Отстъпница

Глава 8

Последствия

Малкото момиче, седнало на ръба на леглото, кашляше силно, като се спираше само за да си поеме дъх. Докато Лоркин му даваше от натъпканите с лекарство сладкиши, а Калия инструктираше майка му — магьосница, която симпатизираше на фракцията на Калия — момичето го погледна. Магьосникът видя в очите ѝ съжаление, което доста се различаваше от съчувствието, което той изпитваше към нея. «Тя ме съжалява? Защо ще ме съжалява?».

Майката кимна, хвана дъщеря си за ръката и се отдалечи. Лоркин я наблюдаваше как отива при Калия. Макар това да се бе случвало и преди, с други пациенти, той продължаваше да се чувства пренебрегнат.

Калия беше заета и той дори не погледна как жената се допитва до нея за онова, което ѝ беше казал той. Прехвърли се към следващия пациент, възрастна жена с тъмни кръгове под очите и по-опасна, задушаваща кашлица. Сега, когато ледената треска се беше разпространила из целия град, лечебницата беше заета денонощно и Калия бе принудена да го допусне до лекуването на пациентите. Повечето Изменници го приеха, без да задават въпроси, но от време на време се появяваше по някой, който не му вярваше — или се преструваше, за да го засегне.

— Колко пъти трябва да ти казвам? — рече Калия на висок глас. Възрастната жена се обърна към нея, след което погледна Лоркин.

— Има предвид теб — промърмори тя.

Лоркин кимна.

— Благодаря. — Той се надигна и се обърна към Калия, която бързо се приближаваше към него. В едната си ръка, която протегна към него, стискаше нещо. Майката и дъщерята изостанаха назад.

— Казах ти не повече от четири на ден! — заяви тя. — Да не искаш да отровиш това

дете?

Лоркин погледна към момичето, което се хилеше широко, въодушевено от сцената.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Кой би поискал да нарани такова красиво дете? — Усмивката на момичето потрепна. Сигурно обичаше да я ласкаят, но знаеше, че майка ѝ няма да одобри, ако реагира приятелски. Без да знае какво да направи, тя погледна към майка си, после се намръщи и го изгледа подозрително. — Зачудих се защо ми каза да ѝ дам повече сладки, отколкото на другите деца — додаде той, като не можа да се удържи да не намекне, че Калия може би осигурява на приятелите си по-голямо количество от и без това ограничените им запаси от лекарства.

— Не съм ти казвала да ѝ дадеш шест! — извиси се гласът на Калия.

— Всъщност му каза — разнесе се дрезгав глас.

Изненадан, Лоркин се обърна към възрастната жена, която гледаше Калия, без да трепне. В гърдите му трепна надежда. Но дори да бе изненадана, Говорителкатауспя добре да го прикрие. Тя изглеждаше така, сякаш премисляше какви инструкции бе дала, но погледът ѝ бе мрачен и пресметлив.

Която и да бе възрастната жена, тя бе достатъчно влиятелна, за да не посмее Калия да възрази, че не е чула добре или че е сбъркала. Лоркин реши, че веднага, щом се освободи, той трябва да открие самоличността на неочакваната си съюзница.

— Може би си права — каза Калия, усмихвайки се. — Толкова сме заети тук. Всички сме изморени. Съжалявам — каза тя на възрастната жена, след това се обърна към майката и дъщерята. — Извинявам се. Ето… — Тя им даде сладките и поведе двете към вратата, бъбрейки си дружески с тях.

— Тя сигурно е изморена — промърмори възрастната жена, — щом смята, че някой ще повярва на малката ѝ шарада.

— Не всеки е толкова умен и наблюдателен като теб — отвърна Лоркин.

Възрастната жена се усмихна и очите ѝ се проясниха.

— Не. Ако бяха, тя никога нямаше да бъде избрана.

Лоркин се концентрира върху проверяването на пулса и температурата на възрастната жена, преслуша дробовете ѝ и прегледа гърлото ѝ. Освен това тайничко използва магическите си сетива, за да потвърди преценката си, която бе, че възрастната жена се намираше в изненадващо добро здраве, с изключение на симптомите на ледената треска. Накрая, след като ѝ даде няколко съвета и лекарства, Лоркин тихо ѝ благодари.

Скоро след като премина към следващия пациент, в стаята се надигна любопитно мърморене и той се огледа. Очите на всички бяха вперени във входната врата, през която влетя носилка, следвана от магьосница. Жената неуспешно се опитваше да прикрие усмивката си. Когато погледна към носилката, Лоркин изтръпна.

_Ивар_!

Той не беше виждал приятеля си от няколко дни. В мъжките отделения се носеше слухът, че Ивар си е намерил любовница. Обзалагаха се дали накрая ще се върне да си събере нещата, или ще докуцука обратно с разбито сърце. Никой от тях не бе предположил, че ще се появи в безсъзнание на носилка.

Калия го забеляза и отиде бързо при него, за да го прегледа. Тя безгрижно отметна одеялото и разкри напълно голото му тяло пред всички в стаята. Разнесоха се кискания и ахкания от всички страни. Лоркин се ядоса, че Калия не си направи труда да покрие младия мъж.

— Няма нищо счупено — каза усмихващата се магьосница на Говорителката.

— Остави на мен да преценя — отвърна Калия. Тя го стисна, мушна го с пръст, после постави длан на челото му. — Изцеден — обяви тя. После погледна магьосницата. — Ти?

Жената завъртя очи.

— Трудна работа. Беше Лиота.

— Трябва да бъде по-внимателна. — Калия изсумтя пренебрежително и огледа стаята. — Не е болен, затова не трябва да му отделям легло. Остави го ей там, на пода. Сам ще се съвземе.

Магьосницата и носилката отидоха в дъното на стаята, където, за облекчение на Лоркин, Ивар бе добре скрит зад редицата от легла. Когато тръгна към изхода, жената продължаваше да се усмихва, без да си направи труда да покрие Ивар. Калия пренебрегна новия си пациент и се намръщи, когато Лоркин тръгна към приятеля си.

— Остави го — нареди тя.

Този път Лоркин се подчини. Когато Калия отиде в склада, за да донесе още лекарства, той се промъкна при Ивар и беше изненадан да го види буден. Младият мъж му се усмихна печално.

— Добре съм — рече той. — Не е толкова зле, колкото изглежда.

Лоркин придърпа одеялото и покри приятеля си.

— Какво се случи?

— Лиота.

— Използва черна магия върху теб?

— Вкара ме в леглото си.

— И?

— Същата работа. Само че по-забавно. — В гласа на Ивар прозвуча пренебрежение. Очите му се фокусираха някъде между Лоркин и тавана. — Заслужаваше си.

— Да ти изцеди цялата енергия? — Лоркин не можеше да скрие недоверчивостта и гнева в гласа си.

Ивар го погледна.

— А как иначе ще се озова в леглото на някоя жена, а? Погледни ме. Аз съм кльогцав и съм магьосник. Не съм най-добрия материал за размножаване, защото никой не вярва на мъжете-м агьо сници.

Лоркин въздъхна и поклати глава.

— Не си кльощав — а там, откъдето идвам, да бъдеш магьосник — и то натурал — ще те превърне в много търсен материал за размножаване.

— Но въпреки това ти ги напусна — посочи Ивар. — И избра да останеш тук до края на живота си.

— В такива случаи се чудя дали не ми пробутаха една лъжа. Равноправно общество, как ли пък не. Тази Лиота ще бъде ли наказана?

Ивар поклати глава. После очите му грейнаха.

— Помръднах. В продължение на часове бях неспособен да го направя.

Лоркин отново въздъхна и се изправи.

— Трябва да се връщам на работа.

Ивар кимна.

— Не се притеснявай за мен. Малко да поспя и ще се оправя. — Докато Лоркин се отдалечаваше, той му извика: — Въпреки това си заслужаваше! Ако не ми вярващ иди я виж! Без дрехи!

Инцидентът с лекарствата беше дразнещ но Лоркин беше свикнал. Начинът, по който се държаха с Ивар, го изпълни с едва сдържана ярост. Откакто Тивара го беше предупредила да не приема ничии покани от магьосници, той бе отклонил доста повече предложения от обичайното. Поне сега имаше по-добра представа кои магьосници са от фракцията на Калия.

«За глупак ли ме смятат? Та нали точно така се опита да ме убие Рива. — Жегна го чувство за вина. — Трябваше да предупредя Ивар. Но не вярвах, че ще наранят племенника на Калия». Всъщност те не го бяха наранили: те — в лицето на Лиота — бяха изцедили силите му до границата на безпомощност, след което го бяха унижили, като разкриха грешката му пред всички.

И все пак Ивар би трябвало да знае по-добре. Сигурно бе наясно, че ще намерят начин да го накажат заради това, че бе отвел Лоркин в пещерите на камъкотворците. Не можеше да не е разбрал какви са намеренията на Лиота, когато го е поканила в леглото си.

Локрин поклати глава. Може би Ивар се доверяваше твърде много на народа си. Начинът, по който се бяха отплатили на доверието му, отврати Лоркин и той прекара останалата част от деня в чудене дали е постъпил правилно, като е дошъл в Убежището и дали някой ден Изменниците ще разберат колко неравноправно е всъщност обществото им.

Зимата бавно затягаше хватката си около Имардин. През нощта водата замръзваше. Хрупането на леда под краката беше приятно и донасяше спомени от детството. «Трябва да избягваш по-дълбоките локви — помисли си Сония, — защото те обикновено имат тънко ледено покритие и ако водата под него ти влезе в обувките, краката цял ден ще те болят от студа».

От много години не се беше притеснявала за водата в обувките. Магьосническите ботуши бяха най-добрите в града и щом се появяха и най-малките следи от износване, прислужниците веднага донасяха други за подмяна. «Което си е доста досадно, защото ти тъкмо си ги разтъпкал». За нещастие обувките, които носеше сега, не бяха нито водонепроницаеми, нито ги беше разтъпкала. Използваше ги като част от дегизировката, която носеше при срещите си със Сери. Кошницата с пране в ръцете ѝ бе по-пълна и по-тежка от обичайното. На няколко пъти ѝ се налагаше да спира и да взема от земята паднали чаршафи. Естествено, Сония не можеше да използва магия, за да ги задържи. Това щеше да разкрие, че тя не е обикновена прислужница.

Магьосницата забави крачка и се шмугна в една странична уличка. Местните често използваха този пряк път. Днес тя беше празна, с изключение на някаква друга жена, която бързаше насреща ѝ, носейки малко дете на ръце. Когато се приближи, тя я погледна. Сония устоя на порива да придърпа качулката си още по-напред над лицето си. Погледът на жената се спря върху нещо зад Сония, тя се намръщи и преминавайки покрай нея, я стрелна с поглед.

«Това предупреждение ли беше?».

Сония забави крачка и внимателно се ослуша. Долови меко тупкане на крака на няколко крачки зад себе си.

«Следят ли ме?» Уличката се използваше често, така че не бе необичайно да има хора зад гърба ѝ. Сигурно нещо друго бе разтревожило жената. Може би си беше подозрителна по природа. А може би не. Сония не можеше да пренебрегне вероятността, че жената има причина да се притеснява, затова ускори крачка.

Когато стигна до края на уличката, тя сви в посока, противоположна на онази, към която трябваше да се насочи, прекоси пътя и влезе в друга уличка. Тя бе по-широка и пълна със служители в работилниците, разположени от двете ѝ страни. Край стените беше натрупана дървесина за изработка на мебели. Варели с масла и вредни течности, огромни, добре опаковани денкове с килими и дървени щайги чакаха да бъдат внесени вътре. Хората и препятствията я караха да криволичи насам-натам, докато не стигна до една кула от натрупани една върху друга щайги, пълни с някакви спаружени растения, които миришеха на море. Тя се скри зад тях и остави кошницата на земята. Няколко работници, които се намираха малко по-нататък я загледаха, но когато започна да си разтрива гърба, учтиво отместиха погледи. Сония надникна обратно по уличката. И наистина към нея се приближаваше един дребен, кльощав мъж със злобно изражение на лицето. И той не изглеждаше като човек, чието място е тук. Щом го забелязаха, работниците се спряха и отстъпиха встрани. Също като нея, те веднага можеха да разпознаят вида на някой от хората на Крадците. Оглеждайки препятствията между себе си и преследвача, Сония откри онова, което ѝ трябваше. Тя изпрати лек лъч магия и го задържа на мястото му. След това се обърна и продължи напред по уличката с обичайната си забързана походка.

Преброи наум и тласна с магията си. Зад гърба ѝ се разнесе трясък, последван от викове и проклятия. Тя се спря, за да погледне назад с престорена изненада. Пътят на преследвача ѝ беше блокиран от купчина дървета, които се бяха сринали под собствената си тежест. Сония се обърна и забърза напред.

След още няколко улици и няколко спирания за проверка, тя реши, че вече не е преследвана и се запъти към пералнята, магазина за сладкиши и стаята под него. Когато влезе в стаята, Сери и Гол я погледнаха облекчено.

— Съжалявам, че закъснях— каза тя, като седна на стола. — Трябваше да се отърва от опашката си.

Сери повдигна вежди и леко се усмихна.

— Вече никой не говори така.

— Как? Имаш предвид жаргона на копторите?

— Да. — Той се изправи. — Или поне така твърди дъщеря ми.

— Къде е тя?

Той се намръщи.

— Отиде да шпионира за мен.

Сърцето ѝ подскочи.

— Позволил си ѝ…?

— При Аний не може да става въпрос за позволение. — Сери въздъхна. — Тя правилно посочи, че от месеци не сме имали по-добра идея. — Той направи няколко крачки вдясно. — Намерението ѝ е да убеди човека, който я наеме, че наистина ме е зарязала, като му разкрие местонахождението ми. — Той се спря и направи няколко крачки наляво. — Естествено, двамата с Гол ще се измъкнем на косъм. — Сери се обърна към Сония. — И тогава се появяваш ти.

— Така ли?

— Да. — Той поклати глава, без да си прави труда да скрие притесненията и съмненията си. — Ти ще бъдеш фактора, който тя не е отчела в плановете си.

— Разбирам.

Сери отново закрачи из стаята.

— Надявах се да включа и двама ви с Регин, така че ако единият не успее, да се намеси вторият…

— Изчакай няколко дни и ще имам заместник на Регин.

— Наистина ли? — Сери се спря. — И кой е той?

— Дориен. Синът на Ротан.

— Мислех, че живее на село.

— Живееше, но реши да се премести в града, за да може дъщеря му да свикне, преди да влезе в Университета.

Сери се засмя.

— Обзалагам се, че Ротан не знае дали да е доволен или ужасен.

Тя се усмихна и кимна.

— Иска ми се да не го замесваме в това. Иска ми се да не беше замесвал Аний.

— Мисията на децата ни в живота е да ни създават тревоги — отвърна Сери с кисела усмивка. После я погледна. — Някакви новини от Лоркин?

Сония усети как я пробожда болка, но това бе по-скоро притъпен копнеж, отколкото всеобхватния ужас, който я бе обзел при изчезването му.

— Не. Сигурно трябва да съм доволна, че поне той не е замесен в това.

Сери кимна.

— Може би и аз трябваше да изпратя Аний в Сачака. — На лицето му внезапно се появи разсеяно и замислено изражение. Той поклати глава и отново я погледна. — Нещо друго?

— Не. При теб?

— Нищо. Ще изпратя съобщение в болницата, когато узная какво планира Аний. Ще останеш ли за малко тук, в случай че наистина те следят?

— Разбира се. Успях да се отърва от о… както там ги наричате сега.

— Не се и съмнявам — рече той с утешителен тон.

— Съмняваш се в способността ми да се отърва от опашката ми? — Тя скръсти ръце.

— Ни най-малко.

Сония го изгледа с присвити очи. Той я погледна невинно. Зад гърба му Гол отвори една от плочите на стената.

— Идваш ли? — попита той.

Сери се усмихна и се обърна към него. Поклащайки глава, Сония ги гледаше как се изгубват в тъмнината и плочата отново ляга на мястото си. След това седна на стола и зачака да се отдалечат от магазина, преди да тръгне отново към болницата.

С пълен стомах и приятно пламтяща от подправките уста, Денил със задоволство си сипа вино. Хубаво бе да се махне за малко от Дома на Гилдията. Напоследък единствената сачанска къща, която виждаше отвътре, бе домът на Ачати. Той следваше стандартния формат, но вътрешните стени бяха боядисани с по-меки цветове от стандартното блестящо бяло. Килимите и украсата бяха семпли и елегантни. Той предпочиташе меката светлина на фенерите пред магическите светлинни кълба.

Денил не беше виждал любовника-роб на Ачати, Вари, откакто се бяха върнали от търсенето на Лоркин. Нито пък сачаканецът бе отварял дума за интереса си към Денил — поне не пряко. Магьосникът не беше сигурен дали Ачати се е примирил с приятелството им или просто е решил да даде достатъчно време на Денил да свикне с тази мисъл.

«Трябва да призная, че се надявам да не се е отказал, но в същото време фактът, че Ачати разполага с такава власт, е както интересен, така и отрезвяващ Не бива да забравям факта, че той е сачаканец, а аз съм киралиец, а някои продължават да ни смятат за врагове. Приятелството със сачаканец може да бъде прието като полезно, подкрепящо уважението и разбирането между народите ни. Но сачаканският любовник ще породи подозрения в лоялността ми».

— Значи съкровището, което е било откраднато от двореца, е предмет, който служи за съхраняване на магия — каза Ачати със замислено изражение.

Денил вдигна главата си и кимна.

— Кралят ми каза, че нещо е било откраднато преди много години. Помислих си, че ще ти е интересно да разбереш за какво е било използвано.

— Да. — Ачати се усмихна и покрай очите му се появиха бръчици. — Ние не си спомняме какъв е бил този предмет, а само, че е бил откраднат. Ако само си бяхме спомнили, че е бил използван, за да ни контролира — и е бил достатъчно мощен, за да създаде пустошта — едва ли щяхме да се гневим заради кражбата му. Или поне нямаше да се гневим толкова много — додаде той. — Защото все пак хората ти са го използвали, за да създадат пустошта.

— Гневът ви е оправдан. — Денил потръпна при мисълта за безжизнената земя, през която бе преминал по пътя към Арвис. — Често съм се чудел как киралийците са успявали да ви контролират. Доколкото ми е известно, тук е нямало толкова много киралийски магьосници, колкото са били сачаканските. Може би отговорът е заплахата от хранилищния камък.

— Скоро след кражбата на предмета киралийците са върнали земята на народа ми — каза му Ачати.

Денил кимна.

— Винаги сме предполагали, че са го направили, защото са решили, че пустошта е достатъчна защита.

Ачати се намръщи.

— Тя определено отслаби Сачака. Най-плодородните ни земи изчезнаха и изведнъж се оказахме с повече хора, отколкото можехме да изхраним, въпреки големите ни загуби във войната. — Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Кралят ще бъде заинтригуван от онова, което каза по-рано: че в началото е имало някакъв успех в отблъскването на пустошта. Възстановяването на земите ни е голямата ни надежда.

— Това ще е велико постижение.

— Да. — Ачати се намръщи. — Странно, че киралийците нямат спомен за този

хранилищен камък.

— Мога само да предполагам, че всички архиви, където се споменава за него, са били изгубени при унищожаването на Имардин, което според мен се е случило векове по-късно.

— Денил въздъхна. — Всички интересни открития повдигат все нови и нови въпроси. Защо Нарвелан го е откраднал? Защо го е използвал? Едва ли ще разберем някога, тъй като той и онези, които са му се опълчили, не са доживели, за да разкажат историята.

Ачати кимна.

— Бих искал да знам откъде се е взел този хранилищен камък. Дали е бил донесен от Киралия? Дали е направен от хората или от природата? — Той поклати глава. — Сигурен съм, че ти също искаш да го разбереш, както заради Киралия, така и заради книгата ти. Ако подобно оръжие попадне в ръцете на врага, всички ще бъдат изправени пред подобно бедствие.

— За щастие хранилигцните камъни като че ли не се срещат често. Може би дори не съществуват повече.

Двамата мъже поседяла мълчаливо, обмисляйки тази вероятност, след което Ачати отново се усмихна.

— Трябва да призная, че съм силно привлечен от твоите проучвания. От известно време обмислям по какъв начин мога да ти помогна.

— Търговците на книги на пазара ще ми съобщят, ако се появят някакви стари архиви

— каза му Денил. Ачати и без това бе направил достатъчно, като беше убедил останалите ашаки да отворят библиотеките си за посланика на Гилдията, а Денил не искаше новият му приятел и съюзник да изгуби уважението им, като продължи да работи за каузата на низвергнатия чужденец.

— На тях не може да се разчита — каза му Ачати. — Те ще ги продадат на онзи, който плаща най-много. Освен това не е необходимо да чакащ докато някой собственик на имение се отчае до такава степен, че да продаде старите си архиви. А и изобщо не е нужно да ги купуваш. Можем просто да отидем при тях.

Денил погледна мъжа и примигна изненадано.

— Да отидем при тях? Да ги посетим?

— Да. Както ти е известно, именията са задължени да осигуряват храна и постеля на пътуващите ашаки, а като приятел и представител на краля, аз се ползвам с допълнителни привилегии. Ако проявим интерес към старите им архиви, има голяма вероятност те да ни ги покажат. Така няма да е необходимо да купуваш каквото и да било, което може да бъде прието от някои хора като облагодетелстване от нещастието на жертвите на пустошта, създадена от твоя народ.

— Ами… задълженията ти като представител и съветник на краля? Ами моите като

посланик на Гилдията?

Ачати се засмя.

— Кралят има повече от един приятел и съветник, а ти не си точно затрупан с работа. Ако възникне някакъв проблем, сигурен съм, че посланик Тайенд и помощничката ти ще се погрижат за него. — Изведнъж лицето му стана сериозно. — Искам да разбереш колкото се може повече за този хранилищен камък. Ако такива все още съществуват или могат да бъдат направени, това може да доведе до ужасни последствия за държавите ни.

Денил затаи дъх. Ачати беше прав: ако хранилигцните камъни все още съществуваха, те щяха да представляват огромна опасност както за Сачака, така и за Обединените земи. Какво биха направили Изменниците, ако в ръцете им попадне нещо такова? Щяха да се вдигнат на бунт срещу ашаките. Щом завладееха Сачака, дали щяха просто да си останат тук? Нямаше ли да се опитат да разширят границите си?

Жегна го вина и безпокойство. Той не беше казал всичко на Ачати. Най-вече за кристалите, които бяха направени от Унх и Изменниците. Единствените хора, които знаеха това, бяха Лоркин и Разпоредителят Оусън. Оусън се бе съгласил, че е най-добре да запазят тази информация в тайна, защото ако Денил я разкриеше на сачаканците, това можеше да застраши Лоркин.

Той потрепери. «Мога ли по някакъв начин да предупредя сачаканците за уменията на Изменниците, без да създавам впечатлението, че отдавна го знам?». Не смяташе, че би могъл. «Трябва ли да приема помощта на Ачати в търсенето на повече източници за хранилигцния камък?» Ако познанието за такова оръжие наистина съществуваше, то щеше да се намира в Сачака. Рано или късно сачаканците щяха да го открият, стига Денил да не го намереше пръв. Трябваше да се възползва от това, че Ачати желае киралиец да се занимава с търсенето.

«Откъде ли да започна първо?».

Той едва не се усмихна, досещайки се за очевидния отговор.

— Може ли тази обиколка да ни отведе близо до земите на племето Дюна? — попита

той.

— Дюна ли? — Ачати изглеждаше изненадан.

— Да. Нали точно те търгуват със скъпоценни камъни.

Може би ще знаят нещо и за хранилигцните камъни.

Ачати се намръщи.

— Те нямат особено желание да разговарят с нас.

— Доколкото си спомням от последното ни пътуване, сачаканците нямаха особено желание да ги слушат.

Приятелят му сви рамене и присви очи.

— Точно така. Вие двамата с Унх доста си поговорихте. Какво от думите му те накара да си помислиш, че народът му ще ни разкаже какво знае за хранилищните камъни?

Денил внимателно обмисли отговора си.

— Двамата намерихме пещера, върху чиито стени растяха кристали. Той ми каза, че те са безопасни. Знаех какво има предвид, защото и преди, в Елийн, се бях сблъсквал с кристали с магически свойства. Те нямаха нищо общо с хранилищните камъни, разбира се.

Ачати вдигна изненадано вежди.

— Наистина ли? — Когато Денил не отговори, той го погледна развеселено. — Значи Унх е знаел, че могат и да не бъдат безопасни. Смяташ ли, че племето му разполага с хранилигцни камъни?

— Не, но мисля, че може би знаят нещо за тях. Може би само истории и легенди, но в старите приказки често се откриват истини.

Ашаки изгледа Денил и закима с глава.

— Значи Дюна. Ще отидем да посетим пепелищата и се надявам, че чарът и убедителността ти ще имат същото въздействие вър^ тях, както върху Унх. — Той се обърна към роба, който стоеше наблизо. — Донеси рака. Чака ни доста планиране.

Кожата на Денил настръхна от вълнение. «Ново изследователско пътуване! Също, когато Тайенд и аз… — Прилив на вина секна ентусиазма му. — Какво ли ще си помисли той за мен, когато разбере, че тръгвам на приключение с Ачати, точно както направихме двамата, когато се срещнахме за пръв път? Дали ще ревнува? Поне ще му напомни за онова, което вече не ни сближава. Доста неприятен начин да му благодаря за това, че привлече вниманието ми към продавачите на книги на пазара».

— Какво има? — попита Ачати.

Денил осъзна, че се е намръщил.

— Аз… трябва да поискам разрешение от Висшите матове.

— Има ли вероятност да ти откажат?

— Не и ако им представя всичко по начина, по който го направи ти.

Ачати се засмя.

— В такъв случай се постарай да бъдеш добър подражател. Макар и не чак толкова добър. Ако започнеш да звучиш като сачакански ашаки, току-виж побързали да те привикат у дома.

Глава 9

Очакване и предателство

Когато ударите на Даменд пробиха защитната бариера на Пепея, Лилия почувства как вътрешния щит, който поддържаше, отслабва под силата на атаката му и бързо го подхрани с още енергия.

— Много добре — каза Лей, кимайки на Даменд — Третия рунд се печели от Даменд. Следващи са Фродже и Мади.

Двете момичета се намръщиха, станаха и неохотно се приближиха до учителката си. Лилия свали вътрешния щит около Пепея и зачака указания от учителя. Лей беше от народа Ланс, който се гордееше с воинските си умения — както на мъжете, така и на жените. Но въпреки това от тях излизаха много малко магьосници, които не бяха особено силни, така че въпреки мускулестото си тяло и добрата стратегическа подготовка, тя имаше нужда от помощ, за да поддържа безопасни часовете си.

Лей погледна към Лилия.

— Защитавай Мади. Аз ще пазя Фродже.

Лилия сложи ръка на рамото на Мади и се опита да почувства силата ѝ, за да може да създаде вътрешен щит в съзвучие с нея. В противен случай щеше да пречи на ударите, които нанасяше Мади.

Тя не почувства нищо. Мади беше скована и напрегната. Когато погледна към нея, старата ѝ приятелка бързо извърна глава, избягвайки погледа ѝ. Внезапно Лилия усети силата ѝ. Раздразнена, тя издигна бариерата си.

— Не виждам какъв е смисълът — оплака се Фродже. — Знам, че всички магьосници трябва да поддържат воинските си умения, в случай че пак ни нападнат, но и двете изобщо не се представяме добре. По време на битка ще бъдем повече в тежест, отколкото от полза.

Лей се засмя.

— Може да се изненадаш от себе си.

— Едва ли. И без това няма да имаме достатъчно сила за битка. Ще сме я предали цялата на Черните магьосници Сония и Калън.

— Ще разполагате с няколко часа — дори може би половин ден — преди началото на битката, за да възстановите енергията си, така че няма да сте съвсем безсилни. Дори Сония и Калън да бъдат победени, врагът ни може да бъде отслабен от битката с тях. Ще бъде жалко, ако не успеем да го довършим и да се спасим само защото някои от нас са твърде мързеливи, за да поддържат воинските си умения. А сега заемете позиции.

Двете момичета се отдалечиха от входа на Арената. Лей поклати глава и въздъхна.

— Нямаше да са толкова зле, ако се бяха упражнявали — каза тя.

Лилия сви рамене.

— Щяха да се упражняват, ако им харесваше. А щеше да им харесва, ако бяха добри в това, което правят.

Лей погледна към Лилия и се усмихна.

— На теб воинските умения харесват ли ти?

— Не ме бива особено. Така и не разбрах кой удар да използвам и кога.

Учителката кимна.

— Значи нямаш ум на нападател. Но пък си силна и внимаваш. Това те прави добър защитник.

Топло чувство на благодарност изпълни Лилия. «Значи не съм чак толкова зле, но няма и да бъда велик Воин». Почувства се някак облекчена, когато разбра, че решението ѝ да не избира тази дисциплина, е правилно. «Сега трябва просто да избера между Лечителството и Алхимията». Поне разполагаше с цяла година и половина да вземе решение. Наки имаше само половин година и се разкъсваше между Воинските умения и Алхимията. Тя се притесняваше, че ще съжалява за избора си на първата дисциплина, защото, макар да бе любимата ѝ, единственото, което би могла да прави в мирно време, бе да преподава, а тя не смяташе, че от нея ще излезе добър учител.

«От друга страна аз смятам Алхимията за по-интересна, но пък ще бъда по-полезна за останалите като лечителка».

Ако и двете изберяха алхимия, щяха да имат общ предмет през годината, която оставаше на Лилия в Университета. Наки щеше да е завършила магьосница и можеше да се занимава, с каквото ѝ се хареса.

Стомахът ѝ се сви от притеснение. Опасяваше се, че щом Наки завърши, ще ѝ омръзне Лилия да бъде непрекъснато заета с уроци, и ще си намери друга приятелка. «За какви неща си мисля — каза си тя. — Дори не съм сигурна дали и сега Наки иска да прекарва толкова много време с мен. Не знам дали ме обича».

И като че ли за да опровергае тази мисъл, в съзнанието ѝ проблесна спомен как Наки притиска пръст към устните си, навежда се към Лилия в каретата и го притиска към нейните. След като си тръгнаха от казанджийницата, тя я беше оставила пред Гилдията. Лилия не успя да скрие разочарованието си. Тя се беше надявала Наки да я отведе у тях.

— До утре — каза Наки. — Не забравяй, че не трябва по никакъв начин да намекваме, че сме нещо повече от приятелки. Разбираш ли? По никакъв начин. Дори когато си мислиш, че си сама. Точно онзи, който не си забелязала, ще те хване неподготвена.

«Повече от приятелки. Това сигурно означава, че Наки също ме обича».

Внезапен удар по щита привлече вниманието ѝ към Арената и инстинктивно го

подсили.

— Първият рунд се печели от Фродже — обяви Лей. — Начало на втори рунд.

В деня след посещението им в казанджийницата, Наки беше казала на Лилия, че в края на седмицата може да остане у тях. Лилия се опитваше да не мисли за това. Тя си пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху двете момичета, които се биеха на Арената и върху поддържането на щита.

Но сърцето ѝ пърхаше в очакване.

Щом отвори вратата, Лоркин веднага разбра защо Ивар бе говорил за коридора като за тунел. Стените бяха грубо изсечен. Известно време му се струваше, че върви в естествено формирана пукнатина; подът бе неравен, а таванът постепенно се стесняваше в тъмна цепнатина. Предположението му се оказа правилно, когато подът внезапно свърши. Той надникна през ръба на пропастта и изпрати светлинното си кълбо надолу. Пукнатината се спускаше доста под пода, който всъщност представляваше каменни плочи, застопорени между стените. Невъзможно бе да се установи дълбочината на пропастта. Светлината на кълбото му не можеше да проникне през мрака до дъното.

Лоркин потрепери и се обърна към големия отвор, прорязан в скалата, и премина в друг грубо изсечен коридор. Той продължаваше известно време право напред, докато младежът не осъзна, че сигурно се е отдалечил доста от обитаемите пещери на града.

«Надявам се, че технически не съм напуснал града — помисли си той. — Тогава ще съм нарушил забраната. Бих могъл да възразя, че не съм знаел, че канализацията излиза извън града, но мисля, че ако отново ме хванат да обикалям наоколо, този път малцина Изменници ще са склонни да повярват в невинността ми».

Само ако му позволяваха да се вижда с Тивара. Той можеше просто да я посещава в стаите ѝ. Интересно как ли изглеждаха те? Какво ли щяха да му подскажат за нея?

«Понякога ми се струва, че знам твърде малко неща за нея — помисли си той. — Знам само онова, което останалите ми казват и което съм научил по време на пътуването ни от Арвис до Убежището. Хората няма да тръгнат да ми описват как изглеждат стаите ѝ. Сигурен съм, че няма да я обичам по-малко, ако има ужасен вкус за обзавеждането или стаите ѝ са ужасно разхвърляни».

Проходът започна леко да завива. След още неколкостотин стъпки Лоркин забеляза слаба светлина отпред. Той намали силата на светлинното си кълбо дотолкова, че да не се спъва в сумрака и продължи да върви по-тихо.

Когато се приближи до края на тунела, до ушите му стигна шумът от бързо течаща вода. Лоркин надникна навън, но не видя никого наблизо. Когато излезе навън, той се озова на перваз, изсечен покрай стените на огромен естествен подземен тунел. Звукът от течаща вода ставаше все по-силен и придоби пулсиращ ритъм. Той се наведе напред, погледна надолу и видя тясна, но бързо течаща река; над нея се виждаше сграда. Голямо водно колело изтласкваше водата, която излизаше от един страничен тунел, към буйния поток. Тя имаше доста по-тъмен цвят.

«Това е каналът» — осъзна Лоркин.

Въздухът не миришеше толкова силно, колкото се беше опасявал, може би защото се намираше далеч от тъмната вода и колелото. «Щом можете да управлявате този механизъм отдалеч, защо не го правите? Предполагам, че можете да издигнете и магически щит, за да задържите миризмите».

— Лоркин.

Той подскочи стреснато и се огледа, но не видя никого.

— Тук горе!

Лоркин погледна нагоре и видя две жени, който го гледаха от горния перваз, седнали на каменна пейка, изсечена в скалата. Едната беше Тивара, а другата… Той примигна стреснато, осъзнавайки, че това е кралицата. След като се съвзе от изненадата, Лоркин бързо я поздрави, притискайки ръка към гърдите си. Кралицата се усмихна и му махна с ръка. Той се огледа. Не се виждаше стълба.

— Можеш да левитиращ нали? — попита Тивара.

Той кимна. Създаде диск от сила под краката си, издигна се нагоре, докато стигна до ръба на перваза и продължи да се носи във въздуха.

— Нарушавам ли някакъв закон, когато правя това? — попита той кралицата. — Знам, че Тивара не трябва да говори с мен.

— Няма значение — отвърна Зарала и махна с ръка. — Никой няма да види. Всъщност двете тъкмо говорехме за теб.

Той погледна към Тивара, после отново се обърна към кралицата. Забеляза веселия проблясък в очите ѝ и стъпи върху перваза.

— Само хубави работи, надявам се.

— Не ти ли се иска да разбереш? — Зарала се засмя и бръчиците около очите ѝ станаха по-дълбоки. И той отново усети, че я харесва. Зачуди се къде ли е помощничката ѝ. Нима е дошла тук съвсем сама?

— И така, защо си тук? — попита кралицата. Тя потупа с ръка мястото до себе си.

Той погледна към Тивара и седна.

— За да благодаря на Тивара за услугата, която ми направи.

— Така ли? Каква услуга?

— Посъветва ме по един личен въпрос.

Зарала повдигна вежди и погледна към Тивара. Младата жена отвърна на погледа ѝ предизвикателно. Кралицата се усмихна още по-широко и тя се обърна към Лоркин.

— Това да не би да има нещо общо със състоянието, в което се намираше приятелят ти Ивар преди няколко дни?

Той се намръщи.

— Трябва да ви кажа, че мнението ми за Изменниците се промени, когато научих, че за това няма да има наказание.

Кралицата го погледна сериозно.

— Никой не го е карал насила да го прави.

— Но със сигурност довеждането до подобно изтощение е опасно.

— Да, това е проява на небрежност.

— Или е умишлено?

Тя го погледна строго.

— Внимавайте какви обвинения отправяте, лорд Лоркин. Добре ще е да имате доказателства при подобни твърдения.

— Сигурен съм, че Ивар е бил единственият свидетел и той едва ли ще сътрудничи. Очевидно смята, че единственият начин да бъде с жена е да бъде унижаван и нараняван. — Лоркин погледна към Зарала, умишлено търсейки погледа ѝ.

Тя кимна.

— Начинът ни на живот си има своите недостатъци. Може да не сме справедливи и равноправни във всичко, но сме много по-близо до този идеал от всяко друго общество.

— Поне имаме идеал за равноправие — додаде Тивара. — Голяма част от желанието за промяна идва от това, че сме единственият народ, управляван от жени. Ако не живеем в изолация, накрая ще свършим като всички останали.

— Но не можем да останем завинаги така — продължи Зарала с тъжно лице. — Теренът ни е ограничен. Обработваемата земя е ограничена. — Тя погледна към канализацията. — Дори това си има своите ограничения. Предшествениците ни са изсекли тунели и са променили посоката на реките, за да отнасят отпадъчния органичен материал от другата страна на планината. Ако им позволим да се стичат в сачаканските водни пътища, ашаките може да забележат и да ги проследят до източника им. Но ако продължим да увеличаваме броя си, дори елийнските реки няма да са достатъчно големи, за да скрият отпадъците ни, и те ще започнат да се чудят откъде идва всичко това.

— Някои искат да ограничат броя на децата — каза Тивара и го погледна. — Дори

искат да забранят на немагьосниците да имат деца.

Кралицата въздъхна.

— Те не разбират, че подобни мерки няма да постигнат нищо. Промяната е неизбежна. По-добре да се променим, отколкото да позволим ужасните последствия от небрежността ни да диктуват бъдещето ни. — Тя го погледна и се усмихна. — Както е направил твоят народ.

Лоркин я погледна, чудейки се за какво говори. Приемането на ученици извън Домовете? Или — внезапно се разтревожи той — ограниченото приемане на черната магия?

«Не знаех, че са наясно с това…»

— А вие какви промени бихте направили? — попита той, променяйки темата.

Тя се усмихна.

— О, това ще трябва сам да разбереш — Тя се плесна по коленете и ги погледна. — И така, време е да тръгвам и да ви оставя насаме.

Когато започна да се изправя, Тивара пъхна ръка под мишницата ѝ. Лоркин бързо направи същото от другата страна. Щом се изправи, Зарала се поколеба, и пристъпи напред. Внезапно тя се издигна във въздуха и се отдалечи от тях. Лоркин видя блещукащия въздух под краката ѝ и се усмихна.

«Ето как се е изкачила дотук».

— Не се разсейвай много, Тивара — извика кралицата през рамо. След това изчезна в тунела, чиито стени за миг бяха осветени от светлинното ѝ кълбо.

Тивара седна на пейката и Лоркин се настани до нея.

— И така… Калия ли те пусна или успя да се измъкнеш? — попита тя.

Той сви рамене.

— Нещата се поуспокоиха, затова започнах да я тормозя с въпроси за лекарствата, които прави.

Тя се усмихна.

— Това би свършило работа. Защо дойде тук?

— За да ти благодаря.

— За предупреждението? Не каза ли, че нямаш намерение да влизаш в ничие легло?

— Точно така.

Тя го изгледа замислено, отвори уста да каже нещо, но отново я затвори.

— Освен ако ти не ми кажеш— додаде той.

Тивара повдигна вежди и устните ѝ се разтеглиха в лека усмивка, но след това тя отмести поглед към канала. Това едва ли можеше да се нарече романтично, затова той реши да смени темата.

— Значи… ти въртиш колелото с магия?

— Точно така.

— След време сигурно омръзва.

— Успокоява ме. — Тя отмести поглед и въздъхна. — Понякога твърде много.

— Искаш ли да остана да ти правя компания?

Тя се усмихна.

— Ако имаш време. Не искам да отвличам вниманието ти от лечебницата.

Той поклати глава.

— Калия каза, че съм свободен за няколко часа.

Тивара изсумтя грубо.

— Тя не е единствената, която знае рецептите за лекарствата. Глупаво ще е да имаме само един човек, който да е наясно с това.

— Така е. — Лоркин сви рамене. — Но предполагам, че щом аз не искам да разкрия лечителските тайни на Гилдията, защо тя да споделя нейните? А и така имах малко свободно време да дойда и да те видя. Макар да не ми е разрешено.

Тя се усмихна.

— Ако ни открият, ще твърдим, че само ти си говорил, а аз не съм обелила ни дума.

— Може. Или че ако си казала нещо, аз не съм те чул. Сигурна ли си, че всички ще разберат какво сме имали предвид или ще предположат, че просто се държа като типичен мъж?

Тя се засмя.

— Не мога да го твърдя със сигурност, но мисля, че все някога ще успеем да им го внушим.

— Довечера може и да завали сняг — каза Ротан. Сония го погледна и се намръщи.

Първият сняг за годината. Когато го видя, винаги се сещам за Прочистването,

въпреки че оттогава минаха толкова много години.

Той кимна.

— Аз също.

— Знаеш ли, че има възрастни, които никога не са го преживявали?

— И никога няма да узнаят колко ужасно е било — което е добре.

— Да. Искаш децата ти да смятат добрия си живот за нещо нормално, но същевременно се надяваш да не го приемат за даденост, за да не се случи така, че от незнание да се върнат към лошото минало.

— Подобни тревоги ни превръщат в скучни стари мъже и жени — каза Ротан и въздъхна.

Сония го погледна с присвити очи.

— Кой кого нарича стар?

Той се засмя и не отвърна нищо. Сония му се усмихна и погледна към сградата на Университета. Кога за последно бе обръщала внимание на красивата фасада, от която някога ѝ спираше дъхът? «Аз също съм започнала да приемам красивите неща за даденост».

— Ето ги, идват — промърмори Ротан.

Сония се обърна и видя, че портите на Гилдията се отварят. Зад тях чакаше една карета. Скоро пътят ѝ бе разчистен и конете се раздвижиха, дърпайки колата по пътя към стълбището на Университета.

Кочияшът опъна юздите. Каретата се залюля и спря, вратата ѝ се отвори и навън се подаде една позната фигура, която им се ухили.

— Колко мило, че ме чакате тук — каза Дориен. Той слезе по стълбичката, след което се обърна и пое облечената в ръкавица ръка, която се подаде през вратата. След нея се показа ръкав и една женска глава. Тя погледна към тях, първо към Сония, после към Ротан.

Когато Алина позна бащата на мъжа си, тя леко се усмихна. После отново погледна към Сония и бръчката между веждите ѝ стана още по-дълбока. След това огледа мантията ѝ и лицето ѝ придоби сериозно изражение.

Дориен ѝ помогна да слезе на земята, след което направи същото и за двете си дъщери. По-възрастната, Тилия, се появи първа. Сония отбеляза, че тя приличаше на майка си. Илара, по-малката, отказа протегнатата ръка на баща си и пъргаво слезе по стълбичката. «А тази прилича на Дориен» — помисли си Сония.

Последваха поздравления и запознанства. Сония се изненада, че Алина не отвърна на поздрава ѝ, а започна да се оглежда за дъщерите си. След като се увери, че и двете са тук, тя хвана Дориен за ръката и погледна Сония с почти предизвикателно изражение.

«Чудя се какво ли правя грешно — помисли си Сония. — Или може би в мен има нещо, което тя намира за смущаващо. — Тя потисна желанието си да се изсмее горчиво. — Ами да, това е черната мантия и магията, която представлява».

Или може би Дориен бе разказал на Алина, че някога между него и Сония се бе появило нещо. Че бяха се целунали веднъж.

«Едва ли. Може да е споменал за кратките ни срещи, но нищо повече. Достатъчно е умен, за да знае, че един мъж не измъчва жената, която обича, с подробности от връзките, които е имал преди нея». Тя си спомни собствената си ревност, когато Акарин ѝ бе разказал за робинята, която бе обичал. Макар да знаеше, че момичето отдавна е умряло, тя не можа да не се почувства засегната.

— Черна магьоснице Сония! — разнесе се нечий глас.

Тя се обърна и видя един куриер, който бързаше към нея.

— Да? — отвърна тя.

— Пристигна… съобщение… Болницата в Северния квартал — каза мъжът задъхано. — Дойдох веднага… пеша, без да се бавя. — Той се приближи до нея и ѝ подаде сгънат лист хартия.

— Благодаря — отвърна тя и разгъна листа. — «Среща с предателя при дървото пачи след един час». — Бихте ли ми подготвили карета колкото се може по-бързо?

Куриерът се поклони и бързо се отдалечи.

— Какво има? — попита Дориен.

Тя погледна към него, семейството му и Ротан.

— Съжалявам, но няма да мога да се присъединя към вас за вечеря.

Дориен пристъпи към нея, принуждавайки Алина да пусне ръката му. Жената се намръщи.

— Свързано ли е с търсенето? Мога ли да помогна?

Сония се усмихна накриво.

— Ще има достатъчно възможности да ми помагащ Дориен. Тази вечер просто имам среща с приятел. Ти иди да хапнеш и да се настаните.

— От Сери ли е? — В очите на Дориен гореше интерес. В алините тлееха гняв и безпокойство. Очите на момичетата бяха изпълнени с любопитство.

Сония поклати раздразнено глава.

— Все едно очакваш да ти го кажа тук, пред Университета. По-добре се научи да бъдеш малко по-прикрит, ако искаш да си ми полезен.

Той се усмихна на подигравателния ѝ тон.

— Много добре, ще те остава да се забавляваш сама тази вечер. Но следващия път да не си помислила да ме изоставяш

Откъм конюшните се разнесе тропот на копита и поскръцване на карета. Сония се запъти натам.

— Ще се видим утре — подхвърли тя през рамо.

Щом забеляза, че Сония бърза към него, кочияшът подкара каретата и я спря точно до нея. Тя му каза къде да я откара и скочи вътре. По време на пътуването си тя се замисли за зле прикритата враждебност на Алина. «Въобразявам ли си? Тя поклати глава. — Едва ли. Направила ли съм нещо, за да я предизвикам? Не, ако усмивките и приветствията не са считани за нещо грубо в селото на Дориен, в което се съмнявам. А и Дориен щеше да ни предупреди, ако имаше нещо такова».

Алина беше посещавала Гилдията няколко пъти досега. Първия път бе срамежлива млада жена, която не сваляше поглед от Дориен и сигурно дори не беше забелязала Сония. Следващия път бе заета с бебето и с малкото си дете и Сония не я видя нито веднъж. При следващото им посещение Сония бе твърде заета в болницата с лекуването на сезонните трески, че дори не се видя с тях.

«Е, Дориен е решен да остане, докато Тилия не бъде приета в Университета, така че разполагам с шест месеца да разбера както притеснява Алина — миналите връзки или черната магия — и да я уверя, че няма за какво да се тревожи».

Каретата забави ход и зави към входа на болницата. Сония изскочи навън и забърза към сградата, поздравявайки лечителите и помощниците. Лечителката Никея, водач на лечителите, които бяха помогнали на Сония да залови Лорандра, я поведе към склада.

— Ще останете или ще излизате? — попита Никея.

— Ще излизам — отвърна Сония. — Но няма да се преобличам — додаде тя, когато младата жена се запъти към сандъка, в който държаха облеклата ѝ на болнична работничка. — Само ми дай нещо обикновено да се наметна.

Никея кимна и се запъти към тъмната задна част на стаята. Върна се след малко, носейки дреха с дълги ръкави.

— Ето — рече тя. — Наметалата вече се смятат за доста старомодни на улицата. Тези са по-популярни.

Дрехата представляваше палто от изненадващо лек материал. Сония го облече. Макар до гърдите да имаше нормална кройка, надолу се разкрояваше като пола. Подгъвът му докосваше пода.

— Малко мие дълго.

— Така ги носят. Закопчава се само до бедрата, а предницата се разтваря, докато вървите. Хората ще видят мантията, но ще предположат, че е пола.

Сония сви рамене.

— Не искам да ме разпознаят, докато не застана пред тях.

— Тогава това е най-подходящо. — Никея се усмихна и огледа коридора, за да провери дали се виждат само лечители, и махна с ръка на Сония, че може да излезе.

Скоро Сония вървеше през Северния квартал. Тя забави крачка. Дървото пачи не беше далеч, а тя не искаше да пристигне твърде рано. Когато стигна на една пресечка от мястото, един от доверените хора на Сери изскочи от една ниша и ѝ тикна някаква кошница в лицето.

— Сигналът е отдръпване на паравана на горния прозорец — каза мъжът, който извади от кошницата яркожълто шишенце и го поднесе под носа ѝ. Сладникава миризма подразни обонянието ѝ.

— А след това? — попита тя, отблъсквайки с ръка парфюма.

— Влизаш вътре. Тръгваш по левите стълби към третия етаж. Последната врата вдясно.

— Той прибра шишенцето и бързо извади друго, този път в бледолилаво. Връхлетя я мускусен мирис. Тя потрепна.

— Лявото стълбище. Третият етаж. Последната вдясно — повтори тя.

— Правилно. Тези ги продава жена ми. Някои прави сама; други ги купува от пазарите.

— Третото шишенце беше черно. Съдържанието му миришеше на дървесна кора и пръст, което бе изненадващо приятно.

— Този ти хареса — каза той, повдигайки вежди.

— Да, но не мога да си представя, че ще си сложа от него.

— Слагаш ли си често парфюми?

— Всъщност… никога.

— Добре, опитай този — той е нов.

Следващото шишенце беше тъмносиньо и тумбесто. Ароматът беше свеж и лек, напомняше ѝ за морски бриз — но без мириса на риба или гнили водорасли — или на свежата миризма на въздуха след буря.

— Това е… интересно.

— Не е нужно си слагаш от него — каза ѝ той. — Достатъчно е да капнеш няколко капки върху парче плат и да го оставиш да ароматизира стаята.

Сония се улови, че бърка за кесията си с пари.

— Колко струва?

Той каза цената. Тя не си направи труда да се пазари, защото вниманието ѝ бе привлечено от движение в прозореца, който ѝ беше посочил — параванът леко се отмести. Мъжът ѝ подаде шишенцето, усмихна се и сипейки благодарности, отстъпи назад. Тя му кимна, после тръгна бързо към пивницата, пъхвайки шишенцето в един от вътрешните джобове на обемното палто.

Когато влезе, неколцина редовни клиенти се обърнаха към нея и очевидно отбелязаха, че тя не е от обичайните посетители. Сония тръгна към тясната дървена стълба, прилепена до лявата стена на стаята. Тя беше стръмна и магьосницата скоро стигна до третия етаж. В коридора стояха двама мъже, които я изгледаха подозрително. Вратата на последната стая беше отворена широко и от вътре се чуваха гласове. Единият беше на Сери и звучеше гневно.

Какъвто и скандал да си бяха уговорили Сери и Аний, той се случваше в момента.

Двамата мъже пристъпиха напред и ѝ препречиха пътя. Тя ги отблъсна встрани с магия. Щом осъзнаха, че са се сблъскали с магическа сила, те отстъпиха бързо назад. Единият извика някакво предупреждение.

През вратата надникна някакъв мъж и я видя. Секунда по-късно от стаята излетяха трима души и се затичаха към стълбището в другия край на коридора. Сония забеляза сред тях Аний. Тя осъзна, че може би е пристигнала твърде бързо, за да попречи на атаката срещу Сери, отиде бързо до вратата и надникна в стаята.

Сери и Гол стояха в дъното на стаята с ножове в ръце, но усмихнати и без наранявания. Тя въздъхна облекчено.

— Като че ли пристигнах точно навреме — каза тя, влезе вътре и затвори вратата.

Сери се усмихна.

— Не можеше да е по-добре — каза той. — Благодаря.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна тя. — И така, тук ли смятате да останете, или ще се покриете някъде?

Сери погледна към Гол, който изглеждаше леко пребледнял.

— Мисля, че е по-добре да се махнем оттук. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Искам ли? — отвърна му тя с въпрос.

Сери се ухили.

— Не се притеснявай. Няма да те отведа на място, където да не искаш да те виждат. — Той потупа с крак по пода и зад гърба му се отвори капак в пода.

«Естествено, че ще си е подготвил път за бягство, макар че ако не се бях появила, едва ли щеше да има възможност да го използва».

Сери пристъпи към капака, спря се и я изгледа преценяващо.

— Между другото — рече той, — хубаво палто.

Глава 10

Споделени тайни

Нещо сграбчи Лоркин за рамото и го разтърси. Той отвори очи и се озова пред ухиления

Ивар.

— Какво? — попита той, прогонвайки тежката, досадна умора.

— Какво се е случило?

— Нищо — увери го Ивар. — Но ако не станеш скоро, ще закъснееш.

Лоркин седна и примигвайки, огледа празните легла наоколо. Щом повечето мъже бяха станали и излезли, значи вече беше закъснял. Той простена, разтърка лицето си и стана.

— Ще ми се Изменниците да имаха уреди за измерване на времето — оплака се той. — Как да се събудя навреме, когато нямате сигнални гонгове?

— Някои от жените имат. Но тук… как да ги нагласим? — рече Ивар, свивайки рамене. — Всички лягаме да спим и ставаме по различно време.

Лоркин въздъхна, съблече спалното си бельо и облече обикновени панталони и риза, които най му допадаха от всички дрехи на Изменниците. Ивар донесе една чиния с хляб, намазан със слой плодов крем, който бе толкова дебел, че сигурно бе нарушил наредбата за зимния порцион. Лоркин я изяде бързо, казвайки си, че го прави само за да стигне по-скоро в лечебницата, а не за да скрие доказателствата за разхищението на Ивар.

— Снощи Лиота говори с мен — каза Ивар, дъвчейки.

Лоркин се спря и се обърна към приятеля си. Мъжът гледаше с копнеж.

— Каза, че прекараната с мен нощ ѝ е харесала — продължи Ивар, усмихвайки се леко. Лоркин бързо сдъвка залъка си, преглътна го и се вторачи в приятеля си.

— Сигурно е така.

Ивар го погледна и сви рамене. Усмивката му се стопи.

— О, знам, че със сигурност е харесала магическата и политическата си награда, но има вероятност да е харесала и други неща.

— Изкушаваш ли се да разбереш дали е така? — попита Лоркин.

Ивар поклати глава.

— Поне докато не почувствам, че цената си струва — добави той и отново отхапа от хляба.

— Ще ѝ се довериш отново? — Лоркин не можеше да скрие недоверието в гласа си.

— И първия път не ѝ се доверих— отвърна Ивар, дъвчейки. Той замълча, докато не преглътна хапката. — Знаех какво може да се случи. Имаше хора, които смятаха, че ще бъда наказан заради това, че те отведох в пещерите. Ако не го направеха така, щяха да намерят друг начин. — Той се ухили. — Така поне успях поне малко да се позабавлявам. Лиота може да е използвачка, но има страхотно тяло.

Лоркин погледна приятеля си, без да знае какво да отвърне на това. «Трудно бих могъл да кажа: Ивар, ти изобщо не си толкова глупав, за колкото те мислех. Нито пък ще му хареса, ако го нарека също толкова безскрупулен, колкото и жените. Но той не е нито толкова безсилен, нито такъв невежа, какъвто изглежда. Всъщност може би е планирал това отпреди посещението ни на пещерите на камъкотворците».

— И ако случайно ѝ е харесало повече, отколкото отнемането на магията и наказанието ми, то тогава ще се върне за още — добави Ивар със замечтан поглед.

«А може би просто така си мисли — поправи се Лоркин. — Но и това заслужава възхищение. Като че ли е способен да открива плюсовете във всяка една ситуация».

— По-добре ти, отколкото аз — каза той. После отърси трохите от дрехите си и се протегна. — Не че имам време за това. Отивам да се измия, а после на работа.

Ивар се намръщи.

— Чувам, че нещата там изобщо не са добре.

Лоркин кимна.

— Изглеждаше като че ли броят на заболелите от треска пациенти намалява, но след това ни връхлетяха два пъти повече болни, а някои от тях са много по-зле от преди.

— Така се случва всяка година.

— Същото каза и Калия. Но аз не вярвам на всяка нейна дума, в случай че отново се опита да ме измами.

— Много добре — отвърна Ивар и лапна последното си залче. Лоркин тръгна към вратата, а той промърмори едно приглушено довиждане.

Градът изглеждаше по-тихо от обичайното. Лоркин се запъти към умивалните, а след това пое към лечебницата. По коридорите и зад затворените врати отекваше кашлица. Едва когато стигна до лечебницата, той осъзна какво не бе чул по пътя за насам: постоянното жужене на гласове из града. Когато най-накрая го долови, то идваше откъм лечебницата — от опашката чакащи пациенти, която продължаваше по коридора пред вратата на стаята.

Някои го видяха и се намръщиха. Други го зяпаха. Трети го гледаха пресметливо.

«Калия сигурно е обявила пред всички, че закъснявам». Но все пак не беше закъснял чак толкова.

Той се бе изкъпал набързо, с надеждата, че нямаше да дразни чак толкова околните. «Само да можеше една хубава баня да направи Калия не чак толкова дразнеща».

Когато влезе в стаята, сърцето му се сви при вида и миризмата на толкова много болни хора. Калия го видя и веднага тръгна към него. Той се приготви за караница, но вместо това тя го хвана за лакътя и го поведе към млада двойка, която се въртеше около шестгодишно момиченце.

— Прегледай я — каза тя. — После ела и ми кажи мнението си.

Той погледна родителите и сърцето го заболя. Двамата го гледаха с тъмни, отчаяни очи и не казаха нищо. Лоркин се обърна към момичето и видя, че то е бледо и дишането му е учестено, а кашлицата му беше слаба, защото дробовете му се задъхваха. Още преди да я докосне със сетивата си той знаеше, че детето е по-болно, отколкото би трябвало. Ледената треска отнасяше по няколко Избраници всяка година. Най-вероятните жертви бяха старите и младите, и онези, които бяха отслабени от други болести. Освен това знаеше, че един ден ще се изправи пред това. Калия също го знаеше. Той вече беше решил как да постъпи. Но нямаше да го направи сега. Не и докато всички го наблюдаваха толкова внимателно.

Освен това осъзна, че ще го направи едва след като се посъветва с Тивара дали е разбрал правилно какви биха могли да са последствията.

Когато робите в Дома на гилдията започнаха да сервират вечерята, Денил с изненада чу гласа на Тайенд в коридора.

— Тогава ще се присъединя към него — каза той. Миг по-късно се появи на прага на стаята на Денил. — Би ли желал компания за вечеря?

Денил кимна и посочи съседния стол. Беше се притеснявал, че двамата с Тайенд щяха да се карат или да спорят, но досега не се беше случило нищо такова и двамата просто изпълняваха ролите си без никакви конфликти. И тъй като Тайенд беше често навън, посещавайки различни сачаканци, логично бе Денил да се възползва от това и да навакса с посланическите си задължения.

— Тази вечер няма ли някое парти?

Тайенд седна и поклати глава.

— Помолих Ачати за един почивен ден. Изненадан съм, че вместо това не е поканил

теб.

Денил поклати глава.

— Сигурен съм, че не може непрекъснато да се занимава само с нас, посланиците. Ти се разбираш много добре със сачаканците.

В стаята влезе бързо един роб, който носеше прибори и чиния за Тайенд. Той започна да си сипва от блюдата с храна.

— Нали? По всичко личи, че е така. Или греша? Според ашаки Ачати ти също си бил много популярен след пристигането ти. Може би с времето и аз ще изпадна в немилост.

— Ти нямаш помощник или някой друг, когото да отвлекат.

— Така е. Макар че не бих отказал помощник — за предпочитане такъв, който никой няма да иска да отвлича. — Тайенд се намръщи. — Ще ми се да разбера каква е ситуацията тук, преди да замеся и някой друг. Дали е безопасно. Как стоят нещата. — Той си сипа от пикантното месо и сложи малко задушени зеленчуци, преди да освободи робите с махване на ръка.

— Подозирам, че ще са нужни няколко години, за да се разбере как точно стоят нещата

тук.

Тайенд се усмихна накриво.

— И така да е, мисля, че подразбрах това-онова — рече той. — Искаш ли да ти казвам какво съм открил, а ти ще ми казваш дали съм прав? — Тайенд лайна един залък, задъвка и погледна очаквателно към Денил.

Той сви рамене.

— Давай.

Тайенд преглътна, отпи от чашата си с вода и се прокашля.

— Разбрах, че двамата с теб вече не сме двойка.

Изненадата бе последвана от вина. Денил се насили да го погледне в очите. Тайенд не трепна.

— Като че ли не — отвърна Денил. «Прозвуча доста неуверено» — помисли си той.

— Разбрах го, щом ме настани в стаята за гости — додаде Тайенд. — И не ми казвай, че ще избухне скандал, ако спя в леглото ти. Тези сачаканци са знаели за нас още преди да пристигнеш тук. — Той опразни половината си чиния.

Денил се закашля възмутено.

— Това не означава, че одобряват — което е достатъчно да поискат смяната ни или да откажат да търгуват с нас.

— И без това няма никакви сделки. Ние нямаме никаква работа тук. Сачака няма нужда да търгува с нашите страни. Приемането ни тук е жест на добра воля, нищо повече. За сачаканците ние сме просто една новост, развлечение. Предполагам, че на теб ти е било необходимо повече време да го разбереш. — Тайенд махна презрително с ръка. — Освен това разбрах, че Ачати е момък и доста те харесва. — Той присви очи. — Все още не съм разбрал дали и ти го харесваш.

Денил отново усети, че лицето му пламва, но този път не от вина.

— Ачати мие приятел — каза той.

— _Единственият_ ти приятел сред сачаканците — продължи Тайенд, насочвайки ножа си към Денил, за да подчертае думите си. — Няма да можеш да го мотаеш дълго време. Какво ще правиш, когато му омръзне да чака? Не ми изглежда като човек, който бих искал да ядосам.

Денил отвори уста да възрази, но после ги затвори.

— Веднъж каза същото и за мен — рече най-накрая той.

Тайенд се усмихна.

— След като те опознах, се оказа не чак толкова страшен. Понякога дори си малко жалък, винаги се притесняваш какво си мислят хората, заравяш се в изследванията си, за да се чувстваш полезен.

— Това е важно проучване! — възрази Денил.

— О. Да. Много важно. По-важно от мен.

— Навремето ти също се интересуваше от него. Но щом нещата се промениха от скитане насам-натам в усилена работа, изведнъж вече не представляваше интерес за теб.

Погледът на Тайенд проблесна гневно, но той се поколеба и извърна очи.

— Сигурно е изглеждало така. Просто смятах, че повече няма с какво да помогна. Винаги ти се занимаваше с писането. Щом напуснах Голямата библиотека, аз се превърнах в жалко подобие на учен.

При тези му думи раздразнението на Денил се стопи.

— Никога не си бил жалко подобие на учен — каза му той. — Ако знаех, че проучването все още те интересува, щях да намеря начин да те включа в него.

Тайенд го погледна и се намръщи.

— А аз смятах, че предпочиташ да ме държиш настрани. И пристигането ти в Сачака без мен го потвърди.

— Беше… Смятах, че за теб ще е опасно тук.

— Определено ме накара да се притеснявам. Когато моят крал прие предложението ми да стана първият Посланик на Елийн в Сачака, аз бях сигурен, че се захващам с нещо далеч по-опасно от това, което се оказва досега.

— Как успя да го убедиш?

— Не съм се опитвал. Други го направиха. — Тайенд сви рамене. — Изглежда, след като Киралия го направи, всички решиха, че това е страхотна идея, но никой не бе достатъчно глупав да го предложи, за да не би случайно да получи поста.

— Кой те подкрепи? — попита Денил най-вече от любопитство.

Тайенд се усмихна.

— Обещах да не казвам. — Той погледна към чинията си. — Да ядем, иначе храната ще изстине.

Денил тихо изсумтя.

— Елийнците и тяхната заплетена политика.

— В която сме много добри — и се оказа от полза тук. Може да се окаже, че ще успея да спася дори теб от забъркване в неприятности.

Денил се зае с вечерята си, обмисляйки думите на бившия си любовник.

— Значи измина целия този път, само за да видиш какво съм намислил?

Тайенд отново присви очи. Той не отговори веднага, а продължи да дъвче замислено.

— Не — отвърна той с равен глас. — Когато замина, ти ме накара да осъзная, че съм отегчен. Оказа се прав: целта прави живота по-интересен.

— И целта е?

Тайенд продължаваше да дъвче.

«Да стане първият Елийнски посланик в Сачака» — отговори си Денил. Трябваше да признае, че бе впечатлен от смелостта на Тайенд, а превзетият мъж бе идеален за този пост. Наистина имаше усет за политиката — дори често да бе склонен да пренебрегва социалните табута и традиции — и много добре усещаше хората.

«Надявам се само, това да не се отнася до Ачати».

Вечерите с Наки и баща ѝ винаги бяха изпълнени с продължително мълчание. Лорд Лейдън винаги питаше как върви училището и отговорите на Наки винаги бяха учтиви, но кратки. Освен това баща ѝ питаше за семейството на Лилия, но тя не го виждаше често, така че нямаше какво толкова да му каже, а и той като че ли не се интересуваше особено от отговорите ѝ.

Този път ѝ се струваше, че вечерята продължава с часове по-дълго от обичайното и търпението ѝ започваше да се изчерпва. Дори отличната храна не можеше да компенсира скуката. Лилия не бе сигурна дали дните, прекарани в очакване, бяха причина за нетърпеливостта ѝ да остане насаме с Наки или просто ѝ влияеше настроението на приятелката ѝ.

Тя определено се държеше странно. Отговорите ѝ на въпросите на баща ѝ бяха по-кратки от обичайното — и звучаха почти като изръмжаване. В един момент тя го попита за някого и той потрепна, намръщи се неодобрително и смени темата. С Лилия обаче тя се държеше подчертано приятелски, навеждаше се към нея и я потупваше по крака, намигаше ѝ или правеше забавни физиономии. Лилия изпита облекчение, когато вечерята най-после приключи.

Както обикновено, Наки я поведе към спалнята си. Веднага щом затвори вратата, тя закрачи напред-назад и изля тирада от проклятия, каквито Лилия бе чувала при едно от посещенията си на кейовете като дете.

— Какво има? — попита тя.

Наки въздъхна и се обърна към нея.

— Не мога да ти разкажа подробностите. Достатъчно е да знаещ че той научи за един мой малък страничен проект, и за да ме накаже, той взе нещо — не, _открадна_ нещо — от мен. — Тя стисна юмруци, тръгна към леглото и седна на ръба му. Когато погледна към Лилия, на лицето ѝ се изписа отчаяние. — Знаеш ли, че той ми дава пари само колкото да плащам за нужното в Университета? Ако искам да се забавлявам, трябва да намеря друг начин да си плащам. А сега го нямам.

«Казанджийницата. Виното, което вмъква в Гилдията. Винаги тя е плащала за това. Аз не съм давала нищо». Жегна я вина. Лилия се приближи до леглото и седна до приятелката си.

— Ами джобните, които ни дават в Гилдията?

Наки се намръщи.

— Ти получаваш джобни; аз не. Тъй като съм от Домовете, аз не получавам нищо. Семейството трябва да ми плаща издръжка.

— Винаги ти плащаш за всичко — започна Лилия. — Аз трябва…

— Не! — Тръсна глава. — Недей да предлагаш да плащаш за малките ми глезотии.

— _Нашите_ глезотии — поправи я Лилия. — Поне ми позволи да плащам, докато… не намериш начин да спечелиш пари. Ще е хубаво да мога известно време да те поглезя.

Наки погледна изненадано Лилия и устните ѝ се разтеглиха в широка усмивка.

— О, Лилия. Толкова си добра. — Тя протегна ръце и я прегърна.

Лилия отвърна на прегръдката, чувствайки се ужасно щастлива. Когато Наки започна да се отдръпва, тя я пусна, но другото момиче не отстъпи. Лилия я погледна и видя замисленото ѝ, напрегнато лице.

После Наки се наведе напред и я целуна. В съзнанието на Лилия се втурнаха отново всички надежди и мисли, които останалите ученици не одобряваха и сърцето ѝ заби ускорено. Тя отвърна на целувката, без да се осмели да помисли какво следва, за да не развали момента.

Накрая Наки прекъсна целувката. Очите ѝ бяха тъмни, а по лицето ѝ не можеше да се разчете нищо. Лилия искаше да ѝ каже, че я обича, но се поколеба, уплашена, че може да греши и това да отблъсне Наки.

Внезапно приятелката ѝ се ухили и скочи от леглото.

— Хайде да отидем в библиотеката — каза тя. — Там имам скрит малко роет.

«Не можем ли да направим нищо без роет»? Лилия потисна тази мисъл и се изправи.

— Добре…

Докато вървяха към библиотеката, Наки се оживяваше все повече, движенията ѝ бяха трескави и възбудени. Щом запали мангала, тя накара Лилия да вдъхне дълбоко пушека. Момичетата се настаниха в две големи кресла.

— Баща ти няма ли да дойде тук? — попита Лилия, преди опиатът да я накара да забрави за всички тревоги.

— Той ще легне да спи — отвърна Наки. — Преди да пристигнеш се оплакваше колко дълъг бил денят и колко е изморен.

Двете поседяха известно време, наслаждавайки се на роета, после Наки стана и отиде до покритата със стъкло маса. Надвеси се над нея, взирайки се в съдържанието ѝ, после рязко се изправи и я отвори. Бръкна вътре и извади нещо, а когато тръгна обратно към креслата, Лилия видя, че носи книгата, която ѝ беше показала предишния път. Онази, в която се обясняваше как се използва черната магия.

В гърдите на Лилия се зароди леко безпокойство, но всъщност я мързеше дори да се намръщи. Наки се отпусна с въздишка в креслото си. После повдигна книгата и я погледна замислено. Отвори я и внимателно разгърна страниците ѝ.

— Сигурно мога да цитирам цели глави от нея.

— Колко често си я разглеждала? — попита Лилия.

— Повече, отколкото мога да си спомня — сви рамене Наки. — Баща ми трябва да е разбрал, че ако ми забрани да правя нещо, аз го приемам като предизвикателство.

— Чела ли си я цялата?

Наки погледна Лилия и се усмихна.

— Разбира се. Книгата не е голяма.

— Значи си прочела и частта за…

Наки се ухили още по-широко.

— Частта за черната магия. Да. Прочетох я. — Тя наведе поглед. — Невероятно подробна е. Често съм се чудила дали бих могла да я направя, ако използвам инструкциите.

— Но черната магия не може да се научи от книга — напомни ѝ Лилия. — Познанието трябва да се прехвърли направо в ума.

— Така е. Зачудих се защо тогава са си правили труда да го записват. — Наки прелисти страниците и подаде отворената книга на Лилия. — Ти какво мислиш?

Въпреки роета Лилия се поколеба. Дори четенето на книги за черната магия беше забранено.

— Прочети я — каза Наки. — Винаги съм искала да я покажа на някого и да попитам за неговото мнение, но никога не съм имала на кого да се доверя.

Сърцето на Лилия запя. Момичето се усмихна на Наки и взе книгата. «Тя ми се доверява. Смята, че мнението ми означава нещо». Лилия наведе поглед към отворената страница и зачете.

С>

«… начините, по които тялото постига това, не толкова се разбират, колкото могат да се почувстват. Това се отнася и до висшата магия. В началото на обучението чиракът трябва да разбере какво му казват сетивата му: че тялото му е съд, а кожата, като природна бариера пред магията, задържа силата му вътре. И ако се случи така, че той намери пробив в бариерата на някой друг (както в ритуалите на висшата магия), той може да проникне със сетивата си в тялото му по начин, различен от лечителството, и да открие силата, която се съдържа вътре. Той може да влияе върху тази сила, да я отнеме или да добави още към нея. Макар да е възможно да се разбере колко енергия съдържа един човек, няма как да се прецени колко силен е той. Физическото изтощение на човек с източена енергия може да бъде почувствано, което предполага, че щом магическата енергия е отнета, физическата енергия също намалява, но докато не бъде изчерпана докрай, няма как да се разбере дали магията е изчезнала напълно. Освен това е трудно да се почувства и манипулира магията едновременно с усещането и манипулацията на физическото тяло чрез лечителството…»

С$

Оттук нататък авторът продължаваше да разсъждава върху лечителството. «Стилът му е ужасен — помисли си Лилия. — Просто не спира да повтаря едно и също непрекъснато, без да стига до някъде. Няма нито един нов абзац. — Тя прелисти книгата. — Нито един в цялата книга».

— Е? Какво мислиш? — попита Наки и сипа още роет в мангала.

Лилия се върна на страницата, където се говореше за черната магия, и отново се насили

да я прочете.

— Не е казано много.

— Но е повече, отколкото някой ни е казвал досега — посочи Наки. — Опитах се да усетя магията си по описания начин.

Лилия я погледна.

— И?

Наки се усмихна.

— Мисля, че успях да го схвана. — Тя се наведе напред. — Опитай и ти.

— Сега ли? — възрази слабо Лилия. Чувстваше се твърде мързелива, за да опитва каквито и да било трикове с ума си.

— Да. Лесно е, щом схванеш механизма му. А ако си глътнала малко дим, направо ти завърта главата. — Очите на Наки проблеснаха.

Лилия сви рамене и затвори очи. Опита се да се пребори с летаргията, после извика в съзнанието си образа на врата, както бе учена да вижда входа към магическия ѝ източник. Тя я отвори, почувства гъдел в сетивата си и ефектът от роета леко се разсея.

Както обикновено, тя си представи стаята в главата си, малка, с разпръснати мебели, напомняща ѝ едновременно за спалничката, която делеше с роднините си, и за стаята ѝ в жилищните помещения на учениците. Тя бе изпълнена с топла светлина.

«Но в книгата пише, че това е просто начин да визуализирам силата си. Бариерата на кожата ми представлява истинската стена. Значи би трябвало да мога…»

Тя накара стените да се махнат и те се стопиха в тъмнината. Топлината и блясъка на светлината постепенно се изгубиха, оставяйки някакво странно присъствие. Лилия посегна към него и почувства формата му. То нямаше ръце и крака, но въпреки това… тя го усещаше като собствената си физическа форма, очертана върху магията, съхранена в тялото ѝ.

Известно време тя размишляваше върху това, но после си спомни Наки и върна присъствието вътре в себе си.

— Беше… невероятно — ахна тя.

Наки се усмихна.

— Получи ли се? Знаех си, че ще успееш. Много си умна. — Тя се изправи, приближи се до Лилия, облегна се на креслото и отмести ръцете ѝ така, че да може да чете в книгата. — Да опитаме нещо друго. Да видим, дали ще успееш да почувстваш моята магия.

— Но… ти трябва да се порежеш, за да го направя.

Наки се наведе към нея. Дъхът ѝ миришеше на роет. Устните ѝ се извиха подканящо.

— Ще го направя заради теб. Всичко бих направила заради теб.

Лилия погледна приятелката си и топлина изпълни сърцето ѝ.

— И аз бих направила всичко за _теб_ — отвърна тя прочувствено.

Усмивката на Наки грейна от задоволство.

— Да го направим — каза тя. Огледа се, после отиде с танцуваща стъпка до покритата със стъкло маса и отново бръкна вътре. Извади нещо, което беше малко и се събираше в шепата ѝ. — Стар е, затова не знам, дали е достатъчно остър… ох! Да, стана.

Наки седна на облегалката на креслото и протегна ръка. На дланта ѝ лежеше миниатюрен нож, а кожата ѝ бе осеяна с капчици кръв. Лилия усети ледени тръпки, които почти проясниха главата ѝ.

— Хайде, преди да се е изцелила.

«Бих направила всичко за теб». Лилия неохотно хвана ножа в едната си ръка, а с другата улови пръстите на Наки. После затвори очи.

Не беше трудно отново да почувства магията си по новия начин. Някак си знаеше как да изпрати съзнанието си напред, за да открие ръката ѝ. След това го долови. Чуждото присъствие беше слабо… освен там. Порязването проблесна като светкавица в съзнанието ѝ. Привличаше я като обещание за слънчева светлина в края на тунела. Когато се пресегна към него… _Наки_.

Момичето излъчваше познатата нервна възбуда и любопитство, под които прозираше гняв — стар и насочен към друг човек, сигурно баща ѝ.

— _Вземи малко от силата ми_ — разнесе се гласът на Наки в главата на Лилия.

Поток магия прескочи през пробива в бариерата и влетя в тялото ѝ. Внезапно тя осъзна колко ще е лесно да се пресегне вътре и да източи цялата енергия към себе си. Но тя не искаше и нямаше нужда да го прави. Тя се отдръпна от присъствието на Наки и отвори очи.

— Мисля, че се получи. Само че… беше много лесно. — Тя се намръщи. — Сигурно не го правя както трябва.

Един пръст нежно чертаеше линии по ръката и дланта ѝ. Лилия погледна надолу, после вдигна глава към Наки. Очите на момичето горяха от желание.

— Нека опитам аз. — Тя погледна Лилия многозначително. — Ще го направим заедно.

Лилия усети прилив на привързаност. Тя все малкия нож, стисна зъби и го прокара по кожата си. Наки се наведе напред и нежно докосна порязаното. Когато затвори очи, Лилия направи същото, чудейки се какво ли ще е усещането да има повредена бариера. Този път присъствието ѝ придоби съвсем различна форма. Пробивът в защитата можеше да бъде намерен лесно; той породи в нея тревога, която я караше да се чувства нащрек. Внезапно тя отново почувства присъствието на Наки, но този път нямаше и следа от чувствата ѝ.

Обзе я странна слабост, подобна на причиняваната от роета, и тя усети как енергията ѝ изтича.

Но потокът енергия спря също толкова бързо, както бе започнал. Тя усети как Наки пуска ръката ѝ и бавно се върна във физическия свят. Приятелката ѝ се мръщеше и клатеше глава.

— Мисля, че не се получи.

— Така ли? — попита изненадано Лилия. — Сигурна съм, че усетих как отнемаш от силата ми.

Наки отново поклати глава. Устните ѝ леко се нацупиха, тя се върна при креслото си и се тръсна в него.

— Нищо не усетих. Нито пробива в бариерата ти. Нито теб. — Тя въздъхна. — През всичките тези години ми се искаше да опитам… и сега, когато намерих човек, на когото да вярвам, просто не се получи…

— Ами ако беше толкова лесно, сигурно щеше да е възможно да се учи от книга. Ако искащ бихме могли да опитаме пак — предложи Лилия.

Наки поклати глава. Тя погледна мълчаливо към мангала, после използва малко магия, за да го отвори и изхвърли димящото му съдържание. После стана и го прибра.

— Хайде да си лягаме.

Изпълнена с облекчение, защото бе започнала да усеща замаяност и главоболие, което означаваше, че бе погълнала твърде много роет, Лилия стана и излезе след приятелката си от библиотеката. Наки подмина спалнята си и влезе в гостната, където спеше приятелката ѝ. Тя отиде директно до украсения сандък, порови под купчините одеяла и измъкна бутилка вино.

— Жадна ли си?

Лилия се поколеба, но кимна. Макар главата ѝ все още да се въртеше от роета, тя беше много жадна. Наки отвори бутилката и я прилепи към устните си. След като отпи голяма глътка, тя се усмихна и я подаде на Лилия. — Нямаме чаши. Баща ми ми забрани виното и роета, но аз имам приятели сред слугите.

Лилия отпи неловко от бутилката. Наки въздъхна и се тръсна на леглото. Когато Лилия ѝ подаде бутилката, тя отказа с махване на ръката.

— Той не ми е истински баща — промърмори тя. — Майка се омъжи за него, след като истинският ми баща почина. След смъртта ѝ Лейдън наследи всичко нейно, включително и мен. Никога не сме се харесвали. Веднага щом завърша, той ще ме омъжи за първия, който поиска ръката ми, само и само да се отърве от мен. — Тя отново въздъхна.

Лилия остави бутилката настрани и легна до приятелката си.

— Това е ужасно. — Мисълта, че Наки ще бъде омъжена за човек, когото очевидно

никога нямаше да пожелае, накара сърцето ѝ да се свие. «Ако го направи след дипломирането… това е след половин година!» Дали тогава отново ще могат да се виждат? Дали щяха да запазят тайната на любовта си?

— Ще ми се да беше мъртъв — промърмори Наки. Тя извърна глава и погледна към Лилия. — Ти каза, че ще направиш всичко за мен. Ако поискам, ще го убиеш ли?

Лилия се усмихна и сви рамене. Виното бе замаяло главата ѝ и тя нямаше сили да отговори. «Сигурно има и друг начин да разрешим проблемите на Наки. Убийството е малко крайно». Ами ако нямаше? «Бих ли могла да използвам черната магия и да го прикрия? Да го направя да изглежда като нещастен случай?» Наки мърмореше нещо, но думите ѝ звучаха като отдалеч и Лилия се нуждаеше от твърде голяма концентрация, за да ги разбере.

Съзнанието ѝ се изпълни с мрачни мисли и Лилия потъна в странни и ярки сънища, където отърваваше Наки от всичките ѝ проблеми, а след това двете заживяваха живот, изпълнен с любов и тайни, в къща с много стълбища, скрити врати и шкафове, пълни с дразнещо неразгадаеми книги.

Глава 11

Недоразумение

Докато каретата спираше пред кулата, Сония се усмихна накриво. Намирането на подходящ затвор за Лорандра се бе оказало доста трудно. Градската стража отказа да приеме магьосница — дори и с блокирани сили — в своя затвор. В земите на Гилдията нямаше затвори, а в жилищните помещения на магьосниците нямаше място за нея — дори и да имаше, магьосниците едва ли щяха да са доволни да им бъде съседка. Обмислиха възможността да я оставят в жилищните помещения на прислугата, но те бяха още по-препълнени — «Трябва да се направи нещо по въпроса», отбеляза Оусън. Оставянето ѝ завинаги в Купола беше подметнато само на шега.

Временно решение бе да използват Наблюдателницата вместо затвор. Възстановяването на кулата беше започнало преди ичанското нашествие, по предложение на Акарин. След като бе завършена, няколко години бе използвана от алхимиците за изследване на времето. Накрая бе дадена под наем на Стражата, за тренировъчни цели, с условието да я поддържат и в нея винаги да има човек. Макар ясно да бяха заявили, че не искат Лорандра в затвора си, стражниците с готовност се съгласиха да я охраняват в Наблюдателницата, така че очевидно не ги притесняваше това, че е магьосница. След като обмисли ситуацията, Сония осъзна, че защитата на кулата от Скелин би била по-лесна, отколкото защитата на градския затвор. Корупцията сред пазачите на затвора беше водила до много бягства. Вероятността някой от пазачите да пусне Лорандра щеше да е много по-малка, ако я охраняваше по-малка група внимателно подбрани доверени стражи.

«Или може би знаят, че е по-вероятно Гилдията да продължи да оставя на стража и магьосник». Колко дълго щяха да се съгласят да я надзирават, ако трябваше да го правят в мръсния, неприятен градски затвор?

Сония слезе от каретата, погледна към сградата и почувства как я изпълва тъга. «Щеше ли да си доволен, ако я бяхме завършили, Акарин? — помисли си тя. — Или искаше да я използваш за отвличане на вниманието, както смятат някои?».

Сградата беше най-обикновена, проста кръгла кула, два пъти по-висока от заобикалящите я дървета. Повърхността ѝ беше гладка, а прозорците малки, което ѝ напомни за Крепостта с нейните магически подсилени стени и мънички амбразури. Във вътрешността бяха разставени стражи. Един от тях, който стоеше до голямата дървена врата, се поклони и я пусна вътре. Тя се озова в голяма стая, осветена от няколко малки фенера. Други двама пазачи и капитанът им станаха и ѝ се поклониха. Те бяха насядали край масата заедно с един млад Воин, който ѝ кимна с уважение.

Капитанът пристъпи напред и отново се поклони.

— Черна магьоснице Сония, аз съм капитан Сотин — рече той.

— Дойдох да видя затворничката — каза му тя.

— Последвайте ме.

Той я поведе по витото стълбище и се спря пред дървена врата, в която наскоро бе изрязано малко прозорче. Той отмести капака му и я подкани да надникне. Сония видя легло и бюро, и познатата червенокожа възрастна жена, която седеше в един стол. Вниманието на Лорандра беше насочено към нещо, което държеше в ръцете си.

— Черната магьосница Сония е дошла да те види — обяви капитанът и гласът му прогърмя в ухото на Сония.

Жената вдигна глава и погледна безизразно към прозорчето. След това отново насочи внимание към ръцете си, които бавно се движеха.

— Тя не говори много — рече извинително капитанът.

— Такава си е — отвърна Сония. — Отключете вратата.

Той се подчини, откачи пръстена с ключове от колана си и отключи. «Две ключалки — отбеляза Сония. — Сигурно ужасно ги изнервя». Сония влезе в стаята и чу как вратата се затвори зад гърба ѝ. Лорандра отново вдигна глава и я изгледа мрачно, преди отново да насочи вниманието си към предмета, който държеше в ръце. Сония погледна отблизо и видя, че това е някаква тъкан, която жената плетеше от дебел конец с помощта на късо парче огъната дебела тел. Скоростта, с която импровизираната кука се движеше по ръба на тъканта и оформяше клупове и възелчета, предполагаше дългогодишна практика.

— Какво плетеш? — попита Сония.

Лорандра я погледна с присвити очи.

— Нарича се «бинда» и повечето жени в родината ми умеят да я правят

Тъканта се размърда в ръцете ѝ, разкривайки тръбната си форма. Изненадана и окуражена от готовността на Лорандра да разговаря, Сония се зачуди как да я окуражи да продължи все така.

— И какво ще правиш от нея?

Лорандра погледна надолу.

— Нещо, което да ми държи топло.

Сония кимна. «Разбира се. Скоро ще настъпи средата на зимата и ще стане още по-студено. Тя вече не може да използва магията си, за да се топли. Тук няма камина, а пазачите не ѝ вярват, за да ѝ дадат мангал». Но въпреки това в стаята не беше много хладно. Сигурно топлината от долните стаи се издигаше нагоре и смекчаваше студенината.

— Обикновено използваме пръчка с оформена кука накрая, но според тях ще я използвам, за да се самоубия — додаде Лорандра.

Сония не можа да сдържи усмивката си.

— А ще го направиш ли?

Жената сви рамене и не отговори. «Тя не очаква да ѝ повярвам, така че защо да си прави труда».

— Добре ли се държат с теб? — попита Сония.

Лорандра отново сви рамене.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

Недоверчиво потрепване на устните. И отново никакъв отговор.

— Синът ти, примерно? — попита Сония, допускайки лек скептицизъм в гласа си. Не се изненада от липсата на отговор. Потискайки въздишката си, тя отиде до ниското легло, седна на него и се върна на темата, която жената очевидно бе склонна да обсъжда. Това щеше да постави началото на някакъв разговор, който щеше да доведе кой знае до къде.

— И какво правят жените в родината ти от тази бинда?

Лорандра работеше мълчаливо, но лекото потрепване в ъгълчетата на устата ѝ подсказа на Сония, че обмисля отговора си.

— Шапки. Ръкавици. Дрехи. Одеяла. Кошници. Зависи от конеца. По-меките и фини конци са за ръкавици. Здравите и гъвкавите са за кошници.

— Трайни ли са?

— Зависи какво правиш и колко е дебел конецът. Бинда се разтяга, което е добре за някои неща, но не и за други. Ако искаме по-сбит плат, тогава тъчем.

— От какво правите конците?

В погледа на Лорандра се промъкна резервираност.

— Най-вече от риберова вълна. Има един вид трева, която може да се смекчи и да се увива за кошници, но не съм я виждала на юг от пустинята, както и фини, меки конци, които се извличат от гнездата на големи пеперуди, но тях могат да си ги позволят само богатите.

— Пеперуди? Тук пеперудите изяждат платовете и не произвеждат конци, от които да се правят облекла. — Сония се усмихна. — Какво представлява платът?

— Мек, но здрав. Обикновено се излъсква до блясък, а за бродирането на различни картини върху него се използват други конци. — Лорандра се намръщи. — Чувала съм за жени, чиито поли са били шити в продължение на години.

— Ти самата не си ли ги виждала?

Лорандра се намръщи.

— Единственият пеперуден плат, който съм виждала, е носен от кагар.

Сония долови презрението и страха в гласа на жената и се замисли кои ли са тези кагар.

— Това да не са хората, които убиват всички, притежаващи магия? А самите те са магьосници?

Лорандра я стрелна с враждебен поглед.

— Да.

— Защо убиват магьосниците?

— Магията е зло.

— Но самите те я използват.

— Те правят голяма жертва, за да пречистят обществото ни. — В гласа ѝ се долавяше горчивина.

— Ти смяташ ли, че магията е зло?

Лорандра сви рамене.

— Смяташ ли, че след като силата ти е блокирана, ще ти позволят да живеещ ако се върнеш обратно?

Жената се обърна и я погледна.

— Смятате да ме върнете обратно?

Сония предпочете да не отговаря. Лорандра въздъхна.

— Не. Целта им е да прочистят магията от кръвните ни линии. Няма значение, че съм твърде стара, за да раждам деца. Може да науча останалите на злото.

— Това е невероятно. Сигурно нямат врагове, срещу които да се защитават. Ами съседните земи? И те ли забраняват магията?

Жената поклати глава.

— Нямаме съседни земи. _Кагар_ са ги победили всичките преди сто години.

— _Всичките_? А те колко са били?

— Стотици. Повечето са били малки, но заедно правят вашите Обединени земи да изглеждат незначителни. — Лорандра се усмихна мрачно. — Единствената ви надежда е да не поглеждат отвъд пустинята, защото тогава Сачака ще е най-малкият ви проблем.

Сония почувства как стомахът ѝ се свива, но тогава си спомни как Лорандра не знаеше, че Калън може да прочете съзнанието ѝ. «Народът на Лорандра не познава черната магия и упорито се опитва да прочисти магията от родовите си линии». И въпреки това са победили всичките си съседи.

— Ако го направят и наистина се окажат заплаха, ти и Скелин ще се озовете в беда, също като нас — посочи Сония. — Наистина е жалко, че не се присъединихте към Гилдията още щом пристигнахте. Ние щяхме да научим за новата страна, а вие щяхте да си осигурите защитата ни. Ако Скелин…

— Черна магьоснице Сония — разнесе се глас иззад вратата.

Сония се обърна и видя капитана да наднича през прозорчето.

— Да?

— Един човек ви търси… Важно е.

Сония се изправи и тръгна към вратата. Докато капитанът я отключваше, тя се обърна към Лорандра. Жената я изгледа за миг, след което се върна към работата си. По време на разговора им тръбата беше станала доста по-дълга, отбеляза Сония.

Чакаше я един от сътрудниците на Черния магьосник Калън, който навремето беше следил всяко нейно движение. Тя се опита да скрие неприязънта си, а и човекът изглеждаше разтревожен и разстроен.

— Простете за прекъсването, Черна магьоснице Сония — каза той. — Извършено е убийство. На магьосник. В града. Черен магьосник Калън е вече там. Трябва да се присъедините към него.

Тя рязко си пое дъх. Убийството на магьосник и без това си бе достатъчно тревожно

събитие, но присъствието на Калън и нейното призоваване означаваха само едно нещо. Жертвата бе убита с черна магия.

Денил въздъхна, облегна се назад и огледа кабинета си. Възможността да отдъхва, опрян на меката облегалка на стола, бе обикновено удобство, което му напомняше за дома. Бюрото пред него също бе пример на киралийска практичност и функционалност, каквито не се забелязваха в сачаканските домове. Ако не бяха извитите стени, той можеше да си представи, че се намира в Имардин.

Може би в сачаканските домове имаше столове и бюра, в личните стаи, които той не беше виждал. Може би сачаканците имаха дори по-удобни мебели за работа и учение. «Ако имат, те не са си направили труда да обзаведат Дома на Гилдията с тях. Но това ми върши идеална работа».

Пред него бяха пръснати записките му и книгите, които беше купил на пазара. Току-що бе съставил списък на онова, което бе научил след пристигането си в Сачака и се чувстваше доста доволен от себе си.

Първата точка бе «Доказателство, че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война», което Денил бе открил в архивите на една ашакска библиотека скоро след пристигането си в Арвис. Под него беше написал: «Съществуването на хранилищен камък», който Лоркин бе открил в същата колекция от архиви.

Между това и следващата точка, той бе вмъкнал: «Хората от племето Дюна са знаели (а може би все още знаят) как да правят магически скъпоценни камъни. Тези камъни се произвеждат (не са естествени). Изменниците са откраднали от тях това познание». Всичко това беше научил от Унх, туземецът, който бе проследил Лоркин и неговите похитители.

Следваше дълъг списък факти, които бе открил в купените архиви.

«Нарвела, водач на управляващите Сачака киралийци, е притежавал роб, бил е считан за луд, откраднал е хранилищният камък и го е използвал, за да създаде пустошта или умишлено или по време на сблъсъка му с киралийските му преследвачи.

Най-вероятно заплахата от използването на хранилищния камък е помогнала за контролирането на оцелелите сачакански магьосници и след изчезването ѝ Киралия е била принудена да върне страната под сачаканско управление.

Първоначално пустошта като че ли е започнала да отстъпва пред усилията на сачаканците, но след това те са се провалили и вместо това тя е започнала да се разширява».

Списъкът беше добър, реши Денил. Само раздразнението, че напоследък не бе постигнал нищо, го караше да се чувства зле. Все още имаше доста въпроси без отговори.

Денил се наведе напред и започна да пише списък на нещата, които иска да открие.

«Доказателство, че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война, което мога да отнеса у дома».

Ачати като че ли не харесваше това, че Денил купува сачакански архиви, но може би нямаше да има нищо против някоя случайна покупка. Ако Денил искаше да убеди всички в теорията си, че Имардин е бил унищожен по-късно, той трябваше да им покаже документи.

«Доказателство, че лудият ученик е унищожил Имардин». Но Денил не смяташе, че ще намери точно това в Сачака.

«Откъде се е взел хранилищният камък? Как е бил направен? Или е бил естествено образувание? Съществуват ли и други такива? Знае ли някой как се правят?»

Денил не спираше да се чуди дали Лоркин знае отговорите на тези въпроси. Изменниците бяха откраднали тайната за създаването на магически скъпоценни камъни от племето Дюна. Ако някой друг знаеше как се правят, то това бяха те.

Денил потрепна, когато си спомни искането на сачаканския крал да установи връзка с Лоркин. Той бе помолил помощничката си Мерия да разследва всяка информация, която ѝ попадне. «Но кого би трябвало да попитаме? Ашаките вече не ме канят на приеми, а и без това аз не я взимам с мен. Съмнява ме робите да имат друг начин за връзка с Лоркин, освен чрез Изменниците».

Той отново огледа списъка си. Искаше да добие по-ясна представа какво точно трябваше да търси по време на посещенията си в сачаканските имения и при племето Дюна. Макар да бе открил отговорите на някои въпроси, винаги щеше да е по-добре да може да цитира няколко източника, когато твърди, че някое събитие се е случило по определен начин. Затова трябваше да потърси още доказателства, че Имардин е оцелял след Сачаканската война и Нарвелан е откраднал хранилигцния камък. Що се отнася до информацията за хранилигцните камъни, той разполагаше само с един източник: племето Дюна. Не можеше да пита Изменниците, затова трябваше да разчита единствено, че Лоркин ще разбере какво знаят и някой ден тази информация ще стигне до него.

Единственото му притеснение бе как ще реагират на въпросите му туземците от племето Дюна. Унх бе приятелски настроен, но съплеменниците му от пазара не бяха реагирали положително, когато Денил спомена името му. «Ала преди това се държаха приятелски. Може би ако не бях го споменавал…»

— Посланик Денил?

Той вдигна глава. Гласът бе на Мерия и идваше от главната стая.

— Влезте, лейди Мерия — извика той. Стъпките се приближиха и тя застана на прага на кабинета му. Той ѝ посочи с жест един от столовете за посетители. — Как сте? — попита я Денил.

Тя сви рамене.

— Добре. Мислех си, че ще има много повече канцеларска работа и почти никакво общуване с хората заради обичаите им по отношение на жените. А се оказа доста по-различно.

— Срещате ли се с много от жените, с които ви запозна ашаки Ачати?

— Да, и с техни приятелки. Групичката е доста голяма. Разбира се, те никога не се събират на едно място. Мъжете ще решат, че са си създали тайно бунтовно общество. — Усмивката ѝ му показа колко забавно ѝ се струва това. — Човек би си помислил, че всичките бележки, които жените си изпращат, ще ги направят подозрителни, но… — Тя сви рамене. — Може би не ги забелязват.

Денил кимна.

— Не съм чувал нищо за това. Смятате ли, че организират нещо?

— Не ми се вярваше, но преди няколко дни споменах, че майката на Лоркин би искала да се свърже с него. Получих съобщение, в което пишеше, че той е в града на Изменниците и се чувства добре. Освен това ме подканяха да му изпратя отговор.

Сърцето на Денил подскочи.

— Къде е посланието, което ви предадоха?

Мерия поклати глава.

— Беше устно. Жените не записват нищо на хартия.

Той се замисли над думите ѝ.

— Смятате ли, че това минава през Изменниците?

Тя кимна.

— Не виждам друг начин да стигне до него, щом той се намира в града им, а там ходят само Изменници. Освен ако сред шпионите няма шпиони.

— Възможно е.

Тя поклати глава.

— Според мен жените казват, че мразят Изменниците, само за да им позволяват мъжете да се срещат.

Денил кимна утвърдително.

— Не казвайте това на никой друг — посъветва я той.

Каквато и да бе връзката с, Лоркин бе по-добра от никаква. Макар крал Амакира да му бе поръчал да се свърже с младежа, без да използва Изменниците, Денил не искаше да изпуска тази възможност. Той искаше да му зададе много въпроси, макар да го ограничаваше това, че посланието му щеше да бъде чуто и от други.

Освен това Денил се беше свързал с Разпоредителя Оусън чрез кръвния пръстен и разбра, че Сония също иска да изпрати съобщение на Лоркин. Това щеше много да я зарадва. А колкото повече Висши машве обсъждаха какво съобщение да изпратят, толкова по-малка бе вероятността от политически усложнения.

— Останете тук — каза той на Мерия. — Ще проверя какво е мнението на Гилдията по въпроса.

Лилия се събуди от пулсираща болка в главата. Тя изстена. И преди роетът я бе карал да се чувства унила и изморена, но никога толкова зле. Може би виното бе по-силно от обичайното. Не беше пила чак толкова много.

Изведнъж се разнесоха удари. Някой чукаше по вратата. Тя се насили да отвори очи, но естествено нямаше как да види през дървената плоскост. Сигурно беше някой прислужник.

— Върви си — рече тя със слаб глас и отново затвори очи.

Чукането спря. Лилия се намръщи. Може би прислугата можеше да ѝ даде нещо за главоболието. Тя отвори уста, за да извика.

Вратата се отвори. И двете ѝ очи се отвориха едновременно, като по собствена воля. Тя видя в стаята да влизат магьосници, а не прислужници; беше ѝ нужно известно време да осъзнае този факт и да го проумее.

Лилия се надигна на лакти. Изведнъж усети, че вече не е облечена с мантията си. Кога бе успяла да се преоблече в спално бельо? Тя сграбчи чаршафите, за да се покрие, но почувства нещо — сухо и ронливо по дланите си. Лилия погледна ръцете си. По тях бе засъхнало нещо тъмно.

«Вино? Не си спомням да съм го разливала по ръцете си. А и то щеше да е лепкаво…»

Магьосниците обградиха леглото ѝ. Тя ги погледна, разпозна един от лечителите, приятели на лорд Лейдън и… сърцето ѝ спря… Черен магьосник Калън.

— Лейди Лилия? — попита той.

— Д-да? — Сърцето ѝ отново заби и то много бързо. — Какво става?

— Лорд Лейдън е мъртъв — каза лечителят.

Тя го погледна ужасено.

— Как? — Още докато задаваше въпроса, тя усети, как по гърба ѝ пробягват ледени тръпки. «Снощи се опитахме да научим черната магия! Къде ни е бил умът?» — Къде е Наки?

— КАК МОЖА ДА ГО НАПРАВИШ! — Гласът се изви в писък, но въпреки това тя веднага разпозна Наки. Лилия потрепна. Приятелката ѝ искаше баща ѝ да умре, но не беше… Някой се опита да отблъсне магьосниците, но бе уловен от лечителя. Наки се опита да се освободи от него, без да сваля очи от Лилия.

— Ти! — изръмжа момичето.

— Аз? — Лилия погледна приятелката си.

— Ти то _уби_! — извика Наки. — Баща ми!

— Не съм. — Лилия поклати глава. — Заспала съм. Изобщо не съм се будила.

Наки поклати невярващо глава.

— Кой тогава го е направил? Не трябваше да ти давам да четеш онази книга. Просто исках да те впечатля.

Студени тръпки пробягаха по гърба на Лилия. Внезапно тя усети как очите на Калън дълбаят в нея.

— Как е умрял? — попита тя със слаб глас.

— Черна магия — тросна ѝ се Наки и наведе поглед надолу. — Какво е това по ръцете ти?

Лилия погледна към тъмните петна.

— Не знам.

— Това е кръв, нали? — Очите на Наки се разшириха от ужас. — На баща ми… — Очите ѝ плувнаха в сълзи, тя се обърна рязко и избяга от стаята.

Лилия я гледаше. «Тя си мисли, че съм убила баща ѝ. Мрази ме. Изгубих я. Но… аз не съм убивала баща ѝ. Или пък съм?» Спомените ѝ от предишната нощ се губеха. Винаги ставаше така, когато бе пила твърде много вино или бе дишала твърде много роет. Сънищата ѝ — а дали бяха сънища? — включваха фантазия, в която тя се отърва от бащата на Наки, макар двете да не бяха обсъждали това.

— Вие ли убихте лорд Лейдън? — попита Черният магьосник Калън.

Тя се насили да го погледне.

— Не. Не мисля.

— Опитвали ли сте се да овладеете черната магия?

Как да отговори на това? Тя установи, че не може да намери подходящите думи. Главата ѝ пулсираше толкова силно и Лилия имаше усещането, че всеки момент ще се пръсне.

— Лейди Наки призна, че се е опитвала да научи черната магия от една книга — каза

лечителят. — Каза, че Лилия също е опитала.

Лилия изпита предателско облекчение. Тя кимна с глава.

— Наки има книга. Всъщност тя е — беше — на баща ѝ. Той я държи в библиотеката, в една маса със стъклен плот. Наки я извади оттам и двете четохме от нея — но нали е невъзможно черната магия да се научи от книга?

Погледът на Калън не потрепна.

— Но е забранено да се опитва.

Тя наведе поглед.

— Не съм убила баща ѝ. — Ала в нея отново се надигна съмнение.

— Това ли е обвинената? — разнесе се нов глас.

Магьосниците се обърнаха към вратата и Лилия успя да погледне между тях. Стомахът ѝ се сви, когато видя приближаващата се Черна магьосница Сония. Не че появата на още един черен магьосник можеше допълнително да влоши положението ѝ. Тя винаги се бе възхищавала на Сония, макар че мисълта за онова, което бе извършила през живота си, я смущаваше.

— Да — отвърна Калън и се отдръпна от леглото. — Отивам в библиотеката, за да погледна книгата, в която има инструкции за използването на черна магия. И двете признаха, че са я чели. Можете ли да разчетете съзнанията им?

Сония повдигна вежди, но кимна. Когато Калън излезе от стаята, тя се обърна към другите магьосници.

— Трябва да ѝ позволи поне да се облече — каза тя. — Аз ще остана при нея.

— Разберете какво има по ръцете ѝ, преди да се измие — посъветва я лечителят.

Лилия ги гледаше как излизат, а когато вратата се затвори, се измъкна от леглото.

— Дай да видя ръцете ти — каза Сония. Тя ги хвана със своите, които изглеждаха твърде малки за толкова могъщ магьосник. «Не че магията прави ръцете ти по-големи — помисли си Лилия. — Това вече щеше да е доста неприятно». Сония повдигна едната ѝ ръка, подуши я, после отведе Лилия до умивалника и пусна водата.

— Измий се.

Лилия се подчини с облекчение. Петното се изми след доста търкане и оцвети водата в умивалника.

— Трябва ни повече светлина — промърмори Сония. Тя погледна към панелите, които покриваха прозорците, и те леко се отдръпнаха встрани. В стаята проникна дневната светлина. Когато погледна надолу, Лилия затаи дъх.

Водата се беше оцветила в червено.

— Но как…? Аз не си спомням… — ахна тя.

Сония я гледаше замислено. После отстъпи назад.

— Преоблечи се — каза тя. Тонът ѝ бе нещо средно между заповед и предложение. — След това ще видим какво си спомняш.

Лилия се подчини и облече ученическата си мантия колкото се може по-бързо. След като завърза шарфа, тя отиде при Сония. Черната магьосница протегна ръце и долепи дланите си до слепоочията ѝ.

Досега черен магьосник не бе разчитал съзнанието ѝ. Нито пък обикновен. Понякога уроците ѝ в Университета изискваха учителят да влиза в главата ѝ, но учениците винаги получаваха инструкции да крият мислите си зад въображаеми врати. В общото разчитане на мисли целта бе да се извадят наяве мислите, скрити зад вратите.

Този път беше по-различно. Внезапно Лилия усети присъствието на по-възрастната жена в главата си. Чувстваше го слабо, сякаш чуваше гласове през стената. Изведнъж почувства как нещо влияе на мислите ѝ. Не усещаше чуждата воля, затова инстинктивният ѝ опит да му се противопостави се оказа безполезен. Тя се насили да отстъпи и започна да наблюдава завръщащите се спомени от предишната нощ.

Изпълниха я смущение и страх, когато си спомни целувката на Наки, но не усети неодобрение в Сония. Сега, когато някой друг преглеждаше спомените ѝ, те ѝ се струваха не чак толкова неясни, но не можеше да определи границите им във времето.

Един от тези периоди бе след като легна до Наки на леглото, след като бяха пили вино. Засрамено си спомни мислите за убийство, които се бяха въртели в главата ѝ. Но не си спомняше наистина да бе убивала някой. Освен в сънищата си. «Но дали това бяха сънища?»

Ами ако наистина беше убила бащата на Наки, хваната в капана на породените от виното и роета халюцинации?

Ами ако експериментът им бе успял и тя наистина бе научила черната магия от книгата?

— Определено си успяла_ — разнесе се гласът на Сония в съзнанието ѝ. — _Това би трябвало да е невъзможно. Дори Акарин не вярваше в това. Но в историята има поне още един ученик, който я е научил без помощта на друг магьосник и тогавашните магьосници са имали причина толкова решително да унищожат всичко, писано за нея. За нещастие никой няма да погледне с добро око на доказателството, че сме бъркали. Защо си се опитала, когато знаещ че е забранено?_

— _Не знам. Просто го направих заедно с Наки. Тя ми каза…_ — Тя беше казала на ЛИЛИЯ, че ѝ се доверява. Дали щеше да ѝ повярва отново? «Аз я обичам, а тя ме мрази.»

Внезапно усещането за загубата и шокът от случилото се изплуваха на повърхността и

тя избухна в сълзи. Докосването на Сония изчезна от главата ѝ и се прехвърли върху раменете, разтривайки я нежно, но твърдо, докато Лилия се опитваше да се вземе в ръце.

— Не мога да ти кажа, че всичко ще бъде наред — рече Сония и въздъхна. — Но мисля, че ще успея да ги убедя, че не е направено умишлено и заслужаваш по-леко наказание. Ала това зависи от спомените на Наки.

«По-леко наказание?» Лилия потрепери, припомняйки си уроците по история.

«Акарин е бил изпратен в изгнание, защото Гилдията не е знаела дали ще може да му се противопостави. Иначе са щели да го екзекутират. Но пък той е убивал хора с черната магия. Аз не съм… Надявам се».

Ако не беше убила, Сония нямаше да открие доказателства в съзнанието на Наки. Внезапно Лилия изпита огромно нетърпение Сония да отиде и да открие истината. И последните ѝ сълзи пресъхнаха.

— Добре ли си вече? — попита Сония.

Лилия кимна.

— Остани тук.

Очакването бе истинско мъчение. Когато Сония най-после се върна заедно с Черния магьосник Калън и другите двама магьосници, на лицето ѝ бе изписано мрачно изражение.

— Тя не е видяла смъртта на баща си — каза ѝ Сония. — В съзнанието ѝ няма никакво доказателство, че ти си го убила. Остават единствено кръвта по ръцете ти и начинът, по който е умрял. И двете могат да са просто съвпадение.

Лилия въздъхна с облекчение. «Не съм го направила» — помисли си тя.

— Спомените ѝ от предишната вечер са много по-различни от твоите — продължи Сония. — Но не така, че да не могат да бъдат обяснени от просто недоразумение. — Тя поклати глава. — Въпреки онова, което си почувствала, тя не е овладяла черната магия.

След тези думи Лилия почувства как я изпълва облекчение. Поне Наки не бе извършила такова ужасно престъпление като нея, макар да се бе опитала да овладее черната магия, което означаваше, че няма да се отърве ненаказана.

«Може би, ако разбере, че не съм убила баща ѝ, двете ще можем заедно да се справим с това».

Но когато магьосниците изведоха Лилия от стаята, Наки стоеше в коридора и я изгледа така, че попари всичките ѝ надежди.