Освободеният

Глава петаУрас

Шевик с облекчение посрещна края на туристическия период. В Ю Ун започваше новия семестър и той можеше спокойно да се залови за сериозна работа в този Рай, вместо само да го наблюдава отстрани.

Той пое два семинара и свободно избираем курс лекции. От него не се изискваше преподавателска работа, но по негова молба администрацията организира двата семинара. Отвореният курс лекции не беше негова идея. Той бе посетен от студентска делегация, която го помоли за тези лекции и той веднага се съгласи. По този начин се организираха лекциите и в анареските учебни центрове: инициативата идваше от студентите или преподавателя, но най-често беше съвместна. Когато Шевик разбра, че администрацията е притеснена от тази идея, той се засмя:

— Но какво очакват те? Студентите по принцип са анархисти, като всички млади хора. Когато си на дъното, организираш нещата отдолу нагоре!

Той нямаше намерение да бъде контролиран от административното ръководство (вече бе водил подобни битки) и неговото твърдо убеждение се предаде на студентите. За да избегне нежелани слухове и публикации в печата, ректорът на университета в крайна сметка се предаде и разреши курса. На първата лекция дойдоха около две хиляди студенти, но посещаемостта бързо спадна. Шевик се придържаше само към физическите теми и никога не изказваше лични или политически мнения, физиката, която преподаваше, бе на много високо ниво, но въпреки това няколкостотин души продължиха да посещават лекциите. Някои от тях просто бяха любопитни да видят човека от Луната; други бяха привлечени от личността на Шевик, от полъха на свободата, който усещаха в думите му, дори когато не разбираха сложната математика. Въпреки това, удивително голям брой разбираха и философията и математиката на неговите научни идеи.

Тези студенти бяха изключително добре подготвени. Мозъците им бяха добре тренирани и жадни за знания. Когато не учеха, те почиваха. Нищо не ги отвличаше от обучението им и те нямаха никакви други задължения. Те никога не заспиваха на лекции, както някои студенти на Анарес, уморени след задължителната тежка физическа работа, която вършат веднъж на всяка декада. Тяхното общество им осигуряваше пълна свобода: те нямаха никакви грижи и не търпяха лишения.

Въпреки липсата на странични задължения, Шевик усещаше, че за сметка на това възможността за лична инициатива беше сериозно ограничена.

Например, той беше ужасен от системата за полагане на изпити и не можеше да си представи по-голямо ограничение на естествения човешки стремеж към познание от задължението да се натрупа някаква информация, която при поискване да бъде възпроизведена. В началото той отказваше да дава тестове и да пише оценки, но това толкова притесни администрацията, че се наложи накрая да се предаде, за да не бъде неучтив към любезните си домакини. Той помоли студентите да напишат изложения по свободно избрана тема от физиката. Обясни на студентите, че ще пише на всички най-високата оценка, за да могат бюрократите да си вършат работата по оформянето на документите. Беше силно изненадан, когато много студенти дойдоха при него да се оплачат. Те искаха той да им посочи темата и да им зададе правилните въпроси. Не желаеха сами да измислят темите си, а да повторят отговорите, които вече бяха научили. Някои от тях сериозно възразиха срещу еднаквите оценки. Как тогава, питаха те, може да се види разликата между прилежния, умен студент и неподготвения мързеливец? Какъв смисъл имаше да работят усърдно? Щом като нямаше кой да ги оцени, защо въобще да работят?

— Да, разбира се — угрижено им отговаряше Шевик. — Ако не желаете да пишете, по-добре не го правете.

Те си тръгваха — учтиви, но несъгласни. Бяха приятни момчета, с прями характери и вежливи маниери. Шевик вече познаваше историята на Урас и реши, че те всъщност бяха „аристократи“, макар че тази дума рядко се използваше в днешни дни. По времето на феодализма, аристократите са изпращали синовете си в университет и по този начин са повдигали престижа на институцията. Днес беше тъкмо обратното: университетското образование даваше на човека самочувствие и престиж. Студентите с гордост обясняваха на Шевик, че с всяка година стипендии за Ю Ун се получават все по-трудно и това създавало естествена демократична обстановка в университета.

— Вие поставяте още една ключалка на вратата и я наричате „демокрация“ — отговаряше им той. Шевик харесваше своите интелигентни, вежливи студенти, но не изпитваше особена привързаност към никой от тях. Те всички непрекъснато крояха планове за бъдещата си кариера като академични или индустриални учени и изследователи. Всичко, което научаваха от него беше просто средство за постигане на единствената им цел: успешна кариера. Те не смятаха, че има смисъл да приемат от него други неща, които той можеше да им даде.

В резултат на това, той се оказа в необичайното за него положение да бъде зает единствено с подготовката на трите си часа седмично. През останалото време можеше да прави каквото пожелае. За последен път беше в такава ситуация през първата си година в Института в Абиней. Тогава беше на двадесет години. От този момент личният и общественият му живот постепенно започна да се усложнява и да изисква все повече усилия и време. Той беше не само учен-физик, а и партньор, баща, одонианец и накрая — социален реформатор. Като такъв той не можеше, а и не искаше да бяга от нарастващите отговорности и грижи. Не беше освободен от нищо, но имаше свободата да избира. Тук беше обратното: като всички студенти и преподаватели, той нямаше нужда да върши друга, освен интелектуална дейност. Всъщност тук никой не вършеше нищо друго: някой друг оправяше леглата, някой друг почистваше стаите, други вършеха рутинната работа в университета. Всички пречки бяха премахнати. Нямаше семейства, съпруги… Въобще нямаше жени. Студентите нямаха право да се женят, докато са в университета, а женените преподаватели живееха в ергенски квартири на територията на университетското градче. Когато петте работни дни от седмицата изминаваха, те се прибираха по домовете си и прекарваха почивните дни със семействата си. Нищо не отвличаше хората от работата им. Всички необходими интелектуални стимули бяха осигурени: дискусии, разговори, срещи… Истински рай! Но Шевик не можеше да се захване за никаква сериозна работа.

Нещо му липсваше, нещо не беше наред. Той не беше създаден за това място, не беше достатъчно силен, за да приеме онова, което толкова щедро му се предлагаше. Чувстваше се изсушен и празен, като пустинен храст в прекрасен оазис. Животът на Анарес беше запечатал душата му. Сега водите на живота бликаха около него, но той не можеше да отпие от тях.

С усилие на волята той се зае да работи, но дори и работата не му донесе необходимата сигурност. Изглежда беше загубил дарбата, която, по негово мнение, му даваше предимство пред другите физици — способността да надушва истински важния проблем, да напипва нишката, която води право към целта. Беше загубил чувството си за ориентация. Той работеше в Лабораторията за изследване на светлината, четеше много и през лятото и есента написа три монографии. По нормалните стандарти това беше успешно полугодие, но той знаеше, че не бе постигнал нищо реално и важно.

И наистина, колкото по-дълго живееше на Урас, толкова по-нереален ставаше този свят за него. Той губеше контрол над усещанията си за този великолепен, жизнен и не изтощим свят, който бе зърнал от прозорците на апартамента си онази първа нощ. Светът се изплъзваше от непохватните му, чуждоземни ръце и когато погледнеше надолу, той виждаше, че държи в ръцете си само опаковката.

Публикациите във вестниците му носеха пари. Той вече имаше в сметката си в Националната Банка 10000 Международни Парични Единици от наградата „Сео Оен“ и още 5000 — дарение от Йотийското правителство. Към тази сума се прибавяше и солидната професорска заплата, която получаваше от университета и парите за трите монографии, изплатени му от Университетското издателство. Отначало всичко това му се струваше доста забавно, но постепенно започна да го изнервя. Вече не можеше да не обръща внимание на най-важното нещо на тази планета: парите. Той се опита да прочете някои основни книги по икономика, но те неудържимо го отегчаваха, сякаш някой непрекъснато му разказваше дълъг, скучен и безсмислен сън. Независимо от всичките си усилия, той не успя да проумее как функционират банките, защото капиталистическите операции бяха за него толкова безсмислени, колкото и обредите в примитивните религии. В жертването на човешки живот в името на религията и вярата можеше да се открие някаква красота, макар и ужасяваща; докато в ритуала на паричната размяна имаше само алчност, мързел и завист и точно те направляваха човешките дела. Тук дори ужасното беше банално. Шевик с презрение гледаше на тази чудовищна дребнавост и тя не го интересуваше. Той не искаше и не можеше да признае, че всъщност това го плашеше.

През втората седмица от пребиваването си в А-Йо, Сайо Пе го заведе „на покупки“. Шевик не желаеше да се раздели с дългата си коса — тя беше част от него, — но искаше да се облича в ураски стил, с техни дрехи и обувки. Не му се искаше да изглежда като чужденец. Простичкият му костюм наистина се набиваше на очи, а смачканите му планинарски полуботуши изглеждаха доста странни сред голямото разнообразие от елегантни обувки. Пе го заведе в шивашко ателие на булевард „Сентеневия“, бляскавата търговска улица на Нио Есая.

Той беше толкова смутен и объркан от това преживяване, че се опита да го забрави колкото се може по-скоро, но кошмарите го преследваха месеци наред. Булевард „Сентеневия“ беше дълъг три километра — едно гъмжило от хора и превозни средства и най-вече от стоки. Стоки за продаване, стоки за купуване; палта, рокли, пеньоари, панталони, бричове, ризи, блузи, шапки, обувки, чорапи, шалове, кърпи, жилетки, пелерини; дрехи за сън, дрехи за плуване, дрехи за игра, дрехи за следобедно парти, за вечерно парти, за излет, за пътуване, за театрално представление, за езда, за работа в градината, за посрещане на гости… и всичките в стотици различни кройки, стилове, цветове, и от различни платове; парфюми, часовници, лампи, статуи, козметика, свещи, картини, фотоапарати, вази, дивани, чайници, възглавници, кукли, стъргала, подложки за коленичене в църква, скъпоценни камъни, килими, клечки за зъби, календари, платинена бебешка дрънкалка с дръжка от планински кристал, електрическа острилка за моливи, ръчен часовник с диамантени цифри върху циферблата; малки статуетки от теракота и антикварни предмети и стари картички и джунджурии и финтифлюшки — всичките абсолютно безполезни или толкова засукани, че не могат да се използват. Тонове лукс, тонове екскременти. На първата пресечка Шевик се спря прел една блестяща витрина, окичена с дрехи и бижутерия. На централно място висеше едно космато палто.

— Това палто струва 8400 единици?! — невярващо попита той, защото наскоро беше прочел във вестниците, че „средната годишна заплата“ е 2000 единици.

— О, да, това е истинска кожа, която в днешни дни е много рядка, защото животните са защитени — отвърна Пе. — Красиво нещо, нали? Жените обожават кожени палта.

Продължиха нататък. Като стигнаха до следващата пресечка, Шевик вече се чувстваше страхотно изтощен. Искаше му се да затвори очи.

Най-странното от всичко на тази кошмарна улица беше, че нито една от милионите стоки не се произвеждаше тук, а само се продаваше. Къде бяха работилниците, ателиетата, заводите: къде бяха фермерите, занаятчиите, миньорите, тъкачите, химиците, резбарите, дизайнерите, стругарите: къде беше работната ръка, хората? Някъде другаде. Зад някакви стени. Всички хора в тези магазини бяха или продавачи или купувачи. Единственото нещо, което ги свързваше с тези предмети беше притежанието.

Той откри, че ако знае номера на желаните дрехи, може да ги поръча по телефона (както и всичко друго) и оттогава не стъпи на кошмарната улица.

Комплекта дрехи и обувки му беше доставен след седмица. Той ги облече и застана пред голямото огледало в спалнята си. Удобното сиво сако, бялата риза, черните панталони и чорапи в същия цвят, както и обувките отлично прилепваха на източената му фигура и тесните стъпала на краката. Той предпазливо докосна едната обувка. Беше направена от същия материал, с който бяха покрити креслата в съседната стая. Сякаш докосна кожа. Наскоро някой му обясни, че това наистина е кожа, обработена кожа от животно. Той потръпна от допира до кожата, изправи се и извърна поглед от образа си в огледалото, но за част от секундата успя да забележи, че в тези дрехи приликата е майка му, Рулаг, беше шокираща.

В средата на есента имаше продължителна ваканция между семестрите и студентите си заминаха по домовете си. Шевик отиде на няколкодневна екскурзия в планината Мейтейс, заедно с група студенти и изследователи от Лабораторията за изследване на светлината. Като се върна, той се зае да работи на големия компютър в лабораторията, който беше прекалено натоварен през семестъра. Работата не му спореше и той започна да влага по-малко усърдие и воля в нея. Спеше повече от обичайното, разхождаше се, четеше и се успокояваше, че просто прекалено много бърза във всичко. Не можеше да осмисли цял един нов свят само за няколко месеца. Парковете на територията на университета бяха прекрасни през есента; златистите листа блестяха от дъждовни капки, понесени от есенния вятър под мекото, сиво небе. Шевик потърси и прочете някои от най-великите творби на йотийските поети. Той разбираше тези творби, защото в тях се говореше за цветята, птичките и цветовете на есенната гора. Те му доставяха огромно удоволствие. На смрачаване той се връщаше, уморен и доволен, в тихата, спокойна стая, чиито форми и пропорции все още предизвикваха неговото възхищение. Той привикна към великолепието и удобствата, те му станаха близки. Лицата на хората през Другарските вечери, на колегите, които харесваше или не харесваше: всички му станаха близки. Така беше и с храната, чието разнообразие и количество в началото го стряскаше. Мъжете, които сервираха на масата му знаеха неговите предпочитания и подбираха това, което би избрал самия той. Той все още не ядеше месо. Беше опитал, за да не обиди любезните си домакини и за да докаже на самия себе си, че не се влияе от ирационални предразсъдъци, но стомаха му си имаше свое мнение по въпроса и се разбунтува. След няколко произшествия той се отказа от опитите си и остана вегетарианец, което въобще не повлия на големия му апетит.

Шевик с нетърпение очакваше вечерята и бе наддал няколко килограма след пристигането си на Урас. Сега изглеждаше много добре — почернял и отпочинал след екскурзията в планината.

Той стана от масата и неговата внушителна фигура привлече всеобщото внимание в огромната университетска трапезария, чийто купол се издигаше високо над главите на хората. Стените на трапезарията бяха облицовани с изящна ламперия и украсени с пейзажи и портрети, а трепетливата светлина на свещите по масите се отразяваше в порцелановите чинии и сребърните прибори. Шевик поздрави един познат на съседната маса и продължи нататък, спокоен и замислен. От другия край на трапезарията Чифойлиск забеляза Шевик и го последва, настигайки го до вратата.

— Бихте ли ми отделили няколко минути, Шевик?

— Да, разбира се. В моя апартамент?

Той беше привикнал към постоянната употреба на това притежателно местоимение и вече го повтаряше несъзнателно. Чифойлиск се колебаеше.

— Предлагам да отидем в библиотеката. На път ви е, пък и аз искам да взема една книга.

Те прекосиха вътрешния двор, който ги делеше от библиотеката на Благородната наука — стар термин за физиката, който все още се използваше дори на Анарес в някои случаи. Смрачаваше се и валеше дъжд. Чифойлиск разпъна чадъра си, но за Шевик разходката под дъжда беше толкова приятна, колкото разходката в слънчево време за урасците.

— Ще се намокрите — измърмори Чифойлиск. — Имахте болки в гърдите, нали? Трябва да се пазите.

— Чувствам се отлично — отвърна Шевик, наслаждавайки се на свежия дъждец. — Онзи, правителственият доктор ми предписа лечение с инхалации и това подейства. Вече не кашлям. Помолих доктора да опише този вид лечение по радиото на нашия синдикат в Абиней. Той се отзова на молбата ми с удоволствие. Толкова е просто и може да облекчи кашлицата, предизвикана от праха на Анарес. Но защо чак сега? Защо не работим заедно, Чифойлиск?

В отговор тувиецът сардонично се изсмя. Те влязоха в полумрачната читалня на библиотеката. Редиците от стари книги под мраморната колонада излъчваха спокойствие. Лампите по дългите маси представляваха глобуси от алабастър. В читалнята нямаше никой, но библиотекарят побърза да запали огъня в камината и да се увери дали уважаемите посетители не се нуждаят от нещо друго. След това той незабележимо се оттегли. Чифойлиск стоеше пред камината и наблюдаваше как се разгарят подпалките. Мургавото му, умно лице изглеждаше преждевременно остаряло.

— Шевик, това, което искам да ви кажа, е доста неприятно — започна той с хриплив глас. — В това няма нищо чудно — продължи той със смирен тон, който Шевик за пръв път чуваше от него.

— Бих искал да ви попитам, дали знаете какво правите тук?

— Мисля, че да — отвърна Шевик след кратка пауза.

— В такъв случай осъзнавате, че са ви купили?

— Купили?

— Наречете го „кооптиран“, ако желаете. Чуйте ме. Независимо колко интелигентен е един човек, той не може да види това, за което няма очи. Вие нямате възможност да осъзнаете ситуацията, в която се намирате. Тук, в тази олигархична плутократска държава с капиталистическа икономика. Как можете да видите всичко това, след като идвате от една малка комуна гладуващи идеалисти, горе в небето?

— Чифойлиск, уверявам ви, че на Анарес не са останали много идеалисти. Да, преселниците са били идеалисти, щом са заменили този прекрасен свят за една прашна пустиня. Но оттогава са изминали седем поколения! Нашето общество е практично. Дори твърде практично, заето единствено с оцеляването си. Какъв идеализъм може да има там, където солидарността и взаимната помощ са само начини за оцеляване?

— Не мога да споря с вас за одонианските ценности. Не че никога не съм искал! Това, което със сигурност знам, е, че ние сме много по-близки до вас от хората в тази страна. Ние сме продукти на същото велико революционно движение от осми век. Ние сме социалисти, също като вас.

— Но вие сте архисти! Държавата Тува е дори по-централизирана от държавата А-Йо. Една силова структура контролира всичко: правителството, държавната администрация, полицията, армията, образованието, законите, търговията, производството… Освен това икономиката ви е основана на парични взаимоотношения.

— Тези взаимоотношения се заключават в това, че всеки работник получава толкова, колкото е заслужил, според стойността на неговия труд. Той не получава парите си от капиталисти, на които е принуден да слугува, а от Държавата, чийто гражданин е и той!

— Работникът сам ли определя стойността на труда си?

— Защо не дойдете в Тува и сам да видите как функционира реалния социализъм?

— Знам какво е реален социализъм и бих могъл да ви кажа — отвърна Шевик, — но ще позволи ли вашето правителство да кажа това на хората в Тува?

Чифойлиск бутна с крак един пън, който още не се запалваше. Пламъците хвърляха отблясъци по напрегнатото лице и дълбоките му бръчки. Той не отговори на въпроса на Шевик. След дълго мълчание той каза:

— Не искам да заплитам мръсни игрички с вас. От това няма да има никаква полза, пък и аз няма да го направя. Искам само да ви попитам, ще се съгласите ли да дойдете в Тува?

— Още не, Чифойлиск.

— Но какво можете да постигнете тук?

— Искам да си свърша работата. Освен това, тук съм близо до седалището на Съвета на Световните Правителства…

— ССП? Та той от тридесет години се контролира единствено от А-Йо. Не си въобразявайте, че той ще ви спаси!

— Значи съм в опасност? — попита Шевик след кратък размисъл.

— Дори и това ли не сте разбрали?

— Според вас от кого трябва да се пазя?

— На първо място от Пе.

— О, да — каза Шевик и облегна ръка на богато украсената със златни нишки полица над камината. — Пе е много добър физик и е много любезен, но аз не му вярвам.

— Защо?

— Ами… винаги е уклончив.

— Да, така е. Добра психологическа преценка. Но Пе не е опасен за вас заради неясния си, уклончив характер. Той е верен и амбициозен агент на Правителството. Той редовно дава сведения за вас и за мен на Отдела за Национална Сигурност. Това е тайната полиция. Бог знае, че не ви подценявам, но виждате ли, вие подхождате към всеки като към личност и индивидуалност, а това няма да ви донесе нищо добро тук. Трябва да започнете да разбирате кой стои зад тази или онази личност.

Докато Чифойлиск говореше, Шевик вътрешно се стегна, изправи се и също се втренчи в пламъците на огъня.

— Откъде знаете това за Пе — попита Шевик.

— Оттам, откъдето знам, че вашия и моя апартамент са натъпкани със скрити микрофони. Това ми е работата.

— Значи вие също сте агент на вашето правителство?

Чифойлиск извърна поглед, после изведнъж погледна Шевик в очите и заговори тихо, с омраза:

— Да, разбира се, че съм агент. Всички го знаят. Моето правителство изпраща в чужбина само хора, в които има доверие… И то може да ми вярва! Защото мен не са ме купили, като всички тези проклети богаташи, наречени професори! Аз вярвам в моето правителство и в моята страна!

Думите му започнаха да се изливат като бурен поток.

— Огледайте се, Шевик! Вие сте сам сред вълци! Те се държат добре с вас, дават ви пари, апартамент, лекции, студенти; водят ви на екскурзии по замъци, модерни заводи и красиви селца. Всичко е чудесно! Всичко е прекрасно! Но защо? Защо ви докараха от Луната, защо ви величаят и издават книгите ви, защо ви дават лекции и достъп до библиотеките и лабораториите? Мислите ли, че го правят само от братска любов и нямат никакъв научен интерес? Тук всичко се прави с цел печалба, Шевик!

— Знам. Дойдох да направя сделка.

— Сделка ли? Но защо?

Лицето на Шевик доби мрачното, решително и замислено изражение, което имаше, когато видяха крепостта на Дрио.

— Знаеш какво искам, Чифойлиск. Искам моя народ да не бъде изгнаник. Дойдох тук, защото не смятах, че вие в Тува искате това. Вие се страхувате от нас. Опасявате се, че ние ще донесем със себе си идеите на старата, истинската революция, която се бореше за справедливост. Вие започнахте тази борба, но спряхте по средата. Тук, в А-Йо се страхуват по-малко от мен, защото вече са забравили Революцията. Хората вече не вярват в нея и мислят, че ако могат да притежават достатъчно неща, животът е поносим, дори в затвор. Но аз никога няма да повярвам в това. Аз искам да съборя стените, искам солидарност, човешка солидарност. Искам да има свободен обмен на идеи между Анарес и Урас. Доколкото можеш, работих за тази кауза на Анарес, а сега работя за нея на Урас. Там аз действах. Тук правя сделки.

— С какво търгувате?

— Ти знаеш, Чифойлиск — неуверено и тихо каза Шевик. — Ти знаеш какво искат те от мен.

— Да, знам. Но не предполагах, че сте готов — отвърна тувиецът. Острият му, рязък тон се превърна в беззвучен, дрезгав шепот. — Значи я имате. Общата теория на Времето.

Шевик вдигна очи към него с едва загатната ирония в погледа.

— В писмен вид ли? — настоя Чифойлиск.

Шевик продължи да го гледа право в очите около минута и накрая отговори:

— Не.

— Това е добре — каза Чифойлиск с облекчение.

— Защо?

— Защото, ако беше написана, те вече щяха да я имат.

— Какво имате предвид?

— Това, което казвам. Нали Одо е казала, че където има собственост, там има и кражба?

— „За да направите някого крадец, направете го собственик; за да направите престъпление, създайте закони“. Това е от „Социалният организъм“.

— Точно така. Където има заключени документи, има и хора с ключове за вратата!

Шевик трепна.

— Да, това са много неприятни неща — каза той, вече на висок глас.

— За вас да, но не и за мен. Аз нямам вашите индивидуалистични морални скрупули. Аз знаех, че не сте записали Теорията. Ако мислех, че е така, щях да направя всичко възможно да я имам. С изнудване, кражба или дори със сила, ако смятах, че мога да ви отвлека, без да предизвикам война с А-Йо. Щях да направя абсолютно всичко, за да отнема теорията от дебелите йотийски капиталисти и да я дам в ръцете на Централния Президиум на моята страна. Великата цел, на която служа и винаги съм служил е мощта и благоденствието на моята родина.

— Вие лъжете — спокойно каза Шевик. — Да, вие сте патриот, но вие поставяте истината, научната истина, а може би и лоялността към личностите, на които я дължите над патриотизма. Вие няма да ме предадете.

— Ако трябва, ще го направя — грубо отвърна Чифойлиск. Той понечи да си тръгне, но спря, обърна се и каза с мрачно примирение:

— Мислете каквото искате. Не мога да ви отворя очите.

Това остава за вас. Но помнете, ние искаме да дойдете при нас. Ако в крайна сметка разберете, какво става тук, елате в Тува. Не са тези хората, с които можете да бъдете брата! Не трябва да ви казвам това, но все пак: ако не дойдете при нас, в Тува, поне не давайте теорията си на йотийците. Не давайте нищо на собствениците и използвачите! Махнете се оттук. Върнете се у дома. Дайте на вашия народ това, което имате.

— Те не го искат — безизразно отвърна Шевик. — Мислите ли, че не съм опитал?

Четири или пет дни по-късно Шевик потърси Чифойлиск, но му отговориха, че той се е върнал в Тува.

— Завинаги ли? — попита Шевик. — Не ми каза, че ще заминава.

— Един тувиец никога не знае кога точно ще получи заповед от Централния Президиум — обясни му Пе. Да, точно Пе, разбира се, че беше Пе. — той знае само, че когато получи заповед, най-добре е да побърза и да не си почива много-много по пътя. Горкия стар Чиф! Чудя се в какво е съгрешил!

Веднъж или два пъти седмично Шевик посещаваше Атро в прекрасната му малка къща в покрайнините на университетския град. За него се грижеха няколко слуги, също толкова възрастни. Почти на осемдесет, той беше жив паметник на първокласния физик, както сам обичаше да казва. За разлика от Гвараб, работата му беше получила нужното признание, но възрастта, също както при нея, го караше да не обръща внимание на тези неща. Поне интересът му към Шевик изглеждаше изпяло личен. Бяха нещо като другари. Атро беше първия физик от Последователната школа, който прие възгледите на Шевик по въпроса за Времето. Той се беше борил с оръжията на Шевик, в името на неговите теории срещу всички установени и уважавани научни възгледи. Тази битка беше продължила няколко години, докато най-накрая публикуването на пълния текст на „Принципи на Едновременността“ осигури победата на привържениците на Едновременността. Тази битка бележеше върховата точка в живота на Атро. Той не би се борил за друго, освен за истината, но всъщност самата борба му доставяше по-голямо удоволствие от възтържествуването на истината. Атро можеше да проследи родословното си дърво за последните хиляда и сто години. Предците му са били генерали, принцове и едри земевладелци. Семейството му още притежаваше имение от 28 000 декара в провинция Си, най-богатия селскостопански район в А-Йо. Речта му беше изпъстрена с архаизми, които той употребяваше с гордост. Богатството не го вълнуваше и той говореше за правителството като за „банда демагози и безгръбначни политици“. Неговото уважение не можеше да бъде купено. И все пак, той уважаваше всеки глупак, стига да има „достоен произход“. В много отношения личността му беше пълна загадка за Шевик. Той беше аристократ. И все пак, неговото неподправено отвращение от властта и парите, караше Шевик да го чувства по-близък от когото и да било на Урас.

Веднъж двамата седяха в остъклената оранжерия, където Атро отглеждаше всякакви редки и екзотични цветя и Шевик чу от него фразата „ние, сетианците“.

— Това не е ли някаква глупост на жълтата преса?

„Жълта преса“ бяха всички вестници, радио— и телевизионни канали и дори романи, които бяха предназначени за работниците от големите градове.

— Глупост ли? — повтори Атро. — Скъпи приятелю, кой ви каза това? Под „сетианци“ аз наистина разбирам това, което разбират и полуграмотните читатели на жълтата преса. Хората на Урас и на Анарес!

— Просто се учудих, че използвате чужда, „не-сетианска“ дума.

— Преди сто години нямахме нужда от нея. „Човечество“ вършеше работа. Но преди шейсет и няколко години това се промени. Прекрасно се спомням, че беше слънчев, летен следобед. Аз бях на седемнайсет. Разхождах коня си, когато по-голямата ми сестра извика от прозореца: „По радиото предават разговор с някой от Космоса!“ Горката ми майка помисли, че сме обречени. Нали знаете — извънземни духове и така нататък. Но това беше просто първата връзка с Хейн. Говореха нещо за мир и братство… Е, в наши дни „човечество“ е твърде широко понятие. И какво означава „братство“? Ние с теб сме роднини, драги ми Шевик. Може би преди няколко века твоите предци са гонели козите из планините, докато моите са карали сърф в провинция Си, но все пак ние сме едно семейство. За да го разбере, човек трябва да срещне, или поне да говори със същество от друга слънчева система. С хора, които нямат нищо общо с нас, освен че също имат по два крака, две ръце, глава и някакъв мозък в нея!

— Но нали на Хейн са доказали, че всички…

— Че всички хора са потомци на междузвездни колонисти от Хейн, тръгнали преди милион или два милиона или три милиона години. Да, това го знам. Доказали! В името на Първичното Число, Шевик, ти говориш като семинарист в първи курс! Сериозно ли мислиш, че може да има достоверно историческо доказателство след такъв период от време! Тези от Хейн си подхвърлят хилядолетията като топки, но това не е история, а жонглиране. Доказателство! Религията на моите деди може да ме осветли също толкова убедително по този въпрос. Според нея аз произлизам от Пинра Од, когото Господ прогонил от Градината, защото имал неблагоразумието да преброи пръстите на ръцете и краката си, да ги събере с числото двадесет и в резултат на това Времето във Вселената започнало да тече. Ако трябва да избирам, бих предпочел тази история пред инопланетните измислици.

Шевик се разсмя. Остроумието на Атро му доставяше удоволствие. Но този път старецът беше сериозен. Той потупа Шевик по ръката, повдигна вежди и примлясна, както правеше винаги, когато се развълнува.

— Искрено се надявам, че и ти мислиш така, скъпи Шевик. Сигурен съм, че много неща във вашето общество заслужават уважение, но то не учи хората как да разграничават нещата едно от друго, а това е най-голямото постижение на цивилизацията. Не искам тези проклети чужденци да те замотават с техните приказки за братство, взаимноизгодно сътрудничество и други такива. Те ще ти натъпчат мозъка с цял куп глупости за „човешка солидарност“ и „вселенска лига на световете“, а аз не искам да гледам как ще погълнеш всичко това. Законът на живота е един: борба — съперничество — елиминиране на по-слабия — безмилостна война за оцеляване. Аз искам най-добрите да оцелеят. Така разбирам аз „човечността“. Сетианците. Ти и аз. Урас и Анарес. Сега ние сме по-напреднали от всички тези хейнянци и теранци, или както там се наричат. Ние трябва да останем първата сила. Те ни дадоха начина за междузвездно пътуване, но сега ние правим по-добри космически кораби. Когато бъдеш готов с твоята Теория, аз искрено се надявам, че ще помислиш дълга си към своята раса; за това какво означава лоялност и на кого я дължиш. В полуслепите очи на Атро се появиха старчески сълзи. Шевик успокоително сложи ръка на рамото на стария човек, но не каза нищо.

— Разбира се, те сами ще достигнат до нея. Така и трябва. Научната истина не може да се скрие, както не е възможно да скриеш слънцето под камък. Но преди да достигнат до Теорията, те ще трябва да платят за нея! Ние трябва да заемем полагащото ни се място. Те трябва да ни уважават и ти ще ги накараш! Мигновено преминаване през пространството! Ако успеем, техните ракети няма да струват и пукната нара. Но ти знаеш, че аз не искам пари. Искам да бъде признато върховенството на Сетианската наука, на Сетианския разум! Ако трябва да има междузвездна цивилизация, тогава Господ ми е свидетел, че не искам ние да сме в най-долната каста. Ние трябва да влезем в нея като благородници, с най-богатия дар в ръцете си. Така трябва да бъде!

Развълнуван, Атро замълча за момент.

— Е, понякога доста се наля, когато стане дума за това. Между другото, как върви твоята книга?

— Работя върху гравитационната хипотеза на Скаск. Имам чувството, че той греши, като използва само частично диференциалните уравнения.

— Но последната ти монография също беше посветена на гравитацията! Кога ще се заемеш с истински важния проблем?

— Нали знаеш, че за нас, одонианците средствата са и цел — меко отговори Шевик. — Освен това без гравитацията не мога да създам теория на Времето, не мислиш ли?

— Искаш да кажеш, че ще ни я даваш на части? — подозрително запита Атро. — Това не ми беше минавало през ума. Ще трябва подробно да изуча последната ти монография. Някои части от нея ми се струват лишени от смисъл. Напоследък очите ми ужасно се уморяват. Май този проклет увеличителен проектор, който използвам за четене нещо се е повредил. Думите излизат неясни и замазани.

Шевик погледна стареца с умиление и жал, но не му каза нищо повече за теорията си.

Всеки ден Шевик получаваше покани за приеми и тържествени откривания. Той посещаваше някои от тях, защото имаше мисия на Урас и трябваше да се опита да я изпълни. Трябваше да посее семената на братството, самият той трябвате да стане символ на солидарността между двата свята. Той говореше и говореше, а хората го слушаха и казваха: „Това е истина“.

Шевик се чудеше защо правителството не му пречи да говори пред хората. Вероятно Чифойлиск е преувеличил властта на цензурата, заради своите си цели. Той проповядваше чист анархизъм и никой не го спираше. Но защо трябваше да му пречат? Струваше му се, че всеки път говори пред едни и същи хора: добре облечени, охранени, любезни, усмихнати. Всички хора на Урас ли бяха такива? „Болката сближава хората“ — говореше Шевик, изправен пред тях, а те кимаха и казваха: „Да, наистина“.

Той започна да намразва тези хора и спря да приема поканите им.

Това означаваше, че приема поражението си и се изолира от другите, а това не беше неговата цел. Не че някой му пречеше. Отново познатата, стара причина: той странеше от другите. Той беше сам, ужасяващо сам сред стотиците хора, които срещаше всеки ден. Проблемът беше в това, че той нямаше връзка, не можеше истински да се докосна до същността на хората, до сърцевината на самия Урас.

Една вечер, по време на преподавателско празненство, той каза:

— Разбирате ли, аз не зная как живеете. Виждам частните къщи само отстрани и не знам нищо за семейния ви живот. Познавам само вашата работата, лабораториите, трапезариите…

На другия ден Ой малко сковано попита Шевик дали би приел покана за вечеря с преспиване в дома му, следващия уикенд.

Домът на Ой се намираше в Амоено, село на пет километра от Ю Уи. По стандартите на Урас къщата беше скромна, предназначена за семейство от средната класа. Може би беше малко по-стара от другите къщи. Беше построена преди около триста години от камък. Стените на стаите бяха облицовани с ламперия. Имаше характерните за ураската архитектура сводести прозорци и врати. Сравнително оскъдната мебелировка зарадва окото на Шевик. Стаите изглеждаха просторни и по-малко претрупани с излишна украса. Той винаги се чувстваше неловко сред лукса, излишъка и удобствата на обществените сгради, където се провеждаха тържествените приеми и чествания. Урасците определено имаха вкус, но много често той беше насочен изключително към преднамерена показност. Естественото желание за притежаване на вещи се беше извратило под натиска на икономическата конкуренция и това е оказало влияние върху качеството на вещите — целта беше не качеството, а механичното изобилие. Вместо това, в къщата на Ой цареше изящество, постигнато чрез ограничения.

На вратата го посрещна прислужник, който пое палтата им. От кухнята в приземния етаж, където даваше нареждания на готвача, излезе съпругата на Ой и ги поздрави.

По време на разговора преди вечеря, Шевик с изненада откри, че се стреми да направи добро впечатление на домакинята. Държеше се любезно и приятелски. Беше толкова приятно отново да разговаря с жена! Нищо чудно, че напоследък се чувстваше самотен и изолиран сред всичките тези мъже. Нищо не можеше да замени приятната тръпка от общуването с противоположния пол. Сева Ой беше привлекателна жена. Като гледаше изящните линии на слепоочията и шията й, Шевик реши, че ураския обичай жените да бръснат главите си в същност не беше толкова отблъскващ. Тя се дължеше сдържано и някак плахо. Той се опита да я накара да се поотпусне и беше много доволен от себе си, когато усети, че успява.

Вечерята беше готова и към тях се присъединиха две деца.

— Полкова е трудно да намериш добра гувернантка в тази част на страната! — извини се Сева Ой. Шевик се съгласи, макар че въобще нямаше представа какво е това „гувернантка“! Той погледна двете момчета с не по-малко удоволствие и облекчение. Откакто напусна Анарес, той почти не беше виждал деца.

Те бяха чисти и послушни деца, които говореха само ако ги попиташ нещо. Бяха облечени в дрехи от синьо кадифе и от време на време със страхопочитание поглеждаха към Шевик. За тях той беше същество от друг свят. Деветгодишното момче пошушна на седемгодишното да не зяпа хората и грубо го ощипа. Малкият също го ощипа в отговор и се опита да го ритне под масата. Явно още не беше привикнал към основният принцип за правото на по-силния.

В къщи Ой беше различен човек. Потайния поглед и провлачения говор липсваха. Семейството му се отнасяше към него с уважение, но това уважение се оказа взаимно. Шевик знаеше възгледите на Ой за жените и с изненада откри, че той се отнася с жена си внимателно, дори деликатно.

„Това е кавалерство“, сети се Шевик за новата дума, която научи наскоро: но бързо разбра, че това отношение е нещо повече от кавалерство. Ой обичаше жена си, доверяваше й се. Той се държеше с нея и децата почти като анаресец. Всъщност, в семейна обстановка той се оказа обикновен, приятен, свободен човек.

Тази свобода беше ограничена само в рамките на малкото семейство, но самият Шевик се почувства спокоен и свободен с тях.

Разговорът беше спрял за момент, когато по-малкото момче каза с тъничкия си, ясен глас:

— Господин Шевик не е много добре възпитан.

— Защо? — попита Шевик преди съпругата на Ой да успее да смъмри детето.

— Вие не казахте „благодаря“.

— За какво?

— Когато ви подадох чинията с туршия.

— Ини, млъкни!

„Садик! Не бъди егоист!“ Тонът беше абсолютно същия, помисли си Шевик.

— Помислих, че вие я споделяте с мен. Тя подарък ли беше? Ние си благодарим само за подаръците, а другите неща просто споделяме, без да говорим за това. Искаш ли да ти върна туршията?

— Не, аз не обичам туршия — отвърна детето и погледна Шевик с ясните си, черни очи.

— Значи няма никаква пречка да я споделим — каза Шевик. Голямото момче изгаряше от желание да ощипе Ини, но се въздържа. Ини се разсмя, показвайки белите си зъбки, наведе си към Шевик и тихо каза:

— Искаш ли да видиш моята видра? — Да.

— Тя е отзад, в градината. Мама я занесе там, защото мислеше, че може да ви обезпокои. Някои възрастни не обичат животните.

— О, аз ги харесвам. В моята страна няма животни.

— Нямате животни? — учуди се по-голямото момче. — Татко! Господин Шевик каза, че при тях нямат животни!

Ини също зяпна невярващо.

— Но какво имате тогава?

— Хора. Риба. Червеи. Дървета, наречени холуми.

— Какви са тези дървета?

Така разговорът продължи половин час. За пръв път някои питаше Шевик за Анарес. Децата задаваха въпросите, но родителите им също слушаха с интерес. Шевик старателно избягваше да говори по етически или морални въпроси. Не беше дошъл тук, за да прави пропаганда пред децата на домакина си. Той просто им разказваше за Прашната земя; за Абиней; за облеклото на хората; за това какво нравеха, когато искат нови дрехи и с какво се занимаваха децата в училище. Последното прозвуча малко като пропаганда, въпреки усилията на Шевик. Ини и Еви бяха очаровани от учебната програма на анареските деца, която включваше обучение по наторяване на земеделските площи, дърводелство, поддръжка на пътищата, писане на пиеси, поправка на канализацията, печатане на книги и всички останали дейности, с които се занимаваха възрастните. И никакви наказания.

— Е, понякога се налага да те оставят сам за известно време — поясни Шевик.

— Но как се поддържа реда? — внезапно се намеси Ой, сякаш дълго време бе таил въпроса и повече не издържаше на напрежението. — Защо хората не крадат и не се избиват един друг?

— Никой не притежава нищо за крадене. Ако искаш нещо, можеш да си го вземеш от районната продоволствена станция. Колкото до насилието, не знам… Ой, ти би ли ме убил? Дори ако искаш да ме убиеш, законът може ли да те спре? Принудата е най-неефективния начин за осигуряване на ред.

— Добре, но кой върши мръсната работа?

— Каква мръсна работа? — попита съпругата на Ой, която не следеше разговора.

— Събирането на боклука, копаенето на гробове…

— Добива на живак — добави Шевик и едва не каза „филтрирането на лайната“, успявайки навреме да се сети, че урасците използваха евфемизми за подобни неща. Още в самото начало на пребиваването си на Урас, той осъзна, че тук живеят сред планини от екскременти, но никога не споменават за това.

— Тези дейности ги вършим заедно. Никой не е длъжен да ги върши непрекъснато, освен ако това не му харесва. По един ден на всяка декада управителният комитет на комуната, квартала или всеки, който има нужда, може да те помоли да се включиш в такава работа. Правим списък на смените, а назначенията на неприятна или опасна работа, например в мините и леярните, са за не повече от половин година.

— Но в такъв случай целият персонал се състои от хора, които не познават работата!

— Да. Не е много ефикасно, но какво друго може да се направи? Не можеш да кажеш на някого да върши работа, която ще го осакати или убие за няколко дни. Защо да го прави?

— Значи човек може да не се подчини на заповед?

— Не става дума за заповеди, Ой. Той отива в центъра по Трудова заетост и казва: „Искам да работя това и това, какво ще ми предложите?“ И те му казват къде има подобна работа.

— Но защо хората вършат мръсната работа без принуда?

— Защото я вършат заедно… Има и други причини. Виждате ли, животът на Анарес не е така богат и разнообразен, както на Урас. В малките комуни няма много забавления и ако човек върши еднообразна работа на някаква машина, на него ще му бъде приятно веднъж на десет дни да излезе навън, с други хора, за да оре или да слага тръби… Освен това съществува предизвикателството. Тук смятате, че основният мотив за работа са парите, жаждата за печалба. Но при нас няма пари и може би мотивацията е по-ясна.

Хората обичат да правят нещо и искат да го правят най-добре. Те се заемат с тежка и опасна работа, защото се гордеят с нея и могат да се… изтъкнат пред другите, пред по-слабите. „Ей, вие, малките, вижте колко съм силен“… Разбирате ли? Човек обича да върши онова, в което е най-добър. Всъщност, това е въпросът за целта и средствата. В крайна сметка работата се върши заради самата нея. Тя е вечното удоволствие от живота. Всяка личност съзнава това. Същото важи и за социалното съзнание, за мнението на твоите съседи. На Анарес няма друга награда и друг закон, освен собственото удоволствие и уважението на другите. Това е всичко. Общественото мнение е най-голямата сила.

— Има ли такива, които се противопоставят на общото мнение?

— Да, но рядко — отвърна Шевик.

— Всички ли работят еднакво упорито? — попита съпругата на Ой. — Какво става, ако някой просто не иска да работи?

— Той се премества, отива на друго място. На хората просто им писва от него. Разбирате ли? Те се подиграват с него или стават груби и го набиват. В малките комуни могат да затичат името му от списъка за храна и той трябва да си готви сам, което е голямо унижение. Затова той се премества на друго място, после на трето… Някои правят това цял живот. Наричат ги „нучниби“. Аз също съм нещо като нучниб. Като стоя тук, аз всъщност избягвам сегашното си назначение. Преместил съм се по-далеч от когото и да било.

Шевик говореше спокойно. Дори и да имаше горчивина в гласа му, децата не можеха да я забележат, а родителите им не можеха да си я обяснят.

— Не знам кой върши мръсната работа тук, на Урас — каза той. — Странно, никога не съм виждал такъв човек. Защо я вършат? Повече ли им плащат?

— Опасните професии са добре платени, но за слугинска работа плащат много по-малко.

— Тогава защо хората я вършат?

— По-добре малко пари, отколкото нищо — отвърна Ой с неприкрита горчивина в гласа си. Жена му нервно се опита да смени темата, но той продължи. — Моят дядо е бил прислужник. Петдесет години е търкал подовете и е сменял мръсните чаршафи в един хотел. Шест дни в седмицата, по десет часа на ден. Правил го е, за да изхранва семейството си — каза Ой и внезапно погледна Шевик със стария си, недоверчив и потаен поглед. После строго погледна жена си. Тя наведе очи, усмихна се и нервно каза:

— Бащата на Демар е бил преуспяващ човек. Когато е починал, той е притежавал четири компании.

В усмивката й прозираше болка. Тя нервно притискаше ръцете си една в друга.

— Предполагам, че на Анарес няма преуспяващи хора — саркастично вметна той, но веднага спря, защото готвачът влезе, за да смени блюдата. Малкият Ини усети, че докато той е в стаята сериозният разговор няма да се възобнови и попита:

— Мамо, може ли господин Шевик да види моята видра след вечеря?

Когато се върнаха в гостната, на Ини му беше позволено да донесе домашното си животно: вид неголяма земна видра, широко разпространена на Урас. Ой обясни, че тези животни са били опитомени още в доисторически времена. В началото са били използвани за ловене на риба, а по-късно, като домашни животни. Животинчето имаше къси крака, широк, извит гръб и черно-кафява козина. Това беше първото животно извън клетка, което Шевик виждаше на Урас. Имаше впечатляващо остри, бели зъби и не се страхуваше от хора. По настояване на Ини, Шевик внимателно погали видрата по меката козина. Тя се изправи на задните си крака и го погледна. Очите й бяха черни, искрящи, интелигентни, любопитни и невинни.

— Амар, братко — промълви Шевик, развълнуван от погледа на животинчето.

Видрата изгрухтя, падна на четири крака и започна да души обувката на Шевик.

— Тя ви хареса — каза Ини.

— И аз я харесвам — отговори Шевик с тъга в гласа си. Винаги, когато видеше животно или птица или великолепната есенна гора го обхващаше тъга. В такива моменти той подсъзнателно мислеше за Таквер. Не толкова за нейното отсъствие, колкото за скритото послание от нея, предавано чрез чуждата красотата на ураските животни и растения. Тя никога нямаше да ги види. От седем поколения нейните предци не бяха докосвали топлата козина на животно, не бяха чували плясъка на птичите крила под сенките на дърветата.

В спалнята беше хладно и това се хареса на Шевик след прекалено затопляните стаи в университета. Мебелировката беше оскъдна: легло, скрин, лавици за книги, стол и боядисана дървена маса. Беше като вкъщи, ако не се смятаха високото легло, мекия дюшек, финото вълнено одеяло, копринените чаршафи, дръжките от слонова кост на скрина, кожената подвързия на книгите и факта, че стаята, къщата и земята наоколо бяха частна собственост на Демар Ой, въпреки че не я е построил той и друг търка пода всеки ден… Шевик се помъчи да забрави за тези неприятни разлики. Стаята беше хубава и не се различаваше много от единична стая в общежитие.

Тази нощ, в тази стая, той сънува Таквер. Сънуваше, че тя е до него, че ръцете й обгръщат тялото му, че той се притиска до нея… но в коя стая бяха те? Къде се намираше тя? Да, бяха заедно на Луната, беше хладно и те се разхождаха. Лунната повърхност беше абсолютно равна и покрита със синкавобял сняг. Снегът беше тънък и под него прозираше блестящата, бяла земя. Това беше мъртво място. „Всъщност, тя не изглежда така“ — успокояваше той изплашената Таквер. Те се приближаваха към нещо, някаква далечна линия на хоризонта, блестяща и гладка, сякаш бе от пластмаса. Едва забележима бариера в края на заснеженото поле. Шевик се страхуваше да я приближи, но каза на Таквер: „Ще стигнем скоро“. Тя не отговори.