Отстъпница

Част втора

Глава 16

Страхове и грижи

Когато каретата напусна Гилдията, Сония погледна към Ротан и забеляза замисленото изражение на лицето му.

— Какво има? — попита тя.

— Само допреди няколко месеца ти трябваше да искаш позволение, за да посетиш Дориен и семейството му — каза възрастният магьосник. — Сега никой не го прави на въпрос. Колко бързо се променят нещата.

Сония се усмихна мрачно.

— Да. Но също толкова бързо могат да се върнат към предишното си състояние. Нужен е само един нещастен инцидент и отивам да правя компания на Лилия.

Ротан изглеждаше засегнат.

— Тя умишлено се е опитала да научи черната магия.

— Така е. И се чудя дали е щяла да го направи, ако не е била замаяна от роета.

— Какво имаш предвид?

— Казват, че от него хората стават нехайни. Което е доста изкушаващо, ако имаш някакви тревоги, които искаш да забравиш за известно време, или се нуждаеш от малко лъжлив кураж, но освен това роетът премахва всички притеснения за последствията от действията ти — и като че ли го прави много по-ефективно от алкохола.

— Смяташ ли, че и други могат да направят същата грешка като нея?

— Само ако докато са под влиянието на роета, се натъкнат на някоя книга, която съдържа инструкции за овладяването на черната магия. Което зависи от това дали има и други такива книги. — Сония въздъхна. — Лорд Лейдън е нарушил закона, като не я е предал на Гилдията.

— Трябва ли да започнем да претърсваме частните библиотеки?

— Едва ли ще намерим нещо. Собствениците им ще скрият всичко подозрително веднага, щом се разчуе, че ще има претърсване, освен ако не знаят какво имат в библиотеката си.

Ротан кимна.

— Ще са необходими години да се прегледат щателно най-големите библиотеки — додаде той. — Имаме ли някакъв успех в издирването на убиеца на Лейдън?

Тя поклати глава.

— Очевидно още някой е научил черната магия. Или е това, или е бил Калън, а хората, които твърдят, че са го видели онази нощ лъжат. Изненадана съм, че Оусън не ни е накарал все още да разчетем съзнанията си. — Каретата спря. Сония отвори вратата и изскочи навън, след което се обърна, за да изчака Ротан.

— Чух, че има достатъчно свидетели, които да докажат, че и двамата сте били на друго място, докато е било извършвано убийството, така че не е нужно разчитане на съзнанието.

Тя го погледна с изненада.

— Колко мило от негова страна, че ми го каза. Разчитането на моето или на калъновото съзнание не е нещо, което очаквам с нетърпение.

— Сигурен съм, че ще ти го каже, ако попиташ Ще влизаме ли?

Тя се обърна към вратата на сградата. Гилдията я беше наела, за да се справи с недостига на стаи за магьосниците. Когато Дориен идваше сам, той отсядаше при баща си, но стаите на Ротан не бяха достатъчни за още двама възрастни с две поотрасли момичета.

Отвън сградата изглеждаше като самотен, макар и голям, семеен дом. Сония отиде до вратата и почука. Отвори ѝ мъж с униформата на гилдийски прислужник. Той ги поздрави, отстъпи встрани и се поклони, докато те влизаха във фоайето. То представляваше богато украсена стая, със стълбище, водещо до втория етаж. Някога сградата бе дом на едно от богатите семейства на Домовете, но сега бе разделена на четири части, които осигуряваха подслон на четирима магьосници и семействата им. Първоначално идеята за разделянето на голямата къща бе отхвърлена, защото се смяташе, че магьосниците са твърде горди, за да делят сградата с други. Но по-късно тя придоби популярност сред младите магьосници със семейства от нисшите съсловия, които веднага забелязаха, че къщата осигурява много по-голямо пространство за децата им от стаите в жилищните помещения на магьосниците.

Слугата ги поведе по стълбите към голяма врата, която преграждаше някогашен вход към коридор. Той почука и когато Дориен отвори, мъжът се поклони и ги представи официално.

— Благодаря ти, Ротан — каза Дориен, докато въвеждаше Сония и Ротан в голямата гостна стая. Тилия и Илара седяха в две от креслата и Сония забеляза, че момичетата бяха облечени с дрехи в градски стил. — Добре дошли в новия ни дом. Той е четири пъти по-голям от къщата ни. Алина се тревожи, че ще свикнем тук и когато се върнем, ще ни е много тясно. Ето я и нея.

Съпругата му се появи на вратата и плесна с ръце със загрижено лице. Очите ѝ се впериха в Сония, после се спуснаха към черната мания; лицето ѝ придоби студено изражение и тя се извърна настрани. Когато Дориен я подкани да се присъедини към тях, жената се усмихна нервно. Двете момичета неохотно се изправиха и се поклониха, след което отстъпиха няколко крачки назад, докато възрастните си разменяха любезности.

— Как ти се струва тук? — попита Сония Алина.

Жената погледна към Дориен.

— Трябва ми време да свикна — отвърна тихо тя. — Предпочитам да готвя сама, но Дориен ми каза да оставя всичко на прислугата.

— А те къде готвят?

— В сутерена — отвърна Алина. — Готвят за всички семейства, които живеят тук. Като

че ли тази вечер има повече слуги. Дано не е заради нас.

Дориен се усмихна.

— Лорд Бийгир също има гости — каза той и погледна към Ротан и Сония. — Елате в трапезарията.

— Трапезария, а? — Ротан се засмя и отвори уста да каже още нещо, но Дориен се намръщи, поклати глава и погледна към Алина, която се бе извърнала на другата страна. «Като че ли тя не се чувства добре в този лукс — помисли си Сония. — Дориен не иска Ротан да го подкача за това, за да не я накара да се чувства по-зле».

Всички преминаха в стая с голяма маса и осем стола. В една ниша в дъното на стаята имаше гонг с размера на чиния. Когато насядаха, Дориен го погледна, чукчето му помръдна и в стаята се разнесе приятен звън. Алина сви устни и поклати глава.

Това може би изглеждаше като екстравагантна прищявка, но звукът подсказа на прислугата, че семейството е готово за вечеря. И наистина, веднага се появиха двама прислужници, които носеха подноси, отрупани с купи и чинии с храна. Когато подредиха всичко върху масата, те пъхнаха подносите под мишниците си и попитаха какви питиета да сервират. Дориен поиска вино и вода, и мъжете бързо се отдалечиха.

Той се отказа от старомодния обичай да обслужи лично гостите си и просто ги покани да започнат. Те напълниха чиниите си и започнаха да се хранят. Алина погледна към Сония със сериозно изражение на лицето.

— Как върви вашето търсене на отстъпника? — попита тя.

— Точно сега се е превърнало в изпитание на търпението ни — отвърна Сония. — Чакаме някаква информация. Добра информация, защото не искаме да застрашим източниците ни, като действаме прибързано.

— Имате предвид шпионина, който работи за другия Крадец? Дъщерята на вашия приятел?

Сония се поколеба, но се въздържа да погледне Дориен. Той разказваше на съпругата си повече неща, отколкото би ѝ се искало. Колкото по-малко хора знаеха, че тя все още поддържа приятелски отношения със Сери, толкова по-добре, но дори и да се разчуеше, това нямаше да застраши ничий живот. Но ако бъдеше разкрита информацията, че Аний е дъщеря на Сери, определено щеше да застраши живота ѝ.

— Да — отвърна Сония. — Това е опасна задача и аз знам, че приятелят ми се тревожи много за нея.

— Щом е опасно за нея… — Алина погледна към Дориен, изпъна се леко и се обърна отново към Сония. — Опасно ли е и за нас?

Сония примигна изненадано.

— He.

— Ho никой от нас не е магьосник. — Алина посочи себе си и дъщерите си. — Ами ако хората, които преследвате, открият, че Дориен ви помага и че има семейство, което живее тук, а не на територията на Гилдията? — Гласът ѝ леко се повиши. — Какво ще им попречи да дойдат тук, докато Дориен го няма, и да ни заплашат — ако не и нещо по-лошо?

Сония се опита да прикрие изненадата си. Алина наистина се тревожеше. «А има ли причина за това?» Сценарият, който беше описала, не бе невъзможен, просто малко вероятен. Само един изключително смел и коварен убиец или похитител би влязъл в дома на магьосник, особено в сграда, обитавана от няколко магьосници. «Някой, толкова смел и коварен, колкото убиеца на семейството на Сери?» Може би, но това не беше тайното убежище на Крадец, където пазенето на тайната гарантираше, че никой няма да забележи нахлуването и да се притече на помощ.

— Мястото, където живеете, ще ви е от полза — каза Сония на Алина. — Това, че наоколо живеят и други магьосници означава, че дори Дориен да не е тук, има кого да повикаш на помощ или прислугата ще доведе някого. Един магьосник в дома е достатъчна спирачка, а тук има четирима. Което също така би затруднило външен човек да разбере дали всичките са вкъщи или не.

— Трябва да си изработиш правила, към които да се придържате — додаде Сония, когато Алина отвори уста да възрази. — Кого да пускаш в стаите си и кого не. Как да се пазиш, когато излизате в града. Какво да правиш, когато смятащ че някой те следи или се опитва да влезе в къщата. — Сония погледна към Дориен, който кимна безропотно. — Сигурна съм, че вие двамата ще се справите.

Точно както Сония се бе надявала, вниманието на Алина се прехвърли върху Дориен.

— Ще се справим. — Тя я стрелна с поглед. — Благодарим за съвета.

— Колкото по-бързо открием Скелин, толкова по-скоро ще спреш да се притесняваш за това — каза Дориен.

Ротан измърмори нещо утвърдително.

— А ако не успеем, никой няма да е в безопасност.

— Какво ще стане, ако не го намерите? — попита Илара.

Сония погледна към момичето и се усмихна одобрително.

— Той иска да спечели контрола над… — Прекъсна я почукване по вратата.

Всички продължиха да се хранят, изпълнени с мълчаливо любопитство, докато Дориен отваряше вратата. Разнесе се друг мъжки глас и после вратата отново се затвори.

Стъпките му подсказаха, че той се връща. Дориен влезе в трапезарията и погледна към Сония.

— Съобщение за теб. Оусън иска веднага да се върнеш в Гилдията. Лейди Наки е изчезнала.

След еднодневно плаване Ачати, Денил и Тайенд стигнаха до малко пристанище северно от Ар вие. Ачати беше уредил да прекарат нощта на брега, в имението на един ашаки, който отглеждаше рака. Ашаки Чакори беше изпратил карета, която да ги вземе от доковете. Миризмата на печени зърна започна да се усеща много преди да стигнат до имението.

За разлика от повечето сачакански домове, имението и работилниците към него не бяха обградени от стени. Главната къща се намираше в едната страна, а работилниците се намираха на няколкостотин крачки от нея. Над едната кръгла сграда се издигаше пушек, който оформяше тъмно петно на фона на огрените от луната облаци.

— Мой скъпи братовчеде — каза Ачати, когато приключиха с официалните запознанства. — Толкова се радвам да те видя отново.

Денил се изненада, че Ачати не им беше казал за роднинската си връзка с домакина им. Тъй като сачаканският му приятел бе поел отговорността за организирането на пътуването, струваше му се грубо да настоява за повече подробности.

Ашаки Чакори излъчваше сила, смесена със задоволство. Той произхождаше от стар и могъщ сачакански род, което му позволяваше да живее извън града и да се занимава с онова, което му доставяше най-шлямо удоволствие — да отглежда и произвежда рака — без да рискува да изгуби позициите си сред атаките.

— Бащите ни бяха братя — обясни Ачати, забелязвайки любопитството на Денил. — По-младият наследи градската къща, по-възрастният — имението. — Той се обърна към Чакори. — Как са синът ти и съпругата?

— Кавори е в Елийн, проучва възможностите за търговия. Инаки е добре.

Ачати повдигна вежди.

— В Елийн? Как се развиват нещата?

— Не толкова добре, както се надявахме. — Той погледна замислено Тайенд. — Там смятат раката за питие на обикновените хора. Така ли е, посланик?

Тайенд кимна.

— Но популярността ѝ расте, благодарение на магьосниците, които се завръщат след обучението си в Гилдията, където са започнали да я харесват.

Вниманието на Чакори се прехвърли към Денил.

— Значи в Киралия не е питие за обикновени хора?

— Беше — отвърна Денил с извинителен тон. — Но през последните двайсет години Гилдията започна да приема членове от всички съсловия. Магьосниците от нисшите съсловия запознаха останалите с раката и сега тя е изключително популярна сред учениците, които учат до късно през нощта.

— Сигурно — засмя се Чакори. — Има още един екзотичен продукт, приет от киралийците през последните години, който също започва с «р», нали?

— Роет. — Денил поклати глава. — Той се превръща в голям проблем.

Ашаки Чакори кимна.

— Наскоро робите в едно от южните ни имения се сдобили с малко, незнайно как.

Може би някой предприемчив търговец от Киралия го е пренесъл през планините. Роетът има обезпокоителен ефект, подбужда робите към бунт или към отказ от работа.

Собственикът им забрани употребата му — и притежанието му, разбира се — и препоръча на всички да постъпят така.

— Добра идея — каза Денил. «И все пак… щом роетът ги подбужда към бунт, може би той ще се окаже ключът към премахването на робството в Сачака. Но след това страната ще изпадне в беда, тъй като голяма част от работната ѝ сила ще стане напълно безполезна. Това може да бъде извършено единствено от безмилостен или отчаян враг, а ако Сачака започне да произвежда роет, как ли ще се отрази това на Киралия?»

— Искате ли да вечеряте или ще изчакате до по-късно? — попита Чакори. — Ако не сте изморени от пътуването си, бих могъл да ви разведа из имението.

Ачати погледна към Денил и Тайенд. Денил повдигна рамене, показвайки, че няма предпочитания. Тайенд кимна.

— И двете предложения са изкушаващи — каза Ачати на братовчед си. — Което ти е по-удобно.

Чакори се усмихна.

— Тогава първо ще ви разведа наоколо, защото съм поръчал специално ястие, което трябва да ври поне три часа.

Чакори ги поведе през къщата. Макар имението да не бе традиционно, заради липсата на външна стена, вътрешността на къщата и украсата ѝ бе типично сачаканска. Главният коридор тръгваше от Господарската стая, където се бяха срещнали с Чакори, виеше се покрай две групи от стаи, но за разлика от Дома на Гилдията, той се разклоняваше, и коридорчето, по което ги поведе Чакори, ги отведе до задния вход.

Излязоха в големия двор и тръгнаха към работилниците. Пред двете високи кръгли сгради къщата изглеждаше малка и смирена. Миризмата на печени зърна рака беше много силна.

Чакори махна с ръка към сградите.

— Лявата е за съхранение и ферментация; дясната е за печене и пакетиране. — Той тръгна към склада и ги въведе през тежката дървена врата към осветена с фенер стая. Над главата му се появи светлинно кълбо, което разкри изцяло интериора.

Стаята беше разделена на части посредством дървени стени, които тръгваха от средата ѝ. Робите бяха премахнали една от стените и наливаха голяма купчина зърна в съседното пространство. Друга група изсипваше зърна върху носилки. Един роб премина от едната група към другата, като очевидно ги надзираваше и Денил стреснато го разпозна. «Това е Вари!»

Чакори поведе гостите си към средата за помещението. При появата на господаря им, робите се хвърляха по очи на пода, а щом Вари се обърна, погледът му прескочи от Чакори към Ачати. Изненадан, той се поколеба за миг, преди също да падне по очи на пода.

Денил погледна към Ачати. Бившият господар на Вари изглеждаше изненадан и леко объркан, но бързо се взе в ръце.

— Надзирателят ти някога беше мой роб — каза той на Чакори.

Братовчед му кимна.

— Да. Мъжът, от когото купих Вари, ми каза, че някога ти е принадлежал. Той е добър работник.

— Така е. И е добър източник на сила. Знаеш ли защо го е продал Ворики?

Чакори сви рамене.

— Не знам. Подозирам, че е имал нужда от пари. Съжаляваш ли, че си го продал? Искаш ли да си го откупиш обратно?

Денил бе доволен, че стоеше зад двамата сачаканци и не можеха да видят потрепването му при начина, по който толкова спокойно обсъждаха продажбата на хора.

Ачати не отговори веднага.

— Изкушавам се и на моменти съжалявам, че го продадох, но не.

Чакори кимна, нареди на робите да продължат с работата си и започна да обяснява за съхранението и ферментационния процес. Денил потисна желанието си да понаблюдава дали Вари ще хвърля погледи към Ачати и дали те ще са укорителни. Не можеше да не си спомни как ги бе видял по време на търсенето на Лоркин, когато си мислеха, че никой не ги гледа и че никой няма да забележи очевидната им привързаност и споделеното желание. Но какво му беше казал Ачати по-късно?

— Само когато знаещ че другият винаги може да те напусне, можеш да оцениш, когато избере да остане.

Затова ли беше продал Вари? Дали бе заподозрял, че обожанието на роба е престорено? Или го бе разбрал след разчитането на съзнанието му?

Когато Чакори приключи с обясненията, той ги покани да разгледат помещението. Обиколиха отделенията за съхранение и огледаха блестящите зърна. Наблизо се виждаше купчина почистени листа, които приличаха на удължени купички. Когато се изравниха с Вари и робите, които товареха ферментиралите зърна, Денил се обърна към домакина им.

— Как изглеждат растенията рака? — попита той.

Чакори се усмихна, доволен от въпроса.

— Те представляват малки дървета, наполовина на човешки ръст. Зърната се образуват в шушулки — като тези. — Денил тръгна след сачаканеца, който се запъти към купчината листа, но Ачати изостана зад тях. Чакори вдигна две шушулки и ги подаде на Денил и Тайенд. Те бяха дебели и гъвкави, като кожа на шран.

— Произвеждате ли нещо от тях? — попита Тайенд.

— Давам ги на съседа ми, който ги насича на дребно и ги разпръсква из полето си. Кълне се, че прогонват насекомите и карат растенията да растат по-бързо. — Чакори сви рамене.

— Приличат на малки лодчици — отбеляза Тайенд. — Или могат да се използват като купи. Горят ли? Пушекът мирише ли на рака?

Денил погледна назад към Ачати. Приятелят му разговаряше с Вари. Очите на роба бяха наведени, но той се усмихна леко и кимна. Ачати изглеждаше облекчен. Денил се обърна и видя, че той потърква вътрешността на шушулката си.

— Обувки — промърмори той. — Чудя се дали не бихте могли да правите обувки от

тях.

Ачати застана до Денил.

— Не бих се разхождал дълго с тях.

— Да. Прав сте — съгласи се Тайенд. Той върна шушулката на Чакори, който я хвърли върху купчината.

— Така — рече сачаканецът. — Сега нека ви покажа процеса на печене.

Лоркин откри нещо, което не знаеше никой в Гилдията, може би дори собствената му майка.

Периодичното източване на енергията причинява ужасно главоболие.

Похитителите му му пречеха да се възстанови магически, като на равни интервали източваха от енергията му. Така той не можеше дори да свали превръзката от очите си. Дори да имаше достатъчно сила да се движи, няколкото опита да свали превръзката чрез търкане на главата си в стената доведе само до няколко удара и звън в ушите.

Липсата на енергия не му позволяваше и да успокои болката в завързаните му зад гърба ръце през часовете, прекарани в лежане на студения, неравен под. Но не това му пречеше да изпрати мисловен зов. Причината бе друга. Мисълта, че някой може да е блокирал магията му, докато е бил в безсъзнание, го караше да се чувства уязвим и осквернен, докато не му хрумна, че ако не можеше да използва силата си, те нямаше толкова често да източват енергията му.

Часовете минаваха, дълги и ужасни.

Не му оставаше нищо друго, освен да мисли и да се опита да намери изход от затрудненото си положение. Похитителите му най-вероятно бяха членове на фракцията на Калия. Едва ли в Убежището живееха външни лица, макар че мисълта за това не му се струваше чак толкова невероятна. Може би Гилдията бе организирала спасяването му, вербувайки недоволни Изменници или обещавайки им нещо — като познанието за лечителството, например — в замяна на спасяването му. Може би сачаканският крал имаше шпиони и тук, и искаше да изкара Лоркин от Убежището, преди да го нападне.

Проблемът бе, че и в двата случая не виждаше смисъл да го отвличат по този начин.

«Най-вероятно виновниците са от хората на Калия» — реши окончателно той.

Каза си, че не биха посмели да го убият, но продължаваше да се притеснява, че може да греши. Убийството на Изменник се наказваше със смърт, ала фракцията на Калия сигурно щеше да посочи, че той не е истински Изменник. Може би някой от тях се беше съгласил да поеме вината и да се жертва, за да освободи Убежището от присъствието му.

Когато се запита какво ли искат от него, отговорът накара сърцето му да затупка по-бързо, едновременно от страх и гняв.

«Каквото и да смятат да правят с мен, те възнамеряват да разчетат съзнанието ми. И когато го направят, ще изровят всичко, което знам за лечителството».

Това го накара да се зачуди какво би направил, ако поискат това познание в замяна на живота му. Едва ли щяха да го направят, тъй като не беше необходимо да го карат да им сътрудничи, но докато основите на лечителството можеха да се усвоят при едно разчитане на съзнанието, нищо не беше в състояние да замени опита и практиката.

«Ако го направят… ще им го дам ли? Опазването на познанието по-важно ли е от опазването на живота ми?».

Понякога си мислеше, че не е. Не му харесваше да укрива от тези хора познание, което би могло да спасява животи. Не можеше да ги обвинява за това, че са използвали нечестни тактики, за да го спечелят. Но той нямаше право да вземе това решение. Познанието бе на Гилдията. Очакваше ли тя от него да умре, за да защити правото ѝ?

«Наистина ли трябва да зачета авторитета на Гилдията? Казах на Денил, че всички

трябва да се държат така, сякаш съм я напуснал. Сериозно ли говорех? Считам ли се все още за магьосник от Гилдията?»

Похитителите не му оставиха много време да размишлява върху това. Звукът на отваряща и затваряща се врата отново накара сърцето му да затупка бързо. Лоркин чу стъпки. Нещо в ритъма им събуди гнева му. Той щеше да разпознае тези бърза, отсечена походка навсякъде.

_Калия_.

— Къде беше? От часове го пазим тук — оплака се някаква жена. Едната от пазачките, които го надзираваха и източваха силата му, предположи Лоркин.

— Не можах да дойда по-скоро. Наблюдават ме — отвърна Калия.

— Естествено. Някой друг би трябвало да свърши това — посочи втората пазачка.

— Аз съм лечителката на Убежището — отвърна хитро Калия. — Моят е отговорността да осигуря на хората ни най-доброто лечение.

Двете жени не отвърнаха нищо. Стъпките се приближиха. Лоркин чу изпукването на стави. Кожата го засърбя под превръзката на очите. Нещо хладно и живо докосна челото му. Той инстинктивно се дръпна от ръката. Внезапно нещо стисна главата му и я притисна към пода. Ерубата повърхност болезнено натърти тила му. Хладното докосване отново се появи.

Той почувства нечие присъствие, което витаеше около съзнанието му. Усети как то с лекота се плъзва в ума му. Макар това да засили главоболието му, той се опита да се бори с волята, която се зарови в спомените му. Но всичко беше безполезно. Нищо не можеше да спре търсенето и изследването на алчното съзнание.

— _Няма да ти се размине_ — каза той на посегателката. — _Ако използваш магия, за да изцеляваш хората, те ще разберат, не си откраднала познанието от мен_.

— _Но ти ми го даде доброволно — отвърна Калия. — Точно преди да си заминеш за дома. Разбира се, аз ще им кажа, че съм се опитала да те разубедя. Че съм ти казала да изчакаш, докато ти намеря водач, защото иначе ще измръзнеш до смърт. Но тъй като си просто един надменен киралиец, ти просто си отказал предложението ми. Така че сам си виновен за смъртта си._

— Няма да ти повярват_.

— _Разбира се. Но ще трябва да го приемат, защото няма да има свидетели_.

Лоркин усети как отчаянието заплашва да подкопае самоконтрола му. Той го отблъсна настрани и се опита да разсее Калия с други мисли, когато тя отново се гмурна в спомените му, опитвайки се да изкара на повърхността познанието на магическото изцеляване. Жената не му обърна никакво внимание, жадуваща да научи онова, което знае той. Едва след като задоволи любопитството си, тя се впусна да блуждае безцелно. И това изкара на повърхността спомени и факти, които той би искал да скрие от нея.

Съзнанието е предател и не се нуждае от много подтикване. Обикновено той би могъл да скрие тези спомени зад въображаеми врати в ума си и да ги скрие от останалите. Обикновено магьосникът, който бе влязъл в съзнанието му, щеше учтиво да заобиколи тези врати. Но не и Калия.

Тя се зарови в спомените от детството му в Гилдията, развеселена от това как му се присмиваха заради нисшия произход на майка му и това, че не е била омъжена; възликува, щом научи как сърцето му бе разбито от първата му любов, Берия; погледна с насмешка на очакванията, че той трябва да направи нещо героично като баща си; и с презрение на привличането му към Тивара…

Някакъв звук разруши концентрацията на Калия. Слухът на Лоркин му подсказа, че е бил силен, но тъй като вниманието му бе заключено в съзнанието му, той не можа да го усети. Внезапно отново се озова във физическия свят. Сетивата му се активизираха.

— Какво? — сопна се Калия.

— Проследили са те. Успяхме да им отвлечем вниманието, но предполагаме, че скоро ще се досетят.

Последва мълчание. Лоркин чуваше дишането на Калия.

— Готова ли си? — попита едната пазачка.

— Може би — отвърна Калия с несигурен тон, който го накара да настръхне. — Изправете го. Знам идеалното място, където да го скрия.

Лоркин усети как два чифта ръце го изправят на крака. Виеше му се свят, макар причината да бе липсата на храна и вода. После го побутнаха напред и той се озова в тясното пространство на някакъв коридор.

Глава 17

Надлъгване

Снегът, който беше паднал предишната нощ лежеше на преспи от двете страни на пътя. Най-плътен беше в сенките на дърветата, недокоснати от слънчевата светлина. Сония се приближи до прозореца и погледна към Наблюдателницата, чудейки се дали в сградата е по-студено, отколкото в градските къщи. Нещо привлече погледа ѝ към третата редица от прозорци.

«Да не би някой да наднича навън? — Тя се намръщи, взря се по-внимателно и в един от прозорците различи лицето на млада жена. — Лилия».

Момичето наблюдаваше каретата. За миг погледите им като че ли се срещнаха, но

Сония се намираше твърде далеч, за да реши дали просто не си въобразява. След това каретата се обърна и двете се изгубиха от погледите си.

«Десет години са много време — помисли си Сония. — Но поне ще е жива и в безопасност». Мислите ѝ се насочиха към Наки. Момичето липсваше от една седмица. Прислужниците ѝ бяха съобщили за отсъствието ѝ едва след като Наки не се бе появявала доста по-дълго от обичайното. Очевидно често бе изчезвала за няколко дни, без да дава обяснение. Целият персонал беше разпитан от магьосниците и предположенията за местонахождението ѝ бяха разследвани, но безуспешно. Свързаха се с роднините ѝ, но никой не беше виждал момичето.

Напоследък никой не бе посещавал Наки, но тя беше получила доста писма. Една от прислужниците разказа, че момичето не е изглеждало особено щастливо, след като е получило писмата, и веднага ги бе изгорило с магия.

«Но когато Калън посочи, че силата на Наки е била блокирана и тя не би могла да използва магия, прислужницата го погледна замислено. Тя каза, че наскоро е видяла Наки да хвърля писмо в огъня, но решила, че е от яд. Въобще не ѝ е хрумвало, че е защото Наки не може да използва повече магията си».

Калън бе попитал дали след изчезването на Наки писмата са спрели да пристигат. Прислужницата се замисли и кимна. «Умен е Калън — помисли си Сония. — Аз се канех да ги питам кога са започнали да идват писмата, но не и кога са спрели да пристигат».

Каретата забави ход и се спря в основата на кулата. Сония слезе и почувства как студения въздух я обгръща. Пазачите около кулата бяха добре опаковани. Тя устоя на изкушението да създаде щит около себе си и да затопли въздуха в него. Хладният въздух бе освежаващ а и винаги ѝ бе харесвало да вижда как дъхът ѝ се кълби пред устата. Като дете това ѝ се струваше като истинско вълшебство, макар обикновено да означаваше, че тя трепери от студ.

В съзнанието ѝ се появи спомен как се увива в едно старо палто, а краката започват да я болят, когато студът прониква през тънките подметки на обувките ѝ. В този миг вратата на Наблюдателницата се отвори и споменът избледня. Пазачът едновременно се кланяше и им махаше с ръка да влизат, за да избегне нахлуването на студения въздух в сградата.

След обичайната размяна на любезности с капитана и дежурния магьосник, един от другите пазачи поведе Сония нагоре по стълбите. Той отвори малкото прозорче на вратата на Лилия.

— Имате посетител, лейди Лилия — извика той. После затвори прозорчето и насочи вниманието си към ключалката. Когато вратата се отвори, пазачът отстъпи встрани, за да може Сония да влезе.

Лилия стоеше до стола, поставен край прозореца. Тя се ококори и погледна с надежда към Сония, преди да се вземе в ръце.

— Черна магьоснице Сония — каза тя и се поклони.

— Лилия — отвърна Сония. Когато се огледа, тя видя, че стаята е добре обзаведена и топла. На малката масичка до стола лежаха две книги. — Искам да ти задам няколко въпроса.

На лицето на момичето се смениха надежда, разочарование и примирение. Тя кимна, после посочи малката маса и двата дървени стола.

— Моля, седнете.

Сония прие поканата и изчака момичето да седне срещу нея, преди да срещне погледа ѝ.

— Наки не е била виждана повече от седмица. — Лилия изглеждаше разтревожена. — В дома ѝ не бяха намерени следи от насилие, нито обяснителна бележка. Претърсихме всички места, които, според прислугата, Наки е обичала да посещава. Сещаш ли се за нещо друго, което те не са знаели?

Лилия се намръщи.

— Няколко казанджийници. — Тя изброи имената им.

Сония кимна.

— Слугите ги споменаха. Нещо друго?

Лилия поклати глава.

— Някакви други приятели — примерно такива, с които вече не другарува?

— Не. Макар че… в Гилдията се носеха слухове, че е била близка с някаква прислужничка, но баща ѝ изхвърлил семейството ѝ.

— Да, свързахме се с тях, но и те не са я виждали. Имало ли е момчета, които са проявявали интерес към нея, макар тя да не им е обръщала внимание?

Лилия наведе поглед и лицето ѝ пламна.

— Не се сещам.

— Тя… имаше ли някаква връзка с престъпници — може би продавачи на роет?

— Аз… не знам. Сигурно е купувала роета от някого. Когато не го крадеше от запасите на баща си. — Лилия надигна глава. — Открихте ли нещо за убиеца му?

Сония се поколеба, раздразнена от смяната на темата. «Но тя е в правото си да проявява нетърпение, тъй като приятелката ѝ обвини нея за това».

— Не — отвърна Сония. — Поне онова, което са открили магьосниците, разследващи убийството, не е било достатъчно важно, за да бъде докладвано на Висшите машве.

— Значи… не го разследвате самата вие?

Сония се усмихна мрачно.

— Ще ми се да бях аз, но трябва да намеря магьосника-отстъпник. Убийството е в ръцете на Черен магьосник Калън.

— Но вие издирвате Наки.

— Предложих аз да те разпитам, защото двете вече сме разговаряли — общували — мисловно.

Лилия кимна.

— Според прислугата Наки е получавала писма, които са я ядосвали. Започнали са да пристигат малко преди смъртта на лорд Лейдън и са секнали в деня на неговата смърт. Знаеш ли нещо за тези писма?

Лилия поклати глава и въздъхна.

— Няма голяма полза от мен, нали?

— Онова, което един човек не знае, може да се окаже също полезно — отвърна Сония. — Това е доста интересно, тъй като Наки е била готова да ти се довери за книгата с инструкции за черната магия, но не и за писмата. Което означава, че те са много по-тайни.

— Че кое може да е по-лошо от черната магия? — попита тихо Лилия.

— Не знам. — Сония се изправи. — Но ние възнамеряваме да разберем. Благодаря ти за помощта, Лилия. Ако се сетиш за нещо, кажи на пазачите да ме повикат.

Лилия кимна.

— Добре.

Сония напусна стаята, усещайки погледа на момичето, забит в гърба ѝ. Когато заключи вратата, тя погледна към съседната стая. «Лорандра. Има ли смисъл отново да я посещавам? Предполагам, че след като вече съм тук…»

«Какво правиш, Наки? Къде си? Нарочно ли си отишла там или някой те е отвел насила? Още ли си жива»?

Стомахът на Лилия отново се сви. Тези въпроси се бяха въртели в главата ѝ цял ден. В началото ги беше окуражавала, с надеждата, че отговорите по някакъв начин ще изплуват на повърхността и тя ще повика Уелър и ще го изпрати да потърси Сония. С нейна помощ Наки щеше да бъде спасена — или просто намерена. Приятелката ѝ може би щеше да разбере, че Лилия никога не би я наранила. А може би Гилдията щеше да е благодарна за помощта ѝ и…

«Да ме пуснат оттук? Едва ли. — Лилия въздъхна. — Това може да се случи само ако по някакъв начин забравя как да използвам черната магия».

Тя спря да обикаля из стаята, седна и взе едната от книгите. Макар да бе започнала да разбира защо Уелър я е харесал — бойните сцени очевидно бяха описани с удоволствие — дори най-вълнуващата история не можеше да задържи за дълго вниманието ѝ. Не и когато човекът, когото обичаше най-силно на този свят, бе изчезнал. Тя отново остави книгата на масата.

От съседната стая се разнесе шум, който привлече вниманието ѝ. Лилия се заслуша в гласа на Сония, която говореше на Лорандра. Това бе странен разговор, защото в повечето случаи жената не бе склонна да отговаря на въпросите, а когато заговореше, обикновено сменяше темата. Макар нито една от двете да не бе казала нещо, което да се счита за неучтиво или заплашително, срещата им остави у Лилия впечатлението за сблъсък. Лорандра не искаше да сътрудничи. Лилия не бе изненадана, когато Сония се отказа и излезе.

След като вече нямаше какво да слуша, момичето започна да обикаля стаята. Почукване по вратата я накара да подскочи.

— Свърши ли с разходката? — чу се приглушен глас.

Лилия се усмихна накриво. След като тя бе свикнала да се ослушва за другата жена, нищо чудно, че и Лорандра постъпваше по същия начин.

— Засега — отвърна тя, приближавайки се до вратата.

— Да не би да си получила лоши новини?

— Да. Приятелката ми я няма. — Макар Лилия да беше разказала на Лорандра за Наки, тя я беше представила просто като своя близка приятелка.

— Знаеш ли къде може да е?

— Не. — «Лорандра сигурно ме е чула да го казвам… но сигурно е предположила, че лъжа Сония».

— Обзалагам се, че ти се иска да можеш да отидеш до града и да я намериш

— Да. Много. — Лилия въздъхна. — Но дори да не бях заключена тук, нямаше да знам къде да я търся.

— Смяташ ли, че е била отведена против волята си, или че се е скрила някъде?

Лилия се замисли.

— Защо ѝ е да се крие? Щеше да има смисъл, ако беше научила черната магия, но Черната магьосница Сония щеше да го прочете в съзнанието ѝ. Значи по-вероятно е да е била отведена против… — Лилия не можа да завърши изречението и потрепери. Но въпреки това се чувстваше малко по-добре. Това поне беше някакъв отговор. Дори и недобър.

— Кой би могъл да го направи?

— Не знам.

— Какво има тя, което останалите да нямат?

— Пари. Наследи богатството на баща си след смъртта му. — Сърцето на Лилия подскочи. — Може би е открила кой го е убил!

— Ако е така, значи най-вероятно е мъртва.

Сърцето на Лилия се сви. Тя не искаше да говори за това.

— Ами ако не е мъртва? — попита момичето. — Ако я държат в плен? Ако я изнудват? — «Или ако някой се опитва да я накара да му каже инструкциите от книгата за черната магия?».

Няколко секунди Лорандра не каза нищо.

— Предполагам, че няма да разбереш, докато Гилдията не научи и не си направи труда да ти каже. Смяташ ли, че ще го направят?

Лилия изтръпна.

— Не знам.

— Струва ми се, че Сония има някакви съмнения.

— Така ли? — Лилия се замисли, но не можа да си спомни нищо. В главата ѝ пулсираха единствено шок и притеснение за Наки.

— Да. — Лорандра почука тихо по вратата, сякаш барабанеше с пръсти. — Бих могла да ти помогна за това. Имам връзки в града. Много, много връзки. Повечето не са особено уважавани, и отчасти точно затова съм тук. Ако бях свободна, щях да ти помогна да намериш приятелката си или да научиш какво ѝ се е случило.

Лилия се усмихна, макар да знаеше, че жената не може да я види.

— Благодаря. Хубаво е да знам, че би го направила, ако имаше възможност. — «Колко е странно, че тази жена, която Гилдията счита за престъпница, разбира по-добре от всеки друг какво преживявам. Но пък нали всички казват, че лоялността е важна за Крадците и хората от престъпния свят».

— Силата ти е била блокирана, преди да те вкарат тук, нали?

— Разбира се. — Лилия се намръщи при смяната на темата.

— Някога опитвала ли си да разбиеш блокадата или да я заобиколиш?

— Не.

— Защо не?

— Защо да си правя труда? Черната магьосница Сония я е поставила там. Едва ли ще успея да разбия блокада, направена от нея. Само ще си докарам главоболие.

— Значи… значение има колко е силен магьосникът, който издига бариерата? Или дали е черен магьосник?

Лилия поклати глава.

— Не знам. Знам само, че разделя волята от силата, независимо колко си силен.

— Но не разделя Контрола, в противен случай досега да сме мъртви.

— Разбира се.

— Как го правят?

— Не знам. — Лилия потрепна. Днес бе казала доста пъти «не знам».

— Струва ми се, че черните магьосници не са по-силни от обикновените магьосници, а просто имат по-различна магия. И по-различен начин да я контролират.

— Не са по-силни, докато не вземат сила от другите — поправи я Лилия. — Макар Сония и Калън да са били по-силни от повечето магьосници и преди да научат черната магия, сега не са по-силни от преди. Не им се позволява да черпят сила без разрешение, а то ще им бъде дадено само ако страната ни бъде нападната или бъде изправена пред друга заплаха.

— _Наистина_ ли? Значи съм права. Това е друг вид магия.

Тонът на Лорандра беше като на човек, който току-що е научил нещо и е много доволен от това. «Щом тя не го знае… дали трябваше да ѝ го казвам? Но пък е права. Аз не научих черната магия като отнех нечия сила; научих я, докато се опитвах да почувствам силата си по друг начин».

— Значи силите им са различни — посочи Лорандра. — Те могат да правят неща, които другите магьосници не могат. Като да разчитат съзнания, например. Могат да заобиколят защитите, за разлика от обикновените магьосници.

— Да. Това е ясно на всички.

Лорандра отново замълча, но не за дълго.

— Струва ми се, че ако можеш да правиш различни неща с ума си, това би означавало, че и блокадата на съзнанието ти трябва да е различна. Дали Сония ти е направила обичайната блокада? Не ми отговаряй — додаде тя на глас. — Просто мисля на глас. Но ако можеш ми отговори: досега някой блокирал ли е силата на черен магьосник?

— Не знам такова нещо. В историята няма уроци, където да го споменават.

— Мисля, че трябва да се опиташ да заобиколиш бариерата. Щом досега никой не е блокирал силата на черен магьосник, а черната магия не признава обикновените ограничения, как могат да са сигурни, че са го направили?

Лилия впери поглед във вратата. Сърцето ѝ заби по-бързо. Искаше ѝ се да посочи, че Сония просто ще замени блокадата. «Стига да разбере, че я няма. Ако не използвам магия, когато наоколо има хора, никой няма да разбере». Но тя пропускаше очевидните последствия от евентуалния успех: Лорандра нямаше да иска да остане в Наблюдателницата. «Тя ще поиска да излезе оттук».

При обикновени обстоятелства Лилия щеше да откаже, защото знаеше, че Сония и Калън ще я проследят и ще я накажат, а наказанието за бягство бе по-лошо от затвор.

«Сигурно ще ме екзекутират».

Но ако намереше Наки, може би щеше да си струва. Здравият разум ѝ подсказваше, че тя не познава достатъчно добре града, за да намери приятелката си, преди Гилдията да я залови, но тук имаше една жена, която го познаваше достатъчно добре. Която познаваше подземния свят, където най-вероятно бе затворена Наки. Която искаше да помогне на Лилия.

Повече от всичко на света тя искаше да намери Наки, но какво всъщност искаше Лорандра?

«Иска да ми предложи помощта си в замяна на освобождаването ѝ от затвора — помисли си Лилия. — Трябва да я накарам да се съгласи на някои условия».

— Според теб колко време ще е необходимо, за да намерим Наки?

Лорандра се засмя.

— Много си бърза, лейди Лилия. Не мога да ти кажа съвсем точно. Трябва да намеря моите хора, и ако те все още не знаят, ще имат нужда от известно време, за да я открият.

— Смяташ ли, че ще можем да се измъкваме всяка нощ и да се връщаме на сутринта без пазачите да разберат? — «Така ще имаме повече време, отколкото ако избягаме и Гилдията ни подгони. Ако е необходимо, бихме могли да прекараме седмици в търсене на Наки. Разберат ли, че всяка вечер сме се измъквали навън, може и да ми простят, защото винаги сме се връщали. Може дори да намерим Наки, без Гилдията да разбере, че някога сме напускали Наблюдателницата».

— Възможно е. — Тонът на Лорандра бе неразгадаем. — Зависи от това дали ще успяваме да влизаме и излизаме, без никой да ни забележи. Ако имах достъп до силата си, бих могла да левитирам…

— Аз мога да го направя — каза бързо Лилия. Тя не искаше да бъде уговаряна да освободи силата на Лорандра. И без това щеше да е достатъчно лошо да пусне жената на свобода, но освобождаването ѝ в града с пълен контрол върху силата ѝ беше нещо съвсем различно. — И така… ако успея да ни измъкна оттук, обещаваш ли да ми помогнеш да намеря Наки?

Да.

— И ще се опитаме да се измъкваме и да се връщаме тук без никой да забележи?

— Да.

— Тогава ще го направя. Ако успея да премахна блокадата.

— Щом си научила черната магия от първи опит, подозирам, че и тук ще е така. Или ще успееш да го направиш, или няма.

— Надявам се. Докато се опитвам, ти помисли как да се измъкнем оттук.

— Добре. Успех.

Лилия се отдръпна от вратата. Поколеба се, после отиде до стола край прозореца и седна в него. Затвори очи и започна да брои на ум, за да се успокои и съсредоточи. Когато се почувства готова, тя се вгледа вътре в себе си и веднага усети блокадата. Всеки път, когато бе правила това упражнение, тя веднага бе откривала кълбото енергия. Но сега нещо препречваше пътя ѝ. Приличаше на магически щит или бариера, но същевременно не беше.

Лилия внимателно го побутна. Той устоя. Момичето отново го натисна, но щитът стоеше на мястото си като твърда, студена стена. «Трябва да се опитам по-силно. Сигурно ще боли. Трябва да съм готова за това». Тя се опита да се стегне, но нямаше представа как да го направи мисловно. В мозъка ѝ нямаше мускули, които да се напрегнат.

Тя събра цялата си решителност и се хвърли срещу стената. Изведнъж остра болка проряза съзнанието ѝ. Тя изпъшка, отвори очи и се хвана за главата. Такова главоболие не бе изпитвала досега.

«Ох. Това беше ужасно». Лилия се залюля в стола, съсредоточи се в дишането си и зачака болката бавно да отшуми. После отново затвори очи и се фокусира върху бариерата. В нея се надигна подсъзнателна неохота да се приближава близо до нея.

«Обичам Наки. Трябва да ѝ помогна. Трябва да намеря начин да премина през това».

Тя огледа бариерата.

«Колко ли е силна?» Но в нея не се усещаше сила. Тя просто беше там.

Тя се замисли за това, което Лорандра беше казала — че черната магия е просто различен вид магия. Спомни си инструкциите от книгата.

«При всяко обучение чиракът се научава да си представя магията си като съд — бутилка или кутия. Колкото повече научава, толкова по-добре разбира онова, което му предават сетивата му: че тялото му е съд и че природната бариера на магията, кожата му, задържа енергията в тялото му».

«Моето тяло е съд» — каза си тя и потърси усещането, което бе изпитала преди. То се появи веднага и момичето почувства прилив на вълнение. Обърна се към бариерата. Тя все още стоеше на мястото си.

Но това вече нямаше никакво значение. Блокадата пазеше мястото, където я бяха учили да търси магията си, но сега цялото ѝ тяло бе пълно с магия. Тя можеше да източва енергия отвсякъде…

Лилия отвори очи. Тя посегна към магията си и почувства реакцията ѝ. Използва я, за да повдигне книгите на Уелър от масата. Изпълни я усещане за триумф.

Успях!

Лилия скочи от стола и изтича до вратата.

— Успях! — възкликна тя. — Права беше!

— Много добре. Сега се махни от вратата и пази тишина — рече Лорандра тихо. — Чувам, че някой идва.

Сърцето на Лилия пропусна един удар. Тя отстъпи от вратата и се ослуша. И наистина отвън се чуха стъпките на сам човек.

— Вечерята — каза тя. — Ще поговорим после.

— Добро момиче.

Лилия се отдръпна от вратата и отиде до малката масичка, където се хранеше, и зачака влизането на Уелър. Възторгът от постижението ѝ се сблъскваше с вината заради онова, което се канеше да извърши.

«Отивам да търся Наки — каза си тя. — Няма значение какво ще се случи с мен след това, стига тя да е в безопасност».

Лоркин имаше усещането, че от дни очаква някой да го убие, без да знае дали му остават минути или часове живот. Макар успешно да се бореше с паниката, която заплашваше да го завладее, гаденето не спираше да го тормози. Всеки път, когато одраскването с нож обявяваше източването на насъбралата се сила, той се чудеше дали този път изтощението нямаше да го изпрати в небитието. И всеки път след края му го заливаше горчиво облекчение. «Едва ли точно пазачите ще ме довършат — каза си той. — Калия ще предпочете сама да приключи с това».

Дали? За нея сигурно щеше да е по-безопасно, ако някоя по-нисша магьосница се отърве от него. Тогава Калия можеше спокойно да заяви, че не го е убила тя, ако покрай смъртта му възникнат някакви подозрения. Но ако разчетяха съзнанието ѝ, той не виждаше как жената щеше да скрие факта, че е издала заповедта за убийството му.

Един нов звук накара сърцето му да заблъска в гърдите му: вратата се отвори и затвори. А гласът на Калия, който се разнесе след миг, накара косата му да настръхне.

— Време ли е? — попита пазачката.

— Не още. Искам да съм сигурна, че съм научила всичко необходимо.

Стомахът му се сви. Той чу приближаващи се стъпки и не се изненада, когато силен тласък го притисна към пода. Изпита леко удовлетворение, когато чу как Калия изпъшка от положеното усилие. Студените ѝ пръсти докоснаха челото му и той потрепери, когато злобното ѝ присъствие изпълни съзнанието му.

Внезапно той усети, че Калия бърза. Ровеше трескаво из спомените му и сграбчваше веднага онези, които бяха свързани в лечителството. След това като че ли се насили да действа по-спокойно и да прегледа онова, което бе научила предишния ден. Лоркин знаеше, че тя вижда как приложението на познанието се оформя и изчиства в зависимост от болестта или състоянието, но нямаше време да рови за подробности. Налагаше се да научи останалото чрез проби и грешки. Сега единственото, което искаше да научи, бе най-добрият начин да не нанася вреди.

— Говорителко…

Гласът на пазачката прозвуча глухо, като че ли от другата страна на стена или врата. Калия се спря, неохотно напусна съзнанието на Лоркин и се изгуби от сетивата му. В гърдите му се надигна гняв. «Ако някога научиш истината, Тивара — помисли си той, — погрижи се тази жена да си получи заслуженото».

— Няма друг изход от…

— Млъкни — сопна ѝ се Калия. Гласът ѝ прозвуча по-близо, сякаш отново се беше навела над него.

След това той разбра за какво се бяха ослушвали. Стъпки. Гласове.

Калия изруга.

До ушите му достигна звукът от отваряща се врата. Някой стреснато си пое дъх.

— Махни СЕ _от неш_!

— Тивара, недей — нареди друг глас.

_Тивара_! Сърцето му подскочи. Силата, която го притискаше към пода, изчезна. Той се опита да се надигне до седнало положение и да свали превръзката от очите си чрез търкане в стената до него. Внезапно нечии пръсти го докоснаха по лицето, но този път те бяха топли.

— Почакай. Нека сваля това — промърмори гласът на Тивара. Превръзката се повдигна нагоре и неохотно падна от главата му. Той примигна на ярката светлина и се ухили при вида на клекналата пред него Тивара, която го гледаше загрижено.

— Ранен ли си? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Не. Не и когато си тук. — Той не спираше да се усмихва. — Няма ли да си навлечеш

неприятности заради това, че говориш с мен?

— Стига глупости. Обърни се.

Той се подчини и почувства как превръзката на ръцете му пада. В същото време съзнанието му внезапно се освободи от ограничението, което досега не бе усетил. Щом погледна към превръзката, той видя блед жълт камък, пришит към бинта.

«Завързали са ме с бинтове. — Това, че бяха използвали материал, който би трябвало да се използва за лекуване, го накара да ги презира още повече. — Камъкът ли ми пречеше да ги призова мисловно? Предполагам, че е било нужно да създадат нещо такова, в случай че трябва да попречат на някой пленник да издаде местоположението им».

Тивара се изправи и му помогна да се надигне на крака. Зави му се свят. Заля го облекчение, че повече няма защо да се притеснява какво ще му се случи. Едва устоя на внезапното желание да я целуне. Тя се обърна към стаята и той неохотно откъсна очите си от нея, за да погледне към останалите Изменници в стаята.

Пред Калия се бяха изправили две Говорителки. Едната беше Савара. Другата —

Халана. В коридора зад тях имаше още магьосници.

— Научи ли се от него как да лекуваш с магия? — попита Савара.

Калия сви рамене.

— Може и да съм.

Савара погледна към Лоркин.

— Успя ли?

Той кимна, после потрепери, спомняйки си съзнанието, което ровеше в спомените му. Облекчението и въодушевлението от спасението му се изпариха. «Това никога няма да го забравя» — помисли си той. Щеше непрекъснато да се връща в кошмарите му.

— Ти наруши законите ни — каза Савара на Калия. — Ще бъдеш съдена.

— Разбира се — отвърна Калия. — Да започваме тогава. — Тя излезе от стаята с високо вдигната глава. Халана я последва.

Савара погледна към двете пазачки.

— Отведете и тях — нареди тя.

Чакащите магьосници влязоха в стаята и изкараха навън двете жени.

Тивара не помръдна от мястото си. Лоркин я погледна. Тя го зяпаше със странно изражение на лицето.

— Какво?

Тя се усмихна. После хвана главата му с двете си ръце и го целуна.

През тялото му премина вълна от желание, последвана от замайване. Той я прегърна, както за да я придърпа към себе си, така и за да не падне. Тя се засмя и леко се отдръпна.

— Като че ли не си съвсем здрав, нали? — попита жената. — Непрекъснато са ти източвали силата. Поне храниха ли те?

— Ами — отвърна той, опитвайки се да се съсредоточи върху въпросите ѝ. — Да, да и не.

— Не мога да приема, че си съвсем здрав — рече тя.

— Едва ли приятелките ти Изменници ще се съгласят с теб.

— Дори Калия ще признае, че източването на силата против волята на човек може да нанесе големи вреди. Затова законът ни го забранява. Тя ще…

Бърборенето ѝ му дойде в повече. Лоркин я прекъсна с целувка. Тя продължи дълго и за негова голяма изненада той пръв се откъсна от нея.

— В книгите всичко е объркано — каза той.

Тивара се намръщи.

— Книги ли? Какви книги?

— Които киралийките харесват толкова много. В тях винаги мъжете спасяват жените. Твърдят, че обратното не може да се случи, защото не е вълнуващо и никой няма да го чете.

— И ти не си съгласен с това?

— Не. — Той се ухили. — _Много_ е вълнуващо дори.

Тя завъртя очи и се отдръпна въпреки протестите му.

— Хайде. В Убежището ще избухне един изключително вълнуващ скандал и хората ще искат да чуят и твоето виждане за случилото се.

— Не могат ли да почакат?

— Не.

Той въздъхна.

— Много добре. Май просто ме е страх, че напуснем ли тази стая, повече няма да поискаш да ме целунеш. Какво те накара да промениш мнението си за мен?

Тя се усмихна.

— Никога не съм си променяла мнението. Просто промених намеренията си към теб.

— Очевидно ще трябва да благодаря на Калия за това.

Тивара го изблъска от стаята. — Да не си посмял!

Глава 18

На лов

В кабинета на Разпоредителя Оусън беше много топло. Твърде топло дори, помисли си Сония. Тя се зачуди дали Оусън го поддържа така или трябва да обвинява някой от другите Висши магьосници. Отоплението с магия беше лесна работа, далеч по-трудно бе охлаждането.

Висшите машве бяха насядали по обичайните си места. Както винаги, това означаваше, че тя и Калън стояха от двете страни на бюрото на Оусън. Всички чакаха мълчаливо с мрачни лица. Вратата на кабинета се отвори и всички се обърнаха, за да видят как в стаята влизат капитан Сотин и един млад пазач, придружавани от воина, който предишната вечер бе охранявал Наблюдателницата. И тримата бяха леко пребледнели под изпитателните погледи на Висшите машве. Тримата се приближиха до бюрото на Оусън и се спряха, очевидно колебаейки се дали трябва да се обърнат към Разпоредителя или към останалите магьосници.

Капитанът избра да се поклони на Оусън и стражът побърза да го последва.

— Разпоредителю — бързо изрече капитанът.

— Капитан Сотин — отвърна Оусън. — Благодаря ви, че дойдохте. А това е? — Оусън погледна към стражника.

— Стражник Уелър, Разпоредителю. Той отговаряше за нуждите на лейди Лилия. Не беше на пост през цялата нощ, но е — беше — единственият пазач, който поддържаше редовни контакти с нея.

Оусън кимна и махна с ръка към останалите магьосници.

— Разкажете им какво знаете, капитане.

Мъжът се обърна към матовете.

— Дежурните докладваха, че не са забелязали нищо и се кълнат, че никой от тях не е заспивал, пил или правил нещо друго, което да го отвлича от задълженията му. Откъм стаите на затворниците или отвън не са се чували никакви звуци. Но в един момент вратата към стаята на лейди Лилия се оказала отворена, както и вътрешната врата между нейната стая и стаята на Лорандра.

— Според вас как са били отворени? — попита лорд Болкан.

— Не мога да кажа. Не изглеждаше като да са били насилвани. Ключовете бяха по местата си. Значи са били отворени или с шперц, или с магия. — Капитанът се намръщи. — На външната врата на Лорандра бяхме сложили втора ключалка, но не и на вътрешната.

— А на външната врата на Лилия?

Капитанът сви рамене.

— И тя се заключваше двойно. Щом я затворихме вътре… всъщност предположихме, че едва ли знае как да разбива ключалки.

— Тъй като никоя от тях не може да използва магия, трябва да предположим, че Лорандра е разбила вътрешната врата и външната врата на Лилия — каза Винара. — След като са излезли от стаите си, как са се измъкнали от кулата?

— Не са могли да се измъкнат по стълбището към първия етаж, защото то свършва пред канцеларията, в която винаги има хора — каза капитанът. — Мислим, че са се измъкнали през покрива. Там няма пазачи, но капакът на тавана беше заключен отвътре и блокиран с магия…

Той погледна към Воина, който бе дежурен.

— И двете бяха непокътнати — промърмори младият мъж.

— … но открихме, че куполът на старата обсерватория се е разхлабил и може да бъде повдигнат достатъчно, за да може отдолу да се промъкне някой с по-крехко телосложение — завърши капитанът.

— Той е направен от стъкло и е много тежък — посочи лорд Пийкин, поклащайки глава. — Съмнявам се, че лейди Лилия и една възрастна жена ще могат да го повдигнат, дори ако действат заедно.

— Сигурно са го направили — каза Винара.

— А как са слезли от покрива? — попита лорд Гарел. — Има ли следи от използването на въжета или стълба?

Капитанът поклати глава.

— Вярвате ли, че хората ви казват истината? — попита лейди Винара капитана.

Мъжът се изпъна и кимна.

— Напълно. Те са рядко почтени хора. — Той се поколеба. — А ако не бяха и бяха позволили на затворниците да избягат, сигурно щяха да се престорят на упоени или да си измислят някакво друго извинение. А те бяха озадачени и засрамени, и дори се наложи да уговарям някои от тях да не напускат.

Стражникът, който стоеше до него, наведе глава.

— Страж Уелър — каза Оусън. — Забелязахге ли нещо в поведението на лейди Лилия, което да подсказва, че е замисляла бягство?

Младият мъж поклати глава.

— Според тя не е разполагала с достатъчно време да го обмисли. Все още се опитваше да проумее онова, което ѝ се беше случило. Тази сутрин намерих една бележка. — Той извади лист хартия от джобчето на гърдите си, разгъна го и го подаде на Оусън. — Беше в една от книгите, които ѝ дадох, затова мисля, че целта ѝ е била аз да го намеря.

Разпоредителят прочете бележката и повдигна вежди.

— «Трябва да намеря Наки. Ще се върна на сутринта» — прочете той.

— Не се е върнала — каза Винара. — Или е излъгала, или нещо ѝ е попречило да го направи.

— Защо ѝ е да лъже? — попита Пийкин.

— Може би е смятала, че така ще спечели повече време — отвърна Гарел. — Ако бяхме открили липсата ѝ още снощи, можехме да изчакаме завръщането ѝ.

— Но как са успели да слязат от покрива? — попита Оусън. — Какво е разстоянието до земята — или до най-близкото дърво?

— Ако са се спуснали долу, са щели да бъдат забелязани от пазачите. Дърветата се намират доста по-надолу по склона и са по-ниски от кулата — каза капитанът. — Ако са използвали въже, то би трябвало да е завързано много здраво, и те са се спуснали по него. Но проблемът е как да го завържат, без никой да ги забележи. — Той поклати глава. — Винаги сме смятали, че ако Скелин се опита да спаси майка си през покрива, той ще левитира дотам.

— Обзалагам се, че го е направил и никой не е забелязал — каза Винара. — Но защо му е да взима Лилия…? — Внезапно на лицето ѝ се изписа ужас. — О!

Стаята утихна. Сония погледна към Калън, чудейки се дали той вече се е досетил за онова, което Винара току-що бе осъзнала. Магьосникът се беше насилил да изглежда спокоен. «Да, той е наясно каква е опасността — и се чуди какво да направи по въпроса». Тя устоя на изкушението да се усмихне, защото знаеше, че това ще бъде разбрано погрешно.

— Защо са били поставени в съседни стаи? — попита внезапно Гарел. — Лукава отстъпница и глу… поддаваща се на манипулации млада жена. Предпоставка за случването на някаква беда. Лилия е можела да каже на Лорандра как да използва черната магия, без дори да напускат стаите си.

Някои от Висшите машве погледнаха към капитана. Гарел и неколцина други гледаха към Сония и Калън. Сония се обърна към Ротан, който срещна погледа ѝ с многозначително изражение. Той я беше предупредил, че може да бъде обвинена за бягството на Лилия, тъй като беше посетила и двете с Лорандра, без да забележи някакви недостатъци в съседството на стаите им.

— Казаха ни, че трябва да се отнасяме добре с тях — отвърна капитанът — Решихме, че тъй като и двете са жени, могат да си правят компания. Сега… сега разбирам, че съм бъркал.

Сония се изпълни със съчувствие към мъжа. Очевидно бягството на двете жени не беше изцяло по негова вина. Тя се намръщи. «Дали не се опитва да поеме цялата вина, за да спаси хората си?».

— Сега Лилия и Лорандра сигурно правят компания на Скелин — каза Оусън. — Аз…

На вратата се почука и той млъкна. Обърна се към нея, присви очи и я отвори.

В стаята влезе Дориен.

— Простете за прекъсването, Разпоредителю — каза той. — Мисля, че имам информация, която може да се окаже важна за това обсъждане.

Вратата се затвори зад гърба му и Оусън му махна.

— Каква е тя, лорд Дориен?

— Тази сутрин в болницата дойде жена, прислужваща в една от къщите във Вътрешния град с изглед към Гилдията — каза магьосникът. — Мина известно време, докато я види лечител, защото тя очевидно не беше болна — додаде сухо той. — Тя ни каза, че предишната нощ е видяла две жени да прескачат стената, няколко часа след стъмване. Едната била стара с тъмна кожа, другата била млада и бледа. Когато чула за затворниците, които са избягали от Гилдията, тя си спомнила това и дошла да ни каже.

— И с тях е нямало никой друг? — попита Оусън.

— Да.

Сония се намръщи. «Значи, ако Скелин не ги е спасил, тогава как…» Постепенно в нея започна да се заражда едно подозрение и стаята изведнъж вече не ѝ се струваше толкова топла. «Не може да е…»

— Защо е дошла в болницата? — попита лорд Пийкин. — Защо не тук?

Дориен се усмихна накриво.

— Защото услугите, които предлага, не са почтени.

— Откъде знаете, че казва истината? Поиска ли ви пари? — попита Гарел.

— Не знам и не, не поиска — отвърна Дориен. — Подозирам, че тя, също както останалите хора в града, е изплашена при мисълта, че наоколо бродят отстъпница и черна магьосница.

— Как успяха новините да се разпространят толкова бързо? — попита Винара,

оглеждайки стаята. Оусън въздъхна.

— Сигурно на някой му се е изплъзнало от езика — рече той. — Вече се е разчуло; нека обсъдим какво означава информацията на тази жена. Лорд Дориен, благодаря, че ни я съобщихте.

Дориен леко се поклони и излезе. Разпоредителят се обърна към капитана, стражника и воина от Наблюдателницата и им благодари за помощта. Тримата схванаха намека и също излязоха от стаята. Щом в стаята останаха само Висшите машве, Оусън излезе пред бюрото си и скръсти ръце.

— Остава ни само една надежда. Освен ако Скелин не е оставил Лилия и Лорандра сами, след като ги е освободил, значи те са действали сами. Сега по-важното е да ги намерим, преди да са се срещнали с него. — Той погледна към Калън. — Това е вашата задача. Намерете ги.

Калън леко наклони глава и тръгна към вратата.

Оусън се обърна към Сония.

— А вашата, както обикновено, е Скелин. Намерете го.

Сега не бе подходящият момент да събужда съмнения чрез възраженията си, че ако беше толкова лесно, досега да го е заловила — нито пък да се възмущава, че Оусън ѝ дава заповеди като на някой безмозъчен войник. Затова просто се обърна и тръгна към вратата.

«Доколкото касае Гилдията, аз съм безмозъчен войник — помисли си горчиво тя, докато вървеше по коридора. — Затова ми позволиха да остана. Аз съм техният черен магьосник, който ще бъде изпратен да воюва от тяхно име, и те предпочитат да правя онова, което ми нареждат, вместо да давам предложения какво да се прави. Тогава щом искат да рискувам живота си, за да спася техните, ще се наложи да приемат, че понякога върша нещата както аз си знам».

Дориен я чакаше на стълбището пред Университета, а наблизо стоеше каретата му.

— Реших, че ще имаш нужда от превоз — каза той.

Тя внезапно изпита подлудяващо желание да го прегърне, но устоя на порива, досещайки се какво ще си помисли Алина, ако някой ги види и го спомене пред нея.

— Трябва да си уговорим среща със Сери — каза Сония, докато се качваше в каретата. — Колкото се може по-скоро.

— Така си и помислих— отвърна Дориен. — Дано съм постъпил правилно, като му изпратих послание.

Тя кимна.

— Благодаря. Що се отнася до това дали си постъпил правилно… надявам се да е така. Ако Аний умре, защото Гилдията иска да си свършим бързо работата, не мисля, че някога ще си го простя.

Лицето на Дориен стана сериозно.

— Нито пък аз.

Макар да бе малък кораб, построен, с цел да развива висока скорост, вътрешността на «Инава» бе изненадващо просторна. Екипажът от роби спеше под палубата. Денил бе надникнал веднъж и бе видял няколко редици хамаци, които се полюляваха като празни шушулки на някакво екзотично дърво. Над палубата имаше само две спретнати стаички — една за капитана и една за гостите.

В стаята за гости имаше две сгъваеми легла и маса, която можеше да се разпъне в едно по-голямо легло. През последните три дни бе използвано само леглото на Тайенд, тъй като той прекарваше почти цялото време в сън под влиянието на лекарството против морска болест. Всички прекарваха нощите на брега, в именията по крайбрежието.

Лекарството против морска болест, което Ачати бе дал на Тайенд, го приспиваше, но елийнецът приемаше всичко, без да се оплаква и прекарваше по-голямата част от дневното пътуване, похърквайки тихичко в леглото си. Когато времето беше хубаво, Денил и Ачати си намираха занимания на палубата, а по време на буря влизаха вътре. Сутринта на третия ден донесе дъжд и студове, така че те предпочетоха да стоят вътре на топло.

— Снощи ашаки Накаро ми даде това — каза Ачати тихо, за да не събуди Тайенд, и остави една книга на масата. — Каза, че вътре можем да намерим нещо полезно за Дюна.

Денил взе книгата. Тя нямаше заглавие, но липсата му веднага бе обяснена при отварянето ѝ, щом Денил забеляза датите срещу вписванията. Това бе поредният архив.

С>

«Пристигнахме в лагера. Първото ми впечатление бе, че е твърде голям; за да бъде наричан така, и мнозина от атаките бяха възприели навика на робите да го наричат Лагерния град. Очаквам скоро да го нарекат на някого. Не на краля, в случай че начинанието се провали. По скоро атаки Ханива».

С$

— Ханива — каза Денил. — Не отиваме ли там?

Ачати кимна.

— Това е пристанищен град, който се намира най-близо до земите на племето Дюна. Лагерът се е намирал доста по-навътре в сушата, на един стръмен хълм, но Ханива е бил достатъчно умен, за да не го кръсти на себе си. Той е знаел, че всички опити на сачаканците да управляват Дюна и да заселят земите им са претърпявали неуспех в миналото, и нямал намерение да рискува името му да бъде запомнено с поредния провал.

Денил наведе поглед към книгата, отгърна страницата и я прегледа набързо.

— Значи това е архивът на този опит?

— Да. По-скоро дневник, отколкото архив.

— Той е на по-малко от сто години.

Ачати кимна.

— Повтаряли сме тази глупост дори в по-нови времена. Някой решава, че завладяването на нови територии носи слава и че Дюна са най-добрия начин да я спечели. Много по-лесен от Киралия или Елийн. Всъщност повече от един крал в миналото ни е изпращял някой свръхамбициозен атаки срещу Дюна, най-вече за да му намира работа.

— И Дюна сигурно са им се отблагодарили за това.

— Оцеляването им заслужава възхищение. В земя, населена от примитиви, с малко магия, човек би очаквал да срещне слаба съпротива. Но ето как са успели да ни победят: не са се биели с нас. Отстъпвали са към вулканичните земи и са чакали, докато сме опитвали да завладеем земята им, което винаги е водело до едно: глад за нашествениците, събиране на багажа и връщане обратно на юг. — Ачати се засмя горчиво. — Решението на Карико да завладее Киралия е било необичайно находчиво и смело.

— И въпреки това не се смята за добра идея, надявам се — рече Денил.

— Не. — Ачати се изкиска. — Макар да подозирам, че тази идея е хрумвала на крал Амакира. В случай че се сблъска с някой твърде амбициозен ашаки, който не може да бъде убеден да нападне Дюна, то Киралия изглежда способна да се защити.

Денил почувства студени тръпки по гърба си. Той погледна към Ачати, който се усмихна накриво.

— Нека не поставяме това на проверка — предложи магьосникът, подбирайки внимателно думите си. — Най-вече защото ако се окаже, че грешим, ще се изправим пред един твърде амбициозен ашаки в по-добра позиция от преди, а ако го победим, далеч няма да сме тихият, злопаметен съсед, какъвто е било племето Дюна.

— Уверявам те, че не го обмисля сериозно.

— Радвам се да го чуя.

Ачати посочи книгата.

— Чети — подкани го той.

Денил продължи оттам, докъдето бе стигнал. За негова изненада дневникът описваше

как на туземците е било заплащано да доставят храна от долината под укреплението. Нима Дюна не са знаели какви са намеренията на сачаканците?

С>

«Стана ясно, че водачите нямат пълна власт над хората си и затова не могат да подпишат договора като собственици на земята. Като че ли властта се поделя между туземците, известни като Пазители на знанието. Ашаки Ханива поиска да се срещне с тях. Очевидно това бе невъзможно. След доста обърквания и неправилен превод стана ясно, че никой не знае кои са Пазителите. Това беше ужасно объркващо».

С$

Докато Денил четеше, той бе окуражен от очевидното намерение на Ханива да договори мирно предаване на земята. Това не беше някакво брутално завоевание… все още. Ханива бе опитал няколко различни подхода, но макар Дюна да изглеждаха отзивчиви и податливи на идеята за продажба, очевидно нямаше явен собственик на земята.

«Като че ли те смятат, че земята принадлежи на всички и същевременно на никой. Когато ашаки Ханива попита дали това означава, че той също е собственик, те отвърнаха утвърдително. Може би заради това досега не са се съпротивлявали на предишните ни опити да завземем земята».

Денил се замисли над това странно отношение към собствеността над земята. Като че ли те смятаха, че никой не я притежава. Това бе интересна концепция. «И не твърде различна от идеята, че човек не може да бъде притежаван. Нищо чудно, че сачаканците, с тяхното приемане на робството, не са успели да разберат начина на мислене на туземците».

Начинът им на мислене нямаше да е толкова практичен, ако земята им не бе толкова сурова. Докато Денил четеше дневника, той научи, че Ханива и партньорите му ашаки най-накрая се бяха отказали да се сдобият с някакъв документ, че притежават земята, прогонили Дюна и се заселили там. В края на архива вече се споменаваше, че реколтата не се получава толкова добра, колкото са се надявали.

Докато Денил четеше, Ачати пишеше в своя дневник. Когато магьосникът остави книгата на масата, той го погледна и също остави писалката си настрани.

— Какво научи от нея?

— Че Дюна са доста интересен народ. Те очевидно имат съвсем различен начин на мислене.

Ачати кимна.

— Нищо чудно, че са оцелели толкова дълго.

— Трябва да разговаряме с тези Пазители на знанието — ако все още съществуват. — Денил се намръщи. — Но щом никой не знае кои са те, това ще се уреди трудно.

— Трудно? Ще бъде невъзможно.

— Предполагам, че Пазителите се знаят кои са.

Сачаканецът го погледна замислено и се усмихна.

— Разбира се. Значи просто ще трябва да поразпитаме и да видим кой ще си признае.

— Предполагам, че няма да го направят, освен ако не решат, че не представляваме заплаха. Трябва да обявим, че искаме да говорим с някой от Пазителите и да видим дали някой ще дойде при нас.

Ачати се намръщи.

— Така ще стане много бавно. Всички туземци смятат сачаканците за заплаха.

— Но въпреки това продължават да работят с вас. Унх, например. И търговците на пазара.

— Следотърсачеството не включва разкриването на тайните на народа им. Нито търговията.

— Така е — съгласи се Денил. — Затова трябва да ги накараме те да дойдат при нас. Това не е нещо, което можем да постигнем насила. Пък и вече сте се опитвали.

Ачати кимна.

— Така е. Ние не сме търпелив народ. — Той погледна към Денил и се усмихна. — Не се и съмнявам, че ще успееш да ги убедиш да поговорят с теб. Дано присъствието ми не ти попречи.

Денил срещна погледа му.

— Ще се обидиш ли, ако опитам да го направя сам?

Мъжът поклати глава. Денил не откъсваше очи от неговите.

— А ако не споделя с теб всичко, което науча?

Ачати повдигна вежди и в очите му се промъкна студенина, но въпреки това той поклати глава.

— Ще приема, че това може да е политически необходимо. Но по-добре ще е въобще да не споменаващ че криеш нещо. Ала се надявам, че ще споделиш всичко, което е важно за безопасността на Сачака — по-скоро ще го очаквам от народа, който се опитва да стане наш съюзник.

Денил кимна.

— Ние сме наясно, че всичко, което застрашава Сачака, може да застраши и Киралия. А и съм задължен на теб и на крал Амакира за това, че ме доведохте при Дюна.

Ачати се усмихна и махна презрително с ръка.

— Това не е нищо. Ако го смяташ за услуга, която възнамеряваш да върнеш, обещай ми, че един ден ще ме разведеш из Киралия. Бих искал да видя твоята Гилдия.

Денил наклони учтиво глава.

— Това вече мога да ти го обещая със сигурност.

Лилия нямаше представа къде се намира.

Тя бе изморена и уплашена, и изпълнена със съмнение, че бягството с Лорандра е било добра идея. Вече не можеше да си спомни колко пъти си бе повторила, че го прави, за да спаси Наки. Нямаше представа къде се намира; знаеше само, че е някъде в града.

Първата спирка, която направиха, беше в казанджийницата във Вътрешния град, където Наки бе завела Лилия. Там веднага разпознаха Лорандра и с тях се отнесоха с уважение. Докато тя разговаряше с един мъж, се появи някакъв друг, който се спря, зяпна Лилия и ѝ се ухили. Той не каза нищо, просто стоеше там и се хилеше, докато Лорандра не се върна.

Тогава той внезапно пребледня и бързо се изнесе.

Каретата бе откарала Лилия и Лорандра на едно място отвъд градските стени. От стаите се чуваше силен смях, а ужасяващо звучащите стонове, които се разнасяха иззад една врата, обезпокоиха силно Лилия, докато двете не подминаха една отворена врата и момичето не зърна вътре някаква оскъдно облечена жена.

Тя се почувства ужасно наивна и глупава, но я очакваха още по-лоши неща. Двете продължиха да вървят пеша през студени улички, покрити с кал, боклуци и някой друг треперещ човек, свит пред нечий праг. Накрая се оказаха скрити в сенките, очаквайки трима бандити да приключат побоя си над някакъв изпаднал в безсъзнание човек. Лилия се ужаси, когато Лорандра се приближи до мъжете, и направо изтръпна, когато се оказа, че те познават възрастната жена.

Мъжете я поканиха в къщата, която се оказа дом на няколко члена на бандата, които биваха наемани за «тежка работа». Докато Лилия слушаше мълчаливо, тя се досети, че те официално се занимаваха с повдигането и носенето на тежки товари, но всъщност пребиваха и убиваха хора.

Мъжете се държаха изненадващо мило с нея. Попитаха я дали е гладна и ѝ предложиха да седне в най-здравия стол в гостната. Макар тя да последва примера на Лорандра и да каза, че не е гладна, водачът им изпрати един от групата да купи за нея хляб от местната пекарница. След това тикна една халба с бол в ръцете ѝ и тя реши, че няма да е благоразумно да откаже.

Болът беше много сладък и от него ѝ се приспа. Късният час като че ли не

притесняваше Лорандра, която говореше и обикаляше безспир. Последва едно по-продължително пътуване. Лилия вървеше след водачката си през объркваща поредица от стаи, коридори и тунели, излизайки съвсем рядко на чист въздух. Най-накрая двете се спряха в една топла стая и когато Лорандра ѝ посочи един стол, Лилия се стовари в него.

Той се оказа изненадващо удобен. Беше доста по-нов от останалите, които бе видяла в къщите и сградите, през които бяха преминали. Лилия се огледа и забеляза, че украсата и обзавеждането на стаята са доста скъпи. Тя чу името си и осъзна, че срещу нея седи мъж, който я наблюдава с присвити очи и е наистина добре облечен. Той се усмихна и момичето се насили да му се усмихне в отговор.

— Приятелката на изчезналото момиче — каза му Лорандра.

Той кимна и погледна Лилия със сериозно лице.

— Тогава трябва да намерим Наки. Слънцето вече изгря. Минали са много часове от бягството ви. Имам стая, където можете да поспите, ако желаете.

Лорандра се поколеба.

«Слънцето вече изгря?» Лилия подскочи. Последната част от пътуването им ги бе превела през множество коридори и тунели, и тя осъзна, че от часове не беше виждала небето.

— Трябва да се връщаме! — възкликна момичето.

— Съжалявам, Лилия — рече Лорандра. — Слънцето отдавна изгря. Пропуснахме шанса си да се върнем. Не вярвах, че ще ни отнеме толкова много време да намерим човек, който да може да ни помогне. Искаш ли да се върнем?

Лилия се взря в жената. «Ако се върнем сега, Гилдията ще се погрижи повече да не можем да избягаме. Няма да можем да помогнем на Наки».

Трябваше да се досети, че това ще се случи. Тя смяташе да се измъкват навън всяка нощ да разпитват нужните хора и да се прибират в Наблюдателницата преди зазоряване — и така, докато не открият Наки. Още когато се спускаха от покрива на кулата тя разбра, че бягството им няма да може да бъде повторено с лекота. Беше им провървяло, че един от пазачите беше почти заспал прав и не поглеждаше към покрива на Наблюдателницата. Втори път нямаше да извадят този късмет.

— Не — отвърна Лилия.

Лорандра се усмихна и кимна одобрително.

— Не се притеснявай. Ще намерим Наки. Когато им я заведеш, те ще ти простят бягството.

Лилия успя да се усмихне.

— Благодаря ти, че ми помагаш

Лорандра се обърна към мъжа. «Той сигурно е Крадец — помисли си Лилия. — Но тя пък е отстъпница. Страхотна компания съм си намерила. На Наки щеше да ѝ е доста забавно».

В компанията на Лорандра броденето из подземния свят на Имардин бе много по-плашещо за Лилия, отколкото в компанията на Наки. Но пък казанджийниците сигурно бяха най-безопасното място за среща с престъпници. Целта на търговията бе да привлича, а не да отблъсква клиенти. Двете с Наки всъщност не бяха навлезли дълбоко в този свят. Лорандра бе довела Лилия в самото му сърце.

«Тя не е длъжна да ми помага. Аз изпълних моята част от сделката: измъкнах ни от Наблюдателницата. Ако искаше да ме измами, досега да ме е зарязала някъде в града. Но тя изпълнява обещанието си: помага ми да намеря Наки».

Това бе единственото нещо в този непознат, опасен свят, в което можеше да намери утеха. Тя бе поела голям риск, доверявайки се на тази жена, но като че ли си заслужаваше.

«Неочаквано се оказа, че онова глупаво нещо, което Наки ме накара да направя — да науча черната магия — сега ми помага да се измъкна от Наблюдателницата в компанията на човек, който може да я спаси».