Отстъпница

Глава 28

Радушно посрещане

За голямо облекчение на Лилия, тя се оказа затворена в стаята си в Университета, вместо в задушния Купол. Това и вдъхна лека надежда, че Гилдията може и да ѝ прости последните нарушения. Може би намерението ѝ да се върне в затвора, след като намери Наки, ги бе убедило, че тя не заслужава по-строго наказание.

Единственото, което попарваше надеждите ѝ, бе фактът, че след Изслушването не ѝ бяха казали нищо. Прислугата ѝ носеше храна и задоволяваше всичките ѝ нужди, но не продумваха нито дума, дори когато Лилия ги питаше нещо. Когато чукаше по вратата, за да привлече вниманието на пазачите си магьосници, те ѝ казваха да пази тишина.

Не ѝ оставаше нищо друго, освен да размишлява върху стореното от Наки. Макар сърцето ѝ все още да се свиваше от болка, това бе заради една личност, която в действителност не съществуваше.

«Как е могла да убие собствения си баща? Предполагам, че той не ѝ е бил истински баща, а просто мъжът, който се е оженил за майка ѝ. Тя ми каза, че не ѝ е повярвал, когато му се оплакала за тормоза на чичо ѝ. Дали изобщо ми е казала истината? Може би. Не знам дали той заслужава омразата ѝ. Предполагам, че никога няма да разбера».

Болката от предателството на Наки бе заменена от гняв. Беше се изморила да бъде манипулирана от хората. Първо Наки, после Лорандра. Добре, че Сери и Аний признаха честно какво искат от нея. Поне доколкото знаеше.

«Няма да позволя някой друг да се възползва от мен. Преди да им се доверя, хората трябва да ми покажат, че го заслужават. Поне сега, като съм затворена, няма да се налага да се срещам с много народ».

Вниманието ѝ бе привлечено от гласове и стъпки пред вратата ѝ. Тя се отвори и в стаята влезе Черната магьосница Сония. Лилия усети как сърцето ѝ се изпълни с надежда, но настроението ѝ бързо се развали, щом забеляза изражението на жената. Момичето се изправи и бързо се поклони.

— Лилия — каза Сония. — По всичко личи, че трябва да ти се извиня за това, че Гилдията те държа в неведение за събитията през последния ден. Проблемът е, че все още не сме решили какво да правим с теб.

Лилия извърна поглед. Това не беше добър знак. Доколкото разбираше, изборът им се колебаеше между екзекуция или затвор, и тъй като силата ѝ не можеше да бъде блокирана, второто би означавало непрекъснато да бъде охранявана от двама магьосници. До края на живота ѝ.

— Мога да те уверя, че по никакъв начин не те заплашва смъртно наказание — каза Сония.

Лилия почувства как я залива гореща вълна на облекчение, сякаш бе влязла в затоплена стая след разходка на студа. От устата ѝ се отрони въздишка и тя се изчерви от неволния изблик на чувства.

— Просто не можем да се договорим как да постъпим с теб. Някои предлагат да те върнем в Наблюдателницата. Други те искат обратно в Гилдията.

Лилия я погледна изненадано. Сония се усмихна сухо.

— При строги ограничения, разбира се.

— Разбира се — повтори като ехо Лилия.

— Аз също съм на второто мнение. Затова уредих да останеш при мен, докато не бъде взето окончателното решение.

Лилия я погледна невярващо. Не можеше да реши дали това е добре или не. Щеше да ѝ е по-удобно и не толкова изолирано както в тази стая, и това би означавало, че Гилдията ѝ вярва, че няма да опита ново бягство. Но пък щеше да живее със Сония. Черната магьосница.

«Каквато съм и аз, всъщност» — напомни си тя.

Всички ученици се плашеха от Черните магьосници. Тя подозираше, че немалко от току-що завършилите магьосници също се страхуват от тях. Сония беше използвала черната магия. Беше _убивала с нея_.

«Но за да защити Киралия. А не като Наки».

Сония леко ѝ махна с ръка.

— Хайде. Да идем да те настаним.

Неспособна да обели и дума, Лилия кимна и тръгна след облечената в черно жена. Двамата пазачи изгледаха нервно Сония, което не помогна на момичето да се почувства по-добре. То я следваше послушно по коридорите на Университета, после през двора и в жилищните помещения на магьосниците.

Вътре се разминаха с двама алхимици. Мъжът и жената кимнаха учтиво на Сония, но после погледите им се плъзнаха към Лилия. Тя очакваше да види неодобрение или подозрителност. Вместо това откри съчувствие.

Едва когато се изкачиха по стълбището, девойката разбра защо.

— Наки — усети се да произнася тя.

Сония я погледна.

— Имам новини и от нея. Но нека първо влезем вътре.

Внезапно Лилия се изпълни със страх. «Новините няма да са добри — помисли си тя. — Не би трябвало да ме интересува какво ще ѝ се случи, след всичко, което ми причини». Но всъщност се притесняваше.

Двете се спряха пред вратата, която се отвори навътре. Сония даде знак на Лилия да влезе първа.

Щом пристъпи през прага, девойката се озова в семпла, но луксозно обзаведена стая и осъзна, че не е сама. Щом разпозна присъстващия, сърцето ѝ подскочи.

— Аний!

Младата жена се усмихна, пристъпи напред и леко я прегърна.

— Лилия — каза тя. — Трябваше да разбера как си. — Тя погледна към Сония. — Каза ли ѝ вече?

Сония поклати глава.

— Тъкмо се канех. — Тя погледна към Лилия със симпатия и съчувствие. — Беше права: кралят не помилва Наки. Тя беше екзекутирана късно снощи.

Макар Лилия да го очакваше, новината ѝ подейства като шок. Тя се отпусна на най-близкия стол. За известно време можеше само да диша.

«Няма я. Наки я няма. Беше толкова млада. С голям потенциал, както се казва. Но пък може би е добре, че така и не успя да го реализира. Кой знае колко хора щяха да бъдат убити».

Нечия ръка полегна на рамото ѝ. Тя осъзна, че Аний е седнала до нея. Младата жена се усмихна, но очите ѝ излъчваха загриженост.

— Ще се оправя — каза ѝ Лилия.

— Ще ви оставя да си поговорите — каза Сония. Тя отвори вратата и излезе от стаята.

Лилия зяпна изненадано след нея.

— Какво има? — попита Аний.

— Тя ме остави тук сама.

— Сама? Аз съм с теб.

Лилия поклати глава.

— Извинявай. Имах предвид без охрана. Без магьосници. — Тя погледна Аний с присвити очи. — Освен ако има нещо, което не си ми казала.

Аний се засмя.

— Винаги има нещо, което премълчавам. Това е част от работата ми. Но не, не съм магьосница. В мен няма и капчица магия. Като малка отидох да ме проверят. Реших, че ако ме приемат в Гилдията, това ще е отличен начин да ядосам Сери.

— Да ядосаш Сери? И защо приемането ти в Гилдията ще го ядоса?

Аний я погледна изненадано, изруга и се плесна с длан по челото.

— Какво има? Издаде нещо, което не трябваше, нали? — Лилия се замисли над думите на Аний. — Познаваш Сери от дете. — Нищо чудно, че Аний беше толкова лоялна. Само че някога е искала да го раздразни. Ами ако… — Той ти е баща!

Аний изпъшка и кимна.

— Очевидно съм много по-добра като телохранител, отколкото като пазител на тайни.

— Какъв е проблемът хората да знаят, че баща ти е Крадец?

Аний се намръщи.

— Скелин уби втората съпруга на Сери и двамата ми полубратя. Е, поне ние смятаме,

че е той.

— Ох. — Цялото задоволство на Лилия от разгадаването на истината се изпари. — Значи ти се страхуваш, че ако разбере, че си дъщеря на Сери, той ще убие и теб.

Аний сви рамене.

— Така или иначе ще ме убие при първа възможност, защото съм телохранител на Сери. По-вероятно ще ми направи нещо, с което да нарани или да изнудва Сери.

— Е, тайната ти е на сигурно място. Макар че, ако Сония или Калън разчетат съзнанието ми…

— Сония знае. Калън, от друга страна… — Аний се намръщи, после погледна към Лилия и повдигна едната си вежда. — Предполагам, че не ти се иска да избягаш с мен? С помощта на Сери бих могла да те отведа на място, където Гилдията никога няма да те открие.

Сърцето на Лилия подскочи.

— Не. Звучи изкусително, но оставането ми тук е… правилната постъпка. Преди това не ме интересуваше, но сега не е така.

— Дори ако те върнат в Наблюдателницата? Редно ли е така? Това си е чиста загуба.

— Не. — Лилия поклати глава. — Аз наруших закона и клетвата ми. Направих го от глупост, не от злоба, но трябва да бъда наказана за назидание на останалите ученици, да не постъпват като Наки. — Тя потрепери. — Последното нещо, от което се нуждае Гилдията, е да губи време и магия заради мен, вместо да търси Скелин и Лорандра.

«Но ако тръгна с нея — внезапно си помисли Лилия, — бих могла да защитавам Аний. И Сери. Все едно им връщам услугата, която ми направиха…»

Аний леко кимна.

— Добре, решението си е твое. — Тя улови ръката на Лилия и леко я стисна. —

Надявам се да не те затворят, защото доста свикнах с теб. Иска ми се отново да те видя.

Лилия се усмихна с благодарност.

— И аз бих искала да се видим.

Вниманието им бе привлечено от почукване по вратата. Аний пусна ръката на Лилия и се изправи точно преди Сония да влезе.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза тя и погледна към Аний. — Току-що пристигна едно доста шифровано послание от Сери. — Магьосницата ѝ подаде малък лист хартия. — Мисля, че иска да се връщаш

Аний прочете бележката и кимна.

— Иска да му взема и малко сладки питки на връщане. — Младата жена се обърна към Лилия и се усмихна. — Успех.

За голяма изненада на Лилия, Сония ѝ махна с ръка, отведе я в малка спалня и затвори вратата.

— Тук ще спиш— каза ѝ тя. После се наведе към вратата, като очевидно се опитваше да подслушва. — Сери винаги влиза в стаята през някой таен вход и предполагам, че Аний ще използва същия начин — обясни ѝ тя. — Не ми се иска да знам как, в случай че разчетат съзнанието ми.

Лилия дочу глухо тупване. Това сигурно беше сигнал, защото Сония отвори вратата. Гостната беше празна. Магьосницата се обърна и погледна Лилия.

— Добре ли си?

— Да — кимна девойката. Макар новината за екзекуцията на Наки да ѝ бе подействала като шок, тя се чувстваше по-добре, отколкото бе очаквала. Не щастлива, но приемаща хода на нещата с надеждата, че бъдещето ще е по-добро. — Добре съм — каза тя. — Благодаря. Благодаря, че ми позволихте да остана тук.

Сония се усмихна.

— Да се надяваме, че скоро ще ти намерим постоянен дом. Междувременно се разположи удобно.

Лоркин се събуди внезапно. Огледа се и успя да различи лицата на своите спасители и спътници в сумрака на каретата. Всички спяха. Той въздъхна с облекчение.

Откакто тръгна с тях, тримата господари не спираха да му досаждат с искания да им разказва за времето, което бе прекарал сред Изменниците. Той отказа да отговаря на въпросите им дори за най-обикновените подробности от живота на Изменниците, като заяви, че не смее да каже нищо, докато не получи разрешение от посланик Денил. За щастие те просто си опитваха късмета да научат нещо. Мълчанието му по въпроса бе предизвикателство за тях, но те не искаха да си навлекат гнева на по-висшестоящите в сачаканската йерархия — и особено на краля. Тримата мъже бяха решени да отведат Лоркин обратно до Арвис колкото е възможно по-бързо. Лоркин се надяваше, че го правят повече от желание да бъдат възнаградени заради спасяването и безопасното му завръщане, отколкото заради нетърпението на краля да извлече информация от него. Господарят Аками нареди на робите си да карат каретата колкото се може по-бързо, без да съсипят конете, като по пътя си спираха в именията, за да ги заменят с отпочинали. Робите се редуваха на капрата; онези, които си почиваха, се привързваха към задната външна седалка, за да не паднат, докато дремят.

Миризмата в каретата беше станала доста неприятна, за което до голяма степен

допринесоха и ловджийските дрехи на Лоркин. Сачаканците бяха настояли да изхвърли наметалото, но когато му предложиха традиционните сачакански одежди, той им отказа с мотива, че следващия път, когато се преоблече, ще бъде в мантия на Гилдията.

Лоркин погледна през прозореца и видя, че наоколо всичко е обляно в бледа светлина. Тя озаряваше стените от двете страни на пътя и това можеше да означава само едно.

«Арвис! Стигнахме града! Само за два дни и две ногци!».

Струваше му се невероятно, като си спомни колко дълго бе пътувал от града до планината, но двамата с Тивара се бяха придвижвали пеша, а не с бърза карета, чиито впряг се сменяше периодично.

— Пристигнахме — разнесе се нечий глас. Лоркин вдигна глава и видя, че господаря Аками се е събудил и едновременно протяга ръце и крака, и се прозява. Младият сачаканец му се усмихна и почука по покрива. — Към двореца — каза той.

Лоркин усети как го побиват тръпки.

— Право в двореца ли? — попита той.

Аками кимна.

— Трябва да ви отведем колкото се може по-бързо.

— Но… първо трябва да отида в Дома на Гилдията. Ще е по-добре да се изкъпя и да облека чиста мантия, преди да се представя на краля. — Лоркин се намръщи. — Все още е рано и ако аз бях на негово място, нямаше да ми хареса да ме събудят само за да се срещна с някакъв мърляв киралийски магьосник.

Аками се намръщи, обмисляйки думите му.

— Той е прав.

Лоркин се извърна и видя, че господарят Чатико също се е събудил и разтърква очите си.

— Дворецът трябва да бъде уведомен за завръщането на лорд Лоркин, но не е необходимо той да стои там в очакване на краля. — Чатико се прозя. — Вероятно ще е само губене на време, тъй като лорд Лоркин ще трябва да се посъветва с посланика, преди да разговаря с краля.

Аками го погледна замислено. Той срита с крак господаря Ворико и младият сачаканец неохотно се надигна.

— Какво мислиш, Бори? Къде да откараме Лоркин — в двореца или в Дома на Гилдията?

Наложи се да зададе въпроса си три пъти, преди Ворико да се разбуди достатъчно, за да проумее какво го питат. Той погледна първо Лоркин, после отново Аками и изражението му ясно показваше, че смята приятеля си за идиот

— Отведи го в Дома на Гилдията, разбира се. Дори няма да го пуснат в двореца в това му състояние. Може дори да не го познаят.

Аками сви рамене и кимна. После отново почука по тавана.

— Отведи ни в Дома на Гилдията.

Докато каретата обръщаше, Лоркин зърна през прозореца кръстопътя, към който се бяха запътили. Дърветата и цветята му изглеждаха познати. Това бе главният път, който водеше към двореца.

«Размина ми се на косъм».

Надяваше се облекчението му да не е твърде очевидно.

Пътуването им продължи още доста време, през което Лоркин и Аками отново заспаха. Когато каретата най-после мина през портите на Дома на Гилдията, Лоркин въздъхна с облекчение.

— Пристигнахме, лорд Лоркин — каза Аками, отваряйки вратата с магия. Останалите се събудиха и се надигнаха. — Добре дошли.

— Благодаря ви — отвърна Лоркин. — Благодаря, че ме върнахте у дома.

Аками се усмихна и го потупа по рамото, докато киралиецът заслиза по стълбичката.

— Ние ще съобщим в двореца, че сте се върнал.

Лоркин се обърна и изпрати с поглед отдалечаващата се карета. Робите в Дома на Гилдията затвориха портата след нея. Той се обърна и видя двама роби, които лежаха по лица на земята. Лоркин си спомни, че единият е робът-портиер.

— Станете — нареди той.

Двамата роби се изправиха, без да вдигат очи от земята. Магьосникът изпита едно отдавна забравено отвращение и гняв от положението им, които бяха последвани от любопитство. Дали някой от тях беше Изменник?

— Аз съм лорд Лоркин, помощникът на посланик Денил — каза той. — Отведете ме при посланика.

— Посланик Денил не е тук — каза робът-портиер.

— О, добре. Отведете ме вътре. Искам баня и чиста мантия.

Портиерът тръгна към Дома на Гилдията. Лоркин го последва, изпитвайки странен прилив на сантименталност при вида на господарската стая и извитите стени.

«Успях. Най-накрая се върнах там, откъдето започна всичко».

Робът се спря и прошепна нещо на една робиня. Тя кимна и бързо се отдалечи. Когато портиерът го въведе в предишните му покои, в съзнанието му се появи един не чак толкова приятен спомен: за мъртвата жена, която лежеше гола в леглото му Стаята беше тъмна. Робът го поведе в друга спалня и се просна на пода. Лоркин му каза да си върви.

Младият мъж създаде светлинно кълбо, огледа се и кимна. Робът бе постъпил много деликатно, предлагайки му друга стая.

Робинята се завърна с голяма купа вода и кърпи, след което напусна стаята. Друга донесе комплект мантия. Лоркин затопли водата с магия, съблече ловджийските дрехи и започна да се мие.

Вниманието му бе привлечено от звук, който се донесе откъм вратата. Той очакваше да види друг роб, но вместо това се озова пред жена със зелена мантия. Тя го гледаше със същото удивление и лека доза враждебност.

Изведнъж му хрумна коя може да е тя.

— Вие сте заместницата ми — възкликна той. «Помощничка? В Сачака?». Веднага се възхити на смелостта ѝ да се кандидатира за поста.

Тя примигна и постепенно започна да разбира.

— Лорд Лоркин! Върнали сте се!

Той кимна.

— Да. Къде е посланик Денил?

Тя завъртя очи.

— В Дюна, прекарва си чудесно, опознавайки местните. Остави ме тук сама да се оправям с всичко, което изникне. — Погледът ѝ се отмести към ловджийските панталони, след което се върна на лицето му. — Като например вие.

«Дюна! Сигурно ще минат седмици, докато се върне. Какво да правя, ако кралят ме повика, преди Денил да се е прибрал?»

— Аз съм Мерия, между другото — каза тя и се усмихна. — Ще ви оставя да се оправите. Когато сте готов, изпратете някой от робите да ме уведоми. Аз ще бъда в господарската стая. По-добре да решим какво да правим по-нататък. Искате ли първо да поспите?

— Не, но няма да откажа малко храна.

Тя кимна.

— Ще го уредя.

Когато се разбуди от дрямката, Денил огледа каютата. Откъм леглото на Тайенд се разнасяше тихо похъркване. Подмятането на кораба продължаваше, но поне от известно време бе спрял да трепери и да стене. Денил нямаше представа колко време беше минало. Подозираше, че са повече от няколко дни.

Той чу тежки стъпки и осъзна, че точно това го е събудило. Вратата на каютата се отвори. Ачати се спря на прага, после пусна касата на вратата, залитна и се улови за ръба на леглото. После пропълзя върху него и се отпусна с лице надолу.

Денил стана от стола и се приближи до сачаканеца.

— Добре ли си? — попита той.

Ачати изстена и въздъхна.

— Да. Просто съм… уморен. — Той се претърколи по гръб с голямо усилие. — Бурята премина. Ако искаш, излез да погледнеш

Денил излезе от каютата и затвори вратата зад гърба си. Изкачи се по късото стълбище, което водеше към палубата, вдигна люка и слънчевата светлина го заля. Наблизо стояха няколко роби с отпуснати рамене, които се бяха вкопчили във въжетата и перилата, сякаш бяха твърде слаби, за да се задържат на крака.

Капитанът седеше с тъмни сенки под очите и наблюдаваше друг роб, който държеше кормилото. Когато погледът му срещна дениловия, той му кимна. Денил му отвърна. Устните на капитана се разтегнаха в лека усмивка, която веднага изчезна.

Денил огледа кораба, но не забеляза никакви повреди. Обръщайки се назад, магьосникът видя, че небето на югоизток е затрупано с черни облаци. Бурята, която се отдалечава от тях, досети се той.

Съдейки по позицията на слънцето, той предположи, че е ранен следобед. Отдясно се виждаше брегът. Над морето надвисваше ниска, ерозирала скала. Денил прецени височината ѝ. По пътя на север той бе забелязал как скалите ставаха все по-високи и отвесни. Ако можеше по някакъв начин да изчисли размерите ѝ, може би щеше да определи колко далеч се намираха от Арвис.

— Пристигнахме ли?

Денил се обърна изненадано и видя как Тайенд се измъква през люка. Елийнецът изглеждаше изморен и пребледнял, но не толкова изморен, колкото Ачати и не толкова пребледнял, колкото щеше да е, ако Денил не бе изцелил морската му болест по време на бурята.

— Нямам представа — призна си магьосникът.

— Ачати заспа. — Тайенд застана до Денил и се огледа. — Бурята е преминала. Каза го така, сякаш не очакваше отговор, затова Денил замълча. Двамата стояха и

гледаха морето. «В уютно, приятелско мълчание» — помисли си магьосникът, но установи, че колкото по-дълго продължаваше мълчанието, толкова по-осезаемо усещаше присъствието на Тайенд.

— Как се чувстваш? — попита най-накрая той.

— Не много зле. — Тайенд сви рамене. — Сигурно скоро ще пия пак от лекарството.

— Не е необходимо — увери го Денил.

— Не, всичко е наред. Сънят ще ми дойде добре.

Денил кимна.

— Хареса ли ти пътуването?

Тайенд не отговори и когато Денил се обърна да го погледне, той видя, че елийнецът е свил замислено устни.

— И да, и не — отвърна Тайенд. — Малко съм разочарован, че прекарах толкова много време упоен. Когато стигнахме Дюна, беше по-добре, макар ездата през онзи каньон да беше доста изнервяща. Племената бяха интересни, но ние останахме там само един ден и те разговаряха само с теб.

Денил се намръщи.

— Съжалявам, за което.

— О, не се извинявай. Решението не беше твое.

Двамата отново се умълчаха. Тайенд се обърна с гръб към морето и огледа кораба и брега. После изведнъж погледна към Денил.

— А ти? — попита той. — Взе ли решение?

В гласа му се промъкваха обвинителни нотки. Денил го погледна намръщено. Елийнецът го гледаше остро и не помръдваше. Макар Денил да знаеше, че Тайенд е много по-умен, отколкото понякога показваше поведението му, той внезапно откри, че бившият му любовник изглежда като съвсем различен човек. «По-възрастен човек — помисли си той. — По-зрял човек».

— Аз _знам_, Денил — каза тихо Тайенд. — Вие двамата определено сте повече от… _приятели_. Нима смятащ че няма да мога да го разбера, след като толкова време живяхме заедно?

Денил погледна встрани, но осъзна, че не го прави, за да прикрие чувството си за вина. А за да не види гнева в очите на Тайенд. Успя да преодолее импулса си да погледне към капитана и робите, за да провери дали са чули нещо, и издигна бариера около двамата с Тайенд, за да заглуши звука от гласовете им.

— Нищо не се е случило.

Тайенд изсумтя отвратено.

— Нима? — рече той. Денил отвърна на погледа му. Тайенд присви очи, след което се усмихна леко. — О, добре. Значи донякъде съм успял да те възпра да правиш глупости.

— Значи _наистина_ си се опитвал да ни разделиш! — обвини го Денил. — Помислих си, че може да ревнуваш, но това…

— Това няма нищо общо с ревността — изсъска Тайенд. — Той е _сачаканец. Атаки_. _Черен_ магьосник.

— Нима смятащ че не съм го забелязал?

— Да — отвърна Тайенд със сериозно лице. — Защото иначе трябваше да избирам между това дали си изкуфял, заслепен от любов или се превръщаш в предател. За първите две нямам доказателства, което ме поставя в много неловко положение като посланик.

— Не съм предател — отвърна Денил. — Доколкото си спомням, любовникът-чужденец не означава предателство, иначе никога нямаше да си легна с теб.

Тайенд скръсти ръце.

— Това е различно. Нашите земи са съюзници. Сачака е…

Денил повдигна вежди.

— Врагът? Тя винаги ще си остане враг, ако не спрем да се отнасяме към нея по този начин.

— Но никога няма да ни стане съюзник, докато сачаканците като Ачати продължават да имат роби и да използват черна магия. — Тайенд присви очи. — Не ми казвай, че си променил мнението си по този въпрос.

Денил поклати глава.

— Разбира се, че не.

— Добре. Защото аз те наблюдавам, посланик Денил. В мига, когато се превърнеш в сачаканец, аз ще разбера. — Тайенд му обърна гръб и тръгна към люка, принуждавайки Денил да свали бързо бариерата против подслушване. — Сега вече ще си поспя както трябва.

Когато люкът се затвори над главата му, Денил се обърна и отново зарея поглед над морето.

«Да се превърна в сачаканец. Абсурд».

Но както често се бе случвало след разговорите с Тайенд, той усети как в него покълват семената на съмнението. Ами ако наистина беше така? Ачати ли бе причината? Или просто бе свикнал твърде бързо с начина на живот на сачаканците?

«В такъв случай няма защо да се тревожа. Щом се върнем в Дома на Гилдията, животът

Глава 29

Решението

Повечето ученици никога не са виждали тази стая — помисли си Лилия, докато вървеше след Сония към кабинета на Разпоредителя Оусън. — А аз съм я виждала повече пъти, отколкото би ми се искало.

Разпоредителят седеше зад бюрото си, а Черният магьосник Калън се бе облегнал на един от столовете за гости, но и двамата се надигнаха при появата на двете жени. Трети магьосник се бе скрил зад облегалката на стола, в който седеше, и също се изправи. За огромна изненада на Лилия това се оказа Директорът Джерик.

— Лилия — каза Оусън, докато излизаше иззад бюрото се и се отправяше към нея. — Как се чувстваш?

Тя примигна, изненадана от този най-обикновен въпрос.

— Добре съм, Разпоредителю Оусън — отвърна девойката. «Изморена от очакването на решението ви дали отново ще бъда заключена някъде» — добави тя на ум.

— Добре — каза той. — Както знаещ досега обсъждахме какво да те правим. С огромна радост искам да ти съобщя, че най-после взехме решение и то е одобрено от краля. — Той се усмихна. — Можеш да се върнеш в Гилдията и да завършиш обучението си.

Тя го погледна невярващо и устните ѝ бавно се разтеглиха в усмивка.

— Благодаря ви.

Лицето му стана сериозно.

— Но въпреки това има някои условия. Ще трябва отново да положиш Клетвата на ученика.

Лилия кимна, за да покаже, че е готова да го направи.

— Няма да ти бъде позволено да напускаш земите на Гилдията, освен ако не получиш разрешение от мен, Върховния повелител Болкан или Черните магьосници Сония и Калън — продължи Оусън. — Няма да ти бъде позволено да използваш черната магия, освен ако някога, в бъдеще, не бъдеш одобрена от краля за Черна магьосница. За да се отличаваш като човек, който владее черната магия, на ръкавите на мантията ти ще бъдат поставени черни ленти.

Лилия отново кимна, с надеждата, че няма да разкрие разочарованието си. Когато на

срещата с Аний тя научи за заплахата, която представляваше Скелин за нея и баща ѝ, Лилия се бе надявала да намери начин да ѝ помогне. А как би могла да го направи, когато движението ѝ бе ограничено до земите на Гилдията?

— Заради познанието ти за черната магия няма да можеш да участваш в уроците, които включват свързването на съзнания. Обучението ти в този случай ще се провежда от Черните магьосници Сония или Калън.

Лилия се опита да не пребледнее при мисълта за нови мисловни контакти, с който и да е от двамата магьосници. «Но разчитането на съзнанието ми е много по-различно от уроците, които имах някога. Въпреки това… Надявам се Сония да ме обучава. Калън е толкова строг».

— Калън предложи да ти стане наставник. Според нас това ще успокои хората, че те контролираме добре. — Оусън произнесе тези думи с по-тих глас. — Той като очакваме протести от родителите, ако останеш в жилищните помещения на учениците, ти ще продължиш да живееш при Черната магьосница Сония.

Лилия потисна въздишката си на облекчение. За миг си бе помислила, че ще се наложи да отседне при Калън, но след това се сети, че всички биха сметнали за неприлично млада жена да живее в помещенията на сам мъж, независимо от разликата във възрастта им.

— Приемаш ли тези условия? — попита Оусън.

— Приемам ги — отвърна тя, кимайки с глава.

— Тогава се закълни.

Лилия се поколеба, осъзнавайки, че той очаква от нея да си спомни Клетвата на ученика. За нейна огромна изненада думите потекоха с лекота от устата ѝ.

— Кълна се, че никога няма да нараня друг мъж или жена, освен ако не е в защита на Обединените земи — каза тя. — Ще се подчинявам на законите на Гилдията. Ще се подчинявам на всяка заповед на магьосник от Гилдията, освен ако тази заповед не нарушава закона. Никога няма да използвам магия, освен ако не ми бъде наредено от магьосник от Гилдията.

Оусън се усмихна одобрително. После се обърна и кимна на Директора Джерик.

Мъжът се върна при стола, на който бе седял, и вдигна нещо от него. След това се върна при Лилия и ѝ го подаде. Това бе сгънат комплект ученическа мантия. Заля я вълна от топла признателност. За нейно огромно смущение тя усети как очите ѝ се напълват със сълзи.

— Благодаря ви — произнесе девойката с дрезгав глас.

Оусън положи длан на рамото ѝ.

— Добре дошла отново.

Останалите магьосници промърмориха същите думи. Лилия усети как Сония докосва

ръката ѝ.

— Мисля, че това е всичко. — Тя погледна към останалите, които кимнаха. — Да се връщаме в стаята ти, за да се преоблечеш

Изпълнена с признателност, Лилия последва жената навън от стаята и обратно към живота ѝ като гилдийска магьосница. «Макар познанието на черната магия да означава, че винаги ще бъда по-ограничена от повечето магьосници — помисли си тя. — Все пак е по-добре, отколкото да бъда затворена завинаги. Или мъртва».

И може би все пак ще намери начин да помогне на Аний.

Когато каретата спря пред страничния вход на болницата, Сония прогони неохотата си и слезе. Усмихна се и кимна на лечителите и помощниците, които бяха дошли да я посрещнат. Започна да отговаря на въпросите им и да ги разпитва какво е пропуснала за дните, докато бе отсъствала.

Почувства се стоплена от приятелското им отношение и отново се изпълни с благодарност, че не бе натоварена с изпълнението на екзекуцията на Наки. Сония стигна до стаята за лечение, събра всичката си смелост и почука.

Вратата се отвори навътре. Дориен ѝ се усмихна и ѝ махна с ръка. Тя влезе и седна на стола.

— Защо си толкова сериозна? — попита той.

Тя си пое дъх, за да му отговори, но цялата ѝ смелост внезапно се изпари. «Трябва да поговорим малко, преди да му съобщя лошите новини».

— Чудех се как ли ще реагират хората, ако аз бях избрана да екзекутирам Наки — каза Сония.

Дориен я погледна замислено.

— Да, сериозни размишления. — Той извърна глава. — Не мисля, че щяха да те намразят.

— Но няма да спрат да си мислят за това, когато се намират близо до мен. И ще се страхуват още повече.

— Да се _страхуват_ от теб? Те не се страхуват от теб — каза ѝ той.

Тя го погледна невярващо. Той поклати глава.

— Те се чувстват заплашени, Сония. Това е нещо различно. Страх ги е от черната магия, но не и от теб. Ти им показа, че не от всеки човек става убиец.

— Аз също съм убивала — каза тя.

— Това също е различно. Ти защитаваше Киралия. На твое място те биха направили същото.

Тя извърна глава.

— Използвах и лечителството, за да убивам. Това ми се струва още по-ужасно. —

Сония огледа стаята. — Аз съм лечителка. Би трябвало да изцелявам хората, не да ги убивам. Мисля, че ако трябваше да екзекутирам Наки, на хората щеше да им бъде трудно да съвместят двете неща.

Дориен стисна зъби.

— Тя умишлено е научила черната магия и е убивала за своя изгода.

Сония сви рамене.

— И така да е, мисля, че това би променило мнението на хората за мен. Така и не успях да си избера дисциплина. Щях да избера да стана Лечителка. Работя като лечителка, но никога не съм носила зелена мантия. Аз съм Черна магьосница. И макар че няма да се поколебая отново да защитя Киралия, никога не съм искала тази роля.

Той се усмихна мрачно.

— Аз предпочитам да си мисля, че лечителството ме е избрало.

Тя кимна.

— И аз предполагам, че въпреки всичко то е избрало и мен, макар ти също да имаш огромна заслуга за това.

Двамата се погледнаха с привързаност. «Макар неговата да е твърде голяма». Сония събра всичката си смелост. «Време е да сложа край на това».

— Дориен, мислих много за… нас.

— Няма такова нещо като «нас», нали? — попита той.

Тя го погледна изненадано. Той се усмихна изнурено.

— Татко дойде да ме види. Съобщи ми добрите новини. Тилия ще бъде приета със зимния набор ученици. Калън сигурно ще поеме издирването на Скелин. «Защо не се върнеш на село?» предложи ми той.

Сония го гледаше втренчено.

— _Калън_ ще поеме издирването на _Скелин_?

Той повдигна вежди.

— Не знаеше ли? Баща ми не каза, че това е сигурно.

— He. — Тя устоя на порива да скочи от стола и да хукне право към кабинета на Оусън. «Освен ако… Ротан може да си го е измислил, за да не дава поводи на Дориен да остава за по-дълго в Имардин. Но това ми се струва малко крайно. Може би… аз така и не му разказах за чувствата на Дориен към мен, но може би той се е досетил». Тя отново погледна към Дориен.

Той се усмихна накриво.

— Татко може и да е стар, но от него все още много трудно могат да се крият тайни.

Тя се размърда на стола и прогони раздразнението си.

— Помолих го само да се погрижи Тилия да бъде приета със зимния набор.

— Защо?

Сония се насили да го погледне в очите.

— За да можеш да се прибереш у дома, ако работата с мен ти се стори непоносима, след като ти кажа, че… ами… няма такова нещо като «нас».

Той потрепна. Опита се да го прикрие, но не успя.

— И защо не може да има?

— Защото ти си женен. Защото колкото и изкушаваща да е мисълта за «нас», тя не може да ме привлече дотолкова, че да нараня Алина и дъщерите ти. И защото ако ти го направиш аз ще те намразя заради това. Ще намразя и себе си.

Той сведе поглед.

— Разбирам. Баща ми каза същото. Освен това посочи, че проблемите между нас с Алина са се появили едва след пристигането ни в Имардин. — Дориен въздъхна. — Аз бях готов да опитам градския живот. Тя не беше. — Той се усмихна виновно. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че наистина я обичам?

Заля я вълна от привързаност.

— Ще ти повярвам.

Той кимна.

— Трябва да опитаме отново. Така трябва. И преди сме имали несъгласия, но винаги сме ги преодолявали. — Дориен поклати глава. — Жалко, че тя те ревнува толкова много. Обикновено се държи толкова мило с хората.

Сония сви рамене.

— Не я виня за това. Дори да не беше толкова схватлива, колкото Ротан, пак щеше да се наложи да се справя с черната магия и репутацията ми на убиец.

— Спри се с тези приказки. Не забравяй, че си онова, което си избрала да бъдеш. Мантията ти може да е черна, но ти имаш сърце на лечител.

Сония наведе поглед и сви рамене.

— Е, поне ме прави да изглеждам по-висока.

Той се засмя и се изправи.

— Така, по-добре да се прибирам и да започвам да подготвям завръщането в селото. Сония също стана и двамата си смениха местата.

— Кога смяташ да потеглите?

— Няколко седмици след като Тилия бъде приета в Университета.

— Смяташ ли, че ще свикне?

Той кимна.

— Вече си е намерила приятели тук и те ще започнат заедно с нея. Ротан ще я наглежда.

— И двамата знаем, че е много добър в това.

Той се усмихна.

— Да. Лека нощ Сония.

— Лека нощ Дориен.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Сония погледна към стола, който беше освободил. Не беше толкова болезнено, колкото се бе опасявала. За миг я жегна съжаление. «Ако Дориен не беше женен…»

Тя прогони тази мисъл, отиде до вратата, отвори я и махна с ръка на Лечителката, за да ѝ покаже, че е готова да приема пациенти.

След като облече мантията си, Лоркин приглади финия, наситено оцветен лилав плат и въздъхна със задоволство и копнеж. Колко странно успокояващо му действаше мантията. Когато се върна в новата си спалня, за да си навакса съня, той дори се изкуши, макар и за кратко, да си легне облечен.

Тя не го дразнеше така, както грубите ловджийски дрехи, но въпреки това платът бе много по-тежък от обикновените, практични облекла на Изменниците. Но той не можеше да не се наслади на наситения, тъмен цвят. Макар че боята, която произвеждаха сачаканците,

имаше нежни оттенъци и той бе започнал да открива естетичната красота на неоцветения плат, в алхимичното лилаво имаше нещо дълбоко удовлетворяващо.

«И въпреки това не би трябвало да я нося. Въобще не би трябвало да обличам мантия». Не само заради обещанието да се върне в Убежището, при Тивара, а и защото бе нарушил някои от най-сериозните закони на Гилдията. «Аз научих черната магия. Дори да са склонни да ми простят това, те ще настояват да нося черна мантия».

Той все още не беше решил кога и по какъв начин ще им го съобщи.

Когато отиде в господарската стая, Лоркин видя Мерия, която крачеше из помещението. Щом го зърна, тя се спря.

— А, Лоркин. Вече сте буден. Добре. — Тя бързо се приближи до него. — Има нещо, за което не се сетих, докато не заспахте. Това.

Тя му подаде пръстен. Кървавочервеният камък проблесна в обкова си. Сърцето му подскочи и той протегна ръка да го вземе.

— Кръвният пръстен на майка ми?

— Да. Посланик Денил ми го остави, за да мога да се свързвам с Гилдията, тъй като той взе със себе си пръстена на Разпоредителя Оусън. — Тя го погледна напрегнато. — Сигурно искате да ѝ съобщите, че сте се върнал, но може би пръстенът трябва да остане у мен. Смятате ли, че е редно?

Той се усмихна.

— Разбира се. Няма да ходя никъде, докато не се върне Денил.

Тя го погледна с облекчение.

— Радвам се да го чуя. — Мерия погледна към пръстена, после към него и се усмихна. — Сега ви го оставям. — Тя се обърна и излезе от стаята.

Лоркин седна и погледна пръстена, опитвайки се да събере мислите си. После го сложи на пръста си.

— _Майко_?

— _Лоркин? Лоркин! Всичко наред ли е? Добре ли си?_

— _Да. Всичко е наред. Можеш ли да говориш?_

— _Разбира се! Почакай… Имам пациент. Трябва само…_

Настъпи продължително мълчание.

— _Вече съм сама. Къде си? Можеш ли да ми кажеш?_

— _Намирам се в Дома на Гилдията в Арвис._

— _А не в дома на Изменниците?_

— _Не. Кралица Зарала ме изпрати тук. С нещо като мисия._

— _Кралица Зарала?_

— _На Изменниците._

— _Сега за нея ли работиш?_

— _Ща. Но тя знае, че никога не бих приел задача, която би застрашила Обединените

земи.

— _Колко предвидливо от нейна страна._

Той усети неодобрението и презрението в тона на майка си и се усмихна. Щеше да се изненада, ако не го бе доловил.

— _Ти как си? — попита той._

— _Добре. През последните няколко дни Гилдията разреши няколко проблема. Боя се, че имаме още един черен магьосник. Две ученички успели да се научат от книга. Едната го направила умишлено и използвала магията, за да убие, и подмамила другата да я научи, за да може да я обвини в убийството. Първата бе заловена и екзекутирана. Другата… тя се доказа като достатъчно почтена, за да ѝ бъде позволено да се върне в Гилдията и Университета, макар и при определени условия._

Лоркин почувства прилив на надежда. Щом Гилдията бе простила на една ученичка усвояването на черната магия заради това, че се бе доказала като почтена, нямаше ли да простят и на него, защото им е донесъл познанието за магическите камъни?

«Трябва да проявят по-голяма гъвкавост по отношение на черната магия, ако искат да използват магията за създаването на камъни — напомни си той. — Ако не го направят, аз така или иначе ще се върна в Сачака».

— _Като че ли напоследък си имала доста вълнуващи преживявания — каза той._

— _Представа си нямаш. Освен това в града имаме чуждестранен магьосник-отстъпник, който владее по-голямата част от престъпния свят. Ще ти разкажа подробностите като се прибереш_

— _Очаквам го с нетърпение._

— _И каква е тази мисия, с която те е натоварила кралицата на Изменниците?_

— _Да преговарям за съюз между тях и Обединените земи._

Сония помълча известно време.

— _Предполагам, че останалата част от Сачака не е включена в това._

— _Не._

— _Подозирам, че ни очакват още вълнуващи преживявания._

— _Да._

— _Искаш ли да предам това на Оусън и Болкан?_

— _Ла. Кралицата ме изпрати тук, защото проходът през планината не е безопасен по това време на годината. Подозирам, че ако поискам да напусна Арвис, сачаканците ще се опитат да ме спрат Принуден съм да остана тук, докато Денил не се върне и официално не ми нареди да се върна в Киралия._

— _Веднага се заемам с това. И какво породи това желание за сключването на съюз? Останах с впечатлението, че Изменниците са твърде потайни, за да търсят контакти с външния свят._

— _Така е и същевременно не е. Много е сложно. Има нещо общо с баща ми._

— _Аха. Денил ми предаде онова, което си му казал: че Акарин им обещал нещо в замяна на познанието за черната магия, но не им го е предал._

— _Обещал им е да ги научи как да изцеляват, но се върнал в Гилдията, защото искал да предупреди всички за ичаните. Зарала ми даде неговия кръвен пръстен…_

— _0! Той каза, че е направил три кръвни пръстена, но никога не ми разкри къде е третият._

— _Използвала го е, за да общува с него. Каза, че нещо му е попречило да се върне и след като дъщеря ѝ умряла, тя спряла да го използва. Някаква болест връхлетяла Изменниците и избила мнозина, и той е обвиняван за това, защото според тях лечителството е щяло да ги спаси. Но уговорката им не включвала само това. Зарала обещала на баща ми, че ще направи още нещо, но се провалила. Не ми каза какво е било, но го е пазила в тайна дори от собствения си народ. Каза, че ме изпраща да преговарям за съюз, защото това има нещо общо с някогашното ѝ обещание._

Лоркин изчака майка му да осмисли информацията.

— _Наистина бих искала да се срещна с тази жена — каза най-накрая тя._ Което бе доста неочаквано за него. Той смяташе, че тя ще каже нещо за това, че баща му е пазил много неща в тайна. «Но пък той е имал много тайни, така че сигурно има още».

— _Надявам се да мога да го уредя. Но тя е много стара. Не знам дали ще издържи до тази среща._

— _Стара, казваш? Значи трябва да е била доста възрастна, когато се е срещнала с Акарин. Знаеш ли някакви подробности от условията за сключване на съюза?_

— _Не. Шпионската мрежа сред робите е готова да ми предаде инструкциите. Трябва да ги уведомим дали и кога Гилдията ще бъде готова да се срещне с Изменниците, които ще

изберат безопасно място. Но ще ти кажа едно: докато бях там, се научих да правя скъпоценни камъни с магически свойства._

— _Денил научи за тези камъни по време на пътуването си до Дюна. Той каза, че Изменниците са откраднали познанието от туземците. Ще се радва да научи, че са ти го предали. Всъщност както и останалата част от Гилдията._

— _Разшваряла ли си с неш?_

— _Той се свързал с Оусън преди няколко дни._

— _Все още ли е при Дюна?_

— _Да._

Лоркин промърмори проклятие. Щяха да минат дни, докато Денил се прибереше.

— _Можеш ли да кажеш на Оусън да съобщи на Денил, че съм тук? И да се върне по-бързо^

— _Разбира се. Има ли нещо друго, което Изменниците биха могли да ни предложат?

— _Ами… камъкотворството няма да ни е от полза, ако нямаме източници на скъпоценни камъни и може да включва рискове, които Гилдията да не поиска да поеме. Според мен Изменниците смятат да търгуват камъни за нещо друго. Вече разполагат с първични познания по лечителство, но биха се възползвали от добри учители. Освен това могат да ни помогнат, ако Сачака отново нападне Обединените земи._

— _0, на Гилдията това много ще ѝ хареса. Има ли нещо друго? Трябва веднага да им съобщя._

— _Не мисля. Ако се сетя още нещо, ще си сложа пръстена. След няколко часа ще се свържа с теб, ако Гилдията иска да ме попита нещо._

— _Мнош добре. И, Лоркин?_

— Ща?_

— _Радвам се, че се върна. Обичам те и се гордея с теб._

— _Все още не съм се върнал, майко. Но… благодаря. И аз те обичам._

Той свали пръстена и го пусна в джоба си. Осъзна, че се усмихва, въпреки че никой нямаше да види усмивката му. «Очакват ни вълнуващи времена — помисли си той. — Добре, че имах този пръстен и мога да преговарям чрез майка ми, иначе ми оставаше само да ям, да спя и да разговарям с Мерия, докато Денил не се прибере».

Съдейки по неспирното бърборене на новата помощничка на Денил, той подозираше, че лечителката, затворена в Дома на Гилдията без много работа и компания, беше много самотна и отегчена. Макар да си бе намерила приятелки сред сачаканските жени, тя не можеше да напуска Дома на Гилдията в отсъствието на Денил.

Но Лоркин трябваше да признае, че след всичкото това време му бе приятно да разговаря с гилдиец. Хубаво щеше да е да научи по-подробно за нещата, които се случват в Имардин. И да разбере докъде е стигнало проучването на Денил след напускането на Лоркин — особено по въпроса за хранилищните камъни.

Глава 30

Изборът

Лилия се отпусна в стола, погледна към купчината книги и хартия върху бюрото си и въздъхна. Сутринта, преди първия ѝ учебен час след овладяването на черната магия, тя се беше срещнала с Директора Джерик. Той ѝ каза, че е разговарял с учителите и е събрал упражнения, практически задачи и есета, които да изравнят нивото ѝ с това на съучениците ѝ. Тъй като Лилия бе пропуснала зимните изпити, тя трябваше да се подготвя и за тях. Струваше ѝ се твърде много работа за два месеца отсъствие от Университета, особено когато се налагаше да учи не само това, а и редовните си уроци. Следващите няколко седмици щяха да бъдат изключително натоварени.

Поне щеше да учи в стаята си, където бе тихо и лудориите на съучениците ѝ нямаше да ѝ пречат. След днешните уроци тя подозираше, че ще е много благодарна за това. Останалите ученици не ѝ обръщаха никакво внимание, освен когато ѝ хвърляха мрачни, пълни с подозрение погледи. Старите ѝ приятелки показаха ясно, че вече не искат да имат нищо общо с нея. Дали накрая щяха да забравят какво бе сторила или щяха да продължат да показват неодобрението и страха си по други, далеч по-неприятни начини?

От гостната стая се разнесе приглушено тупване, което я накара да подскочи. Тя стана с разтуптяно сърце и отиде до вратата на спалнята си. Притисна ухото си към нея и внимателно се ослуша.

И потрепна при последвалото силно почукване.

— Лилия? Там ли си?

Щом чу познатия глас. Лилия грейна и отвори вратата.

— Аний!

Високата девойка ѝ се ухили, отстъпи назад и се завъртя с разперени ръце. Лилия се усмихна, когато разпозна дългото черно кожено палто, което ѝ бе изпратила като благодарствен дар. За нейно облекчение то прилягаше идеално. Всъщност така Аний изглеждаше още по-поразително от преди.

— Обожавам го — каза девойката.

— Отива ти — рече Лилия.

— Знам — съгласи се Аний, докосвайки ръкавите. Лилия се засмя на щастливата ѝ суетност — Сери ти благодари за ножовете.

— Сония ми помогна да ги избера.

Аний се засмя.

— Да, тя познава _точно_ вкусовете му. — После погледна замислено Лилия. — Нали знаещ че Сония и Сери са приятели от детинство?

Лилия поклати глава.

— Не. Знаех, че тя произхожда от някогашните коптори и че по време на нашествието е работила с Крадците.

— Да, Сери е бил основният ѝ контакт с тях. Акарин го наел да му помага в преследването на сачаканските шпиони.

— Значи през всичките тези години те са поддържали връзка?

Аний сви рамене.

— Сигурно. Когато Сери ми обясни как да стигна дотук, аз го попитах защо си е правил всичкия този труд. Той ми обясни, че доскоро Сония не е имала право да напуска земите на Гилдията — също както теб сега. Единственото място, където е можела да ходи, са били болниците.

— Какво имаш предвид под «всичкия този труд»?

Аний съблече палтото.

— Ами пътят дотук включва доста катерене, освен това тунелите напоследък често се срутват. Ако не се криеше от Скелин, той би направил нещо по въпроса. — Девойката хвърли палтото на облегалката на стола, после се поколеба и го погледна внимателно. — Проклятие. Гърбът му се е одраскал, докато съм се изкачвала насам.

Лилия седна на един от столовете, а Аний се тръсна на съседния.

— Сония ми каза, че когато Сери си тръгва, тя се прибира в спалнята си, за да не го вижда откъде минава, така че аз ще трябва да направя същото и за теб.

Аний кимна.

— Той ме посъветва да постъпим така.

— Звучи ми като че ли смяташ да го правиш редовно.

— Така е. — Аний се усмихна. — Стига да го искаш.

Лилия кимна.

— Много. Изгубих всичките си приятели. Съучениците ми не искат да говорят с мен.

Наки я няма. Мисля, че никой няма да иска да ми е приятел сега — тя вдигна ръце, показвайки черните ленти на ръкавите си, — когато знаят, че владея черната магия. Дори и да искат, родителите им ще им попречат, а и ще трябва да се притеснявам какви ли са истинските им намерения.

Аний се намръщи съчувствено.

— Няма да ти е лесно.

— Мисля, че ще продължи дори след като завърша.

— Поне Сония е готова да ти се довери. — Аний огледа стаята. — Тя има приятели, тук и извън Гилдията. Дори останалите да не го приемат за добър знак, това не трябва да се отнася за теб. Освен това трябва да знаеш… — Аний се наведе през облегалката на креслото и докосна бузата на Лилия.

Изненадана от докосването, Лилия застина. После бавно вдигна очи и срещна погледа на Аний. Изражението на жената бе замислено и напрегнато. С едно грациозно движение тя бавно се плъзна от стола си и коленичи на пода до Лилия. Ръката ѝ не се отдръпна от бузата на девойката, нито очите ѝ се откъснаха от нейните.

— Освен това трябва да знаеш и това — каза тя. Наведе се напред и целуна Лилия. Целувката бе нежна и продължителна. Очевидно не бе обикновена приятелска целувка и Лилия не можа да не отвърне. Това потвърждаваше догадките ѝ за Аний и онова, което подозираше за себе си. «Не е само Наки — помисли си тя. — Аз също съм — както и Аний. Може да сме аз и Аний».

Жената леко се отдръпна, усмихна се и се върна на стола си. Лилия не можа да не забележи самодоволното изражение на лицето ѝ.

— Знам, че е твърде скоро след Наки — каза тя. — Но реших, че трябва да знаеш. В случай че се интересуваш.

Лилия притисна длан към сърцето си. То биеше бързо. Девойката се чувстваше неспокойна и обнадеждена. Засмя се наум и погледна към Аний.

— Определено ме интересува — и въобще не е твърде скоро след Наки.

Аний се усмихна широко, но след това отмести поглед и се намръщи.

— Дори и така да е, не ми се иска Сония да влезе и да ни свари…

— Тя е на среща и след това отива право в болницата. Нощна смяна. Ще се върне чак на сутринта.

— … нито пък прислугата ѝ — додаде Аний. Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола, после спря и се усмихна. — Кажи ми, какво знаеш за проходите под Гилдията?

— Знам, че съществуват, но никога не съм ги виждала. Никой не е допускан там.

— В такъв случай, освен ако не си решила твърдо да не нарушаваш никакви правила, бих могла да те заведа на кратка обиколка.

Лилия погледна към следите по гърба на палтото, а след това към приятелката си.

— Ами… ще си помисля.

Сония седеше с мълчаливо задоволство на стола, който Оусън ѝ беше предложил. Разпоредителят бе наредил да бъдат донесени още столове, които бе подредил по полукръг пред бюрото си. Беше настоял Калън да не стои повече облегнат на стената, което означаваше, че и Сония не трябва да стои права.

Сега двамата с Калън седяха от двете страни на Оусън и Болкан. Сония забеляза, че останалите Висши машве бяха насядали както им дойде. Обикновено Повелителите на дисциплините седяха един до друг. Тя очакваше те да говорят най-много на тази среща.

Някои неща никога нямаше да се променят.

Ротан я погледна и се усмихна. Сония му се усмихна също в отговор. Той се бе зарадвал много, когато бе научил за завръщането на Лоркин, а откакто бе разбрал, че младият мъж ще се опита да договори съюза с Изменниците и ще представи нов вид магия на Гилдията, се пръскаше от гордост. Веднъж бе въздъхнал и на лицето му се изписа тъга. Когато Сония го попита какво има, той я бе погледнал извинително. Тя потрепна, припомняйки си думите му.

«Жалко, че баща му не може да го види».

Това я накара да изпита още по-силна болка. Думите на Ротан показваха, че той е простил на бившия Върховен повелител, на което Сония не смееше да се надява.

Макар че Лоркин бе успял да впечатли останалите, тя знаеше, че той все още не е в безопасност. Действията му бяха рисковани. Дори сачаканците да не знаеха за мисията му, те щяха да го смятат за потенциален източник на информация за Изменниците. Той нямаше да е в безопасност, докато не се завърне в Киралия.

— Кралят е взел решение — обяви Оусън и се обърна към Болкан. — Върховният повелител се е срещнал с него тази вечер. Какво рече той?

— Получил е съгласието на останалите владетели от Обединените земи — каза Болкан. Сония почувства смесица от гордост и страх. Двайсет години по-рано подобен бърз съвет на Обединените земи нямаше да е възможен. Сега всички посланици на Гилдията бяха получили кръвни пръстени и можеха да общуват директно с Разпоредителя или Върховния повелител, когато беше необходимо. — Срещата и преговорите ще се проведат. Те са заявили своите условия. Съгласили са се магьосник от Гилдията да представлява Обединените земи. Кралят е оставил избора му на нас.

— Все пак съществува немалък риск — заяви Оусън. — Ако крал Амакира научи за

срещата, той ще се опита да я предотврати. Може дори да го приеме като обявяване на война, защото ние всъщност обмисляме съюз с хората, които той приема като бунтовници и предатели.

— Всеки, който бъде изпратен, ще бъде уязвим. Бихме могли да изпратим цялата Гилдия и тя пак няма да е достатъчно силна, за да се противопостави на нападението им — каза Болкан и се усмихна накриво. — Амакира едва ли ще пропусне да забележи, че изпращаме армия от магьосници към страната му. Поради тази причина решихме да изпратим само двама души.

— И все пак двама от нас имат потенциала да бъдат силни колкото цяла армия — добави Оусън.

Дъхът на Сония секна. Нима щяха да изпратят и двамата с Калън? Щяха да оставят Киралия беззащитна? Лилия бе твърде неопитна и необучена…

— Ще изпратим един черен магьосник и помощник — каза Болкан. — Помощникът трябва да е готов да предложи при нужда магическата си сила. Тъй като съществува риск при нападение съзнанията на двамата магьосници да бъдат разчетени, помощникът не може да бъде Висш маг или да знае повече от необходимото за това пътуване. Черният магьосник ще носи пръстена на лорд Лейдън, който блокира разчитането на съзнанието.

Оусън се усмихна леко.

— Така че както виждате, нашият избор е стеснен между двамата черни магьосници.

— Той погледна Сония и Калън. — Готови ли сте да приемете тази роля?

— Да — отвърна Сония. Калън отговори едновременно с нея.

Оусън огледа останалите присъстващи.

— Тогава решението зависи от нас. Ще попитам всеки един от вас за предпочитанието му. Лейди Винара?

Сония стоеше замръзнала на мястото си, докато Висшите матове обсъждаха, понякога доста откровено, защо предпочитат нея или Калън за представители. Тя не се изненада, когато лорд Гарел безцеремонно повдигна въпроса за решението ѝ да научи черната магия и отказа ѝ да се подчини на Гидията, което бе довело до изгнанието ѝ. Останалите не възразиха, но и не се съгласиха, като продължиха да обсъждат други проблеми, сякаш онова, което беше казал, нямаше никакво значение. Към края на обсъжданията тя не бе сигурна кой от тях двамата с Калън получава одобрението на мнозинството Висши машве.

— Според мен обсъдихме всички въпроси — рече Оусън. — Сега ще гласуваме. Онези, които подкрепят Черната магьосница Сония за представител на Обединените земи в тези преговори, да вдигнат ръка.

Сония преброи ръцете. Тя забеляза, че някои, които бяха говорили срещу нея, са променили мнението си, и обратното. Вдигнатите ръце бяха с една по-малко от свалените.

Сония усети как сърцето ѝ заби още по-бързо от вълнение и тревога. Оусън се обърна към Върховния повелител Болкан.

— Променихте ли мнението си?

Болкан погледна към Сония и поклати глава.

— Моят глас и гласът на Върховния повелител са в подкрепа на Сония — обяви Оусън. — Което отвежда гласуването в нейна полза. — Той я погледна и се усмихна мрачно. — Поздравления.

Тя кимна, твърде развълнувана, за да може да говори. Макар да се беше надявала да я изберат, за да може да види и защити Лоркин колкото се може по-скоро, отговорността за представляването не само на Гилдията и Киралия, но и на всички Обединени земи, бе задушаваща. Както и мисълта за завръщането в Сачака, макар и не като изгнаница, преследвана от ичаните.

«След всичко, което казах на Дориен за това, че искам да съм лечител, аз се заех със задача, която включва използването на черна магия. Но не за да убивам. Онзи, който ще ми даде силата си, ще го направи доброволно, с надеждата, че аз няма да я използвам, за да убивам».

— Трябва да се обсъдят някои подробности и да се подготвите — каза им Оусън и се изправи. — Черната магьосница Сония ще потегли скоро, но не очаквам да е по-рано от няколко дни. Може би дори няколко седмици. Лоркин ще трябва да предаде решението ни чрез шпионската мрежа на робите и да чака отговор. Остава въпросът и за избора на помощник, но това изисква допълнителни обсъждания и консултации. Благодаря ви за предложенията и съветите. Не трябва да ви напомням, че всичко това трябва да остане в тайна. Лека нощ

Когато магьосниците се изправиха, Болкан пристъпи напред и докосна Сония по рамото.

— Останете — промърмори той.

Тя кимна, изненадана. Когато всички Висши матове, с изключение на Оусън и Болкан напуснаха кабинета, тя се строполи в стола си с въздишка.

— Не съм сигурен дали трябва да ви поздравя или не — каза ѝ Оусън, след като седна в креслото си.

Сония се усмихна накриво.

— Насърчена съм, дори поласкана, че пожелахте да ме натоварите с тази задача. Особено след като се провалих в последната, която ми възложихте.

Оусън се намръщи, но после повдигна вежди.

— Залавянето на Скелин? — Той сви рамене. — Това е по-трудно от настоящата ви

задача.

— Кой ще се заеме с него?

— Най-вероятно Черният магьосник Калън — каза ѝ той. — Връзките ви ще се съгласят ли да работят с него?

Сония се замисли.

— Да, мисля, че ще се съгласят. Нямат голям избор. Мога ли да направя едно предложение?

Той кимна.

— Разбира се.

— Докато търсеше Наки, Лилия се сприятели с една от верните служители на връзката ми. Тъй като Калън е неин наставник, всички ще спечелят ако Лилия му стане помощничка — или поне една от помощниците му.

Оусън се замисли и кимна.

— Ще го обмисля и ще го предложа на Калън. Щом действа по негова заповед, тя няма да наруши никое от ограниченията си.

Сония се опита да си представи срещата на Сери с Калън, но не успя. Опита се да не потрепне.

«Съжалявам, Сери, но не мога да бъда на две места едновременно. Калън поне е съвестен и работлив. Сигурен съм, че накрая ще открие Скелин». Тя се зачуди дали има нещо, което би могла да направи, за да му помогне.

— А сега имате ли някого предвид за ваш помощник?

Тя насочи вниманието си към новата задача, замисли се и кимна.

Навсякъде беше осветено от лампи. Докато «Инава» се изравняваше с дока, робите на палубата започнаха да хвърлят въжетата на онези на брега. Застанал встрани, Денил гледаше към града. Нямаше кой знае какво да се види. Тъй като повечето сгради в Арвис бяха едноетажни, гледката от еднообразни покриви бе доста скучна.

— Ах, погледнете — каза Ачати. — Каретата от Дома на Гилдията е пристигнала. Мислех да ви откарам с моята.

Денил погледна към сачаканеца и се намръщи загрижено.

— Може би за вас е по-добре да си отидете направо вкъщи. Все още изглеждате изморен.

Ачати се усмихна.

— Малко съм, но не заради свръхизползването на сила. Пътуването ме изморява повече от преди. Както знаете, снощи не можах да спя много добре.

В очите му проблесна развеселена искра. Денил се усмихна и погледна встрани. След като бурята бе отминала, корабът им спря край едно имение, което принадлежеше на приятел на Ачати. Всички се бяха стоварили в леглата си и бяха спали до късно на следващия ден, след което решиха да отпътуват рано на сутринта, за да избегнат нощното плаване. Но дори в този случай липсата на попътен вятър означаваше, че щяха да пристигнат късно в Арвис.

Имението беше луксозно. Денил не се изненада, когато Тайенд реши, че домакинът им може би разполага със стоки, които да търгува с Елийн и настоя Ачати да му помогне при обсъжданията на този въпрос, които продължиха до късно през нощта.

— Като че ли тук ще се разделим — каза Тайенд, излизайки през люка. Той се огледа, после се обърна към Ачати и се усмихна. — Благодаря ви, ашаки Ачати, за организирането на това приключение.

Ачати наведе леко глава по киралийски обичай.

— За мен е удоволствие и чест — каза той.

— Ще се видим ли скоро в Дома на Гилдията?

— Надявам се — отвърна Ачати. — Първо ще докладвам на моя крал и ще се погрижа за възникналите в мое отсъствие въпроси, разбира се. Стига някой от тях да не касае по някакъв начин и вас, ще ви направя приятелско посещение веднага, щом се освободя.

Капитанът се приближи до тях и им каза, че вече могат да слизат. Те минаха през пристанищните формалности, докато разтоварваха багажа им, след което се отправиха към каретите си.

Щом се настаниха в каретата от Дома на Гилдията, Тайенд изведнъж се умълча. Денил се зачуди дали да не подхване разговор, но елийнецът изглеждаше потънал в мисли. Двамата гледаха мълчаливо стените на Арвис, покрай които минаваха.

Когато най-накрая свиха към портата на Дома, Тайенд си пое дълбоко дъх и въздъхна. Погледна към Денил и се усмихна.

— Е, това беше интересно приключение. Сега мога да кажа, че съм посетил шест земи, макар че Дюна всъщност не е точно държава.

Денил поклати глава.

— Не е, но подозирам, че може да се разглежда като такава. Атаките така и не са успели да установят пълен контрол над нея — а и като че ли не желаят това.

Тайенд отвори вратичката на каретата и изскочи навън. Денил го последна,

забелязвайки робите, които лежаха по очи на земята.

— Станете — нареди им той с изморен глас. — Заемете се със задълженията си.

Робът-портиер забърза към входа и ги въведе в сградата. Двамата се запътиха към Господарската стая и влязоха вътре. Лечителката Мерия ги очакваше… заедно с още един магьосник. Денил погледна към алхимика и зяпна от изненада.

— Лоркин!

Младият магьосник се усмихна.

— Посланик. Нямате представа колко се радвам да ви видя. Как мина пътуването ви? Денил пристъпи напред и здраво разтърси ръката на Лоркин.

— Сигурно не може да се сравни с вашето. Нямате представа аз колко се радвам да ви

видя.

Лоркин се ухили.

— О, сигурно мога да се досетя. Искате ли да се измиете и да се нахраните, преди да ви предам новините?

Денил отиде до един от столовете и седна. Лоркин се засмя.

— Приемам това за «не».

— Ако нямате нищо против — каза Тайенд, — аз бих искал да се измия и да се нахраня. Сигурен съм, че можете да ми разкажете всичко по-късно.

— Разбира се — отвърна Денил. — Кажи на робите да приготвят нещо и за двама ни.

Елийнецът забърза по коридора към стаята си. Когато Лоркин и Мерия седнаха на местата си, Денил забеляза, че и двамата гледат разтревожено.

— Добри ли са новините или лоши?

Лоркин се усмихна сухо.

— И от двата вида. Лошата е тази…

Той подаде на Денил едно писмо. Забелязвайки, че печатът на сачаканския крал вече е счупен, Денил отвори писмото и се зачете.

Почувства как го полазват студени тръпки.

— Така — рече той. — Той ви забранява да напуснете страната и ви информира, че ще ви повика на среща веднага щом се върна. В това има смисъл. Прекарали сте месеци наред с бунтовниците, така че кралят иска да узнае всичко, което сте научили.

— Нали не очаквате от мен да му кажа всичко?

— Не, освен ако Гилдията — не, нашият крал — не ви нареди да го направите.

Лоркин го погледна разтревожено.

— Той може ли да ми попречи да си тръгна? Трябва ли да се срещна с него?

— Зависи до каква степен е готов да подложи на изпитание мира между нашите страни. — Денил се намръщи. — Всъщност фактът, че вие отидохте да живеете при бунтовниците, вече го постави на изпитание. Ако пренебрегнем желанието му и ви изпратим у дома, това ще е още по-голяма обида.

— Какво да правим, тогава?

— Ще му сътрудничите. Ще останете тук. Ще се срещнете с него. Няма да му казвате нищо, като откажете учтиво и с уважение. Ние — аз самият, Гилдията и кралят, както и всички, които успеем да убедим да ни помогнат — ще се опитаме да го увещаем да ви пусне.

— Може да мине доста време.

Денил кимна.

— Много вероятно.

Лоркин изглеждаше още по-неспокоен. Той погледна към Мерия, а след това към вратата, през която бе изчезнал Тайенд.

— Има и… още нещо. След като сте изненадан, че ме виждате тук, да разбирам ли, че не сте разговаряли с Оусън?

Денил усети нови тръпки.

— Не. Имаше буря и… бях твърде зает, за да си сложа пръстена. — Той се наруга на ум. Кръвните пръстени бяха много полезни, а броят им бе толкова ограничен. Защо не му бяха позволили да си направи такъв и да го остави при Разпоредителя! Тогава Оусън можеше веднага да се свърже с него.

Лоркин срещна погледа му със сериозно изражение на лицето. Внезапно младежът му се стори много по-възрастен — или поне по-възрастен, отколкото Денил бе свикнал да го смята.

— Не мога да обсъждам нищо на глас, в случай че ни подслушват. Трябва да се свържете с Оусън — каза Лоркин. — И то веднага.

> Епилог

Шумът в коридора предупреди Сери още преди да съзре светлината. Той се изправи с

облекчение и зачака Аний да се появи. Когато тя се приближи до него. Сери видя усмивката ѝ и въздъхна с облекчение. Радваше се да я види толкова щастлива. Добре, че си беше намерила приятелка. Стоенето по цял ден в укритието не ѝ се отразяваше добре. Колкото и тренировки да провеждаше със Сери и Гол, те не успяваха да задоволят неспокойната ѝ природа.

«Единствената истинска опасност в тези посещения при Лилия е стабилността на проходите под Гилдията». Никой Крадец не смееше да минава оттам. Твърдеше се, че слигите, децата от копторите, които си бяха изградили домове в части от Пътя на Крадците, познаваха инстинктивно опасните места и можеха да избягват нестабилните райони. Аний бе отвела Лилия в тунелите и двете бяха започнали да правят поправки. Той се надяваше, че двете знаят какво правят.

— Не беше нужно да ме чакаш— каза Аний не за пръв път.

Сери сви рамене.

— Нямам нищо против.

— Нямаше ме с часове.

Той погледна към Гол.

— Двамата бяхме заети.

Тя въздъхна и мина покрай него.

— Сега накъде?

— У дома — каза той.

Докато вървяха, Сери си мислеше за съобщението на Сония. Не можеше да я обвинява, че се е хванала за възможността да се види с Лоркин. Той щеше да постъпи по същия начин.

Но не можеше да се довери на Калън така, както вярваше на нея. «И не само защото не го познавам така, както познавам Сония, или защото той не е от нисшите съсловия, дори не заради това, че харесва роета. Този мъж е твърде…» Той потърси правилната дума и най-накрая се спря на «непреклонен». Сери не се съмняваше в обещанието му, че няма да се откаже от търсенето на Скелин, но то бе дадено от уважение към закона и правдата, а не от желание да защити останалите. Крадецът се съмняваше, че Калън ще се отклони от законите или от представата си за правдата, и това сигурно щеше да доведе до нараняването на много хора. «И това със сигурност ще са Аний, Гол и аз».

Най-после стигнаха до входа на укритието. Навън бе студено и те бяха измръзнали. Искаха да влязат бързо и да се стоплят, но се насилиха да вземат всички предпазни мерки и с вкочанени пръсти провериха капаните. Щом влязоха вътре, Аний отиде да запали огън, докато Гол проверяваше дали пътищата им за бягство не са компрометирани.

Сери се отпусна на един стол. На масата имаше бутилка вино и три чаши. Той въздъхна. Точно сега имаше нужда от една топла чаша бол.

— Празнуваме ли нещо? — попита той, поглеждайки към Аний и Гол.

Двамата се обърнаха и го погледнаха с озадачени лица.

Сери посочи бутилката.

— Това ваша идея ли е?

Двамата поклатиха глави.

Той се обърна и се вторачи в бутилката. Сърцето му трепна. Ушите му се изпълниха с шум. На гърлото на бутилката бе привързан етикет, на който бяха надраскани три думи. Крадецът се взря отблизо в тях.

«За дъщеря ти».

Сери скочи на крака.

— Вън — изпъшка той. — Някой е бил тук. Трябва да се махаме.

notes