Отстъпница

Глава 23

Добри новини, лоши новини

Когато Сония влезе в стаята за лечение, Дориен се взря в нея и се намръщи.

— Изглеждаш ми бледа — рече той.

— Добре съм — отвърна тя и седна на стола.

— Откога не си виждала слънчева светлина?

Сония се замисли. От няколко седмици работеше нощна смяна, като си взимаше почивка само за да се среща със Сери. За последен път бе видяла слънцето на сутринта след проваления опит да заловят Скелин, макар че сигурно…

— Щом е било толкова отдавна, че се налага да си спомнящ значи е твърде много — рече той със суров глас.

Сония сви рамене.

— Дните през зимата са къси и когато излизам от Гилдията, е вече тъмно.

— Ако чакаш денят да се удължи, може седмици наред да не видиш слънце. — Той скръсти ръце. — Приличаш на някое зловещо нощно същество и впечатлението се подсилва от черната мантия и черната магия.

Тя се усмихна.

— Нали не те е страх от мен?

Той се засмя.

— Ни най-малко. Но се колебая дали да те поканя на вечеря. Може да уплашиш момичетата.

— Хм… мисля, че е мой ред да ви поканя на вечеря.

— Не е нужно да се редуваме — каза ѝ той. — И без това толкова много неща са ти на главата. Чувала ли си се със Сери напоследък? Тя поклати глава.

— Получавам само шифровани съобщения. Той смята, че Лорандра се е събрала със Скелин.

— Как се справя Калън с търсенето на Лилия и Наки?

— Той и помощниците му са напечатали обяви с рисунки и описания на момичетата и са наели хора да ги разлепят из града. Неколцина се обадиха, че са видели едното или двете момичета, но това не доведе до откриването им.

— Хората са виждали Наки? Това поне означава, че е жива.

— Ако момичето, което са видели, наистина е Наки. Но поне Стражата не е намерила телата на млади жени, които да приличат на нея.

Дориен изглеждаше замислен.

— Трябва да закачим от тези обяви и в болниците.

Сония кимна.

— Добра идея.

— Преди да си тръгна, ще изпратя куриер при Калън. Жалко, че не нарисувахме картина на Лорандра, преди да избяга.

— Нейният вид, както и Скелиновият, е много по-отличителен от този на момичетата, но след като разпратихме описания из града, никой не се обади.

— Да, предполагам, че…

Прекъсна ги почукване по вратата. Сония се обърна тъкмо когато се отваряше. Лечителят Геджен ѝ кимна учтиво.

— Черна магьоснице Сония — каза той, преди да се обърне към Дориен. — Съпругата ви иска да ви види, лорд Дориен.

— Кажете ѝ, че ще изляза веднага, щом предам смяната си на Сония — отвърна Дориен.

Когато вратата се затвори, Дориен въздъхна.

— Чудех се колко време ще мине, преди да събере смелост да дойде да ме провери и

тук.

— Да те провери?

— Да. Да се убеди, че не правим нищо, което тя не би одобрила.

Сония поклати глава.

— Не разбирам. Според нея какво правим тук? Да не се страхува, че ще те покваря?

— Донякъде.

— Мисли си, че може да те науча на черна магия ли? — Сония отчаяно разпери ръце. — Как да я убедя да ми се довери?

— Тя ти вярва. Във възторг е от теб. И ревнува.

Сония го погледна. На лицето му бе изписано изражение, което бе виждала и по-рано. Преди да успее да го разгадае, той продължи:

— Всъщност не вярва на мен.

— На теб? И защо?

— Защото… — Той се поколеба и вдигна с усилие очи към нея, сякаш това бе най-трудното нещо на света.

— Защото знае, че ако има някаква възможност двамата с теб да сме заедно, аз веднага ще се възползвам от нея.

Сония го погледна изненадана и стресната. Внезапно разбра какво е изражението на лицето му. Вина. «И предпазлив копнеж». Тя почувства как също я изпълва вина и отвърна поглед встрани. «Толкова много години минаха, а той не е спирал да ме желае. Мислех, че всичко е свършило, когато срещна Алина и се ожени за нея. С облекчение се отървах от товара на несподелените му чувства».

Тогава тя бе потопена в скръб, все още влюбена в мъжа, който бе изгубила. В сърцето ѝ нямаше място за друг.

А сега?

«Не — помисли си Сония, но в гърдите ѝ се надигнаха противоречиви чувства. Обзе я паника, но тя бързо я прогони. — Не мога да пожелая Дориен — каза си тя. — Той е женен. Това само ще донесе объркване и болка на всички». Трябваше да каже нещо, което да пресече възможността, преди тази мисъл да е пуснала корени в съзнанието ѝ. Нещо тактично, но твърдо. Нещо… Но тя просто не се сещаше за подходящите думи.

Дориен се изправи.

— Ето на. Казах го. Аз… — Гласът му секна и когато тя вдигна поглед към него, той се усмихна накриво. — Ще се видим утре — завърши той. Отиде до вратата, отвори я и напусна стаята.

«Каквото и да бях казала, нямаше да има значение — осъзна тя. — И без това вече е неловко и болезнено, и е било такова от месеци. Аз просто се усетих твърде късно».

Домът на Сери представляваше дупка в земята. Но пък беше изненадващо луксозна дупка, с всичките удобства на имение от Вътрешния кръг. Всичко бе толкова разкошно, че Лилия с лекота забрави, че се намира под земята. Единственото, което ѝ напомняше за този факт, бе малкият размер — само няколко стаи — и липсата на прислужници.

Наемането на прислуга би означавало непрекъснат поток от хора, което би обезсмислило нуждата от тайно местоположение. Телохранителят на Сери, Гол, я беше уверил, че вътре има достатъчно хранителни запаси, като сушен боб, зърнени храни и особено месо и консервирани плодове и зеленчуци, в случай че излизането навън се окаже твърде опасно. Лилия не видя никой да ги готви. Вместо това Гол носеше всеки ден прясна храна отвън.

След като Лилия и Аний също заживяха тук, той трябваше да носи повече и по-често храна, което определено заплашваше да разкрие тайното местоположение на укритието или просто увеличаваше риска някой да го разпознае и да го проследи. Но Сери настоя да останат. Аний по спори с него и загуби.

Лилия се изненада колко смело се държеше Аний в присъствието на работодателя си, макар да бе Крадец. Младата жена излъчваше смесица от преданост, предпазливост и открито неподчинение и той толерираше последното с изненадващо търпение. Вместо да налага волята си, той умело заобикаляше исканията и възраженията ѝ.

Дори не си направи труда да я убеждава да остане. Той просто се обърна към Лилия и ѝ предложи сделка: ще ѝ помогне да намери Наки и да я скрие от Гилдията и Скелин, ако тя се съгласи да защити него и Аний. Лилия прие.

Оказа се, че най-добрия начин да защити Аний е да я накара да остане в укритието. А най-лесният начин да го постигне бе самата тя да остане там. И това се оказа не чак толкова лесно. Колкото по-дълго стоеше Аний затворена, толкова по-яростно изливаше натрупаната си енергия в спорове и караници. Когато Гол пристигна с вечерята, тя започна нетърпеливо да обикаля около него.

— Да си забелязвал дали Лорандра или Джеми, или Рек не търсят мен или Лилия? — попита тя.

— Не — отвърна той, заобиколи я и остави чантата на ниската маса, поставена между двете кресла в стаята за гости.

Аний се обърна към Сери.

— Виждаш ли? Ако бяха направили връзка, щяха да ни търсят.

— Скелин не е глупак — отвърна Сери. — Той знае, че или си с мен, или си сама някъде в града. Ако си сама, има голяма вероятност някой да те види и да му докладва. Ако си с мен… той е пуснал доста хора по следите ми.

— Ами ако Рек не е казал на Лорандра, че преди съм работила за теб?

— Че какво друго да им каже, за да ги убеди, че идеята да отведеш Лилия си е била изцяло твоя?

— Може да е казал само на Джеми.

Сери посочи креслото.

— Седни, Аний — нареди ѝ той.

Тя се подчини, но продължи да го гледа втренчено, докато Гол започна да вади от чантата добре увити пакети и да им разкъсва опаковката. Тя бе необходима, за да намали миризмата от храна, която би могла да остане в тунелите и да послужи като следа към укритието. Стаята се изпълни с апетитен аромат.

— Джеми ще бъде принуден да каже на Лорандра, че сигурно си била моя шпионка, с надеждата да я убеди, че не заговорничи срещу нея — продължи Сери. — Независимо дали ти харесва или не, Аний, те знаят, че предателството ти е било измислено. Ти си принудена да стоиш тук, с мен.

Аний отпусна рамене и Лилия се изпълни със съчувствие към нея. Не за пръв път се зачуди дали телохранителката беше казала на Сери за срещата си с Хейла.

— Не съм чул някой да те търси — каза Гол на Аний. — Но чух, че хората търсят някой, който, според твоите описания, прилича на Наки. Мисля, че не са от твоите хора или от Гилдията. Според мен са хора, които тя не би искала да я намират.

Лилия рязко се изправи.

— Някой друг също я търси?

Гол кимна и погледна към Сери. Крадецът присви очи.

— Значи надпреварата започва — каза той.

— Кой я търси? — попита Лилия. — И защо?

— Скелин — отвърна Сери. — Не е тайна, че Наки е изчезнала и че двете с Лилия са се опитали да научат черната магия. Това, че Наки не е успяла да я овладее, не я прави по-малко интересна от Лилия. Тя може да каже на Скелин всичко, което е прочела и направила. Все пак щом Лилия го е постигнала, разполагайки със същата информация, значи има голяма вероятност и той да успее. А ако не се получи — Сери погледна към Лилия и се намръщи, — той знае отношението на Лилия към нея. Ще се опита да я изнуди да го обучи в замяна на Наки.

— Значи трябва ние да я намерим първи — каза Аний.

— Да. — Сери се усмихна леко. — Търсенето на Скелин може да ни помогне. Пуснал съм хора, които да следят неговите хора. Ако се окаже, че са намерили някакви отговори, моите хора ще зададат същите въпроси. Ако се запътят към някое място, моите хора ще ги проследят, готови да помогнат на Наки да избяга.

Някъде зад стените пропя звънче. Сери се обърна към Гол, който погледна със съжаление към отворените пакети с храна.

— Ще ти оставим малко — обеща Сери.

Едрият мъж въздъхна и забърза към скритата в ламперията врата. Аний стана, извади няколко чинии и прибори от скрина, и ги подаде на Лилия и Сери. Тримата си сипаха и започнаха да се хранят. Гол беше донесъл няколко речни риби, задушени в сладко-кисел сос, печени зимни зеленчуци и прясно опечен хляб.

Той се върна сравнително скоро. Този път беше ред на Сери да изглежда разочарован, защото се наложи да излезе заедно с него. Щом двете останаха сами, Лилия погледна към Аний.

— Смяташ ли, че Хейла е започнала да разправя наляво и надясно, че ни е видяла? Аний се намръщи.

— Сигурно. И преди го е правила. Но така ще загази повече, отколкото е предполагала.

— Сери знае ли за нея?

— Може да се каже. — На лицето на Аний се изписа болка. — Започнах да работя за него, след като двете вече не бяхме приятелки. Казах му, че един приятел се е опитал да ме продаде, но не му казах коя е тя.

— Щом не си работела за Сери, как е научила тя за него?

Аний се поколеба, после поклати глава.

— О, аз знаех за него. Отпреди. Както и да е… Предпочитам да не говорим за нея. Лилия кимна.

— Ще запазя тайната ти.

Аний се обърна към нея, но не се усмихна. Вместо това я погледна замислено.

— Какво? — попита Лилия.

— Нищо. — Аний извърна глава, после отново я погледна. — Колко близки бяхте двете с Наки?

Лилия погледна към чинията си.

— Много. Е, поне докато не реши, че съм убила баща ѝ.

Аний се намръщи съчувствено.

— Да, това може да постави на изпитание едно приятелство. И то не само за нея, защото е изгубила баща си. Ти сигурно също си наранена, че дори ѝ е хрумнало да си помисли, че ти си го убила.

Лилия погледна укорително Аний. «Но въпреки това тя има право — помисли си момичето. — Как може Наки да си помисли, че аз съм го направила? Особено след като Черната магьосница Сония разчете съзнанието ми и каза, че не съм».

Обичайната поредица от звънтене и почуквания ги предупреди, че някой приближава укритието. Аний скочи, отвърна с поредица от почуквания, след което отвори тайната врата и пусна Сери и Гол в стаята.

— Това беше куриер — каза им Сери. — От Крадеца Енка, един от малцината, които все още не принадлежат изцяло на Скелин. Иска да му помогна да разреши проблем със съседа му, за когото, по думите му, работи магьосник. Той мисли, че мога да уредя Гилдията да я намери.

— Нея ли? — попита Лилия и сърцето ѝ подскочи. — Дали е Наки?

— Той каза, че е жена — отвърна Гол. — Описанието, което даде, не отговаря на Лорандра.

— Лорандра вече няма магия — посочи Аний.

— Може би вече има — отвърна Лилия. — Скелин може да махне блокадата. Но силата на Наки е блокирана.

Сери се намръщи.

— Може би е успяла да я освободи по същия начин като теб.

— Аз можах да го направя само защото научих черната магия. Но Наки не я владее.

— Тогава може би разчита на репутацията си, за да плаши хората, и може би използва различни номера, за да ги убеди, че силата ѝ се е върнала. Енка каза, че все още не я е виждал да използва магията си. Преди да се разкрием, трябва да се убедим, че това е тя и да бъдем подготвени, в случай че това е капан на Скелин. Поне ще знаем, че той и Лорандра няма да се покажат, защото ще очакват пристигането на гилдийски магьосници. Ще накараме Лилия да ни защити от немагьоснически нападения — додаде той и ѝ се поклони.

— Защо не кажеш на Еилдията? — попита Еол и се намръщи. — Ще ни спестят проблемите и риска.

Сери се усмихна и погледна към Лилия.

— Защото ако Лилия спаси Наки, Еилдията ще погледне по-снизходително към

бягството ѝ от Наблюдателницата.

Лилия му се усмихна в отговор. «Не мога да повярвам, че дори си мисля нещо такова за Крадец, но Сери наистина започва да ми харесва».

Крадецът потри ръце и се приближи до креслата.

— Хайде, идвайте да си довършим вечерята, че ни чака измислянето на няколко хитри планове.

— И така — разнесе се познат глас. — Чух, че си завършил първия си камък.

Лоркин се обърна и видя, че по коридора зад него върви Ивар. Той се ухили и забави крачка, за да може приятелят му да го настигне.

— В пещерите на камъкотворците новините се разнасят бързо — отбеляза той.

Ивар кимна.

— Бяхме любопитни как ще се справиш. Камъкотворството не се удава на всеки.

— Разбирам защо. Нужна е твърде голяма концентрация. — Лоркин погледна критично приятеля си. Младежът изглеждаше здрав и отпочинал. — Известно време не съм те виждал. Мислех, че ще се засечем в пещерите.

Ивар се усмихна.

— Няма да ме намериш в пещерите на учениците. Аз работя върху доста по-сложни камъни.

— И си твърде зает, за да посетиш приятеля си?

— Може би.

Лоркин забави крачка.

— Чакай малко. Ти си мъж, значи не владееш чер… висшата магия. Как така можеш да правиш камъни?

Усмивката на Ивар се стопи. Той прехапа долната си устна и го погледна извинително.

— Ами… може и да съм попреувеличил ролята си тук.

Лоркин погледна приятеля си и избухна в смях.

— Какво тогава… Не, всъщност няма да те карам да отговаряш на мой въпрос.

— Помощник съм — каза Ивар и вирна брадичка с подигравателно високомерие. — Понякога доставям допълнителна магия.

— А през останалото време?

— Пещерите не могат сами да се отопляват, а камъкотворците имат дразнещия навик да забравят да се хранят

Лоркин го плесна леко по рамото.

— Всичко това е важно за процеса.

— Да. — Ивар се изпъна. — Така е.

Двамата продължиха да вървят умълчани, излизайки от малкия коридор в една по-широка и многолюдна улица. Лоркин направи няколко крачки, преди да чуе как някой го вика по име. Той се обърна и видя магьосницата, която пазеше стаята на кралицата преди няколко дни, да му маха с ръка.

— Трябва да вървя — каза той на Ивар. — Ще те видя ли утре?

Ивар сви рамене.

— Едва ли. Започвам рано. Напоследък сме много заети.

Лоркин кимна, после забърза към магьосницата.

— Кралицата те вика — каза му тя. После се обърна и го поведе с бърза крачка, провирайки се между хората, които вървяха по коридора. После внезапно го преведе през някаква врата, която водеше към празен тесен проход.

— Не съм предполагал, че това място съществува — промърмори той, щом се озоваха в по-познати части на града.

— Пряк път — каза тя и му се усмихна.

След още няколко завоя двамата се озоваха пред вратата на кралицата. Магьосницата почука и отстъпи назад, когато вратата се отвори. За голяма изненада и удоволствие на Лоркин, пред него застана Тивара. Настроението му се подобри още повече.

— Тивара — каза той, усмихвайки се.

Крайчетата на устните ѝ се повдигнаха леко, както правеше, когато се опитваше да изглежда сериозна.

— Лоркин. Влез.

Както и преди, кралицата седеше на един от подредените в кръг столове. Той притисна длан към сърцето си и за разлика от предишния път тя го поздрави официално.

— Моля, седни, Лоркин — каза кралицата и му посочи с жест съседния до нея стол.

Той се подчини. Тивара седна от другата страна на възрастната жена. Някакво движение край вратата привлече погледа му. Лоркин извърна глава и видя помощничката на кралицата, Пелая, да наднича вътре. Тя му се усмихна и се скри.

— Чувам, че си завършил камък — каза кралицата.

«Новините наистина се разпространяват бързо».

— Да.

— Покажи ми.

Лоркин бръкна в джоба на туниката си и измъкна мъничкия кристал. Кралицата протегна съсухрената си ръка и той го пусна в шепата ѝ.

Тя впери съсредоточено поглед в камъка и той засвети. Устните ѝ се разтеглиха в доволна усмивка и тя го погледна с грейнали очи.

— Много добре. Малко са учениците, които са направили безупречен камък от първия опит. Някой хора биха казали, че камъните са ти в кръвта. — Тя сви рамене. — Очевидно не в буквалния смисъл. — Кралицата му подаде камъка. Светлината избледняваше. — Доволна съм, и то не само защото приемаш онова, което ти предложихме като компенсация за откраднатото от теб познание. Имам задача за теб.

Той примигна изненадано, после усети как сърцето му леко се свива.

— Колебаеш се — каза тя и присви очи. — Какво има?

— Нищо — отвърна Лоркин и добави, защото беше ясно, че не е така: — Очаквах да направя следващия си камък. Да уча още. Но това може да почака.

Зарала се засмя.

— Нима? Е, онова, което Калия открадна от теб, бяха просто основите на

лечителството. Ние ти даваме основите на камъкотворството. Боя се, че ти, също като нея, ще трябва да научиш повече чрез експериментиране, без помощта на натрупаното с поколения познание.

Лоркин кимна, макар въобще да не бе доволен. Не само че нямаше да учи повече, а и на Калия ще ѝ бъде позволено да използва онова, което му бе отнела.

— Освен това няма достатъчно време, за да научиш всичко, което знаем за камъкотворството — каза кралицата. — Съществуват по-належащи въпроси. Затова ти нареждам да напуснеш Убежището и да се върнеш в Киралия.

Лоркин я погледна изненадано и, неочаквано за него, разтревожено. Той не искаше да си тръгва. «Не, това не е съвсем така. Искам да си тръгна. Искам отново да видя майка си и приятелите си. Но искам и да мога да се върна в Убежището. — Той погледна към Тивара. — Ще я видя ли отново?» Тя му се усмихна. Успокояващо. Като че ли искаше да каже: «Ще почакаме и ще видим».

На лицето на кралицата бе изписано многозначително и може би леко закачливо

изражение. Тя погледна Тивара, след това се обърна към него и отново стана сериозна.

— Когато пристигнеш, и ако бъдеш приет добре, трябва да започнеш преговори за съюз между нас и Обединените земи.

Лоркин не се сдържа и възкликна радостно.

«Точно това исках! Е, надявах се Изменниците и Гилдията да започнат да обменят магическо познание _след_ сключването на съюз, а не _преди_ него, но…»

— Тивара ще те преведе през планината, след което ще отпътуваш до Арвис, за да се срещнеш с киралийския посланик. За да скриеш онова, което знаеш за нас, ще ти дадем блокиращ камък. Макар че ако някой реши да разчете съзнанието ти против твоята воля, това ще нанесе политическа вреда на краля и ашаките, те може да решат, че си заслужава заради възможността да ни намерят. Бихме могли да те отведем направо до прохода, който води към Киралия, но през това време на годината пътуването през планините е опасно, защото гладът прави ичаните доста по-смели. — Тя го погледна с ясните си очи. — Ще го направиш ли? — попита тя.

Той кимна.

— С удоволствие.

— Добре. Така, сега искам да ти дам нещо.

Кралицата взе малката кесийка в скута ѝ, която той не бе забелязал. Развърза връзките ѝ и в шепата ѝ изпадна един груб пръстен. Тя го взе, погледна го със замислено и тъжно изражение, и протегна ръка към него.

Лоркин взе пръстена. Халката му беше златна и сърцето му подскочи. «Направен е от баща ми!». Той не спираше да го върти в ръцете си, а камъкът му проблясваше на светлината. «Нима той е владеел камъкотворството? Едва ли». Внезапно в съзнанието му проблесна отговорът. «Това е кръвен камък!»

— През цялото време си общувала с него!

Зарала кимна. Погледът ѝ беше замъглен.

— Да. За известно време.

— Значи си знаела защо не се е върнал тук!

— Ако изобщо е взимал някакво решение за това, никога не го е споделял с мен. — Тя въздъхна. — Знам, че се завърна у дома от страх, че ичаните ще нападнат страната му, но аз смятах иначе. Не вярвах, че има такава опасност. А след това… винаги се появяваше нещо, което да му попречи да напусне Киралия. А нашата сделка не включваше само размяната на висша магия и свобода за лечителство. — Тя поклати глава. — Така и не успях да приема едно от нещата, на които се бях съгласила. И при мен ситуацията у дома бе по-трудна за овладяване, отколкото се бях надявала. А след като дъщеря ми умря, аз… аз спрях да общувам с него. Знаех, че отчасти съм виновна за смъртта ѝ, защото поисках твърде много неща от него и се съгласих да дам твърде много в замяна.

Старата кралица си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Слабичките ѝ рамене се вдигнаха и отпуснаха.

— И двамата бяхме млади и идеалисти, смятахме, че можем да постигнем много повече. Аз вярвах, че той ще се върне. Моите хора не се съгласиха и аз не успях да ги убедя в противното, без да им разкрия в какво всъщност съм се провалила. — Тя се наведе напред, хвана ръцете на Лоркин в своите и сгъна пръстите му около пръстена. След това вдигна глава и го погледна втренчено.

— Изпращането ти в Киралия е донякъде стъпка към изпълнението на едно от обещанията ми. Надявам се само, че за разлика от баща ти, аз ще доживея да го изпълня докрай. Сега тръгвай. — Тя пусна ръцете му и се облегна назад. — Тивара е готова, а нощта днес е ясна. Внимавай и се пази.

Той се изправи и се поклони. След това тръгна след Тивара, напускайки стаята и града, който се бе надявал да превърне в свой дом за повече от няколко кратки месеца.

Глава 24

Среща

Конете, които яздеха по стръмния склон, бяха дребни, здрави същества. Денил беше сигурен, че ако животното му нямаше толкова широк гръб, краката му щяха да се влачат по земята. Добичетата не носеха често хора, защото Дюна — или другите по-сушави райони — бяха рядко посещавани. Бяха свикнали повече на товарите с храна и други стоки.

Каретите бяха твърде широки за тесния път, който криволичеше и завиваше под най-невъзможни ъгли. Високата стена на склона беше толкова близо, че ботушът на Денил от време на време се отъркваше в скалата. Другият му ботуш се поклащаше над почти отвесната урва, която се спускаше под пътя.

Макар да не се страхуваше от високото, той установи, че непрекъснатата заплаха, която се излъчваше от пропастта, го държеше нащрек. Ачати като че ли стискаше зъби и се стараеше да не отмества поглед от пътя. Тайенд, от друга страна, изобщо не изглеждаше притеснен, въпреки че не можеше да разчита на помощта на магията, ако конят му се подхлъзне.

Единствената полза от опасното пътуване бе гледката.

Пътят започваше някъде от средата на долината. Широкият ѝ край се простираше зад гърбовете им, разделен на полета, осеяни с купчини къщи. Бледа ивица сивкав пясък отделяше раззеленената земя от синия океан. Напред долината се стесняваше и надвисналите скали се сближаваха. Между тях се промъкваше синята лента на потока, която проблясваше под лъчите на слънцето.

Денил погледна напред и видя, че на следващия завой стояха няколко души. Единствените места на пътеката, които бяха достатъчно широки, за да могат пътниците да се разминават, бяха извивките ѝ. Хората, които чакаха, очевидно бяха туземци: слаби, сивокожи и облечени единствено с набедрени превръзки. На раменете си носеха големи торби.

Когато ги приближиха, водачът им извика някакво приветствие. Туземците — сред които нямаше никакви жени — не му отвърнаха нищо и не помръднаха от местата си. Но все пак може би му бяха дали някакъв знак, защото когато водачът се обърна и потегли напред, той се усмихваше. Втори се обърна Ачати, но на лицето му отново бе изписана онази мрачна решителност, която той излъчваше още от началото на изкачването. Когато минаха покрай мъжете, Денил им се усмихна. Те го погледнаха с безизразни лица, без да проявяват нито враждебност, нито приятелско отношение. Той се зачуди дали и те изпитват същото любопитство като него. Дали тези земи са били посещавани и от други киралийци или магьосници от Гилдията?

«Сигурно аз съм първият».

Той се обърна назад и видя как Тайенд се усмихва. Елийнецът видя, че Денил го гледа, и се ухили.

— Вълнуващо, нали?

Денил не можа да не му се усмихне в отговор. Когато отново се обърна напред, той изпита неочаквана топлота към бившия си любовник. «Той приема живота като едно голямо приключение. Това му качество ми липсва».

— А и почти стигнахме — додаде Тайенд.

Денил погледна нагоре и видя, че следващата отсечка от пътя е кратка. Сърцето му подскочи, когато видя как водачът им свива вдясно и изчезва. Ачати го последва и после дойде неговият ред.

След като бе прекарал цял ден на седлото, рязката промяна в обкръжението го дезориентира. Внезапно хоризонтът се бе завърнал. Земята пред него бе толкова плоска, че между Денил и линията, където сивата земя се срещаше с небето, нямаше нищо.

«Нищо, освен ужасно много палатки» — поправи се той и подкара коня си след Ачати. Цдетът на временните домове се сливаше с цвета на земята.

— Тук горе е много горещо — каза Тайенд, яздейки до Денил. — Ако тук зимата изглежда така, радвам се, че не дойдохме през лятото.

— Сигурно сме стигнали толкова на север, че сме се изравнили с Лонмар — отвърна Денил. — Разликата между сезоните там не е толкова голяма, както се получава на юг. При

Дюна би трябвало да е същото.

Той не добави, че вече приближава краят на деня, и горещината, излъчвана от слънцето, което бе надвиснало ниско над хоризонта, не беше толкова силна, колкото би била по обяд. Също както в Лонмар, и тук въздухът бе сух, но имаше различен вкус.

«Пепел — помисли си той. Тя се набиваше в лицето му, по-фина от пясъка, който се промушваше навсякъде в Лонмар. — Чудя се дали тук имат същите ужасни прашни бури».

Последните палатки се намираха на стотина крачки от пропастта. Когато конниците се приближиха, туземците се спряха и ги зяпнаха. Водачът им извика някакво приветствие, после спря коня си на десетина крачки от събралите се хора.

— Тези хора искат да говорят с племето — каза той с нисък, почтителен тон. — Кой носи Гласа?

Двама от мъжете посочиха един проход между палатките. Водачът им благодари и подкара коня си към отвора. Ачати, Денил и Тайенд го последваха. На всеки десетина палатки водачът спираше и повтаряше въпроса си и винаги го упътваха в посоката, указана им от първите туземци. Скоро бяха оградени от палатки от всички страни. Денил не можеше да различи къде свършва лагерът. Някои от палатките изглеждаха износени и здраво кърпени. Други бяха по нови. Всичките бяха покрити със сивкава прах. Еднакви по размери, те като че ли даваха подслон на големи семейства — от малки деца до сбръчкани старци. Всички останали бяха заети с нещо — готвене, шиене, плетене, рязане на месо, миене, ремонтиране на палатките — но работеха бавно и монотонно. Някои спираха да погледна към минаващите странници. Други продължаваха работата си, без да им обръщат никакво внимание.

Зад тях се беше събрала малка тълпа от деца и ги следваше неотлъчно. Постепенно броят им се увеличи, но макар хлапетата да се кискаха, разговаряха и сочеха с пръсти, те не бяха нито шумни, нито груби.

Когато намериха онова, което търсеха, слънцето вече се беше спуснало ниско над хоризонта. Пред една палатка, която изглеждаше по-необичайна от останалите, върху постлано на земята одеяло седяха група възрастни мъже, подвили нозе под себе си.

— Тези хора са дошли да говорят на племето — каза им водачът и посочи Ачати, Денил и Тайенд. — Те искат да зададат въпроси. Кой носи Гласа? Кой може да отговори на въпросите?

— Днес ние сме Гласа — отвърна един от възрастните мъже. Той се изправи, отмествайки поглед от водача, който слизаше от коня си, към Ачати, Денил и Тайенд, които го последваха. — Кой задава въпросите?

Водачът се обърна и посочи Ачати.

— Представи се — каза тихо той. — Само ти, не спътниците ти. Ачати пристъпи

напред.

— Аз съм ашаки Ачати — каза той. — Съветник на крал Амакира и придружител на… тези мъже.

Денил пристъпи напред, застана до него и наведе глава по киралийски обичай.

— Аз съм посланик Денил от Магьосническата гилдия на Киралия.

Тайенд го последва с изтънчен поклон.

— Аз съм посланикът на Елийн Тайенд. За мен е чест.

Старецът се спогледа с другарите си и кимна. Те се отдръпнаха встрани, за да разширят кръга.

— Седнете — покани ги той.

— Донесохме дарове — каза Ачати. Той отиде до дисагите на коня си, извади някакъв пакет, върна се и седна в средата на кръга.

— Познаваш обичаите ни — отбеляза говорещият. — И ги спазваш. — Последното бе казано с лека изненада. Единият от възрастните мъже протегна ръка към пакета и го отвори. Вътре имаше изкусно изработени ножове, кутия със стъклени лещи, руло качествена хартия и комплект писалка с мастило. Възрастните мъже изхъмкаха доволно. Очевидно им бе известно за какво се използват предметите, макар да не се намираха често у туземците. Еоворителят кимна.

— Задай въпросите си. Знай, че може да не ти отговорим веднага. Може изобщо да не отговорим.

Ачати погледна към Денил и кимна. Магьосникът прехвърли през ума си обръщенията, които бе обмислял по пътя за насам и заговори.

— Преди много години се захванах с една задача — започна той. — Да напиша история на магията. Търсих отговорите на много въпроси, свързани с древни и съвременни събития и… — той въздъхна, — отговорите доведоха до още въпроси.

Неколцина от възрастните мъже се усмихнаха на думите му.

— Най-озадачаващото откритие, което направих бе, че преди стотици години моят народ е притежавал нещо, наречено хранилищен камък. Той е бил съхраняван в Арвис, докато един магьосник, от алчност или от лудост, не го откраднал. Архивите от онова време предполагат, че го е използвал, може би в схватка с преследвачите му, може би по погрешка, може би умишлено, за да създаде пустошта, която граничи с планината между Сачака и Киралия.

Всички възрастни мъже кимаха.

— Знаем за пустошта — каза водачът им.

— Въпросите ми са… какво представлява хранилигцният камък? Има ли още като него?

Съществува ли все още познанието за създаването им? Ако да, как може една земя да се предпази при използването му?

Говорещият се засмя.

— Имаш много въпроси.

— Да — съгласи се Денил. — Трябва ли да ги огранича?

— Можеш да питаш колкото искаш.

— Аха, добре. — Денил се усмихна с благодарност. — Имам още много. Общо взето ме интересуват магическите кристали. Не тайната на създаването им, разбира се. Но за мен това е нов вид магия. Какво могат да правят те? Какви са ограниченията им? Един следотърсач от племето Дюна, на име Унх, ми каза, че Изменниците са откраднали от вас част от познанието. Какво знаят те?

Възрастният мъж погледна към Ачати.

— Ти също искаш да знаеш отговора на този въпрос.

Ачати кимна.

— Разбира се. Но ако желаете да разговаряте с Денил насаме, аз ще си тръгна.

Възрастният мъж повдигна вежди. После огледа един по един другарите си. Денил не забеляза никакъв сигнал от тяхна страна, но все пак по някакъв начин бяха успели да предадат чувствата си. След като огледа всичките, мъжът се обърна към Денил.

— Това ли са всичките ти въпроси?

Денил кимна и се усмихна накриво.

— Освен ако отговорите им не породят нови въпроси.

— Трябва да обсъдим и да решим какви отговори можем да ти дадем — отвърна мъжът. — А някои отговори могат да бъдат дадени само от Пазителя на знанието, който може да не се съгласи да разговаря с теб. Тук има палатка за гости, където можете да преспите, докато чакате.

Денил погледна към Ачати, който кимна.

— За нас ще бъде чест. И сме ви много благодарни — отвърна им магьосникът.

Възрастният мъж извика нещо и от палатката излезе забързано един млад човек.

— Таи ще ви отведе там — каза говорещият, сочейки новодошлия.

Ачати, Денил и Тайенд се изправиха и последваха водача, който тръгна между гората от палатки.

Късното следобедно слънце огряваше градините на Гилдията със студена светлина. Дървета и храсти хвърляха плътни сенки и Сония малко трудно успя да открие пейка, която все още да е на светло. За щастие в градината нямаше много магьосници, тъй като въздухът все още носеше в себе си зимния хлад. Студенината на дървената пейка проникваше през мантията ѝ.

От разговора ѝ с Дориен бяха минали два дни. Предишните вечери тя пристигаше по-късно в болницата, за да избегне срещата си с него. Знаеше, че това е постъпка на страхливец.

«Но аз все още не съм решила какво да му кажа. — Сония знаеше, че трябва да му обясни, че между тях може да има само приятелство. — Но той веднага ще извърти думите ми. «_Може да има_ е различно от _ще има_» — Щеше да я накара да му каже направо, че не изпитва към него чувствата, които той изпитва към нея. — А ако му го кажа, той ще усети неувереността и съмнението ми».

Когато се замисли върху това, тя отново почувства предателския копнеж, но не беше съвсем сигурна кое го е породило. «Дали просто се нуждая от другар? От някой, при когото да се прибера у дома?» Или просто копнееше за физически контакт?

«А продължавам да твърдя пред Ротан, че не искам съпруг. И все пак… не искам».

За подобна връзка компанията и желанието не бяха достатъчни. Трябваше да има и любов. Романтична любов. «И тук вече залитам. Обичам ли Дориен? Не знам. А ако го обичах, щях да го знам със сигурност. Може би при възрастните хора това не е толкова очевидно».

Другата съставка, която според нея бе от изключително значение, бе уважението, и това я притесняваше най-силно. «Дориен е женен. Щом изневерява на Алина с мен, аз ще изгубя уважението си към него. И към себе си».

Когато си представи как му казва тези думи, тя се изпълни с такова нежелание, че започна да се съмнява със собствените си съмнения. Как може да не съм сигурна, че го обичам и същевременно да не искам да сложа край на всяка възможност между нас да разцъфне любов?

«Колко ми се иска да можех да поговоря с Ротан за това». Сония знаеше, че той няма да одобри. В същото време щеше да намекне, че тя е виновна за пропуснатия шанс с Дориен. Щеше да се разстрои, че синът му и Алина не се разбират. «Иска ми се Дориен просто да се върне заедно с жена си в селото — помисли си тя и веднага я изпълни вина. — Поне Алина ще е по-щастлива. След известно време и Дориен ще се почувства така. Винаги е смятал, че принадлежи на онова място».

Но пък свикна с градския живот невероятно бързо. Може би не беше свързан толкова силно с провинцията, както винаги бе твърдял. Което бе добре за нея, защото отчаяно се нуждаеше от помощта му в залавянето на Скелин.

«Дали е така? По-голямата част от работата върши Сери. Двама магьосници никога не биха могли да се сравняват с шпионската мрежа на един Крадец. Но все пак имам нужда от някой, който да ми помогне в залавянето на Скелин — особено сега, след като Лорандра избяга. Не мога да позволя между мен и Дориен да се случи нещо, което ще попречи на залавянето на отстъпниците».

А отбягването му щеше да доведе точно до това.

Сенките се бяха удължили дотолкова, че вече само раменете ѝ бяха огрявани от слънцето. Тя въздъхна, изправи се и тръгна към пътеката, която минаваше покрай Университета. «По-добре да сложа край на това». Стигна до нея и зави към предната част на сградата. Ако тръгнеше сега, до началото на смяната ѝ щеше да има час или два. Достатъчно време, за да се разберат.

Очакването на каретата и пътуването до болницата ѝ се сториха по-продължителни от обичайното. Докато вървеше по коридора към стаята, в която работеше Дориен, сърцето ѝ биеше силно. Тя почука и си пое дълбоко дъх, когато вратата се отвори.

— Черна магьоснице Сония — неочаквано се разнесе глас зад гърба ѝ. Тя зърна лицето на Дориен — върху него бяха изписани едновременно надежда и вина — и се обърна да види кой я търси. Беше един млад лечител — срамежлив лонмарец, който бе решил след завършването на Университета да натрупа известен опит, работейки сред обикновените хора, преди да се завърне у дома.

— Да?

Мъжът се поклони, подаде ѝ сгънат лист хартия, запечатан с восък, изчерви се и бързо се отдалечи.

Сония счупи печата и отвори писмото. Тялото ѝ се напрегна в очакване, когато прочете инструкциите на Сери, макар досега всички подобни съобщения да бяха донасяли само разочарования. Тя се обърна към Дориен, който я погледна замислено.

— Работата ти тук приключи за днес — каза му тя. — Но по-добре прати съобщение на Алина, в което да ѝ се извиниш за пропуснатата вечеря. Чака ни работа в града.

— Изчакай тук.

Колкото и нисък, и слаб да бе мъжът, изпратен от Крадеца Енка да ги отведе до мястото на срещата, той бе толкова хладнокръвен и ефикасен, че плашеше Лилия повече от едрия телохранител на Сери.

«В него има нещо, което ме притеснява — помисли си тя. — Предполагам, че изпълнява всичко, което му каже шефът му, без да изпитва някакви угризения. Абсолютно всичко».

Той отведе нея, Аний, Сери и Гол до един полуразрушен празен склад до слабо използван кей на пристанището. Аний я успокои, че на дискретно разстояние ги следват още от хората на Сери. Те щяха да си намерят скрити местенца, откъдето да ги наблюдават и откъдето можеха да изскочат бързо, ако Сери им даде сигнал за помощ.

— А ние къде да застанем? — попита Аний и погледна нагоре. — Жалко, че не можем да се качим там.

Лилия проследи погледа ѝ. Скелето на склада беше оголено и масивните греди изглеждаха достатъчно здрави, за да издържат още дълго време. Някога на края на сградата бе имало мецанин с ред прозорци, но дюшемето отдавна бе изгнило или разграбено. Тя разбра защо Аний го бе избрала за добра наблюдателна позиция. Прозорците гледаха към останалата част от дока.

През прозорците прозираше лунна светлина, която пречеше да се видят детайлите по стените. Лилия заслони очи с ръка и огледа една от големите греди.

— Смяташ ли, че ще можем да се задържим на онази греда? — попита тя.

Аний се приближи и сви рамене.

— С лекота. — Тя погледна към Сери и Гол. — Ами вие двамата?

Сери я погледна и се усмихна.

— Мисля, че ще се справя. Гол?

— Сигурно. Но как ще се качим върху нея?

— Лесно, с помощта на Лилия — каза Аний.

Лилия погледна към Гол и прикри усмивката си. Не за пръв път бе долавяла лекото съперничество между тях. Тя последва Аний до стената с прозорците. Жената се обърна към нея и я улови за ръцете.

— Направи каквото трябва, Лилия.

Момичето създаде магически диск под краката им и ги издигна до гредата. Аний стъпи върху нея и се ухили. Лилия отново се спусна долу.

Сери леко повдигна рамене и я улови за ръцете. Тя го издигна до гредата, изчака го да се улови за рамката на един от прозорците, и чак тогава се спусна долу.

Гол ги гледаше с ококорени очи. Той разпери ръце и отстъпи назад.

— Аз няма да…

— Качвай се, Гол — нареди му рязко Сери. Лилия погледна нагоре. Крадецът надничаше навън през прозореца.

Тя чу приближаващите се стъпки на Гол и се обърна към него. Той отново се поколеба.

Отвън се разнесоха стъпки.

— Веднага — изсъска Сери.

Някой идваше.

Лилия пристъпи напред, сграбчи Гол за ръцете, надявайки се, че той няма да извика възмутено или от страх. После и двамата се издигнаха нагоре. За щастие той само тихо изскимтя от изненада. Лилия го отнесе към гредата, на място, където имаше за какво да се хване, и той веднага се вкопчи в него.

След като момичето също стъпи на гредата, то разшири диска така, че да образува бариера около тях, като се погрижи да я направи невидима.

Вратата се отвори. В помещението влязоха трима мъже.

— Тишина — каза единият. — Пантите са смазвани.

— За тази или за друга среща?

Никой не отговори и тримата започнаха да оглеждат склада. Единият погледна нагоре към прозорците, но като че ли не видя никого. «Сигурно е заслепен от лунната светлина, също като нас».

Мъжете излязоха навън. Лилия тихо въздъхна и се придвижи до прозореца. Отворът отдавна бе изгубил и стъклото, и рамката му. Тя надникна навън и онова, което видя, накара сърцето ѝ да спре.

До кея стоеше закотвена рибарска лодка. Тримата мъже, които бяха проверили склада, вървяха към две двойки хора. Първата се състоеше от слаб старец, който сигурно беше Енка, защото до него стоеше мъжът, който ги бе довел дотук.

Другата двойка се състоеше от доста дебел, добре облечен мъж и слаба жена, която, ако не друго, бе по-красива на лунна светлина, отколкото през деня. Когато Лилия се вгледа в нея, сърцето ѝ замря.

«Наки! Най-после я открих!»

Зад двете двойки стояха други мъже. Тя не можеше да разбере дали са от хората на Енка или на Крадеца на Наки.

«Няма значение — помисли си тя. — Те не са магьосници. Не могат да ме спрат». Лилия стъпи върху перваза на прозореца, но се поколеба.

— Давай — прошепна глас до нея. Тя се обърна и видя, че Аний също се е приближила до прозореца. — Сери каза да не забравиш да запазиш Енка и помощника му.

Лилия кимна с благодарност, после изпрати два лъча магия, които да обградят съюзниците на Сери и Наки. След това се спусна от перваза и пристъпи напред.

Хората отвън не забелязаха спускането ѝ на земята, но Наки се огледа, усещайки

бариерата, която се сблъска с нейната. «О, добре — помисли си Лилия. — Значи може да се защити». Тя спусна щита. Но въпреки това тя бе усетила нещо в Наки, което я притесняваше. Лилия тръгна към събралите се хора, полускрита зад тримата мъже, които бяха огледали склада.

— Тук има друг магьосник — каза Наки с предупредителен тон.

Всички започнаха да се оглеждат и веднага забелязаха Лилия. Тримата мъже отстъпиха уплашено встрани и момичето мина между тях.

— Наки — каза Лилия и се усмихна. Приятелката ѝ я гледаше изненадано. — Толкова се радвам да те видя. В какво си се забъркала този път?

— Лилия. — За голямо облекчение на Лилия, в гласа на Наки не се долавяха омраза или обвинение. — Защо си тук?

— За да ти помогна.

Наки изпрати лек проблясък светлина през бариерата си.

— Както можеш сама да видиш, нямам нужда от помощта ти.

Лилия погледна приятелката си и осъзна какво я беше притеснявало. «Тя е права. Наистина няма нужда от помощта ми. Тя има магията си. Някак си тя или някой друг е премахнал блокадата. Това е странното в бариерата ѝ — тя не би трябвало да може да я вдигне». В този миг тя осъзна значението на думите на приятелката си.

Наки не искаше да бъде спасявана.

«Изглежда доволна, че работи за Крадец. Всъщност сигурно умишлено е изчезнала. Освен ако…?». В този момент Лилия направи нещо рисковано. Тя използва мисловното общуване, колкото се може по-внимателно, за да не я чуят от Гилдията.

— _Ла не би да те изнудват_?

Наки се засмя.

— Не, глупачко. Планирах това от самото начало: да се махна от Гилдията, нейните правила и задушаващи закони и да правя каквото си искам.

Сега погледът ѝ бе изпълнен с омраза. Лилия усети познатото чувство за вина, но устоя на желанието си да извърне поглед. «Аз не съм убила баща ѝ — каза си момичето. — Тя няма причина да ме мрази. Но несигурността не я напускаше. Наки очевидно не искаше да бъде спасявана. — Какво да правя сега?»

Наки бе нарушила закона — но тя го знаеше. Това нямаше да може да я убеди да се върне в Гилдията. Но може би ако научеше, че Скелин е по петите ѝ, щеше да промени намеренията си. Тя се нуждаеше от защитата на Гилдията. Освен ако… ами ако Наки с удоволствие би сменила работодателя си Крадец? Лилия разбра, че трябва да подходи по друг начин. Който би бил по-подходящ за природата на Наки.

— Наистина ли си свободна? — попита тя и погледна многозначително Крадеца.

Наки се усмихна. Очевидно бе очаквала този въпрос.

— Толкова, колкото ми се иска. По-свободна съм, отколкото щях да бъда в Гилдията.

— Но за колко време? — попита Лилия. — Едни хора са тръгнали по петите ти. Не са от Гилдията. Могъщи магьосници-отстъпници.

— Страхотно. — Наки сви рамене. — Значи ще седнем на по питие и ще си разказваме истории.

— Те не търсят разговори — каза ѝ Лилия, раздразнена от отказа на Нани да разбере надвисналата опасност. — Ще те принудят да им разкажеш какво е написано в книгата и след това ще те убият.

Наки се намръщи.

— Книгата ли? — Откъм склада се разнесе пронизително изсвистяване и момичето погледна натам, преди да се обърне към Лилия. — О, имаш предвид черната магия?

Наистина ли вярваш, че ще ги науча на това?

Върху бариерата, която Лилия бе издигнала около съюзниците на Сери, започнаха да се сипят удари. Тя се обърна и видя, че Крадецът и другарят му се опитват да преминат бариерата. След това видя, че дебелият Крадец и хората му се изтеглят към рибарската лодка. С надеждата, че не е останал никой, който да нарани приятелите на Сери, тя свали щита. Наки се приближаваше към нея. Сенките придаваха на усмивката ѝ зловещ оттенък.

— Знаеш ли… — Тя килна глава настрани и на лицето се изписа замислено изражение, — … при подходящата цена работата с отстъпници може и да се окаже интересна.

Тя се намираше само на няколко крачки от Лилия. Погледът ѝ бе хищнически и опасен. Лилия отстъпи назад и подсили бариерата си.

— Няма да го направиш.

— Разбира се, че няма. Това ще е глупава постъпка, нали? Ще си създам потенциални врагове, силни почти колкото мен.

— Могъщи като… — Лилия отстъпи назад. — Онази нощ ти си научила черната магия!

— Не. — Красивата уста на Наки се разтегли в грозна, самодоволна усмивка. — Научих се още преди да се запознаем.

Тя разпери пръсти и запрати магическа светкавица към щита на Лилия. Това не бе предпазливият удар от часовете по Воински изкуства. Той накара Лилия да отстъпи назад и отчаяно да влее невероятно количество енергия в бариерата си. «Трябва да отвърна на удара». Тя си припомни уроците. Бариерата отнемаше повече сила от ударите. Ако двама противници са равни по сила, онзи, който поддържа по-мощен щит, ще падне пръв. «Но това е Наки. Ами ако я нараня? Ами ако я убия?»

Очевидно Наки не се измъчваше от подобни съмнения. Думите ѝ отекнаха в съзнанието на Лилия. «Научих се още преди да се запознаем». Това означаваше, че Наки е знаела, че инструкциите в книгата ще свършат работа. Знаела бе, че ще съсипе живота на Лилия. При тази мисъл сърцето ѝ замря. Защо ѝ бе на Наки да постъпва така? За да сподели престъплението с някой друг? Което означаваше, че Лилия не бе единственият човек в къщата, владеещ черната магия в нощта, когато лорд Лейдън бе убит. «Но тя едва ли би убила собствения си баща…»

Кой друг би могъл да е тогава? Внезапно Лилия разбра, че трябва със сигурност да узнае какво се е случило — и единственият начин да го направи бе да се погрижи Наки да бъде заловена, за да може Черната магьосница Сония да разчете съзнанието ѝ. «Или пък аз. Аз бих могла да го разчета».

Единственият ѝ шанс бе да отвърне на удара. Внимателно. Ако Наки умреше, Лилия никога нямаше да научи истината. Затова тя запрати енергиен заряд по Наки. В началото ударите ѝ бяха незначителни, в сравнение с тези на приятелката ѝ, и другото момиче се разсмя, но Лилия установи, че постепенно свиква да използва толкова много магия. Дарите на Наки бяха небрежни, което накара Лилия да настръхне.

«Щом владее черната магия от толкова време, дали се е подсилвала? Аз нито веднъж не съм използвала черна магия. И разполагам единствено с природната си енергия, а и доста левитирах…»

След тази мисъл Лилия усети как я връхлита паника. Тя се опита да я прогони. Макар да усещаше, че трепери цялата, тя успяваше да нанася точни удари и да поддържа щита си. Донякъде ѝ се струваше забавно, че Наки, която бе най-добра по Воински умения, не се опитва да използва номера или смели трикове, но веселието ѝ изчезна в мига, когато осъзна, че просто не ѝ се налага. Искаше да приключи с това колкото се може по-бързо.

Лилия се пресегна за сила и изведнъж установи, че източникът ѝ е изчерпан. Тя ужасено ахна, когато щитът се сгромоляса и стисна очи в очакване на удара, който щеше да я убие. Наки нададе триумфиращ крясък, но удар не последва. За огромно облекчение на Лилия момичето спря да нанася удари и тръгна към нея.

— Не си черпила магия, нали? — попита Наки, като се пресегна и хвана Лилия за ръката. После поклати глава. — През цялото време си била свободна и не си черпила сила. Винаги си била толкова глупава и наивна. — Наки рязко завъртя Лилия и изви ръката ѝ зад гърба. Момичето изпъшка от рязката болка, която прониза рамото ѝ.

— Щом си толкова умна, защо работиш за Крадец? — отвърна Лилия. — Защо той не работи за теб?

Наки се засмя тихо.

— О, аз просто още уча занаята.

Тя помръдна и нещо студено и остро докосна врата на Лилия. С крайчеца на окото си момичето видя острието на нож. Полазиха я ледени тръпки, когато осъзна какво възнамерява да направи Наки, след което усети дълбока болка в гърдите. «Все пак възнамерява да ме убие. През цялото време се надявах, че се е забъркала в някой от щурите си планове. Че просто проявява безразсъдство и не иска наистина да ме убие. Но тя не ме обича. Сигурно никога не ме е обичала. Наки е права. Аз съм глупачка…»

В този миг Наки блъсна Лилия напред и я пусна. Лилия чу изпукване, залитна напред, изгуби равновесие и падна на земята.

Някъде наблизо се чу ругатня.

Разнесоха се викове, чу се тропот на бягащи крака. Лилия се огледа и видя Аний, Гол и Сери да тичат към нея. От другата страна се приближаваше магьосник с развяваща се черна мантия. Сония?

Черната магьосница притича покрай Лилия, без да я поглежда. Когато се обърна,

Лилия видя как Сония се отпуска на колене до Наки, която лежеше на кея, и повдига главата на момичето. Която бе извита под странен ъгъл.

Докато Лилия гледаше, главата бавно се върна в естественото си положение и лицето на Наки възстанови цвета си. Момичето изстена и отвори очи. Видя Сония и отново изстена.

— Да. Аз. — Облекчението от лицето на Сония се изгуби, заменено от мръщене. Тя се изправи. — Може би няма да искаш да ми благодариш за това, че ти спасих живота.

Наки седна и разтърка врата си.

— Че защо да го правя? Едва не ме уби.

Сония я погледна така, сякаш искаше да каже още нещо, но промени намеренията си. Хвана Наки за ръката, изправи я на крака и се обърна към Лилия.

— Сери ме увери, че доброволно ще се върнеш в Гилдията.

— Да — отвърна Лилия. — След като вече я намерих.

Аний протегна ръка и помогна на Лилия да се изправи.

— Имаш ли нещо наранено? — промърмори тя.

— Само гордостта ми.

— И сърцето ти, мисля.

Лилия погледна към Аний, която я погледна многозначително, преди да отстъпи назад.

— Така. Предполагам, че сега се връщаш в Гилдията. Наминавай от време на време. Винаги си добре дошла.

Лилия потрепна.

— Мисля, че едва ли ще имам възможността да посещавам, когото и да било. Усмивката на Аний се стопи.

— Ами тогава… значи ние ще трябва да дойдем.

Сония погледна замислено момичетата, после се обърна към Сери.

— Двамата с теб трябва да си поговорим.

Той се усмихна.

— Винаги съм на разположение. С удоволствие ще изчакам, докато се отървеш от товара си и съм сигурен, че Гилдията с нетърпение очаква да си я прибере колкото се може по-бързо. — Той махна с ръка към Наки.

Сония го погледна безизразно.

— Значи друг път.

Той кимна, отстъпи назад и ѝ помаха с ръка.

— Значи, довиждане.

Когато Черната магьосница се отдалечи, Аний потупа Лилия по рамото.

— Дано се държат добре с теб, защото иначе сама ще дойда да те измъкна.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Лилия, макар да не бе съвсем сигурна в думите си.

След като тя отиде при Сония, Наки и другите магьосници, Сери, Гол и Аний тръгнаха към склада. Внезапно ѝ хрумна нещо. Лилия беше оставила тримата върху гредата, така че…

— Как успя да слезеш от гредата? — извика ѝ тя.

Аний се поколеба, обърна се назад и се ухили.

— Със същите огромни усилия и ругатни като останалите. — После се изгуби в сенките, оставяйки Лилия да се чуди дали някой ден отново ще види спасителката си.

Глава 25

Споделяне и укриване

Обкръжението на Убежището се беше променило до такава степен от последния път, когато Лоркин го бе обикалял, че той с лекота би могъл да предположи, че градът е вдигнат и спуснат на друго място. Всичко бе покрито със сняг. Вятърът го бе навял в дълбоки преспи по склоновете. От всяко дърво и навес висяха ледени шушулки.

След като напуснаха града, Тивара му сложи превръзка на очите и го поведе по някакъв дълъг проход към друг таен изход. Щом излязоха отвън, те тръгнаха из долинките, избягвайки стръмните хребети, където опасността да се подхлъзнат бе много голяма. Превозът им също беше по-различен. Всеки от тях влачеше гладка дъска, извита в предната си част, натоварена с различни провизии, привързани здраво към задницата ѝ. Плъзгането надолу по хълмовете беше ободряващо и със сигурност бе за предпочитане пред тегленето нагоре по хълма, докато газеха през дълбоките преспи. Двамата пътуваха така в продължение на три дни, като напредваха бавно, но сигурно. Всяка нощ развиваха рогозките си, които бяха част от пътническото оборудване на Изменниците, и спяха под звездите, топлейки се с магия. От време на време разговаряха, когато не се задъхваха от газенето през снега или не се спускаха надолу, но през нощта и двамата бяха твърде изморени за разговори.

На третия ден небето се смрачи и задуха силен вятър. Тивара го поведе надолу по една тясна пътека покрай висока скална стена. Двамата трябваше да носят шейните, което правеше спускането още по-опасно. Той се зачуди защо Тивара не потърси някакво скътано местенце, където да изчакат отминаването на бурята, но преди да отвори уста, за да ѝ го предложи, през тях се появи входът на пещера.

Двамата влязоха бързо в тъмния отвор. Тивара се спря, за да създаде светлинно кълбо, разкривайки подобна на тунел пещера.

Едната ѝ стена бе скована в лед. «Това сигурно е надвиснала скала, която е била затрупана» — помисли си Лоркин, докато вървеше след Тивара. Тя стигна до равна земя и остави шейната си на пода. Той стовари своята до нея и въздъхна с облекчение.

— Можем да останем тук, докато времето се оправи — каза тя.

Лоркин се съгласи с кимване. Докато Тивара постилаше рогозките им на пода, той усети как настроението му се оправя. Така поне щяха да прекарат известно време заедно, без да се изморяват. А и така се отдалечаваше моментът на раздялата.

Лоркин седна на матрака и се зае да топли вода и да приготвя рака. Когато ѝ подаде димящата чаша, тя му се усмихна.

— Това е началото на голямата долина, която стига до сачаканските равнини — каза му тя. — Оттук ще се спуснеш лесно до пътя.

— Значи ти си дотук?

Тя го погледна с неразгадаемо изражение на лицето.

— Да.

«И след това какво? — запита се той. — Ще се видим ли някога пак? Дали ще ѝ липсвам?» Връхлетя го вълна от емоции: копнеж, съмнение, съжаление, дори горчивина. Искаше му се по някакъв начин да успее да ги предаде, но той помнеше онова, което му бе казала Чари. Тивара не обичаше да бъде обременявана с чувства. Това само щеше да я отблъсне.

— Аз… — започна тя. Лоркин я изчака да продължи, но тя се намръщи и замълча.

— Да? — попита той. «Чувствата са едно, но аз нямам никакво намерение да я оставя да се измъкне с разни недовършени наречения».

Тивара поклати глава.

— Знаех си, че това ще се случи. Не исках да се привързвам към теб, защото все нещо щеше да те отдалечи от мен.

Внезапно той се ухили широко. Тя го погледна и се намръщи.

— Какво му е смешното?

— И аз те обичам — каза той.

Тя го погледна и постепенно устните ѝ се разтегнаха в широка усмивка.

— Хич не ме бива в това, нали?

Той поклати глава.

— Ужасна си.

— Ами… това е. С теб сме страхотна двойка. Само че не съвсем, защото ти си отиваш у дома, а аз… аз също.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, обещавам да се върна.

Тя протегна ръка и докосна устните му.

— Не давай никакви обещания.

Той издаде сърдит звук и улови ръката ѝ.

— Без обещания? Поне бих искал да съм сигурен, че щом си тръгна, няма да скочиш в леглото на някой друг.

Тя се изсмя рязко.

— Въпреки всичките ни усилия да играем ролите на мъжете в другите общества, жените Изменници не успяха да възприемат жалките им навици. Макар да признавам, че има жени, които успяха да вкарат в леглата си всички мъже от Убежището — додаде тя и лицето ѝ се изкриви.

Той я погледна.

— Това не е обещание.

— Друго няма да получиш— каза му тя.

Той сви рамене и отпи от раката си. «Все пак не съм я молил да се омъжи за мен. Дори не съм сигурен, дали тук има такова нещо. Жените избират мъжете си, затова предполагам, че тя трябва да ме попита».

— Преди да тръгнеш, трябва да почерпиш сила от мен — каза тихо тя.

Той я погледна изненадано.

— Като използвам черна магия?

— Разбира се. Може да не си забелязал, тъй като се прави насаме, но Изменниците-немагьосници редовно даряват сила на магьосниците. Нямаше време да го направим и за теб, защото тръгна набързо. Но аз имам излишък от енергия, която с лекота ще възстановя, след като се прибера. Не трябва да се връщаш в Сачака, без да увеличиш запасите си.

Ашаките може да проявят подозрителност към киралийския магьосник, който скита из страната им, без да е облечен с мантия. Може да те разпознаят и като знаят къде си бил, може да се отнесат към теб като с Изменник. Блокиращият камък ще им попречи да научат каквото и да било за нас при разчитането на съзнанието ти, но няма да им попречи да измъкнат информацията от теб по други начини. Допълнителната енергия, която ще вземеш от мен, няма да ги задържи задълго, но пък може да се окаже достатъчна, за да ти помогне да се измъкнеш от тях, ако не го очакват.

Лоркин усети как го полазват тръпки. Той извърна поглед, с надеждата, че е успял да прикрие страха си.

— А дали… на мен… позволено ли ми е да я взема? — попита той.

— Разбира се. Всъщност кралицата го предложи. Освен това предложи да те науча на Смъртта на любовника.

Той се обърна и я зяпна, усещайки как лицето му пламва.

— С… теб?

Тя се усмихна.

— Че кой друг е тук?

— Но… — Тя очевидно не искаше Лоркин да я убива, а и той се надяваше кралицата да не е имала предвид Тивара да убива него.

Тивара се усмихна.

— Не се тревожи — каза тя. — Името е плашещо, но не се използва единствено за убиването на хора или за изцеждането на енергията им до пълно изтощаване. За повечето двойки или любовници това е просто приятен начин за получаване или отдаване на енергия. — Докато говореше, тя повдигна вежди. — Много приятен — додаде жената и го погледна свенливо, с тъмни и подканящи очи.

Пулсът му се ускори. Той се надяваше, че е разбрал правилно поканата ѝ. Но ако бъркаше…

— И така. Искаш ли да те науча?

Той кимна.

— Добре тогава. Нека урокът започне.

През следващите, незнайно колко часове, той научи един доста екзотичен вид магия. Следвайки инструкциите ѝ, той усвои един съвсем нов начин за усещане на магията в тялото си, докато се притискаше в нейното. След това усети как природната ѝ бариера пада — и бе очарован по толкова различни начини, че почти забрави да изтегли енергия от нея.

След това осъзна как да удължи мига за нея и разбра защо Ивар не беше толкова притеснен от изтощението си и наистина му се прииска да разбере какво е усещането да отдава сила. Той спря да тегли от нейната, защото се досети, че не знае какво е безопасното количество, което би могъл да усвои.

— Вярваш ли ми? — попита тя, възстановявайки спокойствието си.

Той бързо кимна. Тивара се засмя и му показа защо отдаването е дори още по-хубаво от взимането.

Въпреки твърдите, тесни легла, хъркането на Тайенд и непрекъснатото дразнещо усещане на прах в ноздрите и дробовете му, Денил спа дълбоко и се събуди от проникващите пред входа на палатката слънчеви лъчи. Той се изправи и излезе навън. Пред палатката бе проснато одеяло и той го отупа, преди да седне и да започне да наблюдава дейността в лагера.

Скоро иззад палатката надникна една жена, усмихна му се и изчезна. След малко се върна, носейки чанта, пълна с храна и купа с вода. Храната бе същата, каквато им бе предлагал водачът им — плодове и сушено месо, отгледани и приготвени в каньона. «Тук едва ли растат много неща и макар да съм виждал домашни животни, не съм виждал нищо наоколо, което да могат да ядат».

Той започна да размишлява върху това как туземците в лагера изхранват себе си и животните си, докато от палатката не се появиха и другите ѝ двама обитатели. Тайенд и Ачати примигнаха от яркото слънце, след което се присъединиха към Денил на одеялото, като Ачати се забави, за да събуди водача. Мъжът се измъкна с недоволно мърморене, но веднага се развесели, щом забеляза торбата с храна. Той се изгуби между палатките и се върна с торба, пълна с прибори. Когато от нея се появиха чаши и пакетче рака на прах, Денил ги взе и започна да приготвя питиета, като първо нагря вода с магия. После я разля в чашите, в които бе сипал по една лъжичка рака.

Първо се нахраниха. После зачакаха. Слънцето се издигаше все по-високо и те трябваше да се приберат в палатката, за да се спасят от горещината. Вътре бе задушно, но поне кожата им не изгаряше. Малко след като слънцето бе подминало зенита си, старейшината, който бе разговарял с групата предишната вечер, се появи пред палатката.

— Когато говорим като Глас, ние сме безименни — каза той. — Но сега говоря от свое име. Аз съм Йем. — Той докосна с кокалестата си ръка гърдите си и лицето му придоби сериозно изражение. — Разговаряхме, докато слънцето отново не се завърна, и тогава взехме решение. Подложихме го на изпитанието на съня и на нов разговор. То остана непроменено. Ще предадем отговорите само на един от вас. — Той се обърна към Денил. — Посланик магьосник Денил.

Денил погледна към Ачати, който сви рамене. «Предполагам, че не е изненадан. Дюна едва ли имат причина да му вярват. Но пък нямат причина да вярват и на мен».

Тайенд беше отворил уста, като да възрази, но не каза нищо. Погледът на Йем се прехвърли върху' него.

— Ти имаш ли въпроси?

Тайенд поклати глава.

— Не, просто съм любопитен какви са отговорите.

— Посланик магьосник Денил ще реши дали можеш да ги чуеш— отвърна Йем. Той погледна към Денил с очакване.

Денил грабна бележника си и стана.

— За мен е чест, че сте ме избрали да чуя вас и народа ви.

Йем се усмихна, махна му и излезе от палатката. Денил хвърли поглед назад и видя, че Ачати му се усмихва окуражително, а Тайенд вече изглеждаше отегчен. Магьосникът се обърна и излезе след Йем от палатката.

— Намерихме един Пазител на знанието, който пожела да разговаря с теб — каза му Йем. — Заклеваш ли се, че няма да я питаш за името ѝ или да разказваш на останалите за нея?

— Кълна се, че няма да търся или да разкривам самоличността ѝ — отвърна Денил.

Двамата заобиколиха поредната палатка и внезапно пред тях се разкри сивата пустиня. Денил видя навес, който бе изграден от пръти и голямо парче плат, разпънато над тях, като краищата му бяха завързани за колчета, забити в земята. Почвата под краката му беше твърда и прашна. «Щом това е пустиня, защо няма никакъв пясък?» — зачуди се той.

Слънцето прежуряше безмилостно над главите им. Пот изби по челото на Денил и той я избърса с опакото на ръката си.

Йем се засмя.

— Горещо е.

— Да — съгласи се Денил. — А е зима.

Старецът посочи на запад.

— Далеч нататък, в тази посока, вулканите са покрити със сняг. Там е високо и студено.

— Ще ми се да можех да го видя.

Йем повдигна рамене.

— Когато вулканите се събудят, снегът се топи. Тогава има наводнения. Много е опасно. Но не толкова, колкото наводненията от разтопен камък. — Той погледна към Денил. — Наричаме наводненията «сълзите на вулкана», а червените реки са «кръвта на вулкана».

— А пепелта?

— Вулканът киха.

Денил се засмя весело.

— Киха?

Йем се изсмя — къс, лаещ смях, който напомни на Денил за Унх.

— Не. Излъгах. Имаме много имена за пепелта. Има различни видове пепел. Гореща пепел и студена пепел. Пепел, която пада суха и пепел, която пада мокра. Пепел, която изпълва небето. Дюна имат име за всеки вид. Преди повече от петдесет зими един от вулканите избухнал и небето се покрило с пепел в продължение на много години.

— Сигурно това е било изригването, което е причинило дългите зими в Киралия.

— Нима е стигнало чак дотам? — Йем кимна замислено. — Това е наистина могъщ вулкан.

Денил не отговори, защото бяха стигнали до навеса. Когато пристъпи в сянката му, той въздъхна с облекчение. Върху одеялото бяха насядали в кръг същите старци, с които бе разговарял предишната вечер, но този път с тях имаше още двама мъже и една възрастна жена. Йем посочи на Денил празното място между двама от мъжете. Самият той отиде от другата страна на кръга и се настани на другото празно място.

Йем огледа поред мъжете, след което се обърна към жената.

— Говори, Пазителко. Дай на посланика магьосник Денил своите отговори.

Жената гледаше Денил с остър, преценяващ поглед. Лицето ѝ бе безизразно, но в Стойката ѝ имаше нещо нервно и неодобряващо.

— Искаш да знаеш какво могат да правят камъните? — попита тя.

Денил кимна.

— Да.

— Могат да правят всичко, което правят и магьосниците — каза му тя. — Да превръщат

магията в топлина. Могат да правят щитове и светлина. Могат да задържат разни неща неподвижни. — Погледът ѝ се съсредоточи върху някаква отдалечена точка и гласът ѝ придоби тона на учител, който рецитира познат урок. — Могат да бъдат създадени два вида камъни. Едните могат да научат определена задача, но използват магията на приносителя си. Другите могат да научат определена задача и да съхранят магията за изпълнението ѝ. И двата вида могат да бъдат направени да се използват веднъж или много пъти, но хранилището им трябва да бъде напълнено отново след изпразването му. — Тя примигна и го погледна. — Разбираш ли?

— Така мисля — отвърна Денил. — Значи камъкът, който съдържа в себе си магия, е хранилигцният камък?

Тя вирна брадичка.

— Не като камъка, за който говори предишната нощ. Внимателният камъкотворец прави камъка така, че да съдържа само нужната магия. — Тя събра ръцете си в шепи. — Камъкът, за който говореше, няма вътрешни бариери. — Тя протегна ръце с разперени пръсти. — Камъните, които не се чупят, са редки. Не знаем как да ги разпознаваме. Но дори и да не се чупят, пак са опасни. Колкото повече магия им в тях, толкова по-опасни са те — също както магьосникът, който съдържа твърде много магия в себе си, е опасен. Лесно губи контрол.

Денил я погледна изненадано и с интерес.

— Да не би да казваш, че черният магьосник — магьосникът, който владее висшата магия — може да натрупа твърде много сила и започва да губи контрол над нея?

Тя се поколеба, очевидно опитвайки се да си преведе непознатите думи, след което кимна.

— Преди много, много години в земите, където сега са Дюна и сачаканците, са живели много хора. Имали са градове в планините, където са правели камъните, и непрекъснато са воювали помежду си. Който имал най-много камъни, бил най-силният. Една кралица изгубила пещерите си с камъни и се опитала самата тя да стане камък. Поемала все повече и повече магия от хората си. Но изгубила контрола върху тази сила и изгоряла. Така се родил първият вулкан. Кожата на хората ѝ придобила цвета на пепелта. — Жената щипна с пръсти кожата на ръката си и се усмихна. — Хранилигцните камъни са като магьосниците. По-добре да се съхранява малко сила, да се използва и после да се допълни.

«Колко ли енергия е необходима, за да може един черен магьосник да изгуби контрол — помисли си Денил. — Очевидно повече, отколкото поеха Сония и Акарин, за да защитят Имардин. Хм, по-добре да съобщя на Сония за това. Нали не искаме Имардин да се превърне във вулкан».

— Не се страхувай — каза жената, разчитайки погрешно разтревоженото му изражение. — Вече никой не прави хранилигцни камъни. Спряха, защото са твърде опасни, а след това забравиха как да ги правят.

Той кимна.

— Добре е да го знам. — В този миг му хрумна нещо и той се намръщи. — Щом камъкът може да бъде научен на всичко, което може да прави магьосникът, значи може да бъде научен на черна магия, която сачаканците наричат висша магия? Може ли камъкът да взима магия от човек?

Тя се усмихна.

— Може и не може. Камъкът може да бъде направен така, че да взима магия, но може да го направи само ако кожата на човека, който го докосва, е разрязана или той бъде примамен по някакъв начин да го глътне. Ще вземе толкова магия, за колкото е бил направен или ще се счупи. Трябва да може да съдържа много магия, за да убие магьосник.

Денил потрепери при мисълта, че може да има владеещ черна магия камък в стомаха си, който изсмуква живота му. Но може би нямаше да може да изсмуче толкова сила, че да го убие, и скоро организмът му щеше да го изхвърли. «И все пак може да отслаби човек, а ако се счупи, ще нанесе огромна вреда на вътрешностите му».

— Какво става, когато камъкът се счупи? — попита той.

— Може да се счупи на малки парчета — отвърна тя и размърда пръстите на ръцете си. — Или може да се напука. Ако в него е съхранена магия, тя може да излезе по различни начини: както камъкът е направен да я изпуска или безформена, или оформена по друг начин.

Денил кимна. «Значи или усещаш приятно затопляне в корема или си нарязан на лентички и изгорен отвътре. Чудничко. Струва ми се, че тези камъни ще ни донесат повече вреда, отколкото полза».

— Какво знаят Изменниците за правенето на камъни?

Тя наведе очи.

— Всичко, което знаем ние, че и повече. Някога търгувахме с тях, но те измамиха доверието ни, като откраднаха тайните ни.

Той кимна съчувствено. Значи беше истина. Зачуди се какъв да бъде следващият му въпрос. Искаше да знае за колко време се приготвяха камъните, но реши, че навлиза в подробности. Ако създаването им беше трудно, това познание можеше да се използва против Дюна. Не, ако ще задава други въпроси, той трябва да се възползва от възможността да намери информация, която да включи в книгата си.

— Според Дюна как е създадена пустошта?

— Знаем само онова, което ти ни каза — отвърна тя и сви рамене. — Преди това знаехме само, че Гилдията я е направила.

Какво друго за историята на магията биха могли да му разкрият тези хора? Искаше му се да научи повече за произхода им. Може би те щяха да му разкажат за други древни хора, които са живели в планините. Като онези, които са обитавали развалините на град Армдже в Елийн.

— Бих искал да науча повече за хората, които някога са живели в планините.

— Знаем единствено легенди — предупреди го тя.

— И така да е, те ще са единствения източник на информация за онези времена, а легенди, които са оцелели толкова дълго, обикновено са достоверни.

Жената се усмихна.

— Много добре. — Тя погледна към Йем. — Но има много, много легенди. Може би ще ти ги разкажа друг път.

— След като завърши тази среща — съгласи се Йем. Той погледна преценяващо Денил. — Има и някои други неща, които искаме да ти разкажем — продължи той. — Не само да отговорим на въпросите ти.

Денил огледа възрастните мъже, които го наблюдаваха напрегнато.

— Да?

— Ти знаеш, че Изменниците откраднаха тайните ни. Границите на познанието им надминаха нашето. Ние можем да правим камъни, които могат да попречат на магьосник да разчете нечие съзнание. Те имат камъни, които могат да накарат магьосника да види онова, което очаква.

Сърцето на Денил подскочи. «Значи по този начин шпионите им остават скрити и успяват да прикрият дома си! — Той изтръпна. — Ако Ачати научи това… Той ще разкаже за това на краля си и на останалите ашаки. Всички ще претърсят робите си за камъни и ще им ги отнемат. Ще избият стотици роби — след като разчетат съзнанията им. Убежището на Изменниците ще бъде открито и унищожено — и Лоркин заедно с него».

Което означаваше, че той не може да каже нищо на Ачати. Дори Лоркин да се намираше в безопасност, Денил не можеше да поеме отговорността за смъртта на толкова много хора.

«Не мога да взема сам толкова важно решение. — Заля го вълна от облекчение, която го накара да се почувства виновен. — Това зависи от Гилдията и те най-вероятно ще се съобразят с желанието на краля, ако не и на всички владетели на Обединените земи».

Дори и туземците, и жената да бяха забелязали изненадата на Денил, те не го показаха по никакъв начин.

— При предишната кръгла луна Изменниците дойдоха в нашите пещери и натрошиха всички камъни — продължи да разказва Йем. Денил вдигна глава и срещна погледа на стареца, осъзнавайки какво означава това за племето Дюна. — Страхуваме се, че те се канят да започнат война. Може би, за да завладеят Дюна. Може би, за да се бият с атаките.

— Защо им е да чупят камъните ви, ако искат да започнат гражданска война с атаките?

— За да са сигурни, че срещу тях няма да бъдат използвани магически камъни.

— Ако завладеят Дюна, атаките ще се изправят срещу тях.

Йем кимна.

— Битката с Дюна е битка срещу атаките, независимо дали ние го искаме или не.

Денил се замисли. «Едва ли Изменниците ще тръгнат да завладяват Дюна, преди да нападнат атаките. Но пък е възможно да имат някаква стратегическа причина, за да го направят». Трябваше да го обмисли. Но мотивите на хората от племето Дюна бяха очевидни.

— Искате ли да предупредя сачаканския крал за камъните, които пречат на разчитането на съзнанието? — попита той.

— Не — отвърна твърдо Йем. — Ние искаме приятелски отношения с Киралия и Обединените земи.

Денил огледа изненадано кръга от старейшини. Всички го гледаха с очакване.

Йем кимна.

— Дълго време го обсъждахме. Ашаките разбраха, че опитите за завладяване на Дюна им струват скъпо. Изменниците не го знаят. Но ашаките са много по-жестоки от Изменниците. Ние знаем кого искаме за наш съсед, но те не ни искат. — Той се усмихна мрачно. — Ако Киралия и Елийн се съгласят, може да си помагаме взаимно.

Денил погледна към стареца, който не отклони поглед от неговия. Магьосникът се замисли върху онова, което бе предложено и предречено. «Съюз. С хората, които притежават познанието за камъкотворството». Той се усмихна.

— За мен ще е чест да преговарям за създаването на такъв съюз — рече Денил. — Ще бъда много щастлив, ако успея да положа основите на приятелството между нашите народи.

Старецът му отвърна с широка и зъбата усмивка.

Когато започнаха да обсъждат как двата народа могат да си помогнат, Денил установи, че започналото като изследователско пътешествие внезапно се бе превърнало в политическо, принуждавайки го да влезе изцяло в ролята си на посланик.

Когато Лилия спря да говори, никой от магьосниците в кабинета на Разпоредителя не издаде звук. Тя бързо се огледа. Някои от хората я гледаха напрегнато, други изглеждаха разсеяни и замислени. Всички се мръщеха.

След като им разказа всичко, което се беше случило след първия ѝ разговор с Лорандра в Наблюдателницата, тя се чувстваше напълно изцедена. Причина за слабостта ѝ не беше магическото изтощение, тъй като силите ѝ се бяха възстановили след битката с Наки. Не беше и физическо, тъй като тя бе използвала лечителските си сили, за да се пребори с умората от липсата на сън. Чувстваше се изтощена заради вълната от надежда, болка, вина, гняв, облекчение и благодарност, която я бе връхлетяла през последния ден.

В момента изпитваше нещо средно между примирение и одобрение. Не бе сигурна дали ѝ е все едно какво ще прави с нея Гилдията или просто не смееше да си помисли за това. Беше изморена от толкова много тайни и с удоволствие се беше отървала от тях.

Макар да ѝ беше хрумнало, че може да прикрие възстановяването на силата си, тя заподозря, че Сония е пристигнала навреме, за да види битката ѝ с Наки. Не можеше да си представи как ще се отрази това на бъдещето ѝ. Биха могли да я заключат заедно с Наки, но нямаше да им е лесно да ги задържат там.

Предателството на Наки не ѝ излизаше от ума.

«Научих се още преди да се запознаем».

Защо Наки се бе сприятелила с нея? Дали изобщо бяха верни слуховете, че харесва жени или целувката ѝ беше част от измамата? Защо я беше окуражила — може би дори примамила — да научи черната магия? Или случайно бе убила собствения си баща и беше направила така, че вината да се стовари върху Лилия?

В това нямаше никакъв смисъл. Лорд Лейдън бе жив, когато Лилия го видя за последно, а след това двете с Наки бяха непрекъснато заедно, до след опита им да научат черната магия.

«Значи предварително е планирала да го убие и да обвини за това мен».

Наки сигурно знаеше, че ако Лилия няма спомени за убийството на лорд Лейдън, няма да има доказателство, че тя е виновна. Може би се надяваше, че другото доказателство — кръвта по ръцете на Лилия — щеше да е достатъчно, за да я обвинят.

«И как изобщо тази кръв се озова по ръцете ми?».

— Как може да има толкова големи различия между историята на Лилия и онова, което Черната магьосница Сония разчете в съзнанието на Наки след смъртта на лорд Лейдън? — попита лейди Винара, изказвайки на глас онова, което през цялото време бе измъчвало Лилия.

— Има три възможности, но нито една от тях не ми се струва вероятна — отвърна Разпоредителят Оусън. — Разчитането на Черната магьосница Сония се е провалило, Наки може да внася смущения в разчитането на съзнанието или Лилия може да го прави.

— В такъв случай предлагам съзнанията и на двете момичета да бъдат разчетени от Черен магьосник Калън — заяви Върховният повелител Болкан.

Оусън огледа стаята. Всички магьосници кимнаха, включително Сония. Лилия потисна една въздишка и се подготви за поредното ровене из мислите ѝ.

«Каквото и да ми струва — помисли си тя. — Ще приема всяко наказание, стига да не ме обвиняват за нещо, което не съм направила. — След като вече не беше влюбена в Наки, Лилия искаше само това. — Досега си мислих, че само си го внушавам, но според мен е истина. Трудно е да обичаш някой, който се опитва да те убие. Любовта не е толкова безусловна, както се опитват да я изкарат трубадурите».

— Доведете Наки тук — нареди Оусън, поглеждайки към магьосника, който се намираше най-близко до вратата. После кимна на Калън. — Имате разрешение да разчетете съзнанието на Лилия.

Черният магьосник Калън се отдръпна от стената, на която се беше облегнал, и тръгна между столовете към мястото, където стоеше Лилия, пред бюрото на Оусън. Той я погледна замислено, после протегна ръце и притисна дланите си към слепоочията ѝ. Тя затвори очи.

Усещането бе малко по-различно от предишния път. Неговото търсене беше по-бавно, може би защото той бе по-внимателен, предвид провала на Сония да открие вината на Наки. Калън прегледа всичките ѝ спомени, но тя не почувства нищо в него, а и той не проговори през цялото време. Единствената му реакция бе начинът, по който бързо прескочи първоначалните ѝ чувства към Наки.

Лилия разбра, че всичко е приключено, когато натискът на ръцете му отслабна. Тя отвори очи и погледна към Калън. Той я гледаше и се мръщеше.

— Не видях нищо, което да не ни е казала — рече той. — Няма никаква измама. Тя вярва във всяка своя дума.

Калън отстъпи встрани. Тя видя как Висшите матове се обръщат към дъното на стаята и когато забеляза обекта на вниманието им; сърцето ѝ се сви. В същото време я изпълни неочаквана паника и в съзнанието ѝ се появи поразяващо ярък спомен за острие, притиснато към гърлото.

— Доведете я тук — каза Оусън.

Лицето на Наки беше бледо и навъсено. Двамата магьосници, които вървяха от двете ѝ страни, я бутнаха напред и тя се намръщи. Погледът ѝ се озова върху Лилия. В него проблесна подигравка и устните ѝ се изкривиха в презрителна усмивка. «Тя вече не е красива — осъзна Лилия. — Нещо я е променило. Нещо в нея се е променило». Стресната и отвратена, тя се отдръпна колкото се може повече встрани, без да напусна кръга от магьосници.

Калън хвана главата на Наки с две ръце и се вгледа в нея. Всички наблюдаваха и чакаха мълчаливо. Очите на момичето останаха отворени, втренчени някъде встрани от гърдите на Калън. Изражението ѝ остана безизразно, макар веждите ѝ да се сбърчиха от усилието ѝ да се концентрира.

След непоносимо дълго време Калън най-после я пусна. Той отстъпи назад и погледна намръщено Наки, очевидно недоволен.

— Научила е черната магия преди смъртта на лорд Лейдън, чрез експерименти, но не е осъзнала, че е успяла. Иначе нямаше да окуражава Лилия да опитва. Един Крадец чул за нея и я изнудил да работи за него. Освен това ѝ е заповядал да убие Лилия.

— Как е свалила блокировката на магията ѝ? — попита Сония.

— Според нея — обърна се към магьосницата Калън, — от самото начало не е била направена както трябва.

Сония повдигна вежди, но не отвърна нищо.

— Мисля, че двете могат да бъдат върнати във временните им килии — каза Оусън. — След това ще обсъдим всичко в дълбочина.

Първа бе изведена Наки и Лилия изпита облекчение, когато момичето излезе. Други двама магьосници отведоха нея, за да може Сония, която я бе довела на срещата, да остане в кабинета.

Лилия вървеше по коридора на Университета, като почти не забелязваше двамата магьосници, които я охраняваха. Тя размишляваше върху това, че нито Сония, нито Калън бяха успели да проникнат в съзнанието на Наки.

«А щом те не могат да го направят, използвайки черната магия, трябва ли и аз да се чувствам зле заради моя неуспех?»

Глава 26

Пръстени и камъни

Лоркин се събуди изведнъж и установи, че единият му крак се е плъзнал между двете рогозки и докосва ледената скала помежду им. Той се изтърколи от тях и погледна към тавана на пещерата. През заледената стена се процеждаше синкава, студена светлина, която осветяваше всичко. При внимателен поглед се виждаше къде топлината от щита на Тивара кара студения въздух да пуши.

_Тивара…_

Той се обърна и я погледна. Тя беше полускрита от одеялото. То не бе необходимо, тъй като въздухът под щита беше затоплен с магия, но Лоркин не можеше да не се съгласи, че придаваше едно усещане за защитеност, което бе добро дошло при воя на буреносните ветрове, които свиреха и бучаха навън. Умът му не можеше да се отърси от убеждението, че е студено и че не е уместно да оставя кожата си открита.

Но пък тялото му се отнасяше одобрително към липсата на дрехи при Тивара. Лоркин копнееше да протегне ръка и да я докосне, но устоя на порива. Колкото по-скоро се събудеше тя, толкова по-скоро щяха да се разделят Затова той остана да лежи неподвижно и да се взира в нея с надеждата, че образът ѝ ще се запечата завинаги в съзнанието му

«Ще се върна — каза си той. — Ако баща ми е имал подобна причина, то аз съм убеден, че е щял да се върне».

След разговора му с кралицата на Изменниците, той се зачуди дали между нея и баща му е имало нещо, но накрая реши, че вероятността е малка. Двамата се бяха срещнали толкова за кратко, а и разликата във възрастта е била доста голяма. Може би кръвният пръстен е бил създал някаква връзка, но смъртта на дъщеря ѝ сигурно е сложила край на това.

Той погледна към кръвния пръстен. След като създателят му беше мъртъв, той бе безполезен. Но кралицата не го беше изхвърлила. Може би той символизираше споразумението, което бе сключила с Акарин. Каква е била нейната част от сделката? Какво не е успяла да направи, че да се опитва да го постигне сега, изпращайки Лоркин у дома?

«Може би това е бил съюзът между нашите земи. Тя е трябвало да убеди хората си, че това е добра идея. Нелека задача, но тогава тя е била по-млада и може би не е осъзнавала колко ще ѝ е трудно».

Тивара отвори очи и сърцето му спря, но когато тя се обърна към него и му се усмихна, пулсът му отново се ускори. Тя се претърколи към него и леко го целуна. Лоркин се надяваше, че това ще доведе и до друго, но тя се отдръпна и се изправи, пускайки одеялото на земята. Обърна се към ледената стена и въздъхна.

— Спали сме по-дълго от необходимото — каза тя и започна да се облича. — Трябваше да тръгна към дома веднага, след като бурята спря. По това време на годината никога не се знае кога ще започне следващата.

Лоркин се притесни за нея, макар да си напомни, че Тивара е могъща магьосница и е напълно способна да оцелее при всяка буря. Той се изправи и започна да се облича.

— Често ли пътуваш по това време на годината?

Тя поклати глава.

— Не, щом мога да го избегна.

Той я погледна строго.

— Радвам се, че успях да прекарам малко повече време с теб, но ако това означава, че може да не се прибереш у дома, аз настоявам да потеглиш веднага.

Тивара се засмя, но усмивката ѝ бързо се скри. Тя пристъпи към него и силно го целуна.

— Ти също трябва да се пазиш. Все още не си слязъл от планините.

— Ще се пазя — увери я той. — Да знаеш, че в Киралия също има снегове и планини.

Тя повдигна вежди.

— Които ти никога не си изкачвал, освен когато си пътувал към Сачака, и то по време на годината, когато не е имало сняг.

— Проклятие. Не трябваше да ти го казвам.

Тя поклати глава, отдръпна се и отиде до шейната.

— Искаш ли отново да ти припомня пътя до Арвис? — попита тя, докато навиваше рогозките и събираше съдините от вечерята им предишната нощ.

— Спускам се с шейната към долината до колибата на ловците. Оставям я там и продължавам пеша до пътя. Там ще ме чакат роби, които ще ме отведат до местното имение и ще ми уредят транспорт оттам.

— Точно така. Ако по някаква причина не се срещнеш с тях, имението има по четири големи дървета от двете страни на пътя, водещ към него. Не би трябвало да срещнеш нито един ашаки. По това време на годината те избягват да пътуват. Но ако срещнеш, кажи им кой си и ги помоли да те отведат в Дома на Гилдията. Те ще бъдат политически задължени да ти помогнат.

Макар гласът ѝ да звучеше уверено, в очите ѝ проблясваше тревога. «Кое е най-лошото, което може да ми се случи? — запита се той. — Атаките може да загърбят политическите си задължения заради това, че сега съм Изменник и не ме защитават никакви дипломатически правила, и ще се опитат да ме убият. Но сигурно няма да го направят, преди да се опитат да разчетат съзнанието ми». Той потърка основата на палеца си, където под мускула му се криеше блокиращият разчитането камък. Все още го сърбеше леко, макар да бе изцелил разреза. Тивара бе препоръчала това място, тъй като обикновено сърбеше, а робите имаха навика да потъркват загрубелите си ръце.

Лоркин не разполагаше с много време, за да се научи как да препраща фалшиви мисли към разчитащия съзнанието. «Дори с помощта на магията на Тивара едва ли бих успял да отблъсквам задълго атаките на един ашаки. Ако той усети, че разчитането му е неуспешно, може да се опита да изтръгне от мен информация чрез мъчения. Не знам дали бих издържал на всичко това и за колко време. По-добре да се промъкна незабелязано до Дома на Гилдията и посланик Денил».

— Ще гледам да стоя далеч от погледите им — увери я той. — И този път по петите ми няма да има сума ти шпиони на Изменниците, които да се опитват да ме открият.

Тя кимна.

— Въпреки това внимавай на кого се доверяваш. Фракцията на Калия може да е отслабена, но все още има Изменници, които те мразят заради стореното от баща ти. Те не биха направили нищо, което би застрашило Убежището, но могат да ти причинят доста неудобства.

Лоркин сви рамене.

— Спал съм в дупка в земята. Мога да се справя с неудобствата. — Той се намръщи. — Мислех си… редно ли е точно Калия да е единствената, която знае как се изцелява с магия?

Тивара повдигна вежди.

— Сигурна съм, че кралицата би предпочела Калия да не е единствената, но нямаме друг избор.

— Ами… бихте могли да имате… ако преди да си тръгна те науча как да изцеляваш.

Очите ѝ леко се разшириха, след което тя се усмихна и поклати глава.

— Не, Лоркин. Нямаме време за това.

— Бихме могли да останем още една нощ.

Усмивката ѝ се разшири.

— Колкото и съблазнително да звучи, трябва да си тръгвам. Има и други причини да искам да се прибера бързо. Фактът, че Калия има това малко предимство пред нас, е единственото нещо, което удовлетворява фракцията ѝ.

— Не е нужно всички да разбират.

Тя се засмя.

— Зарала каза, че може да ми го предложиш.

— Наистина ли? — Той се почувства леко обиден. Толкова ли бе предвидим?

— Да. Каза ми да ти откажа. — Тивара хвана въжетата на шейната и му ги подаде. — Да тръгваме.

Двамата излязоха от пещерата и се озоваха сред покрития с пресен, девствен сняг пейзаж. Всичко блестеше под ярката утринна светлина. Той успя да различи очертанията на пътеката, по която се бяха спуснали в долината, както и една друга, която продължаваше извън нея, покрай замръзналата река.

Двамата се обърнаха един към друг и се погледнаха. Никой от тях не заговори. Внезапен далечен тътен ги накара да вдигнат очи към небето. Намираха се твърде навътре в долината, за да видят зараждащата се буря. Тивара изруга под носа си.

— Ще тръгна първа, за да не хвърлям сняг върху теб — каза тя.

— Опитай се да стигнеш до колибата на ловците преди следващата буря.

Лоркин кимна. Тя се отдалечи бързо, отхвърляйки с магия снега от пътя си. Той я изпрати с поглед, усещайки как с всяка своя стъпка Тивара опъва някаква невидима връзка

между тях. Тя не се обърна назад и той не можеше да реши дали е разочарован или облекчен от това.

Когато най-после Тивара излезе от долината, тя не се спря. Вдигна ръка, вперила поглед в земята, и му махна. Това не бе точно жест за прощаване, а по-скоро израз на нетърпение. Във въображението му се появи гласът и изражението ѝ. «Какво чакаш? Тръгвай!» Лоркин се засмя и тръгна напред, отхвърляйки с магия натрупания от нея сняг. Когато стигна до дъното на долината, той погледна нагоре.

Тивара бе изчезнала. Той почувства странна празнота в себе си.

Погледът му бе привлечен от ледената стена, която покриваше едната стена на пещерата, в която бяха прекарали предишното денонощие, и той ахна. Това бе завеса от замръзнала вода. «Водопад — помисли си Лоркин. — Красиво е».

Искаше му се Тивара да е с него, за да го види. Но тя сигурно бе минавала и друг път по пътеката и вече го беше виждала. «И въпреки това щеше да е хубаво да му се насладим заедно».

Той въздъхна. Нямаше смисъл да се надява нещата да се бяха развили по друг начин. Трябваше да потисне всички романтични мисли и да се концентрира върху завръщането си в Киралия. Очакваше го тежко и опасно пътуване и, ако всичко минеше добре, важни срещи и преговори. Той се обърна и повлече шейната си към дома.

Спускането по пътеката в каньона изглеждаше много по-опасно от изкачването. Беше много по-трудно да се пренебрегва зашеметяващата пропаст от едната страна и вместо при острите завои да гледат към отвесните скали, пътешествениците бяха принудени да се обръщат към долината.

Ачати беше още по-смълчан отпреди. Тайенд също бе необичайно мълчалив. Никой не смееше да се обърне на седлото, за да погледне към останалите, от страх движението му да не подплаши конете и те да се озоват близо до ръба.

Така Денил се сдоби с часове за размисъл, в които да си поблъска главата над онова, което бе научил от Дюна. Предишната вечер се беше върнал късно при Ачати и Тайенд, след като прекара часове в изслушването и записването на легендите и разказите на Пазителката. Разказа им какво бе научил за хранилищните камъни и сподели облекчението си, че създаването им е толкова трудно и опасно, както и че подобни камъни се срещат изключително рядко.

Денил не спомена, че Изменниците разполагат с камъни, способни да блокират разчитането на съзнания и да предават на разчитащия мислите, които той очаква да открие. Жегна го вина заради това, че укриваше тази информация от Ачати, но Денил знаеше, че ще се почувства още по-зле, ако му я разкрие и впоследствие това доведе до избиването на хиляди роби и бунтовници. Макар Денил да презираше Изменниците заради отвличането на Лоркин, те не бяха убили младежа и определено не заслужаваха да бъдат намерени и избити.

Освен това съществуваха достатъчно стратегически причини познанието за създаването на магическите камъни да бъде защитено. Ако ашаките се сдобиеха с подобни тайни от Изменниците, някогашният враг на Киралия щеше да стане още по-могъщ и нямаше да прояви желание да се промени, за да бъде включен в Обединените земи. Племето Дюна му беше доверило тайните си с надеждата, че ще установи приятелски отношения с тях.

Може би щяха да разменят познанието за камъкотворството за нещо друго. «Какво бихме могли да им предложим? — зачуди се той. — Защита? При положение че ашаките се намират между Дюна и Киралия и повечето магьосници от Гилдията не използват черната магия, как биха могли Обединените земи да помогнат на туземците?»

Не можеха. Доколкото знаеше, Киралия нямаше пещери с камъни, така че познанието за камъкотворството щеше да е безполезно за Гилдията. «Но може би има подобни пещери в Елийн или в някоя друга от Обединените земи. Пещерата на абсолютното наказание може би е точно такава». Но все пак се съмняваше в това. Тя бе твърде симетрична, за да е природно образувание. Подозираше, че е била построена или изсечена в скалата, а кристалите са били добавени по-късно.

Дюна знаеха, че не могат да получат ефективна защита от Обединените земи. Те искаха търговия. Щяха да снабдяват Гилдията с магически камъни — веднага след като собствените им пещери се възстановяха от нападението на Изменниците. От Гилдията зависеше да намери нещо, което туземците биха приели в замяна на това.

Пазителката му беше разказала как Изменниците унищожават или крадат всички магически камъни, които ашаките са получили от племето, и го беше предупредила, че може би ще се опитат да попречат на установяването на търговски отношения с Киралия. Обикновено Дюна не позволяваха на хората си да изнасят магически камъни от тайните им скривалища. Трябваше да се намери начин да ги транспортират, без да предизвикат подозрението на Изменниците или сачаканците.

Предпазните мерки на Дюна и Изменниците обясняваха защо ашаките почти бяха забравили за съществуването на подобни предмети. «Не бих се изненадал, ако някои от тях имат скрити камъни в именията си. Може би предават от поколение на поколение познанието за използването им, а може би са забравили, че притежават нещо повече от някакви си красиви бижута». Все пак щом Гилдията може да забрави, че някога е използвала черната магия, защо ашаките да не забравят, че някога са откраднали магически кристали от Дюна? Денил се надяваше, че е така, защото в противен случай транспортирането на камъните от земите на племето Дюна до Киралия, без ашаките да узнаят за това, щеше да е още по-трудно. Достатъчно бе да бъде заловен само един товар, за да се озове в политически неловка и дори опасна ситуация. Гневът на Ачати щеше да е най-нищожната му тревога.

Досега не бе имал възможността да се свърже с Разпоредителя Оусън. В палатката се изкуши да направи опит, но се притесни, че Ачати ще реши, че укрива нещо, което бърза да докладва на началниците си.

«А сега дали е удобно?» — запита се той. Трябваше да признае, че не му допадаше мисълта да раздвоява вниманието си, когато от едната му страна се спуска смъртоносно опасна урва. Водачът им ги беше уверил, че конете нямат нужда от упътване. Те познаваха пътеката и също като ездачите си не умираха от желание да паднат в пропастта. «Остава ми само да се надявам, че животното няма да усети разсеяността ми и да ме хвърли от гърба си просто за забавление». Досега конете се бяха държали спокойно, но той се бе сблъсквал с достатъчно буйни животни, за да заподозре, че целият им род има пакостливо чувство за хумор и обича да играе номера, когато ездачът се разсее.

Отблъсквайки неохотата си, той извади пръстена на Оусън, сложи го на пръста си и затвори очи.

— _Оусън_?

— _Денил_!

— _Можеш ли да говориш? Имам интересна информация._

— _В очакване сме да започне изслушването, но дотогава има малко време. Ала може би ще се наложи да прекъсна внезапно разговора._

— _Ще бъда кратък. — Денил му описа срещата си с туземците и Пазителката, и му предаде предложението им._

— _Колко интересно. — Вълнението на Оусън се долавяше съвсем слабо, като звук от далечна вибрация. — Камък, който блокира разчитането на съзнанието и проектира фалшиви мисли._

Денил се почувства развеселен, но и леко раздразнен. Той очакваше, че Оусън ще прояви повече интерес към търговското предложение на Дюна.

— _Както казах, ако ашаките и сачаканския крал разберат за това, те ще…_

— _Изслушването започва. Съжалявам, Денил, трябва да вървя. Моля те, свали пръстена._

Денил отвори очи, свали пръстена и го прибра в джоба си. Изпълваше го дразнещо съмнение. Дали Оусън разбираше значението на онова, което му беше казал? Беше ли осъзнал потенциала от установяването на търговски отношения с Дюна? И по-важното, дали беше схванал опасността, ако ашаките открият съществуването на камъни, които блокират разчитането на съзнанието?

«Ще трябва да му се доверя — или поне да се надявам, че ще го обмисли в първия удобен момент. — Денил потисна съмненията си. — Ще ми се да обсъдя това с някого, но не мога да се доверя дори на Тайенд. Не и след като той вече е посланик на Елийн».

Единственият човек в Сачака, с когото можеше да обсъди това, бе Лоркин, а той се намираше далеч в планината, като доброволен затворник на Изменниците.

В Заседателната зала отекваха гласовете на събралите се магьосници, които очакваха започването на изслушването. Сония стоеше в единия край на площадката. Тя погледна нагоре към Висшите машве и забеляза по лицата им същата смесица от безпокойство и нетърпение, които усещаше в себе си.

«Къде е Оусън? Защо Калън и Наки не са пристигнали още?».

Стоящата до нея Лилия като че ли не усещаше нарастващото напрежение. Погледът ѝ се рееше в нищото. Изражението ѝ бе тъжно и примирено.

«Тя порасна много през последните няколко месеца» — помисли си Сония.

Обърканата, замаяна млада жена, чието съзнание Сония бе разчела след смъртта на лорд Лейдън, бе наивна и недалновидна — какъвто сигурно би бил всеки, който би се осмелил да експериментира с черна магия, без да се замисли за последиците. «Честно казано, тя е била натъпкана с роет и напълно замаяна. Това би било достатъчно за всеки ученик да се впусне в действия, за които по-късно ще съжалява». Но все пак Лилия бе съзряла. Тя се бе научила да се спира и да обмисля последствията от действията си. Освен това се бе научила да не проявява такава доверчивост. Когато се бе съгласила да избяга с Лорандра, тя бе направила своя избор с пълното съзнание, че на жената не може да се вярва. Макар да бе направила лош избор, за нея това бе единственият начин да спаси приятелката си.

«Всъщност аз бях впечатлена от готовността ѝ да жертва собственото си бъдеще — и може би живота си — за да намери Наки. Само ми се искаше да бе избрала да се довери на мен, вместо на Лорандра. Но може би аз съм виновна, че не успях да я убедя, че правя всичко възможно, за да намеря Наки».

Което не беше много, призна си тя. Беше оставила всичко на Калън. Втори път нямаше да направи тази грешка.

«Дори Сери не ми довери, че Лилия е при него. Може би така е защитавал и двете ни.

Не съм задължена да се занимавам с неща, които не са ми известни. Но ме притеснява това, че е пратил Лилия да спаси Наки. Не му ли е минало през ума, че Наки не иска да бъде спасена? Ако не се бях появила, тя щеше да убие Лилия».

Сония не спираше да се чуди дали Сери не се бе надявал да запази Лилия за себе си. Щеше ли момичето да го приеме?

Колкото до Наки, единственото престъпление, за което бе признала, беше, че е научила и използвала черната магия. Бе го направила поради същата глупава причина, която бе подтикнала и Лилия. Историята ѝ за изнудването и работата за Крадеца беше малко съмнителна. Сония, Дориен и Никея я бяха чули да казва на Лилия, че «просто още учи занаята». Може би Наки се беше отказала да се измъкне от престъпния свят и бе решила, че нейното място е в него — дори бе готова да се подчини на заповедта да убие Лилия.

«Очевидно, с каквото и да я е заплашвал Крадеца, за да работи за него, то не е било, че ще убие Лилия. Каква ли е била заплахата? Калън така и не я спомена».

След като Наки и Лилия напуснаха кабинета на разпоредителя Оусън, Калън беше казал на останалите магьосници, че Наки обвинява Гилдията за ситуацията, в която се е оказала. Изключването ѝ от Гилдията я бе оставило уязвима за изнудвани и престъпници. Сония подозираше, че мнозина биха приели тази гледна точка. Макар че също като Лилия, Наки бе овладяла черната магия посредством глупави експерименти, тя бе принудена да работи за Крадец. Лилия се намираше в доста по-несигурно положение. Тя умишлено бе избягала — като междувременно бе освободила и Лорандра. Би могла да заяви, че Лорандра я е убедила да се махне — и това отчасти бе истина — но това щеше да попари положителните впечатления от твърдото ѝ намерение да намери приятелката си. Всъщност точно решителността на Лилия да намери Наки и успехът ѝ щяха да ѝ спечелят значителна подкрепа.

И двете момичета владееха черната магия. Ако Гилдията решеше да ги накаже заради това, най-малкото, което ги очакваше, бе затвор. Проблемът бе, че блокирането на силата им бе претърпяло провал. Сония знаеше, че според някои магьосници тя не си е свършила работата. «Иска им се да е така, затова вярват, че е така» — помисли си тя. Несъмнено следващия път задачата щеше да изпълни Калън. Според нея и той нямаше да постигне успех.

Какво щеше да се случи, след като блокадата на Калън се провали? Ако това докажеше, че силата на черните магьосници не може да бъде блокирана, какво щеше да се случи с момичетата? Пак можеха да бъдат затворени, но пазачите им трябваше да са магьосници и…

Страничната врата в отсрещната стена на залата се отвори. Един ученик надникна нервно и се огледа, но щом зърна Сония, той се напрегна. Посочи я, после посочи и Лилия и им махна с ръка. Сърцето ѝ подскочи. «Нима Калън имаше проблеми с Наки?»

Сония погледна към Лилия, която очевидно бе видяла ученика и изглеждаше разтревожена.

— Ела с мен — каза ѝ магьосницата.

Когато двете прекосиха залата, жуженето на гласовете утихна. Ученикът бе висок, дългурест младеж, който се поклони, наведе се към Сония и прошепна в ухото ѝ:

— Разпоредителят иска да отведете Лилия в кабинета му, Черна магьоснице Сония.

Сония кимна. Следвана от Лилия, тя тръгна към вратата и излезе в Еолямата зала.

След шумната Заседателна зала, тишината тук бе изпълнена с драматизъм. Сония махна с ръка на Лилия да върви редом с нея, след което забърза към предната част на Университета. Когато стигнаха фоайето, тя сви надясно, мина през прохода под арката и спря пред вратата на Оусън. Тя се отвори при почукването ѝ.

За нейно голямо облекчение Калън и Наки стояха спокойно вътре. Калън срещна погледа ѝ, но изглеждаше също така обезпокоен и изпълнен с любопитство. Наки изглеждаше отегчена.

— Черна магьоснице Сония — каза Оусън, — току-що научих нещо много интересно, което повдигна един въпрос, чийто отговор искам да науча, преди да започне Изслушването. — Той се обърна към Калън. — Моля, махнете пръстена на Наки.

Момичето внезапно се ококори. Тя притисна ръце към гърдите си, една върху друга, и погледът ѝ зашари стреснато между Оусън и Калън.

— Не! Това е пръстенът на баща ми. Единственият спомен, който ми е останал от него.

Оусън повдигна вежди.

— С изключение на цялото имение и всичката му собственост, сред която и една книга, която съдържа инструкции за овладяването на черната магия.

Калън хвана Наки за ръцете. Тя му се опъна, но той с лекота ги отдели една от друга. Нещо улови светлината и я отрази. Сония чу как Лилия си пое рязко дъх. Тя се обърна към момичето.

— Какво има?

— Този пръстен се намираше в шкафа заедно с книгата. — Тя погледна към Сония. — Наки каза, че е собственост на баба ѝ и че е магически.

Калън измъкна пръстена от ръката на Наки и го подаде на Оуъсн. Разпоредителят го огледа отблизо. После го сложи на пръста си и лицето придоби съсредоточено изражение; след миг той сви рамене и го свали.

— Не усещам нищо магическо в него.

— Но разбира се — обади се Наки и му се усмихна пресилено. — Тя беше луда старица, която обичаше да разказва приказки на децата.

Оусън я погледна твърдо и преценяващо и усмивката ѝ се стопи. Разпоредителят се обърна към Калън.

— Разчетете ѝ съзнанието.

Калън и Наки замръзнаха на местата си. Калън изглеждаше изненадан; Наки бавно пребледня, но и първа се съвзе.

— Не — рече гневно тя, опитвайки се да измъкне ръката си от калъновата. — Колко пъти ще нахлувате неканени в главата ми?

Двамата мъже се спогледаха. Лицето на Оусън се втвърди и той кимна с глава, показвайки на Калън, че иска да продължи. Калън придърпа Наки към себе си.

— Почакайте! — възкликна тя и в гласа ѝ се промъкна нотка на паника. — Не стига ли, че бях отвлечена от Крадец и принудена да работя за него? Не стига ли, че… че баща ми беше убит… — Тя посочи Лилия със свободната си ръка. — От нея. Трябва да ровите в нейната глава. Трябва да…

— Щом в съзнанието ти няма нищо нередно, тогава позволи на Калън да го разчете — каза ѝ Оусън.

— Не! — извика Наки. Тя изтръгна едната си ръка. — Аз тъгувам! Не искам да видите това. Оставете ме на мира! — Тя покри лицето си със свободната си ръка и захълца.

Калън се намръщи. За голяма изненада на Сония той я погледна с въпросително изражение. Тя срещна погледа му и видя неохотата му. Но когато се обърна към Оусън, Сония с изненада установи, че по лицето му липсват следи от съчувствие. Той се пресегна, улови свободната ръка на Наки и я дръпна от лицето ѝ. По него нямаше никакви сълзи. Наки впери разширените си от страх очи в него.

— Направи го, Калън — каза тихо Сония.

Наки се опита да се бори с магия, но това не продължи дълго. Щом той притисна длани към слепоочията ѝ, Сония погледна към Лилия, загрижена, че момичето може да се уплаши, но Лилия гледаше с напрегнато спокойствие.

След продължително мълчание Калън пусна Наки с отвратено изсумтяване. Той погледна към Оусън.

— Подозренията ви се оказаха правилни. Пръстенът скрива истинските помисли на приносителя си.

Оусън погледна към пръстена, свил устни в мрачен триумф.

— Какво криеше тя?

Калън си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— _Наистина_ е научила черната магия, преди да се запознае с Лилия — умишлено. Ненавиждала е ограниченията, които са ѝ наложили баща ѝ и Гилдията и искала да се освободи, за да прави каквото си поиска. — Лицето му помръкна. — Сприятелила се с Лилия и я подмамила да научи черната магия, за да може да убие баща си, а някой друг да бъде заподозрян за това — упоила Лилия и намазала ръцете ѝ с кръв, за да я накара да изглежда виновна. — Той погледна със съчувствие към момичето, после се обърна към Оусън. — Черпела е вдъхновение от Скелин, който досега успява да избегне пленяване. Не очаквала да блокират силата ѝ, но с лекота заобиколила блокадата — подозирам, че обикновените бариери не са ефективни при черните магьосници. След това Наки намерила Крадец, който бил готов да я научи как да оцелее в престъпния свят в замяна на някои магически услуги. — Калън се обърна и изгледа презрително Наки. — Той ѝ водил хора, които няма да липсват на никого, за да може тя да се подсили, а после се погрижил телата им да не бъдат открити.

Сония гледаше момичето, а гневът ѝ от безжалостните манипулации и убийството на лорд Лейдън постепенно преминаваше в ужас. «Как е могла да го направи? Да убие хора, които не ѝ желаят злото…» Наки стоеше с изпънат гръб и скръстени ръце, изкривила устни в мрачно предизвикателство. «И всичко това, за да може да прави каквото си поиска».

— Сония — каза Оусън.

Тя отмести поглед от момичето и се извърна към него. Той държеше пръстена в ръката си.

— Искам да се опиташ да разчетеш съзнанието ми.

Сония примигна изненадано, но после разбра всичко, когато го видя как си слага пръстена. Тя пристъпи напред, притисна длани към слепоочията му и затвори очи.

Когато изпрати съзнанието си напред, тя успешно заобиколи защитата му и потърси мислите му. Усети силното му присъствие, но мислите, които улови, бяха смътни и откъслечни. Тя излезе от главата му и отвори очи.

— Това е… странно. Мислите ви бяха накъсани, сякаш ви е трудно да ги съберете на едно място.

Той се усмихна леко.

— Мислех си за Лорлън.

Тя го изгледа замислено. Години наред Оусън бе работил заедно с предишния Разпоредител и дълбоко скърбеше за смъртта му. В никакъв случай не би пропуснала тези мисли и придружаващите ги чувства без в тях да има някаква магическа намеса.

— Когато за пръв път разчетох съзнанието на Наки, аз не открих подобна разкъсаност — отбеляза Калън.

— Нито пък аз — каза Сония, обръщайки се към него. — Може би са нужни някакви умения при използването му.

— От това, което научих, случаят е точно такъв — каза им Оусън. Той се усмихна, когато и двамата се обърнаха едновременно към него. — Докато се подготвях за изслушването, посланик Денил се свърза с мен. Той е открил съществуването на блокиращите разчитането камъни, както и ред други неща. Тъй като при разчитането на съзнанията на Наки и Лилия се получиха доста несъответствия, преди да продължим с Изслушването, реших да проверя дали някое от момичетата не носи някакви скъпоценни камъни.

— Какво ще правим сега? — попита Калън.

— Ще продължим с Изслушването — отвърна Оусън, поглеждайки към Наки. Тя отвърна мрачно на погледа му. Оусън се обърна към Сония. — Двете с Лилия се върнете първи. Аз ще дойда след малко с Калън.

Тя кимна. Той ги поведе към изхода. За нейна голяма изненада излезе заедно с тях навън и затвори вратата след себе си.