня усещам, че запасът ми от магия е изчерпан.

— Да, в заетите дни. — Сония сви рамене и седна на един от столовете за пациенти. — Ако не използваме силата си всеки ден, тя просто се хаби. — «Макар че ако той я използва твърде много, няма да ми е от полза, когато се изправим срещу Скелин. Ще трябва да поговоря с лечителите за натовареността му».

— О, не се оплаквам. Съгласен съм. Просто не съм свикнал. — Той се навъси. — Алина и момичетата също не са свикнали.

Сония се намръщи.

— Трябва да използваш магия вкъщи? Предполагам, че можем да намалим…

— Не, не става въпрос за това. Аз… Предполагам, че умората ме прави раздразнителен. Алина е доста… — Той махна с ръка, мръщейки се докато търсеше подходящата дума. Сония зачака, макар през ума ѝ да минаха няколко — ревнива, със силно чувство за собственост, неуверена — които не можеха да бъдат определени като учтив начин да опише поведението на съпругата му.

— Налага се да свиква с доста неща — каза му Сония. — Уморен съпруг, който отсъства повече отпреди, град, който не познава, далеч от хората, които познава и които я разбират — и съм сигурна, че доста се страхува за теб.

Дориен кимна.

— Понякога…

Сония зачака, но Дориен я погледна измъчено и поклати глава.

— Понякога какво? — нежно го подтикна тя.

Магьосникът наведе поглед към масата.

— Понякога — каза той с нисък, натежал от вина глас, — ми се иска да не се бях женил за нея.

Сония го погледна изненадано. Беше го подтикнала да говори, защото смяташе, че ще признае, че също се страхува. Той я погледна със замъглени, неразгадаеми очи.

— Трябваше да се оженя за магьосница. Щяхме да имаме… повече общи неща.

Сония отмести поглед и се вкопчи в първото нещо, което ѝ мина през ума, за да го

откъсне от мрачните му мисли. Колкото и да не харесваше Алина, тя не искаше да види как Дориен наранява семейството си. Преместването в града бе подчертало различията между него и съпругата му, и го бе откъснало от приликите.

— Свързват ви селото и любовта към природата. Сега това може да не ти се струва толкова значимо, но ти винаги си се чувствал добре там.

Дориен я погледна нещастно, после отпусна рамене и кимна.

— Права си. Но недоверието на Алина ме кара да се чудя дали тя не вижда нещо, което аз пропускам. Изморих се от въпросите ѝ.

— За болницата ли? Или за търсенето?

Той кимна.

— Редом с разни други неща.

— Тогава я доведи тук някой ден. Покажи ѝ какво правим. Поне ще разкриеш част от загадката, свързана с работата ти.

По лицето му премина замислено изражение, той я погледна и се изправи.

— Е, време е да се сменим.

Тя кимна и също стана. Изчака го да излезе иззад масата, мина зад нея и седна в същия стол, на който бе седял той.

— Има ли съобщения от Сери? — попита тя.

— Не — отвърна Дориен.

Сония въздъхна.

— Разпоредителят реши да проверява напредъка ни по няколко пъти на ден — предупреди го тя. — Не се изненадвай, ако се отбие у дома ти.

Дориен потрепна.

— На Алина това _ужасно_ ще ѝ хареса. Лека нощ Сония.

Тя се усмихна.

— Лека нощ Дориен.

Когато вратата се затвори зад гърба му, тя огледа стаята, за да се увери, че има всички необходими лекарства, превръзки и инструменти, след което отново седна на стола. Скоро се разнесе и първото почукване по вратата.

Сония се пресегна с магия и я отвори. За нейна огромна изненада на прага стояха Дориен и лечителката Никея.

— Току-що пристигна съобщение — каза ѝ той.

— Дай го.

Никея подаде листче хартия на Дориен, усмихна се на Сония и забърза обратно по коридора. Дориен влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Той подаде листа на Сония.

С>

«Голяма среща довечера. Ела за вечеря. Донеси сладкиши».

С$

Тя го погледна и пулсът ѝ се ускори.

— Това е то — каза тя. — Възможността, която очаквахме.

Бяха се разбрали със Сери, че ако става въпрос за среща на Скелин с новия работодател на Аний или Крадеца, за когото работеше той, приятелят ѝ да спомене нещо «голямо». Вечерята означаваше час след залез-слънце. Молбата за сладкиши означаваше да отиде при него в стаята под магазина за сладкиши.

— Би трябвало да съм по-доволен, отколкото се чувствам — промърмори Дориен.

Сония се усмихна мрачно.

— Не се тревожи. Ще повикам още някой от лечителите. Бих предпочела да изпратя човек в Гилдията, но нямаме време. Макар че сигурно можем да повикаме някой от Лечителницата да помогне тази вечер тук.

Дориен кимна.

— Можем да опитаме.

След като поспа няколко часа и се нахрани спокойно сред хора, които не бе видяла да пребиват до смърт човек на улицата, Лилия се почувства много по-спокойна. Беше ѝ по-лесно да потисне притесненията си за това, че не бе успяла да се върне в Наблюдателницата. Вместо това започнаха да ѝ се струват много по-важни притесненията във връзка с хората, на които бе избрала да се довери.

Макар да се чувстваше уверена, че няма да я наранят, защото владееше магията си, тя знаеше, че има и други начини да се възползват от нея. Можеше само да се надява, че Лорандра ще изпълни уговорката им. Въпреки че засега възрастната жена се придържаше към нея, Лилия се съмняваше, че ще продължи да го прави, ако търсенето на Наки я сблъска с някой съюзник или цената за намирането ѝ се окаже твърде висока.

«Усилията, които полага, за да ми помогне, ми се струват по-големи от онова, което направих за нея. Аз само я измъкнах от затвора. Не се наложи да искам услуги от никого.

След като видях света, на който принадлежи, не вярвам, че тя ще оцени жертвата, която направих, и сигурно ще ми стовари нови проблеми с Гилдията на главата. Лорандра не разбира, че аз искам да се върна и един ден отново да бъда част от Гилдията, защото самата тя никога не го е искала».

Крадецът, чието име беше Джеми, бе уредил среща с друг Крадец, който може би знаеше къде се намира Наки. Той, Лорандра и Лилия, заедно с още една жена и един мъж, които очевидно бяха телохранители, бяха тръгнали час по-рано и бяха преминали по един подземен коридор до някакъв склад. Оттам тръгнаха по тъмните улички под дъжда, и увити в тежки палта с качулки, стигнаха до една пивница.

Изкачиха се по стъпалата и се озоваха в малка стая, в която имаше два стола и маса. В стаята бе студено и Лилия се изкуши да затопли въздуха, но Лорандра я бе предупредила да не използва магията си, освен ако не е наложително. Телохранителят се приближи до Джеми и му каза нещо. Крадецът се намръщи и се обърна към Лорандра.

— Преди да продължим, трябва да обсъдим цената.

— Каква цена? — Лорандра присви очи и погледна към Лилия. — Чакай ме тук — каза ѝ тя. — Няма да се отдалечаваме много.

Тя тръгна към вратата. Джеми даде знак с глава на телохранителя си да го придружи. Мъжът погледна към колежката си и ѝ даде някакъв сигнал, преди да излезе в коридора и да затвори вратата зад себе си.

Смаяната Лилия се отпусна в един от столовете.

Телохранителката отиде до вратата и се заслуша в гласовете, които се разнасяха отвън. Лилия я наблюдаваше, чудейки се как жена се е захванала с такава работа. «По-млада е, отколкото ми се стори в началото» — помисли си тя. Взирайки се внимателно в нея, Лилия забеляза няколко белега по ръцете на жената и един на врата ѝ. Начинът, по който палтото ѝ висеше и помръдваше, подсказваше, че в него са скрити различни предмети. «Може би ножове? Едва ли има меч…»

Жената се обърна и погледна към Лилия. Лицето ѝ изразяваше нерешителност. Тя поклати глава и въздъхна.

— Знаеш ли на кого смятат да те предадат?

Лилия примигна.

— Мен ли?

— Да, теб.

— Ще ме заведат при някакъв друг Крадец.

— Значи така са ти казали. — Жената сви устни. — Името му е Скелин. Знаеш ли кой е

той?

Скелин? Синът на Лорандра е Крадец? Лилия усети как кожата ѝ настръхва. «Защо Лорандра не ми каза, че ме води при сина си? Да не би да си мисли, че като осъзная, че е магьосник, ще се уплаша и ще избягам? — Тя преглътна тежко. — Сигурно е права. Той е по-страшен от нея, защото владее силата си».

Жената я гледаше очаквателно.

— Мислех си, че преди да се видиш с него, ще ми помогнеш да намеря Наки — обясни Лилия. — Каза ми, че ще се срещнем с един човек, който има по-големи възможности да я открие и може би той е най-добрият…

— Скелин е магьосник. — Жената се отдалечи от вратата, хвана се за облегалките на стола и впери поглед в Лилия.

— Знам…

— А _ти_ знаеш черната магия. Наистина ли си мислиш че ще намери безплатно приятелката ти? Той няма да направи нищо за теб, докато не го научиш на черната магия.

— Ще откажа, докато не намери Наки.

Погледът на жената беше непоколебим.

— Да предположим, че го направи. После какво?

Лилия не можеше да се сети за подходящ отговор. Телохранителката погледна към вратата, после отново въздъхна.

— Не е необходимо да предаваш всички, за да намериш приятелката си — каза ѝ тя. — Има и други, които могат да ти помогнат. Други, които няма да те изнудват, защото знаят по-добре от всички, че Крадците не трябва да имат достъп до магията. Особено черната магия.

— Аз… не знаех.

Жената пусна облегалките на стола и се изправи.

— Сигурно е така.

Лилия поклати глава. Чувстваше се глупава, безпомощна и уплашена.

— Аз… вече сигурно е твърде късно, нали? Какво друго бих могла да направя?

Жената погледна към вратата, а след това към Лилия.

— Никога не е твърде късно. — Шепотът ѝ звучеше напрегнато. — Мога да те измъкна оттук и да те запозная с хора, които могат да намерят приятелката ти, без да се налага да обучаващ когото и да било на черна магия. Но само ако дойдеш с мен още сега.

Лилия погледна към вратата. Лорандра се беше съгласила да ѝ помогне. Беше сключила сделка с нея и засега като че ли я изпълняваше. «Но да повика Скелин на помощ… той сигурно ще направи друга уговорка… ако има някакъв начин да се измъкна оттук, трябва да опитам».

— Сигурна ли си, че можеш да намериш Наки?

— Да. — Погледът на жената бе твърд, а гласът — изпълнен с увереност.

Надявайки се, че не прави голяма грешка, Лилия стана от стола.

— Добре.

Жената се ухили хищнически.

— Последвай ме.

С един грациозен подскок тя се озова върху масата и се протегна към тавана. Лилия не беше забелязала капака, който се отвори безшумно. Жената подаде ръка на Лилия, помогна ѝ да се качи на масата, след което я хвана за ханша и я повдигна нагоре. Лилия преглътна изненадата си от почти мъжката ѝ сила. Главата и раменете ѝ се озоваха в таванското помещение. Тя се хвана за рамката на капака и, подпомогната от телохранителката, се изкатери горе.

Жената бързо се изкачи след нея, залюля капака и го придърпа към себе си. После постави пръст на устните си и бавно, и безшумно запълзя към далечната стена. Лилия я последва, внимавайки да поставя ръцете и коленете си предпазливо върху таванските дъски, за да не издава шумове. Тя се ослуша за някакви звуци, които биха издали, че отсъствието им е разкрито, но не долови нищо.

«Какво правя? Трябваше да остана с Лорандра. — Но нещо ѝ подсказваше, че телохранителката е права. Лорандра сигурно можеше да ѝ помогне да намери Наки, но щеше да ѝ се наложи да плати ужасна цена. — Дано тази жена е права. Ако не успее да намери Наки, ще ѝ кажа да ме върне на Лорандра».

На края на сградата двете се озоваха пред триъгълна стена. В средата ѝ се виждаше някакъв прозорец и жената запълзя към него. Когато го отвори, през него нахлуха студ и дъждовни капки. Телохранителката се преви на две, протегна крак през отвора и внимателно се промуши от другата страна. Лилия я последва и се озова върху съседния покрив. Жената се уви в палтото си и притича до ръба, където отново приклекна. Съдейки по пропастта между покрива и стената на съседната сграда, между тях сигурно минаваше път. Тя внимателно се придвижи напред. Дъждът бе направил покрива много хлъзгав. Щом Лилия се приближи до нея, жената леко се отдръпна назад.

— Иска ми се да стигнем до онази сграда. — Тя посочи триетажната каменна къща от другата страна на пътя. — Виждаш ли онези въжета?

Телохранителката сочеше две въжета, които бяха опънати над пътя няколко къщи по-нататък. Лилия кимна.

— Можем да минем по тях, след което да се върнем по покривите, а през онова таванско прозорче ще успеем да се спуснем до улицата.

Лилия погледна към въжетата и внезапно се изпълни с възхищение към жената.

— Това го правиш непрекъснато, нали?

Телохранителката се усмихна.

— Ние сме ги опънали там. Човек никога не знае кога ще се наложи да бяга отнякъде.

Лилия кимна към пътя.

— Някой гледа ли насам?

Жената се наведе през ръба, огледа улицата и поклати глава.

— Тогава имам по-добро предложение — каза Лилия. — Дръж се за мен и не викай.

Тя извлече малко енергия от източника си и създаде диск под краката им. Изгубила равновесие, жената разпери ръце и Лилия ги хвана, за да я стабилизира. После пренесе и двете през пътя до покрива на съседната сграда. Когато краката им докоснаха керемидите, жената я погледна втренчено.

— Рек сбърка. _Наистина_ си си върнала силата.

Лилия кимна, после погледна към покрива на пивницата.

— Но тя не е.

— Това са най-добрите новини за тази нощ. — Жената се придвижи до таванското прозорче. То бе залостено отвътре. Тя го отвори с един рязък ритник. Когато Лилия я последва в тъмната стая, телохранителката бързо отиде до вратата, отвори я и се ослуша. После се прокрадна надолу по стълбите, надничайки през вратите по етажите. — Нищо. Като че ли няма никой вкъщи. Това е втората най-добра новина за тази нощ.

— Ти разби прозореца, без да си сигурна, че няма никой?

Жената сви рамене.

— Щях да се справя.

Лилия реши, че не иска да разбира как. Последва спасителката си в една спалня. Жената отиде предпазливо до прозореца.

— Не се приближавай твърде — предупреди я тя, след което се напрегна. — Аха. Ето ги. Ако се бяхме забавили повече, щяха да ни забележат.

Лилия се приближи до страничната рамка на прозореца и надникна навън. По улицата тичаха няколко фигури. Някакво движение привлече погледа ѝ към покрива, където двама души се придвижваха по керемидите. Единият сочеше въжетата, а другият оглеждаше покривите.

— По-добре отново да затворя онзи прозорец — промърмори жената. Тя бързо изтича

на горния етаж и Лилия чу приглушен трясък, за който се надяваше, че не се е чул навън. За щастие дъждът се бе засилил. Може би бе заглушил трясъка.

Жената отново се появи. Този път носеше два стола, които разположи от двете страни на прозореца. Тя седна на единия и посочи другия на Лилия.

— Засега ще останем тук — каза ѝ телохранителката, докато отново оглеждаше улицата. — Те ще тръгнат по познатите маршрути, няма да претърсват къщите. — Тя се ухили. — Предполагам, че ако аз знаех, че си възвърнала силата си, а Лорандра не го знаеше, двете можехме просто да излезем оттам, но тогава пък щяха да ни преследват. А и има нещо удовлетворяващо в това да изчезнем незабелязани и да се скрием право под носа на врага. — Внезапно усмивката ѝ се стопи и тя се намръщи, сякаш се бе сетила за нещо лошо.

— Какво има?

Жената изкриви лице.

— Като изключим това, че си загубих работата, трябваше да свърша и някои други неща. Хората ще чакат съобщението ми и когато то не се появи, ще започнат да се тревожат за мен.

— Ох. — Лилия почувства как я жегва вина. — Ами… благодаря за помощта — и за предложението да намериш Наки. Сигурна ли си, че можеш да я намериш?

— Ще я намерим. Като междувременно няма да те молим да предадеш Обединените земи. — Жената стана. — Всъщност така и не се запознахме. Макар че предполагам коя може да си.

— Да. Аз съм Лилия, ученичката, която случайно научи черната магия — рече момичето и се усмихна накриво.

— За мен е чест да се запознаем, лейди Лилия. — Жената леко се поклони. — Моето име е Аний.

Глава 20

Няма връщане назад

Нощта в морето беше тежка и Денил си отдъхна, когато в ранния следобед «Инава» акостира в малък, закътан залив. Макар Ачати да бе планирал прекарването на всяка нощ на брега, колкото по на север плаваха, толкова по-голямо ставаше разстоянието между пристанищните градове. Предишната вечер Тайенд беше взел допълнителна доза от лекарството против морска болест и беше заспал бързо; Денил дори започваше да му завижда за това. Въпреки че можеше да изцелява всички негативни последствия от морското пътуване, клатенето на кораба понякога превръщаше леженето в леглото в доста неприятно

преживяване. Накрая, няколко часа преди зазоряване, бурята отмина и той успя да заспи, но скоро след това се наложи отново да стават

Ачати уреди да останат в имението на един приятел, който в момента гостуваше в града. Бяха съвсем сами в къщата — с изключение на робите, разбира се. Те бяха получили нареждане да се грижат добре за гостите на господаря си. Бяха приготвили вкусна храна и ги отведоха до банята, която бе построена около минерален извор, за който Ачати каза, че не бива да бъде пропускан.

Но по всичко личеше, че Тайенд ще го пропусне. Той трябваше буквално да бъде изнесен от кораба от един роб и положен в очакващата го карета. Елийнецът хъркаше шумно през целия път до имението и се надигна само колкото да отиде до стаята за гости. Робите докладваха, че е заспал веднага щом е легнал в леглото.

Ачати и Денил тръгнаха заедно към банята. Тя се оказа продълговата стая с врати в двете краища, без прозорци, но с отвор в тавана, през който се виждаше звездното нощно небе. В пода бяха издълбани няколко димящи басейна, като водата се преливаше от единия в другия. Покрай тях минаваше пътека, която стигаше до минаващо над тях мостче. Въздухът имаше металически, солен вкус.

— Най-близкият басейн е топъл — каза Ачати, докато се събличаше. — Той е за почистване и се изтича отделно. Щом се измиеш, можеш да се прехвърлиш в следващия и така, докато не намериш такъв, който да ти подхожда. Онези в средата са горещи, а всеки следващ става все по-хладък, докато последният е вече студен.

— Завършват със студен басейн?

— Да. За събуждане. Много е освежаващо. Но ако пожелаеш да си легнеш веднага след банята, по-добре не минавай през него. Долу има попиващи халати, които ще те запазят затоплен. — Ачати, който бе стигнал до панталоните, погледна към Денил. Магьосникът не беше започнал все още да се съблича. — Робите ще почистят дрехите ти и ще ги отнесат в стаята ти.

Денил кимна и започна да сваля дрехите си. Обществените бани бяха изоставени в Имардин още преди сто и повече години. Широко известно бе, че баните (а според някои архиви дори самото къпане) са били въведени от сачаканците, когато завладели Киралия. Къпането си беше останало популярно, но не и обществените помещения. Банята в Гилдията беше разделена на отделни стаи, както и градските помещения — макар Денил да бе чувал, че някои от помещенията в бордеите имаха големи басейни за смесено къпане.

В Елийн все още имаше няколко обществени бани, но мъжете и жените ги използваха поотделно и употребяваха специални облекла за къпане. Денил ги бе посещавал няколко пъти заедно с Тайенд, докато бе посланик в Елийн. Сред елийнците бе модно да оплакват отминаването на добрите стари дни, когато са се къпели голи, но никой не се осмеляваше да изпита на практика всеобщото мнение, че човек е по-добре да се съблече напълно.

«От всички обичаи на сачаканците — робството, черната магия — с този със сигурност

ще свикнем най-лесно. Макар че не съм чувал за обществени бани в Арвис. Може би това вече не е модерно и в Сачака. Не мога да си представя, че ще позволят на жените си да се къпят с всички».

Ачати вече бе свалил всичките си дрехи и влезе в първия басейн. Внезапно тъмният цвят на кожата му изпъкна още повече — въпреки че Ачати бе по-дребен от средния сачаканец, той имаше същите широки рамене и здрава фигура. Денил си пое дълбоко дъх, съблече горната част на мантията си и свали панталоните. После се обърна, отиде до басейна и стъпи във водата.

Той очакваше водата да е гореща, но тя бе възхитително топла. Ачати му посочи една купа на ръба на басейна, в която имаше калъпи сапун. Той бе обграден от сапунена пяна, която скриваше тялото му под водата. Басейнът беше голям. Имаше достатъчно място и за двамата — може би достатъчно дори за четирима. Денил се съсредоточи върху подробностите, защото не искаше да размишлява върху факта, че се намира гол в компанията на мъжа, който бе проявил интерес да му бъде нещо повече от приятел.

Сапунът изглеждаше странно. Той съдържаше песъчинки, които дращеха кожата на Денил и оставяха червени следи. Когато Ачати излезе от басейна, магьосникът забеляза подобни следи и по неговата кожа.

Той изтърка тялото си, стана и последва Ачати в другия басейн.

Този вече беше горещ Към стените му бяха прилепени седалки. Денил усети как кожата започва да го боли от високата температура. Ачати не остана дълго време тук, а започна да се мести от басейн в басейн, докато не намери един, който обяви за най-удобен.

— Достатъчно ли ти е топло? — попита той Денил.

Магьосникът кимна.

— Много дори.

— Премести се в съседния. Аз ще остана тук. Можем да се разположим спокойно и пак да си разговаряме.

Денил прескочи в съседния басейн, който бе приятно топъл.

— О, да. Това е то. — Той се настани на седалката, от която можеше спокойно да се обърне и да разговаря с Ачати. Макар да свикваше да стои без дрехи, той трябваше да признае облекчението си, че двамата бяха разделени от стената на горния басейн.

Ачати се засмя.

— Какво има? — попита Денил, когато спътникът му не сподели причината за веселото си настроение.

Сачаканецът се усмихна закачливо.

— Ти. Помислих си, че ще се обърнеш и ще побегнеш

— От това? — Денил сви рамене. — Признавам, че е ново за мен и не се чувствам особено комфортно.

— Но въпреки това се справи. Въпреки че и аз съм тук.

Денил се опита да измисли най-добрия отговор, но Ачати продължи да говори.

— Мисля, че се справяш много добре, опитвайки се да ме държиш на една ръка разстояние.

Денил отново не можа да измисли умен отговор.

— Нима? — успя да каже само той.

— Да. Много хитро беше да накараш Тайенд да поиска да дойде с нас.

Денил се надигна от изненада и негодувание.

— Не съм го карал да идва с нас. — Той се намръщи. — Идеята си беше негова.

Ачати повдигна вежди и погледна замислено Денил.

— Мисля, че ти вярвам.

— Това е истината — каза Денил, опитвайки се да не звучи обидено, без да постига особен успех. — Макар да е истина, че те държа на една ръка разстояние.

— Защо?

Денил погледна настрани и въздъхна.

— Заради последствията. Конфликт на лоялности. Такива неща.

— Разбирам — отвърна тихо Ачати. Той помълча известно време, после внезапно се изправи и се прехвърли в басейна на Денил. Щом се настани, той въздъхна дълбоко. — Така е по-добре. — Сачаканецът погледна към Денил. — Не се притесняващ за каквото трябва, посланик Денил.

Магьосникът срещна погледа му.

— Нима?

— Да. Аз съм лоялен на първо място към Сачака и моя крал. — Очите на Ачати проблеснаха. — Ти — към Киралия, твоя крал, Гилдията и Обединените земи — не задължително в този ред. Нищо не може да промени това и нищо няма да го промени. — Той се усмихна леко. — Приеми го по следния начин: ако моят крал ми нареди да те убия, аз ще го направя. Без колебание.

Денил впери поглед в него. Погледът на Ачати бе твърд и непоколебим. «Той вярва в това, което казва, но ако станем врагове, аз няма ли да направя същото? Сигурно. Ще се чувствам зле, но… каква е вероятността да се случи? — Той прогони тази мисъл настрани.

— Всъщност ще се чувствам зле, независимо колко сме близки. А и никой от нас не би направил нищо, което да ни накара да се съмняваме в лоялността ни, като например да се женим или да имаме деца…»

Ачати не искаше някакво обвързване. Поне така изглеждаше на пръв поглед. И въпреки че Денил трябваше да се чувства отблъснат от признанието, че сачаканецът ще го убие, ако му бъде наредено… мисълта за това странно го възбуждаше.

— Значи… не би се поколебал? Нито за миг? — попита той.

Ачати се усмихна, отблъсна се от стената и се придвижи към средата на басейна.

— Е, може би малко. Би могъл да дойдеш тук при мен и да се опиташ да ме убедиш да се поколебая по-дълго.

Денил се засмя на поканата на приятеля си и се придвижи към средата на басейна. Последваха няколко бавни удара на сърцето и двамата не сваляха погледи един от друг. Времето като че ли забави своя ход и спря.

После и двамата се сепнаха, дочувайки приглушени гласове откъм входа на банята. Те бързо се разделиха и застанаха така, че да видят кой идва. Денил с облекчение забеляза, че вратата все още е затворена.

Гласовете утихнаха и се чу тихо почукване. Ачати погледна към Денил с очевидно раздразнение.

— Наредих на робите да не ни притесняват, освен ако не е нещо спешно.

— По-добре да видим какво не е наред — отвърна Денил.

Ачати излезе от басейна и привлече с магия един от халатите.

Уви се в него и отиде до вратата.

— Влез.

Вратата се отвори. Щом видя Тайенд да наднича през нея, Денил побърза да придаде на лицето си каменно изражение. «Колкото по-раздразнен изглеждам, толкова по-подозрителен ще бъде». Но той усещаше как кръвта му кипи от гняв.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Тайенд. — Робите казаха, че сте тук и след като ми препоръчахте тази баня, сметнах, че ще е неучтиво да не дойда да я видя.

— Моля, заповядайте — отвърна Ачати. Той посочи с жест на Тайенд измиващия басейн и му обясни процедурата. След това той се върна при Денил, усмихна му се и само с устни произнесе обещание.

По-късно.

Скоро след като Лоркин се върна в лечебницата, пристигна една магьосница, която трябваше да го отведе в пещерите на камъкотворците. Той тръгна с неохота, защото жената, която заместваше Калия, все още не бе разбрала къде се намира всичко и от какви болести се възстановяват болните, които лежаха в леглата. Но щом придружителката се появи, тя бързо го пропъди с махане на ръцете.

— Върви — нареди му тя. — Ще се оправя.

— После ще се върна — обеща той.

Магьосницата му се усмихваше срамежливо и докато го водеше към пещерите, не каза почти нищо. Това бе изключително необичайно за Изменница, затова той устоя на изкушението да я въвлече в разговор. Щом израстването на място, където управляваха жени, не ѝ беше дало смелост и самоувереност, значи смущението ѝ произлизаше отнякъде другаде и опитът да го преодолее можеше да нанесе повече вреда, отколкото добро.

Тя го поведе към недрата на планината, по-навътре от местата, където предпочитаха да живеят Изменниците. Коридорът беше криволичещи те подминаха множество отвори към пещери и от двете му страни. Последния път, когато бе минавал оттук, Лоркин бе решил, че няма да е редно да показва интереса си към тях, след като го извеждаха от пещерата, където го бе завел Ивар. Сега беше свободен да надникне вътре.

Пещерите имаха различни размери и форми. На места върху пода очевидно бе работено, за да го изравнят, но неправилните, ъгловати стени бяха оставени непобутнати. В една по-голяма пещера Лоркин забеляза, че към стените бяха прикрепени мостчета, които позволяваха да се стига до по-високите им части.

Стените, таваните, а на места дори по пода той виждаше широките ивици с блестящи камъни.

Никоя от пещерите нямаше врати. Това му се стори странно, като се имаше предвид, че тази част от града криеше магическите тайни на Изменниците. «А може би тайните не могат да бъдат извлечени от камъните. Сигурно могат единствено да бъдат прехвърляни от съзнание в съзнание, като черната магия». А може и да бяха записани в книги, пазени в някоя сигурна стая.

Криволичещият коридор стигна до друга пещера. Водачката му влезе вътре и Лоркин видя, че пещерата преминава в друга, после в трета и така нататък. В стените и пода на коридора имаше пукнатини, които можеха да бъдат прескочени с лекота. Понякога минаваха над по-големите цепнатини по мостове, направени от същия камък като стените.

Накрая се озоваха пред една врата.

Придружителката му почука, усмихна му се и бързо се отдалечи, преди Лоркин да успее да ѝ благодари. Той се обърна и видя, че вратата е отворена. Отвътре се разнесе глас.

— Влизай, Лоркин.

Младият мъж разпозна гласа на говорителката Савара. Щом влезе в стаята, той видя, че двете с говорителката Халана седят на два стола, които с още три други образуваха кръг. Савара махна с ръка към един от тях и Лоркин седна.

— Запознат ли си с отговорностите на всяка една от Говорителките? — попита го тя.

Лоркин кимна.

— Да. Поне с някои от тях. Говорителката Риая организира срещите, изборите, съдилищата и други такива, Говорителката Калия отговаря за здравето, Говорителката Шая контролира производството на храна и доставките на вода, а ти отшваряшза отбраната.

— Точно така. Говорителката Лана се занимава с жилищата и настаняването, а Говорителката Ивали — с образованието. Говорителката Халана — тя кимна към другата жена — отговаря за създаването на камъните.

Лоркин погледна към Говорителката Халана и леко наведе глава в израз на уважение.

— Значи ти ще бъдеш моята учителка?

Жената кимна.

— Да. Стига да си съгласен.

Той се усмихна.

— Не виждам защо не.

Халана не отвърна на усмивката му, макар в очите ѝ да проблеснаха развеселени искрици. Нещо в изражението на лицето ѝ го накара да настръхне. Той се намръщи и погледна към Савара.

— Има ли причина да не съм?

Тя се усмихна накриво.

— Възможно е. Може и да съм го споменавала и преди, но веднъж пътувах до Киралия. Посетих Имардин — прекарах там известно време преди и по време на тъй нареченото ичанско нашествие.

Той я погледна изненадано.

— Видяла си нашествието?

Лицето ѝ бе сериозно.

— Да. Ние наглеждахме ичаните, защото те са винаги в движение и понякога се приближават твърде много до Убежището. Повечето са безобидни, твърде заети да се борят един с друг, за да ни причиняват неприятности. Но появяха ли се признаци за обединение, това събуждаше тревога, както можеш да предположиш За наше щастие, последния път, когато го направиха, не беше, за да причиняват неприятности на нас. За нещастие на твоя народ вниманието им бе обърнато към Киралия.

Ние забелязахме, че те изпращат роби в Киралия, затова отидох да разследвам тяхната цел. Събитията, на които станах свидетел, показаха явно, че Гилдията не използва, всъщност дори забранява висшата магия.

Лоркин кимна и наведе очи.

— Нарича се черна магия. И вече не е забранена.

Тя присви очи.

— Но въпреки това се ограничава. Само неколцина я владеят.

— Да.

— И ако шпионите ни са разбрали правилно, познанието им е непълно.

Той срещна погледа ѝ.

— Не знам, защото аз не съм от онези, които я познават.

— Не си — каза тя и задържа погледа му — или не си бил?

Лоркин погледна встрани. Тя питаше… какво го питаше всъщност? Дали все още се счита за магьосник от Гилдията? Но зад зададения въпрос се криеше нещо друго: дали е запазил надеждата един ден отново да стане такъв? Ако научи черната магия, той може би повече никога нямаше да се върне в Гилдията.

Тя може би просто му предлагаше да го научи на нея, вместо на камъкотворство, но той се съмняваше да е така.

Възможно бе това да е тест, за да провери дали той не възнамерява да отнесе направо познанието за камъкотворството на Гилдията. Но в това нямаше никакъв смисъл. Кралицата не му беше забранила да предава познанието на други. Но също така не беше казала, че може да го направи.

— Питам те — каза тихо Савара, — защото, за да те научим на камъкотворство, ще трябва да те научим и на висша магия.

Той я погледна изненадано.

— О!

— И питам дали това ще ти попречи да се завърнеш някой ден в Гилдията.

— Разбирам… — Внезапно всичко му се разясни. Кралицата смяташе, че му дължи нещо със същата стойност като познанието за лечителството, което му бе откраднато. Единствената магия, която той нямаше, бе черната магия и камъкотворството. Тъй като той се нуждаеше от първото, за да постигне второто, двете му се предлагаха на една цена: никога повече да не се върне у дома. «Което означава, че сигурно са обсъждали възможността един ден да ме пуснат да си ида…»

Как ли щеше да реагира Гилдията на това, че той владее черната магия? Щяха ли да му простят, когато им разкриеше, че е открил нов начин да се защитават? Сърцето му се сви. «Надявах се да намеря начин, който да замени черната магия, не да я използва. Ако камъкотворството включва използването на черна магия, тогава значи съм се провалил. Гилдията може и да не го приеме».

Той осъзна, че не вярва напълно в това. Гилдията никога не би отхвърлила възможността да научи някакъв нов вид магия, особено ако използването на камъните не изискваше _използване_ на черна магия. Тогава просто щяха да ограничат онези, които я владееха.

Ако искаше да се възползва от ползите на магическите скъпоценни камъни, Гилдията трябваше да приеме, че Лоркин е научил черната магия, за да им ги достави. А ако това не станеше… «Ами тогава или ще имат мен и скъпоценните камъни, или нито едно от двете. Точно както аз трябва да избирам дали мога да имам магията на камъните и черната магия или нищо».

И ако Гилдията го отхвърлеше… ами щеше да се върне в Убежището. Обществото на Изменниците имаше своите недостатъци, но кой народ нямаше? Но при мисълта, че никога нямаше да се върне в Имардин, го жегна болка. Сигурно щеше да има начин да посещава майка си, Ротан и приятелите си.

«Ще трябва да помисля. Но това е по-важно. Ще е същинско бедствие, ако ашаките овладеят тази магия преди Гилдията. Бих могъл да се свържа с Оусън и да го помоля да свика среща, за да го решат. Трябва да се възползвам от тази възможност и да се надявам, че Гилдията няма да ме отхвърли заради това».

Той погледна към Савара.

— Овладяването на черната магия може да ми попречи да се завърна у дома — каза ѝ той. — Може би ще ми позволят само да ги посещавам. Готов съм да поема този риск, ако ми обещаете, че в Убежището винаги ще има дом за мен.

Тя равнодушно срещна погледа му, после се обърна към Халана. Другата жена кимна. Савара отново го погледна и се усмихна.

— Стига да не нарушаваш законите ни, винаги ще си добре дошъл сред нас.

— Благодаря ви.

— А сега — каза тя, като се изправи и посочи към Халана. — Сега е време да завършим обучението ти. — Докато минаваше покрай него, тя го потупа по рамото. — Ти несъмнено се притесняваш за висшата магия. Не се тревожи. Това е лесната част.

Халана завъртя очи и цъкна с език.

— Не ѝ обръщай внимание — каза тя. — Права е, че висшата магия се научава лесно,

но и камъкотворството не е чак толкова трудно, стига да имаш търпение, усърдие и съсредоточеност

Лоркин стрелна с поглед Савара и видя, че жената поклаща глава в знак на отрицание, преди да затвори вратата.

— А ако нямам? — попита той, обръщайки се към Халана.

Жената сви рамене.

— Зависи какъв камък отглеждаш. Ако целта му е да излъчва топлина и изгубиш концентрация… твоите лечителски сили могат ли да лекуват изгаряния?

Той преглътна.

— Да.

Тя се усмихна.

— Добре тогава. С такова предимство няма от какво да се притесняваш.

Сония не се изненада, когато откри, че Сери не я очаква под магазина за сладки, и че вместо него има съобщение с инструкции как да го намерят. Тримата с Дориен и Никея се бяха преоблекли като семейство и тяхната дъщеря, опиващи се да разширят търговията си в събирането и обработката на par за производство на хартия. Съобщението ги отведе до една пивница, преминаха през малък пазар и баня, и накрая, когато се изкатериха навън от едно мазе, те се озоваха пред Сери, който си бе намерил спретнат и изненадващо добре украсен дом за през нощта.

Сония нямаше желание да го пита къде са обитателите на жилището. Навсякъде се виждаха следи от тях— от играчките, които се търкаляха на пода в спалнята, до недоизядената храна на масата. Намериха Сери в една затъмнена стая, седнал до прозореца. Гол ги бе пресрещнал в мазето и ги бе предупредил да не палят никакви светлини.

— Срещата трябва да се проведе в онази стая ей там, на втория етаж — им каза Сери, сочейки през прозореца.

Сония погледна натам и видя осветената от лампи гостна в къщата от другата страна на улицата. Уличката беше толкова тясна, че с няколко крачки можеше да се стигне до другата стая, стига да ги нямаше двете стени между тях.

Обсъдиха как да стигнат до другата стая и отхвърлиха най-очевидните маршрути. Сери нямаше как да прати никой достатъчно близо, за да провери за маршрути за бягство, без да рискува да бъде видян. Къщата, в която се намираха, бе най-близкото място, до което можеха да се доберат. Сега зависеше от магьосниците, щом срещата започне, да намерят начин да стигнат до отсрещната стая.

Сония успя набързо да стъкне план с Дориен и Никея, но не успя да го приведе в действие. Стаята остана празна.

Нощта преминаваше бавно и с всеки изминал час Сери ставаше все по-необщителен. Той говореше все по-малко и по-малко и накрая всички замълчаха, защото не искаха да изкажат на глас най-големите си страхове. Раменете им се отпуснаха, а лицата помръкнаха, когато стана ясно, че няма да има нито среща, нито залавяне на Скелин и на който и да е друг. Когато навън започна да се развиделява, Никея най-после наруши тишината.

— Какво мислите? Да приключваме ли срещата и да се вървим?

Всички се спогледаха, с изключение на Сери, който се взираше в нищото.

— Ще почакаме за новини — каза му Сония.

— Ако Аний е успяла да се измъкне или да изпрати съобщение до някого, къде ще е това? — попита Дориен.

Сери се намръщи още повече.

— Нямаше да дойде тук или да изпрати съобщение, за да не привлича нежелано внимание. — Той се изправи и движението му изглеждаше рязко след часовете на неподвижност и тишина. — Последвайте ме.

Те го послушаха. Върнаха се в мазето и обратно до банята. Там възрастната жена, която отговаряше за помещението, се приближи до Сери нервно и му подаде лист хартия.

— Съжалявам. Дойде преди няколко часа — каза тя. — Не знаех какво да правя с него. Никога не си ми казвал, че може да дойдат съобщения и къде да ги изпращам.

— Никога не съм очаквал да получаваш— каза той. — Но ти благодаря, че си го запазила.

Тя изглеждаше облекчена и бързо се върна в стаичката си. Сери прочете бележката и въздъхна облекчено.

— Тя е жива и здрава — каза им той. — Но са разкрили, че е шпионин. — Крадецът поклати глава. — Ще ми се да я пратя на уроци по писане. — Той им показа листчето хартия с две драскулки на нея. — Разработихме код, но това тук не разкрива много подробности.

— Можеш ли да се срещнеш с нея и да разбереш какво се е случило? — попита Дориен. Сери кимна.

— Зависи от това какво знаят за нея, работодателят ѝ и Крадецът, за когото той работи, и дали са тръгнали да я преследват. — Лицето му отново стана сериозно. — Веднага щом науча нещо, ще ви уведомя.

Сония постави ръка върху неговата.

— Дано си прав. И ѝ предай нашите благодарности.

Той успя да изобрази лека усмивка.

— Това, след като хванем Скелин.

— Добре де, нека първо чуем какво има да ни каже, преди да определим всичко това като пълен провал. Може да има някаква информация, която да можем да използваме.

Той кимна.

— Тогава по-добре да ви отведа в Гилдията, преди да разкрият самоличността ви. — Той им махна с ръка. — Да вървим. Уредих някои неща.

Глава 21

Лъжи, скрити истини и заблуди

След като обитателите на къщата, в която бяха нахълтали Аний и Лилия — семейство с шумни малки деца — се бяха върнали, двете прекараха една изнервена, изпълнена с мълчаливо чакане нощ в мазето, последвана от ден на неспокоен сън в малка стаичка под пивницата. Лилия започна да се чуди дали животът ѝ няма да премине окончателно на нощен режим.

В такъв случай се надяваше да свикне бързо. Макар че Аний я увери, че познава собственика на пивницата, и бе достатъчно спокойна, че да заспи веднага, след като се тръшна на леглото, Лилия се будеше при всеки шум. А спането под пода на пивницата означаваше наличието на достатъчно шумове, които да я будят. Сигурно им беше свикнала, защото накрая Аний трябваше да я смушка здраво, за да я събуди.

— Време е за ставане — каза тя. — Донесохти малко дрехи да се преоблечещ след което ще обядваме с жената, която върти това място.

Лилия седна, прозя се, после взе най-горната дрешка от купчината на леглото. Дебела туника. Тя се намръщи. Беше чиста, но протъркана на лактите.

— Дрехите ти са твърде добри — каза ѝ Аний. — Веднага щом те зърнат, хората ще разберат, че мястото ти не е тук. Ако искаш да останеш скрита докато не намерим приятелката ти, трябва да се облечеш така, сякаш живееш тук.

Лилия кимна.

— Щом Черната магьосница Сония може да го направи, значи мога и аз.

Аний се засмя.

— Ще изляза, докато се преобличаш

Старите дрехи миришеха на пушек и сапун. Макар да бяха ушити от по-груб плат, в тях имаше нещо познато и удобно.

«Напомнят ми за живота, преди да стана ученичка. Същите са като дрехите, които носеха прислужниците, които вършеха по-грубата и мръсна работа».

Щом се преоблече, тя отиде до вратата и леко я отвори. Аний чакаше навън и щом я видя, ѝ махна с ръка.

— Ела горе — каза ѝ тя. Малката стаичка се намираше под стълбата и двете се изкачиха до втория етаж. Аний почука на една врата и отвътре се разнесе глас:

— Влез.

Аний се усмихна на Лилия, отвори вратата и влезе вътре.

— Ето я, Дония — каза тя, махвайки с ръка към момичето. Пред подредени в полукръг столове стоеше жена на средна възраст. — Това е Лилия.

Жената се поклони.

— Мисля, че правилното обръщение е лейди Лилия.

Лилия се изчерви.

— Не съвсем. Вече не съм магьосница. Поне не от Еилдията.

Аний посочи с жест жената.

— Това е Дония, собственичка на пивницата и приятелка от детинство на Черната магьосница Сония.

Лилия погледна изненадано Аний.

— Вярно ли е?

— Не съвсем. — Дония поклати глава и се усмихна тъжно. — Омъжих се за един от нейните приятели, който почина няколко години по-късно. Моля, седни. Ще накарам да донесат храна. Искаш ли малко вино?

Лилия се поколеба. За последен път беше пила вино в нощта преди бащата на Наки да умре. Аний я откъсна от спомените ѝ, побутвайки я към столовете. Лилия се остави да бъде настанена в един от тях.

— Ще поръчам малко бол — каза Аний на Дония. — Ако предлагате тук.

Дония се усмихна.

— Разбира се. Бол ли предпочиташ. Лилия? Боя се, че водата тук не е много добра за пиене, за разлика от по-добрите части на града.

— По-добре вино — отвърна Лилия, припомняйки си противно-сладкото питие, което ѝ бяха предложили разбойниците.

Дония отиде до тясната маса и удари по един малък гонг. Пред вратата отекнаха стъпки, тя се отвори и вътре надникна една млада жена, повдигнала въпросително вежди.

— Кана с бол, две чаши и бутилка добро вино — каза ѝ Дония. Жената кимна и затвори вратата. Дония се отпусна с въздишка на близкия стол. — Тя няма да се бави много. И така… Лилия. Можеш ли да ни разкажеш как така се озова в града, запътена към срещата със Скелин?

Въпросът бе зададен мило и Лилия предположи, че ако каже, че не може да отговори, жената просто ще го приеме. Но тя изпитваше нуждата да говори, да разкаже на някого какво ѝ се беше случило и да разбере дали решенията, които беше взела, са правилни. Дали беше разумно да го разкаже на тази непозната? Като че ли всеки път, когато някой искаше от нея да направи нещо, това довеждаше до нови неприятности. Първо Наки, която я накара да се опита да научи черната магия. После Лорандра, която я уговори да избягат от Наблюдателницата.

«Не познавам Дония. Не познавам и Аний, но незнайно защо ѝ вярвам. Тя би могла да ме заведе право в Гилдията, но не го направи. — Всъщност всичко, което Аний я бе накарала да направи досега, я бе опазило от неприятности. — Освен това нямам друг избор, освен да ѝ се доверя. Или ще се наложи сама да търся Наки».

— Можеш да се довериш на Дония — каза Аний. — Тя се грижи за мен от години. Колкото повече узнаем, толкова повече нарастват шансовете ни да намерим приятелката ти.

Лилия кимна. Тя започна от нощта, когато двете с Наки отидоха в библиотеката и се опитаха да изпълнят инструкциите за използване на черната магия. Започна оттам, защото трябваше да им каже за убийството на бащата на Наки, което може би бе свързано с изчезването ѝ. После продължи с всичко до момента, когато Аний я бе спасила от срещата със Скелин. Млъкна само когато прислужницата се върна с питиетата, а двама мъже донесоха храна. Виното развърза още повече езика ѝ. Тя си призна някои свои скрити мрачни мисли, като например страха, че тя _беше_ убила бащата на Наки и някак си роетът и виното я бяха накарали да забрави.

— Роет — каза Аний с не скрито отвращение. — Не бих се изненадала, ако те е накарал да го убиеш.

Лилия потрепна.

— Значи според теб съм го направила? — попита тя с тъничък гласец.

Аний се ококори.

— Не! Не мисля, че си способна на това. Просто… той кара хората да правят неща, които обикновено не биха правили. Но не мисля, че ги кара да забравят. — На лицето ѝ се изписа замислено изражение. — Взимала ли си роет след онази нощ?

Лилия поклати глава в знак на отрицание.

— А… искаш ли? Изпитваш ли копнеж?

Лилия се замисли и отново поклати глава.

Аний повдигна вежди.

— Интересно. Не би трябвало да е по-различно при магьосниците.

— Някои хора не изпитват толкова силен копнеж — каза Дония.

Аний се обърна към нея.

— Като че ли си сигурна в това.

Дония кимна.

— Виждала съм го при клиентите ми. Някои хора не могат да спрат, други могат. Същото е като при пиенето, макар че към роета се пристрастяват много повече хора, отколкото към пиенето. — Тя сви рамене. — Лош късмет е да си от тези хора или от семейството им. — Тя погледна към Лилия и сбърчи замислено вежди. — Преживяла си доста интересно приключение. Но в много от нещата не виждам смисъл. Казващ че си научила черната магия с лекота, но приятелката ти е направила същото, а не е успяла. Баща ѝ е бил убит с черна магия, но нито ти, нито приятелката ти сте го направили — което трябва да е истина, защото Сония е разчела и нейните мисли. Съществуват само други двама черни магьосници, но според Гилдията не са го направили те. Значи в града трябва да има още някой черен магьосник.

— Ако има, Скелин не го контролира, в противен случай Лорандра няма да бърза да заведе Лилия при него — рече Аний. — И по същата причина той не може да е черният магьосник.

— Бащата на Наки е бил убит, след като Лорандра е била затворена в кулата — посочи Дония. — Ако тя е знаела, че Скелин е овладял черната магия, Сония щеше да го разбере, когато е прочела мислите ѝ. Но ако това е станало, след като е била затворена в кулата, тя е нямало как да го научи.

Очите на Аний се разшириха.

— Не бях се замисляла за това. Кой знае какво щеше да прави с Лилия, щом няма да има нужда от нея! Сигурно щеше да я убие.

— Ако успее. Тя също е черна магьосница — напомни ѝ Дония.

— Да, но Лилия не се е подсилвала с магия от другите. — Аний се обърна към Лилия. — Нали?

Лилия поклати глава.

— А другият черен магьосник го е направил, защото е убил бащата на Наки. — Аний се

намръщи. — Може би се получи добре, че срещата не се състоя. Ами ако там имаше черен магьосник и той се окажеше по-силен от Сония и другите магьосници?

Дония разпери ръце.

— Станал ото-станало.

Погледът на Лилия се премести от едната на другата жена.

— _Сония_ е щяла да присъства на срещата?

Аний потрепна.

— Да. Всъщност не точно да присъства, а по-скоро да я прекъсне. Разбираш ли, аз работя като телохранител на Рек, за да мога да го шпионирам. Истинският ми работодател — човекът, който ще ти помогне да намериш Наки — помага на Сония в търсенето на Скелин.

Лилия се намръщи.

— Ти работиш за Гилдията?

— Не. Работя за някой, който работи за Гилдията — но не се притеснявай. Няма да те предам.

— Защо не? — попита Лилия.

— Защото… защото обещах да намеря Наки, а аз не нарушавам обещанията си. — Аний се усмихна накриво. — Тя сигурно означава много за теб, щом си готова да поемеш такива рискове заради нея.

Лицето на Лилия неочаквано пламна. Тя кимна и погледна встрани, опитвайки се да прогони спомена за целувката им.

— Тя ми е приятелка. Би направила същото за мен.

— Трябва да кажеш на Сери — обади се Дония.

Аний се надигна в стола си.

— Не. Той ще я предаде на Сония.

Дония се усмихна.

— Ще поиска, но ти трябва да го убедиш в противното.

Аний се облегна, притисна дланите си една в друга и забарабани с пръсти.

— Ще му кажа, че съм обещала на Лилия да ѝ помогна да намери Наки. Той не би поискал от мен да наруша обещанието си.

Дония се засмя.

— Очевидно не си го опознала толкова добре, щом смятащ че това ще свърни работа. Трябва да го накараш да разбере, че Лилия ще му бъде по-полезна тук, отколкото ако я предаде на Гилдията.

Лилия погледна смаяно към жената. Този човек на име Сери очевидно бе по-безмилостен и егоистичен, отколкото го бе представила Аний.

Младата жена присви очи.

— Бих могла да го направя. — Тя погледна към Лилия и загрижено смръщи лице. — Не се тревожи. Никой няма да те кара да използваш черна магия. Или каквото и да е друго, което не ти се иска или не ти е позволено да правиш.

Дония погледна към Лилия и кимна.

— Тя е права. За разлика от повечето мъже като него, той си има граници, които не нарушава.

— Просто са малко по-гъвкави от на останалите. — Аний се ухили и се обърна към Дония. — Междувременно Лилия може ли да остане тук?

— Разбира се. — Дония погледна към Лилия и се усмихна. — Добре си дошла, стига да го желаеш. Но ще трябва пак да спиш под стълбите. Нямаме други празни легла.

Лилия погледна Аний, после Дония и кимна.

— Благодаря ви. Ще остана и ако трябва да направя нещо, за да платя за престоя ми…

Дония махна презрително с ръка.

— Всеки приятел на Аний е и мой приятел, а за никога не взимам пари от приятели.

Аний изсумтя.

— Би трябвало да кажа на Сери за това.

Жената я погледна с присвити очи.

— Не те съветвам, освен ако не си готова да си плащаш за бола.

Седнал в голямата стая на крилото за гости, Денил слушаше разказите на Ачати за приключенията, които бяха преживели като млади двамата със собственика на имението. Някакво движение край вратата привлече вниманието му и той даде знак на роба, който се въртеше около вратата.

Мъжът се хвърли на пода.

— Вечерята е готова, господарю, ако желаете да се нахраните.

— Да! — отвърна Ачати и погледна към Денил. — Отворил ми се е страшен апетит

Денил се усмихна вътрешно, спомняйки си мълчаливото обещание на сачаканеца. Макар Тайенд да бе ангажирал вниманието му целия ден, все някога щеше да заспи.

Може би връзката с Ачати нямаше да продължи дълго, може би щеше да има смущаващи последствия за в бъдеще, но сега всичко му се струваше нормално. «Освен това — помисли си Денил, — Тайенд и аз бяхме заедно в продължение на години, но накрая всичко приключи. И то не без известна болка и съжаление».

Сякаш прочел мислите му, Тайенд се появи от стаята си. Той примигна и ги огледа.

— Няма ли да се преоблечете?

Денил огледа халата си. Ачати не бе проявил желание да се облече в обичайните си натруфени дрехи, затова Денил също бе останал така — освен това му бе приятно да бъде облечен в нещо различно от магьосническа мантия.

Ачати се засмя.

— Нямаше смисъл да се преобличаме отново. И без това след няколко часа ще си лягаме.

Тайенд сбърчи нос.

— Мислех си да поостана. И без това напоследък спя твърде много.

Настроението на Денил започна да се разваля, когато у него започна да се заражда подозрение. Той устоя на порива си да се обърне към Ачати, за да види дали и той си мисли същото. Ако Тайенд останеше до късно…

— Време за вечеря! — прекъсна го Ачати, когато на вратата се появи поредният роб. — Гладен сте, нали, Тайенд?

В стаята проникна апетитна миризма. В очите на Тайенд проблесна интерес и той впери поглед в подноса в ръцете на роба.

— Да.

— Тогава сядайте и яжте — покани го Ачати.

Тайенд се настани на един стол и те започнаха да се хранят и да разговарят.

— Как се чувствате? — попита Ачати елийнеца след известно време. — Някакви проблеми с лекарството против морска болест?

— Не. — Тайенд сви рамене. — Когато се събудих първия път, бях малко замаян, но след банята бързо се съвзех. Кога потегляме отново?

— Утре сутринта.

Тайенд кимна.

— Да се надяваме, че няма да има повече бури.

— Дано.

— Довечера сигурно ще почета. Откакто отплувахме, не ми се е отваряла възможност.

— Имате ли нужда от нещо за четене? — попита Ачати.

Денил се заслуша в разговора им. Те обсъждаха книгите и архивите за опитите да бъде покорено племето Дюна, които Ачати бе дал на Тайенд. Сачаканецът му посвещаваше цялото си внимание, но пък вероятността Тайенд да проспи целия следващ ден на борда на кораба бе много голяма. Ако продължаваше така, нямаше да има много възможности да разговаря с Ачати или Денил.

«От което, смея да призная, изпитвам ужасно егоистично задоволство. Дори когато не сме сами, аз получавам цялото внимание на Ачати, защото Тайенд през повечето време спи, благодарение на лекарството против морска болест».

Лекарство, което му беше дал Ачати. «Едва ли… Възможно ли е Ачати нарочно да го е направил? Дали това не е просто хитроумен начин да държи Тайенд далеч от себе си? От нас?»

Може би бе просто удобен страничен ефект. Все пак Ачати бе казал, че лекарството не влияе толкова силно на всички хора. Денил бе предложил на Тайенд да изцели морската му болест, но елийнецът му бе отказал. Тайенд беше твърде горд, за да отиде при него и да моли за магическо облекчение. Не и когато имаше алтернатива. Дали Ачати се беше досетил за това?

Накрая Тайенд така или иначе ще разбере, иначе ще трябва сам да му го кажа. Засега Ачати е прав: най-добре да му кажем, когато няма да се налага да пътуваме заедно в малкия кораб. Сигурен към, че Тайенд ще побърза да изрази неодобрението си по един или друг начин. Ще трябва просто да му обясня, че разбирам и че това все още са «неопределени отношения».

При тази мисъл нещо го жегна. Кога ли ще престанат да бъдат неопределени?

«Ще мисля за това, когато се случи, защото иначе въобще няма да бъда приятна компания. Отново».

Въпреки големите размери на склада, вътре витаеше усещане за теснотия при всичките събрали се хора. Те се бяха струпали около масата до вратата. Сония и Дориен стояха от едната страна, Сери и Аний от другата. Никой не посягаше да седне на самотния стол. Сония си отбеляза наум да каже на някой от лечителите да донесе още един.

— Щеше ми се просто да знаех, че Лорандра не си е върнала силата — оплака се Аний. — Тогава нямаше да си тръгна и щяхте да ги спипате и двамата. Но не знаех дали ще успеете да се справите с тях. Трябваше да ви предупредя.

Сония се усмихна.

— Нямало е как да знаеш— каза тя. — Сигурно наистина си се стреснала, когато си се озовала в една и съща стая с нея. Сигурна ли си, че не те е разпознала от Изслушването?

Аний се намръщи.

— Не мисля. Държеше се нормално, но може да се е преструвала, за да не избягам. А срещнехме ли се със Скелин, щеше да го накара да се погрижи за мен.

— Но тогава нямаше да е сигурна, че Джеми и Рек ще ѝ повярват, като им каже, че си шпионин.

— Може да са я убедили, че съм предала Сери.

— На нейно място щях да настоявам Джеми да си намери други телохранители — каза

Сери.

— И тъй като тя не е направила нищо подобно, значи е много вероятно да не е разпознала Аний — рече замислено Дориен. — Със сигурност щеше да се чувства неспокойна край човек, за когото знае, че е работил за Гилдията, макар и непряко, особено в присъствието на сина ѝ.

— Независимо от причината, шансът ни да хванем Скелин се изпари — каза Сери и въздъхна. После погледна към Сония. — Скелин може ли да махне блокадата от съзнанието на Лорандра?

— Сигурно. — Сония погледна към Аний. — Някой спомена ли нещо за Лилия?

Момичето поклати глава.

— Дано това означава, че Лорандра я е зарязала в мига, когато повече не ѝ е била нужна. Или пък Лилия се е досетила да избяга от нея.

— И че Лорандра не я е убила, след като вече не ѝ е била от полза — додаде мрачно Дориен.

Сония се намръщи.

— Това поне означава, че Лилия не е казала на Лорандра, че владее черната магия. Иначе Лорандра щеше да се досети, че момичето може да научи и нея. Ако знаеше, нямаше да пусне Лилия да си тръгне.

— Лорандра няма как да знае, че Лилия е била затворничка, освен ако някой от стражите или самата Лилия не са ѝ казали — добави замислено Дориен. — Но сега, когато все по-бързо се разпространява слухът, че те двете са избягали, Лорандра скоро ще научи какво може Лилия. Да се надяваме, че тя не знае къде се намира момичето и няма да се върне да я отвлече отново. Трябва да намерим Лилия колкото се може по-бързо.

— Не. Не трябва. — Сония въздъхна, когато всички погледи се насочиха към нея. — Черният магьосник Калън трябва да я намери. От мен се очаква да хвана Скелин.

— Предполагам, че сега ще се срещнеш с Калън и ще му разкажеш какво се е случило снощи — рече Сери, поглеждайки я съчувствено.

— Да. Незабавно.

Той кимна и ѝ махна с ръка да си върви.

— Тръгвай тогава. Нямаме какво друго да ти кажем.

Аний също поклати глава.

— Вие тръгвайте — отвърна Сония, повтаряйки движението му с ръка. — Намирате се в моята болница, забравихте ли?

Той се ухили.

— А, да, вярно.

После се обърна и поведе Аний към скрития капак, през който беше влязъл в стаята. Сония изчака двамата да изчезнат и капакът да се затвори, след което се обърна към Дориен.

— Познаваш ли Калън?

Той пристъпи напред и отвори вратата пред нея.

— Не. Трябва ли да знам нещо, преди да се срещна с него?

Сония излезе в коридора, видя приближаващата се лечителка и се отказа от онова, което бе възнамерявала да каже.

— Само че няма чувство за хумор.

— Това съм го чувал и от други — отвърна Дориен, тръгвайки след нея по коридора. — Макар сега като се замисля, май го чух от теб.

— Приема работата си твърде насериозно.

— Това е добре.

Сония го погледна. Той се ухили. Тя поклати глава.

— Има си граници.

— Сериозността, с която се отнася към работата си?

— Докъдето можеш да ме дразниш и да ти се разминава — отвърна тя. Двамата стигнаха до входа, пред който чакаха колите. Каретата, с която Сония бе пристигнала, ги чакаше там, тъй като след пристигането си тя бе настояла, както обикновено, Дориен да приключи със смяната си и да се прибере у дома. Магьосницата каза на кочияша да ги откара в Гилдията и се качи вътре при Дориен.

— Нещо в цялата тази работа не ми се струва както трябва — каза Дориен, след като каретата тръгна по улицата.

Сония го погледна.

— Кое по-точно?

— За снощи. — Той се намръщи. Гледаше навън през прозореца, но погледът му бе разсеян, като че ли бе потънал в мисли. — Историята на Аний. Може би е заради начина, по който я разказа. Тя не спираше да перифразира, да спира по средата на изречението, сякаш се въздържаше да каже нещо.

Сония се замисли върху срещата. Тя не бе усетила нищо странно в поведението на Аний. Описанието ѝ на събитията бе накъсано, но Сония бе предположила, че момичето просто се затруднява да предаде с думи подозренията и спонтанните решения, които бе взела.

— Може би е изнервена — каза Сония. — Тя знае, че някога съм живяла в копторите, но ти си от Домовете. Струва ми се малко вероятно, но е възможно обичайното ѝ прямо поведение да зависи от това с кого разговаря.

Дориен продължи да се мръщи и поклати глава.

— Може би. Но според мен тук има нещо, което тя не ни казва. Смяташ ли, че е възможно да я изнудват?

Сония усети как стомахът ѝ се свива. Странно, но това предположение я накара да се сети за Лоркин. «Макар той да каза, че се присъединява към Изменниците по своя воля, това все пак означава, че животът му е в нечии чужди ръце. Ще ми се да имах някакво послание от него».

— Всичко е възможно — отвърна тя. — Но според мен, ако Скелин искаше да изнудва някого, това щеше да е Сери. А ако изнудваше него, Аний щеше да е заключена някъде и той щеше да заплашва да я убие, ако Сери не прави онова, което иска от него.

Дориен не изглеждаше убеден, но не каза нищо повече. Улиците на Имардин бяха утихнали. Онези, които имаха домове, се бяха прибрали в тях на топло. Когато каретата премина, полюлявайки се, през портата на Гилдията, започна да се сипе лек сняг.

Те минаха покрай Университета, през двора и стигнаха до жилищните помещения на магьосниците. Сония тръгна към стаите на Черния магьосник Калън и почука. Щом вратата се отвори навътре, тя усети ароматна миризма на пушек.

Сония усети как настръхва. Досега не бе подушвала горящ роет, но бе усещала остатъците му по дрехите много, много пъти. Тя си спомни разказа на Аний за това как е видяла Черния магьосник Калън да си купува роет и изненадата ѝ премина в отвращение, когато видя, че Калън и двама от неговите приятели-магьосници и помощници седяха в гостната му, пушейки от изкусно украсени лули. Калън извади своята от устата си и се усмихна учтиво.

— Черна магьоснице Сония — каза той и се изправи. — И лорд Дориен. Влезте.

Сония се поколеба, но после влезе в стаята. Тъй като знаеше какво причинява роетът, тя не искаше да вдишва от пушека, въпреки че той бе твърде разреден, за да повлияе на мозъка ѝ.

— Какво можем да направим за вас? — попита Калън.

— Дойдохме да ви съобщим за провала на засадата, която подготвяхме тази нощ — каза Дориен. Сония го погледна и той отвърна на погледа ѝ, поклащайки глава.

Тя се съсредоточи върху причината за посещението им и описа на Калън планираната среща и причината за провала ѝ. Калън зададе всички въпроси, които бе очаквала да чуе и тя изпита облекчение, когато стана ясно, че всичко е направено и може да си тръгне. Калън ѝ благодари за това, че го е уведомила, и я увери, че прави всичко възможно, за да намери Лилия и Наки.

Когато излязоха в коридора, Сония позволи на гнева да я обземе.

— Не мога да повярвам, че той пушеше роет в _собствената си стая_! — опита се да прошепне тя, но думите прозвучаха като съскане.

— Няма закон, който да го забранява — посочи Дориен. — Всъщност лулите внасяха някакво достойнство в пушенето му.

— Но… нима никой не разбира колко е опасен?

Той разпери ръце.

— Не. Дори онези, които виждат влиянието му върху обикновените хора, предполагат, че не е по-лош от питиетата, ако се взима в умерени количества. — Дориен я погледна. — Ако наистина е опасен, лейди Винара трябва да го обяви на всеослушание.

Сония въздъхна.

— Това никога няма да стане, освен ако магьосниците не се съгласят да бъдат изследвани. Онези, които приемат роет, ще откажат, а няма да е честно да подложим на риск от пристрастяване останалите.

— Това може да се промени. Трябва ти само някой магьосник, който да се опита да го спре и да открие, че не може. — Дориен я погледна замислено. — Ще поразпитам наоколо. Възможно е вече да има такива, които са стигнали до този етап, но се срамуват да си признаят.

Сония му се усмихна едва-едва.

— Благодаря ти.

— Само това ти трябва — още един спешен проблем за разрешаване — додаде той и на лицето му се появи колебливо изражение.

— Какво има? — попита тя.

— Просто… Ами… Знаеш ли, че парфюмът, който си слагащ е направен от цветове на

роет?

Сония се спря и го зяпна.

— Не…

Той погледна виновно настрани.

— Трябваше да ти кажа по-рано. Преди седмица-две ходих в парфюмерията и разпознах миризмата. Затова попитах от какво е направен.

Сония затвори очи и поклати глава.

— От всички парфюми да си купя точно такъв. Просто защото трябваше да изглеждам заинтригувана. Явно ще трябва да го изхвърля.

— Ще е жалко.

Тя примигна и го погледна въпросително. Забеляза развеселено, че той избегна погледа ѝ.

— Харесва ли ти?

Той я погледна, после отново извърна глава.

— Да. Ти никога не си използвала парфюми. Много е… приятно.

Сония се усмихна и отново закрачи. Двамата излязоха от жилищните помещения на магьосниците и се запътиха към Университета.

— А ти какво търсеше в парфюмерията? Купуваше подарък за Алина?

Той заклати глава, но бързо се спря.

— Исках да взема нещо за Тилия. За Церемонията по приемането.

— Аха. — Тя кимна. — Нещо различно от обичайната луксозна писалка?

През останалия път до каретата той мълчеше, като най-вероятно размишляваше върху това колко е пораснала дъщеря му и как скоро ще стане ученичка. Сония си спомни как се беше чувствала тя, когато Лоркин даде своята клетва и получи първия си комплект мантии. Гордостта, която беше изпитала тогава, бе помрачена от спомена за това как тя бе нарушила своята клетва и за деня, когато цялата Гилдия се беше изредила покрай нея и Акарин, разкъсвайки мантиите им в символичен жест на отхвърляне, преди да ги изпратят в изгнание.

И също както онзи път, тя потисна спомена. Лоркин може и да бе отишъл да живее в скрития град на бунтовниците, но досега не бяха водени сериозни разговори за изпращането му в изгнание заради решението му. Което бе доста успокояващо. Ако Гилдията смяташе, че той може да намери пътя си към дома, значи на самата нея щеше да ѝ е по-лесно да го повярва.

— Да.

Глава 22

Добра компания

Нещо подразни сетивата на Лоркин. Той не му обърна внимание, но усещането се завърна и накара кожата му да настръхне. Намесата бе дразнеща, но той я прие и както го бяха научили, внимателно отдръпна съзнанието си от растящия скъпоценен камък.

Когато усещането за реалност отново се завърна, той отвори очи и огледа пещерата в търсене на дразнителя. Не бяха камъкотворците, които бяха насядали наоколо. Те се оглеждаха също като него. Почти със сигурност не бяха и двамата магьосници, които стояха до вратата, макар Стойките им да показваха, че досега бяха разговаряли. Още преди няколко дни Лоркин се бе научил да блокира разговорите, които се водеха наблизо.

Той се ослуша и осъзна, че чува слаб, нисък звук. В същото време усети вибрация с краката и ръцете си.

Внезапно сърцето му заби ускорено и той бързо издигна силен щит около себе си.

«Трус — помисли си той. — Чудя се колко ли е зле».

Очевидно не чак толкова, че да накара магьосниците да напуснат града, отбеляза си той. Дали евакуираха немагьосниците? Последния път, когато бе видял долината отвън, тя бе покрита с дебело одеяло от сняг. При мисълта какво би могло да се случи, ако целият град се срути и остави хиляди хора навън на студа, го побиха тръпки.

Градът бе оцелял в продължение на стотици години само с няколко срутвания. Това не означаваше, че никога няма да последва силен трус, който да го унищожи, но поне го успокояваше донякъде, че вероятността да се наложи да си прокопава път навън от дълбоките тунели под планината е сравнително малка.

«И все пак тук има хора, които смятат, че Изменниците трябва да напуснат Убежището».

Лоркин огледа стаята. Стените проблясваха с отразената от кристалите светлина. Тези

проблясъци вече не представляваха загадка за него. Той знаеше какво е предназначението на всяка ивица — каква магическа задача е обучена да изпълнява.

Създаваха се два типа камъни: щамповани и енергийни. Върху щампованите просто се отпечатваше моделът на магията. Ползвателите им изпращаха енергия към тях и камъните я трансформираха в нещо с физическа форма: сила, топлина, светлина и множество познати комбинации. Интензивността на излъчването се определяше от вложената в камъка магия. Точно това използваха и магьосниците, когато насочваха магията си навън, така че щампованите камъни нямаше да са им от особена полза, освен ако все още не са усвоили добре определена задача или просто не се справят добре с нея. Щампованите камъни не бяха от полза и за немагьосниците, тъй като те нямаха магия, която да насочват навън.

«Бързо се досетих колко полезни могат да бъдат обучените да изцеляват кристали и предполагам, че тази мисъл е хрумнала и на Изменниците. Но като че ли има ограничения в сложността на задачата, в която може да бъде обучен един кристал, така че ако бъдат създадени лечителски камъни, те ще могат да изпълняват само основни процедури».

Вторият тип камъни — енергийните — бяха далеч по-полезни за магьосниците. Те можеха да бъдат научени да изпълняват същите задачи, но в допълнение към това създателят им можеше да ги зареди с тяхно собствено количество магия. Ала все пак тя се изчерпваше в процеса на използването им. Ако бяха направени добре, камъните можеха да бъдат зареждани повторно. Останалите бяха за еднократно използване. Понякога това се правеше умишлено, ако онова, за което ги използваха, водеше до тяхното унищожение, но повечето енергийни камъни бяха направени така, че да се презареждат.

«Което е много подобно на начина, по който Гилдията поддържа Арената и много други магически подсилени сгради. Те губят енергията си много бавно, но Арената и бариерата около нея понасят доста удари по време на уроците на воините, затова трябва непрекъснато да бъдат подсилвани».

Двата вида магия — подсилването на сградите и камъкотворството — си приличаха толкова много, че Лоркин не спираше да се изненадва как Гилдията не се е сетила по-рано за това, докато не му хрумна, че в Киралия няма пещери с естествени кристали. Нито пък можеха да работят с внесени камъни, тъй като докато попаднеха в ръцете на магьосниците под формата на бижута, те вече бяха станали твърде стари, за да могат да бъдат ефективно впечатани.

Другата пречка бе, че архитектът, който бе изобретил метода за подсилването на камъка с магия, бе живял в епоха, когато черната магия е била забранена. Лоркин потръпна, когато си спомни с каква лекота бе възприел методите на черната магия. За по-малко от час той бе нарушил обетите си като магьосник, както и едно вековно табу.

«И накрая останах леко разочарован. Не станах по-силен. Не получих никакви нови умения. Мога само по-лесно да разбирам и да извършвам процеса на камъкотворството — което няма да е от голяма полза за Гилдията, освен ако не се намерят някакви пещери с кристали в Килария или не открият как да ги създават по друг начин».

Овладяването на черната магия му осигури един по-реалистичен поглед към собствената му магия, силата и уязвимостта му Той подозираше, че е възможно един кристал да бъде научен да изпълнява някаква задача и без да се използва черна магия, но това щеше да е като да работи със завързани очи — нямаше как да разбере дали го прави както трябва, колко магия може да понесе камъкът и дали е готов за използване.

Лоркин погледна към малкия зелен кристал в ръката си. През по-голямата част от процеса той бе прикрепен към стената и на няколко пъти магьосникът го губеше сред множеството заобикалящи го кристали. След като впечата достатъчно количество от щампата върху него, той го свали от стената и го дообработи на масата.

Това изискваше дълги периоди на пълно съсредоточаване. Сега той вече разбираше защо Тивара бе казала, че не ѝ достига търпението да се занимава с камъкотворство. Говорителката Ханала му беше казала, че създаването на камъни, които излъчват топлина или експлозивна сила, може да бъде опасно, ако творецът изгуби концентрация, вложи твърде много магия в него или камъкът се окаже дефектен. Затова голяма част от камъкотворството се извършваше в отдалечени пещери, в които достъпът беше забранен, освен за поканените от камъкотвореца, който работеше там.

Лоркин създаваше излъчващи светлина камъни. Той се научи и как да ги зарежда с магия, макар процесът да беше по-труден. Беше и по-опасен, защото обучаващият се камъкотворец лесно можеше да влее твърде много енергия или да изгуби концентрация. Лоркин можеше да поиска копиращ камък. Този тип камъни създаваха безброй копия на модела, впечатан в тях— особено онези, които бяха обучени в по-сложна магия. Но говорителката Халана изискваше от учениците си да се научат да работят без помощта на копиращи камъни, за да не свикнат твърде много да им се доверяват.

Вибрациите вече бяха спрели. Лоркин огледа стаята. Останалите камъкотворци се бяха върнали към работата си, навели глави над масите. Той си пое дълбоко дъх и започна да прави упражнение за успокояване на съзнанието. Младият мъж не знаеше дали Изменниците имат подобни упражнения, но най-простичките, на които се беше научил в Университета, сега се оказваха много полезни.

Тъкмо се накани да насочи мислите си към камъка, когато чу някой да произнася името му. Той надигна глава. Към него вървеше Говорителката Халана.

— Как върви, Лоркин? — попита тя, щом стигна до масата му.

— Добре, Говорителко Халана — отвърна той. — Поне още нищо не се е объркало.

Тя се усмихна накриво, с вече добре позната му мрачна усмивка, и вдигна камъка. Лоркин бе забелязал, че всичко, с изключение на най-новите камъкотворци, имаха подобно изпълнено с фатализъм чувство за хумор. Макар тук рядко да се случваха произшествия, все пак ги имаше. В пещерите Лоркин бе видял няколко жестоко белязани жени. Веднъж един от по-новите камъкотворци му каза, че някои от тях работят сами не само за да избягват опасното отвличане на вниманието, но и защото предпочитаха останалите да не виждат белезите им. Някои от жените се хранеха, спяха и работеха непрекъснато във вътрешните пещери, като почти не излизаха от тях.

След като огледа напрегнато камъка, Халана го остави на мястото му.

— Добре се справяш— каза тя. — Малко по-добре от повечето първи камъни. След няколко дни ще можем да го активираме.

Той се усмихна.

— А след това?

Тя улови погледа му, поколеба се за миг, след което сви рамене.

— След това ще те прехвърлим на по-важни задачи. Утре отново ще те проверя.

След тези си думи тя се обърна и отиде при следващия ученик. Лоркин я проследи с поглед, чудейки се какво ли означаваше колебанието ѝ. Като че ли въпросът му я беше изненадал и тя бе предполагала, че той вече е наясно.

«Може би не е мислила толкова напред. Или не е свикнала учениците да питат какво ще учат след това. Или отговорът е твърде очевиден».

Локрин сви рамене и се обърна към камъка с намерението да помисли по-късно върху това, както все по-често правеше напоследък.

Лилия използва малко магия, за да затопли водата в кофата. Не смееше да я загрява много, за да не забележат останалите прислужници парата, да не се досетят, че не е ходила в кухнята, за да я затопли на печката, и да не започнат да си задават въпроси за нея. Тя коленичи на пода, потопи парцала във водата и започна да търка.

Вече седмица Лилия живееше в пивницата, спеше под стълбите и се преструваше на чистачка. Дония се беше изненадала от предложението ѝ, докато не научи, че семейството на Лилия са прислужници. Аний беше изчезнала след първата вечеря и когато на следващата сутрин се появи, тя се ядоса при вида на търкащата пода Лилия.

Наложи се момичето доста време да я уговаря да не вдига скандали на Дония.

— Ти си магьосница — каза Аний с нисък глас, за да не я чуят останалите слуги. — Няма значение, че си родена в семейство на прислужници.

— Всъщност не съм магьосница — поне не от Гилдията — посочи Лилия. — Те ме изхвърлиха, забрави ли? Нямам нищо против да се занимавам с това, а и не мога да очаквам да остана безплатно тук.

Аний ѝ разказа за срещата си със Сери. Той се беше съгласил да не съобщава на Гилдията, че Аний е спасила момичето и знае къде се намира. Лилия се разкъсваше от любопитство що за човек е той. Аний имаше ясно определени критерий за добро и зло, и

Лилия не можеше да си я представи да работи за някой, който не е съгласен с идеалите ѝ. От онова, което бе научила досега, разбираше, че Сери рискува много, опитвайки се да държи магията далеч от ръцете на престъпния свят Дония, от друга страна, очевидно го смяташе за по-прагматичен — може би дори безмилостен.

До нея се озова крак в ботуш Лилия се стресна, подскочи и тихо изписка. Когато вдигна глава нагоре, с облекчение видя, че това е Аний.

— Стресна ме — каза укорително тя и хвърли парцала в кофата. — Не може ли да вдигаш поне малко шум, когато се приближаваш откъм гърба ми?

— Извинявай. — Но на лицето на Аний нямаше капчица съжаление. Тя изглеждаше самодоволна. — Това е част от работата ми. Просто забравям, че го правя. — Младата жена погледна към кофата и мокрия под. — Като че ли се появявам точно навреме. Какво са ти оставили за почистване гостите на Дония?

Лилия се намръщи.

— Не ти трябва да знаеш И щеше да е навреме, ако се беше появила, преди да се наложи да го чистя.

— Извинявай. Следващия път ще се опитам да дойда по-рано. — Тя се ухили. — Привърши ли? Трябва да отидем на една среща.

Сърцето на Лилия подскочи.

— Със Сери?

— Да. — Аний повдигна вежди. — Изглежда си нетърпелива да го видиш.

Лилия се изправи.

— Само защото по думите ти съдя, че е интересна личност.

— Така ли? Добре, само не му казвай това. — Аний се наведе да вземе кофата, но Лилия я избута настрани с магия.

— Аз съм прислужницата, забрави ли? Ще я оставя, преди да излезем. — Тя взе кофата и забърза надолу. Аний я последва, мърморейки глухо.

Щом кофата бе изплакната и върната при останалите, и Лилия зае едно палто от Дония, Аний надникна през задната врата, за да провери дали някой не ги следи, и я изведе на една малка уличка. Беше много студено и Лилия едва удържа на изкушението да затопли въздуха около тях. На всичкото отгоре започна да вали.

В уличката нямаше никакви хора, но пък беше пълна с боклуци и щайги.

— Трябва да знаеш някои неща — каза ѝ тихо Аний. — Опитвах се да попреча на тази среща по две причини…

Тя млъкна, защото стигнаха до края на уличката и трябваше да се огледа, преди да преминат от другата страна на главната улица и да се шмугнат в поредната тясна алейка.

— Първо, моят работодател също се крие. За него е опасно да се среща с теб. На мен ми се струва, че събирането на две издирвани личности удвоява опасността да бъдат открити.

Но е по-безопасно да отведа теб при него, отколкото обратното. Хората, които те търсят, искат да те затворят под ключ. Хората, които търсят него, искат да го убият.

— Скелин иска да го…

— ТТТттгг. Не споменавай името му. Дъждът заглушава гласовете ни, но някои думи привличат повече внимание от останалите. Но… да. — Аний надникна зад ъгъла, после продължи напред. — Той е много влиятелен. — Тя погледна към Лилия. — Най-влиятелният Крадец в града. Има съюзници навсякъде.

— Значи… щом твоят работодател се крие, а най-влиятелният Крадец — който освен това е и магьосник — го преследва, как ще може да ми помогне да намеря Наки?

Аний се спря и се обърна към Лилия.

— Той също има съюзници. Не са много, но на тях може да се разчита. Останалите веднага биха те предали на него.

Лилия погледна към младата жена. Очевидно бе обидила Аний, като бе поставила под въпрос способностите на Сери. «Което ми стига… но нещо ми подсказва, че тя е много по-дълбоко свързана със Сери, отколкото ми разкрива».

— Ти си му много предана, нали? — отбеляза тя.

Аний си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Да. Мисля, че да. — За миг през лицето ѝ премина замислено изражение, после тя продължи напред.

Лилия осъзна, че дъждът е спрял. За сметка на това вече се сипеше сняг и беше станало още по-студено. Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете си, но бързо съжали за това, защото събралата се на дъното им мръсотия се наби под ноктите ѝ.

— Добре — каза Аний по-скоро на себе си, отколкото на Лилия.

— Надявах се да завали сняг. Той ще задържи хората по домовете им.

— Тя заметна през глава качулката на палтото си.

— А каква е втората причина? — попита Лилия.

Аний се намръщи.

— Втората причина за кое?

— Да попречиш на тази среща.

— О. Да. — Аний се намръщи. — Макар да каза, че няма да го направи, не съм съвсем сигурна, че няма да те предаде.

«На Гилдията» — довърши изречението наум Лилия.

— Значи си му предана, но не му вярваш.

— О, напротив — увери я Аний. — Готова съм да му поверя живота си. Проблемът е, че не бих му поверила живота на други хора.

— Това не ми прозвуча много успокояващо.

— Осъзнавам го. Но въпреки това трябваше да ти го кажа. Той си е такъв.

В този момент на Лилия ѝ проблесна.

— Крадец?

Аний я погледна и се намръщи.

— Толкова ли съм прозрачна?

Лилия се усмихна.

— Или е това, или аз ставам все по-добра.

— Имаш ли нещо против?

— Не. Вече разбрах, че за да намеря Наки, трябва да работя с разни сенчести типове.

— И аз така си помислих, след като бе готова да се довериш на онази убийца, макар да знаеше коя е.

— Не съм се доверявала на Ло… онази жена — поправи се Лилия. — Възползвах се от възможността, защото не можех да се сетя за друг начин да намеря Наки. — Тя погледна към Аний. — Как можеш да си сигурна, че Сери няма още днес да ме предаде на Гилдията?

Аний се засмя.

— Дадох му добра причина да те задържи.

— Каква е тя?

— Ще те използваме за примамка да хванем Скелин.

Лилия се спъна и спря.

— Ще ме…

— Аний!

На пресечката пред тях се беше появила една жена. Двете се обърнаха към нея. Тя беше висока и много слаба. Стрелна с поглед Лилия, след което се втренчи в Аний.

Аний изруга тихо и тръгна напред.

— Хейла. Следиш ли ме?

Погледът на жената не потрепна.

— Да. Искам да говоря с теб.

Аний скръсти ръце.

— Говори тогава.

Хейла погледна към Лилия.

— Насаме.

Аний въздъхна отиде до ъгъла и се спря.

— Тук е достатъчно насаме.

Жената изглеждаше така, сякаш се канеше да възрази, но после поклати глава и бързо отиде при нея.

Двете започнаха да разговарят тихо. Лилия успя да дочуе само няколко думи. Хейла каза «съжалявам» няколко пъти. Наблюдавайки лицето на жената, Лилия разчете вина, съжаление и странно, глад. Раменете ѝ се отпуснаха. Ръцете ѝ се движеха бързо, тя дори посегна към Аний, но бързо се дръпна назад.

Аний, от друга страна, изглеждаше спокойна и учтива, но напрежението в стиснатите ѝ зъби и присвитите очи подсказваше, че тя сдържа гнева си. Колкото по-дълго Лилия наблюдаваше Аний, толкова повече се убеждаваше, че вижда още нещо в лицето на спасителката си. Не можеше да разбере дали е надежда или болка. Тогава жената каза нещо, Аний потрепна и разтърси глава.

Жената внезапно я посочи с пръст и каза нещо с нисък глас. Аний се засмя горчиво.

— Ако можеш да го намериш, кажи му, че е копеле. Той знае защо.

Жената се обърна и погледна към Лилия.

— Ами тя? Клиент ли е? Трябва ли да я предупредя да държи вратата си заключена? Или е просто заместител?

— Ами тя не се оказа крадец-предател, пристрастен към роета — изръмжа в отговор Аний.

Хейла се обърна рязко към нея и сви едната си ръка в юмрук, но Аний леко промени позата си и внезапно зае готова за бой стойка. Хейла се сепна и отстъпи назад.

— Курва! — изплю тя и забърза надолу по улицата.

Аний я изпрати с поглед, докато жената не се изгуби от погледа им, след което махна с

ръка на Лилия.

— По-добре да си отваряме очите на четири — каза тя. — Може и да ни последва — или да изпрати някой друг да ни следи.

Тя тръгна отново по уличката, после избра един тесен, покрит проход между две сгради, който ги отведе до друга улица.

— Коя беше тя?

— Ако щеш вярвай, стара приятелка. — Аний въздъхна. — Някога бяхме много близки, докато тя не се опита да ме продаде на един от враговете ни, за да си купи роет.

— Какво искаше?

— Пари. Отново.

— Заплаши ли те?

— Да.

— Да ме прощаваш— каза Лилия, — но и ти имаш моя късмет в подбирането на приятелите си.

Аний не се усмихна. Вместо това изглеждаше тъжна и Лилия съжали за думите си.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Приключих с нея — каза Аний и ускори крачка. Лилия изостана назад, но после ускори крачка, за да я настигне.

«Приключих с нея — помисли си тя. — Така казват хората, когато… Чакай малко. Какво извика Хейла? «Трябва ли да я предупредя да държи вратата си заключена? Или е просто заместител?» Това би могло да означава и друго, но…»

Досещайки се за другия скрит смисъл в думите на жената, тя не се сдържа и погледна напред, към водачката си и се замисли. «Може би греша за нея и Сери». Аний не беше красавица, но бе… впечатляваща. Самоуверена, силна и умна. «Всъщност, ако не беше Наки… не, не си мисли такива неща!» Защото това не само бе предателство към Наки, но и щеше да попречи на работата ѝ с Аний.

Пребледнял и разстроен, Тайенд се приближи до Денил и Ачати, които се бяха облегнали на перилата. Тази сутрин той бе решил да вземе само половин доза от лекарството против морска болест, за да не бъде замаян, когато достигнат пристанището. Денил беше напълно уверен, че вечерта Тайенд ще е буден и ще направи всичко възможно двамата с Ачати да не могат да останат насаме. «Не, че това ще ни помогне с нещо, защото Ачати ни предупреди, че следващият ни домакин е… как се изрази той? Осъдителен моралист».

— Добре дошли в Дюна — обяви Ачати, посочвайки приближаващото се пристанище.

«Инава» плаваше към широка долина. От едната ѝ страна бяха надвиснали стръмни скали. През средата ѝ минаваше широка, кална река, която се стичаше в морето. Сиво-кафеникавият воден поток навлизаше доста навътре, преди да се смеси със солената вода. Ачати не бе съвсем точен в изказването си. Долината не беше точно началото на земите на племето Дюна. През последните няколко дни корабът бе плавал покрай тях, макар да нямаше точно уговорени граници. Ширналата се пред тях долина бе мястото, където слизаха пристигащите по море посетители и бе най-близкото до столица за племето Дюна.

За разлика от сухата земя и грубите скали, покрай които бяха плавали насам, долината бе покрита с тучна зеленина. Къщите бяха построени върху високи колове; съдейки по петната върху дървото, нивото на водата се вдигаше много над човешки ръст. До някои от тях се стигаше по стълби, а до други водеха груби стълбища, направени от прикрепени един към друг пънове. Групичката колиби се наричаше Ханива, а долината бе известна с името Нагу.

Капитанът извика нещо на робите, които се пръснаха из кораба. Котвата се спусна и платната бяха събрани.

— Не можем да се приближим по-близо — обясни Ачати. — Водата е твърде плитка заради довлечената от наводненията тиня. Понякога се разразяват бури и разнасят натрупаното, но тъй като те сигурно ще разрушат и дока, който ще построим, няма смисъл да поддържаме залива чист чрез магия.

Когато корабът бе завързан здраво, робите спуснаха една малка гребна лодка във водата. Денил, Тайенд и Ачати благодариха на капитана и се спуснаха по въжената стълба в нея.

Щом стигнаха брега, изчакаха робите да се върнат на кораба и да натоварят пътническите им сандъци и тръгнаха след тях, докато те носеха багажа им към Ханива.

Градът нямаше улици, а просто широки отъпкани пътеки, а къщите като че ли бяха строени, където им падне — често на групички, свързани чрез тесни пътечки. Очевидно наводнения не се очакваха скоро, предположи Денил, съдейки по растенията, които се отглеждаха край къщите. Те бяха засадени така, че да остане място за огромните дървета, чиито плодове висяха на снопове. Всяко дърво имаше дълго стебло, увенчано отгоре с чадъровидна маса от клони или огромни листа. Първоначално Денил се озадачи при вида на високите шипове, които стърчаха от земята, но после видя как някои от тях са покарали листа и осъзна, че това са млади фиданки. Преди да се разлистят, те влагаха цялата си енергия в израстването, за да могат да избегнат наводненията.

Докато минаваха покрай работещите в полето хора, той забеляза, че кожата и телосложението им представляваха нещо средно между набитите кафеникави фигури на сачаканците и сивкавите слаби фигури на туземците. Денил предположи, че расите са се смесвали през вековете. За туземците от племето Дюна не бе типично да се заселват в градове. Те бяха номади.

«Може би тези хора трябва да се смятат за съвсем различна раса — помисли си той. — Може би трябва да се наричат нагуси или ханивани».

След като минаха покрай няколко десетки къщи, робите се запътиха към група сгради, които се издигаха самотни в полето. Веднага си личеше, че те са по-различни, въпреки че бяха построени върху колове от същите материали. Разположението им беше симетрично, като къщата в средата бе три пъти по-голяма от домовете на местните, а до построените около нея по-малки сгради се стигаше по кратък път. До централната къща се стигаше по широко стълбище, до което водеше права пътека. Когато робите стигнаха до него, те се спряха и изчакаха Ачати, Денил и Тайенд да се изкачат преди тях.

Изкачването по стълбището промени не само изгледа на града, но и начина, по който го възприемаше Денил. Той видя още къщи и хора в тях, както и работници по полето. Внезапно Ханива му се стори много по-населена и с градски вид.

Появи се един домашен роб, който се хвърли по очи на дървения под.

— Заведи ме при ашаки Вакачи или който говори вместо него, когато отсъства — нареди Ачати.

Мъжът скочи на крака и ги въведе в къщата. Вътрешните стени бяха боядисани в бяло и коридорът ги отведе в една голяма стая. «Също като типичния сачакански дом, с изключение на това, че стените са прави». В господарската стая ги очакваше един мъж. Кожата му имаше сивкав оттенък, а раменете му бяха тесни, което намекваше за наличието на туземска кръв във вените му.

— Добре дошъл, ашаки Ачати — каза мъжът и след като Ачати му благодари, той се обърна към спътниците му. — Вие трябва да сте посланиците Денил и Тайенд.

— Така е — отвърна Денил. — За нас е чест да отседнем при вас.

Мъжът ги покани да седнат.

— Наредих да поднесат лека вечеря, след което всеки от вас ще бъде отведен в своята _обин_ — една от долепените къщички, които несъмнено сте забелязали при пристигането си. Те са местно изобретение, обикновено се добавят от сина, след като се ожени, или от някой възрастен роднина, след като синът наследи къщата, но също и за да могат да се наглеждат неженените млади мъже и жени.

— Това традиция на Дюна ли е? — попита Тайенд.

Вакачи сви рамене.

— И да, и не. Племето от долината Нагу има своите традиции, които се различават от племето Дюна. Макар да са уседнали и по-цивилизовани от своите братовчеди, те се смятат за по-низши и плащат данък на онези, които живеят на склоновете.

— Възможно ли е някой от тях да е Пазител на знанието? — попита Денил.

Вакачи разпери ръце.

— Не мога да кажа със сигурност. Тъй като Пазителите са скрити от очите на

обикновените хора и за положението им не се казва нищо, напълно е възможно тук да живее някой от тях, но никой да не знае за това. — Той се усмихна. — Не, най-добрата ви възможност да се срещнете с някой от тях е да се изкачите на склона и да потърсите сред чистокръвните туземци. Но дори и тогава шансовете ви няма да са много големи. Дюна имат уникалния и изключително ефективен навик да са крайно неотзивчиви.

— И аз така чух и прочетох — отвърна Денил.

Вакачи кимна.

— Въпреки това е възможно чужденците да имат по-голям успех от сачаканците. Уредих ви транспорт до склоновете за утре сутринта. Пътуването ще ви отнеме няколко дни. Междувременно — той махна с ръка към робите, които се тълпяха в стаята, — яжте, почивайте и бъдете добре дошли.