Глава единадесетаУрас

Родаред, старата столица на провинция Аван бе много красив град, разположен сред гъста борова гора. Над върховете на боровете се извисяваха островърхи кули. Уличките бяха тесни и сенчести, често мъгливи. Единствено ако застанеше на открито върху някой от седемте моста над реката, човек можеше да зърне върховете на кулите. Някои от тях бяха по трийсет-четирийсет метра високи, други — съвсем ниски, не по-високи от къщурка, просто точици сред зеленината, някои бяха от камък, други от порцелан, мозайка, цветни стъкла, медни плочи или тънки листи от метал, злато и сребро, с фини орнаменти, проблясващи под слънчевите лъчи. Сред тези очарователни, забулени във вълшебство улици, се намираше седалището на Съвета на Световните Правителства от самото си създаване преди триста години. Тук, сред това чудно кътче, само на час път от Нио Есая, се намираха и много от посолствата и консулствата на чужди страни и планети в А-Йо. Теранското посолство към ССП се помещаваше в Крайречния Замък — невисока кула с плосък покрив, сгушена в ъгъла, където магистралата за Нио пресичаше реката. Стените й бяха удържали на разрухата на времето и атаките на оръжията в продължение на хиляда и четиристотин години. Замъкът се намираше сред неголяма гора от високи дървена и бе опасан с ров, пълен с вода. Подвижният мост бе спуснат и портата бе широко отворена. Ровът, реката, зелената трева, потъмнелите стени, знамето на върха на кулата — всичко проблесна за миг, обляно от слънчевите лъчи, които разкъсаха тайнственото було на мъглата. В същия този миг камбаните на всички кули в Родаред забиха в протяжна, нестройна хармония, отбелязвайки седем часа.

Служителят зад прекалено модерното бюро в приемната на замъка бе зает с неимоверното усилие да сподави прозявката си.

— Не приемаме преди осем часа — кухо рече той.

— Искам да говоря с посланика.

— Посланикът закусва в момента. Ще трябва да си уговорите час, в който да ви приеме. — Служителят изтри с опакото на ръката си насълзените си очи и се загледа в посетителя. Огледа го от глава до пети, раздвижи челюсти и попита:

— Кой сте вие? От къ… Какво искате?

— Искам да говоря с посланика.

— Почакайте — отвърна онзи на безупречен Йотийски и, без да сваля очи от Шевик, посегна към телефона.

В този момент един автомобил мина през подвижния мост и спря пред входа на посолството. От него заизлизаха мъже с лъскави черни якета. В същото време във фоайето разговаряйки влязоха други двама мъже. Бяха странно облечени. Шевик заобиколи бюрото на рецепцията и се втурна към тях.

— Помогнете ми!

Те се сепнаха. Единият се отдръпна назад намръщено. Другият погледна към групата униформени, които тъкмо влизаха през входа на посолството.

— Насам — спокойно рече той и, с елегантността на балетист, улови Шевик под ръка, направи две крачки вляво и го въведе в един малък, страничен офис.

— Какво има? От Нио Есая ли идваш?

— Искам да говоря с посланика.

— Да не си от лидерите на стачката?

— Шевик. Казвам се Шевик. От Анарес.

В очите на чужденеца проблясва пламъче, интелигентно, разбиращо. Чертите на черното му като катран лице се изкривиха от изумление.

— Май-год! — прошепна Теранецът под носа си, после бързо продължи на Йотийски: — Искате политическо убежище?

— Не знам. Аз…

— Елате с мен. Доктор Шевик. Ще ви заведа някъде да поседнете.

Имаше зали, коридори, стълби, и ръката на черния мъж, който го подкрепяше.

Хора се опитаха да му свалят палтото. Той се бореше с тях, страхувайки се, че искат да му вземат бележника. Някой започна да дава нареждания на странен, непознат език. Друг се обърна към него:

— Всичко с наред. Той просто се опитва да разбере дали не сте ранен. Цялото ви палто е в кръв.

— На друг човек — пророни Шевик. — Кръвта е на друг.

Успя да се изправи седнал, макар че му се виеше свят. Намираше се върху някакъв диван, в просторна, слънчева стая. Очевидно бе припаднал. Двама мъже и една жена се бяха надвесили над него. Той ги изгледа с празен поглед.

— Вие се намирате в посолството на Тера, Доктор Шевик. Тук сте на Теранска земя. В пълна безопасност. Можете да останете тук колкото пожелаете.

Кожата на жената бе жълтеникаво-кафява. Нямаше друго окосмяване по лицето освен косата. Не бе избръсната, просто липсваше окосмяване. Чертите й бяха странни, почти детински — малка уста, леко сплескан нос, дръпнати очи и съвсем овално лице. Цялата й фигура ос някак закръглена, крехка, детинска.

— Тук сте и безопасност — повтори тя.

Той се опита да проговори, но не можа. Един от мъжете го постави длан на гърдите му и го побутна съвсем нежно назад.

— Легнете си, легнете…

Отпусна се и легна назад.

— Искам да говоря с посланика — прошепна отпаднало.

— Аз съм посланикът. Казвам се Кенг. Радваме се, че дойдохте при нас. Тук сте в пълна безопасност. А сега си почивайте, Доктор Шевик, моля ви. Ще поговорим по-късно. Няма защо да бързаме.

Гласът й бе странно мелодичен, приспивен, но — дрезгав, също както на Таквер.

— Таквер — промърмори той на собствения си език — не знам какво да правя.

— Спете — каза тя и той заспа.


След две денонощия сън, пълна почивка и обилно хранене, на гретия ден Шевик бе въведен в кабинета на посланика, на третия стаж. Носеше стария си Йотийски сив костюм, който грижливите домакини бяха изпрали и огладили.

Посланикът нито му се поклони, нито стисна ръката му. Тя просто стисна длани пред гърдите си и се усмихна.

— Радвам се, че вече сте по-добре, Доктор Шевик. Всъщност, трябва да ви наричам просто Шевик, нали? Седнете, моля ви. Съжалявам, че трябва да ви говоря на Йотийски — език еднакво чужд и на двама ни — но не зная вашия. Знам, че той с крайно интересен език, създаден, за да служи на един велик народ.

Почувства се тежък, тромав, огромен и космат пред тази мъничка, деликатна и прекалено любезна чужденка. Настани се в едно от дълбоките, меки кресла. Кенг също седна, но с измъчена гримаса.

— Изкриви ми се гърба — обясни тя — от седене в тия комфортни кресла!

Шевик осъзна, че тя не е никак млада. Не беше на около трийсет, а поне на шейсет. Детинската й фигура и гладката кожа го бяха подвели.

— У дома, в моята страна — продължи тя — седим предимно на възглавници, поставени направо върху пода. Тук обаче не мога да постъпвам така, защото ще трябва да си изкълча врата от взиране нагоре. Вие Сетианците сте толкова високи!… Възникна един малък проблем. Не за нас, а за правителството на А-Йо. Вашите хора от Анарес, тези, които поддържат радиовръзка с Урас, сещате се напи? Та те на няколко пъти настойчиво са поискали да говорят с вас. Така, че Йотийското правителство е доста озадачено. — Усмихна се. Широка, лъчезарна усмивка, просто наслада за окото. — Не знаят какво да им отговорят.

Бе съвършено спокойна. Спокойна като заоблен, речен камък, който успокоява просто като го съзерцаваш. Шевик се облегна назад в креслото и доста време обмисля отговора си.

— Йотийското правителство знае ли, че съм тук?

— Е, не официално. Ние не сме им казали нищо и ле не са ни питали нищо. Но при нас в посолството работят няколко Йотийски служители и секретари така, че те със сигурност знаят.

— Моето пребиваване тук заплашва ли ви по някакъв начин?

— О, не. Посолството ни е към Съвета на Световните правителства, а не към държавата А-Йо, вие имате пълното право да идвате тук. Останалите членки на Съвета много лесно могат да принудят А-Йо да признае това. Освен това, както ви казах и преди, този замък е Теранска територия. — Тя отново се усмихна. Върху мъничкото й личице се появиха хиляди малки бръчици, после изчезнаха. — Изумителните, неограничени възможности на дипломацията! Този замък, който е отдалечен на единайсет светлинни години от собствения ми свят, заедно със стаята и която се намираме в момента, тук в Родаред, в А-Йо, на планетата Урас от слънчевата система на Тау Сети, е Теранска територия.

— Значи спокойно можете да им кажете, че съм тук.

— Добре. Това улеснява нещата. Беше ми нужно вашето съгласие.

— Няма ли… някакво съобщение за мен от Анарес?

— Не знам. Не съм питала. Не съм се замисляла върху това от нашата гледна точка. Ако се тревожите за нещо, можем да се свържем с Анарес. Ние, разбира се, знаем радио честотата, която използват вашите хора, но не сме я използвали, защото никой не се е опитал да ни потърси. Смятахме, че е най-добре да не се намесваме. Но, ако искате можем да ви уредим разговор с тях съвсем лесно.

— Имате предавател?

— Ще осъществим връзката чрез нашия космически кораб — Хейнянски кораб. Той е на орбита около Урас. Хейн и Тера работят заедно, в тясно сътрудничество. Хейнянският посланик знае, че сте при нас. Всъщност той е единственият човек, който официално известихме за вашето пристигане. Така, че предавателят е на наше разположение.

Той й благодари с непринудеността на човек, който приема даденото предложение, без да търси скритите мотиви, които стоят зад него. Тя се втренчи в него за момент, с пронизващи, кротки очи.

— Чух речта ви — рече.

Той я изгледа сякаш от много, много далеч.

— Моята реч?

— Тази, която изнесохте на голямата демонстрация на площад Капитол. Преди седмица… Редовно слушаме предаванията на нелегалните радиостанции, тези на Социалистическите Работници и на Либертарианците. Те, разбира се, предаваха директно от демонстрацията. Чух речта ни. Дълбоко ме развълнува. После се появи този ужасен шум, невъобразим трясък, който се сливаше с крясъците на тълпата. Никой нищо не обясни. Чуваха се само писъците сред грохота. Изведнъж предаването прекъсна. Ужасно беше. Като си помисля, че сте били там… Как успяхте да се измъкнете от там? Как се измъкнахте от града? Старият град все още е блокиран от три полка от войската на Нио. Всеки ден арестуват със стотици стачници и дори тези, които само им се струват малко подозрителни. Как се промъкнахте до тук?

— С такси — леко се усмихна той.

— През всичките патрули по пътищата? И в това напоено е кръв палто? При това всички много добре знаят как изглеждате.

— Бях скрит под задната седалка. Таксито беше „командировано“, тази ли е точната дума? Беше доста рисковано, наистина, но се намериха хора, които да поемат този риск заради мен.

Сведе поглед към сключените си в скута ръце. Седеше съвършено неподвижно и говореше тихо, но някакво вътрешно напрежение се забелязваше в очите му и в крайчеца на устните му. Замисли се за момент и продължи:

— Първо имах късмет. Имах голям късмет, че не ме арестуваха още веднага щом излязох от убежището си. Добрах се до Стария Град, Там вече ми помогна не само късмета. Други хора измислиха къде да ме скрият и къде да отида после. Те планираха и как да стигна до тук. Те поеха рисковете.

Изрече една дума на собствения си език, после я преведе:

— Солидарност…

— Странно — продума посланикът на Тера. — Не знам почти нищо за вашия свят, Шевик. Вашите хора не ни пускат при себе си така, че малкото, което знаем за вас, сме научили от Урасците. Знам, разбира се, че планетата ви е гола и неплодородна. Знам как е била основана колонията. Знам, че е експеримент да се създаде антиавторитарно, комунистическо общество. Знам и това, че е оцеляла в продължение на сто и седемдесет години. Чела съм малко от писанията на Одо. Досега смятах, че всичко, което става там няма никакво отношение към Урас и просто не е важно. Но сега разбирам, че съм грешала. Точно обратното. Това, което стана там е много важно. Вероятно Анарес е ключът към Урас… Революционерите от Нио следват същата традиция. Те не стачкуваха просто за по-високи заплати, или против войната в Бенбили. Те не са само социалисти, но и анархисти. Те стачкуваха против властта. Виждате ли, огромните размери на демонстрацията, мощната вълна от протестни чувства на тълпата, паническата реакция на правителството, всичко това ми се струваше много трудно обяснимо. Защо бе целият този гръм и трясък? Тукашното правителство е демократично, а не деспотично Богатите наистина са много богати, но бедните не са чак толкова бедни. Те нито са заробени, нито гладуват. От какво не са доволни? Имат и хляб и зрелища? Защо са толкова свръхчувствителни?…Едва сега започнах да разбирам защо. Но това, което все още не мога да си обясня защо правителството на А-Йо, след като много добре знае, че либертарианската традиция с все още жива и знае масовите недоволства в индустриалните градове, ви доведе именно тук. Все едно да поднесеш запалена клечка в барутен погреб.

— Всъщност не мислеха да ме пускат в барутния погреб. Трябваше да ме държат на страна от кварталите. Да се движа само сред учени и богаташи. Не трябваше да се срещам с бедните. Не трябваше да виждам нищо грозно, лошо и несправедливо. Трябваше да ме увият в памук, да ме сложат в кутия, да увият кутията в луксозна опаковка и да я завържат с лъскава панделка. Това беше идеята им. Така аз трябваше да се чувствам щастлив и спокоен, за да мога да свърша работата си, която не можех да свърша на Анарес. И когато приключех, трябваше да им я предоставя, за да могат да ви заплашват с нея.

— Да ни заплашват? Искате да кажете да заплашват Тера. Хейн и останалите галактически сили? С какво да ни заплашват?

Замълча за момент.

— В това ли се състои работата ви? — попита тя с приятния си нежен глас.

— Не. Не и това се състои работата ми! На първо място, аз не съм изобретател, не съм инженер. Аз съм теоретик. Това, Което искат от мен е теорията ми. Теорията за Общото Поле в темпоралната физика. Знаете ли какво означава това?

— Вашата Сетианска физика, Шевик, нашите естествени науки са ми напълно непознати. Не съм се занимавала нито с математика, нито с физика, нито с философия, а ми се струва, че тя се състои именно от това, както и вероятно от космология и какво ли не още. Но когато говорите за Теория на Едновременността, аз разбирам какво искате да кажете по начина, но който разбирам какво се има предвид под Теория на Относителността. Искам да кажа, че много добре знам, че Теорията за Относителността доведе до разработването на някои доста модерни технологии, т.е. имаше големи практически резултата. И до колкото разбирам, с вашата теория е същото.

Той кимна.

— Това, което искат — рече — е мигновеното транспортиране на материя през пространството. Телепортиране. Това е пътуване през космоса, без преместване нито в пространството, нито във времето. Те все пак могат да го постигнат, дори и без моите уравнения. Но ако получат уравненията ми, те ще могат да направят ансибъла. Човек не може да прескача необятните бездни, но идеите могат.

— Какво е това ансибъл, Шевик?

— Една идея — усмихна се той тъжно. — Това ще бъде апарат, с помощта на който може да се осъществява комуникация между две произволни точки във вселената, без какъвто и да е интервал от време. Той няма да може да предава съобщения, разбира се; едновременността е идентичност. Но за нашите възприятия тази едновременност ще функционира като трансмисия, като предаване и приемане. Така, че ще можем да го използваме за междупланетни разговори, без да е необходимо да изчакваме дългото време необходимо на електромагнитните импулси да изминат разстоянието. Всъщност това е едно съвсем простичко устройство. Нещо като телефона.

Кенг се изсмя.

— На вас физиците всичко ни се струва по детски просто! Значи аз мога да вдигна слушалката на… ансибъла?…и да си разговарям с моя син в Делхи? Мога да поговоря с внучката си, която бе само на пет, когато, преди единадесет години тръгнах от Тера към Урас, при това с космически кораб, който почти достигаше скоростта на светлината… И ще мога да разбера какво става у дома сега, в момента, не какво е ставало преди единадесет години. По този начин могат да се взимат своевременни решения, да се постигат споразумения, да се обменя информация. Мога да разговарям с дипломатите от Чифуор, вие можете да си побъбрите с физиците на Хейн. Вече няма да са нужни цели поколения време, за да могат идеите да стигнат от един свят в друг… Знаете ли, Шевик, мисля, че това ваше „съвсем простичко устройство“ ще промени коренно живота на всичките милиарди и милиарди хора в деветте Познати Свята.

Той кимна.

— Ще направи възможно създаването на световна лига. Световна федерация. Досега винаги сме били разделяни от времето, от годините, необходими да тръгне и да се пристигне, от годините време, изминаващи между въпросите и техните отговори. Вие все едно сте изобретили човешката реч! Най-после можем да говорим! Вече можем да говорим заедно!

— И какво ще си кажем?

Горчивината в гласа му озадачи Кенг. Тя го погледна, но не каза нищо.

Той се наведе напред и разтърка с пръсти болезнено пулсиращите си слепоочия.

— Вижте — каза й — трябва да ви обясня защо дойдох при вас и защо изобщо дойдох на Урас. Дойдох заради идеята. В името на идеята. Разбирате ли, на Анарес ние сме се затворили в себе си, изолирали сме се от външния свят. Не говорим с другите хора, с останалата част от човечеството. Не можех да завърша труда си там. А дори и да бях го завършил, какво от това? Анаресците не го искаха, не виждаха полза от него. Затова и дойдох тук. Тук бе това, от което се нуждаех: свободните разговори по въпроса, споделянето на мисли, експериментите, които можех да провеждам в Светлинната Лаборатория, в която, между другото, се извършваха опити, които доказаха нещо, което съвсем не беше планирано за доказване, а именно Теорията на Относителността, една чужда теория, от непознат свят. Така, че тук имах всичко, от което се нуждаех, всякакви стимули. И тъй, аз завърших работата си. Вярно, че още не е записана на хартия, но вече имам готовите уравнения, както и доказателствата. Но идеите в главата ми, не са единствено важни за мен. Моето общество също е една идея. Аз съм продукт на това общество, на тази идея. А тя е наистина много важна идея. Това е идеята за свобода, за промяна, за човешката солидарност. И макар да бях доста глупав, най-сетне прозрях, че като преследвам осъществяването на едната си идея, на физичната теория, аз всъщност предавам другата. Оставих се на собствениците да купят истината от мен.

— Но какво друго сте могли да сторите?

— Нима покупко-продажбата няма алтернатива? Не съществува ли такова нещо като подарък?

— Да…

— Не разбирате ли, че аз искам да дам теорията си като подарък на вас, на Хейн, на останалите светове и на всички държави от Урас? На всички вас заедно! Едновременно на всички ви! Така, че никой от вас да не може да я използва, за да придобие надмощие над останалите, да обогати себе си, или да спечели повече войни. Така, че вие да не можете да използвате истината за свое лично облагодетелстване, а само за общото благополучие.

— В края на краищата, истината винаги сама се поставя в услуга единствено на общото благополучие — рече Кенг.

— В края на краищата, да. Но аз нямам желание да чакам този край. Имам само един живот и няма да го изживея в алчно трупане на богатства и лъжи. Няма да робувам никому.

Сега спокойствието на Кенг не бе така непринудено както в началото на разговора им. Явно й костваше доста усилия да запази кроткото си изражение. Силата на личността на Шевик, обаянието на себеотрицателното му изявление, бе направо невероятно. Тя бе дълбоко развълнувана от този човек и го гледаше с нескрито възхищение и страхопочитание.

— Как ли изглежда — проговори тя — какво ли е това общество, което ви е създало? Чух ви като говорехте за Анарес, там на площада, и се просълзих от думите ви, но всъщност не ви повярвах. Мъжете винаги говорят така за дома си, говорят с носталгична тъга по далечното отечество… Но вие не сте като другите мъже. Вие сте различен.

— Не аз, идеята е различна — отвърна той. — Именно заради тази идея дойдох тук. Заради Анарес. Тъй като моят народ отказа да погледне навън към другите, аз реших, че мога да накарам другите да погледнат към нас. Мислех, че ще е по-добре да не се крием зад стената, а да се отворим. Да станем общество сред другите общества, свят сред световете. Да даваме и да приемаме. Точно тук беше и грешката му, аз не бях прав.

— Но защо? Със сигурност…

— Защото на Урас няма нищо, абсолютно нищо, от което ние Анаресците се нуждаем! Тръгнахме си оттук преди сто и седемдесет години с празни ръце и сме били абсолютно нрави. Не взехме нищо. Защото тук няма нищо, освен държавите с техните армии, богатите с техните лъжи и бедните с тяхната мизерия. Тук не можеше да бъдеш откровен и добър едновременно. На Урас всяка човешка дейност е свързана или с мисълта за печалба, страхът от загуба и стремежа към господство. Не можеш да поздравиш някого с добро утро, без ясно да му покажеш кой от двама ви е по-високостоящ в йерархията на властта. Не можеш да се отнасяш с /фугите хора като с братя. Трябва непрекъснато да ги манипулираш, да ги командваш, или да им се подчиняваш и да гледаш да ги преметнеш. Не можеш да докоснеш друг човек и в същото време никога не те оставят сам. Тук няма свобода. Урас е една кутия, една луксозна бонбониера с лъскава опаковка от синьо небе, тучни ливади, прекрасни гори и величествени фалове. А като отворите кутията какво намирате вътре? Черно прашно мазе и трупът на мъж в него. Мъж, на когото отсякоха ръката, защото я беше протегнал към другите. Най-после видях какво е Ад. Бях в Ата. Дезар беше прав: Адът е самия Урас.

Въпреки вълнението си говореше спокойно, с тиха тъга. Посланикът на Тера отново впи в него учуден, изпълнен със съчувствие поглед, сякаш не знаеше как да приеме странното му спокойствие.

— И двамата с вас сме чужденци тук, Шевик — рече тя най-накрая. — Аз идвам от много по-далечна планета и много по-различно време. И все пак започвам да мисля, че не съм толкова чужда на Урас, колкото вас… Нека ви кажа как изглежда този свят в моите очи. За мен, а и за моя Терански народ Урас е най-добрия, най-красивия и най-хуманния от всички познати светове. Той е светът, който се доближава най-близо от всички до идеята за Рая.

Изгледа го продължително, но той замълча.

— Знам, че е и тук има злини, човешки неправди, алчност, престъпления и пороци. Но в същото време тук е пълно и с доброта, красота, жизненост. Така трябва да изглежда идеалният свят! Той е жив, разбирате ли,… невероятно жив й преизпълнен с надежда, въпреки всичкото зло в себе си. Не е ли вярно?

Той кимна.

— А сега, вие, човекът дошъл от свят, който дори не мога да си представя, човекът, за който моят Рай е Ад, няма ли да ме попитате какъв ли трябва да изглежда моя собствен свят?

Той продължаваше да мълчи, без да откъсва от нея светлите си очи.

— Моят свят, моята Земя, е една развалина. Една планета унищожена от човешкия род. Ние се размножавахме и крещяхме и воювахме докато най-накрая не ни остана нищо друго, освен да измрем. Нямахме задръжки нито в апетитите си нито в насилието. Не можахме да се приспособим. Унищожихме самите себе си. Но първо унищожихме нашият собствен свят. На моята родина, Земята, вече няма гори. Въздухът е сив, небето е сиво, всичко е сиво и горещо. Планетата все още е обитаема, но не като тази тук. Този свят е жив, хармоничен. Моят — мъртъв, дисхармоничен. Вие Одонианците сте избрали една пустиня за свой дом; ние Теранците превърнахме дома си в пустиня… И ние оцеляхме като вас. Човекът е твърд, несломим! Останали сме почти половин милиард население. Някога бяхме девет милиарда. Навсякъде можеш да видиш старите градове. Костите и тухлите отдавна са се превърнали в прах, но малките парчета пластмаса — не; те също не могат да се приспособят. Ние се провалихме като вид, като човешки род, като общество. И сега сме тук и общуваме като равни с другите светове единствено заради милосърдието на Хейняните. Те ни построиха космически кораби, с които да напуснем разрушената си, мъртва планета. Отнасят се с нас с внимание и нежна загриженост, както здравият човек се отнася към болния. Хейняните са много странен народ, по-древни са от всички останали, и безгранично щедри и великодушни. Те са алтруисти. Водени са от някакво чувство за вина, което ние дори не можем да разберем, въпреки всичките грозни престъпления, които сме извършили и познаваме. Във всичко, което правят, се ръководят от миналото си, поне аз така смятам, от безкрайното си минало. Е, ние спасихме това, което можеше още да се спаси и започнахме наново живота си сред руините на Тера по единствения възможен начин: с тотална централизация. Пълен контрол над използването на всеки акър земя, всяко парче метал, всяка унция гориво. Преминахме на стриктни дажби, контрол над раждаемостта, евтаназия, всеобща трудова повинност. Абсолютното обезличаване на отделния индивид в името на великата цел: оцеляването на расата. Бяхме успели да стигнем до тук, когато дойдоха Хейняните. Те ни донесоха… малко повече надежда. Не много. Но достатъчно. Така оцеляхме. И сега можем единствено да гледаме отстрани този прекрасен свят, това жизнено общество, тази чудна планета Урас, този Рай и да му се възхищаваме. Може би дори да му завиждаме мъничко. Не много.

— Какво тогава означава за вас Анарес, Кенг?

— Нищо. Абсолютно нищо, Шевик. Ние пропиляхме шанса си за Анарес още преди векове, преди още да го бяхме получили дори.

Шевик се изправи и се приближи до един от дългите, хоризонтални прозорци. До стената под прозореца имаше издадена ниша, в която можеше да се качи стрелецът, да погледне надолу и да се прицели в нападателите пред портата. Ако не се покачеше в нишата, човек не виждаше нищо друго освен огряното от слънце, леко мъгливо небе. Шевик стоеше под прозореца, вдигнал нагоре очи към светлината.

— Вие не разбирате какво нещо е времето — рече той. — Казвате, че миналото е безвъзвратно отминало, че бъдещето не е реално, че няма промяна, няма надежда. Мислите, че Анарес е бъдещо, което не може да се достигне, както не може да се промени собственото ви минало. Така, че за вас не съществува нищо друго освен настоящето, Урас, богатото, стабилно, реално настояще, сегашният момент. И си мислите, че това е нещо, което може да се притежава! Мъничко му завиждате. Мислите, че е нещо, което бихте искали да имате. Но, знаете ли, то не е реално. Не е стабилно, не е солидно. Нищо не е вечно. Нещата се променят, и променят. Не можете да имате нищо… А най-малко от всичко можете да притежавате настоящето, освен ако не приемете заедно с него и миналото и бъдещето. Не само миналото, но и бъдещето. Не само бъдещето, но и миналото! Защото те са реални и само тяхната реалност може да направи реално и настоящето. Няма да можете да достигнете, нито дори да разберете Урас, ако не приемете реалността, суровата реалност на Анарес. Вие сте права: именно ние сме ключът към Урас. Само че, когато го казахте вие всъщност не си вярвахте. Виене вярвате в Анарес. Вие не вярвате и в мен, въпреки че аз съм в момента тук в тази стая пред вас. Моят народ беше прав, а аз сгреших. Ние не можем да дойдем при вас, защото вие няма да ни пуснете при себе си. Вие не вярвате в промяната, в еволюцията. Вие по-скоро ще ни унищожите, отколкото да признаете, че съществуваме; отколкото да признаете, че има надежда! Ние не можем да дойдем при вас. Можем само да чакаме вие да дойдете при нас.

Кенг седеше със замислено, объркано и учудено изражение.

— Не разбирам… Не мога да разбера — [прошепна тя. — Вие сте като хората от собственото ни минало, като старите идеалисти, пророците на свободата. И все пак не мога да ви разбера. Сякаш се опитвате да ми говорите за неща, които ще станат в бъдеще и все пак, както сам казахте, вие сте тук в момента, сега!… — Не бе изгубила проницателността си. След малко попита: — Тогава защо дойдохте при мен, Шевик?

— О, за да ви дам идеята. Теорията си. Да я спася от угрозата да стане собственост на Йотийците и да се превърне в доходоносна инвестиция или смъртоносно оръжие. Ако имате добрата воля да ми помогнете, най-простото нещо, което трябва да направите е да излъчите по предавателя уравненията. Да ги пратите на всички физици по всички страни в целия този свят, както и на Хейняните и на всички останали познати светове. При това колкото е възможно най-бързо. Ще го напраните ли?

— Разбира се! С огромно желание.

— Това са само няколко странички. Доказателствата и някои допълнителни разработки ще ми отнемат още малко време, но това може да се направи и по-късно. А и /фугите физици могат да работят върху тях, ако аз не успея.

— Но какво ще правите вие? Имате ли намерение да се върнете в Нио? Положението там сега е спокойно, бунтът е потушен, поне временно, но се опасявам, че Йотийското правителство ще се отнесе към вас като към един от подстрекателите на бунта. Разбира се винаги можете да отидете в Тува…

— Не. Не искам да оставам повече тук. Аз не съм алтруист! Искам да се върна у дома и вие можете да ми помогнете. Може би дори Йотийците ще искат да ме пратят вкъщи. Мисля, че за тях ще бъде доста удобно да изчезна, просто да престана да съществувам. Разбира се, могат да сметнат, че ще постигнат същото и като ме убият или като ме хвърлят в затвора доживот. А аз не искам да умирам още. Камо ли пък да умирам точно тук, в Ада. Къде ли отива душата ти, ако умреш в Ада?

Засмя се. Бе възвърнал спокойния си изискан маниер на говорене.

— Но смятам, че ще бъдат доволни, ако можете да ме изпратите вкъщи. Мъртвите анархисти се превръщат в мъченици, нали знаете, и остават живи още векове наред. Но отсъстващите лесно могат да бъдат забравени.

— А аз си мислех, че знам какво е „реализъм“ — усмихна се Кенг, но не съвсем спокойно.

— Как бихте могла да знаете какво е „реализъм“, след като не знаете какво е надежда!

— Не ни съдете прекалено строго, Шевик.

— Аз изобщо не ви съдя. Просто моля за вашата помощ, в замяна на която нямам нищо, което да ви предложа.

— Нищо? Вие наричате своята теория нищо?

Той се обърна и я погледна.

— Поставете я на едната страна на везните, а на другата сложете свободният дух дори само на един-единствен човек. Кое ще натежи повече според вас? Можете ли да кажете? Аз не.

Загрузка...