Освободеният

Глава деветаУрас

Шевик бе събуден от камбаните на църковната камбанария, които натрапчиво повтаряха основната тоналност, възвестяваща началото на сутрешната религиозна служба. Усещаше всеки звън като удар с чук по главата си. Бе толкова отпаднал и се чувстваше толкова зле, че не можеше да стои изправен в продължение на няколко минути. Най-накрая успя някак си да се дотътри до банята и да си вземе продължителен, хладен душ, който донякъде облекчи болката в главата му. Странно, обаче, продължи да усеща тялото си мръсно и някак чуждо. Постепенно възвърна способността си да мисли и в съзнанието му изплуваха отделни, накъсани фрагменти от снощното парти у Веа. Опита се да не мисли за снощните сцени, но не му се удаде. Всичко му се струваше противно и отблъскващо. Седна зад бюрото си и в продължение на половин час стоя така, неподвижен и отнесен.

Достатъчно често бе попадал в конфузни ситуации и се бе чувствал като глупак. Като младеж бе измъчван от усещането, че другите го взимат за странен, за по-различен от тях. По-късно бе изпитват на гърба си гнева и презрението на много от братята си на Анарес. Понякога дори нарочно ги бе предизвиквал. Но никога не бе приемал тяхната оценка за себе си. Никога не се бе срамувал.

Нямаше как да знае, че това унизително състояние на духа е просто химическа реакция в следствие преливането, също както и главоболието. Дори и да го знаеше от това нямаше да му стане по-леко. Срамът — усещането за нечистоплътност и отвращението от самия себе си — бе истинско Откровение. Сега той прозря всичко с ужасна, с убийствена яснота. Бе предаден и то не само от горката Веа. Това, което се бе опитал да повърне не бе само алкохол, а всичкия хляб, който бе ял на Урас.

Облакъти се на бюрото и зарови лице в дланите си. Разтри болезнено пулсиращите си слепоочия. Зае се да разгледа положението си в момента в светлината на дълбокия срам, който изпитваше.

На Анарес той доброволно бе избрал да свърши това, което чувстваше като свое, лично призвание, въпреки че то бе в разрез с това, което обществото очакваше от него. Да го извърши означаваше да се разбунтува, т.е. да рискува себе си като личност в името на обществото.

Тук на Урас един бунт би бил просто проява на излишен лукс, едно задоволяване на собствените капризи. Да бъдеш физик тук, на А-Йо означаваше да служиш не на обществото, не на човечеството, не на истината, а на Държавата.

Още през първата си вечер в същата тази стая той ги бе попитал открито и леко предизвикателно „Какво смятате да правите е мен?“. Сега вече знаеше какво бяха направили с него. Чифойлиск му бе казал простата истина. Те го притежаваха. А той, наивникът-анархист си бе помислил, че може да се пазари с тях. Индивидът не може да се пазари с Държавата. Държавата не познаваше друга разменна монета освен силата и властта, а и сама си сечеше монетите.

Сега вече всичко се подреждаше на мястото си. Той бе направил грешка като дойде на Урас. Това бе първата му огромна грешка и по всяка вероятност щеше да носи последствията й до края на живота си. Веднъж вече разбрал това и дал си сметка за всичките случки и събития, които доказваха тази истина, но които той се бе опитвал да отрича или не забелязва в продължение на толкова месеци, чак до последната отвратителна и ужасна сцена с Веа, споменът за която отново накара лицето му да пламне, той осъзна, че всичко е свършено. Но, дори и в този момент на махмурлийско самосъжаление, той не чувстваше вина. Нямаше смисъл да миели вече за това. Това бе минало. Това, за което трябваше да мисли сега е какво да прави оттук нататък? След като сам се бе напъхал в затвора как можеше да действа като свободен човек?

Нямаше да постави познанията си като физик в услуга на политиците. Това поне бе напълно ясно.

Ако откажеше да работи повече, щяха ли да го пуснат да се прибере вкъщи?

Пое дълбоко дъх, вдигна глава и впери невиждащи очи в огряната от слънце зеленина зад прозореца. За първи път мислеше за перспективата да се завърне вкъщи като за най-добрата възможност. Мисълта за това заплашваше да разбие вратите и да го залее с носталгичния поток на спомените и копнежите. Отново да говори Правски, да побъбри с приятели, да види Таквер, Пилун, Садик, да докосне праха на Анарес…

Те нямаше да, го пуснат да си отиде. Не бе платил своята част от сделката. Но не можеше и да го направи, да се предаде, за да го пуснат да избяга.

Както си седеше така, зад бюрото, огрян от ярката слънчева светлина, изведнъж сви ръце в юмруци и рязко удари ръба на плота. Веднъж, два пъти, три пъти. Лицето му изобщо не промени спокойното си, замислено изражение.

— Къде да отида? — гласно изрече той.

На вратата се почука. Влезе Ефор с подноса със закуската и сутрешните вестници.

— Идвах в шест, както обикновено, но вие спяхте — отбеляза той, подреждайки закуската с обичайната си достойна за възхищение грациозност.

— Снощи се напих — каза Шевик.

— Хубаво нещо, ама не и на сутринта — рече Ефор. — Това ли е всичко, сър? Много добре — извърна се той и се оттегли със същата грациозност, междувременно покланяйки се на Пе, който тъкмо влизате през вратата.

— О, съжалявам, не исках да ти преча на закуската! Просто реших да намина на връщане от църковната служба.

— Сядай. Сипи си шоколад.

Шевик не можеше да започне, докато Пе най-накрая не се съгласи да му прави компания със закуската. Взе си една палачинка с мед и взе разсеяно да я ръчка с вилицата. Шевик все още се чувстваше леко замаян, но усещаше и силен глад, затова без повече колебания лакомо се нахвърли на храната. На Пе като че ли му бе някак необичайно неловко да завърже разговор.

— Още ли четеш тия боклуци? — най-сетне се престраши той, като побутна купчината вестници, доставени от Ефор на масата.

— Ефор ми ги носи.

— Така ли?

— Аз му казах да го прави, разбира се, — отвърна Шевик, хвърляйки бегъл, крадлив поглед към Пе. — Обогатяват познанията ми за страната ви. Особено са ми интересни така наречените „безимотни класи“. Повечето от първите Заселници на Анарес са произлезли именно от тях.

— Да, разбирам — кимна по-младият мъж. Забоде хапка от палачинката. — Май ще пийна малко от шоколада в крайна сметка — каза той и натисна удари звънеца върху подноса. Ефор се появи на вратата. — Още една чаша — заповяда му Пе, без да се обръща. — С нетърпение чакахме възможност отново да ви разведем из страната, още повече сега, когато времето се оправи. Дори обсъждахме варианта да ви заведем и в чужбина, може би. Но за жалост тая проклета война сложи край на всичките ни планове.

Шевик хвърли поглед към водещото заглавие в най-горния вестник: СБЛЪСЪК МЕЖДУ ЙО И ТУВА БЛИЗО ДО СТОЛИЦАТА НА БЕНБИЛИ.

— По телефакса дойдоха и още по-пресни новини — каза Пе. — Освободили сме столицата. Генерал Хавеверт ще бъде върнат на поста му.

— Войната свърши, така ли?

— Не и докато Тува все още държи двете източни провинции.

— Разбирам. Значи вашата армия и Тувската армия ще се бият на територията на Бенбили? Но, не и тук?

— О, не, не. Ще бъде абсолютно безумие да ни нападнат или пък ние — тях. Отдавна отминаха варварските дни, когато войните се водеха в сърцето на цивилизацията! Балансът на силите се поддържа с такъв род полицейски акции. И все пак, официално сме във война. Така че, пак ще се върнат скучните, стари ограничения.

— Ограничения?

— Ами например, ще почнат да квалифицират и подреждат по важност научните разработки в Колежа по Естествени науки. Нищо сериозно, разбира се, просто обичайните бюрократични глупости. Понякога обаче това може доведе до отлагане на публикуването на някой научен труд, само защото големите клечки могат да го сметнат за опасен. И не за друго, а просто защото нямат достатъчно акъл, за да го разберат!… Ограничават и пътуванията, особено за чужденци, пребиваващи в страната като вас. Опасявам се, докато не свърши войната няма да можете да напускате кампуса на университета без специално разрешение на Ректора. Но това изобщо не трябва да ви притеснява. Мога до ви измъкна оттук, когато пожелаете, без да се налага да спазваме всички тия бюрократични глупости.

— Значи държите ключовете — усмихна се Шевик с разбиране.

— О, специалист съм в тази област. Умирам си да заобикалям правилата и да надхитрям властите. Може пък да съм роден за анархист, а? Къде, по дяволите, се мотае дъртият глупак? Изпратих го само за една чаша!

— Трябва да слезе до кухнята, за да я вземе.

— Едва ли му е необходим половин ден за това. Е, както и да е, няма да чакам. И без това ви загубих достатъчно време. Между другото, видяхте ли последния бюлетин на фондацията за Космически Изследвания? Отпечатали са плановете на Рюмер за ансибъла.

— Какво е ансибъл?

— Така нарича той съоръжението си за мигновена връзка. Казва, че ако темпоралните физици — това сте вие, разбира се — решат уравненията за темпоралната инертност, то инженерите — това пък е той — ще могат да построят проклетото съоръжение, да го тестват и така веднага да докажат валидността на теорията, за по-малко от месец или няколко седмици.

— Инженерите сами по себе си са живо доказателство за съществуването на взаимообратимост между причина и следствие — усмихна се Шевик. — Сам виждате, че Рюмер вече е построил „следствието“ преди аз още да съм му доставил „причината“.

Когато Пе затвори вратата след себе си, Шевик рязко се изправи.

— Ах, ти гаден лъжец такъв! — изръмжа той на Правски, побелял от гняв, стиснал здраво ръце, да не би да посегне да вдигне нещо и да го запрати след Пе.

В стаята влезе Ефор с чашка и чинийка върху подноса. Спря до вратата и погледна към Шевик очаквателно.

— Всичко е наред, Ефор. Той… Той не искаше вече чашата. Можеш да я изпиеш, ако искаш.

— Много добре, сър.

— Слушай, не искам никакви посетители за момента. Ще можеш ли да ги отпращаш?

— Съвсем лесно, сър. Някой специално или всички?

— Него специално… А и всички останали. Казвай им, че работя.

— Той ще е щастлив да го чуе, сър — каза Ефор и очите му се присвиха злобно за част от секундата; после добави с почтителна фамилиарност: — Няма да пусна никой, когото не искате. Накрая завърши съвсем формално: — Благодаря, сър, и приятен ден.

Храната и покачването на адреналина бяха разпръснали умората и главоболието му. Закрачи нервно напред-назад из стаята. Изпитваше силно желание да действа. Цяла година не бе правил нищо друго, освен да се прави на глупак. Време беше да направи нещо.

Е, за какво всъщност бе дошъл тук?

Да се занимава с физика. Да се бори, чрез дарбите си, за правата на всеки един отделен гражданин на всяко едно общество: правото на труд, правото да получава това, което му е необходимо, докато се труди и правото да споделя това, което е произвел с всички, които го желаеха. Правата на всеки Одонианец и на всяко човешко същество.

Великодушните му домакини наистина го оставиха да работи и да получава това, което иска, докато се труди. Това бе така. Проблемът възникваше с третото условие. Но той самият още не бе достигнал до там. Не бе си свършил работата. Не можеше да сподели с другите нещо, което още не бе направил.

Върна се до бюрото, седна и извади две смачкани, гъсто изписани, листчета хартия от най-забутания си и най-неизползваем джоб на модните си панталони. Приглади листчетата с длан и се загледа в тях. Хрумна му, че започва да се държи точно като Сабул. Съкращава думите и пише със съвсем ситен почерк върху мънички парчета хартия. Сега разбираше защо Сабул го е правил: просто е бил потаен, страхувал се е да не му откраднат собствеността. Това, което на Анарес се смяташе за лудост, на Урас бе напълно рационално поведение.

Отново застина в същата поза, наведен над бюрото, втренчил поглед в двете късчета хартия, върху които бе нахвърлил някои от основните моменти на Общата Теория на Темпоралността, поне докъдето бе стигнал.

Следващите три дни прекара все така седнал зад бюрото и втренчен в записките си.

От време на време ставаше да се разтъпче из стаята, или си записваше нещо, или работеше с компютъра, или искаше от Ефор да му донесе нещо за ядене, или просто лежеше и дремеше в леглото. После отиваше и отново сядаше зад бюрото.

Вечерта на третия ден за разнообразие бе поседнал на мраморната пейка пред камината. Бе седял на нея още през нощта, когато за пръв път влезе в тази стая — в тази луксозна затворническа килия — и обикновено седеше там, когато имаше посетители. В момента нямаше такива, но мислеше за Сайо Пе.

Като всички други хора, които се стремяха към властта и силата, Пе притежаваше изумителното качество да не вижда по-далеч от носа си. Имаше нещо дребнаво у него, нещо безплодно в разсъжденията му. В тях липсваше задълбоченост, липсваше въображение. Бяха на доста примитивно ниво. И все пак, макар и деформирани, мисловните му процеси съдържаха огромен потенциал. Пе бе един много талантлив физик. Или, по-скоро, притежаваше таланта много добре да разбира физиката. Той не бе сътворил нищо оригинално, но опортюнизмът му, непогрешимият му инстинкт да надушва важното, същественото, неизменно го насочваше към най-благодатните сфери. И той като Шевик имаше страхотен нюх откъде трябва да се подхване работата, а Шевик много уважаваше това качество, защото, според него, то бе най-важното за един учен. Точно Пе бе този, който даде на Шевик преведената от Терански книга: докладите от симпозиума по Теорията на Относителността, върху която все повече и повече мислеше напоследък. Възможно ли бе, в края на краищата, да бе дошъл на Урас единствено за да се срещне със Сайо Пе, със своя враг? Възможно ли бе да е дошъл да търси именно него, знаейки, че точно от врага си може да получи това, което не може да получи от братята си, от приятелите си. Това, което нито един Анаресец не можете да му даде: познание за непознатото, за чуждоземното, за новото…

Напълно забрави за Пе. Замисли се за книгата. Не можеше да каже със сигурност какво точно намираше за толкова важно в нея. В крайна сметка, повечето от физичните разработки в нея бяха доста остарели. Методите на боравене с материята бяха доста тромави и на места не съвсем убедителни. Дори не можеше да се съгласи с по-голямата част от постановките. Теранците се проявяваха като интелектуални империалисти, ревностно издигайки високи стени, за да защитят собствеността си. Дори Айнщайн, създателят на теорията, е чувствал необходимостта да предупреди, че физичните му разработки не касаят нищо друго освен чистата физика и не бива да се възприемат като приложими в метафизиката, философията или етиката. Което разбира се бе вярно, но само привидно, защото той бе използвал „числа“, бе използвал мостът, свързващ рационалното и възприетото, свързващ душата с материята — „Извечното, неоспоримо число“, както го бяха нарекли древните основатели на естествените науки. В този смисъл, да се борави с математическата материя, означаваше да се борави с изначалното, основното, неоспоримото, от което произхождаше всичко останало. Айнщайн е знаел това много добре. С деликатна предпазливост, той все пак бе признал, че според собственото му мнение неговата физична теория наистина описва самата реалност.

Във всеки момент от стройната логическа мисъл на Теранците Шевик откриваше по нещо едновременно и близко и непознато. Това бе доста интригуващо за него и той чувстваше Айнщайн много близък до себе си. Също като него Теранският учен се бе опитал да създаде една обща, унифицирана теория за полето. Обяснявайки силата на гравитацията като геометрична функция върху координатната система време/пространство, той се бе опитал да разшири синтеза като включи и електромагнитните сили. Не бе успял. Дори още по негово време, а и дълго след смъртта му, другите физици от неговия собствен свят се бяха отрекли от проваления му опит и се бяха втурнали да преследват привлекателната квантова теория с нейните многообещаващи технологични приложения и, в крайна сметка, се бяха посветили изцяло именно на технологичните изобретения и бяха докарали теорията до задънена улица. Това бе резултат от катастрофалната липса на въображение. И все пак, донякъде бяха оправдани, защото в отправната точка, от която бяха тръгнали, технологичният прогрес е лежал още далеч напред в неопределеното бъдеще, нещо, което старият Айнщайн упорито е отказвал да приеме. Този му отказ също се е оказал правилен, в крайна сметка. Само дето той не е имал нужните доказателства — променливите величини на Саеба и теориите за неограничената скорост и комплексната причина. Неговата обща теория за полето наистина съществуваше, но съществуваше в Сетианската физика и то в постановки, които той може би би отказал да приеме, защото скоростта на светлината като стабилен компонент и ограничителен фактор бе твърде съществена за великите му теории. И двете му Теории за Относителността бяха колкото красиви, толкова и валидни. Бяха голям принос в науката, от полза всички следващи поколения. И все пак и двете зависеха от една хипотеза, истинността на която не можеше да се докаже и, която, при определени обстоятелства, дори се оказваше невярна.

Но нима една теория, на която всички елементи са доказуеми, не бе просто повторение на вече съществуващото? Единствено в сферата на недоказуемото, дори на невярното, се криеше шансът за пробив в затворения кръг и продължаване напред.

В такъв случай, какво значение имаше, че хипотезата за реално съществуващата едновременност бе недоказуема? Ето над този проблем си блъскаше главата Шевик през последните три дни. Всъщност през последните десет години.

Той всячески се бе домогвал до сигурното, до доказуемото. Опитвал се бе да го сграбчи сякаш е нещо, което можеше да притежава. Бе се опитвал да си осигури доказателства и гаранции за нещо, което не можеше да приеме на готово, защото, ако бе възможно да го приеме за дадено, то щеше да се превърне в затвор за него. А така, просто като приемаше за валидна реално съществуващата едновременност той свободно можеше да използва прекрасната геометрия на относителността. Това щеше да му даде възможност да продължи напред. Следващата стъпка му бе пределно ясна. Поредността можеше да се раздроби на едновременно съществуващи променливи величини, чрез трансформационните уравнения на Саеба. Чрез този подход щеше да се заличи антитезата между поредност и моментност на съществуването. Оттук вече всичко ставаше много лесно: Последователността и Едновременността се обединяваха в едно фундаментално единство. Двата аспекта на Вселената — динамичен и статичен — щяха да се свържат чрез концепцията за интервала. Как е могъл цели десет години да не види простото обяснение, което е било под носа му? Вече нямаше, никаква пречка да се продължи напред. Всъщност, той вече бе продължил напред. Бе успял. Провалът в миналото се бе превърнал в бъдещ успех. В този първи миг на прозрение, той вече знаеше, че е успял. Стената се бе срутила. Това, което виждаше, бе толкова просто, най-простото нещо на света. Бе самата простота, която съдържаше в себе си цялата комплексност. Това бе Откровение. Бе ясният път напред, пътя към дома, светлината…

Въодушевлението му бе като на малко дете, тичащо през огряна от слънчевите лъчи поляна. Вече нямаше край, нямаше спиране…

И все пак, в този момента на пълно щастие и успокоение, той бе споходен от страхове; ръцете му затрепериха, а очите му се напълниха със сълзи, сякаш бе гледал право в слънцето. В крайна сметка плътта е тленна. Усещането бе странно, невероятно, усещането да знаеш, че животът ти има смисъл, че си изпълнил предназначението му.

Той продължаваше да се взира, да се взира и да се взира в това слънце със същата онази детинска радост, докато най-сетне не можеше повече. Когато се върна на земята и се огледа наоколо, през плувналите си в сълзи очи, видя, че стаята е тъмна, прозорците са пълни със звезди.

Моментът бе отлетял; той го видя как отлита. Не се опита да го задържи. Знаеше, че не може. Моментът не бе част от него, а обратното — той бе част от момента.

След малко се изправи несигурно и запали осветлението. Известно време просто се разхожда из стаята. Докосваше различни неща, корицата на книга, сянката на лампата, щастлив, че се е върнал обратно сред познатите предмети, обратно в собствения си свят. Защото в този момент разликата между тази или онази планета, между Урас и Анарес, бе толкова голяма, колкото може да бъде разликата между две песъчинки пясък от крайбрежната ивица. Вече нямаше бездни, нямаше стени. Нямаше заточеници. Той бе зърнал за миг основите на Вселената и те бяха здрави.

Бавно и с леко несигурна крачка се запъти към спалнята. Отпусна се на леглото, без да се съблича. Лежеше така, с ръце зад тила, нахвърляше и планираше детайл след детайл от работата, която трябваше да свърши; обзет от тихо, щастливо чувство на благодарност, което постепенно се уталожи в кротък унес и той заспа.

Спа цели десет часа. Събуди се с мисълта за уравненията, с които щеше да се изрази концепцията за интервала. Седна зад бюрото и се зае да ги състави. Следобед имаше лекция и отиде да я изнесе. После вечеря в столовата за преподаватели, където си побъбри с колегите си за времето, за войната, или за каквото го заговореха. Дори и те да забелязаха някаква промяна в него, той не разбра, защото мислите му бяха заети с друго. Върна се в стаята си и продължи да работи.

На Урас денонощието се състоеше от двайсет часа. В продължение на осем дни той прекарваше от дванайсет до шестнайсет часа дневно зад бюрото си, или просто крачейки нагоре-надолу из стаята, често отправил взор към прозорците, зад които грееше топлото пролетно слънце, или трепкаха звездите заедно с мъничката, плаха Луна.

Когато влезе с подноса за закуската, Ефор завари Шевик в леглото, наполовина облечен, със затворени очи и дърдорещ на някакъв чужд език. Помогна му да се надигне. Шевик се стресна и се събуди, изправи се и с клатушкане се запъти към другата стая. По бюрото му нямаше абсолютно нищо. Той се втренчи с празен поглед в компютъра, от който също всичко бе изтрито. После просто остана така, втренчен в празното като халосан по главата. Ефор успя да го накара да легне отново.

— Тресе ви, сър. Да повикам ли лекар?

— Не!

— Сигурен ли сте, сър?

— Да! Не пускай никого. Казвай им, че съм болен.

— Ако кажа така, те със сигурност ще се домъкнат заедно с лекаря тук. Не мога ли да им казвам, че още работите, сър? Това много им харесва.

— Заключи вратата, когато излезеш — рече Шевик. Тленното му тяло му бе изневерило. Бе слаб и изтощен до изнемога. Оттам идваха и притесненията и страховете му. Страхуваше се от Пе, от Ой, от полицейски обиск. Всичко, което бе чул, прочел и недоразбрал за Ураската полиция, тайната им полиция изплува с ужасна яснота в съзнанието му, също както един тежко болен си припомня всяка дума, която е чул или прочел за рака.

Впи трескав поглед в Ефор.

— Можете да ми вярвате — каза му слугата с присъщия си бърз, суховат говор. Той донесе на Шевик чаша вода, после го остави като не пропусна да заключи вратата след себе си.

Следващите два дни той се грижи за Шевик с желание и такт, които едва ли бе усвоил при обучението се като прислужник.

— Трябвало е да станеш лекар, Ефор — каза му Шевик. Вече бе по-добре, чувстваше се отпаднал физически, но треската бе отминала.

— Тъй казва и мойта дъртофелница. Когато не е добре, не дава на никой друг да я доближи, освен на мен. Все ми казва, че му разбирам. Предполагам, че е така.

— Грижил ли си се някога за болни? Работил ли си в болница?

— Не, сър. Не ща да имам нищо общо с болниците. Туй ще е най-черния ми ден, когато ще трябва да пукна в някой от тия чумави дупки.

— Болниците? Какво не им е наред на болниците?

— Нищо им няма, сър. Поне на тези, в които ще закарат вас, ако се разболеете — отвърна Ефор с усмивка.

— Тогава за кои болници говориш?

— За нашите. За мизерните. Мръсни като лайняна дупка — отвърна Ефор незлобливо, просто описателно. — Съборетини. Детето умря в една такава. Целите подове са на дупки, големи дупки, чак светлината се вижда през тях. Питам ги аз как тъй, викам стана? Пък през дупките влизат плъхове и хоп! — право в леглата на болните. Стара е сградата, викат, от шестстотин години е болница. „Дом на Светата Благодат“, тъй й викат. Болница за бедните. Лайняна дупка, това си е.

— Твоето дете е умряло в такава болница?

— Да, сър. Дъщеричката, Лая.

— От какво умря?

— Нещо с клапата на сърцето. Тъй казаха. Не можа да порасне много. На две години беше като умря.

— Имаш ли други деца?

— Имах още две. И те умряха. На старата й беше много тежко отначало. Ама сега вика, е, кво да съ прай, квото било — било! Има ли нещо друго, което бих могъл да направя за вас, сър? — Рязкото преминаване към нормален синтаксис разтърси Шевик.

— Да! Продължавай да разказваш — нетърпеливо рече той.

Дали защото го изрече съвсем спонтанно, или защото бе все още недобре и се нуждаеше от грижи, този път Ефор не се стегна, а продължи да говори спокойно.

— На времето мислех да ставам бацил. Тъй викаме на военните лекари. Ама на! Не сварих да се запиша и ме придърпаха в редовната армия. Рекоха ординарец, та ординарец. И ма направиха свръзка. Нямаше кво да правя. И понеже тъй и тъй ма изучиха за ординарец, като се уволних и кво да правя, хоп! — ставам прислужник на разни господа.

— Значи си могъл да се изучиш за лекар в армията, така ли?

Разговорът продължи. На Шевик му бе трудно да следи едновременно езика и разказа. Разказваха му неща, за които той си нямаше никаква представа. Все непознати неща. Той никога не бе виждал плъх, или войнишка барака, или лудница, или бедняшка съборетина, или заложна къща, или екзекуция, или крадец, или квартира под наем, или хазяин, или безработен човек, който не може да си намери работа. Или мъртво бебе в канавка. Всички тия неща изплуваха в спомените на Ефор като съвсем естествени и общоприети, като една ужасяваща реалност. Шевик трябваше да впрегне въображението си и да събере всяко откъслечно парченце знание за Урас, за да ги разбере изобщо. И все пак, всички тия неща му бяха странно познати, по начин, по който, всичко останало, което бе видял с очите си не беше. Затова ги разбираше.

Това бе този Урас, за когото бе учил в училище на Анарес. Това бе светът, от който бяха избягали неговите предци. Те бяха предпочели гладът, пустинята и безкрайното заточение пред един такъв свят. Точно това бе светът, който бе оформил идеите на Одо и я беше хвърлял осем пъти в затвора за това, че ги изразяваше гласно. Това беше човешкото страдание, в което се кореняха идеалите на неговото общество; почвата, от която те се родиха.

Това не бе „истинският Урас“. Разкоша и красотата на стаята, в която в момента седяха двамата с Ефор бяха също толкова реални и истински, колкото и мизерията и нищетата, които Ефор толкова добре познаваше. За него задачата на един мислещ човек бе не да отрича една от двете реалности за сметка на другата, а да се опита да ги свърже, да ги събере. Задачата не бе никак лесна.

— Изглеждате ми уморен, сър — каза Ефор. — Май по-добре да си починете.

— Не. Изобщо не съм уморен.

Ефор го погледна за момент. Когато изпълняваше ролята си на слуга, неговото приятно, гладко избръснато лице винаги бе напълно безизразно. През последния час, обаче, Шевик бе видял как то претърпя странни промени. Сменяха се изражения на замисленост, веселие, цинизъм, болка. В момента то изразяваше съчувствие и привързаност.

— Съвсем различно от мястото, от което идвате — рече Ефор.

— Наистина много различно.

— Там никой не остава без работа.

В гласа му се долови съвсем лека иронично-въпросителна нотка.

— Никой.

— И никой не гладува?

— Никой не гладува, ако друг яде.

— Аха.

— Но и ние сме гладувала. Умирали сме от глад. Преди осем години имаше страхотен недостиг на храна. Знам една жена, която уби бебето си, защото нямаше мляко, за да го кърми, а нямаше абсолютно нищо друго, с което да го нахрани. Не всичко е… по мед и масло на Анарес, Ефор.

— Не се съмнявам в това, сър — рече Ефор с един от странните си превключвания на учтив, образован начин на изразяване. После изведнъж устните му се извиха в озъбена гримаса. — Все тая. Там поне няма нито един от тях!

— Кои тях?

— Знаете кои, мистър Шевик. Казахте го веднъж. От тях, от собствениците.

На следващата вечер се отби Атро. Пе сигурно бе дебнал наблизо, защото само няколко минути, след като Ефор пусна стареца, той изникна от някъде и със съчувствено изражение, пожела да се осведоми за здравословното състояние на Шевик.

— Работите прекалено много през последните две седмици, сър — каза той. — Не трябва да се преуморявате толкова. — Не пожела да седни и си тръгна съвсем скоро, самата учтивост.

Атро продължаваше да говори за войната в Бенбили, която се превръщаше, както той се изрази, в „широко мащабна операция“:

— Хората в тази страна одобряват ли войната? — попита Шевик, прекъсвайки една лекция по военна стратегия. Бе озадачен от липсата на каквато и да е морална оценка по въпроса, от страна на жълтата преса. Бяха зарязали гръмките, бомбастични фрази; материалите им понякога напълно съвпадаха по съдържание с официалните правителствени бюлетини по телефакса.

— Да одобряват ли? Надявам се, не си мислиш, че ще легнем покорно и ще оставим проклетите Тувийци да ни тъпчат? Статуквото ни на световна сила е заложено на карта!

— Аз имах предвид народа, не правителството. Обикновените хора, тези, които… които трябва да се бият.

— Че на тях какво им е? Те са свикнали с мобилизацията. На тях това им е най-важната задача, скъпи ми приятелю! Да се бият за отечеството си. И трябва да знаеш, че няма по-добър войник на земята от Йотийския войник. В мирно време той може да се лигави със сантиментални глупости от рода на пацифизма, но суровата закалка си е винаги у него, скрита отвътре. Редовият солдат винаги е бил най-голямото ни национално богатство. Затова сме и стигнали до положението си на световна водеща сила, каквато сме в момента.

— Като се катерите по камари от детски трупове — промърмори Шевик, но ядът, или може би нежеланието да нарани чувствата на стареца заглушиха думите му и Атро не го чу.

— Не, — продължаваше разпалено Атро — когато над страната надвисне заплаха, решимостта на хората става твърда като стомана. Има в Нио и най-вече в някои от малките заводски градчета няколко празнодумци, дето все си търсят белята, и които вдигат доста шум, докато сме в мир, но всички дребни дрязги и различия се забравят, когато е застрашен националния флаг. Знам, че не щеш да ми повярваш. Трябва да знаеш, скъпи ми приятелю, че Одонианството има един голям недостатък — прекалено е женствено. В него просто липсва мъжкия светоглед. „Стомана и кръв, на битката яркия блясък…“, както е казал поетът. Одонианството не разбира какво е това самоотверженост, неустрашимост, любов към знамето.

Шевик замълча за момент, после меко каза:

— Това може би е вярно донякъде. Дори и само защото ние нямаме знамена.

Когато Атро си тръгна, Ефор влезе, за да изнесе подноса с остатъците от вечерята. Шевик го спря.

— Извинявай, Ефор — каза той и остави една малка бележка върху подноса. На нея бе написано: „Има ли скрит микрофон в стаята?“

Слугата бавно сведе глава и прочете написаното, вдигна поглед към Шевик и замислен го изгледа. После посочи с очи комина над камината.

— Спалнята? — запита Шевик със същите средства.

Ефор поклати глава, постави обратно подноса на масата и последва Шевик в спалнята. Затвори вратата след тях съвсем безшумно като добър и прилежен слуга.

— Открих го още първия ден, докато бършех праха — каза той с усмивка.

— Тук няма ли?

Ефор сви рамене.

— Досега не съм открил. Можете да пуснете водата да тече там вътре, сър. Като в шпионските романи.

Влязоха разкошния, изцяло издържан в злато и слонова кост, храм на тоалетната. Ефор пусна водата да тече и огледа стените.

— Не — каза — не мисля, че има. Щях да го открия, ако имаше. Научих се да го правя, когато работех за един господин в Нио. Детска работа е да ги откриеш, стига да знаеш как.

Шевик извади едно друго листче от джоба си и го показа на Ефор.

— Знаеш ли как е дошло това?

Беше бележката, която бе намерил в палтото си: „Присъедини се към нас, твоите братя.“

След известна пауза — Ефор четеше бавно, мърдайки устните си — той каза:

— Не знам как е дошло тук.

Шевик бе разочарован. Бе му хрумнало, че единствено Ефор има прекрасната възможност да пъхне каквото и да било в джобовете на „господаря си“.

— Знам, обаче, кой го е написал.

— Кой? Как мога да се срещна с него?

Настана мълчание.

— Това е много опасно работа, мистър Шевик. — Извърна се и усили струята вода от кранчето.

— Не искам да те замесвам и теб. Само ми кажи… кажи ми къде да отида. Какво да търся. За кого да питам. Просто само едно име.

Последва още по-дълго мълчание. Лицето на Ефор изглеждаше изпито и набръчкано.

— Не зн… — понечи да каже той, но млъкна. После бързо продължи да говори с нисък, тих глас. — Вижте, мистър Шевик, Бог ми е свидетел, че те искат да се срещнат с вас. Ние имаме нужда от вас, но, разберете, вие изобщо не знаете в какво се забърквате. Как ще се скриете? Човек като вас? Вярно, че тук сте като в капан, но навсякъде ще бъде все същото. Може и да успеете да избягате, но не можете да се скриете. Просто не знам какво да ви кажа. Да, мога да ви дам имена. Който и от Найотите да попитате, ще ви помогне. Вече ни е дошло до гуша. Трябва ни глътка въздух. Но как ще се чувствам аз, ако ви хванат и ви застрелят? Вече осем месеца работя за вас и започнах да ви харесвам. Да ви се възхищавам. Те през цялото време ме натискат, на аз им казвам: Не. Оставете го на мира. Той е добър човек и не трябва да го забъркваме в нашите проблеми. Нека се върне, откъдето е дошъл. Оттам, където хората са свободни. Нека някой най-после да се измъкне от проклетия затвор, в който сме наблъскани!

— Но аз не мога да се върна. Не още. Искам да се срещна с тези хора.

Ефор мълчеше. Може би именно навика му да се подчинява — нещо, което бе правил цял живот — го накара най-сетне да кимне и да прошепне:

— Туйо Маеда, това е човекът, когото търсите. На Джоукинг Лейн, в Стария Град. Ще намерите бакалията.

— Пе каза, че ми е забранено да напускам кампуса. Ще ме спрат, ако ме видят да се качвам на влака.

— Може би с такси — каза Ефор. — Ще ви извикам едно. Ще ви чака долу до стълбите. Ще се обадя на Кай Оймън, трябва да е на смяна. Той е добър приятел. Но… не знам, все пак… дали трябва.

— Всичко е наред. Нали преди малко Пе беше тук и ме видя. Той ще си мисли, че не излизам от стаята, понеже съм болен. Колко е сега часът?

— Седем и половина.

— Ако тръгна веднага ще имам цялата нощ на разположение, за да го открия. Извикай таксито.

— Ще ви приготвя чантата, сър…

— Каква чанта?

— Ще ви трябват дрехи…

— Вече съм облечен! Хайде, върви.

— Не можете просто да тръгнете ей така, без нищо — възпротиви се Ефор. Това го накара се почувства доста по-неспокоен и притеснен, отколкото преди. — Имате ли пари?

— О, вярно! Трябва да взема.

Шевик вече изгаряше от желание да действа. Ефор се почеса по главата, изглеждаше някак тъжен и унил. Излезе в салона, за да извика таксито. Върна се и откри Шевик да го чака до входната врата, с наметнато палто.

— Слезте по стълбите — дрезгаво рече той. — Кай ще бъде до задната врата след пет минути. Кажете му да излезе през улица Гроув, там няма охрана като при главния портал. Изобщо не се приближавайте до портала, там със сигурност ще ви спрат.

— Няма ли да си имаш неприятности, заради мен, Ефор? И двамата говореха шепнешком.

— Няма да знам, че сте излезли. На сутринта ще им кажа, че още не сте станали. Спите. Така ще ги забавя малко.

Шевик го прегърна и стисна ръката му.

— Благодаря ти, Ефор!

— Късмет — отвърна мъжът, когато успя да се отърси от учудването си. Шевик вече беше заминал.

Разточителния ден, прекаран с Веа бе стопил повечето от парите му в брой, а сега и пътуването с такси до Нио му струва още десет парични единици. Слезе на една от главните спирки на метрото. С помощта на картата успя да се ориентира и да стигне с метрото до Стария Град, предградие, в което никога не бе стъпвал преди. Джоукинг Лейн не бе обозначена на картата, затова той слезе на централната за Стария Град спирка. Когато се изкачи по стълбите и излезе от просторната мраморна сграда на улица, спря напълно объркан. Това изобщо не приличаше на Нио Есая.

Ситен като мъгла дъждец се стелеше над тъмните улици. Нямаше улично осветление. Улични лампи имаше, но или не бяха пуснати, или просто бяха изпочупени. Тук-там през процепите на залостените прозорци, струеше мъждива, жълтеникава светлина. Надолу по улицата, ярък поток светлина струеше от една отворена врата, пред която се мотаеха група мъже, които говореха на висок глас. Мокрият от дъжда тротоар бе осеян с парчета от вестници и всякакви други отпадъци, фасадите на магазините, доколкото можеше да ги различи, бяха ниски, и целите покрити с дебели метални решетки, освен една, разрушена от пожар, която зееше черна и сляпа, с назъбени парчета стъкло все още проблясващи по рамките на строшената витрина. Хората мълчаливо го отминаваха, тихи, забързани сенки.

Една старица бавно се изкачваше по стълбите зад гърба му и той се обърна и я попита за пътя. В светлината на жълтия електрически глобус над входа на метрото, той видя лицето й: бледо и сбръчкано, с враждебните, оцъклени очи на смъртната умора. Огромни, стъклени обици се блъскаха в изпитите й страни. Тя с мъка се изкачи до последното стъпало, прегърбена от умората или от артрита, или от някаква деформация на гръбначния стълб. Но съвсем не бе стара, както си бе помислил в началото. Нямаше дори и трийсет.

— Бихте ли ми казали къде е Джоукинг Лейн? — попита я той като заекна от учудване. Тя го изгледа с безразличие, ускори крачка и го подмина, без да пророни и дума.

Той тръгна напосоки надолу по улицата. Вълнението от внезапното решение да избяга от Ю Уи сега се бе уталожило. Отново разсъждаваше трезво за нещата. Имаше чувството, че е преследван, че го гонят. Заобиколи групата мъже край осветената врата, инстинктът му подсказа, че самотен непознат не бива да се приближава до такава група. Видя един мъж, който вървеше сам малко по-напред от него. Настигна го и повтори въпроса си.

— Не знам — отвърна мъжът и продължи, без да спира.

Нямаше какво друго да направи, освен да продължи напред. Стигна до едно по-осветено кръстовище. Пресечката бе доста по-осветена и, далеч додето поглед стигаше, под ситния дъждец просветваха ярките светлинки на най-различни надписи и реклами. По цялата улица се редяха кръчми и заложни къщи, някои от които още отворени. Тук имаше сравнително доста хора, които се мотаеха напред-назад и влизаха и излизаха от кръчмите. В канавката лежеше някакъв мъж. Палтото му бе заметнато над главата, лежеше си ей така под дъжда, заспал, болен или мъртъв. Шевик го гледаше с ужасени очи. Гледаше и другите, които го подминаваха с безразличие.

Както си стоеше там и го гледаше, вцепенен от ужас, някой се спря до него и навря лице в неговото. Беше нисък, брадясал мъж на около шейсет, със сбръчкан врат, кръвясали очи и беззъба, ухилена уста. Седеше и се хилеше беззвучно, сочейки с пръст едрия, скован от ужас мъж пред себе си.

— Отде я зе синката тая коса, бе, а? А, толкоз коса, от де я зе? — ломотеше той.

— Мо-можете ли да ми кажете как да стигна до Джоукинг Лейн?

— Да, бе, шегичка. Майтап! Без шегички, без парички, ха, ха, ха. Ей, нямаш ли малко мънгизи за една пиячка в студената нощ? Тряа да имаш малко мънгизи.

Пристъпи към него. Шевик се отдръпна назад, загледан неразбиращо в протегнатата му длан.

— Айде бе, гус’ине, малко майтап. Дай малко мангиз — ломотеше мъжът механично, без следа от заплаха или молба в гласа с все същата идиотска усмивка и протегната напред длан.

Шевик най-сетне разбра. Затършува из джобовете си, откри последните пари, които имаше и ги набута в ръката на просяка. После отмести мъжът, който продължаваше да ломоти и се опитваше да го улови за палтото, и, подгонен от някакъв страха, но не страх за самия себе си, се затича и хлътна в първата изпречила се насреща му, отворена врата. Над вратата имаше табела: „Стоки втора употреба на изгодни цени“. Вътре се спря задъхан и се опита да се овладее сред камарите от рафтове с износени палта, обувки, шалове, инструменти, счупени, лампи, стари чинии, лъжици, мъниста и всякакви други парчетии и боклуци с прилежно закачени върху им етикети.

— Търсите ли нещо специално?

Още един път повтори въпроса си.

Магазинерът, мургав мъж, висок колкото Шевик, но прегърбен и доста го кльощав, го изгледа от глава до пети.

— И защо искаш да стигнеш там?

— Търся един човек, който живее там.

— Откъде си?

— Трябва да стигна до тази улица, до Джоукинг Лейн. Далеч ли е оттук?

— Откъде си, мистър?

— От Анарес — избухна ядно Шевик. — От Луната! Трябва да отида на Джоукинг Лейн сега, веднага!

— Ама, ти си оня? Ученият? Какво, по дяволите, правиш тук?

— Бягам от полицията! Искаш ли да им кажеш къде съм, или ще ми помогнеш?

— Проклет да съм — промърмори мъжът. — Дявол да го вземе. Виж… — Поколеба се, понечи да каже нещо, после размисли. — Върви си по пътя… — каза, и още недоизрекъл думите сякаш промени решението си и продължи: — Е, добре де! Да става каквото ще! Чакай. Затварям. Ще те заведа. По дяволите!

Шмугна се отзад, порови нещо, върна се, изключи осветлението, излезе навън при Шевик, спусна металната решетка и заключи входната врата.

— Хайде! — рязко изрече и забърза напред.

Изминаха двайсетина пресечки, навлизайки все по-навътре в лабиринта от криви улички и алеи в сърцето на Стария Град. Ситният дъждец продължаваше да ръми в полумрака, отвсякъде миришеше на гнило, на мокър камък и метал. Свиха в една съвсем тъмна и глуха пресечка, от двете страни на която се издигаха стари няколко етажни постройки, чиито приземни етажи бяха предимно магазини. Водачът на Шевик спря пред спуснатите кепенци на един от тях. „В Маеда, Бакалия“ пишеше над вратата. Почакаха доста преди тя да се отвори. Мъжът поговори известно време с някой от вътрешната страна, след което махна с ръка на Шевик и двамата влязоха вътре. Момичето, което ги бе пуснало залости вратата след тях.

— Туйо е отзад, елате — каза то, загледано изпитателно в лицето на Шевик. — Това вие ли сте? — Гласът й бе тих и настойчив, усмивката — странна. — Наистина ли сте вие?

Туйо Маеда беше мургав мъж на около четирийсет. Благородните, изопнати черти на лицето му имаха интелигентно изражение. Затвори някаква книга, в която тъкмо записваше нещо, когато влязоха и се изправи на крака. Поздрави магазинера по име, без да сваля очи от Шевик.

— Дойде в магазина ми и попита как да стигне при теб, Туйо. Казва, че е онзи де, човекът от Анарес.

— Да, това сте вие без съмнение — бавно изрече Туйо. — Шевик. Какво търсите тук? — Не откъсваше пронизителния си, предпазлив поглед от лицето му.

— Търся помощ.

— Кой ви изпрати при мен?

— Първият, когото попитах. Не знам кой сте вие. Попитах го къде мога да отида и той каза да дойда при вас.

— Някой друг знае ли, че сте тук?

— Не знаят, че съм излязъл. Утре, обаче, ще разберат.

— Иди се обади на Римейви — обърна се Маеда към момичето. — Седнете, мистър Шевик. Най-добре ми кажете какво става.

Шевик седна на един дървен стол, но не разкопча палтото си. Бе толкова уморен, че потръпваше.

— Избягах — каза той. — От университета, от затвора. Не знам къде да отида. Може би тук навсякъде са само затвори. Дойдох тук, защото те ми разправяха за безимотната класа, за работническата класа и си помислих, че това прилича твърде много на собствения ми народ. Помислих си, че можем да си помогнем едни на други.

— Какъв вид помощ търсите?

Шевик направи усилие да се стегне. Огледа малката, осветена стая, после спря очи на Маеда.

— Имам нещо, което те искат — каза. — Една идея. Една научна теория. Дойдох тук от Анарес, защото си мислех, че именно тук ще мога да завърша труда си и да го публикувам. Нямах ни най-малка представа, че тук една идея трябва да бъде собственост на Държавата. Аз не работя за никоя Държава. Не мога да взема парите и нещата, които ми дават. Искам да се махна, но не мога да си отида вкъщи. Затова дойдох тук. Вие не искате моя научен труд и, вероятно, също не харесвате своето правителство.

Маеда се усмихна:

— Така е. Не го харесвам. Но и правителството, не ме обича особено. Не сте избрали най-безопасното място, където да дойдете. Нито за себе си, нито за нас… Не се притеснявайте. Имаме време. Ще обмислим и ще решим какво да правим.

Шевик извади бележката, която бе намерил в джоба на палтото си и я подаде на Маеда.

— Това ме доведе при вас. Някой, когото познавате ли я е писал?

— „Присъедини се към нас, твоите братя…“ Хм, не знам. Възможно е.

— Вие Одонианци ли сте?

— Донякъде. Синдикалисти, либертарианци. Работим заедно е Тувийците, Съюза на Социалистическите Работници. Само, че ние сме антицентралисти. Знаете ли, идвате в твърде неподходящ момент. Положението е напечено.

— Заради войната ли?

Маеда кимна:

— Обявена е демонстрация за след три дни. Против общата мобилизация, против военните такси и против покачването цените на хранителните стоки. В Нио Есая има четиристотин хиляди безработни, а ония пак вдигат цените и данъците. — Досега неотклонно и внимателно бе следил Шевик, докато говореха; сега вече, сякаш проучването му бе завършило, той отмести поглед встрани и се облегна назад в стола си. — Градът вече ври и кипи. Моментът е назрял за действие. Трябва ни една стачка, една всеобща стачка и масови, многолюдни демонстрации. Като девет месечната стачка, предвождана от Одо — добави той със суха, напрегната усмивка. — И сега би ни свършила работа една Одо, но този път, ония нямат Луна, за да ни подкупят с нея. Справедливостта трябва да възтържествува тук, или никъде… Погледна отново към Шевик и продължи по-меко. — Знаете ли какво означаваше за нас тук вашето общество, за последните сто и петдесет години? Знаете ли, че когато хората тук искат да пожелаят някому късмет, те казват: „И дано се преродиш на Анарес!“? Ех, да знаете колко много означава за нас това, че този мираж, тази мечта, този идеал съществува! Съществува общество без правителство, без полиция, без икономическо експлоатиране и потисничество и ония не могат да го отрекат, защото то наистина съществува! Чудя се дали изобщо разбирате, защо ви криеха толкова ревностно в Ю Уи, доктор Шевик. Защо никога не ви позволиха да се появите пред обикновените хора, на открито. Защо в момента, в който разберат, че сте избягали, ще се втурнат по петите ви като хрътки след заек. Просто защото вие самият сте една идея. Много опасна идея, при това. Вие представлявате идеята за анархизма облечена в плът и кръв. И се разхождате сред нас.

— Значи все пак имаш твоята Одо — намеси се момичето с тихия си, настойчив глас. Бе се върнала, докато Маеда говореше. — В края на краищата, Одо бе само една идея. А доктор Шевик е живото доказателство.

Маеда замълча за момент.

— Да, неопровержимото доказателство — рече той — което обаче, не можем да им покажем, за съжаление.

— Защо?

— Ако хората разберат, че е тук, полицията също ще разбере.

— Нека само дойдат и се опитат да, го вземат — усмихна се момичето.

— Демонстрацията ще бъде абсолютно мирна — отсече Маеда с внезапна ярост. — Дори ССР се съгласи на това!

— Аз обаче не съм се съгласила, Туйо. Няма да се оставя на черните якета да ми смачкат физиономията или да ми пръснат черепа. Ако посегнат, ще им отвърна.

— Присъедини се към тях, щом ти харесват методите им. Справедливостта не може да се постигне със сила!

— А властта не може да се завземе с пасивно бездействие.

— Ние не се борим за власт. Ние се борим за края на всяка власт! Как го казвахте вие? — обърна се Маеда към Шевик. — „Нашата цел са средствата“, Одо е повтаряла това през целия си живот. Само с мирни средства се постига мир, само със справедливи действия се постига справедливост! Не можем да имаме разногласия по това точно сега, когато ни предстои да действаме!

Шевик го погледна, после момичето, после магазинера, който все още стоеше прав до вратата и слушаше внимателно. Проговори съвсем тихо и уморено:

— Ако мога да ви бъда от някаква полза, използвайте ме. Например, мога да публикувам становището си по въпроса в някой от вашите вестници. Не съм дошъл на Урас, за да се крия. Ако всички хора научат, че съм тук, може би правителството няма да посмее да ме арестува открито? Не знам.

— Така е, разбира се — отвърна Маеда и черните му очи проблеснаха възбудено. — Къде, по дяволите, е Римейви? Иди се обади на сестра му, Сиро, кажи да го открие където и да е и да го доведе веднага тук… Напишете защо сте дошли тук, напишете за Анарес, напишете, защо няма да се продадете на правителството, напишете каквото искате, каквото ми хрумне — ние ще го отпечатаме. Сиро! Извикай и Мейсти… Да, ще ви скрием, но Бога ми, ще накараме всеки човек на А-Йо да разбере, че сте тук, че сте с нас! — Думите просто струяха от устните му, жестикулираше възбудено, крачеше неспокойно напред-назад из стаята. — А после, след демонстрацията, след стачката,… тогава ще видим. Може би нещата ще са други тогава! Може би тогава вече няма да е нужно да се криете!

— Може би вратите на всички затвори ще се отворят широко — рече Шевик. — Е, дайте ми някакъв лист хартия.

Имам доста да пиша.

Момичето, Сиро, се приближи към него. Спря пред него усмихната, леко се наведе над него сякаш му се покланяше и бавно и срамежливо го целуна по бузата. После се обърна и излезе от стаята. Устните й бяха хладни и Шевик дълго после усещаше докосването им.

Прекара един ден в таванското помещение на една къща на Джоукинг Лейн. После още две нощи и един ден в мазето под един стар склад за мебели, странно сумрачно помещение, пълно с рамки за огледала и счупени табли за легла. Пишеше. Само няколко часа след като свърши му донесоха това, което бе написал, отпечатано. Първо във вестник „Съвременник“, а после, след като печатницата на вестника бе затворена, а редакторите му арестувани, на обикновени листовки, отпечатани нелегално, заедно с позивите за демонстрацията и всеобщата стачка. Той не пожела да прочете отново това, което вече бе написал. Слушаше с половин ухо Маеда и останалите, които въодушевено му описваха ентусиазма, с който вестниците бяха разграбени и изчетени, всеобщото одобрение за плана на стачката, както и огромният ефект, който неговото присъствие на демонстрацията ще има върху цялата планета. Когато го оставяха сам, той вадеше понякога малкия си бележник от джоба на ризата си и преглеждаше кодираните записки и уравнения за Общата Теория на Темпоралността. Гледаше ги и не можеше да ги разчете. Не можеше да ги разбере. Тогава отново прибираше бележника си и просто оставаше да седи така, с лице заровено в шепите.

Анарес нямаше собствено знаме, но сред плакатите, приветстващи всеобщата стачка и сред синьо-белите флагчета на Синдиката и на ССР, тук-там се мяркаха саморъчно изработени знаменца с нарисуван на тях зеленият Кръг на Живота — символът на Одонианското Движение отпреди двеста години. Всички плакати и знамена се вееха смело и гордо под слънчевите лъчи.

Хубаво бе да е най-после навън, след времето прекарано по разни скривалища, тавани и мазета със залостени врати. Хубаво бе да върви по улицата и да вдишва свежия дъх на пролетното утро. Да бъде сред всичките тези хора, сред тази многолюдна тълпа, сред хилядите, крачещи рамо до рамо и изпълващи не само главната улица, но и страничните пресечки, докъдето поглед стига. Бе едновременно и страшничко и вълнуващо. Когато запяха и вълнението и страхът се сляха и се претопиха в мощен екстаз. Очите му се наляха със сълзи. Хилядите гласове се сливаха в един дълбок, мощен и завладяващ хор, който кънтеше над улиците и цепеше простора. Пеенето от най-предните редици на манифестацията, далеч напред по улицата и това от най-задните колони на тълпите, които прииждаха все повече и повече, се сливаха, заради разстоянието, което трябваше да измине звукът. Така че мелодията сякаш непрекъснато се преливаше и догонваше самата себе си като при канон.

Той не знаеше песните им, затова само слушаше, прехласнат от хилядите гласове. Изведнъж от началото на колоната като мощна вълна надолу по реката от хора се разнесе мелодия, която му бе позната. Той изправи глава и запя с тях, запя на своя си език, както я бе учил. Това бе Химнът на Революцията. Той бе пят на същите тези улици преди двеста години от същите тези хора, от неговия народ.

Хората около него замълчаха, за да го чуят, а той запя още по-силно, щастлив и усмихнат, вперил поглед напред.

На площад Капитол имаше може би сто хиляди човека, ако не и двойно повече. Индивидите, също както и елементарните частици в атомната физика, не можеха да бъдат преброени, нито можеше да се установи мястото им с точност, нито пък да се предвиди поведението им. И все пак, като маса, тази огромна маса от хора правеше точно това, което очакваха от нея организаторите на стачката. Събра се, премина под строй и с песен на уста по улиците, изпълни площад Капитол и всички околни пресечки и остана така, вълнуваща се, неспокойна, но все пак търпелива, заслушана в ораторите, чиито самотни гласове, усилени от микрофоните, се извисяваха и кънтяха по огрените от слънцето фасади на Сената и Директората, спускаха се и ромоляха по несекващия, глух ропот на самата тълпа.

Тук на площада има повече хора, отколкото изобщо живеят в Абиней, помисли си Шевик, но самото съждение бе безсмислено. Знаеше, че не можа така да сравнява нещата. Стоеше заедно с Маеда и останалите на стъпалата пред Директората, точно пред колоните и високия бронзов портал. Гледаше ширналото се пред него бушуващо море от лица и слушаше речите на ораторите, заедно с всички. Не слушаше и не разбираше по начина, по който рационалният човешки мозък възприема и разбира, а по-скоро, по начин, по който индивида се вслушва в собствените си мисли. Когато заговори, това се оказа по-различно от слушането. Не някакво съзнателно желание го водеше, думите сами извираха от устата му. Многобройните отражения на собствения му глас от далечните високоговорители и ехото от каменните фасади на огромните постройки, все пак, го объркваха донякъде и го караха да се колебае на моменти и да говори съвсем бавно. Но и той не се колебаеше, защото търси нужните думи. Не. Говореше на множеството с техния език, изразяваше техните мисли и едновременно с това, просто разкриваше това, което винаги бе мислил и знаел, самия себе си.

— Страданието е това, което ни сплотява. Не любовта. Любовта не се подчинява на разума и може да се превърне в омраза, ако я насилят. Ние не избираме сами това, което ни свързва. Ние сме братя. Братя сме, защото споделяме всичко по братски. Споделяме болката, която всеки от нас трябва да изстрада сам, споделяме глада и нищетата. Споделяме надеждата. Затова и се научихме да бъдем братя. Научихме се, че никои друг няма да ни помогне, ако не си помогнем един на друг. Няма да срещнем протегната за помощ ръка, ако първи не протегнем своята. А ръката, която вие протягате, е празна, също като моята. Вие нямате нищо. Не притежавате нищо. Затова и сте свободни. Всичко, което имате, е това, което сте и това, което давате.

— Аз съм тук, защото вие виждате в мен обещанието. Обещанието, което направихме преди двеста години в същия този град. Обещанието, което ние спазихме на Анарес. Там ние нямаме нищо, освен свободата си. Ние нямаме какво друго да ви дадем, освен вашата свобода. Ние нямаме закони. Ние спазваме само простото правило на взаимопомощ между индивидите. Ние нямаме правителство, а простото нравило на доброволно съжителство. Нямаме държави, нямаме нации, нямаме президенти. Нямаме премиери, нито началници, нито генерали. Нямаме командири, нямаме банкери, нямаме господари. Нямаме заплати, нямаме благотворителност, нямаме полиция, нито войници, нито пък войни. Нямаме още много други неща. Ние не сме собственици. Не сме имотни. Никой от нас не е богат. Никой не е властен. Ако Анарес е това, което искате, ако това е бъдещето, за което мечтаете, тогава где ви кажа, че трябва да влезете в него с празни ръце. Трябва да дойдете сами, голи така, както новороденото идва на този свят направо в своето бъдеще, без минало, без собственост, напълно зависимо от другите, които му дават живот. Не можете да вземете това, което не са ви дали. Трябва сами да давате. Не можете да си купите Революцията. Не можете да направите Революцията. Можете единствено да бъдете Революцията. Тя или е в душите ви, или никъде.

Последните, заключителни думи от речта му бяха заглушени от усилващия се грохот на приближаващи полицейски хеликоптери.

Той отстъпи от микрофоните и вдигна очи към небето, примижавайки от силното слънце. Хората от тълпата започнаха също да вдигат глави, сякаш полъх на вятъра браздеше огряно от слънцето житно поле.

Грохотът на въртящите се витла над каменния кладенец, който представляваше площад Капитол, бе нетърпим като дрезгавото боботене на чудовищен робот. Той заглушаваше трясъкът на картечните откоси, сипещи се от хеликоптерите. Дори, когато ропотът на тълпата се извиси неистов кански рев, грохотът от хеликоптерите продължаваше да се чува през него — безумния писък на оръжието, безсмислената реч на метала.

Хеликоптерите насочиха огъня си към хората, които стояха на, или около, стълбите на Директората. Издаденият свод на колонадата предлагаше моментно укритие и само за броени секунди под него гъмжеше от хора. Ревът на тълпата, която панически се блъскаше към изходите на осемте улици, които извеждаха от площада, се извиси до ураганен вой. Хеликоптерите висяха съвсем ниско над тълпата, но не можеше да се разбере дали бяха прекратили огъня; мъртвите и ранените из тълпата бяха плътно притиснати и не можеха да се свлекат.

Обкования в бронз портал на Директората поддаде с трясък, който никой не чу. Хората се блъскаха и тъпчеха да се доберат до него и да се скрият от стоманения дъжд. Нахълтаха със стотици в просторните мраморни зали. Някои се втурваха да се крият в първото попаднало им убежище, други се провираха напред, за да намерят някакъв изход в задната страна на сградата, трети оставаха и се стремяха да потрошат каквото могат преди идването на войниците.

Когато войниците дойдоха, марширувайки в черните си якета нагоре по стълбите, през трупове и тела на умиращи мъже и жени, видяха на високата, сива, мраморна стена на централното фоайе една дума, изписана на височината на човешки бой, с големи, разкрачени, кървави букви: ДОЛУ.

Веднага простреляха вече мъртвото тяло на мъжа, който лежеше до стената. По-късно, когато разчистваха пораженията в Директората, думата бе изтрита от стената с парцали, вода и сапун. Но тя все пак остана. Вече бе произнесена. Вече не можеха да я унищожат.

Разбра, че не може да продължи по-нататък със спътника си, който отслабваше все повече и повече и едва се влачеше. Нямаше къде другаде да отидат, освен да се стремят да се отдалечат колкото се може повече от площад Капитол. Нямаше и къде да отседнат. По тълпата на два пъти се бе организирала в опита си да даде отпор на полицията, но след кордона от полицаи настъпваха военни бронетранспортьори, които изтласкваха тълпата все по-назад към Стария Град. Черните якета не бяха стреляли и в двата случая, макар, че откъм другите улици долиташе тракането на картечници. Хеликоптерите шетаха нагоре-надолу по улиците и никой не можеше да се скрие от тях.

Спътникът му дишаше на пресекулки, поемаше си дъх с мъка и едва се тътреше напред. Вече от няколко пресечки насам Шевик почти го носеше. Бяха изостанали много от основната част на тълпата. Нямаше смисъл де се опитват да я настигнат.

— Ето, поседни тук — каза той на мъжа и му помогна да седне на най-горното стъпало на входа към някакво мазе. На приземния етаж очевидно имаше магазин. Върху затворените капаци на прозорците, с бял тебешир бе изписано с едри букви: СТАЧКА! Спусна се по стъпалата и се опита да отвори вратата на мазето. Оказа се заключена. Всички врати бяха заключени. Личната собственост бе неприкосновена. В ъгъла на долното стъпало едно от паветата бе разхлабено. Той го вдигна и разби с него ключалката, заедно с бравата на вратата. Направи го без злоба, съвсем естествено, със спокойствието на човек, който отключва собствената си входна врата. Надзърна вътре. Мазето бе пълно с щайги. Не се виждаше жива душа. Помогна на спътника си да слезе по стъпалата, вкара го вътре и затвори вратата зад тях.

— Седни тук — каза ми. — Даже си полегни, ако искаш. Аз ще ида да потърся вода.

Мястото очевидно бе склад на магазин за домашни погреби. Имаше цяла редица порцеланови умивалници и радиатори за парно. Когато се върна, спътникът му беше изпаднат в несвяст. Той използва възможността да измие дланта на мъжа с водата, намерена в една туба и да прегледа раната му. Бе много по-зле, от колкото си бе мислил. Вероятно повече от един куршум бе попаднат в дланта. Два от пръстите бяха откъснати, а остатъка от дланта, до китката, представляваше безформена, окървавена маса. Натрошени костици стърчаха от нея като клечки за зъби. Мъжът бе стоял близо до Шевик и Маеда, когато хеликоптерите откриха огън и при раняването бе залитнал към Шевик и се бе вкопчил в него, за да се задържи. Шевик го бе уловил през кръста и му бе помогнат да се измъкне от първоначалната дивашка блъсканица при вратите на Директората. После почти го бе пренесъл дотук.

Направи каквото можа да спре кръвотечението и се опита да превърже, или поне да покрие обезобразената ръка. После накара мъжа да пие малко вода. Не знаеше името му, но по бялата лента на ръкава разбра, че е от Социалистическите Работници. На години изглеждаше колкото него, четирийсет или малко отгоре.

В заводите на Югозапад Шевик бе виждал хора, много по-тежко пострадали при различни нещастни случаи и бе разбрал, че човек може да понесе и преживее невероятно тежки ранявания и силна болка. Но там за тях се бяха грижили. Там имаше хирурзи, които да ампутират крайниците, плазма, която да компенсира загубата на кръв, легло, на което да легнат.

Седна на пода край мъжа, който бе изпаднал в шоково, полусънно състояние, и се огледа наоколо. Видя високите камари от подредени щайги, тъмните просеки между тях, бледите лъчи дневна светлина, просмукваща се през процепите на дървените капаци, белите нетна от селитра по тавана, отпечатъците от стъпките на работниците и дирите от ръчна количка по прашния циментов под. В един момент — стотици хиляди, пеещи под открито небе, а и следващия — двама самотници, криещи се в едно мазе.

— Вие сте достойни за презрение — обърна се Шевик към спътника си на Правски. — Не можете да остани те вратите отпорени. Никога няма да бъдете свободни. — Нежно докосна чедото на мъжа. Бе хладно и потно. Разхлаби за момент превръзката, после стана, пресече сумрачното помещение и излезе напън. Огледа улицата. Бронетранспортьорите бяха отминали. Тук-там се мяркаше някой от демонстрантите, забързани, с наведени глави: бяха на вражеска територия. Шевик на два пъти се опита да заговори някого. Най-сетне третия се спря.

— Трябва ми лекар, долу има един ранен. Можете ли да пратите лекар тук?

— По-добре го измъкни от там.

— Помогни ми да го пренеса.

Мъжът се обърна и отмина.

— Идват насам — извика през рамо. — Претърсват района. Най-добре се махай оттук.

Повече никои не се мярна наоколо. Шевик видя далеч надолу по улицата, настъпващия кордон от черни якета. Върна се обратно долу и затвори вратата.

— По дяволите! — рече и седна на мръсния под край ранения.

След малко извади малкия си бележник от джоба на ризата и се зае да го преглежда.

След доста време се осмели да надникне навън. Видя един бронетранспортьор, спрян отсреща на тротоара и други два, на̀преко на улицата, точно на кръстовището. Това обясняваше виковете, които непрестанно се чуваха от преди известно време. Сигурно бяха войниците, които си подвикваха заповеди.

Атро му бе обяснил веднъж как става това, как сержантите дават заповеди на войниците, а пък лейтенантите заповядват и на сержантите и на войниците, после пък капитаните… и т.н., и т.н., докато се стигнеше до генералите, които можеха да заповядват на всички останали, а на тях не можеше да им заповядва никой, освен Главнокомандуващия, разбира се. Шевик го бе изслушал с невероятно отвращение.

— И вие наричате това организация? — бе попитал той. — Дори го наричате дисциплина? Та то няма нищо общо и с двете. Това е невероятно неефективен, допотопен механизъм! Нещо като парния двигател от седмото хилядолетие! Та какво ли може да се направи с такава груба и тромава структура?

Това бе дало повод на Атро да му изнесе лекция за войната като закалка за мъжество и безстрашие и унищожител на слабостите и непригодността. Но в самия поток на аргументите си, бе принуден да вмъкне и да признае ефикасността на малките партизански отряди, които се самоорганизираха отдолу нагоре и притежаваха изключително висока степен на самодисциплина.

— Но този механизъм дава резултати само когато хората вярват, че се бият за нещо свое, нещо близко като дом, родина и други такива — бе казал старецът.

Шевик се бе отказал да спори с него. Сега, седнал в тъмното мазе, сред камарите от щайги, той мислено продължи спора. Обясни на Атро, че вече е разбрал, защо на армията й е нужен точно такъв механизъм. Той наистина й бе крайно необходим. Никоя друга, разумна форма на организация не би могла да послужи за тази цел. Той просто досега не бе разбирал целта. А, тя бе: да се даде възможност на мъже с картечници съвсем лесно да избиват невъоръжени мъже и жени в големи количества, когато им се заповяда. Само дето не можеше да проумее какво общо имаха тук мъжеството и безстрашието.

От време на време Шевик говореше и на спътника си. Навън бе започнало да се стъмва. Мъжът лежеше с широко отворени очи. На два пъти простена. Шевик се нажали и изпълни със съчувствие при звука на тези тихи, някак детински стенания. Той бе направил всичко възможно да не бъде в тежест. Още в блъсканицата при Директората, а и после по пътя насам, бе притискал ранената си ръка под палтото и, стиснал зъби, бе крачил напред, стараейки се да се опира колкото се може по-малко на Шевик. Когато простена втория път, Шевик взе здравата му длан в своите и прошепна:

— Недей. Недей. Тихо, братко. — Направи го просто, защото не можеше да издържа да стои там и да гледа страданието на мъжа, знаейки, че не може да му помогне с нищо. Мъжът вероятно помисли, че му казва да не вдига шум, за да не ги открият войниците, затова леко кимна и здраво стисна устни.

Така прекараха три нощи. През цялото време отвън, откъм близките околности се чуваше спорадична стрелба, а военната блокада на кръстовището си оставаше. По тяхната улица, обаче, не се водеха престрелки и тя буквално гъмжеше от войници. Така че двамата нямаха никакъв шанс да излязат от скривалището си, без да бъдат заловени веднага. Веднъж, докато спътникът му бе буден, Шевик го запита:

— Ако излезем и се предадем на полицията, какво ще ни направят?

Мъжът се усмихна:

— Ще ни застрелят — прошепна отпаднало.

От спорадичната автоматична стрелба наоколо, която продължаваше вече толкова време, както и от случайните експлозии и непрестанно боботещите хеликоптери, можеше да се заключи, че мъжът има право. Това, обаче, не обясняваше защо се бе усмихнал.

Мъжът умря от загуба на кръв през същата нощ. Лежаха на постелката, която Шевик бе измайсторил от сламата за уплътняване на щайгите, притиснати един към друг, за да се стоплят. Вече бе съвсем изстинал, когато Шевик се събуди, изправи се седнал и се заслуша в тъмнината. Наоколо бе тихо. Вън на улицата също. Над целия град тегнеше мъртвешка тишина.