Отстъпница

Глава 4

Посещение

Лилия взе чантата си и се спря, за да огледа стаята си. Също като повечето новоприети ученици от нисшите съсловия, тя бе изумена, че ще разполага с цяла стая само за нея в жилищните помещения на учениците. Стаите не бяха твърде големи за стандартите на _снобите_, разбира се. Те съдържаха легло, шкаф, бюро и стол. Мантиите и спалното бельо се перяха от прислужниците, които също така чистеха и стаите.

Тя знаеше, че няколко години по-рано, когато броят на магьосниците се беше стопил заради войната, а броят на учениците бе нараснал значително, след като бяха започнаха да приемат и кандидати от нисшите съсловия, жилищните помещения на учениците бързо се напълниха и някои новаци от Домовете получиха разрешение да се нанесат в празните магьоснически стаи.

Но на това бе сложен край. Жилищните помещения на магьосниците отново бяха пълни. Завършилите селяци получаваха с предимство всички свободни стаи, защото магьосниците от Домовете обикновено имаха порядъчни домове в града. Някои от селяците използваха заплатата си от краля също за да си купят или наемат къщи в града.

Жилищните помещения на учениците продължаваха да са твърде недостатъчни и Гилдията бе принудена да позволи на някои от _снобите_ да живеят в домовете си. Лилия знаеше, че това бе направено с огромно нежелание, защото магьосниците трябваше да стоят встрани от политиката, а Домовете винаги се замесваха в нея. Отделянето на богатите ученици от семействата им помагаше за откъсването им от този свят.

Наки бе един от _снобите_, които живееха вкъщи. Тя твърдеше, че това въобще не ѝ харесва. Лилия не вярваше съвсем на новата си приятелка, което не ѝ попречи да приеме поканата да ѝ гостува.

«Всичко ли си взех?». Тя погледна в чантата си и провери съдържанието ѝ: тоалетни принадлежности, нощна роба и чиста мантия. «Ние, магьосниците, не се нуждаем от много».

Тя се обърна към вратата, отвори я и излезе в коридора. За нейна огромна изненада край нея минаха приятелките ѝ от класа. Макар напоследък да не ѝ обръщаха голямо внимание, след като си бяха намерили приятели момчета, те биха забелязали, ако в поведението на Лилия се появеше нещо необичайно. Първа вървеше Мади, следвана от Фродже.

— Здрасти, Лилия! Накъде си се запътила?

— Към дома на Наки — отвърна тя, с надеждата, че гласът ѝ не е прозвучал твърде самодоволно.

— Ехе. Приятели по високите места. — За голямо облекчение на Лилия тонът на Мади беше безгрижен и закачлив.

Фродже се намръщи и пристъпи към нея.

— Нали знаеш какво се говори за нея? — попита тихо тя.

Лилия погледна към момичето. Обикновено Фродже не се интересуваше от клюките и злобните подмятания. Но сега изглеждаше повече загрижена, отколкото озлобена.

— За всеки се говори по нещо — каза безгрижно Лилия и се прокле наум. «Трябваше да подпитам за какво става въпрос. Не че бих повярвала, но поне… мога да помогна на Наки да не се забърква в неприятности».

Мади се усмихна.

— Е, ти ще ни кажеш дали е истина, нали? — Тя погледна към Фродже и леко кимна към входа на сградата. — Приятно прекарване — каза момичето и двете се отдалечиха.

Притиснала чантата към гърдите си, Лилия ги последва бавно, като ги остави да се отдалечат от нея. Когато излезе навън, тя видя Наки да я чака и настроението ѝ веднага се оправи. Късното следобедно слънце сипеше златисти лъчи върху косата на приятелката ѝ и караше бледата ѝ кожа да сияе. То зачервяваше лицата и на останалите ученици. «Но на никой друг не му отива толкова, колкото на Наки. Половината момчета, които са навън, са я зяпнали. Не мога да повярвам, че някой толкова популярен и красив иска да ми е приятел».

Наки я видя и се усмихна. Сърцето на Лилия подскочи, но в същото време стомахът ѝ се сви от притеснение, което не я беше напускало напълно от момента, в който Наки я покани у дома си. «По-добре да не правя нищо, което да я ядоса, защото нямам нито добрия външен вид, нито чара ѝ, който кара хората да искат да са ѝ приятели».

— Каретата на баща ми ни очаква — каза Наки, приближавайки се до нея.

— О! Съжалявам. Сигурно съм закъсняла.

— Не, не си. — Наки сви рамене и тръгна по пътеката между градините. — Той често я изпраща по-рано. Много е дразнещо, защото пред Университета могат да се съберат карети и винаги се получава ужасно задръстване. Какво искаш да правим довечера? Мислех си да си направим прически.

Лилия се опита да не потрепне. Майка ѝ често беше правила страхотни неща с косата ѝ, докато беше малка, а тя мразеше скубането и боцкането на фибите, и сега, щом зърнеше шнола, главата започваше да я сърби. Наки я погледна и се намръщи.

— Какво не е наред?

— Нищо. — Лилия забеляза недоверието на лицето на другото момиче. — Майка ми правеше прически за разни празници. Винаги ме оскубваше или ме бодеше с фибите.

— Не се притеснявай. Обещавам да няма нито един оскубан косъм. Ще бъде забавно.

— Дано си права.

Наки се засмя — дълбок, гърлен смях, който караше всички да се обръщат след нея. Докато вървяха през градините, те продължиха да разговарят. Щом завиха зад ъгъла на Университета, се озоваха пред множеството чакащи карети. Наки хвана Лилия за ръката и я поведе между тях. Спря се пред една и кочияшът скочи, за да им отвори вратата.

Задръстването от карети ги забави известно време, но Лилия едва го забеляза. Тя беше твърде заета да се наслаждава на разговора с Наки. Двете си разказваха забавни истории за срещите между прислужници и техните господари, след което един анекдот на Наки за нейната прислужница, с която беше израснала, я накара да замълчи и да погледне замислено към Лилия.

— Знаеш ли, ти ми напомняш за нея. Ще ми се да можехте да се срещнете.

— Тя не работи ли вече за вас?

— Не. — Лицето на Наки помръкна. — Баща ми я отпрати.

«Във всичките ѝ истории той е лошият» — помисли си Лилия.

— Ти не го харесваш, нали? — попита предпазливо тя, без да е сигурна как ще реагира Наки на този личен и може би доста деликатен въпрос.

Внезапно лицето на Наки се промени драстично. Погледът ѝ потъмня, чертите ѝ се изопнаха.

— Не особено. И той ме мрази. — Тя въздъхна и потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от нещо лошо. — Съжалявам. Не исках да ти казвам нищо, за да не те е страх да го видиш.

— Не се плаша толкова лесно — увери я Лилия.

— Той ще се държи абсолютно учтиво с теб. Все пак си член на Гилдията. Трябва да се държи с теб като с равна. Е, поне като с ученичка. Но ще започне да те поучава.

— Ще го преглътна.

— Засега по-добре да не му казваме, че си от семейство на прислужници — каза неспокойно Наки. — Той е малко… особен.

— Няма нищо. Важното е, че ти не си. Оценявам го.

Наки се усмихна.

— А онова, което аз харесвам у теб е, че ти не ни мразиш, както останалите, нали се сещаш.

Лилия сви рамене.

— Нашите работят за приятно семейство. Трудно е да се съглася с хора, които казват.

— Виж! Пристигнахме.

Наки замаха нетърпеливо през прозореца на каретата. Лилия надникна навън, за да види какво ѝ сочи приятелката ѝ. Бяха спрели пред огромна сграда. Тя знаеше, че Наки е от

богат и могъщ Дом, но до този момент не го беше осъзнавала напълно. Нервите ѝ се опънаха и дъхът ѝ секна от вълнение. Тя се опита да се успокои.

— Не се притеснявай — каза Наки, която по някакъв начин бе доловила тревогата на Лилия. — Успокой се и остави всичко на мен.

Следващият един час премина като в мъгла. Наки я въведе в къщата. Първо я представи на баща си, лорд Лейден, който я поздрави резервирано и разсеяно. След това се качиха на горния етаж с няколко стаи, всичките, от които бяха на Наки. Освен главната спалня имаше стая, пълна с дрехи и обувки и друга, в която имаше отделна вана. Наки изпълни обещанието си да ѝ направи прическа, като първо я разреса със специален креп, а после използва лъскави сребърни игли, които подреди така, че те нито оскубаха, нито убодоха главата на Лилия. След това двете слязоха долу за вечеря.

Бащата на Наки седеше на масата. Когато погледна към различните прибори, Лилия почувства прилив на паника. Тогава пристигна един пратеник и лорд Лейдън се изправи. Той се извини, че ще ги остави да се хранят сами, и напусна стаята.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Наки се ухили на Лилия. Без да каже нито дума, тя стана от стола си и отиде тихо до вратата. Отвори я внимателно и се ослуша. Лилия долови някакво тихо потупване.

— Отиде си — обяви Наки. — Грабвай чашата си. — Тя взе своята, напълнена с вино, и отиде до вратата, през която влизаха прислужниците. Точно когато стигна до нея, тя се отвори и на прага се спря една прислужничка, която носеше на поднос малки купички.

— Слизаме долу — каза ѝ Наки. Жената кимна, обърна се и изчезна натам, откъдето се бе появила.

Лилия беше успяла да грабне чашата си и да се измъкне от стола си. Наки ѝ махна с ръка, после тръгна след прислужницата, повеждайки приятелката си по къс коридор, в който имаше пейка и подредени покрай едната стена шкафове, пълни със съдини, прибори и чаши. На края му имаше стълбище, по което слезе прислужницата. Наки забърза след нея.

— Когато баща ми го няма, винаги се храня долу — обясни тя. — Така не се налага да сервират храната в сребърни подноси, а аз си приказвам с приятели.

Стълбището надолу беше доста дълго и Лилия реши, че вече са слезли поне два етажа под трапезарията. Те влязоха в кухня, която не се различаваше особено от онази в дома, където бе прекарала детството си. Тук работеха три жени и едно момче; ръкавите им бяха запретнати, а на главите си носеха шапчици с връзки, завързани зад ушите. Самата Лилия беше носила такива като дете.

Наки ги поздрави сърдечно, което като че ли не ги изненада. След като представи всички, тя отиде до износената маса и седна на един от столовете. Лилия се настани до нея. Заслуша се в разговора на Наки с прислужниците и за пръв път от три години се почувства като у дома си.

«Каква двойка сме само — помисли си тя. — _Сноб_, който се държи мило и приятелски с прислугата и _селяк_, който не мрази богаташите.» И Гилдията — и магията — ги бяха срещнали. «Каква интересна идея. Мислех, че е заради сходната гледна точка, макар и от противоположни страни. А всъщност е заради магията. А тя не прави разлика между богати и бедни, както и не прави разлика между добри и лоши».

Денил се огледа, като все още не можеше да повярва, че Тайенд бе успял да го направи. Господарската стая в Дома на гилдията беше пълна с могъщи и влиятелни сачаканци. Тук имаше ашаки, които бяха смъртни врагове. Те не разговаряха помежду си, но се намираха в една и съща стая, което очевидно беше нещо невероятно.

«Но не е успял да доведе краля». Тайенд му беше казал, че е изпратил покана, но Ачати го бе предупредил, че Амакира няма да може да присъства. Така сигурно беше по-добре. Когато монархът се озовеше сред толкова много ашаки, партито неизбежно щеше да бъде развалено от политически машинации. Или поне така беше чул Денил. Той никога не бе присъствал на толкова голяма сбирка, нито пък на такава, където да се намира и кралят. Най-голямото парти бе онова, което Ачати бе организирал по случай пристигането на Денил и Лоркин в Арвис.

Денил трябваше да признае, че е впечатлен. Тайенд бе успял да организира събитието за няколко дни, след като му хрумна идеята за киралийско парти. Той дори научи робите в кухнята как да приготвят няколко киралийски блюда, които да бъдат поднесени в малки купички или чинийки. Беше се отказал от идеята да пусне робите да обикалят между гостите с подноси в ръце, защото не можеше да ги откаже от навика им да се хвърлят по очи на пода.

Тайенд дори бе успял да си намери по-строги киралийски дрехи, вместо обичайното си ярко и пищно облекло.

— Следващия път ще организирам елийнско парти — чу Денил гласа на Тайенд. —

Или може би лонмарско. Поне отсъствието на жени ще подхожда на темата. Не може да има елийнско парти без хапливите женски разговори, които да оживят обстановката. — Тайенд замълча, за да изслуша отговора, който Денил не можа да чуе, и се усмихна. — Тогава може да обуча някой роб или да внеса малко елийнски жени специално за това — или самият аз да се предреша на жена! Нищо няма да пожаля за сачаканските ми гости.

Последва смях. Денил въздъхна и се обърна. Видя Ачати да разговаря с лейди Мерия и се изпълни с признателност. По-рано жената изглежда се чувстваше неудобно, защото останалите гости просто я пренебрегваха. Докато наблюдаваше реакцията на сачаканците при вида ѝ, Денил забеляза не толкова неудоволствие, колкото неувереност по лицата им. Те не бяха свикнали да виждат жени в социалното си обкръжение, защото разговорът с чуждите жени бе забранен, и тъй като не знаеха какво да правят с нея, просто се преструваха, че я няма.

Ачати надигна глава и махна с ръка на Денил.

— Тъкмо разказвах на лейди Мерия за група от три сачаканки, които се събират в компания.

— Мислех, че на това не се гледа с добро око.

— Разминава им се, защото двете са вдовици, а третата е саката и защото мразят Изменниците. Едната вярва, че те са убили съпруга ѝ. — Ачати се усмихна. — Помислих си, че лейди Мерия ще поиска да се види с тях. Иначе ще се чувства много самотна тук.

Денил погледна към магьосницата.

— Какво мислите?

Тя кимна.

— Ще бъде интересно да се срещна с някои местни жени.

Ачати се усмихна и погледна към Денил.

— Да ги попитам ли дали ще приемат помощничката ви?

Със закъснение Денил осъзна, че Ачати иска позволение от него, сякаш социалният живот на Мерия бе негова отговорност. Развеселен, той погледна към лечителката. Тя изглеждаше леко разсеяна, сякаш не бе чула въпроса, но може би безизразното ѝ изражение се дължеше на усилията ѝ да не разкрива истинските си чувства.

— Да, моля ви — отвърна Денил.

Ачати изглеждаше доволен.

— Може би трябва да намеря някакво развлечение и за вас — промърмори той. После погледна многозначително Денил и махна с ръка на един ашаки, чийто партньор в разговора тъкмо се беше отдалечил. Денил го последва.

— Ашаки Ритова. Тъкмо разказвах на посланик Денил за впечатляващата ви библиотека.

Сачаканецът се обърна към Ачати. На лицето му бе изписано високомерно изражение, което леко се промени в уважение към Ачати, но отново се завърна, когато мъжът погледна към Денил.

— Ашаки Ачати. Не е нужно да ме възхвалявате.

— Но някак си винаги ми се иска. Това определено е най-добрата колекция в Сачака, като се изключи дворцовата библиотека.

— В сравнение с нея е просто купчина книги.

— Дори и така да е, аз съм убеден, че посланик Денил ще остане впечатлен от това колко стари са някои от архивите ви.

Мъжът отново погледна към Денил.

— Едва ли ще откриете нещо интересно, посланик. — Той въздъхна. — Самият аз не разполагам с време за проучвания. Твърде съм зает с обсъждането на договорите с източните земи.

Той поклати глава и започна продължителна и отегчителна критика на хората отвъд морето Адюна, с които сачаканците поддържаха търговски отношения. Обикновено Денил щеше да прояви интерес към тези земи, но той бързо осъзна, че преценката на ашаки Ритова е замъглена от ненавист и предразсъдъци, и мъжът едва ли щеше да представи правдиво описание. Когато Ачати най-после успя да го измъкне, без да обиди Ритова, той се извини.

— Надявах се да уредя нещо за вас — промърмори той. — Но той е упорит като…

Наблизо мина Господарят на войната Кирота. Щом видя Денил, той се приближи предпазливо до тях.

— Ашаки Ачати, посланик Денил. Радвам се да ви видя отново, посланик. Чух, че вие и посланик Тайенд сте в близки отношения. Вярно ли е това?

Денил кимна.

— Отдавна сме приятели. Повече от двайсет години.

Кирота се намръщи.

— Посланик Тайенд каза, че когато сте се срещнали за пръв път, той е живял в Елийн.

— Да, както и аз — обясни Денил. — Бях Посланик на Еилдията в Елийн. Срещнах Тайенд в Голямата библиотека. Той ми помагаше при някои от проучванията ми за Гилдията.

— А, да! Тайенд спомена вашето проучване. Как се развива то?

Денил сви рамене.

— Напоследък нямам голям напредък.

Кирота кимна съчувствено.

— Такъв е животът на изследователите. В един момент правят голямо откритие, последвано от период на неуспехи. Желая ви скоро да имате успех.

— Благодаря ви — отвърна Денил. — Последния път, когато се видяхме, вие изразихте желание да попълните празнотите в собствените си архиви — додаде той. — Предложението ми все още е в сила.

Лицето на Господаря на войната грейна.

— Със сигурност ще се възползвам. — Погледът му прескочи над рамото на Денил. — Аха. Носят още от тези превъзходни крачета от расук. Този път съм решен да похапна повече, преди да са изчезнали всичките. Харесва ми киралийската храна. — Той се ухили и бързо се

отдалечи.

Денил чу кискане до себе си и се обърна към Ачати. Сачаканецът се усмихваше.

— Добре се справихте — каза той. — Може би сега, когато не сте най-голямата новост в страната, най-добрият начин да спечелите нещо е да предложите друго в замяна.

Денил кимна и почувства как сърцето му леко се отпуска.

— Макар че се съмнявам Кирота да може да ви предложи нещо в замяна — предупреди го Ачати с нисък глас. — Но въпреки това… считайте го за инвестиция.

Денил потисна въздишката си на разочарование. Той видя как Тайенд го наблюдава от другия край на стаята. Лицето на бившия му любовник изглеждаше замислено и изведнъж Денил изпита огромно желание да напусне партито.

Но той нямаше друг избор, освен да остане, затова се изпъна и последва Ачати към следващата групичка сачаканци.

Лоркин бе очаквал лукс и скъпа украса. Беше очаквал пазачи на всяка врата и суетящи се наоколо прислужници, готови да изпълнят всяко желание на монарха си. Но стаите на кралицата на Изменниците не бяха по-големи или по-добре обзаведени от тези на жените, които беше посещавал, докато помагаше на Говорителката Калия. Единствената видима охрана беше магьосник, който стоеше в коридора до вратата. Може би младата жена, която бе отворила вратата, също бе магьосница, макар да изглеждаше твърде млада за ролята на кралски защитник. Тя го посрещна с мила, сърдечна усмивка, каза, че името ѝ е Пелая и го покани вътре.

И сега той се намираше в кръг от обикновени дървени столове. Пред един от тях стоеше възрастна жена, която като че ли току-що беше станала. Тя не бе облечена с някаква натруфена премяна, но пък и на процеса срещу Тивара носеше обикновени дрехи. Ако не беше разпознал лицето ѝ, сигурно щеше да я помисли за поредната посетителка, очакваща кралицата.

Но ярките ѝ очи бяха прями и погледът — остър, а Стойката ѝ излъчваше увереност и властност. Той притисна длан към гърдите си и зачака отговор, както му бяха казали да постъпи, когато за пръв път се бе озовал в нейно присъствие.

Тя махна презрително с ръка.

— Не си правя труда да спазвам официалностите в собствения ми дом, лорд Лоркин. Твърде съм стара и изморена. Моля, седнете. — Тя отстъпи назад и с очевидна трудност бавно започна да се отпуска върху стола. Той машинално пристъпи напред, за да ѝ помогне, но рязко се спря, защото не бе сигурен дали е подходящо да я докосва.

— Чакай да ти помогна, Зарала — сгълча я Пелая нежно, докато бързаше да подкрепи

възрастната кралица.

— Добре съм — отвърна Зарала. — Само съм малко бавна.

Щом се настани, кралицата посочи съседния стол и Лоркин седна. Младата жена се скри в съседната стая. Кралицата го изгледа замислено.

— Как ти се струва животът в Убежището?

— Чудесно място, ваше величество — започна той. — Аз…

— Никакви официалности — прекъсна го кралицата и го заплаши с пръст. — Наричай ме Зарала.

Той кимна.

— Зарала. Красиво име.

Тя се ухили.

— Обичам ласкателствата. Но те няма да ти помогнат. Твърде стара съм, за да ми влияят подобни неща. Ала ако случайно ти харесва да го правиш, не спирай.

— Харесва ми — отвърна Лоркин. — А ако случайно и на теб ти харесва, аз няма да откажа — додаде бързо той.

За негово облекчение тя се засмя.

— Хайде. Разкажи ми как я караш.

— Изненадан съм от щедростта и приятелското отношение на Изменниците. Хората ти ме приеха, дадоха ми храна и убежище, и задължения, които да ме карат да се чувствам полезен.

— И защо това трябва да те изненадва?

Лоркин сви рамене.

— От хора, които са толкова потайни, очаквах да мине доста време, преди да ме приемат.

Тя го погледна.

— Нали знаещ че не си напълно приет? Мнозина те харесват, оценяват какво направи за Тивара, но никой не е толкова глупав, че да ти се довери.

Той кимна и срещна погледа ѝ.

— Да, усещам го. Това е напълно разбираемо. И съм доста изненадан, че не го показват по-ясно.

— Докладваха ми само за неколцина души, които не харесват лично теб, в повечето

случаи не им допадаш по принцип.

Той я погледна.

— Заради баща ми.

— Да — и заради смъртта на Рива. — Веселото ѝ настроение изчезна напълно. Бръчките около очите ѝ се задълбочиха. — Искам да знаещ че не те обвинявам за онова, което направи баща ти. Абсурдно е да се смята, че детето е отговорно за постъпките на родителите си.

— Аз… Радвам се да го чуя.

Тя се наведе напред и го потупа по коляното.

— Сигурно. Иначе досега да си мъртъв. — Веселата нотка отново се промъкна в гласа и очите ѝ, и той се усмихна.

— Освен това вече не съм обидена и на баща ти — каза му тя, отмествайки поглед от него и лицето ѝ отново стана сериозно. Сериозно и тъжно. — Въпреки че изгубих дъщеря си заради болестта, която можеше да бъде излекувана. Не постъпихме както трябва. Нещо в баща ти ме убеди, че е почтен човек. После реших, че съм сбъркала, но сега си мисля, че може би не съм. Просто не успях да проумея, че лоялността му е насочена другаде.

— Към Гилдията? Киралия? — предположи Лоркин.

Кралицата го погледна.

— Ти не знаеше за сделката, нали? — попита тихо тя.

Той поклати глава.

— Бях ужасен, когато научих, че е сключил такава сделка и не я е спазил.

— Умрял е, преди да се родиш. Предполагам, че не е имал възможността да ти разкаже.

— Но и майка ми никога не го е споменавала. Тя също не е знаела.

— Защо си толкова сигурен?

— Тя беше решена да ми попречи да дойда в Сачака. Ако имаше доказателство, че Изменниците представляват опасност за мен, тя щеше да го използва.

— Липсва ли ти?

Погледът ѝ беше прям. Той кимна.

— И въпреки това част от мен иска… иска…

— Да живее собствения си живот? Да взима свои решения?

Той кимна. Тя посочи с жест стаята и всичко отвъд нея.

— И ето те тук, затворен в Убежището.

— Приятно място за затваряне.

Тя се усмихна одобрително.

— Надявам се да продължиш да мислиш така. — Усмивката ѝ отново угасна. — Защото животът тук може да се промени. Аз съм стара. Не мога да съм сигурна кой ще ме наследи. Всички знаят, че предпочитам Говорителката Савара за следваща кралица, а тя те харесва, но това не означава, че хората ще гласуват за нея. Със сигурност няма да го направят, ако започнат да поставят под въпрос решенията ми. — Тя го посочи с пръст. — Като например да пусна в Убежището киралийски магьосник, който се е оказал твърде любопитен.

Очите ѝ го гледаха твърдо и обвинително. Лицето му пламна и той извърна поглед, без да знае как да отговори на това.

— Но сега може и да останат доволни, че съм те привикала, за да те смъмря. Савара реши, че ще е по-добре да забрани на Тивара да те вижда, за да стане ясно, че тя не одобрява присъствието ти в пещерата.

Сърцето на Лоркин подскочи. «Но ние и без това не сме се виждали» — напомни си той. Зарала се усмихна и отново го потупа по коляното.

— Имам един приятелски безплатен съвет за теб, млади Лоркин. Внимавай в какви неприятности се забъркваш. Това може да навреди на теб и на останалите повече, отколкото можеш да предположиш

Той кимна.

— Благодаря ти. Ще приема съвета ти. Никакви неприятности.

Тя изглеждаше удовлетворена.

— Ти си умен млад мъж. Ето — върнах ти ласкателството. Искаш ли да хапнеш? — Тя не изчака отговора му, а се обърна към вътрешната врата. — Пелая? Можеш ли да донесеш нещо за ядене на госта ни?

— Разбира се — отвърна младата жена. Тя се появи на прага с обикновен дървен поднос в ръцете си, в който носеше чаши вода и чиния със сладкиши. Очевидно бе очаквала думите на кралицата.

— Ах, любимите ми — каза Зарала и потри ръце. После се ухили на Лоркин. — Пелая е отлична готвачка. Всичко прави с магия. — Докато младата жена внасяше подноса в стаята, Зарала се обърна и погледна към близката малка масичка. Тя се вдигна във въздуха, полетя към тях и се спусна пред Лоркин.

«Може и да е стара и изморена от официалностите — помисли си Лоркин, — но разбирам отлично защо е кралица. И се обзалагам, че е все така могъща и умна, като в деня, когато е била избрана».

Докато Пелая оставяше подноса на масичката и му предлагаше сладкиш, Лоркин се зачуди каква част от плановете му е предугадила кралицата, защото едва ли смяташе, че той е готов да се засели завинаги при Изменниците.

Може би му казваше да изчака, защото ще има по големи шансове за успех след нейната смърт, ако бъде наследена от Савара.

«Но аз наистина я харесвам и се надявам това да не се случи скоро».

Глава 5

Въпроси, въпроси

Докато палеха лампите в двора, Сония гледаше най-странната от всички гилдийски сгради. Куполът не беше точно купол, а пълна сфера — куха топка от твърда скала. И тъй като половината ѝ бе заровена в земята, сградата имаше вид на купол.

Тя бе стара колкото самата Гилдия. Преди да бъде построена Арената — магическа бариера, поддържана от огромни извити подпори — по-опасните бойни упражнения бяха провеждани в Купола. Използването на сградата за тази цел имаше много недостатъци. За разлика от Арената, зрителите не можеха да наблюдават уроците. Дебелите стени никога нямаше да издържат на една по-силна атака, затова учениците трябваше да се сдържат. Дарите, които отскачаха от стената, нагряваха камъка и вътре ставаше непоносимо горещо. Единственият начин да се вкара чист въздух беше като се отвори приличащата на запушалка врата.

Според старите архиви, които бе открил Акарин, запушалката изхвръквала по време на уроци много пъти, като веднъж дори убила един преминаващ прислужник. Сега на мястото ѝ я задържаше магия. Отваряха я два пъти дневно и сменяха застоялия въздух с нов. В същото време внасяха вода и храна, и изпразваха кофата, която служеше за тоалетна.

Сония не можеше да не си спомни за собствените си преживелици като заловен отстъпник. Ротан я бе държал в покоите си, като постепенно спечели доверието ѝ с добротата и търпението си, докато ѝ предаваше знанията си за Гилдията. Но Лорандра не беше невежа млада жена, която случайно е разкрила магическите си сили и представлява по-голяма опасност за себе си, отколкото за Гилдията. Тя владееше отлично силата си и заедно със сина си бе заговорничела срещу Гилдията.

«И въпреки това аз знам какво е да си заключен в Купола». Когато Висшите матове бяха открили, че Сония е овладяла черната магия, те я бяха затворили тук за една нощ а Акарин бяха отвели в Арената, докато се подготвят за процеса ѝ. Мястото бе тясно и потискащо. «А аз останах тук само за няколко часа. Не мога да си представя какво е да се стои тук месеци наред».

Сония си пое дълбоко дъх и устоя на порива да се обърне и да тръгне в друга посока. Тъй като изпитваше известно съчувствие към Лорандра, тя винаги неохотно я посещаваше. Майката на Скелин не обелваше нито дума и от нея се излъчваха омраза и страх. Омразата можеше да преглътне. Това бе безкомпромисната омраза на майката към онези, които искат да наранят сина ѝ. Самата Сония бе изпитвала подобни чувства и напълно я разбираше. Всъщност страхът я притесняваше. Тя бе свикнала хората да се страхуват малко от нея — заради онова, което бе извършила в младежките си години и заради черната магия — но страхът на Лорандра бе просто сляп ужас и нищо в живота на Сония не би могло да я убеди, че тя е почтена жена, която заслужава доверие.

«И Сери трябва да я излъже».

Пазачите, които стояха от двете страни на вратата, изглеждаха отегчени и раздразнени, но щом я видяха, че се приближава, се изпънаха и ѝ кимнаха почтително. И двамата бяха мъже от Домовете, отбеляза тя. Досега не бе виждала нито един магьосник от нисшите съсловия да стои на стража. Може би Разпоредителят Оусън не вярваше, че ще могат да охраняват майката на един Крадец? Не можеше да е толкова наивен да си мисли, че магьосниците от висшите съсловия са имунизирани срещу изнудване или подкупи. Тя спря и кимна към вратата.

— Кога сте я отваряли за последен път?

— Преди три часа, Черна магьоснице Сония — отвърна по-високият магьосник.

— Получихте ли инструкциите на Разпоредителя Оусън?

Той кимна.

— Добре. Пуснете ме вътре.

Двамата магьосници впериха съсредоточено погледи във вратата. Вместо да се отвори, тя бавно се плъзна навън, леко се завъртя настрани и се облегна на стената на Купола. Вътре беше тъмно. Лорандра разполагаше с достатъчно сила, за да освети затвора си, но дори и да я използваше, тя винаги угасяше светлинката, щом чуеше, че вратата се отваря. Сония си пое дълбоко дъх, създаде светлинно кълбо и го изпрати напред, преди да влезе.

Жената седеше на тясното легло в средата на стаята, както обикновено. Сония се спусна по полегатия под и се спря на няколко крачки от нея. Жената я погледна с безизразно лице, но очите ѝ бяха мрачни и враждебни.

Сония се зачуди какво да каже. Досега се бе опитвала да ѝ зададе въпросите, които я интересуваха най-много, като ги смесваше с други. Откъде идва роетът? От тяхната родина ли? Как се произвежда? Защо Лорандра си е купувала книги за магия? Успяла ли е да намери много? Къде се намират те сега? Защо Скелин смята, че Гилдията може да бъде подмамена да повярва, че Форли, нещастната жена, използвана от него като фалшива отстъпничка, за да попречи на Гилдията да залови майка му, е магьосница? Къде се намира семейството на Форли?

Отговорите на някои от въпросите вече бяха известни на Сония и тя беше наясно, че Лорандра не знае как да отговори на други. Сери ѝ беше препоръчал да постъпи по този начин, защото не биваше да ѝ разкрива както точно е открила Гилдията.

Но Лорандра не казваше нищо.

Затова Сония се опита да бъде по-директна. Къде се намира Скелин? Откога живее в Имардин? Кои Крадци са му съюзници? Кои Домове са свързани с него? Има ли магьосници от Гилдията, които да зависят от него? Има ли съюзници в Елийн? Лонмар? Сачака? Колко крадци е убила тя? Опитала ли се е да убие Сери? Опитала ли се е да убие семейството на Сери?

След последния въпрос изражението на Лорандра изобщо не се промени. Освен местонахождението на Скелин, това бе въпросът, чийто отговор най-силно вълнуваше Сония.

«Само ако Оусън беше избрал мен да прочета съзнанието на Лорандра, а не Калън. Щях да потърся отговора и никой, освен Лорандра нямаше да разбере, че съм го направила». Но това означаваше, че съзнанието на Форли щеше да бъде разчетено от Калън, а Сония не би го причинила на нещастната, уплашена жена.

Сония си спомни изненадата на Лорандра, когато разбра, че не може да попречи на Калън да разчете съзнанието ѝ. Това може би означаваше, че магьосниците от родината на Лорандра не познаваха черната магия — възможно бе дори да не бяха чували за нея. Според описанията на Калън, народът на Лорандра бе забранил всякаква форма на магията, макар онези, които да бяха наложили забраната, да бяха магьосници. Лорандра беше нарушила закона и тайно бе овладяла магията. Възможно бе да не знае колко са могъщи пазителите на закона.

«Гилдията се притеснява да не обиди народа ѝ, ако блокира силите ѝ, но ако онова, което казва Калън, е истина, самото съществуване на Гилдията представлява обида за тях.

Там Лорандра също е престъпничка. Те ще поискат да екзекутират не само нея, но и всички нас».

Но родината на Лорандра се намираше далеч и между нея и Обединените земи се простираше огромна пустиня. Едва ли някой си спомняше Лорандра, защото тя бе напуснала родината си преди много години, а ако я помнеха, вероятно я смятаха за мъртва. Жалко, че тя не се бе свързала с Еилдията още от самото начало. Можеха да я приемат или да ѝ позволят да живее в Имардин при някакви условия, които да я ограничат в използването на магията. Вместо това тя бе заживяла като убийца и заедно със сина си бе забогатяла от продажбата на роет.

Сония се замисли за всички хора, които бяха страдали и умрели заради тази жена. Този път тя не се опита да потуши гнева, който се надигна в гърдите ѝ. Този път му позволи да засили решимостта ѝ.

— Не съм дошла да те разпитвам — каза тихо на жената Сония. — Искам да ти съобщя, че Гилдията скоро ще блокира силата ти. Няма да можеш да използваш магията си. Добрата новина е, че няма да се налага повече да стоиш тук. Не мога да ти кажа какво ще правят после с теб, но няма да те пуснат на свобода в Обединените земи.

Изражението на Лорандра леко се промени от омраза към безпокойство и Сония почувства прилив на триумф. Тя се обърна и тръгна към вратата. Зад нея се чу дрезгав грак. Сония се поколеба, но се насили да продължи.

— Почакай.

Сония спря и се обърна. Лорандра вдигна глава и очите ѝ проблеснаха на светлината.

— Ще боли ли? — попита тя шепнешком.

Сония отвърна на погледа ѝ.

— И защо да ти отговарям, щом ти отказваш да отговаряш на моите въпроси?

Лорандра сви устни в тънка линия. Сония се обърна, но се спря и погледна назад.

— Не, ако не се противиш— каза тя тихо, за да не я чуят пазачите. Лорандра извъртя очи, за да срещне погледа ѝ. — И… не необратимо — добави Сония с още по-тих глас.

После се обърна и тръгна към изхода, чудейки се дали онова, което беше видяла в очите на жената, бе надежда или подозрение.

— Първото нещо, което трябва да запомните е, че бременността не е болест или нараняване — каза лейди Индрия на класа. — Но при нея и при раждането могат да възникнат много проблеми. За разлика от повечето състояния, затрудняващи или възпрепятстващи бременността, които разглеждахме досега, проблемите при самата бременност и раждането могат да причинят смърт на майката, детето или на двамата.

Лилия погледна приятелките си. Фродже и Мади стояха с изпънати гърбове и напрегнато слушаха лейди Индрия. «Изглеждат все така очаровани, както при уроците за предпазване от забременяване» — помисли си Лилия. Тя се огледа. Повечето от учениците изглеждаха заинтригувани от урока. Дори момчетата, което я изненада, макар от лечителите да се очакваше да се научат да съветват майките и да израждат деца.

Няколко от ученичките липсваха. Всичките бяха _сноби_. Домовете никога не бяха възразявали дъщерите им да се учат как да попречат на зачеването, докато това не беше официално включено в университетската програма за лечители. Никой от родителите на _селяците_ не надигна глас. Те не можеха да си позволят да отглеждат внуци, докато дъщерите им завършат образованието си в Гилдията.

«Би трябвало това да ми е по-интересно — помисли си Лилия. — И сигурно щеше да е така, ако бях влюбена в някого или имаше вероятност скоро да се омъжа. Това щеше да ми даде повод да мисля за бъдещето и за деца. Точно сега всичко това ми се струва малко вероятно. Мади може би е права, когато казва, че човек не знае кога ще намери някой специален, но дори този някой да се появи другата седмица, се съмнявам, че ще искам да имам деца в близките няколко години».

Въпреки това трябваше да внимава в час, защото ако искаше да стане лечителка, трябваше да знае как да помага на бременните жени. Тя се опита да се съсредоточи и започна да си води бележки. Когато лейди Индрия най-после завърши лекцията и започна да задава въпроси, Лилия усети дъха на Мади върху бузата си — момичето се беше навело към нея.

— Ще се виждаш ли с Наки довечера? — промърмори Мади.

Лилия се усмихна.

— Да. Ще ми помага да упражнявам извитите удари.

Мади си пое дъх, за да каже още нещо, но само изсумтя раздразнено.

— Какво има? — попита Лилия и надигна глава.

По лицето на приятелката ѝ се четяха нерешителност и тревога.

— Какво? — повтори Лилия.

Мади въздъхна и огледа учениците. После се наведе още по-близо.

— Хората започнаха да забелязват, че се мотаеш с нея. Сигурно знаеш какво се говори.

Стомахът на Лилия се сви и тя усети, че ѝ се повдига.

— Какво се говори? — насили се да попита тя.

— Че ти и тя… — Мади внезапно се изправи, когато Индрия произнесе името ѝ. Лилия изчака приятелката ѝ да отговори на въпроса на лечителката. Учителката я погледна напрегнато, после се обърна и продължи лекцията си.

Лилия се наведе към Мади.

— И какво говорят?

— ТТТтит. Ще ти кажа после.

До края на часа на Лилия ѝ беше още по-трудно да се концентрира. Какъв ли бе поводът за клюки в приятелството ѝ с Наки? Дали това, че едната е _сноб_, а другата _селяк_? Дали имаше нещо общо с бащата на Наки? Тя бе споменала, че той не харесва _селяците_. Може би бе заплашил, че ще забрани на Наки да се вижда с Лилия.

Когато удари звънецът, записките ѝ представляваха пълен хаос, точно каквото цареше в главата ѝ. Тя излезе с Мади и Фродже от стаята.

— Е? — попита настоятелно приятелката си.

Двете момичета се спогледаха. Мади я гледаше почти умолително. Фродже бе замръзнала в очакване. Мади се обърна и се усмихна тънко на Лилия.

— По-добре да ти кажем, преди да са се появили момчетата. — Тя огледа коридора, после поведе Лилия и Фродже към една празна класна стая, като провери дали наистина няма никой вътре. После се обърна към Лилия.

— Говори се… хората твърдят… — Тя се поколеба и поклати глава. — Наки не харесва момчета.

— Всъщност ги харесва, но не така, както би трябвало да ги харесват момичетата — намеси се Фродже.

— Тя харесва момичета. — Мади погледна Лилия, после извърна очи. — Но така, както не би трябвало да ги харесва.

Последва напрегнато мълчание. Лилия установи, че не е изненадана. Определено не бе толкова стресната, както бяха очаквали. Като прислужничка беше чувала много неща, за които учениците, отраснали в по-затворени общества, нямаха и представа. Баща ѝ често казваше да не съди хората прибързано.

Приятелките ѝ я гледаха, но очакването им постепенно се изпаряваше. Лилия продължаваше да мълчи и усещаше как паниката ѝ нараства. Трябваше да каже нещо или те щяха да си помислят, че вече знае. И одобрява.

— Ами… — започна тя.

— Нали се сещаш какво имаме предвид? Момичета, които харесват момичетата така, както би трябвало да харесват момчета — започна Мади.

— Знам какво имаш предвид — прекъсна я Лилия и прехапа устни. — Истина ли е това? Хората непрекъснато си измислят такива неща — особено за хора, които не харесват по някаква причина. Като например такива, които са красиви и богати. Или които не са проявили интерес към тях. Наки е отблъснала доста момчета — поне така съм чувала. Това може да накара всички да мислят, че харесва повече момичета.

Приятелките ѝ се намръщиха и се спогледаха.

— Мисля, че е истина — отвърна Мади, макар в тона ѝ да се промъкна съмнение.

— Говори се, че тя и една от прислужничките ѝ са били… нали се сещаш— каза Фродже с натежал от презрение глас. — Но прислужничката решила да сложи край и Наки разбрала за това. Нагласила нещата така, че баща ѝ да ги хване заедно. Той изхвърлил прислужничката и цялото ѝ семейство на улицата. Братовчед ми ги познава и се кълне, че това е истина.

Двете момичета погледнаха към Лилия. Тя отвърна на погледа им. Сърцето ѝ биеше ускорено. Усещаше как приятелството ѝ с Наки леко се изплъзва от ръцете ѝ и усещането въобще не ѝ хареса. Историята за прислужничката беше смущаваща. Възможно ли бе Наки да

е толкова злобна и отмъстителна? «Може би ядосаната от прогонването си прислужничка просто е измислила всичко — и сигурно е била изхвърлена по съвсем различна причина» Мразеше се за това, че в главата ѝ се въртят подобни мисли, но знаеше, че не всички слуги са честни и лоялни.

Може би приятелките на Лилия ѝ завиждаха, че си беше намерила някоя по-красива, по-богата от тях. «Ами тогава не трябваше просто да спрат да ми обръщат внимание, когато си намериха момчета». Но тя просто не можеш да го изрече на глас. Може би просто трябваше да каже нещо, за да помогне на Наки. Да разсее слуховете.

— В това няма смисъл — каза им тя. — Наки не харесва баща си. Защо ще му доверява такива неща? По-скоро прислужничката е била изхвърлена по друга причина, а след това си е измислила тази история, за да злепостави Наки.

Фродже и Мади изглеждаха замислени. Те се спогледаха със съмнение.

След това Мади се усмихна и се обърна към Лилия.

— Сигурно си права. Ти я познаваш лично, ние само сме чували слухове. — Тя се намръщи. — Но дори да не е истина, все пак се притесняваме за теб. Хората ще започнат да говорят.

Лилия сви рамене.

— Нека говорят. Накрая ще се изморят. Трябва ли Наки да няма приятели само заради някакви си гадни слухове?

Тя се обърна и тръгна към изхода. Двете момичета се поколебаха, след което Лилия чу стъпките им зад себе си. Чу и тих шепот.

— Защо си правиш труда? Вече не сме достатъчно добри за нея.

Лилия продължи напред по коридора, преструвайки се, че не ги е чула, но в гърдите ѝ се надигна тихо тържество. «Права бях. Завиждат ми». Но въпреки това изпита лека вина. Така си беше. Наки бе много по-интересна и вълнуваща приятелка от тях, дори когато още не се бяха хванали с момчетата.

«Особено ако онова, което казват за нея, се окаже вярно».

Тя не искаше да мисли за това. Не защото се страхуваше, че слуховете ще се окажат истина, а защото се притесняваше, че приятелките ѝ ще усетят вълнението, което думите им бяха събудили в нея. И въпросът, до който доведе това вълнение.

«Ами ако това се отнася и за мен?»

Тя знаеше със сигурност, че думите им не породиха у нея очакваното отвращение, но никога нямаше да си признае пред никого. Може би дори пред Наки.

Докато каретата се придвижваше по улиците на Арвис, Денил забеляза, че лейди Мерия попива гледката с жадни очи. Макар че бе пристигнала едва преди десетина дни, тя вече бе започнала да изпитва отегчение от това, че трябва да прекарва по-голямата част от времето си затворена в Дома на Гилдията. «Или може би просто е очарована от новото място — помисли си Денил. — Възможно е само аз да се чувствам като затворник».

Във всеки случай тя бе въодушевена от предложението да посетят пазара. Тайенд го бе направил предишната вечер, преди да излезе за поредния прием. Денил все още не беше разгледал пазара, защото всичко, от което имаше нужда, без доставяно веднага от робите, затова посещението беше единствено за развлечение — и вероятно с образователна цел.

Може би щеше да научи нещо за Сачака и за земите на изток, с които страната търгуваше.

— Как мина гостуването ви на жените, които ви препоръча Ачати? — попита Денил.

Мерия го погледна и се усмихна.

— Добре, мисля. Те всичките вярват, че съпругът на едната от вдовиците е убит от Изменниците, но въпреки това само тя проявява омраза към тях. Подозирам, че крият нещо. Една от останалите намекна, че жената толкова много се оплаквала от мъжа си и Изменниците решили, че наистина иска да се отърве от него.

— Значи или Изменниците са направили грешка, или тя ги е измамила, или нещо друго я е принудило да обяви, че ги ненавижда, за да се защити.

Мерия го погледна замислено.

— Наистина трябва да се науча да откривам различните прикрити вероятности в подобни ситуации, нали?

Той сви рамене.

— Никога не е излишно. Освен това е по-добре да не се привързвате твърде много към някого.

Тя кимна и погледна през прозореца. Добре, че пропусна потрепването на Денил, когато той осъзна истината в собствените си думи.

«Поради същата причина не трябва да се привързвам към Ачати. Но с кой друг да разговарям тук? И без това го харесвам много — и то не само защото той продължава да търси компанията ми, въпреки че съм се превърнал в социален изгнаник».

— Това ли е пазарът? — попита Мерия.

Денил се премести до прозореца от своята страна и надникна към пътя. Малко по-нататък той пресичаше друг път. От едната страна се издигаше висока бяла стена, накъсана от обикновени арки, пред които се стичаше непрекъснат поток от хора. Онези, които излизаха, бяха следвани от роби, натоварени с кутии, кошници, торби и навити на руло килими. Покрай пътищата бяха подредени чакащи карети.

— Предполагам, че да.

Каретата им направи широк завой при кръстовището и спря близо до една арка. Към нея веднага се насочиха много погледи и пръсти. Мерия посегна към вратата, но се спря и дръпна ръката си.

— По-добре излезте пръв, посланик — каза тя.

Той се усмихна мрачно и изчака един от робите да слезе и да му отвори вратата. Мъжът се хвърли по очи на земята и Денил излезе навън. Наблизо се беше събрала малка тълпа и при появата му се разнесе тихо мърморене. Но след като излезе и Мерия, шумът се засили. Тя се спря на горното стъпало и се намръщи.

— Не им обръщайте внимание — посъветва я Денил и ѝ подаде ръка. — Не поглеждайте никой в очите.

Тя наведе поглед, улови предложената му за подкрепа ръка, но слезе по стъпалата, изпълнена с достойнство. Денил потисна усмивката си. Мерия му беше казала, че е дъщеря на морски капитан, което означаваше, че не е израснала в бедност, но няма и възпитанието на жена от Домовете. Но въпреки това, когато влезе в Гилдията, тя усвои маниерите и поведението на висшата класа. Подобна лекота в приспособяването щеше да е полезна и тук, и в Имардин.

Денил пусна ръката ѝ, нареди на роба да премести каретата на място по-далеч от уличното движение и да ги изчака там, след което тръгна към входа на пазара. Другият роб скочи от каретата и тръгна след тях.

Входът се охраняваше от двама пазачи, които изгледаха Денил и Мерия с безизразни лица. «Сигурно са свободни слуги — помисли си Денил. — Като онези в двореца».

Щом минаха под арката, двамата с Мерия се озоваха в пазара. Сергиите бяха подредени в прави редици. Край стената бяха построени постоянни бараки, чиито покриви представляваха опънати платна. Той тръгна бавно покрай първата редица.

Местните се интересуваха повече от Мерия, отколкото от Денил. Може би досега не бяха виждали киралийска жена, докато киралийските мъже бяха просто рядка гледка. Той установи, че от тази гледна точка е ощетен пред Мерия, защото досега не беше виждал сачаканка. На сергиите не работеха жени, но наоколо обикаляха доста, задължително придружавани от мъже. Те носеха богато украсени наметала, които се спускаха до глезените им.

Денил не искаше да събужда гнева на местните, като се взира в жените им, затова насочи вниманието си към предлаганите стоки. Обграждаха го парфюми, красива стъклария, артистична керамика и фини платове. Очевидно бяха влезли откъм страната с луксозните стоки. Той се сети, че не е видял никой да носи кошници със зеленчуци или да изкарва животни навън. Когато стигнаха до края на едната редица, той погледна с присвити очи към следващата. В далечния ѝ край наистина се виждаха доста по-практични стоки. Може би там имаше друг вход, пред който се изнасяха тези продукти.

Двамата тръгнаха покрай следващата редица със сергии и се спряха да разгледат стоките, които идваха от земите отвъд морето Адюна. Мерия бе особено впечатлена от стъкларията. При третата редица погледите им бяха веднага привлечени от щанд, отрупан с кристали във всякакви цветове. Но докато Мерия ги разглеждаше, вниманието на Денил бе привлечено от търговците, защото той веднага разпозна прашната сивкава кожа и дългите крайници на туземците от племето Дюна.

Магьосникът веднага се сети за следотърсача Унх, който бе помогнал на него, Ачати и атаките в търсенето на Лоркин. Освен това си спомни и пещерата, която двамата с Унх бяха открили в планината, и стените ѝ, покрити с кристали. Денил бе научил, че туземците знаят как да превръщат кристалите в магически скъпоценни камъни. Той огледа замислено проблясващите кристали. «Едва ли продават магическите камъни тук». После се вгледа отблизо. Изобилието от изложени камъни и грубата им шлифовка предполагаха, че стойността им никак не е голяма.

— Ти харесва? — попита туземецът, наведе се към Мерия и се усмихна широко.

Тя кимна.

— Красиви са. Каква е це…

— Имаш ли по-добре шлифовани камъни? — прекъсна я Денил. — Или такива, които да са вградени в бижу или някакъв друг предмет?

Мъжът го погледна право в очите и поклати глава.

— Тукашните хора не харесват как ги правим.

Денил се усмихна.

— Ние не сме оттук.

Мъжът се ухили.

— Не, не сте. — Погледът му се премести от Мерия към Денил, после махна с ръка. — Влезте вътре.

Те заобиколиха масата и влязоха на сянка под покрива. Наблюдаван от намръщения си другар, туземецът отвори една стара прашна торба и измъкна отвътре два големи колана. Те бяха направени от някакъв вид потъмнен метал, обшит с кожа. Скъпоценните камъни проблясваха в грубите си гнезда. От дупчици по краищата на ръбовете на коланите висяха малки метални връвчици.

— Слагат се тук. — Мъжът посочи мястото точно над коляното. — А другите се слагат тук и тук. — Той докосна кожа над лакътя си и парчето плат, увито около бедрата му. — За церемониите търкаме — туземецът направи кръгово движение с ръката си, — за да блестят. Но иначе ги оставяме да потъмняват, за да не са… — Той махна с ръка пред лицето си и ококори очи. «Заслепяващи» — преведе си Денил.

— Сигурно изглеждат чудесно — каза Мерия.

Мъжът се ухили и ѝ кимна.

— Ние танцуваме. Ако танцуваме добре, жените ни избират.

— Няма да е първият път, когато жената избира мъжа заради бижута — отбеляза Мерия, поглеждайки към Денил. — Какво носят жените ви? — попита тя мъжа.

Туземецът поклати глава.

— Само колан. Обикновен. Над плат… — Той направи плавен жест, сочещ от врата до коляното.

Мерия изглеждаше разочарована.

— Никакви бижута? Никакви скъпоценни камъни?

— Камъни на колана.

— Бих искала да видя тези церемонии. — Мерия въздъхна замислено. — Това скъпо ли е? — Тя кимна към коланите за крак.

— Това не се продава. Но следващия път ще донесем едно. Може би и колан за кръст.

— Да, бих искала. — Тя погледна отново към масата със скъпоценни камъни. — И така… колко струват?

Те се върнаха при масата и последва кратко пазарене. Денил заподозря, че туземецът ѝ позволи да го убеди да свали доста повече цената от обичайното. След като всичко приключи, Денил реши, че не може да си тръгне, без да попита за следотърсача.

— Познаваш ли Унх? — попита магьосникът. — Той работи като следотърсач.

Усмивката на човека изчезна, след което се върна отново, но изглеждаше пресилена.

— Не.

Той погледна към другия туземец, който се мръщеше. Мъжът поклати глава.

— Не.

Денил кимна и сви рамене, след което им благодари, че са показали коланите на Мерия. Двамата му отвърнаха със заучени усмивки. Денил и Мерия се отдалечиха.

— Кой е Унх? — попита тя, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние.

— Следотърсачът, който ни помогна да намерим Лоркин.

— Аха. — Тя се обърна назад. — Само аз ли останах с впечатлението, че го познават, но не го харесват особено?

— Не само вие.

— Колко интересно — промърмори тя. — Дано това не означава, че няма да ми донесат колани.

Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по следващата редица. Денил вдигна глава и рязко се спря, когато видя какво лежи пред очите му.

Сергии, отрупани с книги, свитъци и пособия за писане се редуваха от двете страни на алеята. Той се огледа, привлечен от гледката на купчините с обещаващи древни книги. Внезапно магьосникът осъзна причината за самодоволството в гласа на Тайенд, когато бе предложил да посетят пазара. «Причината не е била единствено, че е предложил нещо, за което не съм се сетил. Той е знаел, че ще открия това. Сигурно вече е бил тук, заради страстта си към разни глупави екзотични дреболии и навярно е предположил, че не съм идвал още. — Изпита лека благодарност към бившия си любовник, която обаче бе последвана от познатата смесица от вина и раздразнение, която се появяваше все по-често, откакто Тайенд бе пристигнал в Арвис. — Сега ще трябва да му благодаря. Ще ми се мисълта за това да не ме изпълва с такъв ужас».

— Може да се забавя известно време тук — каза той извинително на Мерия. Тя се усмихна.

— И аз така си помислих. Всичко е наред. Искате ли да потърся нещо за вас?

Глава 6

Предупреждението

Когато Лоркин се спря, за да почине, той забеляза, че повече от половината легла в лечебницата са заети, макар че пациентите обикновено си тръгваха веднага, след като Калия ги прегледаше. Почти всички имаха еднакви или подобни оплаквания. Дори в изолираното, отдалечено Убежище хората хващаха хрема и кашлица през зимата. Наричаха го ледена треска.

Лечението бе толкова познато и проверено, че се задаваха малко въпроси. Онези, които твърдяха, че са се разболели от ледена треска, бяха преглеждани повърхностно и Калия рядко обясняваше какви лекарства е дала.

Тези болни минаваха само през нея. Лоркин трябваше да се грижи за онези, които идваха с други наранявания или болести. Никой с ледена треска не го търсеше. Ако Калия беше заета, те сядаха на леглото и чакаха търпеливо, като от време на време му хвърляха по някой любопитен поглед.

В общи линии лечението представляваше разтъркване на гърдите и чай с горчив привкус. Децата получаваха сладки, ако не можеха да изтърпят горчивината. Сладките бяха доста силни и неприятни, така че ги търпяха само онези, които наистина бяха болни или имаха притъпен вкус. Пациентите получаваха достатъчно чай и сладки за няколко дни.

После трябваше да се върнат за повторен преглед, ако имаха нужда от още.

За пръв път Лоркин виждаше толкова стриктно разпределение на запасите. Той знаеше, че складовете с храна трябва да бъдат наблюдавани и контролирани, за да може произведените продукти да стигнат за хората през цялата зима, но досега не бе ставал свидетел на особено строги ограничения. За тях обаче говореха всички и ако видеха някой да се храни повече, отколкото се смяташе за приемливо; те открито изразяваха неодобрението си; вкарвайки и нотка на предупреждение в гласа.

Никой от магьосниците не идваше да се лекува от ледена треска, защото те бяха природно устойчиви на болести, затова Лоркин се изненада, като видя една от тях да влиза в стаята с издайническите зачервени нос и очи. Той продължи да бинтова възпаления крак на един възрастен мъж. Старецът се засмя.

— Помисли си, че е магьосница, нали? — изграчи той.

Лоркин се усмихна.

— Да — призна той.

— Не е. Майка ѝ — да. Сестра ѝ също. Баба ѝ беше. Тя не е, но обича да се преструва на такава.

— В Обединените земи всички магьосници трябва да носят униформа, за да може останалите да знаят какви са. Незаконно е да се обличаш като магьосник, ако не си такъв.

Старецът леко се подсмихна.

— О, на тях това няма да им се хареса.

— Защото ще стане очевидно, че не всички са равни?

Мъжът изсумтя.

— Не, защото не обичат да им казват какво да правят.

Лоркин тихо се засмя. Той приключи с превръзката и даде на стареца допълнителна доза обезболяващо. «Какво ще правя, ако лекарствата свършат?»

Би могъл да започне да изцелява пациентите, но моментът нямаше да е подходящ. «Ако бъда принуден да използвам лечителските си сили, причината трябва да е по-добра от свършването на лекарствата».

— Някога ходил ли си в старите наблюдателници над града? — попита възрастният

мъж.

— Стаите, които са били направени преди Изменниците да открият долината?

— Да. Една твоя приятелка сподели, че обича да ходи там. Поръча да ти го кажа.

Лоркин погледна стареца, усмихна се и извърна поглед.

— Така ли направи?

— Да, а аз имам нужда някой да ми помогне да се върна в стаята си.

Калия не заподозря нищо, когато Лоркин ѝ каза, че мъжът има нужда от помощта му, но му каза да се върне колкото се може по-бързо. Щом изминаха няколкостотин крачки, възрастният мъж каза, че нататък може да продължи и сам, но Лоркин настоя да го придружи до стаята му. Едва след това забърза към наблюдателниците. Трябваше да изкачи няколко стълбища, за да стигне дотам, и когато застана пред вратата на първата, вече дишаше тежко.

Щом влезе през тежката врата, пред устата му започнаха да се образуват кълба пара. Въздухът беше много студен, той бързо създаде магическа бариера около себе си и затопли въздуха във вътрешността. Стаята беше дълга и тясна, единствените мебели в нея бяха груби дървени пейки, подредени до стената в дъното. По дължината ѝ зееха прозорци без стъкла.

На рамката на един от тях се бе облегнала жена и щом я зърна, сърцето му потрепна. Тивара му се усмихна леко. Той успя да се сдържи да не ѝ се ухили в отговор.

— Защо не ги запълнят със стъкло? — попита Лоркин, сочейки отворите. — Тогава ще е много по-лесно да се затопли въздухът.

— Нямаме материали, за да произведем толкова много стъкло — каза му тя и тръгна да го пресрещне.

— Бихте могли да донесете от равнината.

Тя поклати глава.

— Не си заслужава рискът да бъдем открити заради това.

— Но сигурно и преди сте носили материали до тук?

— Няколко пъти. Предпочитаме да намираме начин сами да си правим нещата или минаваме без тях. Но по принцип се справяме. — Тя го повика до прозореца. Долината бе покрита със сняг, а сивите скали бяха надвиснали застрашително над белотата. — Ивар каза ли ти, че отглеждаме растения в пещери, които са осветявани и отоплявани от камъни?

— Не. — Изпълни го любопитство. — Така ли пазите животните си през зимата? Държите ги в пещери?

— Да, макар че повечето от тях се хранят със зърно и щом стане достатъчно студено, за да се получат ледени пещери, отделяме част от тях за клане и замразяваме месото.

— Ледени пещери. Бих искал да ги видя — каза замислено той. — Но не очаквам в близко време някой да се съгласи да ме разведе на обиколка из пещерите.

Тивара поклати глава.

Да. — Бръчка проряза челото ѝ и тя погледна встрани. — Не трябва да разговарям с

теб.

— Знам. Но ето ни тук.

Тя леко се усмихна, след което отново стана сериозна.

— Виждал ли си скоро Ивар?

Той поклати глава.

— А ти?

— Да. Но се притеснявам за него.

Лоркин я погледна загрижено.

— Защо?

Тя го погледна колебливо. Но причината не бе нерешителност. Просто като че ли премисляше дали да му каже нещо.

— Трябва да те предупредя, но не мога да говоря направо, а не искам да си правиш погрешни изводи. — Тя огледа стаята, после се наведе към него и снижи гласа си, въпреки че в стаята нямаше никой. — През следващите няколко седмици няколко жени ще се опитат да те вкарат в леглата си. Не приемай никакви покани — освен ако не си абсолютно сигурен, че не са магьосници.

Той я погледна, потискайки желанието да се ухили.

— Някои вече се опитаха. Аз не…

— Това е различно — каза Тивара и махна презрително с ръка.

— Това е… ще го правят не защото те харесват. Напротив. — Тя го погледна втренчено, със сериозно изражение на лицето. — Ще послушаш ли предупреждението ми?

— Разбира се — отвърна той и се усмихна с надеждата, че усмивката му ще бъде приета като израз на благодарността му, а не на радост. «Тя ревнува. Иска ме само за себе си».

— Не си ме разбрал правилно — рече Тивара с присвити очи. — Наистина съществува опасност. Онова, което планират, може да е опасно. Може да убива.

Внезапно самодоволството му се стопи и стомахът му се сви, щом разбра, какво е имала предвид: Смъртта на любовника.

— Смятат да ме убият?

Тя поклати глава.

— Не. Това е против закона. Но ако ти случайно умреш, особено в такава ситуация… — Изречението увисна недовършено във въздуха, а тя просто безпомощно разпери ръце. —

Наказанието е много по-меко.

Той кимна и срещна погледа ѝ. Този път не се наложи да полага никакви усилия, за да изглежда сериозен.

— Няма да легна с нито една Изменница, докато не ми кажеш, че вече мога.

Тя завъртя очи и отстъпи към вратата.

— Само от магьосниците трябва да се пазиш, Лоркин. Какво правиш с останалите не е моя работа. Макар че ще сме благодарни, ако направиш необходимото, за да не ни напълниш с деца, защото и без това изхранваме много гърла. — Тя го погледна. — Трябва да тръгвам.

— А аз трябва да се връщам в лечебницата. — Той въздъхна. — Не че умирам да се видя с Калия, но подозирам, че тази ледена треска ще се влоши много повече.

Тя кимна и в погледа ѝ проблесна топлота, но на лицето ѝ се изписа тъга.

— Всяка година се случва. Винаги убива по няколко души. Обикновено стари, малки деца или такива, които са отслабени от друга болест. Бъди подготвен за това.

Лоркин кимна разбиращо.

— Благодаря за предупреждението. — Той се усмихна. — И за двете.

Тя му се усмихна в отговор. Двамата тръгнаха заедно към вратата и топлите стълби зад нея. Тивара му каза да мине пръв, за да не бъдат видени да влизат заедно в града. Той се обърна към нея още веднъж и видя, че се взира отвъд заобикалящите я стени, с тревожно и същевременно решително изражение. Сърцето му отново потрепна. Тя беше дошла да го види, беше нарушила заповедта да го избягва. Лоркин се надяваше, че неподчинението ѝ няма да бъде забелязано и че тя отново ще го потърси.

— Лорд Дориен кога си тръгва? — попита Джона, докато забърсваше последната чаша за вино.

— Утре сутринта — отвърна Сония. Тя погледна към своята леля и прислужница, и забеляза странното изражение на лицето ѝ. — Какво?

Джона поклати глава, остави чашата за вино и огледа гостната на Сония. После отиде до ниската маса, където щеше да бъде сервирана вечерята, и започна да лъска приборите. Отново.

— Нищо важно. Просто си мисля как можеха да се развият нещата. Сония въздъхна и скръсти ръце.

— Все още ли се оплакваш, че не съм се омъжила за Дориен?

Джона разпери ръце.

— Той е много приятен мъж.

«О, не. Не отново».

— Така е — съгласи се Сония. — Но ако се бях омъжила за него, трябваше да се преместя в селото му и ти никога нямаше да ме видиш.

— Глупости — отвърна Джона и очите ѝ проблеснаха триумфиращо. — Гилдията никога нямаше да те изпусне от погледа си.

— Значи щяха да принудят Дориен да остане тук, а това щеше да е жестоко спрямо него. Той не харесва града.

Джона сви рамене.

— Като остарее, може и да промени мнението си.

— Това е доста…

Почукване по вратата прекъсна Сония. Тя с облекчение се откъсна от спора и изпрати лека магическа вълна към ключалката. Чу се изщракване, вратата се отвори и разкри строящия отвън Регин.

— Черна магьоснице Сония — каза той. — Мога ли да поговоря с вас насаме?

— Лорд Регин! — отвърна Сония може би малко по-ентусиазирано отколкото трябваше. — Влезте!

Той пристъпи в гостната и погледна към Джона, която се шмугна в спалнята на Сония, за да ги остави насаме. След това предметите на масата привлякоха погледа му.

— Очаквате гости — отбеляза той. — По-добре да не се помайвам. — Той се изпъна и срещна погледа ѝ. — Дойдох, за да ви съобщя, че се появиха семейни проблеми, които ще отнемат голяма част от вниманието и времето ми. Тъй като няма да имам възможността да ви предложа помощта си в преследването и, по-важното, в залавянето на Крадеца Скели, мисля, че ще е по-добре да си намерите друг помощник.

Сония го погледна слисано.

— О — рече тя. — Това е… — За миг се почувства объркана. Как щеше да се справи без помощта на Регин със залавянето на Скелин? «Не съм си и помисляла, че нещата толкова ще се влошат. — Тя поклати глава. — Не мога да повярвам, че толкова съжалявам за загубата на помощта му». — Много жалко — каза тя. — Ценя помощта ви и не ми се иска да ви губя като помощник. Но семейството винаги е на първо място — додаде бързо тя.

Усмивката му приличаше повече на гримаса. Стори ѝ се, че дори потрепна.

— Да, така е.

— Надявам се проблемът да се разреши бързо и безболезнено.

— Съмня… — Гласът на Регин секна при последвалото почукване на вратата. Той я погледна, обърна се към Сония и леко се поклони.

— За мен беше удоволствие да работя с вас, Черна магьоснице Сония. А сега по-добре да ви оставя.

Сония отново отвори вратата. В коридора чакаха Ротан и Дориен. Те видяха Регин и докато му се покланяха учтиво, в очите им проблесна любопитство.

— Лорд Регин — промърмориха и двамата.

— Лорд Ротан, лорд Дориен. Тъкмо си тръгвах. Приятна вечеря. — Магьосниците му направиха път и той мина покрай тях. Сония чу отдалечаващите се стъпки по коридора, после гостите ѝ влязоха и затвориха вратата.

— Някакви новини? — попита Ротан.

Сония поклати глава.

— Не такива, каквито очакваме. Дори напротив, Регин повече не може да ни помага. Семейни проблеми, така ми обясни.

— О! — Ротан се намръщи изненадано.

— Така казах и аз. Макар по-учтиво и многословно, като същевременно изразих признателността и съжалението си, разбира се.

— Разбира се. — Ротан се засмя, но лицето му отново се намръщи. — Какво ще правим без него?

Погледът на Дориен прескочи от баща му към Сония.

— Толкова силно ли се нуждаете от помощта му?

— Не чак толкова за търсенето — отвърна Ротан. — Сери е по-подштвен за него. А за залавянето на Скелин.

Сония им посочи столовете. Джона се появи от спалнята и повдигна въпросително вежди към племенницата си. Сония ѝ кимна и тя излезе, за да поднесе приготвените ястия.

— Не е задължително да бъде Регин. Мога ли аз да заема мястото му? — попита Дориен, поглеждайки от Ротан към Сония.

Тя се намръщи.

— Ти трябва да се връщаш в селото си.

— Да, но бих могъл да уредя нещата и да се върна тук. — Той ѝ се усмихна. — В съседното село, на половин ден път, живее друг лечител. Двамата имаме споразумение да се грижим за пациентите на другия, когато се наложи някой от нас да пътува до града.

— Но тук става въпрос за доста по-дълъг период от време — предупреди го Сония.

— Не трябва да оставяш Алина и момичетата толкова дълго — съгласи се Ротан. Той се обърна към Сония. — Аз мога да помогна, когато настъпи моментът.

— Не… — започна Сония.

— Ти не знаеш колко е силен Скелин — прекъсна я Дориен и се намръщи неодобрително на баща си. — Ами ако е по-силен от теб? Ти не си толкова силен, колкото лорд Регин. Сам си го казвал.

— Ще бъда със Сония.

— Ами ако се окажеш сам? Ами ако ви разделят? — Дориен поклати глава. — Твърде е опасно за теб, татко.

Сония кимна. Тя не бе съгласна с аргументите на Дориен, защото Ротан не бе по-слаб от повечето магьосници, но той остаряваше и ставаше физически по-слаб, което можеше да се окаже проблем, ако преследваха някого.

— Ти не си много по-силен от мен — посочи Ротан.

— Но аз съм по-силен — отвърна Дориен и погледна Сония с грейнали очи. — Двамата с Алина смятахме да се преместим в града за известно време, за да може Тилия да свикне с живота тук, преди да постъпи в Университета. Мислехме да останем тук поне първите няколко месеца след като започнат уроците ѝ. — Той се обърна към баща си. — Вече казах на лейди Винара за плановете ми, макар да не съм уточнявал датите. Няма да е трудно да се преместим тук по-рано.

Ротан погледна безмълвно сина си, очевидно разкъсван от противоречиви чувства. «Той ще се радва да вижда по-често внучките си — досети се Сония, — но не иска да се съгласи с нещо, което ще застраши живота на сина му».

Но при тази мисъл ѝ стана по-леко. Хубаво щеше да е да вижда Дориен по-дълго от обичайните му кратки визити в Гилдията. Помощта му щеше да е добре дошла, макар че на нея не ѝ се искаше да застрашава живота му, не ѝ се искаше да застрашава _ничий_ живот.

Но поне той имаше желание да работи с нея и знаеше кога да пази тайна.

Напрегнатото мълчание бе нарушено от поредното почукване по вратата. Когато тя се отвори, трима прислужници, водени от Джона, внесоха подносите с храна. Джона повдигна вежди, изненадана от пълното мълчание в стаята. Преди да излезе заедно с помощниците си, тя стрелна Сония с поглед, който казваше: «Ще се върна да видя какво става».

Когато вратата се затвори, Сония се наведе напред и започна да сервира.

— Чудя се какви семейни проблеми трябва да обвиним за това, че ни отнемат Регин —

каза тя.

Ротан гледаше замислено.

— Понякога ми се иска да не бях спирал с посещенията във Вечерната зала, за да послушам клюките.

— Ще видя какво мога да науча — каза Дориен, свивайки рамене.

— За една нощ? — намръщи се Сония.

Очите му проблеснаха дяволито.

— Когато посещаваш Гилдията само за няколко седмици годишно, всички бързат да те запознаят с подробностите по скандалите, които си пропуснал. Тази вечер ще трябва да ви напусна малко по-рано, за да отида навреме във Вечерната зала, но ако изобщо има отговор на твоя въпрос, утре сутринта ще го знаеш

Мекият, хлъзгав плат се плъзна през главата на Лилия и се свлече към пода, но в последния момент бе придърпан към кръста ѝ и надиплен в красиви гънки. Наки отстъпи назад.

— Идеално ти подхожда. — В гласа ѝ се долавяше веселие и раздразнение. Тя отстъпи назад, скръсти ръце и нацупи устни. — Не е честно. Пораснала съм много и вече нищо не ми става, а няма смисъл да ти давам роклите си, защото никога няма да ни позволят да ги облечем. — После се усмихна. — Изглеждаш страхотно. Погледни се в огледалото.

Лилия колебливо пристъпи към огледалото и погледна към отражението си. Не изпълваше особено добре бюстието на роклята, но това можеше да се оправи с подплънки. Макар често да бе виждала някогашната си работодателка и дъщерите ѝ да се обличат така, тя никога не би се осмелила да изпробва дрехите им.

— Прекрасна си — каза Наки, заставайки зад нея. Тя постави ръце на раменете ѝ. Пръстите ѝ бяха студени и Лилия усети тръпки по гърба си. Тя си спомни думите на Мади и Фродже за новата ѝ приятелка, но бързо прогони тези мисли от главата си.

Наки се намръщи.

— Напрегната си. Какво има? Неудобна ли е?

Лилия поклати глава.

— Чувствам се така, сякаш… правим нещо нередно. Магьосниците трябва винаги да носят мантии.

Устните на Наки се изкривиха в дяволита усмивка.

— Знам. Забавно е, нали?

Виждайки ухиленото лице на приятелката си, Лилия не се сдържа и също се усмихна.

— Да, но защото никой не може да ни види.

— Това ще бъде нашата неприлична тайна — каза Наки и се обърна. После изведнъж се спря, хвана подгъва на роклята си и заметна полата през глава. Отдолу носеше само една камизолка и Лилия бързо извърна поглед.

— Всъщност трябва да направиш нещо наистина неприлично — продължи Наки, увивайки се в ученическата си мантия. — Тогава ще можеш да правиш леко неприлични неща, като това, без да се притесняваш. — Тя се замисли и изведнъж се ухили. — Сещам се за едно нещо. Чакай тук. Веднага се връщам.

Наки се шмугна през вратата на спалнята ѝ. Лилия се възползва от отсъствието на приятелката си, за да съблече бързо роклята и да облече мантията си. Докато завързваше шарфа, Наки се върна, носейки малък черен предмет. Тя го вдигна нагоре с триумфална усмивка.

Предметът приличаше на метална клетка за птици, само че по-малка и по-къса. Лилия я погледна слисано. Наки се засмя. Тя впери поглед в клетката и от отворите ѝ започна да излиза пушек. Смаяната и изпълнена с любопитство Лилия се досети какво вижда.

— Това е мангал за роет!

— Разбира се. — Наки завъртя очи. — Толкова си невинна, Лилия. Трудно е да повярва човек, че си дъщеря на семейство прислужници.

— Работодателите на семейството ми не одобряват роета.

Наки сви рамене.

— Много хора са така. Те не се доверяват на новите неща. Накрая ще разберат, че роетът не е по-лош от виното — а в известна степен е дори по-добър. Не получаваш махмурлук. — Наки замаха с ръце, за да докара пушека към себе си и започна да вдишва дълбоко. После затвори очи и въздъхна дълбоко. Когато погледна към Лилия, погледът ѝ бе мрачен и съблазнителен, и тя я повика с жест. — Ела, опитай.

Лилия се подчини. Тя се наведе към мангала и вдъхна дълбоко. Дробовете ѝ се изпълниха с ароматния пушек. Тя се закашля, Наки прикри устата си с ръка и се изкиска. Вместо да се обиди, че приятелката ѝ се присмива, Лилия установи, че няма нищо против. Гърдите ѝ отново се изпълниха с пушек. Главата ѝ се завъртя.

— Предишния път намерих едно страхотно местенце — каза Наки, отивайки до леглото си. Тя окачи мангала на закачалката и издърпа дрехите към другия ѝ край. След това се тръсна на леглото.

Лилия отново се засмя. Наки се обърна, усмихна ѝ се и потупа леглото до себе си.

— Ела, полегни. Много е отпускащо.

За голямо облекчение на Лилия мисълта да лежи до Наки събуди само някакво далечно

ехо от нервността, която изпитваше преди. Тя се отпусна на дюшека до приятелката си.

— Все още ли се притесняваш да не се забъркаш в нещо? — попита Наки.

— Не. Изведнъж вече нищо не ме притеснява.

— Това е резултат от роета. Забравяш всичко. Спираш да се притесняваш. — Тя се обърна и погледна Лилия. — Напоследък ми изглеждаш много разтревожена.

— Да.

— За какво?

— Заради момичетата от класа ми. Онези, които ми бяха приятелки. Те говорят разни неща за теб.

Наки се засмя.

— Сигурно. Какво казват?

«Защо ми трябваше да казвам това? Проклятие. Не мога да ѝ кажа… или мога? Хубаво е човек да знае истината…»

— Казват, че… че харесваш жени. Вместо мъже. Имам предвид… — Лилия си пое дълбоко дъх и се закашля отново, когато пушекът изпълни дробовете ѝ. — Че предпочиташ за любовници жени така, както някои мъже предпочитат мъже. — Тя покри устата си с длан. «Защо го направих? Как можах да го изтърся? Наки ще ме намрази!»

Но Наки само се засмя. Безгрижен, закачлив смях.

— Обзалагам се, че месеци наред са имали много интересни сънища.

Лилия се изкиска. Тя се опита да си представи как Фродже и Мади сънуват за… «Не, не мисли за това».

— Искаш ли да узнаеш дали е истина?

Лилия примигна изненадано, после извърна глава и погледна Наки.

Приятелката ѝ срещна погледа ѝ и се усмихна.

— Истина е. Истина е и за теб, нали? Или… още не си сигурна.

Лилия извърна пламналото си лице настрани.

— Аз…

— Продължавай. Можеш да ми кажеш.

— Ами… Така мисля… ъъъ… можеш ли да ме посъветваш нещо?

Наки се обърна и се надигна до седнало положение.

— Съветът ми е да не се притесняваш за това. — Тя протегна ръка и откачи мангала. Той спря да дими. — Жените са се влюбвали в жени от векове. Мъжете винаги са ги смятали за близки приятелки. Мъжете са различни, защото те не могат да бъдат близки приятели от страх, че останалите ще ги помислят за влюбени. — Тя се изкиска, стана от леглото и ѝ махна с ръка. — Момичета като нас лесно могат да пазят тайната си, защото никой не им обръща внимание. Да идем в библиотеката.

Лилия се надигна, поколеба се и затвори очи, защото главата ѝ се завъртя.

— В библиотеката ли? Защо там? Защо сега?

— Защото искам да ти покажа нещо, преди баща ми да се прибере. Искам още малко

роет.

— Ти държиш роета в библиотеката?

— Баща ми го държи там.

— _Багца_ ти използва роет?

Наки се засмя невесело.

— Разбира се.

Двете излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и слязоха по стълбите. Лилия се зачуди колко е часът. По всичко личеше, че е достатъчно късно, защото по коридорите не се виждаха прислужници.

— Семейството на баща ми има доста долни навици — каза Наки. — Чичо ми харесваше момичета. Нямам предвид, че си пада по жените изобщо, а по малките момиченца. Прислужниците знаеха това и ме криеха винаги, когато ни посещаваше. Баща ми не повярва, когато му казах.

Лилия потрепери.

— Това е ужасно.

Наки я погледна и се усмихна, но очите ѝ бяха ледени.

— О, накрая си плати. — Тя се обърна и спря пред една врата. — Стигнахме.

Момичето бутна вратата към огромната стая. Лилия ахна, щом зърна рафтовете, пълни с книги и свитъци. Тя бързо бе осъзнала, че Наки смята интереса към училището за скучен, но не можа да сдържи възхитата и задоволството си.

— Реших, че ще ти хареса.

Лилия погледна Наки, която се усмихваше широко и се престори на смутена.

Наки се засмя.

— Ужасна актриса си. Върви да разгледаш.

Момичето отиде до покритата със стъкло маса в ъгъла. Лилия видя, че стъклото всъщност покриваше кухина като чекмедже, която беше пълна със стари книги, свитъци, няколко фигурки и бижута. Наки прокара ръка под ръба и се чу леко изщракване.

— Баща ми е заключил горната част с ключове и с магия, но не е чак толкова силен магьосник, за да заключи целия скрин — промърмори Наки. Тя бръкна вътре и извади малка книга, която подаде на Лилия.

Тя бе облечена с мека кожа, леко напръхнала от годините, с изтрито заглавие. Когато я отвори, Лилия се изненада от крехката твърдост на страниците. Имаше усещането, че ако се опита да ги прегъне, ще се счупят. Ръкописът бе избледнял, но все още се четеше, макар старият официален стил да не бе толкова лесен за разчитане.

— Какво е това?

— Книга как да се използва магия — каза Наки. — По-голямата част от нея ни е известна. Магьосниците са научили много през последните седемстотин години.

— Седемстотин — ахна Лилия. — Невероятно, колко е запазена.

— Не е чак толкова стара. Това е копие на оригинала и е била преподвързвана няколко пъти. — Наки погледна косо приятелката си. — Тук е описан един вид магия, който не знаем. Можеш ли да се сетиш кой е той?

Лилия се замисли.

— Седемстотин години? Преди Сачаканската война… О! — Тя се обърна и зяпна приятелката си. — Не говориш сериозно!

— Напротив. — Лъч светлина проблесна в тъмните очи на Наки. — Черна магия. — Тя взе книгата от ръцете на Лилия и я върна обратно в скрина. — Казах ти, че семейството на баща ми има доста мрачни тайни.

— Те не… не практикуват черна магия, нали?

— Не. Е, поне аз мисля така. Но нали се сещащ че не е трудно да се скрие. Черната магьосница Сония я е знаела цяла вечност, преди Гилдията да разбере за това, и на всичкото отгоре останалите магьосници го научили само защото заловили Върховния повелител Акарин. А и това нямало да стане, без сачаканците да го издадат. — Тя погледна към скрина. — Предполагам, че човек може да пази тайната през целия си живот и никой няма да разбере. Това вече е старо.

Тя бръкна и извади един пръстен. Той бе направен от злато и в него бе вграден блед камък.

— Прабаба ми от майчина страна го носеше. Бил ѝ е даден от нейната прабаба, а се предавал на жените от рода от векове. Майка ми каза, че камъкът е магически и един ден ще

ме научи как да го използвам. Тя, разбира се, умря, преди да го направи, а баща ми каза, че не мога да го получа.

— И какво може да прави той?

— Тя казваше, че помага на жените да пазят тайните си.

— Не е от голяма полза, ако нямаш тайни.

— Или ако нямаш от кого да ги криеш.

— Опитала ли си да разбереш как действа?

— Разбира се. Това ме накара да потърся начин да стигна до него. Но все още не съм намерила начин да го изпробвам, а и единствената тайна, за която съм сигурна, че няма да скрие, е дали е бил откраднат или не, затова всеки път го връщам на мястото му.

— Как ли действа едно подобно нещо?

— Кой знае? Мисля, че това е просто глупава история, която майка ми е измислила, за да ме развлича. — Наки се усмихна мрачно, върна пръстена на мястото му и затвори скрина.

— Може би баща ти не познава черната магия. Та нали ако искаше да запази нещо в тайна, щеше да носи пръстена — ако той наистина работи.

Наки сбърчи нос и се замисли над думите ѝ. После поклати глава.

— Според мен дори не се е опитал да я овладее. Не обича да рискува.

Лилия кимна утвърдително, изненадана от облекчението, което изпита при думите на Наки. Приятелката ѝ я погледна и се ухили.

— Хайде да откраднем още малко от роета на баща ми! — И без да дочака отговор, тя се стрелна към дъното на стаята, последвана от Лилия.

Глава 7

Решения и открития

Всеки път, когато Висшите машве се събираха в Заседателната зала без присъствието на останалата част от Гилдията, гласовете им отекваха в празното помещение по начин, който винаги пробуждаше тревога у Сония. Тя огледа празните кресла, подредени в редици покрай стените. Между тях имаше голямо празно пространство, което биваше заето от народ само няколко пъти в годината, когато учениците участваха в церемониите. В дъното на залата се виждаше голяма двукрила врата. Това бе оригиналният вход към сградата и крилата ѝ все още бяха здрави, макар да бе на повече от шестстотин години, няколкостотин, от които е била изложена на стихиите, преди около нея да бъде издигнат Университета.

В другия край на залата, който се смяташе за предната ѝ част, седяха Сония и Висшите матове. До разположените амфитеатрално кресла се стигаше по тесни стълби. Това разположение не само им осигуряваше отлична гледка към останалата част от залата, но и разграничаваше ясно йерархията на силата. Най-горните кресла бяха за краля и съветниците му. На редицата под тях седяха водачът на Гилдията, Върховният повелител, и двамата най-нови Върховни машве — черните магьосници.

«Никога не съм се чувствала удобно там» — помисли си Сония. Макар че двамата с Калън можеха да станат по-силни, от който и да е магьосник в Гилдията, те нямаха по-голямо влияние от останалите Висши машве. Беше им забранено да използват черната магия, освен при заповед, и за разлика от останалите магьосници, те бяха ограничени в местата, които можеха да посещават.

«Може би поставянето ни там горе е замислено като един вид компенсация за това. Но аз подозирам, че основната му цел е да се избегне добавянето на нови места отпред. Там просто няма място за още двама магьосници».

Гласът на Разпоредителя Оусън се извиси и вниманието ѝ отново бе привлечено към събранието.

— Онези, които подкрепят блокирането на силата на Лорандра, да вдигнат ръце.

Сония вдигна своята. Тя преброи останалите и с облекчение установи, че повечето Висши машве подкрепят мярката.

— Всички гласуваха; силата на Лорандра ще бъде блокирана. — Оусън погледна към Калън. — Черният магьосник Калън ще сложи преградата.

Неколцина магьосници погледнаха към Сония и тя сдържа мрачната си усмивка. Нямаше никаква причина точно черен магьосник да залага преградите, но с времето това се превърна в едно от задълженията, които тя и Калън трябваше да изпълняват. «Според мен всички смятат, че за нас ще е по-лесно, защото можем да заобиколим естествената реакция на ума да отблъсква нежеланите посетители. Може би е така; преди да науча черната магия, не ми се е налагало да го извършвам, така че нямам база за сравнение».

Блокирането на силата въпреки желанието на даден човек не беше особено приятно занимание, но тя щеше да се насили да го направи, защото това щеше да ѝ позволи да надникне в съзнанието на Лорандра. Ала когато Разпоредителят Оусън я бе попитал дали има желанието да го направи ѝ се наложи да откаже. Ако смяташе да подкупи жената с обещание да освободи силата ѝ, намеренията ѝ можеха да бъдат доловени и Лорандра нямаше да ѝ се довери. Сония не беше особено конкретна, докато обясняваше причините за отказа си на Оусън. Тя просто му каза, че не иска да дава на Лорандра нов повод да откаже да ѝ сътрудничи в търсенето на Скелин.

Сония не искаше да лъже Лорандра, но търсенето на отстъпника Скелин не бе стигнало

доникъде. Бяха се лишили и от помощта на Регин. Сери полагаше също толкова усилия да стои далеч от хората на Скелин и съюзниците му, колкото влагаше в търсенето му Внедряването на Аний сред враговете, за да шпионира за Сери или принуждаването на семейството на Дориен да се пресели в Имардин, където той щеше да рискува живота си, за да ѝ помогне, ѝ се струваха много по-ужасни от необходимостта да излъже жената, която беше нарушила законите на Гилдията, беше избивала Крадци и бе внасяла роет с надеждата да наложи сина си за крал на престъпния свят

«Признавам, че макар да очаквах с нетърпение Гилдията да спре да се колебае и да вземе очевидното решение, аз не бързах да започвам с измамата. Докато не блокират силите на Лорандра, нямаше с какво да я подкупя. Но сега… — тя въздъхна, — … сега нямам повод да отлагам повече».

Оусън обяви срещата за приключена и в залата отекнаха стъпки, гласове и шум на мантии. Ротан изчака Сония да слезе до нивото, където седяха Деканите, и тръгна с нея.

— Оказва се, че Дориен е наистина толкова добър в узнаването на клюките, както твърдеше — промърмори той.

Двамата слязоха на площадката и се отдалечиха малко по-встрани от останалите магьосници.

— Какво каза той?

— Че лорд Регин и съпругата му са скарани.

— Много полезно — отвърна сухо Сония. — Разбрал ли е защо са се скарали?

Ротан отвори уста, но съзря лейди Винара, която се приближаваше към тях, затвори я и поклати глава.

— Лейди Винара — каза Сония, когато жената стигна до тях. Ротан също я поздрави.

— Черна магьоснице Сония, лорд Ротан — отвърна възрастната лечителка и им кимна в отговор. — Сигурно очаквате с нетърпение пристигането на лорд Дориен и семейството му в града по-рано от планираното.

Сония погледна към Ротан, който ѝ отвърна с учуден поглед.

— Значи вече е уредил всичко? — попита той с примирен тон.

Винара му се усмихна съчувствено.

— Да. Определихме датата, за да го зачисля към лечителницата. — Тя се обърна към Сония. — Той искаше да работи в болниците, но аз реших, че ще е по-добре първоначално да го взема при мен, за да оценя напредъка в лечителските му умения, преди да го пусна в града.

Сония кимна.

— Съгласна съм. Благодаря ви — отвърна тя, изпълнена с признателност Никога не бе изпитвала желание да дава нареждания на Дориен и подозираше, че той няма да изпълнява толкова послушно нарежданията както останалите лечители. Като по-старша лечителка, която някога му бе и преподавала, Винара не би трябвало да среща проблеми в коригирането на вредните навици, които Дориен може би бе придобил.

Лечителката кимна и се отдалечи. Сония се обърна към Ротан и го погледна замислено. Той разпери ръце и се ококори.

— Не ме гледай така! Не знаех! — Той раздразнено поклати глава. — Досетил се е, че ако ни каже за това, преди да си тръгне, и двамата ще го накараме да обещае, че няма да се връща в Гилдията.

Сония сви рамене.

— Имаш ли нещо против да ми помага? Това, че се връща по-рано от планираното в Имардин не означава, че ще го включа в издирването.

Ротан повдигна вежди.

— Съмнявам се, че ще успееш да го спреш.

Тя се усмихна накриво.

— Прав си, няма да мога, започне ли веднъж работа в болниците. Съжалявам, Ротан. Ще направя всичко възможно да не попадне в опасност.

— Защо ми се извиняваш?

— Затова че въвлякох сина ти в опасното издирване на магьосник-отстъпник.

— Ти не си го окуражила по никакъв начин — посочи той. — Вместо това аз трябва да ти се извиня, че отгледах сина си така, че да се превърне в упорит и инатлив човек.

Сония се засмя горчиво.

— Според мен никой от двама ни не може да бъде обвиняван за това какви са се оказали синовете ни. Някои неща излизат извън влиянието на родителите.

Архивната книга, която Денил бе купил на пазара, му струваше едно малко състояние. Първоначално продавачът не искаше да му каже откъде се е взела, но след като Денил намекна, че е готов да купи и други от него, мъжът призна, че я е намерил в едно имение на границата с пустошта, което, както много други, бе започнало да запада заради настъпващата пустиня.

Денил се почувства гузен заради вълнението, което думите на продавача породиха у него. Щом именията бяха започнали да разпродават собствеността си, за да оцелеят, значи щеше да може да си закупи и други книги. Изсушаващото влияние на пустошта бе запазило книгите и свитъците в добро състояние. Нищо чудно, че купените от Денил архиви бяха свързани с нея.

«Посетих ашаки Тачика. Той ми показа нанесените върху имението му вреди. Всичко беше изгоряло. Нямаше дори кости от животните, които да ни напомнят за шествалата смърт. Трудно бе да се открият границите на пораженията, защото вятърът беше разнесъл пепелта и върху неизшрелите земи, а през последните седмици бе започнала да се появява растителност и в изгорелите райони. Въздухът миришеше на пушек и на въпроси без отговор. Съгласих се да платя двайсет златни монети за пет рибера, включително един млад мъжки».

Дневникът, който Денил четеше, бе написан в пестелив стил, но от време на време авторът му се впускаше в емоционални описания. Магьосникът бе заинтригуван от споменаването на растенията, които са се появили в пустошта толкова скоро след създаването ѝ. Това отново го накара да се зачуди защо земята не се е възстановила досега. Нима тези растения са съществували известно време, но после са загинали?

Денил прекара часове в прелистване на дневника, преди да открие отново нещо интересно. Той свери датите и се изненада. Бяха минали двайсет години, преди авторът отново да спомене пустошта.

«Ашаки Тачика продаде имението си и се премести в Арвис. Каза, че отдавна ще е умрял, преди опустошената земя да се възстанови и се тревожи, че там никога повече няма да могат да се отглеждат растения. Жалко. В началото имаше такъв успех, но напоследък много имения пострадаха от завръщането на пустинята. Истинска загадка е защо се случи така».

След това споменаванията на пустошта зачестиха. Когато взе последния дневник от комплекта, той скоро откри онова, което бе започнал да подозира.

«Пустошта мина границата. Робите докладваха на Кова и когато той ми каза, аз сам изтичах да се уверя в това. Бяха ѝ необходими повече от трийсет години, за да достигне имението ми, макар че прахът се появи още в деня след големия взрив.

Земята на ашаки Тачика я няма. Нима моята и на Валича ще загинат през следващите трийсет години? Дали синът ми няма да наследи едно обречено имение и бъдеще? Макар всички ашаки да твърдят, че не вярват в това, отказът им да омъжат дъщерите си за сина ми е доказателство за противното. Може би ще е по-добре да няма внук, който да наследи проблемите ни».

Скоро след това почеркът се промени. Синът съобщаваше за смъртта на баща си и продължаваше да записва предимно търговските си сделки. Сърцето на Денил се изпълни със съчувствие към семейството, въпреки напомнянето, че това са черни магьосници и робовладелци. В света, който познаваха и разбираха, те бавно се плъзгаха към бедност и изчезване.

Денил погледна към записките си и ги прелисти към началото. Архивът започваше няколко години след като бяха окупирани от Киралия. Първият автор бе млад, може би го бе наследил от някой ашаки, който бе загинал във войната. Той не пишеше много за киралийските си управници. В деня на създаването на пустошта той пишеше за ярка светлина, която нахлула през прозореца и по-късно споменаваше, че на залепените роби им трябвали три дни, преди да се възстановят и да се върнат на работа. В записките си той не изказваше предположения за онова, което е причинило светлината или опустошенията. «Може би се е страхувал да записва обвиненията си към киралийците».

От купчината дневници бе останал само един. Той представляваше малка, окъсана книжка, пълна с песъчинки, което предполагаше, че някога е била заровена. Когато Денил я отвори, той видя, че почеркът е избледнял до такава степен, че почти не можеше да се чете.

Магьосникът се беше подготвил за това. Библиотекарите в Голямата библиотека в Елийн бяха разработили методи за възстановяването на древни текстове. Някои от тях просто съсипваха книгата, но други бяха по-внимателни и можеха да подсилят мастилото за кратък период от време. Ефективността им зависеше от типа хартия и мастило. В други случаи, ако страниците биваха обработвани една по една, можеха да се направят копия, преди оригиналът да се разпадне или да избледнее окончателно.

Денил извади бурканчетата с разтвори и прахчета от една кутия на бюрото си и започна да работи, като първо ги изпробваше върху ъглите на страниците. За негово облекчение, един от по-меките разтвори подсилваше достатъчно мастилото, за да може текстът да се прочете. Той започна да го прилага върху първата страница и щом първите думи се появиха, сърцето му заби ускорено.

Книгата, написана с много ситен почерк, принадлежеше на съпругата на един ашаки.

Макар да започваше всяка страница със заглавие, което подсказваше дали текстът е свързан с домашен или козметичен въпрос, писанията, които следваха, бързо преминаваха в политически проблеми. «Мехлем за суха коса» — например, се превръщаше в язвителен коментар за братовчеда на императора.

«Император ли? — Денил се намръщи. — Ако са имали император, значи това е написано преди Сачаканската война».

Той четеше, обработвайки внимателно всяка страница с разтвора. Скоро осъзна, че е грешал. Жената говореше за победения император с тази титла, защото просто нямаше друга алтернатива, а сачаканците все още не бяха приели термина крал за техния владетел.

«Което означава, че този дневник е бил написан по някое време след войната, но не повече от двайсет години».

Авторката не бе отбелязвала дати, затова той нямаше как да знае колко време бе минало между отделните вписвания. Тя никога не използваше имена, а вместо това споменаваше хората по физическите им белези.

«Полезни церове за женския период.

Веднъж месечно се случва едно болезнено събитие. То обикновено е предшествано от голямо раздразнение, безпокойство и подпухване, а когато моментът настъпи, жената може да изпита облекчение, макар че винаги е изтощена. Проблемът е подсушаването. Небрежните се сблъскват с изтичания — често, защото го забелязват твърде късно. Как да разбера какво планират бледите? Те вярват на робите, смятат, че са благодарни за свободата си. Не е трудно да накараш един роб да говори. Лудият император знае. Затова взе за себе си роба на предателя. По-добре непрекъснато да го наглежда. Вземи собствеността на героя и в очите на робите му ще заемеш мястото му. Лудият император искаше бледите да вземат децата ни и да ги дадат за отглеждане на техните хора. Да накарат малките да ни мразят. Но добрият се възпротиви на плана и останалите го подкрепиха. Обзалагам се, че са съжалили, че са избрали лудия за свой водач».

Докато Денил чакаше следващата страница да реагира на разтвора, той се замисли над онова, което беше прочел. Жената споменаваше лудия император няколко пъти. Според Денил тук не ставаше въпрос за истинския император, а просто за някой водач. Ако бледите бяха киралийците, то тогава сигурно ставаше въпрос за магьосника, който ги е предвождал, лорд Нарвелан. Денил бе заинтригуван от предположението, че Нарвелан си е взел роб.

Робът на предателя, който също така е и герой. Той присви очи към постепенно потъмняващото мастило.

«Добри обноски при посрещане на гости.

Първо се показва уважението към ашаки, после към магьосника, след това към свободния. Мъжете преди жените. По-възрастните преди по-младите. Кражбата е голяма обида, а днес бледите ни гости бяха ограбени от един от своите. От собствения им луд император. Той грабна оръжието си и побягна. Много от бледите го подгониха. Това е огромна възможност. Аз съм ядосана и тъжна. Моите хора са твърде уплашени, за да се възползват от полученото предимство. Те казват, че лудият император може да се върне заедно с ножа и да ни накаже. Те са страхливци».

Ситните букви преминаха в драсканици и Денил предположи, че по средата на текста е имало прекъсване и остатъкът е бил добавен по-късно, като жената или е бързала, или е била ядосана. Споменаването на оръжието не беше нещо ново — авторката на текста вече го бе споменала веднъж като причината сакачанците да се страхуват да се изправят срещу киралийците. Но сега Нарвелан го беше откраднал. Защо?

«Как се реагира на новина за смърт на съперник.

Свободата ни е неминуема и дойде от ръцете на глупак! Земята на северозапад бе опустошена от голям магически взрив. Подобна сила може да излезе само от хранилищен камък. Никой друг от магическите артефакти не е толкова могъщ. Очевидно лудият император се е опитал да го използва, когато хората му са се изправили срещу него, но е изгубил контрола. Отървахме се и от двамата! Мнозина от бледите умряха, така че сега онези, които ни контролират, са много по-малко. Ширят се страхове, че те разполагат с друго оръжие. Но ако не го донесат тук, моят народ ще се отърси от страхливостта си и ще си върне територията. Изгорената от хранилигцния камък земя ще се възстанови. Ние отново ще бъдем силни».

Тръпки го полазиха по гърба. Във вълнението си, авторката на дневника бе нарекла оръжието с истинското му име: хранилигцен камък. Ако беше права, значи Нарвелан бе откраднал камъка. Беше се опитал да го използва, бе изгубил контрол над него и бе създал пустошта.

«Събрано така, всичко си идва на мястото. Само че няма очевидна причина, поради която Нарвелан е откраднал хранилигцния камък. А може би не е имал нужда от причина, а е бил наистина луд, както го описват архивите».

Внезапно корицата изпука и няколко страници паднаха на пода. Когато погледна отново към първата страница, Денил забеляза, че мастилото отново бе избледняло. Той взе снопче листове и мастилница. После извика на роба да му донесе суми и малко храна.

«Ще препиша този дневник още сега — реши той. — Дори ако се наложи да работя цяла нощ».

Лилия се поколеба, вперила поглед в грамадния, суров мъж, който стоеше на прага. Макар че ѝ се поклони, това беше просто символичен жест. Нещо във вида му я караше да се чувства неспокойна. Мъжът се намръщи, когато тя не влезе вътре след Наки. Очите му проблеснаха към улицата, проверявайки за нещо. След това отвори уста.

— Влизаш ли или не?

Гласът му бе изненадващо писклив и женствен и за миг на Лилия ѝ се прииска да се изкикоти. Нервността ѝ изчезна и тя мина покрай него, влизайки в мръсния коридор.

Това не беше точно коридор. Имаше достатъчно място за пазача и за хората, които минаваха покрай него на път към стълбището. Наки започна да се изкачва към горния етаж. Иззад стените се разнасяха странни, приглушени звуци и въздухът имаше мирис на нещо странно и същевременно познато. Лилия почувства как в нея отново се заражда тревога.

Тя предполагаше що за място е това. По загадъчното поведение на Наки се бе досетила, че не отиват на някакво стандартно вечерно развлечение. На учениците не им беше забранено да посещават такива места, но не трябваше и да зачестяват там.

Те се наричаха казанджийници. Или къщи за удоволствия. Когато двете момичета стигнаха до площадката на втория етаж, една жена, облечена в скъпа, но доста натруфена рокля, им се поклони и ги попита какво желаят.

— Стая с мангал — отвърна Наки. — И малко вино.

Жената им махна с ръка да я последват и тръгна по коридора.

— Не съм те виждал отдавна тук, ученичке Наки — разнесе се мъжки глас зад Лилия. Наки спря. Лилия забеляза, че Наки не бърза да се обръща. Усмивката на приятелката ѝ изглеждаше пресилена.

— Келин — каза тя. — Доста време мина. Как върви търговията?

Лилия се обърна и видя нисък, набит мъж с кривогледи очи да се подава наполовина от стаята. Устните му се разтегнаха и кривите му зъби проблеснаха. Ако това беше усмивка, то в нея нямаше никакви приятелски чувства.

— Много добре — отвърна той. — Бихте поканил — погледът му прескочи към Лилия,

— но виждам, че си имаш по-добра компания.

— Така е. — Наки пристъпи напред и хвана Лилия за ръката. — Но все пак благодаря

— подхвърли тя през рамо, пристъпи напред и поведе Лилия след жената.

Изкачиха се по стълбите до малка стая, в която имаше диванче за двама и малка камина с мангал, който бе поставен върху плочките ѝ. Тясното прозорче пропускаше светлината от луната и уличните лампи, която бе почти толкова силна, колкото тази на двата малки фенера, които висяха от двете страни на камината. Във въздуха ухаеше на ароматен пушек и нещо кисело.

— Мъничка, но уютна и приятна — каза Наки и посочи стаята.

— Кой беше този мъж? — попита Лилия, когато се настаниха на дивана.

Наки сбърчи нос.

— Приятел на семейството. Веднъж направи услуга на баща ми и сега се държи така, сякаш ни е роднина. — Тя сви рамене. — Но не е лош, щом разбереш какво цени. — Тя се обърна към Лилия. — Това е тайната на хората: да разбереш какво ценят.

— А ти какво цениш? — попита Лилия.

Приятелката ѝ наведе главата си настрани и се замисли. Профилът ѝ леко сияеше на светлината на фенерите. «Изглежда страхотно тази вечер — усети се, че мисли Лилия. — Очевидно се чувства по-добре през нощта».

— Приятелството — отвърна Наки. — Доверието. Лоялността. — Тя се наведе към нея и усмивката ѝ се разшири. — Любовта.

Лилия затаи дъх, но приятелката ѝ отново се отдръпна назад.

— А ти?

Лилия си пое дълбоко дъх, после го изпусна, но главата ѝ продължаваше да се върти. «А още не сме започнали да вдишваме роет».

— Същото — отвърна тя, уплашена, че мисли твърде дълго. «Любов? Възможно ли е? Обичам ли Наки? Определено се забавлявам повече, когато сме заедно, а и в нея има нещо, което е едновременно вълнуващо и плашещо».

Наки я гледаше напрегнато. Тя не каза нищо; просто я гледаше. На вратата се почука. Наки отмести поглед и я отвори с магия.

Лилия почувства леко облекчение и разочарование, когато жената внесе поднос с бутилка вино, чаши и една украсена кутия.

— Аха! — рече нетърпеливо Наки, пренебрегвайки поклона на жената. Тя грабна кутията и изсипа шепа от съдържанието ѝ в мангала. Въглените му пламнаха, несъмнено подпалени от магията ѝ и във въздуха започна да се вие пушек.

Лилия отвори бутилката и наля вино. Подаде едната чаша на Наки, която леко я повдигна във въздуха.

— За какво ще пием? — попита тя. — Но да, разбира се: за доверието, лоялността и любовта.

— Доверието, лоялността и любовта — повтори Лилия. Двете отпиха от чашите си.

Настъпи спокойно мълчание. Пушекът от мангала се диплеше в стаята. Наки се наведе напред и вдиша дълбоко. Лилия се изкиска и направи същото, чувствайки се така, сякаш мислите ѝ са стегнали възли, които постепенно са отпускат и развързват. Тя се облегна назад и въздъхна.

— Благодаря ти — чу се тя да казва.

Наки се обърна и ѝ се усмихна.

— Харесва ли ти тук? Така си и помислих.

Лилия се огледа и сви рамене.

— Става. Благодарих ти за… за… за това, че ме караш да се отпусна, че ми показваш как да се забавлявам и… просто защото си добра компания.

Усмивката на Наки избледня и бе заменена от замислено изражение. Когато то се появеше на лицето ѝ, обикновено следваше нещо изненадващо и понякога леко отблъскващо.

Този път Наки се наведе напред и бързо и силно целуна Лилия.

С пламнали устни, Лилия се втренчи в приятелката си, изпълнена с удивление и надежда. Сърцето ѝ препускаше като лудо. Главата ѝ се замая. «Това със сигурност беше изненадващо — помисли си тя. — Но както всичко, което прави Наки, съвсем не толкова отблъскващо, както би изглеждало».

Наки го направи отново, бавно и уверено, само че този път не бързаше да се отдръпне. Хиляди чувства и мисли бушуваха в тялото на Лилия, всичките бяха изпълнени с удоволствие и никоя не можеше да бъде обяснена с роета или виното. «Виното… — Тя държеше чашата, а ѝ се искаше ръцете ѝ да са празни. — Мисля…» Ръката на Наки се плъзна около кръста ѝ и Лилия също искаше да докосне приятелката си — «трябва ли да продължавам да я наричам приятелка след тази вечер?» Тя се облегна настрани, опитвайки се да остави чашата на пода. «Мисля, че съм влюбена».

Но сигурно бе оставила бокала на неравна повърхност, защото чу тупване и бълбукане

на течност, когато чашата се преобърна.

«Уф» — помисли си тя. Но макар да не бе издала нито звук, тя чу нечий тих глас да го изговаря вместо нея. Той се разнесе откъм камината.

«Странно».

Тя не можа да се сдържи. Извъртя глава и погледна към камината. Някъде в кухината проблесна нещо. Лилия се вгледа по-добре и остана с впечатлението, че нещо примигна.

«Някой ни наблюдава».

Тя потръпна от ужас и леко отблъсна Наки от себе си.

— Какво има? — попита Наки с глас, който бе по-дълбок и гърлен от обичайното.

— Видях… — Лилия поклати глава, откъсна очи от камината, която сега изглеждаше тъмна и обикновена, и погледна към Наки. — Аз… все пак мисля, че това място не ми харесва. Не ми изглежда особено… уединено.

Наки улови погледа ѝ и се усмихна.

— Разбрах. Да допием виното и да се махаме оттук.

— Аз разлях моето.

— Не се притеснявай. — Наки се наведе и вдигна чашата. — Тук непрекъснато се случват малки инциденти, макар че обикновено клиентите са доста по-пияни от нас. — Тя напълни чашата, подаде я на Лилия и се усмихна.

— За любовта.

Лилия отвърна на усмивката ѝ, чувствайки как жизнерадостното, бодро настроение се завръща и притесненията ѝ се изпаряват.

— За любовта.