Освободеният

Глава тринадесетаУрас — Анарес

Преди да излязат от орбитата през илюминаторите се виждаше тюркоазната облачна обвивка на Урас, красива и величествена. Но корабът се извърна и сега, на нейно място се появиха звездите, сред които самотно се открояваше яркото зарево на Анарес, бавно въртяща се, сякаш захвърлена от гигантска ръка, по затворения кръг на безвремието, от което се ражда времето.

Разведоха Шевик навсякъде из кораба. „Девънънт“ бе свръх модерен, междузвезден космически лайнер, коренно различен от очуканото корито на товарния превозвач „Майндфул“. Отвън изглеждаше странен и крехък като скулптура от стъкло и алуминия. Изобщо не приличаше на космически кораб, не приличаше на нищо, което се движи, нямаше предна и задна част, защото никога не му се налагаше да пресича атмосфера, а единствено междупланетният вакуум. Отвътре бе просторен и солиден като къща. Стаите бяха големи, стените облицовани с дървена ламперия или тапицирани с плат, таваните бяха високи. Само дето приличаше на къща със спуснати кепенци на прозорците, защото в много малко от стаите имаше илюминатори и вътре бе изключително тихо. Дори и в командната зала и в машинното отделение цареше същата кротка тишина, а оборудването и инструментите имаха съвсем простичък дизайн, като такелаж на платноход. Имаше специална градина за разтоварване и отмора, в която осветлението имитираше естествена слънчева светлина, а въздухът тежеше от аромата на зеленина и пръст. През нощите на кораба, осветлението в градината се изгасваше й илюминаторите се пълнеха със звезди.

Макар че междузвездните пътувания отнемаха не повече от броени часове или дни на този кораб, който се движеше почти със скоростта на светлината, можеха да минат цели месеци, докато се изследва дадена слънчева система, или цели години да стои на орбита около планетата, на която екипажът му е слязъл. Затова той бе направен така просторен, комфортен и приятен, за тези, които трябваше да живеят на борда му. Тук липсваше разкоша на Урас, както и строгата оскъдност на Анарес, всичко бе в умерено равновесие, явно пригодено, според стандартите на дългия опит. Какво ли бе да се води такъв живот, пълен с ограничения, без да може човек да се възпротиви срещу тях, а да приема нещата спокойно, съзерцателно, самовглъбено. Те си бяха такива, Хейнянците сред екипажа, учтиви, самовглъбени, прекалено сериозни, затворени в себе си. Липсваше им непринуденост. И най-младите от тях изглеждаха доста по-възрастни от който и да е Теранец. Но Шевик рядко ги забелязваше, почти не обръщаше внимание нито на Теранците нито на Хейняните. Самият той бе затворен в себе си през тези три дни, за които, задвижван от обикновени реактивни двигатели, за да се движи с нормална скорост, „Девънънт“ измина разстоянието от Урас до Анарес. Вярно, че отговаряше, когато го питаха, но самият той почти не задаваше въпроси. Дори когато заговореше, правеше го сякаш воден от вътрешното си мълчание. Хората на кораба, особено по-младите от тях, бяха силно привлечени от него сякаш той притежаваше нещо, което те нямаха, или той самият бе нещо, което те биха искали да бъдат. Доста го обсъждаха помежду, си, но с него се държаха някак стеснително. Той не забеляза това. Той едва-едва ги забелязваше. Мислеше единствено за Анарес и това, което му предстои. Мислеше за излъганите надежди и спазеното обещание; мислеше за провала; мислеше и за странните чувства, които най-после изпълниха свободно гърдите му, чувството на радост, на щастие. Той бе затворник, когото са пуснали от килията и сега се връща вкъщи при семейството си. Каквото и да види такъв човек по време на пътуването си, той го вижда само като отражения на светлината.

През втория ден на пътуването, той влезе в кабината за радиовръзка и се свърза с Анарес. Първо с КПР, а после и с Инициативния Синдикат. Седеше приведен напред, заслушан. Задаваше въпроси и отговаряше на родния си език, понякога жестикулираше с незаетата си ръка сякаш другият можеше да го види, от време на време се засмиваше. Първият от екипажа на „Девънънт“, с когото се бе сближил, Хейнянин на име Кето, в момента контролираше радиовръзката и замислено го наблюдаваше. Предната вечер бяха прекарали един час след вечерята, заедно с Кето, с командира и още някои други от екипажа. С тихия си спокоен глас Хейнянецът му бе задал твърде много въпроси за Анарес.

Шевик най-после се обърна към него.

— Готово. Свърших. Останалото може да почака докато се прибера вкъщи. Утре ще се свържат с вас, за да уредите процедурите по кацането.

Кето кимна:

— Значи получи добри новини?

— Да, донякъде. Поне малко — как им казвахте вие? — живи новини. — Трябваше да се разбират на Йотийски. Шевик говореше по-добре езика от Кето, който го говореше малко сковано, но за сметка на това граматически правилно. — Приземяването ще бъде вълнуващо преживяване — продължи Шевик. — Ще ме посрещнат много врагове, но и много приятели. Добрите новини са, че приятелите като че ли са много повече, отколкото, когато тръгнах.

— А тази опасност от нападение, когато кацнем? — запита Кето. — Служителите на аеродрума сигурни ли са, че ще могат да удържат нещата под контрол? Нали няма умишлено да те накарат да слезеш долу само за да бъдеш убит?

— Е, надявам се, че ще ме защитят. Аз самият поех този риск. Виждаш ли, като Одонианец, поемането на този риск е привилегия за мен. — Усмихна се на Кето. Хейнянецът не се усмихна в отговор. Лицето му остана напълно сериозно. Беше приятен мъж на около тридесет, висок и с бледа кожа като Сетианците, но почти без коса като Теранец, с мъжествени, волеви черти на лицето.

— Щастлив съм, че ще мога да те придружа — рече той. — Ще те откарам долу с капсулата за приземяване.

— Много добре — отвърна Шевик. — Не всеки би се съгласил да приеме нашите привилегии!

— Може би повече хора от колкото си мислите биха ги приели. — рече Кето. — Стига само да им разрешите.

Шевик, чийто мисли бяха заети със съвсем други неща, тъкмо се готвеше да си тръгне, но последните думи на Кето го спряха. Погледна Хейнянина и директно го попита:

— Искаш да кажеш, че би желал да кацнеш заедно с мен?

Кето му отвърна със същата прямота:

— Да, бих искал.

— Командирът ще ти разреши ли?

— Да. Като офицер на този кораб, всъщност е мое задължение да изследвам всеки нов, непознат свят, когато ми се удаде възможност. Обсъдихме тази възможност с командира. Говорихме също и с посланика преди да тръгнем. И двамата смятат, че не трябва да се отправя официална молба, защото вашите хора по принцип забраняват на чужденците да кацат на Анарес.

— Хм — неопределено измърмори Шевик. Отиде до стената и за момент остана загледан в картината, която висете на нея. Представляваше Хейнянски пейзаж, тъмна река, течаща между тръстиките под надвиснали оловни облаци.

— Заключителните условия на Заселничеството на Анарес — рече той — не позволяват на Урасците да се приземяват, освен единствено в границите на аеродрума. Тези условия все още са общоприети. Но ти не си Урасец.

— Когато Анарес е била заселвана, още не са били познати другите раси. В условието явно важи за всички чужденци.

— Така решиха и нашите водачи, преди шейсет години, когато твоите хора за първи път дойдоха в нашата слънчева система и се опитаха да разговарят с нас. Те просто издигнаха още по-високи стени. — Извърна се и погледна другия. — Защо искаш да кацнеш с мен, Кето?

— Искам да видя Анарес — отвърна Хейнянинът. — Преди още ти да дойдеш на Урас, аз бях много любопитен за всичко на Анарес. Всичко започна, когато прочетох книгите на Одо. Те силно ме заинтригуваха. После… — Замълча за момент, сякаш се колебаеше дали трябва да го каже или не, но после продължи с обичайния си тих, спокоен глас. — После научих малко Правски. Не много, разбира се.

— Значи, това е твое лично желание? Твоя собствена инициатива?

— Изцяло.

— И добре разбираш, че това може да се окаже опасно? — Да.

— Нещата са… нещата са малко извън контрол на Анарес. Точно това ми казаха приятелите ми по радиото. Това беше и нашата цел, на синдиката, чрез моето пътуване до Урас да пораздрусаме нещата, да поразбудим духовете, да нарушим някои навици, да накараме хората да си зададат някои въпроси. Да се държим като анархисти! Целият този процес е продължавал, докато ме нямаше. Така, че, нали разбираш, никой не знае със сигурност какво може да се случи оттук нататък. Ако слезеш долу с мен, нещата още повече ще се усложнят. Не мога да ги насилвам чак толкова. Не мога да те представя като официален представител на някакво чуждо правителство. Това няма да се приеме добре на Анарес.

— Много добре разбирам това.

— Веднъж щом стъпиш там, веднъж щом преминеш отвъд стената заедно с мен, ти вече ставаш един от нас. Ние сме отговорни за теб и ти си отговорен за нас. Ставаш Анаресец и имаш равни права на всички останали. Но не мисля, че тези права могат да гарантират сигурността на когото и да било. Свободата никога не гарантира пълна сигурност. — Обходи с поглед спокойната, подредена стая, с нейната семпла мебелировка и уютно излъчване. После върна погледа си отново на Кето. — Ще откриеш, че там човек може да се чувства много, много самотен.

— Моят народ е много древен — рече Кето. — Цивилизацията ни е много стара. Отпреди хиляди хилядолетия. Имаме исторически данни за стотици от тези хилядолетия. Минали сме през всичко, опитали сме от всичко. Анархизмът също, както и всичко останало. Но аз за себе си не съм. Казват, че под никое слънце няма нищо ново. Но ако животът на всеки от нас, животът не всеки един не е нещо ново, тогава защо изобщо се раждаме?

— Ние сме деца на времето — изрече Шевик на Правски. По-младият го погледна за момент после бавно повтори думите на Йотийски:

— Ние сме деца на времето.

— Много добре — засмя се Шевик. — Много добре, братко! Свържи се тогава с Анарес по радиото… Първо със Синдиката… Казах на Кенг, на посланика, че нямам какво да предложа в замяна на това, което нейните хора и вие направихте за мен. Е, може би все пак мога да дам нещо в замяна. Една идея, едно обещание, един риск…

— Ще говоря с командира — отвърна Кето. Гласът му бе спокоен и мрачен както винаги, но този път в него се долавяше нотка на леко вълнение, или надежда.

Късно същата вечер, Шевик седеше в градината на кораба. Осветлението беше загасено и помещението бе огряно единствено от блещукащите звезди. Въздухът бе доста студен. Цвете от далечен, незнаен свят бе разцъфнало сред тъмните листа и пръскаше аромата си с кротка, морна сладост, сякаш за да привлече незнайна нощна пеперуда от загадъчна планета, отдалечена на милиони светлинни години, обикаляща в орбита около чуждо слънце. Слънчевата светлина е различна на различните светове, но тъмнината е една и съща навсякъде. Шевик стоеше изправен пред илюминатора, загледан в тъмната половина на Анарес, в черния полумесец, закриващ половината от звездите в небосклона. Чудеше се дали Таквер ще бъда там долу, на аеродрума. При последния им разговор с Бедап, тя още не беше пристигнала в Абиней от Мир и Благоденствие, така че той остави на Бедап да обмисли и да реши дали ще е разумно за нея да идва с посрещачите.

— Нали не си мислиш, че бих могъл да я спра, ако сметна, че не трябва да идва? — бе го попитал Бедап.

Чудеше се също и с какво ли е тръгнала да пътува от крайбрежието на Соруба. Надяваше се да е тръгнала с дирижабъла, ако е взела и момичетата. Пътуването с влак бе доста тежко за деца. Все още помнеше неприятното дълго пътуване с влак от Чакар до Абиней през 168-ма, когато Садик цели три дни лежа болна.

Вратата към градината се отвори и нахлулата отвън светлина леко разпръсна тъмнината. Командирът на „Девънънт“ надникна вътре и извика името му. Той се обади в отговор. Командирът влезе вътре следван от Кето.

— От наземната контролна кула ни изпратиха разрешението за кацане — оповести командирът. Беше нисък, набит Теранец, хладен и делови. — Ако сте готов, можем да започнем операцията по спускането ви.

— Да, готов съм.

Командирът кимна с глава и излезе. Кето се приближи и застана до Шевик пред илюминатора.

— Наистина ли си убеден, че искаш да ме последваш отвъд стената? За мен е по-лесно. Каквото и да се случи аз поне се връщам вкъщи. А ти напускаш дома си. „Истинското пътуване е завръщането…“

— Аз се надявам да се върна — тихо рече Кето. — След време.

— Кога трябва да се качим на капсулата за приземяване?

— След около двадесет минути.

— Готов съм. Нямам багаж за приготвяне — засмя се Шевик. Смехът на чистото и непринудено щастие. Мъжът до него го погледна сериозно, сякаш не беше сигурен какво точно е това „щастие“ и едва сега го разпознава, или си спомня за него. По изражението му си личеше, че иска да попита нещо Шевик, но не го направи.

— На аеродрума в Анарес ще бъде ранно утро — рече вместо това той и излезе.

Останал сам Шевик отново се обърна, към илюминатора, точно навреме, за да съзре ослепителната ивица на изгрева, проблясваща над Теме.

„Довечера ще си легна и ще заспя на Анарес“, помисли си той. „Ще си легна до Таквер. Иска ми се да бях взел онази картичка с малкото агънце, за да я дам на Пилун“.

Но той не бе взел със себе си нищо. Ръцете му бяха празни, както винаги.