Отстъпница

Част първа

Глава 1

Пещерите на камъкотворците

Според сачаканската традиция, която е толкова древна, че никой не си спомня началото ѝ, лятото има мъжка същност, а зимата — женска. През вековете след обособяването на Изменниците, водачите им бяха обявили всички суеверия, свързани с мъжете и жените — особено с жените — за смехотворни, но мнозина от хората им продължаваха да смятат, че сезонът, упражняващ най-голямо влияние върху живота им, притежава типичните отличителни черти на жените. Зимата бе непреклонна и могъща, и принуждаваше хората да се сближават, за да успеят да я преживеят.

За разлика от при тях, зимата бе добре дошла за обитателите на равнините и пустините на Сачака. С нея идваха дъждовете, от които толкова много се нуждаеха посевите и добитъкът. Лятото бе сурово, сухо и неплодотворно. Докато Лоркин бързаше да се прибере от Хърбъри, всичко, за което можеше да мисли беше, че в долината е доста по-хладно, отколкото бе очаквал. Във въздуха се долавяше мраз, който намекваше за сняг и лед. Той нямаше усещането да е прекарал толкова време в Убежището, че зимата да е напреднала толкова много. Откакто бе пристигнал в тайния дом на сачаканските бунтовници, бяха минали само няколко кратки месеца. Времето преди това бе прекарал в топлите, сухи равнини, докато се опитваше да избяга заедно с жената, която бе спасила живота му, Тивара. Гърдите го стегнаха в приятна болка. Лоркин си пое дълбоко дъх и забърза крачка. Тивара проявяваше упоритост в решението си да не му обръща никакво внимание, затова той също бе решил твърдо да потисне чувствата си.

«Аз не дойдох тук само защото се влюбих в нея» — каза си той. Чувстваше се задължен да говори в нейна защита пред народа ѝ, защото тя беше спасила живота му. Беше убила жената, която се бе опитала да го прелъсти и унищожи — но убийцата също бе Изменница. Рива действаше от името на фракция, според която той трябваше да бъде наказан заради баща си. Бившият Върховен повелител Акарин не беше спазил сделката, която преди много години бе сключил с Изменниците. Никой от тази фракция не бе признал, че е наредил на Рива да го убие. Това би означавало, че са действали срещу желанието на кралицата си, затова всички обявиха, че Рива е действала по собствено желание.

«Има разбунтувани сред бунтовниците» — помисли си Лоркин.

Той говори в защита на Тивара и това я спаси от екзекуцията, но не и от наказание. Може би точно задачите, с които я бе натоварило семейството на Рива, ѝ пречеха да го потърси. Каквато и да бе причината, той продължаваше да живее в самотата на чужденец на непознато място.

Почти бе стигнал до подножието на скалната стена, която обграждаше долината.

Докато оглеждаше многобройните прозорци и врати, изсечени в скалата, той знаеше, че ще настъпи моментът, когато ще се почувства като хванат в капан. Не заради злата зима, която щеше да принуди всички да стоят в стаите си, а защото като чужденец, който знаеше местонахождението на града на Изменниците, той никога нямаше да получи разрешение да го напусне.

Зад прозорците и вратите имаше достатъчно помещения, които да приютят малкото население. Сред тях имаше както мънички килийки с големината на скрин, така и големи зали с размерите на Заседателната зала. По-голямата част от тях не бяха издълбани навътре в скалата, тъй като Изменниците бяха преживели доста трусове и срутвания и повечето хора се чувстваха по-удобно, когато знаеха, че могат бързо да избягат навън.

Но някои коридори проникваха доста надълбоко. Там се намираше територията на изменниците-магьосници, които, въпреки твърденията за равнопоставеността на всички в града, всъщност управляваха това място. Може би те нямаха нищо против да живеят под земята, защото така можеха да използват магията си, без да се притесняват, че ще загинат в някое срутване. «Или може би предпочитат да стоят по-близо до пещерите, където се правят магическите камъни и кристали».

При тази мисъл Лоркин почувства лека възбуда. Той премести сандъка, който носеше, на другото си рамо и мина с бърза крачка през входа към града. «Може би тази вечер ще разбера».

Градските коридори бяха пълни с работници, които се прибираха при семействата си. Изведнъж пътят му се оказа препречен от децата на двама Изменници, които се бяха спрели и разговаряха.

— Извинете ме — каза той по навик, докато се провираше покрай тях.

Възрастни и деца го погледнаха развеселено. Киралийските маниери озадачаваха всички сачаканци. Ашаките и техните семейства, могъщите свободни хора в равнините, имаха твърде високо мнение за себе си, за да изпитват нужда да благодарят за услугите на другите — и намираха за абсурдно да благодарят на робите. Макар Изменниците да не държаха роби и обществото им да се смяташе за равноправно, те не бяха развили усет за добри маниери. В началото Лоркин се опитваше да се държи като тях, но реши, че не иска собственият му народ да го смята за груб, ако някога се върне в Киралия. «Нека Изменниците ме смятат за особен. По-добре така, отколкото да ме мислят за неблагодарен или надменен».

Това не означаваше, че Изменниците бяха недружелюбни или студени. И мъжете, и жените го приеха изненадващо радушно. Някои от жените дори се опитаха да го привлекат в постелите си, но той учтиво отклоняваше поканите им. «Може би постъпвам глупаво, но все още не съм се отказал от Тивара».

Когато стигна до лечебницата — тукашната версия на болница, където работеше през повечето време — той забави крачка, за да си поеме дъх. Тя бе ръководена от Говорителката Калия, неофициален водач на фракцията, която бе наредила екзекуцията му Той не искаше жената да си помисли, че е бързал да дойде, за да може да си тръгне по-рано. Достатъчно бе тя да реши, че Лоркин бърза да си тръгне, за да му измисли някаква задача, която да го забави. Обикновено, когато нямаше много работа, той избягваше да сяда за почивка, защото Калия винаги му намираше нещо за вършене, което често бе неприятно и ненужно.

Но и да беше вървял спокойно, сякаш разполага с цялото време на света, тя можеше пак да го накаже. Затова той възприе обичайния си спокоен, равнодушен вид. Калия го видя, завъртя очи и използва магическите си умения, за да вземе сандъка от ръцете му

— Защо никога не използваш силата си? — попита тя, въздъхна и се обърна, за да отнесе сандъка в склада.

Той не отговори на въпроса ѝ. Едва ли ѝ се слушаше за лорд Ротан, някогашния му учител в Гилдията, който смяташе, че магьосниците не трябва да заместват изцяло физическите усилия с магия, за да не станат слаби и болнави.

— Искате ли да ви помогна? — попита той. Кутията беше пълна с билки, които щяха да бъдат превърнати в лекарства, а той с удоволствие би научил рецептите за приготвянето на някои от тях.

Тя се извърна и го погледна намръщено.

— Не. Наглеждай пациентите.

Той сви рамене, прикривайки раздразнението си и се обърна да огледа голямата зала. Нямаше особена промяна от сутринта, когато бе започнал работният му ден. Леглата бяха подредени в редици. Нямаше много болни. Няколко деца се възстановяваха от обичайните детски болести или наранявания, а една възрастна жена лекуваше счупената си ръка. Всички спяха.

Изпращането му да работи в лечебницата беше идея на Калия и той бе повече от сигурен, че по този начин тя иска да провери решимостта му да не показва на Изменниците как се изцелява с магия. Досега не се бяха появявали пациенти, чиято болест или наранявания биха довели до смъртта им, но това рано или късно щеше да се случи. И Лоркин очакваше тогава Калия да подбуди враждебност към него. Той имаше план как да ѝ се противопостави, но зад майчинското ѝ поведение и външност се криеше хитър ум. Може би вече бе успяла да предугади намеренията му Оставаше му само да чака, за да види какво му е приготвила.

Но точно сега не можеше да чака. Трябваше да се намира на друго място. И без това вече закъсняваше, затова последва Калия в склада.

— Като че ли ви чака много работа — отбеляза той.

Тя дори не го погледна.

— Да. Цяла нощ ще остана на крака.

— И снощи не спахте — напомни ѝ той. — Това няма да ви се отрази добре.

— Стига глупости — сопна му се тя и го стрелна с поглед. — Справям се идеално и без сън. Това трябва да бъде свършено още сега. От човек, който си разбира от работата. — Жената му обърна гръб. — Върви си. Свободен си за през нощта.

Лоркин не ѝ остави време да размисли. Той се усмихна вътрешно, докато излизаше от лечебницата. Лечителите на Гилдията знаеха колко вреден за тялото може да е недостигът на сън, защото можеха да усетят последствията. Тъй като не знаеха как да изцеляват с магия, Изменниците не разбираха грешката си и смятаха, че хубавият нощен сън е просто ненужна глезотия. Той не се беше опитал да ги убеди в противното, защото не бе тактично от негова страна да им напомня за онова, което не умееха да използват. Преди много години баща му им бе обещал да ги научи на изцеляване, в замяна на познанието за черната магия, макар да нямаше позволението на Гилдията за това и най-вече защото черната магия бе забранена от Гилдията. В онези времена много от децата на Изменниците са боледували от смъртоносна болест и изцеляването с магия може би е щяло да ги спаси. Черната магия беше помогнала на Акарин да избяга от ичаните, които го били поробили, и да се върне в Киралия, но той така и не бе изпълнил своята част от сделката. След като узна за нарушеното обещание на

баща си, Лоркин се бе опитал да открие причината за това. Баща му бе научил, че братът на магьосника-ичани, който го бе поробил, възнамерява да нападне Киралия. Сигурно се е чувствал задължен да се справи първо с тази опасност. Може би не е можел да разкрие заплахата пред Гилдията, без да издаде, че е овладял черната магия. Може би е смятал, че е твърде опасно да се върне сам в Сачака и да рискува да бъде заловен отново от ичаните.

Може би никога не бе възнамерявал да изпълни договорката. Все пак, преди да му предложат помощта си, Изменниците са били наясно от доста отдавна за ужасното положение, в което се е намирал, а през цялото време са помагали на много други — предимно жени от Сачака — без да искат нищо в замяна. Това, че не бяха помогнали на Акарин да възвърне свободата си, докато не бяха открили полза от него, показваше колко безскрупулни можеха да бъдат те.

Сега коридорите бяха доста по-празни и Лоркин можеше да се придвижва по-бързо. Когато наблизо нямаше хора, той дори се затичваше. Ако някой от фракцията на Калия забележеше, че се е забързал нанякъде, веднага щеше да ѝ докладва.

Животът тук не отговаряше точно на описанието на Тивара за мирно общество, нито пък беше справедлив, въпреки принципите за равенство на Изменниците. «И въпреки това е по-добре от доста други държави и особено от останалата част на Сачака. Тук няма робство и работата, която се дава на хората, се определя по-скоро според способностите им, а не според някаква наследена класова система. Мъжете и жените се третират по различен начин, така е и в останалите култури, само че обратното. В повечето случаи с жените се отнасят по-зле, отколкото Изменниците с техните мъже».

Той се сети за Ивар, най-новия си и най-близък приятел в Убежището, с когото щеше да се срещне тази вечер. Младият магьосник се поинтересува от Лоркин най-вече от любопитство, защото той бе единственият мъж магьосник в Убежището, който не си беше намерил жена. Лоркин бе открил, че първоначалните му впечатления за положението на мъжете магьосници са напълно погрешни: той смяташе, че ако има такива, то Изменниците би трябвало да им дават същите възможности за усвояване на магията, каквито даваха на жените. Всъщност всички магьосници мъже бяха натурали — бяха развили магията си по естествен път, принуждавайки Изменниците да ги обучават или да ги изоставят да умрат, когато изгубят контрол върху силите си. Мъжете Изменници не научаваха магията по друг начин.

Но малцината натурали, които обитаваха Убежището, не бяха равноправни с жените. Мъжете не бяха обучени на черна магия. Така дори най-слабите магьосници-жени бяха по-силни от мъжете, защото можеха да увеличат силата чрез натрупването на енергия, събрана от другите. «Чудя се… дали щяха да ме допуснат до Убежището, ако владеех черната магия?».

Той не размишлява дълго върху този въпрос, защото най-после бе стигнал до крайната си цел: мъжкото отделение. Това бе голяма стая, обитавана от мъжете-Изменници, които бяха твърде големи, за да живеят с родителите си, но все още не бяха избрани от някоя жена за другари.

Ивар разговаряше с други двама мъже, но щом видя Лоркин, ги заряза. Също като повечето изменници-мъже той беше слаб и с дребен кокал, за разлика от типичните свободни сачаканци от равнините, които бяха високи и широкоплещести. Не за пръв път Лоркин се зачуди дали ръстът на изменниците мъже не се е смалявал с времето, за да съответства на социалния им статус.

— Ивар — каза Лоркин, — съжалявам, че закъснях.

Ивар сви рамене.

— Да ядем.

Лоркин се поколеба, но го последва до помещението за приготвяне на храна, където един от мъжете готвеше супа за всички тях в едно голямо гърне. Това не беше част от плана. Дали не беше пристигнал твърде късно? Дали плановете на Ивар не се бяха променили?

— Ще се поразходим ли, както предложи по-рано? — попита Лоркин колкото се може по-небрежно.

Ивар кимна.

— Ако не си размислил. — Той се наведе към него. — Неколцина от камъкотворците ще останат да работят до късно — прошепна младият магьосник. — Трябва да ги изчакаме да приключат и да си тръгнат.

Стомахът на Лоркин се сви.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита той, след като двамата отидоха до една от дългите трапезни маси и се настаниха встрани от останалите мъже, които вече се хранеха.

Ивар сдъвка залъка си, преглътна и се усмихна успокояващо на Лоркин.

— Нищо от онова, което ще ти покажа, не е тайно. Всички, които искат да го видят, са добре дошли, стига да имат водач, да пазят тишина и да не се пречкат.

— Но аз не съм кой да е.

— Ти би трябвало да си един от нас. Единствената разлика е, че са ти казали, че не можеш да си тръгнеш оттук. Ако аз се опитам да напусна, съмнява ме, че ще стигна далеч без разрешение, а такова едва ли ще получа. Те не обичат да има много Изменници извън града. Всеки шпионин представлява опасност, въпреки камъните, които блокират разчитането на съзнанието. Ами ако камъкът е бил в ръката ти, а тя бъде отрязана?

Лоркин се намръщи.

— Дори и така да е, едва ли някой ще се зарадва на присъствието ми там — върна се той на темата. — Или че ти си ми водач.

Ивар преглътна последната хапка от вечерята си.

— Сигурно няма. Но скъпата леля Калия ме обича. — Макар Лоркин да не беше виждал Калия да разговаря мило с Ивар, тя като че ли харесваше племенника си. — Ще ядеш ли още?

Лоркин поклати глава и побутна чинията си встрани. Беше твърде изнервен, за да изяде всичко. Ивар погледна намръщено полупълната купа, но не каза нищо. Просто я взе и дояде остатъците. Тъй като земята, която се използваше за засаждането на различни култури и отглеждането на добитък, не достигаше, Изменниците не одобряваха хабенето на храна и Ивар винаги беше гладен. Двамата станаха, почистиха и прибраха приборите, които бяха използвали, и излязоха от стаята. Стомахът на Лоркин пърхаше от безпокойство, но в същото време той умираше от нетърпение и бе изпълнен с очакване.

— Ще минем през един от задните коридори — промърмори Ивар. — Така вероятността да те видят, че влизаш вътре, е по-малка.

Докато вървяха през града, Лоркин се замисли върху това какво очаква да види. Гилдията твърдеше от векове, че магически предмети няма, има просто обикновени неща с подсилена структурна цялост или свойства — като магически подсилените сгради или стените в Университета, които сияеха — защото те бяха направени от материал, в който магията функционираше забавено и така ефектът ѝ продължаваше дълго след като магьосникът бе спрял да работи върху нея. Дори стъклото, към което не спадаха кръвните бисери. Те канализираха мисловните комуникации между приносителя и създателя им по начин, който пречеше на останалите магьосници да ги чуват, но всъщност не съдържаха магия.

Лоркин подозираше, че някои от кристалите в Убежището притежаваха собствена магия. Повечето приличаха на кръвните бисери по това, че чрез тях се пренасяше магия, която камъкът променяше според крайната ѝ цел. Други очевидно съхраняваха магията в готовност да бъде използвана при нужда. Всички Изменници, които излизаха от Убежището, носеха подобни малки кристали под кожата си — те не само им позволяваха да скрият мислите си от сачаканските магьосници, но и помагаха за проектирането на невинни, безопасни мисли на тяхно място. Коридорите и стаите в града бяха осветени от камъни, които излъчваха светлина. В лечебницата, където Лоркин се грижеше за болните, имаше няколко камъка с полезни свойства, като се започнеше с такива, които излъчваха топла светлина или леки вибрации за отпускането на схванати мускули, и се стигнеше до камъни, които можеха да обгарят рани.

Ако историческите архиви, които Лоркин и Денил бяха прегледали, се окажеха верни, то значи съществуваха кристали, които можеха да съхраняват огромни количества енергия. Преди стотици години подобен камък е имало в Арвис, столицата на Сачака. Според Чари, жената, която бе помогнала на него и на Тивара да стигнат успешно до Убежището, Изменниците бяха чували за хранилищните камъни, но не знаеха как да ги изработват. Може би тя казваше истината, но можеше и да лъже, за да защити народа си.

Ако познанието за изработването на хранилищни камъни наистина съществуваше, то щеше да спаси Гилдията от необходимостта да поддържа черни магьосници, в случай че сачаканците нападнат отново. Магията щеше да се натрупва в камъните и да се използва за защита на държавата. Ето защо той поемаше риска да посети пещерите на камъкотворците. Не искаше да се учи как да изработва камъни; искаше просто да се увери в потенциала им. И може би да договори сделка между Гилдията и Изменниците: камъкотворство в замяна на лечение. От това щяха да спечелят и двата народа.

Той знаеше, че трябва доста да се потруди, за да убеди Изменниците в ползата на подобна сделка. След като векове наред се бяха крили от ашаките, те ревностно пазеха тайния си дом и начин на живот. Не позволяваха никакво мисловно общуване, за да не привличат вниманието към града. С няколко изключения, единствените Изменници, които можеха да влизат и излизат от долината, бяха шпионите.

Докато навлизаше все повече в подземната мрежа от проходи, Лоркин започна да се притеснява дали не прибързва с посещението на пещерите. Той не искаше да даде на Изменниците повод да не му вярват.

Но тъй като беше чужденец, те може би никога нямаше напълно да му се доверят. А той просто търсеше възможност да ги убеди да сключат сделка с Гилдията и Обединените земи. «В края на краищата може и да се усетят, че не са ми забранили официално достъпа до пещерите, и да направят нещо по въпроса. Затова трябва да се възползвам от тази възможност».

Ивар имаше друго мнение по въпроса. «Изменниците сами взимат решенията си — всъщност по-скоро не обичат други да вземат решения вместо тях. Ако искаш да направиш нещо, трябва да ни накараш да повярваме, че идеята за това е наша. Ако някой разбере, че сме посетили пещерите, ти трябва да наблегнеш на факта, че е възможно да притежаваме нещо, което да дадем в замяна на лечителството».

— Пристигнахме — каза Ивар и погледна към Лоркин.

Двамата вървяха по толкова тесен коридор, че бяха принудени да се движат един след друг. Ивар се спря пред един страничен отвор. Лоркин погледна през рамото му и видя ярко осветена стая. Сърцето му подскочи.

«Пристигнахме!».

Ивар му махна с ръка и пристъпи в стаята. Лоркин го последва и огледа огромното помещение. Доколкото можеше да види, вътре нямаше други хора. Той насочи вниманието си към стените и рязко си пое дъх. Те бяха покрити с купчини блещукащи, пъстроцветни камъни. В първия момент той си помисли, че кристалите са пръснати безразборно, но когато се взря в цветните петна, осъзна, че всъщност камъните образуват ленти, спирали и кръпки с еднакви нюанси. Лоркин се обърна, за да разгледа стената зад гърба си и видя, че големината им варира от мънички петънца до кристали с размера на нокътя на палеца му.

Бяха великолепни.

— Ей там се правят светлинните кристали — каза му Ивар, посочи с пръст и го поведе към блестящата част от стената. — Те са най-лесни и веднага си проличава дали са направени както трябва. Дори няма нужда от дублиращ камък.

— Дублиращ камък? — повтори Лоркин. Ивар ги беше споменавал и преди, но Лоркин така ѝ не бе успял да разбере за какво се използват.

— Един от ей тези. Ивар рязко се обърна и поведе Лоркин към една от пръснатите из стаята маси. Той отвори малка дървена кутия и показа лежащия върху нежни пухкави пера скъпоценен камък. При светлинните кристали трябва просто да отпечаташ върху растящия камък мисълта, с която създаваш магическа светлина. Но при камъните с по-сложна употреба е по-лесно да вземеш един, който вече е готов, и да изкопираш модела му Така се намалява процентът грешки и повредени камъни, като същевременно могат да се отгледат по няколко камъка наведнъж.

Лоркин кимна. Той посочи към друга стена.

— А тези камъни какво правят?

— Създават и поддържат бариера. Използват се за изграждането на временни бентове или за спирането на каменни свлачища. Виж тук… — Двамата отидоха до една стена, покрита с мънички черни кристалчета. — Тези ще се превърнат в блокировачи на съзнания. Те порастват за доста по-дълго време, защото са по-сложни. Щеше да е много по-лесно, ако трябваше просто да прикриват мислите на приносителя си, но от тях също се изисква да заблудят онзи, който се опитва да влезе в съзнанието му, като му проектират такива мисли, каквито очаква да намери. — Ивар се взря с възхищение в малките камъчета. — Те не са наше творение — преди ги купувахме от племето Дюна.

Лоркин се сети за предупреждението на Денил, че Изменниците са откраднали познанието за изработването на камъните от туземците. Може би това бе просто гледната точка на племето Дюна.

Може би това бе просто поредната объркана сделка, както се бе случило с баща му

— Продължавате ли да търгувате с тях? — попита той.

Ивар поклати глава.

— Още преди векове сме надминали тяхното познание и умения. — Той погледна надясно. — Ето тези тук сме ги разработили сами. — Двамата стигнаха до една кръпка от големи кристали, чиято повърхност отразяваше светлината с иридесценция^[1], която напомняше на Лоркин вътрешността на екзотична, полирана раковина. — Това са призователските камъни. Приличат на кръвните бисери. Позволяват ни да общуваме помежду си от разстояние, но само ако камъните са расли един до друг. Трудничко е да се следи кои са свързани, затова все още не сме се отказали съвсем от кръвните бисери.

— Защо искате да се откажете от тях?

Ивар го погледна изненадано.

— Не може да не знаеш за слабостта им.

— Ами… нека отгатна: ползвателите на тези камъни не виждат непрекъснато мислите на приносителите им?

— Да, и освен това при осъществяване на контакт се прехвърля само съобщението, а не всичките мисли и чувства.

— Разбирам защо ги предпочитате. — Лоркин се обърна и огледа стаята. По стените имаше ужасно много ивици от кристали, а масите с уредите се виждаха навсякъде. — А онези камъни какво правят? — попита той и посочи една доста голяма ивица.

Ивар сви рамене.

— Не знам точно. Подозирам, че са все още експериментални. Някакво оръжие.

— Оръжие ли?

— За защита на града, в случай че бъдем нападнати.

Лоркин кимна и не каза нищо повече. Въпросите за оръжията щяха да изглеждат подозрителни дори за новия му приятел.

— Камъните-оръжия трябва да правят неща, които магьосниците не могат — каза му Ивар. — За някой със слаби умения или недостатъчно обучение, или за магьосник, чиято сила вече е изчерпана. Надявам се да успеят да правят ударите по-точни. Не съм много добър в бойните тренировки, затова ако някога ни нападнат, ще имам нужда от всякаква помощ.

— Нима ще се наложи да се биеш? — попита Лоркин. — Доколкото разбирам, в битките между черните магьосници нисшите хора като мен и теб се използват единствено като източник на магия. Сигурно ще отдадем цялата си енергия на някоя черна магьосница, след което ще ни изгонят някъде настрани.

Ивар кимна и стрелна Лоркин с поглед.

— Все още ми се струва странно, че наричаш висшата магия «черна».

— В Киралия черното е цветът на опасността и властта — обясни Лоркин.

— Да, каза ми вече. — Ивар се обърна настрани и започна да оглежда стаята за нещо друго, което да покаже на Лоркин. Внезапно очите му се ококориха и той тихо изсумтя: — Ох, ох.

Лоркин се обърна към мястото, в което бе вперил поглед приятеля му и видя как през голямата входна арка влиза млада жена. Устоя на порива да се стрелне към по-малкия заден вход; той се намираше на няколко крачки от тях и жената сигурно щеше да ги види, преди да успеят да се измъкнат оттам.

«Май ще успеем да се забъркаме в проблемите, от които се опитваше да ни предпази

Калия».

Миг по-късно жената вдигна глава и ги видя. Тя се усмихна на Ивар, но погледът ѝ попадна на Лоркин и усмивката ѝ се стопи. Жената се спря, погледна го замислено, обърна се и излезе от стаята.

— Видя ли достатъчно? Защото мисля, че сега е моментът да си вървим — каза тихо

Ивар.

— Да отвърна Лоркин.

Ивар направи крачка към задния изход, но се спря.

— Не, нека излезем през главния вход. Няма да е добре да изглеждаме виновни, след като вече ни видяха.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха мрачно, поеха си дълбоко дъх и тръгнаха към арката, през която беше минала жената. Почти я бяха достигнали, когато се появи друга, намръщена гневно жена. Тя ги видя и тръгна бързо към тях.

— Какво правиш тук? — тросна се жената на Лоркин.

— Здравей, Чава — каза Ивар. — Лоркин е тук с мен.

Тя го погледна.

— Виждам. Но какво прави той тук?

— Развеждам го наоколо — отвърна Ивар и сви рамене. — Няма забрана за това.

Жената се намръщи, погледът ѝ прескочи от Ивар към Лоркин и обратното. Тя отвори уста да каже нещо, затвори я и по лицето ѝ премина сянка на раздразнение.

— Може да няма забрана — каза тя на Ивар, — но има някои други… съображения. Нали знаеш колко е опасно да прекъсваш и разсейваш камъкотворците?

— Разбира се. — Лицето и тонът на Ивар бяха сериозни. Затова изчаках, докато творците се прибраха у дома за през нощта и не отведох Лоркин до вътрешните пещери.

Жената повдигна вежди.

— Не си ти човекът, който решава кое е уместно и кое не. Получи ли разрешение за тази разходка?

Ивар поклати глава.

— Досега не съм искал.

Триумфалният пламък в очите на Чава накара сърцето на Лоркин да се свие.

— А трябваше — каза му тя. — Това ще бъде докладвано и не искам да ви виждам повече, докато отговорните хора не научат за това и не решат какво да правят с вас.

Тя се завъртя рязко на токовете си и се отдалечи бързо от арката. Лоркин погледна към Ивар. Младежът се усмихна и му намигна. «Дано е прав за това, че не е нужно разрешение — помисли си Лоркин, докато двамата вървяха след Чава. — Дано няма някой закон или правило, за които да не знам». Говорителките му бяха наредили да научи законите на Убежището и да ги спазва, и досега той се беше старал да изпълнява чинно нарежданията им.

Но той не можеше да гледа толкова безгрижно като Ивар. Ако се окажеха прави, то реакцията на Чава щеше да потвърди страховете на Лоркин: че посещавайки пещерите, той бе поставил на изпитание доверието на Изменниците в него. Надяваше се само да не е стигнал твърде далеч и да е провалил надеждите си за някакви договорености между тях и Гилдията — или за прибирането си у дома.

Глава 2

Неочакван посетител

Денил остави писалката си, облегна се назад и въздъхна. «Никога не съм предполагал, че приемането на поста посланик, и то в страна като Сачака, ще ме остави самотен и умиращ от скука».

Тъй като Сачака не беше част от Обединените земи, тук нямаше желаещи да постъпят в Гилдията младежи, чиито магически способности да се налага да бъдат проверени, нямаше проблеми с местните гилдийци, които да трябва да бъдат разрешавани и нямаше гостуващи магьосници, които да е необходимо да бъдат посрещани и настанявани. Единственото, с което той трябваше да се занимава, бяха редките съобщения между Гилдията и сачаканския крал и елит, или въпроси, свързани с търговията или разрешенията за преминаване или заселване. Всъщност работата си беше все същата, само че преди бе прекарвал доста време — обикновено вечер — гостувайки на важни и могъщи сачаканци. Но откакто се бе завърнал от преследването на Лоркин и неговите похитители в планината, поканите за вечеря и разговори с ашаките, могъщия елит на Сачака, внезапно секнаха.

Денил се изправи, но се поколеба. На робите не им харесваше, когато той обикаляше из Дома на Гилдията. Те се отдръпваха мълчаливо от пътя му или надничаха иззад ъглите. Той чуваше как шепнешком се предупреждават за появата му, което бе доста разсейващо. Разходките из къщата му помагаха да мисли, а шепненето го разсейваше.

«Накрая ще се научат да стоят по-далеч от мен — каза си той, отдалечавайки се от бюрото. — Или ще се наложи да свикна да обикалям в кръг из стаята ми».

Когато излезе от кабинета си в голямата зала, един от робите, който стоеше до стената, се хвърли по очи на пода. Денил му махна презрително с ръка. Робът го изгледа предпазливо и преценяващо, след което се изправи и се изгуби в коридора.

Денил тръгна бавно, прекоси стаята и излезе в коридора. Домовете на сачаканците бяха проектирани така, че да бъдат подходящи за разходка. Стените рядко бяха прави, а коридорите на по-големите лични помещения в къщата криволичеха в деликатни извивки, докато накрая не се влееха един в друг.

Следващата група стаи бяха на Лоркин. Денис се спря пред главния вход, след което влезе вътре. Новият му помощник щеше да пристигне тези дни. Денил застана на прага на спалнята и погледна към леглото.

«Според мен не трябва да споменавам, че на него е лежала мъртва робиня — помисли си той. — Подобна информация би ме притеснила доста и сигурно щях да лежа буден до късно през нощта и да си представям как трупът лежи до мен».

Тялото представляваше неприятна гледка, но най-лошото бе откритието, че Лоркин е изчезнал заедно с още една робиня. В началото Денил се чудеше дали Сония не е била права да се страхува, че семействата на сачаканските нашественици, които тя и Акарин бяха убили преди двайсет години, ще искат да отмъстят за това на сина ѝ.

След като разпита робите и разгледа събраните улики, с помощта на кралския представител ашаки Ачати, той успя да открие, че нещата не стоят точно така. Хората, които бяха отвлекли Лоркин, бяха бунтовници, познати като Изменниците. Ачати беше осигурил помощта на още петима сачакански магьосници и групата им последва Лоркин и похитителката му в планината, на територията на Изменниците.

Така или иначе някакви си шестима сачакански магьосници и един магьосник от Гилдията нямаше да успеят да удържат нападението на бунтовниците. Накрая Денил осъзна, че единствената причина Изменниците да не ги атакуват бе, че това можеше да доведе до нови набези в територията им. Ако Денил и помощниците му бяха стигнали опасно близо до базата им, сигурно щяха да бъдат убити. За щастие Лоркин се бе срещнал с посланика и го беше уверил, че е тръгнал доброволно с Изменниците и иска да научи повече за тях.

Денил обърна гръб на някогашната стая на Лоркин и излезе бавно от помещенията му, изпълнен с меланхолия. Той бе изпитал облекчение, когато разбра, че младежът е в безопасност. Дори се беше развълнувал, когато Лоркин му разказа за надеждите си да проучи магията, която не бе позната на Гилдията. Но не беше осъзнавал в колко неловко положение се бяха оказали помощниците му ашаки.

Те бяха задължени да продължат търсенето, докато Лоркин не бъде открит. Отказът им от страх да не бъдат нападнати щеше да представлява обида за гордостта им. Денил им беше спестил унижението, като взе сам решение. Струваше му се честно, след като те бяха приели опасната задача заради него и Лоркин. Но той не бе разбрал каква вреда ще нанесе постъпката му на положението му сред сачаканския елит.

Коридорът свърна вляво. Денил прокара пръсти по измазаната бяла стена, след което спря пред друга група стаи. Това бяха помещенията за гости и за годините, през които Гилдията използваше сградата, те бяха посещавани изключително рядко.

«Изпаднал съм в немилост — помисли си Денил. — Затова че се отказах от преследването. Затова че избягах от Изменниците като страхливец. И сигурно заради това, че оставих гилдийския магьосник, който ми е подопечен и за който съм отговорен, да се присъедини към враговете на сачаканския народ».

Ако трябваше да избира втори път, щеше да постъпи по същия начин. Ако Изменниците наистина притежаваха познанието за някаква нова магия и Лоркин успееше да ги убеди да му я обяснят и да го пуснат да се прибере у дома, за пръв път от векове към магическото познание на Гилдията щеше да бъде добавено нещо ново.

Ашаки Ачати го беше уверил, че някои сачаканци смятат за много благородна готовността на Денил да пожертва гордостта си. Той можеше да избегне така създалата се ситуация, ако бе помолил помощниците си ашаки да му помогнат да вземе решение, като по този начин отговорността щеше да стане обща. Но така те можеше да продължат търсенето, а това нямаше да доведе до нищо добро.

Денил не влезе в помещенията за гости, а продължи нататък по коридора. Скоро стигна до Господарската стая, главната приемна на сградата. Тук собственикът или човекът с най-високо положение в типичното сачаканско семейство приемаше и развличаше гостите си. Посетителите влизаха в къщата през вътрешния двор, където биваха посрещани от роб-портиер и биваха отвеждани през изненадващо скромно изглеждащата врата и късия коридор до тази стая.

Денил седна на един от малкото столове, разположени в полукръг и се замисли за превъзходните ястия, които му бяха сервирани, докато бе седял на подобни столове в подобни стаи. На Ачати, представителя на краля, бе възложена задачата да представи Денил на всички важни хора и да го научи на протокол и добри обноски. Беше едновременно интересно и леко притеснително, че този човек бе единственият, който можеше да посещава Денил, без неодобрението на останалите да му се отрази по някакъв начин.

«Дали ме посещава повече от личен интерес, отколкото от политически?».

Денил си спомни момента, в който Ачати бе показал, че би желал между тях да има по-близки отношения и приятелство. И както обикновено, се почувства едновременно поласкан, разтревожен, виновен и предпазлив. Вината не беше нещо изненадващо, реши той. Макар да бе напуснал Киралия изпълнен с разочарование и отчужден от любовника си Тайенд, двамата не бяха взели окончателно решение да се разделят.

«А и аз все още не съм сигурен, че ми се иска. Може би съм сантиментален и не искам да се откажа от нещо, което съществува само в миналото. И въпреки това, когато се запитам дали се интересувам от Ачати, не мога да съм напълно категоричен. Възхищавам се на този мъж. Чувствам, че имаме много общи неща — магия, интереси, възрастта ни…»

В стаята влезе един роб и се хвърли на пода. Денил въздъхна, подразнен от прекъсването.

— Говори — нареди той.

— Пристигна карета на Гилдията. С двама пътници.

Денил бързо стана и сърцето му затупка от внезапно вълнение и надежда. Най-после беше пристигнал новият му помощник. Макар да нямаше голяма нужда от помощта му, поне щеше да има някаква компания.

— Покани ги. — Денил потри ръце, пристъпи към главния вход, но се спря. — И накарай някой да донесе храна и питиета.

Робът се изправи и бързо се отдалечи. Денил чу затваряща се врата и стъпки в празния коридор. Портиерът влезе в стаята и се хвърли в краката на магьосника.

Младата лечителка, която вървеше след него, го изгледа слисано, после се обърна към Денил и кимна с уважение. Той отвори уста, за да я приветства с пристигането, но думите му заседнаха в гърлото, защото погледът му бе привлечен от пищно облечения мъж, който се появи след нея и огледа стаята с жаден и любопитен поглед.

Очите му се спряха върху Денил и проблеснаха, а познатата уста се разтегли в усмивка.

— Поздрави, посланик Денил — каза Тайенд. — Моят крал ме увери, че Гилдията ще осигури всички удобства на елийнския посланик в Сачака, но ако не е удобно, аз съм убеден, че ще успея да открия подходящо жилище в града.

— Посланик…? — повтори Денил.

— Да. — Усмивката на Тайенд се разшири. — Аз съм новият елийнски посланик в Сачака.

Макар контактите с престъпници вече да не бяха забранени със закон и въпреки че бе напълно естествено Сония да се консултира със Сери относно намирането на магьосници-отстъпници, след като той вече ѝ бе помогнал веднъж да залови такъв, тя продължаваше да се среща с него тайно. Понякога той се появяваше незнайно как в стаите ѝ в Гилдията, понякога тя се предрешаваше и се срещаше с него в някоя отдалечена част на града. Едно от най-подходящите за среща места се оказа склада на болницата в Северния квартал, до който се стигаше през скрита врата от съседната къща, закупена от Сери.

Беше по-безопасно да се срещат скришом, защото най-могъщият Крадец в града, магьосникът-отстъпник, когото Сония търсеше, очевидно не бе останал доволен от помощта, която Сери оказа на Гилдията за залавянето на майка му Лорандра. Скелин все още имаше огромно влияние в подземния свят на Имардин и щеше да направи всичко — включително да убие преследвачите си — за да се спаси от залавяне. «Но през последните месеци не сме чували нищо за него». Макар Сония най-после да бе получила разрешение да се разхожда свободно из града, издирванията ѝ не бяха успели да осигурят никакви улики за местоположението на отстъпника. Вероятността хората на Сери да научат за появата на Скелин беше по-голяма, но те не бяха чули нищо такова. Човек с екзотичната външност на магьосника-отстъпник не можеше да не привлече нечие внимание, но никой не беше съобщил за появата на слаб мъж с червеникавокафява кожа и странни очи.

— Продавачите му на роет са се пръснали из цялата ми територия — каза ѝ Сери. — Веднага щом затворя една казанджийница, някъде се отваря друга. Разправям се с един продавач, пръкват се още десет. Каквото и да правя с тях, нищо не може да ги откаже.

Сония не искаше да знае какво прави той с тях. Съмняваше се, че ги моли учтиво да напуснат.

— Като че ли ги е страх повече от Скелин, отколкото от теб. Това със сигурност означава, че той е все още в града.

Сери поклати глава.

— Може да е оставил някой друг, който да плаши продавачите от негово име. Ако имаш достатъчно хора, които работят за теб и доста съюзници, можеш да вършиш делата си и от разстояние. Единственият недостатък е, че минава време, преди хората да получат нарежданията ти.

— Можем ли да го проверим? Бихме могли да направим нещо, което да изиска присъствието на Скелин. Нещо, което хората и съюзниците му не могат да решат сами. Ще проверим колко време е необходимо за отговора и така ще разберем дали е в Имардин или не.

Сери се намръщи.

— Може и да се получи. Трябва да измислим нещо достатъчно голямо, че да привлече вниманието му, но което няма да застраши никого.

— Нещо убедително. Съмняваме той да е от хората, които лесно падат в капана.

— Не е — съгласи се Сери. — Проблемът е, че не мога…

Сония се намръщи. Очите му се заковаха върху нещо зад гърба ѝ и той се напрегна. Откъм вратата се разнесе тих дращещ звук. Тя се обърна и видя как дръжката бавно се завърта — веднъж на едната страна, после на другата.

Сония беше заключила вратата с магия, така че който ѝ да я изпробваше, нямаше никакъв шанс да влезе вътре. На всичкото отгоре се опитваше да се промъкне тайно.

— По-добре да си вървя — каза тихо Сери.

Тя кимна утвърдително и двамата се изправиха.

— Трябва добре да обмислим идеята ми.

«Откога ли човекът, който се опитва да отвори, стои от другата страна на вратата? Дали е чул какво си говорим?». До тази част от болницата имаха достъп само лечителите и помощниците, а всеки, който се въртеше около склада, щеше да им се стори подозрителен. Освен ако не беше някой лечител. Малцина знаеха за срещите ѝ със Сери и я подкрепяха, но

имаше и такива, които биха възразили срещу това да използва болничните помещения за тази цел.

Тя се приближи до вратата, изчака Сери да се измъкне през тайния вход и премахна магическата ключалка.

Резето изщрака и вратата се отвори навътре. В склада влезе един дребен слаб мъж, ухилен до уши. Щом я зърна и погледът му попадна върху черната ѝ мантия, на лицето му се изписа ужас. Той пребледня и отстъпи няколко крачки назад.

Но нещо го възпря. Нещо го накара да се спре и на лицето му се изписа налудничава надежда. Нещо го накара да загърби страха от това какво представлява тя и на какво е способна.

— Моля те — проплака той. — Трябва ми малко. Нека да си взема малко.

Заля я вълна от жалост, гняв и тъга. Сония въздъхна, излезе от стаята, затвори вратата зад гърба си и я заключи с магия.

— Не го държим тук — каза тя на мъжа. Той я погледна и лицето му потъмня от гняв.

— Лъжеш! — изпищя той. — Знам, че е тук. Пазиш малко количество, за да отучваш хората от него. Дай ми го! — Мъжът изви хищнически пръсти и се хвърли срещу нея.

Сония го улови за китките и спря устрема му с лек магически тласък. Той бе достатъчно разтревожен и нямаше нужда да подсилва отчаянието му, обгръщайки го с магия. С крайчеца на окото си тя зърна проблясък на зелено и видя тичащите по коридора лечители, които бяха чули крясъка му и бързаха да се разправят с него.

Скоро двама от тях хванаха ръцете на мъжа и го повлякоха по коридора. Третият лечител остана и когато Сония погледна към него и го разпозна, сърцето ѝ подскочи.

— Дориен!

Мъжът, който ѝ се усмихна беше няколко години по-възрастен и почернял, заради часовете, които прекарваше на слънце. Синът на Ротан беше лечител в един малък град в подножието на южните планини, където живееше със съпругата и децата си. Преди много години, докато тя беше още ученичка, той беше пристигнал в Гилдията на посещение и двамата се бяха сприятелили — приятелство, което би могло да премине в романтична връзка. Но на него му се налагаше да се върне в селото си, а на нея — да се заеме с учението си. «След това се влюбих в Акарин, а след смъртта му не можех да си представя да бъда с някой друг». Дориен бе останал в Имардин, за да помогне с възстановяването на града след ичанското нашествие, но неговото село си остана истинският му дом и накрая той се върна там. Беше се оженил за една местна девойка и имаше две дъщери.

— Да, върнах се — каза Дориен. — Този път за кратко. — Той погледна към подлуделия за опиати мъж. — Прав ли съм да предполагам, че причината за този проблем е нещо, което се нарича роет?

Сония въздъхна.

— Прав си.

— Той е причината да дойда тук. Преди няколко месеца двама младежи от селото ми се върнаха от пазара с известно количество от него. Когато изразходиха закупения опиат, те вече се бяха пристрастили към него. Бих искал да получа съвет как да ги лекувам.

Сония се вгледа в него. За разлика от лечителите в града, на него не му беше забранено да лекува пристрастените с магия. Дали се бе опитвал да изцели вредния навик на младежите и се бе провалил, също като нея?

— Ела с мен — каза тя, обърна се и отключи склада. Дориен влезе, тя го последва и заключи вратата зад себе си. Той се огледа с повдигнати вежди, но без да коментира, седна на стола, зает допреди няколко минути от Сери. Тя се настани на предишното си място.

— Опита ли се да ги изцелиш? — попита тя.

— Да. — Дориен разказа как младежите отишли при него за помощ, след като твърде късно осъзнали, че не могат да си позволят роета, смутени, че са се поддали на градската поквара. Той използвал лечителските си сетива, за да потърси източника на проблема в телата им и го изцелил, също както бе постъпила Сония със своите пациенти. Също като нея, и той имал променлив успех. Единият от братята бил излекуван, другият все още изпитвал нужда от опиата.

— Резултатът при мен е същият — каза му тя. — Опитвам се да разбера защо мога да лекувам някои хора, а други не.

Той кимна.

— И как ще ме посъветваш да постъпя с онези, които не мога да изцеля?

— Те не бива повече да взимат от опиата, в случай че копнежът им се засили. Някои от пациентите ми твърдят, че работата им помага да го потушат. Други пият, но немалки количества — според тях малкото алкохол отслабва решимостта им да избягват роета.

— Роета ли?

— Така наричат опиата на улицата.

Дориен се намръщи.

— Доста подходящо наименование^[2]! — Той я погледна замислено. — Щом не можем да излекуваме пристрастеността на другите хора, можем ли да изцелим нашата собствена?

Не искам да кажа, че съм пристрастен — додаде той с лека усмивка.

Сония му отвърна на усмивката му с мрачна гримаса.

— И аз търся отговора на този въпрос, но засега нямам успех. Не съм намерила все още

пристрастен към роета магьосник, който да се съгласи да бъде прегледан. Разпитах неколцина, но това не ми осигури нужните доказателства.

— Нужни за какво?

— За да убедя Гилдията, че проблемът е сериозен. Планът на Скелин да пороби магьосниците с роет може би е имал успех — и продължава да работи.

Дориен се облегна назад и се замисли. После поклати глава.

— Магьосниците са били изнудвани и подкупвани и преди. Защо това да е по-различно?

— Може би само заради мащаба на проблема. Затова се нуждаем от по-задълбочено проучване. Какъв процент от магьосниците може да бъде засегнат от роета? Дали онези, които все още не са засегнати, ще се пристрастят, ако продължат да използват опиата? До каква степен той засяга начина на мислене и поведението?

Дориен кимна.

— Ти какво смяташ? Колко страшен е този проблем?

Сония се поколеба, досещайки се за Черния магьосник Калън. Ако Сери беше прав и Аний наистина го беше видяла да си купува роет, значи проблемът би могъл да е _много страшен_. Но тя не искаше да разкрива какво знае, докато не се убедеше, че Калън _наистина_ взима роет и докато не намереше доказателство, че опиатът е наистина толкова опасен, колкото подозираше. Той би могъл да го купува за някой друг. Ако тя го обвинеше несправедливо, че е пристрастен, щеше да изглежда като глупачка, а ако го разкриеше, преди да е успяла да докаже, че роетът е опасен за магьосниците, тогава всички щяха да решат, че това е много шум за нищо.

«А толкова много ми се иска да поговоря с някого». Все още не беше казала на Ротан. Той веднага щеше да поиска да се направи нещо. Не му харесваше как Калън се държи с нея така, сякаш не може да ѝ се вярва. Ротан непрекъснато я караше да държи под око Калън, както той следеше нея. Същото искаше и Дориен.

— Не знам — отвърна тя и въздъхна.

По ирония на съдбата единственият човек, на който смяташе, че може да се довери, бе Регин, магьосникът, който ѝ бе помогнал да намери Лорандра. «Ученикът, когото някога мразех, защото превърна живота ми в мъчение, сега е магьосник, на когото мога да вярвам». Той разбираше важността на намирането на подходящия момент. Макар че Сония се беше срещала с Регин, за да обсъдят търсенето на Скелин, досега тя не бе намерила смелост да спомене Калън.

«Може би се страхувам, че Регин няма да ми повярва и аз ще изглеждам като пълна глупачка. — Тя се усмихна мрачно. — Независимо колко често си повтарям, че вече не сме ученици и смъртни врагове, не мога да се отърся от подозрението, че той ще използва всяка

моя слабост срещу мен. Това е абсурдно. Той доказа, че може да пази тайна. Досега само ме е подкрепял».

Но той често не успяваше да се появи на срещите им или пък пристигаше късно и беше разсеян. Тя подозираше, че е изгубил интерес към търсенето на Скелин. Може би смяташе, че намирането на магьосника-отстъпник е невъзможно за изпълнение. Подобни мисли се въртяха и в нейната глава.

След като Сери бе принуден да се крие, а хората му не успяваха да открият и следа от Скелин, тя не бе съвсем сигурна, че ще намерят отстъпника — единствената им сигурна възможност бе да разглобят града тухла по тухла, а кралят никога нямаше да им позволи.

Както винаги, трапезарията бе изпълнена с тракането на прибори и глинени съдове, и гласовете на ученици. Лилия въздъхна едва чуто и се отказа от опитите си да чуе какво обсъждат другарите ѝ. Вместо това бавно огледа залата.

Вътрешността ѝ представляваше странна смесица от изисканост и простота, от декоративност и практичност. Прозорците и стените бяха красиво изработени и украсени подобно на повечето големи зали в Университета, но мебелите бяха солидни, семпли и груби. Сякаш някой бе премахнал полираните, резбовани кресла и маси от голямата трапезария в къщата, където бе отраснала, и ги бе заменил със стабилните дървени маси и пейки от кухнята.

Хората в трапезарията представляваха пъстроцветна смесица. Тук се хранеха както ученици от най-могъщите Домове, така и деца на просяците от най-мръсните градски улици. Когато Лилия започна първите си уроци по магия, тя се чудеше защо снобите продължаваха да се хранят в трапезарията, след като бяха достатъчно богати, за да си позволят собствен готвач. Отговорът бе, че те нямаха време да напускат Гилдията всеки ден, за да се хранят със семействата си — а и нямаха право.

Тя подозираше, че в това се усещаше и един вид териториална гордост. _Снобите_ се бяха хранили в трапезарията от векове. _Селяците_ бяха новодошлите. Трапезарията беше сцена на всякакви номера, които си погаждаха едни на други. Лилия не принадлежеше нито към едните, нито към другите. Макар никога да не го бе казвала на глас, тя произхождаше от горните слоеве на нисшето съсловие. Родът ѝ прислужваше на семейство, което принадлежеше към Дом с приемлива политическа власт и влияние — нито на върха на политическата йерархия, нито в упадък. Тя можеше да проследи родословието си до няколко поколения назад и да посочи поименно кой от нейните предшественици в кое семейство на Дома е работил. Докато някои от _селяците_ имаха наистина долен произход. Синове на уличници. Дъщери на просяци. Подозираше, че мнозина бяха роднини на престъпници. Тези _селяци_ бяха започнали някакво много странно съревнование — кой може да докаже най-нисшия си произход. Ако някои от тях можеха да докажат, че родителите им обитават каналите, те парадираха с това като с някаква висша титла. Учениците от семейства на прислужници не се хвалеха с това, защото щяха да си навлекат проблеми.

Омразата, която някои _селяци_ изпитваха към _снобите_, не ѝ се струваше справедлива. Работодателите на родителите ѝ се бяха отнасяли добре с тях. Като малка, Лилия беше играла с техните деца. Те се бяха погрижили децата на всичките им прислужници да получат основно образование. След нашествието на ичаните те викаха всяка година магьосник, който да проверява децата за магически способности. Макар никой от техните наследници да не притежаваше достатъчно сила, за да бъде приет в Гилдията, те се радваха много, когато Лилия и другите деца на прислугата преди нея бяха избрани.

Двете момичета и момчетата, с които общуваше през свободното си време, бяха селяци и доста приятни хора. Тя, Фродже и Мади станаха приятелки откакто бяха приети в Университета. Предишната година Фродже беше тръгнала с Даменд, а Мади с Елон, и Лилия остана сама. Момичетата прекарваха по-голямата част от времето си с момчетата и рядко търсеха мнението, съветите или предложенията на Лилия за това с какво да се занимават. Тя си казваше, че това е неизбежно и че не ѝ пречи особено, тъй като винаги се бе чувствала по-добре да слуша разговорите им, отколкото да участва в тях.

Погледът ѝ попадна върху ученичката, която от доста време наблюдаваше. Наки беше приета в Университета година преди Лилия. Тя имаше дълга черна коса и толкова тъмни очи, че бе трудно да се различат зениците ѝ. Всяко нейно движение бе изключително грациозно. Момчетата бяха едновременно привлечени и се смущаваха от нея. Доколкото Лилия разбираше, Наки не бе показала интерес към нито едно от тях — дори към момчетата, които приятелките на Лилия смятаха за неустоими. Може би се считаше за много по-добра от тях. Може би просто подбираше приятелите си.

Днес Наки седеше с едно друго момиче. Тя не говореше, макар устата на другото момиче да не млъкваше. Докато Лилия ги гледаше, момичето се засмя и завъртя очи. Устата на Наки се разтегна в учтива усмивка.

Изведнъж, без по никакъв начин да подскаже какво ще последва, Наки впери поглед в Лилия.

«Леле — помисли си Лилия, усещайки как бузите ѝ пламват от смущение и вина. — Хванаха те». Тя тъкмо се накани да отмести поглед, когато Наки ѝ се усмихна.

Лилия замръзна от изненада. За миг се зачуди как да постъпи, след което ѝ се усмихна в отговор. Учтивостта го изискваше. Тя се насили да отмести поглед. «Тя като че ли нямаше нищо против да я гледам, но… колко смущаващо е да те хванат как зяпаш».

Вниманието ѝ беше привлечено от някакво движение в посоката, където седеше Наки. Лилия устоя на изкушението да се обърне натам и се опита да зърне какво се случва с крайчеца на окото си. До мястото на Наки стоеше някаква тъмнокоса личност. После тя тръгна нанякъде. Всъщност идваше към нейната маса.

«Не може да бъде.»

Лилия не се сдържа и вдигна глава. Видя, че Наки върви към нея. Гледаше я и се усмихваше.

Когато стигна до масата, тя постави чинията си до чинията на Лилия и седна на свободното място до нея.

— Здравей — каза тя.

— Здравей — отвърна смутено Лилия. «Какво иска от мен? Дали ще ме попита защо я гледам? Или иска да поговорим? И за какво ще говоря с нея?»

— Стана ми скучно. Реших да дойда при теб и да видя какво правиш — обясни Наки. Лилия не можа да се сдържи и погледна към другата маса, където седеше предишната ѝ събеседничка. Момичето ги гледаше объркано и леко нацупено. Лилия се обърна към приятелките си. Момичетата изглеждаха изненадани, а момчетата изглеждаха стреснати и изпълнени с копнеж както винаги, когато Наки беше наблизо.

«Тя каза, че иска да види какво правя. Това не включва всички на масата».

Лилия се обърна към Наки.

— Нищо особено — рече откровено тя и се притесни от тромавия си отговор. —

Просто се храня.

— За какво разговаряхте? — попита Наки и погледна към останалите.

— Дали сме избрали подходящите дисциплини — каза някой от тях. Лилия сви рамене и кимна.

— Аха — рече Наки. — Аз се изкушавах да избера воински изкуства, но колкото и забавно да ми се струва, нещо не мога да си се представя да се занимавам цял живот с това. Ще поддържам уменията си, разбира се, в случай че пак ни нападнат, но реших, че алхимията е по-полезна.

— И аз това си помислих за лечителството — каза ѝ Лилия. — По-полезно е.

— Така е, но аз никога не съм била добра в него — усмихна се накриво Наки.

Докато тя продължаваше да говори, изненадата на Лилия постепенно се стопи. Незнайно как, дали заради усмивката ѝ, или просто заради отегчителната си компания, красивата и търсена ученичка разговаряше с нея като с приятелка. Каквато и да бе причината, Лилия реши да се наслади на мига. Защото определено смяташе, че няма да се повтори.

Глава 3

Обвинения и предложения

Трите дни, които Лоркин и Ивар трябваше да прекарат в мъжкото отделение, докато Говорителките се съберат, за да решат какво да правят с тях, се оказаха изненадващо приятни.

— За какво? — питаше Ивар всеки, който изказваше предположение, че ще бъдат наказани. Никой не можеше да посочи със сигурност в какво ще бъдат обвинени двамата, което вдъхваше някаква увереност на Лоркин. «Всички знаят, че няма правило или закон, нито дори заповед, която двамата с Ивар да сме нарушили. Ако имаше, аз съм убеден, че щяха да ме заключат сам в някоя стая».

Обитателите на мъжкото отделение намираха всичко за изключително забавно. Тъй като не участваха в управлението на Убежището, те се радваха на всяка грешка, допусната от водачите им — стига тези грешки да не застрашаваха добруването на всички, разбира се. Те бяха толкова доволни, че Лоркин и Ивар са направили Говорителките на глупачки, че не спираха да им носят подаръци и се стараеха героите им да не скучаят.

Трима от тях научиха Лоркин на игра, която включваше кристали без магически свойства и боядисана дъска. Играта се наричаше «Камъни» и те я бяха избрали, защото точно камъните го бяха вкарали в беля.

Стаята се пълнеше с народ. Няколко мъже разговаряха с Ивар, а неколцина други се бяха пръснали наоколо и вършеха обичайните си задължения или си почиваха. Затова, когато шумовете в стаята рязко секнаха, всички се обърнаха, за да видят каква е причината. Мъжете, които стояха между Лоркин и входната врата, отстъпиха встрани. Лоркин погледна натам, видя кой стои на прага и пулсът му изведнъж се ускори.

— Тивара — каза той.

Устните ѝ потрепнаха в усмивка, но тя бързо възвърна сериозното си изражение. Приближи се грациозно до него, без да обръща внимание на мъжете, които я зяпаха. Лоркин потръпна от удоволствие, че тези красиви, екзотични очи виждаха само него. «Определено не съм я забравил — помисли си той. — Ако не друго, то времето, което прекарахме разделени, я е направило още по-очарователна».

— Искам да поговорим насаме — каза тя, като спря на няколко стъпки от него и скръсти ръце.

— С удоволствие — отвърна той. — Но не ми позволяват да излизам от стаята. По заповед на Калия.

Тя се намръщи, после сви рамене и се огледа.

— Тогава всички останали излезте.

Мърморейки добродушно, всички започнаха да излизат, но Тивара забеляза, че Ивар не помръдва от мястото си. Тя го погледна с присвити очи.

Г"\ _ _ W W _

— Заповедите се отнасят и за мен, но не се притеснявай — каза той, изправи се и се отдалечи в другия край на стаята. — Ще застана тук и ще се опитам да не слушам.

Тивара го изгледа развеселено как се оттегля в ъгъла за приготвяне на храна, след което отново се обърна към Лоркин.

Той се усмихна. Беше му изключително лесно да ѝ се усмихне. Едва се сдържа да не се ухили като идиот. Дългата ѝ тъмна коса беше чиста и тъмните кръгове под очите ѝ бяха изчезнали. И преди му се беше струвала съблазнителна; сега беше още по-красива от образа, който се беше запечатал в съзнанието му

«Не се чувствах така, докато пътувахме — помисли си той. — Сигурно съм бил твърде изморен…»

— Предполагам, че трябва да се примирим с това — рече тихо тя и отпусна ръце.

— За какво искаш да говорим? — успя да попита той.

Тя въздъхна, седна и го погледна право в очите, от което сърцето му се разтуптя.

— Какво си намислил, Лоркин?

Изпълни го леко разочарование. «Какво очаквах? Че ще ме покани в стаята си за нощ, изпълнена с…» Той бързо прогони мисълта от главата си.

— Ако бях намислил нещо, щях ли да ти го кажа? — отвърна той.

Очите ѝ проблеснаха гневно. Тя го погледна, после се изправи и тръгна към вратата. Сърцето му подскочи разтревожено. Не можеше да я остави да си тръгне така!

— Това ли искаше да ме попиташ? — извика той след нея.

— Да — отвърна тя, без да се обръща.

— А може ли аз да ти задам няколко въпроса?

Тя забави ход, спря и се обърна към него. Той ѝ махна с ръка. Тивара въздъхна, върна се обратно при стола и седна, скръствайки ръце.

— Какво има? — попита тя.

Той се наведе напред и снижи глас.

— Как се чувстваш? Не съм те виждал от месеци. Какво те кара да правиш семейството на Рива?

Тя го изгледа замислено, после отпусна ръце.

— Добре съм. Предпочитам да съм навън и да върша по-полезни дела, разбира се, но. — Тя сви рамене. — Семейството на Рива ме изпрати да работя в канализацията.

Той се намръщи.

— Това едва ли е приятно или интересно.

— Според тях това е най-неприятната задача, която биха могли да измислят, но аз нямам нищо против. Този град се нуждае от изчистване на отпадъците също толкова, колкото и от защита, а като робиня съм вършила и доста по-неприятни неща. Но е скучно. Накрая ще намразя тази работа точно заради това.

— Трябва да ми идваш на гости. Ще се опитам да те забавлявам, макар да не мога да обещая, че ще бъде нещо повече от глупавите грешки, които прави един чужденец на непознато място.

Тя се усмихна.

— Трудно ли ти е?

Той разпери ръце.

— Понякога, но всички тук се държат приятелски и макар да не искам да изцелявам никого, пак мога да бъда полезен.

Усмивката ѝ изчезна и тя поклати глава.

— Никога не съм предполагала, че ще те поверят на Калия, след като знаят, че тя желае смъртта ти.

— Знаят, че тя ще ме наглежда по-добре от всеки друг.

— А сега си я направил да изглежда като глупачка — посочи Тивара.

— Горката Калия — отвърна той без капчица жал в гласа.

— Тя ще направи живота ти наистина тежък.

— И без това го прави. — Лоркин я погледна в очите. — Нали не очакваше от мен да се сприятеля с нея?

— Реших, че си достатъчно умен, за да не ѝ даваш поводи да настройва хората срещу

теб.

Той поклати глава.

— Мируването и изпълняването на заповедите няма как да доведе до това.

Тя го погледна с присвити очи.

— Едно глупаво киралийско момче няма да промени Изменниците, Лоркин.

— Сигурно, щом нямат желание — съгласи се той. — Но на мен ми се струва, че Изменниците го искат. Струва ми се, че големите промени определено са част от бъдещите им планове. Аз не съм глупаво момче, Тивара.

Тя повдигна вежди и се изправи.

— Трябва да вървя. — Обърна се бавно и тръгна към вратата. Той я гледаше жадно, с надеждата да запомни по-отчетливо образа ѝ.

— Ела да ме видиш някой път — извика той след нея. Тя се извърна и му се усмихна, но не каза нищо. После излезе.

Миг по-късно мъжете започнаха да се връщат в стаята. Лоркин въздъхна, огледа се и видя, че Ивар се приближава към масата му. Младият магьосник седна и очите му проблеснаха.

— О, какво ли не бих дал, за да се повъргалям в постелите с тази жена — рече тихо той.

Лоркин устоя на порива да погледне приятеля си.

— Не си само ти — отвърна той, с надеждата, че младият мъж ще схване намека.

— Да. Повечето мъже биха дали всичко за една нощ с нея — съгласи се Ивар, без да схване мисълта на Лоркин — или поне се престори, че не разбира. — Но тя е придирчива.

Не иска да се обвързва. Не е готова.

— Не е готова за какво?

— За чифтосване. Не се отказва от опасната работа. Шпиониране. Убийства.

— Нима избирането на мъж ще сложи край на това? Не мога да си представя някой мъж да попречи на някоя тукашна жена да прави каквото поиска.

Ивар сви рамене.

— Не, но когато жените отсъстват дълго или дори биват убити, те знаят, че на мъжа му е трудно. А още по-трудно е за децата. — Той повдигна вежди. — Всъщност предпазливостта на Тивара сигурно е породена от майка ѝ, която беше убита на мисия, докато тя беше още малка. Баща ѝ беше съсипан и Тивара трябваше да се грижи за него. Тя беше… опа. Мисля, че е време.

Лоркин се обърна към входната врата. Там стоеше една млада магьосница, която му махна с ръка. Той се спогледа с Ивар.

— Мисля, че си прав — каза той. — Успех.

— И на теб.

Двамата се изправиха и тръгнаха към вратата. Лоркин я стигна пръв. Жената го изгледа от глава до пети и се подсмихна. Той реши, че тя преценява доколко е способен да ѝ създаде проблеми, но не можа да се отърси напълно от впечатлението, че магьосницата по-скоро преценява потенциала му за доста по-ободряващи занимания.

— Масата се е събрала и искат да говорят с вас. Ти ще влезеш пръв. — Тя кимна към Лоркин. — Последвай ме.

Двамата вървяха мълчаливо. Хората, покрай които преминаваха, почти не им обръщаха

внимание, което засилваше впечатлението, че никой не взима на сериозно разходката до пещерите на камъкотворците. Най-накрая двамата стигнаха до входа към Залата на Говорителите и се спряха. Седемте жени се бяха събрали около масата в дъното на помещението, но местата за публиката бяха празни. Лоркин забеляза, че инкрустираният със скъпоценности стол на кралицата не е зает и реши, че тя едва ли е чак толкова заинтересувана от този случай.

Ръководителката Риая, слаба жена с изморен вид, която ръководеше събранията, го видя и му махна с ръка. Той остави Ивар и ескорта им и тръгна към Говорителките. Спря се пред масата и се обърна към Риая.

— Лоркин — каза тя. — Призован си пред нас, за да обясниш присъствието си в пещерата на камъкотворците преди три нощи. С каква цел отиде там?

— За да разгледам кристалите в различните им степени на развитие — отвърна той.

— И това е всичко?

Той кимна.

— Да.

— Защо искаше да разгледаш кристалите? — попита една от Говорителките.

Той се обърна към нея. Името ѝ беше Ивали и тя бе склонна да подкрепи Калия и фракцията, която го искаше мъртъв заради стореното от баща му Но той бе забелязал, че жената невинаги ги подкрепяше.

— От любопитство — отвърна той. — Разказвали са ми толкова много за тях, за красотата и уменията, необходими за създаването им, че ми се прииска сам да ги видя. Досега не бях виждал нищо подобно.

— Научи ли всичко, което искаше?

Той сви рамене.

— Бих искал да разбера как се правят, разбира се, но не очаквах да го науча единствено от разглеждането им. Ивар ме увери, че това не е възможно, в противен случай нямаше да поискам да ме отведе там. След като вие уважавате правото ми да пазя ценното познание, което ми е поверено, така и аз уважавам вашето.

«Така. Това би трябвало да им напомни за възможностите при установяването на търговски отношения между Гилдията и Изменниците».

Калия присви очи и стисна устни, но останалите изглеждаха повече замислени, отколкото скептични. Лоркин огледа една по една жените и забеляза леката усмивка, накъдрила устните на Савара, която бързо изчезна, щом той срещна погледа ѝ.

Говорителката Савара беше наставница на Тивара и неофициален водач на фракцията, която се противопоставяше на Калия. Тя бе натоварена със задачата да се погрижи той да е послушен и същевременно полезен за Убежището.

— Защо не съобщи на друг, освен на Ивар, за намерението си да посетиш пещерите? — попита тя.

— Не знаех, че е необходимо.

Тя повдигна вежди.

— Някой, който признава, че имаме право да пазим тайната за създаването на камъните, би трябвало да е достатъчно умен, за да разбере, че първо трябва да се посъветва с нас, преди да направи посещение в пещерата на камъкотворците.

Той леко наведе глава.

— Извинявам се. Все още ми е трудно да свикна с порядките в Убежището. Ще положа повече усилия, за да ги науча и да се адаптирам.

Тя леко изсумтя, но не каза нищо повече. Вместо това погледна Ръководителката и поклати глава. Останалите Говорителки също поклатиха глави и каквото и да означаваше това, то накара Ръководителката да въздъхне леко.

— Тъй като не си нарушил никакво правило или закон, няма да бъдеш наказан — рече Риая. — Отчасти вината е наша, че не сме предвидили тази ситуация, но можем да попречим да бъде повторена. Лоркин — тя замълча и го погледна с нетрепващ поглед — забраняваме ти да влизаш в пещерите на камъкотворците, освен ако не си придружаван от Говорителка или нейна представителка. Ясно ли е?

Той се поклони по киралийски.

— Абсолютно.

Тя кимна.

— Свободен си.

Той излезе от помещението, борейки се с желанието си да се усмихне, защото знаеше, че подобно нещо може да бъде интерпретирано като доказателство, че е замислил нещо — или че не приема това леко плясване през ръцете на сериозно. Но когато Ивар влезе в залята с притеснено изражение на лицето, веселието му се изпари за миг.

Когато се разминаха, Лоркин му кимна с надеждата, че поне малко го е окуражил. Младият магьосник се намръщи, но погледът му като че ли се затопли след жеста на Лоркин. Киралиецът излезе в коридора. Жегна го лека вина, че е причинил такива проблеми на приятеля си.

«Ивар знаеше в какво се замесва — напомни си той. — Всъщност идеята беше негова, аз просто не се опитах да го разубедя. И двамата знаехме, че ако ни открият, Калия ще намери начин да ни накаже, макар да не сме нарушили никакви закони».

Той подозираше, че младият магьосник има някакви свои причини да притеснява водачите на Убежището. В действията му определено се усещаше някаква злоба и желание за отмъщение. Всеки път, когато Лоркин се опитваше да разбере причината, Ивар промърморваше нещо за това, че Изменниците не са толкова равнопоставени, както се твърди.

Каквато и да бе причината, Лоркин се надяваше, че младият мъж е получил удовлетворението, което бе търсил, и че няма да съжалява за стореното.

Когато каретата спря леко пред двореца на сачаканския крал, Денил си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Един роб отвори вратата на колата и отстъпи встрани. Денил слезе, спря се за миг, за да приглади мантията си, и огледа сградата.

Пред него се издигаше огромната централна арка. От двете ѝ страни се простираха вълнообразните бели стени. От куполите на сградата се виждаха само тесни златни ленти.

Денил се изпъна, погледна към сенчестия коридор, който започваше след арката и тръгна бързо към него. Мина покрай неподвижните стражи, които бяха представители на една от класите свободни служители в Сачака. «По-добре да те защитават свободни, лоялни мъже, отколкото негодуващи, лесно плашещи се роби» — помисли си Денил. Пазачи, които бяха длъжни да се хвърлят по очи на земята всеки път, когато край тях мине свободен мъж или жена, нямаше да бъдат кой знае колко добра преграда пред нашествениците.

Също както в типичните сачакански домове, и тук входният коридор бе абсолютно прав и отвеждаше посетителите в голямата зала, предназначена за посрещането на гости. Само че този коридор беше достатъчно широк да побере шестима мъже, крачещи един до друг.

Според ашаки Ачати стените бяха кухи и съдържаха прикрити отвори, от които можеха да се изстрелват стрели по нежелани посетители. Денил не виждаше никакви дупки и люкове, но подозираше, че до нишите, които бяха разположени на равни разстояния и в които бяха поставени красиво изработени вази, можеше да се стигне и отвътре, като се счупи стената в дъното. Представяйки си подобен сценарий, той се зачуди дали воините, които се криеха във вътрешните тунели, щяха внимателно да преместят ценните съдини или просто щяха да ги прегазят.

Другата разлика между скромното сачаканско имение и дворецът беше, че коридорът стигаше до _наистина_ огромно помещение. Денил влезе в голямата зала и хладният въздух го накара да настръхне. Стените, подът и множеството колони, които подкрепяха тавана, бяха изработени от полиран бял камък, както и тронът.

Който беше празен.

Денил забави крачка и се приближи към каменния стол, опитвайки се да не изглежда уплашен или разтревожен от отсъствието на монарха, който го бе призовал. Както винаги, в стаята имаше неколцина сачаканци: групичка от трима мъже вляво и един самотник вдясно.

Всички бяха облечени с богато украсените къси жакети върху обикновени ризи и панталони — традиционното официално облекло на сачаканските мъже. И всички гледаха Денил.

В тишината и спокойствието в залата отекнаха бавни, твърди стъпки. Вниманието на всички се насочи надясно. Четиримата сачаканци се поклониха дълбоко, когато крал Амакира мина покрай тях. Денил се отпусна на едно коляно — киралийския начин за изразяване на почит към краля.

— Изправете се, посланик Денил — каза той.

Денил се изправи.

— Поздрави, крал Амакира. За мен е чест да бъда призован отново в двореца.

Погледът на стария крал бе остър, а лицето му изглеждаше замислено и развеселено, сякаш обмисляше нещо.

— Елате с мен, посланик Денил. Искам да обсъдя с вас нещо, за което ще е необходима по-удобна обстановка.

Кралят се обърна и излезе от страничния вход. Денил го последва на няколко крачки, тъй като не бе поканен да върви до него. Двамата се озоваха в някакъв коридор, прекосиха го и влязоха през отворена им от един страж врата в по-малка стая. Обзавеждането и украсата отново представляваха една по-богата версия на типичния сачакански дом. Столовете бяха по-големи и изкусно украсени. Шкафовете бяха толкова големи, че сигурно бяха сглобени в самата стая, защото вратата, през която можеха да минат двама души, бе твърде малка за тях. Възглавниците на пода бяха обшити с толкова много кристали, че според Денил едва ли бяха удобни; той подозираше, че седенето върху тях може би щеше да причини разкъсвания на дрехите и кожата.

— Това е стаята за аудиенции — каза му Амакира. Той седна на един стол и му посочи друг. — Седнете.

— Великолепна е, ваше величество. — Денил седна и огледа гоблените и ценните предмети, подредени в нишите в стените и в шкафовете. — Прекрасен пример за сачаканските умения и артистичност.

— Така каза и вашият приятел, посланикът на Елийн. Той бе особено впечатлен от стъкларията.

Раздразнение последва изненадата му Как бе успял Тайенд да си уреди аудиенция при краля, след като бе пристигнал едва преди няколко дни? «Предполагам, че той е първият посланик извън Гилдията, който е пристигнал в Сачака, докато аз съм просто поредният Посланик на Гилдията». Денил се насили да кимне, с надеждата, че е успял успешно да прикрие ревността си.

— Посланик Тайенд харесва особено много ярко оцветени, претрупани предмети.

— Как е той? Настани ли се вече?

Денил сви рамене.

— Рано е още да се каже, а и ние бяхме твърде заети, за да разменим нещо повече от поздрави.

Кралят кимна.

— Разбира се. Намирам го за забавен и проницателен. Сигурен съм, че човек с неговия чар и ентусиазъм ще спечели голяма популярност сред ашаките.

— Убеден съм в това — отвърна спокойно Денил. Той си спомни разговора си с Ачати по време на завръщането им от издирването на Лоркин: «Ние се стараем да проучим всичко за посланиците, които ни изпраща гилдията. А и вашият избор на компаньон не е тайна в Имардин». Кралят сигурно знаеше, че Тайенд е бившият любовник и другар на Денил. Както и Ачати. Но кой още знаеше? Дали всички могъщи мъже в Сачака знаеха за тях? В такъв случай сигурно нямаше да се притесняват от предпочитанията на Тайенд към мъжете — защото той бе засипан с предложения за вечери, точно както се бе случило с Денил при пристигането му.

Макар сега Ачати да бе съветник на Тайенд по същия начин, както преди за Денил, той винаги пристигаше по-рано в Дома на Гилдията, за да може двамата с Денил да прекарат известно време в разговори. Дори когато Тайенд се включваше, Ачати обръщаше повече внимание на Денил.

«За което съм му много благодарен. Но той може би има други причини да се опитва да ме накара да се почувствам по-добре заради това, че съм засенчен от Тайенд. Може би иска да ми покаже, че интересът му не се е прехвърлил върху Тайенд. Да ми напомни за предложението си».

Ачати все още не го беше попитал дали пристигането на Тайенд означава, че връзката му с Денил се е възобновила. «Не знам какво да му отговоря, ако попита. Не смятам, че сме официално разделени. Но сега, когато той е тук… усещането е като да сме. Тайенд не се държи така, сякаш сме заедно».

Денил бе приел поведението му като условен знак. Или може би Тайенд пръв бе приел неговото поведение като знак?

Първото нещо, което изпита при пристигането на Тайенд, бе раздразнение. За да го прикрие, Денил се постара да се държи колкото се може по-учтиво и официално, като един посланик към друг. Тайенд постъпи по същия начин и това накара Денил да закопнее по някогашните им закачливи, фамилиарни отношения. «Макар и през последните години да бяха гарнирани с негодувание».

— Накарах хората ми да потърсят подходящи помещения за елийнския посланик — каза кралят. — Това може да отнеме няколко месеца. Междувременно има ли някакви причини от политическо естество, които да попречат на оставането му в Дома на Гилдията?

Денил се замисли, след което поклати глава.

— Не. — «Макар понякога да ми се иска да има…»

— Ако се появи нещо, не се колебайте да съобщите на ашаки Ачати. Той ще извърши необходимите приготовления.

— Благодаря ви.

— Така, а сега да преминем към въпроса, който бих искал да обсъдим, посланик Денил. — Изражението на краля стана сериозно. — Получавали ли сте съобщения от лорд Лоркин?

— Не, Ваше величество.

— Можете ли да се свържете с него?

— Едва ли. — Денил се замисли. — Може би със сътрудничеството на Изменниците. Бих могъл да проверя дали някой от робите.

— Не, не мога да им се доверя. Имам предвид директна връзка с Лоркин.

Денил поклати глава.

— Не и тайна. Единственият начин да се свържа с него без помощта на Изменниците е мисловното общуване — а така всички магьосници могат да чуят разговора ни.

Кралят кимна.

— Искам да намерите начин. Ако имате нужда от сачаканска помощ — имам предвид не тази на Изменниците — Ачати ще я уреди.

— Оценявам загрижеността ви за лорд Лоркин — каза Денил. — Той ме убеди, че се е присъединил към тях по собствено решение.

— Въпреки това искам да установите връзка — каза твърдо кралят и погледна Денил, без да мига. — В замяна на помощта на хората ми за освобождаването на бившия ви асистент, аз очаквам да ми предадете всяка информация за Изменниците. От сътрудничеството между нашите два народа трябва да печелят и двете страни.

Денил изтръпна. «Той иска Лоркин да му бъде шпионин». Магьосникът запази неутрално изражение на лицето си и кимна.

— Да, така е. — «Съгласявай се с него, но не давай никакви обещания», каза си той. — Лоркин знае, че присъединявайки се към Изменниците, може да създаде политически проблеми на Гилдията, затова предложи официално да го изключим. Гилдията е готова да го направи, с голяма неохота, разбира се. Не ни се иска да прибързваме с това решение, всъщност изобщо не желаем да го направим, освен ако не е абсолютно необходимо. Причината да ви го кажа е, че, възможно е да нямаме средства да го принудим да ни сътрудничи.

— Изменниците са дали знак, че никога няма да му позволят да напусне базата им —

каза кралят. — На мен това ми прилича на затвор. Той може да е бил принуден да ви каже, че по своя воля се е присъединил към тях. Изненадан съм, че Гилдията ще остави нещата такива, каквито са.

— Лоркин се е свързал с майка си чрез кръвен пръстен малко преди да се срещне с мен, за да я увери, че ще се присъедини към тях доброволно. Тя не е усетила следи от лъжа или страдание. След това той ми предаде кръвния пръстен — добави Денил. — За да мога да ѝ го върна.

— Изненадан съм, че майка му е приела решението му.

— Била е разстроена, естествено — но не до такава степен, че да пристигне в Сачака, за да го прибере у дома.

Кралят се усмихна.

— Жалко, че не е запазил пръстена.

— Предполагам, че не е искал да рискува попадането му в ръцете на Изменниците.

Кралят се размърда на стола си.

— Искам да положите усилия за установяването на безопасна връзка с него, посланик Денил.

Магьосникът кимна.

— Ще направя каквото мога.

— Знам. Повече няма да ви задържам. — Кралят се изправи, последван от Денил, и му даде знак, че може да върви до него по обратния път. — Съжалявам, че се получи такава ситуация. Трябваше да предположим, че в един определен момент Изменниците ще насочат вниманието си към Гилдията. Но се радвам, че асистентът ви е жив и в сравнителна безопасност.

— Благодаря ви, Ваше величество. Аз също.

Двамата стигнаха до вратата и излязоха в коридора.

— Как се чувства новата ви асистентка, лейди Мерия?

Денил се усмихна мрачно.

— Добре, и се адаптира много бързо. «Вече се отегчи от липсата на работа — искаше да добави Денил. — Може би… може би трябва да я накарам да открие начин да се свържем с Лоркин».

Кралят поклати глава.

— Бях препоръчал да не изпращат жена за ваш помощник, тъй като тя ще има проблеми при общуването със сачаканските мъже, но освен това бях предположил, че жената ще представлява по-вероятна цел за Изменниците, а се оказа, че греша. Може и да бъркам за успеха на лейди Мерия.

— Ваше величество несъмнено е прав и за други неща, затова аз винаги ще се вслушвам в мъдрите му слова, особено когато става въпрос за сачаканските въпроси. По тази причина ѝ възложих задачи, които не изискват общуване със сачаканците.

Кралят се засмя.

— Вие сте умен мъж. — Той се спря до вратата, която водеше към тронната зала и махна с ръка на Денил да продължи напред сам. — Довиждане, посланико.

— За мен беше чест и удоволствие да се срещна с вас, Ваше величество. — Денил се поклони. Кралят се отдалечи, а магьосникът се обърна и влезе в голямата зала.

«Сега поне имам задача за Мерия. Макар да е доста жестоко от моя страна да я натоварвам с такава безнадеждна работа, като намирането на начин да се свържем с Лоркин, без да използваме Изменниците. Но тя и без това не се интересува от моите проучвания, а и аз не мога да я изпратя сама да рови из частните библиотеки на атаките».

Не че някой го беше канил да посети библиотеката му. По отношение на проучванията си, Денил не бе стигнал доникъде.

Сония прехвърли кошницата със спално бельо в другата си ръка и придърпа качулката си по-ниско над лицето. Макар че валеше и мразът във въздуха подсказваше за приближаването на още по-сурови дни, тя се чувстваше страшно добре. Може би един ден щеше да ѝ омръзне да обикаля предрешена из града, но засега тя се наслаждаваше с цялата си душа на свободата си.

Недалеч от болницата се намираше перачницата, която поемаше по-голямата част от прането им. Беше минало доста време, откакто се бе договорила със собственика, а оттогава помещението бе преминало през няколко други ръце. Обикновено прането се носеше от помощниците, затова имаше малка вероятност някой в перачницата да я разпознае — освен ако не беше лекувала него или някой от семейството му.

Тя влезе през отворената врата и побърза да остави кошницата. Нямаше нужда да разговаря с никого, а и персоналът тук беше свикнал помощниците в болницата винаги да бързат. В съседство се намираше магазин за сладкиши и Сония влезе в него. Тя си купи кесия със сушени плодове пачи и каза паролата. Възрастната жена зад щанда ѝ посочи към вратата, която водеше към тесен коридор.

След няколко крачки тя стигна до друга врата и почука. Броят на почукванията беше уговорен още преди няколко седмици. Отвътре някой извика паролата и тя влезе в малка стая, разделена на две от тясно бюро.

— Поздрави. — Иззад бюрото се надигна едър мъж и ѝ се поклони, доколкото му позволяваше тясното пространство. — Очакват те.

Сония кимна и отиде до една странична врата — трябваше да заобиколи бюрото, за да стигне до нея. Отвори я с магия, отиде до стълбата и заключи вратата зад себе си, като спусна допълнителна магическа преграда.

Мъжът в малката стая работеше за Сери. Доколкото бе известно на Сония, той бе съпруг на жената от магазина за сладкиши и отговаряше за събирането на дълговете. Сония се спусна по късата стълба и влезе в стая, която не беше много по-голяма от горната и бе обзаведена само с два стола. В единия седеше Сери, а Гол и Аний стояха прави. Сония отметна качулката си и се усмихна на стария си приятел и неговите телохранители.

— Сери. Гол. Аний. Как сте? На какво се хилиш, Сери?

Сери се засмя.

— Винаги е приятно да те види човек облечена в нещо различно от черната ти мантия.

Тя му обърна гръб и погледна към Аний и Гол. И двамата свиха рамене. Изглежда като че ли им беше студено. В стаята определено си беше мразовито. Сония извлече малко магия и я изпусна навън във вид на топлина. Двамата телохранители се намръщиха, огледаха се, след което замислено погледнаха магьосницата. Тя им се усмихна и седна.

— Надявам се, че имаш някои идеи как да накараме Скелин да разкрие колко далеч се намира от града — рече тя, поглеждайки към Сери. — Защото аз нямам.

Той поклати глава.

— Нито една, която да не зависи от хората, на които вярвам, или която би рискувала живота на мнозина. Изгубих твърде много съюзници. Дори онези, с които работя, се възползват от проблемите ми. Гол има няколко предложения за работа.

— Аз също — каза Аний. — Днес следобед. Което всъщност ми подсказа една идея.

Всички се обърнаха към нея. Дъщерята на Сери изглеждаше твърде млада за телохранител. Но пък напоследък Сония чувстваше, че повечето ученици, които завършваха, изглеждаха твърде млади, за да бъдат смятани за отговорни възрастни.

— Говори — каза Сери.

— Ами ако приема някое от предложенията? — рече Аний с грейнали очи. — Ако се престоря, че ми е писнало да работя за теб и реша, че няма да стигна доникъде, ако работя за най-малко влиятелния Крадец в града? Бих могла да приема работата и да шпионирам за теб.

Сери погледна дъщеря си. Изражението на лицето му не се промени, но Сония предусети промените в настроението му: ужас, страх, предпазливост, пресметливост, вина.

— Няма да ти се доверят достатъчно, за да ти дадат пост, където да научиш нещо полезно — каза той на Аний.

«Защо просто не ѝ откаже?» — зачуди се Сония. Но после Гол погледна предупредително Сери. «Той знае, че Сери трябва да действа внимателно. Може би ако просто я отреже, вероятността Аний да му се противопостави ще е много по-голяма» Също както Лоркин се опъваше на Сония от време на време.

Аний се усмихна.

— Ще го направят, ако те предам — каза тя. — Примерно бих могла да кажа на някого къде да те намери. Ти ще знаеш, разбира се, и ще си подготвиш план за бягство.

Сери кимна.

— Ще го обмисля. — Той погледна към Сония. — Научихте ли нещо интересно от Лорандра?

При споменаването на майката на Скелин, която бе затворена в Купола, Сония потрепна.

— На някои от Висшите магове не им допада да разговарям с жената и подозирам, че Разпоредителят Оусън ме допуска там, само защото смята за жестоко никой да не говори с нея. Калън ни каза, че тя не знае къде се намира Скелин, затова не виждат смисъл да я разпитвам. Те не могат да разберат, че разчитането на съзнанието си има своите ограничения и че ако я подтикна правилно, тя би могла да предположи къде се намира синът ѝ. Съмнявам се, че някога ще получа разрешение сама да разчета съзнанието ѝ. — Тя поклати глава. — А аз само ѝ говоря. Тя не обелва нито дума.

— Не се отказвай — посъветва я Сери. — Дори ако ти се струва абсурдно да ѝ задаваш непрекъснато едни и същи въпроси. Това е един от начините да изтощиш човек.

Сония въздъхна и кимна.

— Освен ако аз не се изтощя първа.

Той се усмихна мрачно.

— Никой не е казал, че разпитите са нещо лесно. Но не ти си затворена в килия.

Накрая ще ѝ омръзне да гледа онези каменни стени.

— Нямаме друг избор. От известно време се обсъжда строежът на затвор някъде в земите на Гилдията, но това ще отнеме няколко месеца.

— Защо просто не блокирате силата ѝ?

— По същата причина, поради която не искат да разчитат съзнанието ѝ. Това ще обиди народа ѝ.

Сери повдигна вежди.

— Тя наруши законите на нашата земя и заговорничеше заедно със сина си да превземе подземния свят в града и да пороби магьосниците. И Гилдията се тревожи, че ще обиди народа ѝ?

— Да, абсурдно е. Обаче предполагам, че след като блокираме силите ѝ, тя изобщо ще спре да ни сътрудничи.

— Но може да стане точно обратното, ако ѝ кажеш, че може да премахнете блокадата по-късно.

Сония погледна укорително Сери.

— Искаш да я излъжа?

Той кимна.

— Вие от Гилдията сте твърде придирчиви — каза Аний. — Всичко щеше да става много по-лесно, ако не се притеснявахте за спазването на разни закони, лъгането на враговете ви и обиждането на хората.

— Като че ли животът на един Крадец е по-различен — възрази Сония.

Аний се поколеба.

— Предполагам, че е така, но вашите закони ви принуждават непрекъснато да сте едни такива мили. Никой не очаква от Крадците да са мили.

— Не. — Сония се усмихна. — Но представяш ли си колко ще са различни Обединените земи, ако магьосниците не са принудени да бъдат мили?

Аний се намръщи, отвори уста, но после я затвори.

— В съзнанието ми просто се появи думата «Сачака» — промърмори Гол.

Младата жена кимна.

— Разбирам какво имаш предвид. Но може би понякога се налага да си не чак толкова мил, за да избегнеш случването на нещо наистина гадно. Като например Скелин да поеме контрола над града.

Аний погледна очаквателно към Сония. Магьосницата потисна въздишката си. «Тя има право». После погледна към Сери.

— Пак ще поговоря с нея — обеща тя. — Но няма да я излъжа, освен ако няма друг изход. Дори малките предателства обикновено имат неприятни последствия.