Освободеният

Глава десетаАнарес

В по-голямата си част железопътните линии в Югозапад бяха качени върху метални конструкции на около метър, метър и половина височина. Така вятърът не можеше да навя на прекалено много прах върху релсите, а и пътуващите имаха по-широка гледка върху пустошта.

Югозападът бе единственият от осемте основни райони на Анарес, в който липсваше голям, природен воден басейн. През лятното топене на полярните ледове далеч на юг се образуваха мочурливи блата, но близо до екватора имаше единствено неголеми по размер и доста плитки алкални езерца и обширни солници. Нямаше планини, през около стотина километри или повече можеше да се види по някоя верига ниски хълмове — голи, напукани, ерозирали до отделни скални късове или канари. Бяха тъмно виолетови, до червени, а отвесните им склонове бяха обрасли със скален мъх. Това упорито, сивозеленикаво растение, което вирееше при всякакви температури и издържаше на вятър и суша, чертаеше невероятни мозайки по жилките на пясъчника. Целият ландшафт ос издържан и сивокафеникави тонове, които избледняваха до мръсно бяло на отделни места, където вятърът бе напръскал пясък върху солните полета. Редки облаци се мяркаха над равнините, ослепително бели насред пурпурното небе. Те не носеха дъжд, само хвърляха шарени сенки. И пред локомотива и зад него, бляскавите релси се губеха далеч зад хоризонта, до където поглед стига.

— Нищо друго не може да се прави в Югозапада — рече шофьора — освен да го прекосиш.

Спътникът му не отговори, унесен в дрямка. Главата му се тръскаше от вибрациите на мотора. Загрубелите му, почернели от премръзвания длани лежаха отпуснати върху бедрата му. Спокойните черти на лицето му изглеждаха някак тъжни. Бе се качил на автостоп в Медните Планини и понеже нямаше други пътници, шофьорът го бе помолил да се качи в кабината при него за компания. Мъжът бе заспал веднага. Шофьорът му хвърляше от време на време по някой, разочарован, но изпълнен със съчувствие поглед. Бе виждал толкова много изтощени и грохнали от умора хора през последните няколко години, че вече го приемаше за него съвсем естествено.

Късно следобед мъжът се събули. Известно време гледа ширналата се пустош навън, после попита:

— Винаги ли изминаваш целия този път сам?

— Да, пътувам сам от три, четири години насам.

— Случвало ли ти се е да закъсаш тук в пустошта?

— Два-три пъти. Отзад винаги имам достатъчно храна и вода. Като стана дума за това, не си ли гладен?

— Не още.

— Ако не пристигна навреме, от Лоунсъм изпращат аварийната група. Най-късно до ден-два ме намират.

— Това следващото селище ли е?

— Да. От Седен Мапнс до Лоунсъм са хиляда и седемстотин километра. Това е най-дългото трасе между два града на Анарес. Вече единайсет години пътувам по него.

— И не ти омръзна?

— Никак. Обичам сам да си върна работата.

Пътникът кимна.

— Ас тази съм свикнал. Обичам я. Петнайсет дни на път, петнайсет почивам с партньора в Ню Хоуп. И тъй година след година. И в суша, и в глад, и каквото и да дойде. Нищо не се променя. Тук и без друго винаги е суша. Дааа, харесва ми тоя преход. Би ли извадил водата? Охладителят е ей тук отзад, точно под шкафа.

И двамата отпиха по една дълга глътка от бутилката. Водата имаше малко странен, алкален вкус, но бе приятно хладка.

— Ох, дойде ми много добре! — каза пътникът с благодарност. Прибра бутилката обратно и, докато се връщаше в предната част на кабината се протегна, подпрял длани в тавана.

— Значи си имаш партньор — съвсем непринудено рече той.

— От осемнайсет години — отвърна шофьора.

— Съвсем начинаещи, а?

— Ей, Бога ми, така си е, ха, ха! Ей туй е нещо, дето някои не могат да го разберат. Според мене, ако си се съвъкуплявал наляво и надясно, преди да станеш на двайсет, просто вече ти омръзва да хойкаш, а пък и разбираш, че то си е все едно и също, да го вземат дяволите. И много гот, разбира се! И все пак, самото съвъкупляване си е едно и също. Хората са важното! Те са различни. И наистина, като се замислиш, то осемнайсет години са си само едно начало, ако искаш да си изясниш точно тази разлика. Или поне, ако този, дето искаш да го разбереш, е жена. Щото за една жена, мъжът не е нещо загадъчно, или поне жените се преструват, че е така… Както и да е, точно в това е и цялото удоволствие. Загадките, преструвките и всичко останало. Това е то разнообразието. А това разнообразие не можеш го намери като се местиш непрестанно. Като млад съм обиколил целия Анарес. Карал съм товари в абсолютно всички Райони. Трябва да съм имал над сто момичета в най-различни градове. Накрая ми писна. Върнах се тука и сега на всеки три декади правя едно и също в продължение на единайсет години. Пресичам тая пустиня, дето не можеш да различиш единия от другия хълм в нея и, дето си е все една и съща цели триста хиляди километра, независимо в коя посока ще я погледнеш, а после се връщам вкъщи при същия партньор. И досега нито веднъж не ми е било скучно. Нито един път. Та казвам ти, не постоянното местене от място на място ти поддържа живеца, а нещо съвсем друго. Трябва да накараш времето да работи за тебе. Трябва да работиш с него, а не против него.

— Така си е — съгласи се пътникът.

— Къде е партньорът ти?

— В Североизток. Вече четири години.

— Това е много дълго — рече шофьора. — Трябвало е да ви назначат заедно.

— Не и там, където бях.

— Къде е това?

— Първо в Елбоу, после в Гранд Вали.

— Чух за Гранд Вали — бавно изрече шофьорът й погледна пътника със страхопочитанието, дължимо на човек, избавил се от сигурна смърт. Видя изсъхналата, сякаш обгорена до кокал кожа на лицето му. Бе виждал подобни лица на хора, едва отървали се от ужаса на гладната смърт далеч долу в Праха.

— Изобщо не трябваше да се опитваме да поддържаме ония заводи работещи.

— Трябваше ни фосфата.

— Казват, че по времето, когато спрели влака с провизиите в Портал, заводите продължавали да работят. Хората умирали от глад направо на работното си място, до включените машини. Само се дотътряли малко настрани, колкото да не пречат, после лягали и издъхвали на място. Толкова зле ли беше наистина?

Мъжът мълчаливо кимна. Шофьорът не продължи да го разпитва и също замълча.

— Чудя се, — продължи след малко той — какво ли бих направил аз самия, ако някога ми нападнат влака и го спрат.

— Досега не са ли?

— Не. Аз не возя хранителни провизии, най-много по един вагон за Анър Седен. Целият товар е само руда. Но, какво ли бих направил, ако бях на продоволствен влак и ме нападнеха? Да ги прегазя и да откарам храната до местоназначението? По дяволите, та може да се наложи да газиш дена и старци? Те правят зло, но нима трябва да ги избивам заради това? Просто не знам!

Опнатите, лъскави релси чезнеха под колелетата. На запад облаците трепкаха над пустошта като гигантски миражи, като сенки от сънища на пресъхнали преди десет милиона години езера.

— Има един синдик, отдавана се знаем с него, та той направил точно това на север оттук в ’66. Опитали се да откачат един вагон с жито от композицията. Той дал на заден, премазал двама-трима, преди да разчистят линията. Каза, че били плъзнали като червеите по вмирисана риба. (Осемстотин души чакаха този това жито, каза той, колко ли от тях могат да умрат, ако не го получат? Не само двама-трима, много повече. Изглежда, е бил нрав. Но, дявол да го вземе! Аз не мога просто така да ги пресмятам! Не знам дали е редно да броиш хора така, все едно смяташ цифри. От друга страна пък, какво може да се направи? И в двата случая някой умира. Кой да е той?

— Втората година в Елбоу работех като счетоводител. Заводският синдикат намали дажбите. Тези, които работеха по шест часа в завода получаваха пълна дажба, която едва им бе достатъчна да преживяват при тая тежка работа. Тези, които работеха по три часа — половин смяна — получаваха по три четвърти дажба. А болните и прекалено изтощените, за да работят получаваха по половин дажба. С половин дажба един болен не може да оздравее. Така не можеше и да се върне на работа. Все пак би могъл да оцелее. Аз трябваше да правя оставям списъците и да слагам болните на половин дажба. Работех пътна смяна, осем, понякога десет часа и затова получавах пътна дажба, макар че работата ми бе чиновническа. Заслужено си изкарвах дажбата. Изкарвах я като правех списъци на тези, които трябваше да гладуват. — Светлите очи на мъжа се зареяха напред в пустошта. — Та както ти каза, трябваше да броя хората. Да ги пресмятам.

— И си напуснал?

— Да, напуснах. Отидох в Гранд Вали. Някой друг обаче е заел моето място в Елбоу. Винаги се намира по някой, дето много обича да нрави списъци.

— Това е наистина много лошо — рече шофьорът и се намръщи. Имаше смугло лице и бе напълно плешив. Никъде по главата си нямаше нито едно косъмче, макар да бе една на четирийсет. Беше открито, волево и честно лице. — Това е направо отвратително. Трябвало е да затворят заводите. Не можем да караме хората да правят такива неща. Нима не сме Одонианци? Човек може да си изтърве нервите, това го разбирам. Също като тия дето нападат влаковете. Правят го, защото са гладни. Цената са гладни, възрастните са гладни, прекалено дълго време са гладували и изнемогват и, ето най-сетне идва някаква храна, вярно, че не е за тях, но те изгубват контрол над себе си и нападат влака. Същото важи и за онзи приятел, нападат влака, който е поверен на него, той си изтърва нервите и дава на заден. Причерняло му и не вижда какво прави. Не е седнал да брои убитите. По-късно може и да ги е броил, но само защото му е било отвратително от самия него, заради това, което е направил. Обаче това, дето са те карали да го вършиш теб! Да казваш този ще живее, а този ще умре… неее, това е работа, която никой няма право да върши, или да кара други да я вършат.

— Тежки времена бяха, братко — меко каза пътникът, загледан в пламтящата равнина, където облаците-сенки се разливаха и изтичаха във вятъра.

Старият товарен дирижабъл се спусна над планината и кацна на аеропорта в Кидни Маунтин. Трима пътници слязоха тук. Точно когато последният от тях стъпваше на земята, тя се изгърби и разтресе.

— Земетресение — отбеляза пътникът, който беше местен човек и тъкмо се прибираше вкъщи. — По дяволите, вижте само този прах! Някой ден ще се върна пате така и ще открия, че от планините не е останала и следа.

Двама от пътниците предпочетоха да изчакат, докато натоварят камионите и да тръгнат с тях. Шевик предпочете да повърви пеша, местният му бе казал, че Чакар е само на около шест километра надолу по билото.

Пътят се спускаше на серии от дълги завои, които завършваха на билото на леки възвишения. Издаващите се склонове отляво на пътя, както и спускащите се от дясната му страна бяха гъсто обрасли с холумни храсти. Имаше и редици с по-високи холумни дървета, сякаш нарочно засадени, по протежение на тънки вадички вода, които се спускаха надолу по склона. На хребета на едно от възвишенията Шевик да се полюбува на искрящото разтопено злато на залеза, разлято над многобройните, тънещи в мрачина хълмове. Наоколо нямаше друга следа от човешко присъствие, освен самият път, който се губеше надолу сред сенките. Пое надолу и в същия миг въздухът леко затрепери; бе доста странно усещане, нямаше грохот или тътен, просто леко разместване, сякаш нещата престанаха да бъдат точно такива, каквито бяха до момента. Той постави вдигнатия си крак, за да завърши крачката, която бе наченал и земята си беше там, на място, за да посрещне стъпалото му. Продължи надолу; пътят също. Не бе застрашен от непосредствена опасност, но вътре в себе си имаше чувството, че никога досега от всичките опасности, в които е бил, не е бил толкова близо до смъртта. Смъртта витаеше във въздуха, бе навсякъде около него, дори под краката му. Земята бе несигурна, ненадеждна; не можеше да й се довери. Доверието и надеждността бяха обещания, които само човешкият разум можеше да направи. Не и природата. Шевик почувства студения, свеж въздух в устата си, пое го с дробовете си. Заслуша се. Някъде далеч долу в сенките сякаш отекна планински гръм.

Когато пристигна в Чакар вече съвсем притъмняваше. Небето над черните хребети на хълмовете бе наситено тъмновиолетово. Уличните лампи светеха, ярки и самотни, фасадите на къщите изглеждаха гротескни под изкуствената светлина, на фона на дивата природна тъма. Имаше много самотни къщи, сред празни, оголени терени. Градът бе стар, изолиран и разпръснат, град на границата между човека и дивата пустош. Една минаваща по улицата жена го упъти към Общежитие Осем.

— Оттук, братко, покрай болницата, в дъното на улицата. Самата улица тънеше в мрачните сенки на планинския склон и свършваше пред вратата на ниска постройка. Влезе във фоайето и обстановката го върна в детските му години, когато двамата с баща му бяха живели в подобни малки общежития в затънтени градчета из Либърти, Дръм Маунтинс и Широките Равнини. Приглушено осветление, позакърпени матраци; на таблото за съобщения се мъдреха една обява за местен тренировъчен курс за механици, съобщение за синдикално събрание и покана за театрална постановка отпреди три декади; над дивана в общата всекидневна висеше окачена в рамка аматьорска рисунка на Одо в затвора; в ъгъла имаше един саморъчно направен хармониум; до вратата бе окачен списък на живущите, както и таблица с часовете, през които се пуска топла вода в градските бани.

Почука, загледан в отражението на светлината от фоайето върху тъмната матова врата, която бе леко изместена от пантите.

— Влез! — чу се отвътре женски глас. Той отвори вратата. Източникът на силното осветление в стаята се намираше точно зад гърба на жената и за момент той не можа да различи лицето й, за да бъде сигурен, че това е Таквер. Тя се изправи и се приближи към него. Протегна ръце сякаш да го отблъсне или да го вземе в прегръдките си, един доста неуверен, незавършен жест. Той взе ръката й в своята, после се прегърнаха и останаха така прегърнати на прага, върху несигурната земя.

— Влизай — рече Таквер — о, влизай, влизай.

Шевик отпори очи. В далечния край на все така ярко осветената стая видя сериозното, наблюдателно изражение върху лицето на едно малко дете.

— Садик, това е Шевик.

Детето се приближи до Таквер, притисна се в крака й и избухна в сълзи.

— Недей, защо плачеш, душичката ми?

— Ами ти защо плачеш? — прошепна детето.

— От щастие! Защото съм много щастлива. Ела седни в скула ми. О, Шевик. Шевик! Едва вчера получих писмото ти, щях да отида да чакам на телефона, след като сложа Садик да спи. Ти пишеш, че ще се обадиш довечера, а не че ще дойдеш! О, недей да плачеш. Садики, виж аз вече на плача, нали?

— Мъжът също плаче.

— Разбира се, малката ми.

Садик го изгледа е недоверчиво любопитство. Беше четири годишна. Имаше овално личице, цялата бе закръгленичка, смугла, нежна.

В стаята нямаше други мебели освен двете легла. Таквер бе седнала на едното със Садик в скута. Шевик седна на другото и протегна крака. Избърса очи с опакото на дланта си, после протегна ръце, за да ги покаже на Садик.

— Виждаш ли — попита — мокри са. И носът ми протече. Ползваш ли носна кърпичка?

— Да. А ти нямаш ли си?

— Имах, но се изгуби в една обществена пералня.

— Можеш да използваш тази, която ползвам и аз — рече Садик след известна пауза.

— Той не знае къде е — каза Таквер.

Садик скочи от скута на майка си и донесе една носна кърпа от едно чекмедже в стенния гардероб. Даде я на Таквер, която от своя страна я подаде на Шевик.

— Чиста е — усмихна се с привичната си широка усмивка Таквер. Садик с любопитство наблюдаваше Шевик, докато той си избърса носа.

— Нямаше ли земетресение преди малко? — попита той.

— Тресе през цялото време. Дотолкова свикнахме, че престанахме да ги забелязваме — отвърна Таквер.

Очарована от възможността да съобщи нещо важно, Садик се намеси с детинския си, леко шептящ гласен:

— Да, имаше едно много силно преди вечеря. Когато има земетресение и прозорците дрънчат, а пък земята се гърчи на вълни и трябва да се застане в рамката на вратата или да се излезе навън.

Шевик и Таквер се спогледаха. Тя бе остаряла доста за тези четири години. Никога не бе имала много хубави зъби, а сега два от тях липсваха и празните места се показваха, когато се усмихваше. Кожата й бе изгубила нежната, копринена еластичност на младостта, а опънатата й назад коса бе посивяла.

Шевик ясно видя, че Таквер е изгубила младежката си грациозност и сега изглеждаше една обикновена, жена, която наближава средата на житейския си път. Видя това по-ясно, отколкото всеки друг, защото гледаше на всичко свързано с Таквер по начин, по който никой друг не можеше да го направи: от гледната точка на изминалите години на интимност и копнеж. Видя я такава, каквато беше.

Очите им се срещнаха.

— Как… как вървят нещата тук? — внезапно се изчерви той, очевидно казвайки първото нещо, което му е хрумнало. Тя почувства почти осезаемата вълна на желанието му, също се изчерви и се усмихна.

— А, постарому. Нищо не се е променило, откакто говорихме по телефона.

— Но това беше преди шест декади!

— Тук почти нищо не се променя. Всичко си е все същото.

— Много е красиво… с тези хълмове. — В очите на Таквер съзря сенчестата тъма на планинските долини. Сексуалното му желание рязко се засили така, че за момента се почувства замаян, после преодоля временно кризата и се опита да заповяда на ерекцията си да спадне. — Мислиш ли, че… че ще искаш да останеш тук? — попита.

— Безразлично ми е — отвърна тя със странния си, нисък, дрезгав глас.

— Носът ти още тече — вметна Садик угрижено.

— Радвай се — отвърна Шевик.

— Мълчи, Садик — намеси се Таквер. — Не бъди егоистка! И двамата възрастни се засмяха. Садик продължи да изучава Шевик.

— Градът наистина ми харесва, Шев. Хората са добри — големи скици са всички. Работата обаче не е много. Просто лабораторна работа в болницата. Недостигът на техници вече приключва. Мога да си тръгна оттук съвсем скоро. Бих искала да се върна обратно в Абиней, ако това имаш предвид. Получи ли ново назначение?

— Не съм питал за нова работа, а и не съм проверявал дали не са ме записали някъде. От една декада съм на път.

— И какво правиш на този път?

— Пътувам по него, Садик.

— Той е пропътувал половината свят. Тръгнал е далеч долу от юг и е прекосил пустинята, за да дойде при нас — рече Таквер. Детето се усмихна, намести се по-удобно в скута й и се прозя.

— Ял ли си, Шев? Изморен ли си? Трябва да заведа детето да си ляга. Тъкмо щяхме да тръгваме, когато ти почука.

— Нима вече спи в пансиона?

— От началото на сезона.

— Бях вече на четири — важно рече Садик.

— Вече съм на четири, а не вече бях на четири — поправи я Таквер и я пусна да стъпи на пода, за да вземе палтото й.

Детето застана с профил към Шевик и всъщност заговори на него, макар да не го гледаше.

— Но аз тогава бях на четири, а сега вече съм на повече от четири години.

— Истинска темпоралистка, също като баща си!

— Не може да бъдеш едновременно на четири и на повече от четири, нали? — обърна се детето директно към Шевик, очаквайки потвърждение.

— О, напротив, можеш, при това съвсем лесно. Можеш също така да бъдеш едновременно на четири и почти на пет.

— Седнал на ниското легло, лицето му бе на една височина с това на детето така, че не й се налагаше да гледа нагоре, за да го види. — Но аз бях забравил, че ти наближаваш да станеш на пет. Когато те видях за последен път ти беше много, много мъничка.

— Наистина ли? — в гласа й определено се доловиха нотки на флирт.

— Да. Беше горе-долу ей толкова голяма — постави длани той близо една до друга.

— Можех ли вече да говоря?

— Казваше уаа и няколко други нещица.

— Будех ли всички в общежитието като бебето на Чебен? — поиска да узнае тя с широка подкупваща усмивка.

— Разбира се.

— Кога се научих да говоря истински?

— На около година и половина — отговори й Таквер. — И от тогава не си млъкнала нито за миг. Къде ти е шапката, Садикики?

— В училище. Мразя тази шапка — довери тя на Шевик. Изпроводиха детето през ветровитите улици до пансиона на училищния център и я въведоха във фоайето. То бе също така малко и схлупено, но бе много по-приветливо, заради детските рисунки, окачени по стените, няколкото лъскави моделчета на камиони и влакове и пръснатите тук-там къщички-играчки с изрисувани човечета от дърво. Садик целуна майка си за лека нощ, после се обърна към Шевик и протегна ръце. Той се наведе към нея и тя го целуна по бузата, формално наистина, но някак по детски искрено.

— Лека нощ! — рече им, прозя се и тръгна с нощния помощник. Завиха в страничния коридор, откъдето продължаваха да долитат детското й гласче и тихите шъткания на помощника.

— Тя е много красива, Таквер. Красива, интелигентна и жизнерадостна.

— Страхувам се, че е доста разглезена.

— Не, не. Ти си се справила блестящо, фантастично добре, като се има предвид в какви времена…

— Тук нещата не бяха чак толкова зле, поне не такива като долу на юг — каза тя, докато излизаха навън. — Тук децата бяха хранени добре. Не, кой знае колко добре, но все пак достатъчно. Комуната сама може да отглежда храна. Ако не друго, то поне винаги могат да се събират шушулките на дивите холумни храсти и да се приготви нещо. Тук никой не е умирал от глад. Аз обаче разглезих Садик. Задържах я при себе си, докато стана на три години. И защо не като нямаше подходяща ясла, в която да я оставя? В Ролни, в опитната лаборатория не одобряваха това. Искаха да я оставям там в денонощната бавачница. Казаха, че съм се държала като собственик по отношение на детето и по този начин не допринасям достатъчно към усилията на обществото да превъзмогне тежката криза. Бяха прави, разбира се. Всъщност, бяха прекалено праволинейни. Никой от тях не разбираше какво значи да си самотен. Те всичките бяха групари, хора на колектива, никой от тях не блестеше с особен интелект. И точно жените ми натякваха постоянно, че трябва да дам детето в забавачницата. Долни плътособственички. Задържах се там единствено, защото храната бе добра — докато опитвах водораслите и планктона дали са достигнали нужната степен на хранителност, понякога изяждах доста повече над обичайните дажби, ако и да имаха вкуса на лепило. Накрая ме замениха с по-подходящ за тях човек. Оттам отидох за около десет декади във Фреш Старт. Беше през зимата преди две години. Там пощите не бяха никак редовни, заради тежкото положение и изобщо не получавах писмата си. Във Фреш Старт видях обява за това място и дойдох тук. Садик остана с мен в общежитието до тази есен. Все още ми липсва. Стаята е толкова тиха и тъжна без нея.

— Нямаш ли съквартирант?

— Имам. Шерут, тя е много добра, но работи нощна смяна в болницата и почти не се засичаме. Беше време да пратя Садик да живее с другите деца. За нейно добро. Бе започнала да става срамежлива. Стоически понесе раздялата. Малките деца са големи стоици. Могат да се разплачат за някоя синина или цицина, но приемат с твърдост големите неща, без да хленчат като от някои възрастни.

Вървяха бавно, един до друг. Есенните звезди бяха изгрели в небето, многобройни и бляскави, трепкащи сякаш премигваха от прашинките вдигнати от вятъра и земните трусове. Целият небосвод сякаш леко потрепкваше, проблясващите светлинки в диаманта, играта на слънчевите лъчи по тъмната повърхност на морето. Под това неспокойно великолепие хълмовете изглеждаха грамадни и мрачни, покривите на къщите рязко очертани в меката светлина на уличните лампи.

— Четири години оттогава — рече Шевик. — Минаха четири години, откакто се върнах в Абиней от онова място в Саутрайзинг, как му беше името — Ред Спрингс. Нощта беше също като тази, вятърът, звездите. Тичах, тичах през целия път от улица Плейнс до общежитието. А ти не беше там, бе заминала. Цели четири години!

— Още в момента, в който напуснах Абиней, знаех, че постъпвам ужасно глупаво. Независимо от заплахата от глада и сушата, независимо от всички обстоятелства. Трябваше да откажа назначението.

— Това нямаше да промени нещата. Сабул ме чакаше, за да ми съобщи, че съм изхвърлен от Института.

— Но ако аз бях останала, ти нямаше да заминеш долу в Праха.

— Може би не, но все едно, пак нямаше да можем да останем заедно или да си издействаме назначение заедно. За известно време изглеждаше като, че ли всичко се разпада, нали? В градовете на Югозапад не бяха останали никакви деца. И все още няма. Изпратиха ги на север, в регионите, които сами произвеждат храна. А големите останаха, за да поддържат работния процес в мините и заводите. Истинско чудо е, че оцеляхме след всичко това. Всички ние!… Но, дявол да го вземе, от сега нататък за известно време ще се занимавам със собствената си работа!

Тя улови ръката му. Той замръзна на място, сякаш докосването й го бе парализирало. Тя го потупа по ръката, усмихна се.

— Не си ял нищо, нали?

— Не. О, Таквер, поболях се по теб, поболях се!

Внезапно се хвърлиха един към друг с ожесточение. Притискаха се и се целуваха там, на тъмната улица, под бледата светлина на уличните лампи, под мъждукащите звездици. Откъснаха се един от друг също така внезапно. Шевик се облегна на най-близката стена.

— По-добре да хапна нещо — рече той.

— Да, иначе ще се строполиш още тук на място. Хайде, ела!

Изминаха една пресечка до столовата, най-голямата сграда в Чакар. Времето за вечеря бе минало, но готвачите се хранеха в момента и с готовност сипаха на Шевик пълна купичка топла супа и му дадоха хляб, колкото иска. Всички седяха на най-близката до кухнята маса. Останалите маси вече бяха почистени и подредени за закуската на другата сутрин. Помещението бе голямо и просторно, високият таван се губеше в сенките, далечния край на залата тънеше в сумрак, в който само тук-там върху някоя от масите проблясваше лъч светлинка, отразен в метална купичка или чаша. Готвачите и обслужващия персонал бяха доста мълчалива групичка. Уморени от целодневната работа те се хранеха бързо, почти не говореха и не обръщаха внимание на Таквер и непознатия с нея. Един след друг те приключваха с храненето, ставаха и отнасяха чиниите си отзад в миялното.

Една възрастна жена се изправи с чиния в ръце и се обърна към двамата:

— Няма нужда да бързате, другари, отзад имат още цял час да мият. — Жената имаше изпито, тъжно лице, което не изразяваше нито майчинска загриженост, нито великодушна щедрост. Думите й обаче бяха произнесени с добродушния, състрадателен глас на човек, който иска да помогне. Тя не можеше да направи нищо повече за тях, освен да им каже да не бързат и да ги погледна за момент с братска обич в очите.

Те също не можеха да направят повече за нея от това да й върнат топлия поглед. За себе си обаче можеха да направят малко повече.

Върнаха се в Общежитие Осем, Стая №3, и тук най-после се изпълни това, за което бяха копнели толкова години. Дори не включиха осветлението, и двамата обичаха да се любят на тъмно. Първият път и двамата свършиха още, когато Шевик влезе в нея. Вторият път се гърчеха и извиваха в яростните тръпки на щастието, опитвайки се да удължат времето до оргазма, сякаш отлагаха момента на смъртта. Третият път, вече полуунесени, бавно се въртяха около центъра на безкрайното блаженство като планети, които се въртяха по тихите си, слънчеви орбити около общия си гравитационен център, плавно, леко, безкрайно…

Таквер се събуди призори. Надигна се на лакти и се загледа над Шевик, в дрезгавата синева на прозорчето, после сведе очи към него. Той лежеше по гръб, дишаше толкова леко, че гърдите му едва се надигаха, главата му бе леко отметната назад, чертите на лицето му — кротки и далечни под оскъдната светлина. И двамата изминахме огромно разстояние, за да се съберем, помисли си Таквер. Винаги сме го правили. Изминавали сме огромни разстояния, дълги години, бездни от обстоятелства. И точно защото той идва от толкова далеч, вече нищо не може да ни раздели. Нищо, нито най-далечното разстояние, нито изминалите години могат да бъдат по-големи от разстоянието между нас самите. Разликата в нашите полове, в нашите същества, в нашите мисли. Именно над тази пропаст, над тази бездна ние хвърляме мост само с една дума, с един поглед, с едно докосване. Само колко далеч е сега, заспал. Винаги е бил далеч, далеч. Но винаги се е връщал, винаги се връща и винаги ще се връща…

Таквер направи заявление в болницата, че иска да напусне Чакар, но остана да работи, докато й намерят заместник в лабораторията. През деня работеше осем часовата си смяна. В края на 168-ма много хора продължаваха да работят по удължените смени, заради назначенията по спешност, защото макар, че сушата бе престанала още през зимата на 167-ма, икономиката още не бе възстановена напълно. За квалифицираните работници продължаваше да важи правилото: „Дълги назначения, кратки почивки“, но поне храната вече беше достатъчна за целодневната работа, което не можеше да се каже за положението отпреди година или две.

За известно време Шевик не се занимава с нищо определено. Не, че се мислеше за болен; след четирите тежки и гладни години всичко дотолкова бяха свикнали с лишенията и недохранването, че ги смятаха за нещо съвсем естествено. Не го притесняваше и „прашната кашлица“, широко разпространено заболяване в южните, пустинни райони — хронично възпаление на бронхите подобно на силикоза и някои други професионални миньорски заболявания. Така, че това също бе нещо, което човек възприема като даденост за района, в който живее. Той просто се наслаждаваше на това, че ако не изпитваше желание да върши нищо конкретно, то просто нямаше нищо конкретно за вършене.

Няколко дни деляха през деня стаята с Шерут, и двамата просто спяха до късно следобед. После Шерут, приятна жена на около четирийсет, се премести при една друга жена, която също работеше нощна смяна и така стаята остана изцяло за Шевик и Таквер за последните четири декади, които прекараха в Чакар. Докато Таквер ходеше на работа, той спеше или се разхождаше из поляните и сухите голи хълмове в околностите на градчето. Следобедите ходеше до училищния център и наблюдаваше Садик и останалите деца, които си играеха на площадката, или си измисляха разни детски игри — както впрочем и възрастните често правеха — като отрядът на лудите седемгодишни дърводелци или двойката мрачни дванайсет годишни земемери, които явно имаха проблеми с триангулацията. После влизаше със Садик в стаите. Двамата посрещаха Таквер от работа и отиваха заедно на баня и в столовата. Час или два след вечеря той и Таквер завеждаха детето обратно в пансиона и се прибираха в стаята си. Дните минаваха тихи и кротки, сред есенните лъчи на слънцето и смълчаните хълмове. За Шевик това бе време извън времето, на брега на реката на времето; нереално, омайно и блажено. Понякога двамата с Таквер разговаряха до късно през нощта. Друг път, си лягаха почти веднага след мръкнало и спяха по единайсет-дванайсет часа в дълбоката, кристална тишина на планинската нощ.

Той бе пристигнал с багаж: очукана, неголяма кутия от пластмаса, върху която с големи, черни мастилени букви бе изписано името му. Всички на Анарес ползваха подобни кутии от яркооранжева пластмаса, доста поизтъркани и зацапани. В тях носеха вестници, тоалетни принадлежности и по някой резервен чифт обувки. В неговата имаше една нова риза, която бе взел, минавайки през Абиней, две книги, разни други книжа и един доста странен предмет, който бе изработен от сплетени жички тел и няколко стъклени мъниста. Още на втората вечер, той го показа на Садик със загадъчна усмивка.

— Огърлица! — прошепна детето със страхопочитание. Хората в малките градчета обичаха да носят повечко бижута. Жителите на образования Абиней усещаха несъответствието между основния принцип на не-притежанието и вътрешния импулс да се понакичиш с разни дрънкулки. Там добрият тон изискваше да се носи най-много по някой пръстен или игла за риза. Но навсякъде другаде хората изобщо не се тревожеха за силната връзка между естетичното и алчността и с чиста съвест се гиздеха колкото им душа иска. В повечето райони дори имаше професионални бижутери, които работеха само за славата и от любов към професията. Имаше също и работилници, в които човек можеше да нагоди вкусовете си към новите модерни материали, които се предлагаха — мед, сребро, мъниста, кристали и жълтеникавите диаманти, които се добиваха в Саутрайзинг. Садик не бе виждала много лъскави бижута, но знаеше какво е огърлица и затова оприличи причудливия предмет на нея.

— Не. Гледай тук — отвърна баща й и, с подчертана тържественост в движението, хвана края на телената жичка и вдигна нещото нагоре. Увиснало от ръката му, то сякаш оживя. Жичките и окачените по тях мъниста затрептяха и се завъртяха в кръг, отразявайки светлината на лампата.

— О, колко красиво! — възкликна детето. — Какво е то?

— Окачва се на тавана. Има ли пирон тук? И закачалката за палта ще свърши, работа, докато взема пирон от работилницата. Знаеш ли кой го е направил, Садик?

— Не. Ти ли?

— Тя. Майката, Тя го направи. — Обърна се към Таквер. — Това ми е най-любимото, дето висеше над бюрото. Другите ги дадох на Бедап. Не исках да ги оставям на дъртата вещица от дъното на коридора. Как и беше името — Мама Завист.

— О, Бунуб! — разсмя се Таквер от сърце. — Не съм се сещала за нея от години! — Загледа се в предмета сякаш се страхуваше от него. Садик продължаваше да наблюдава бавното му нестабилно въртене в търсене на равновесие.

— Бих искала — внимателно заговори тя най-сетне — да мога да го занеса някоя вечер в пансиона и да го закача над леглото, в което спя, за да мога да го споделя с другите деца.

— Ще ти направя едно, миличка. За всяка вечер.

— Наистина ли можеш да ги правиш, Таквер?

— Е, на времето можех. Мисля, че ще мога да ти направя едно и сега. — Сълзи проблеснаха в очите на Таквер. Шевик я прегърна. И двамата се умълчаха, потънали в спомени. Садик ги изгледа за момент, спокойно и изучаващо, после отново се обърна и впи очи в бляскавата дрънкулка.

Когато оставаха сами вечер, често говореха за Садик. Таквер бе някак прекалено отдадена на детето, иначе здравият й разум сега бе забулен от майчински притеснения и амбиции за чедото. Това не й бе присъщо. Конкурирането и покровителстването изобщо не бяха сред водещите житейски мотивации на Анарес. Тя бе щастлива, че може да изкаже опасенията си, да ги сподели с Шевик и така да се отърве от тях. През първите нощи говореше предимно тя, а той само слушаше така, както би слушал музика, или ромолящо поточе — без да се опитва да отговаря. През последните четири години не му се бе налагало да говори много, бе отвикнал да разговаря. Сега тя му помогна да се освободи от мълчаливостта си, както бе правила и преди. По-късно вече той беше този, който говори повече.

— Помниш ли Тирин? — попита той една вечер. Бе студено. Вече беше зима и въпреки, че парното бе усилено до край, в стаята бе доста хладно. Бяха смъкнали завивките от другото легло и се бяха омотали като какавиди, сгушени на по-близкото до радиатора легло. Шевик си бе легнал с една много стара, протъркана от пране риза, за да топли гърдите си, понеже обичаше да се надига и да сяда в леглото. Напълно голата Таквер се бе сгушила под завивките от глава до пети.

— Какво стана с онова оранжево одеяло? — попита тя.

— Ах, ти собственичка такава! — усмихна се той. — Оставих го.

— На Мама Завист? Колко жалко. Не съм собственичка. Просто съм сантиментална. Това беше одеялото, под което легнахме за първи път заедно.

— Не, не може да е било това. Трябва да сме използвали някакво одеяло онази нощ горе в Не Терас.

— И така да е, аз не си го спомням — засмя се тя. — За кого ме попита преди малко?

— За Тирин.

— Не го помня.

— В Нортсетингския Регионален Институт. Смугло момче с чии нос…

— О, да, Тирин! Помня го, разбира се. Мислех, че говориш за Абиней.

— Видях го долу на Югозапад.

— Видял си Тирин? Как я кара той?

Шевик замълча за момент и замислено прокара длан по края на одеялото.

— Помниш ли какво ни бе разказал Бедап за него?

— Че постоянно се записвал за тежки новоназначения и все обикалял и обикалял, докато най-накрая отишъл на остров Сегвина, напи така беше? После Дап му изгубил дирите.

— Ти гледа ли пиесата, която поставил? Онази дето му донесла куп неприятности?

— На летния фестивал? Да, спомням си. Беше малко, след като ти замина. Все пак беше толкова отдавна, че ни си я спомням много добре. Мисля, че всъщност беше доста глупава. Вярно, че бе смешна, духовита, та нали самият Тирин бе много духовит. И все пак бе глупава. Беше за някакъв Урасец, да, точно така, сега си спомням. Та този Урасец се скрива в един от товарните космически кораби на Луняните. Скрива се в хидропонен контейнер, диша през една сламка и яде корените на растенията. Нали ти казах, че бе доста глупава! И така незабелязано се промъква на Анарес. После търчи насам-натам и се опитва да купува разни неща от депата и да продава разни неща на хората и да трупа златни слитъци и накрая натрупва толкова много, че го затискат и не може да се движи. Така че трябва да остане на едно място, установява се и си построява палат, започва да нарича себе си Господарят на Анарес. Имаше една страхотно забавна сцена как той и жената искат да се съвъкупляват и тя е вече готова, а той не може да го направи, преди да й е дал злато, за да й плати, а пък тя не иска златото. Наистина беше много смешно, тя се проснала по гръб и вирнала крака, а пък той ту се хвърли отгоре й, после обаче рязко скача назад като ухапан и почва да ломоти: „Не бива! Това е неморално! Това не е почтен бизнес!“ Бедничкият Тирин! Толкова беше смешен, толкова жизнен.

— Той е играл Урасеца, така ли?

— Да. Беше великолепен.

— Той ми показа пиесата. Даже няколко пъти.

— Къде се видяхте? В Гранд Вали?

— Не, преди това, в Елбоу. Беше общ работник във фабриката.

— Той ли си бе избрал това назначение?

— Не мисля, че тогава вече той изобщо имал право да избира… Бедап винаги твърдеше, че не е отишъл по собствено желание на остров Сегвина, а са го принудили. Накарали са го да поиска терапията. Не знам. Когато го видях тогава, няколко години след лечението, той вече беше един разбит човек.

— Мислиш, че са му направили нещо на Сегвина…?

— Не знам. Мисля, че в лудницата се опитват да предложат подслон, нещо като скривалище. Поне що се съди от публикациите на синдиката им, те са истински алтруисти. Съмнявам се, дали те са извадили Тир от релси.

— Но какво тогава го е пречупило? Това, че не си е намерил назначение по вкуса ли?

— Не, пиесата го е сломила.

— Пиесата ли? Шумът, дето ония дърти лайнари вдигнаха за нея? О, не! За да откачиш заради купчина морализаторски глупости, трябва и без друго да си си луд. Всичко, което е трябвало да направи е да не обръща внимание на критиците!

— Тир вече се бе побъркал. Подлудиха го самите стандарти на нашето общество.

— Как така?

— Виж, аз мисля, че Тир е артист по рождение. Той не е занаятчия, а творец. Едновременно съзидател и унищожител, от този тип творци, които непременно трябва да обърнат всичко с главата на долу и отвътре навън. Сатирик, човек, който възхвалява чрез яростно отричане.

— Чак толкова добра ли беше пиесата? — искрено се учуди Таквер и се подаде сантиметър-два над ръба на завивката, за да погледне профила на Шевик.

— Не, не мисля. Сигурно е била смешна там на сцената. В края на краищата, той бе само на двайсет, когато я написа. И досега продължава да я преправя и пише наново. Никога не е писал нищо друго.

— Продължава да пише същата пиеса?

— Да, продължава да пише все тая пиеса.

— Хм, — рече Таквер едновременно със състрадание и неприязън.

— На всеки две декади идваше при мен и ми я показваше. Аз я прочитах, или поне се правех, че я чета, а после се опитвах да говоря с него за нея. Той отчаяно искаше да поговори с някого за нея, но не можеше. Беше прекалено уплашен.

— От какво? Не разбирам.

— От мен. От всички. От обществения организъм, от човешката раса, от братството, което го отритна. Когато някой се чувства съвсем самотен, а всички останали са срещу него, то има пълното основание да се плаши дори от сянката си.

— Искаш да кажеш, че само защото някои хора нарекоха пиесата му неморална и казаха, че той не трябва да получава преподавателско назначение, той е решил, че всички са против него? Не ти ли се струва малко глупаво?

— Но кой застана зад него? Никой.

— Как така никой? Дап беше с него, както и всичките му приятели.

— Да, но той ги загуби. Назначиха го на забутано място.

— Защо тогава не е отказал назначението?

— Чуй ме, Таквер. И аз си помислих точно същото. Винаги все това казваме. Нали и ти сама го каза — не трябваше да заминаваш за Ролни. И аз го казах още в момента, в който вече бях пристигнал в Елбоу. Казах си: Аз съм свободен човек, не са ме принуждавали да идвам тук!…Ние винаги си го мислим, винаги го казваме, но никога не го правим.

Скътали сме собствената си инициативност на сигурно място в някъде в мозъка като стая, в която можем да влезем и да кажем: „Не могат да ме принудят да правя това, което не искам, аз сам правя своя избор, аз съм свободен“. После обаче излизаме от стаичката и отиваме там, където ни прати КПР и оставаме там, докато не ни пратят на друго място.

— О, Шев, това не е вярно. Така е само откакто започна сушата. Преди нея нямаше даже и на половина толкова много новоназначения. Хората си работеха там, където искат, включваха се в който си искат синдикат или си създаваха собствен, а после само се регистрираха в „Трудова заетост“. От „Трудова заетост“ назначаваха предимно хора, които предпочитат да останат в постоянния списък на общите работници. Сега пак ще се върне старото положение.

— Не знам. Трябва да си права, разбира се. Но дори и преди сушата и глада нещата се развиваха в тази насока. Бедап беше прав, че след всяко бедствено положение, след всяка извънредна мобилизация на работна ръка в „Трудовата заетост“ оставаше излишък от бюрократичен апарат, който все повече закостеняваше. Така беше, така е сега и така ще бъде, защото администрацията не може да работи по друг начин… В нея имаше достатъчно голямо бюрократично затлачване и преди сушата. Последните пет години на строг контрол вероятно са затвърдили този модел като постоянен. Не бъди толкова скептично настроена към думите ми! Слушай, я ми кажи, ти лично колко души познаваш, които са отказали назначение? Дори преди сушата?

Таквер се замисли.

— Като изключим нучнибите?

— Не, не. Нучнибите също влизат в сметката.

— Ами, няколко от приятелите на Дап, като например онзи добър композитор, Салас, а също и някои от ония мърлячи. Спомням си, че когато бях дете, през Раунд Вали минаваха истински нучниби. Винаги съм си мислила, че само те лъжат. Разказваха тави сладки лъжливи истории и предсказваха бъдещето. Всички им се радваха и ги посрещаха и хранеха, докато останеха в града. Те обаче никога не се заседаваха дълго… После, има някои, които просто си събират багажа и се махат, предимно младите, които мразеха полската работа. Просто напускаха. Но хората правеха това навсякъде и през цялото време. Местеха се, за да търсят нещо по-добро. Не можеш да смяташ това за отказ от назначение!

— И защо не?

— Какво се опитваш да ми кажеш? — изръмжа Таквер и се мушна още по-навътре под завивката.

— Ами, ето какво. Ние просто се срамуваме да кажем, че сме отказали назначение. Общественото съзнание напълно доминира над съзнанието на индивида, вместо двете да бъдат в някакво равновесие. Ние не сътрудничим, ние се подчиняваме. Страхуваме се да не ни отритнат, да не ни сметнат за мързеливи, нефункционални, или егоисти. Съобразяваме се повече с мнението на съседа, отколкото със собственото си право на свободен избор. Виждам, че не искаш да ми повярваш, Так, но, моля те, просто опитай. Просто опитай да пристъпиш линията, дори и само мислено и ще разбереш какво наистина чувстваш. Тогава ще разбереш защо Тирин се е превърнал в развалина, в изгубена душа. Та обществото го смята за криминален престъпник! Нашето общество, ние самите извършихме престъпление, също както собствениците. Ние тласнахме този човек отвъд границата на собственото си одобрение, а после обвинихме него самия за това. Ние създадохме закони! Законите на общоприетия начин на поведение. Оградихме се отвсякъде с високи стени и не можем да ги видим, защото те са вътре в мислите ни, в нашето съзнание. Точно с това не можа да се примири Тир. Познавам го още откакто бяхме десетгодишни. Той никога не го е правил, никога не е могъл да се огражда със стени. Той бе роден бунтар. Бе роден Одонианец, при това истински Одонианец! Беше истински свободен човек, а ние останалите, неговите братя, го накарахме да полудее като осъдихме, наказахме и отрекохме първата му свободна волеизява.

— Не мисля — глухо, сякаш в опит да се защити, продума Таквер — че Тир беше особено силен като характер.

— Не, дори напротив. Той бе изключително нараним и уязвим.

Настана дълго мълчание.

— Нищо чудно, че мисълта за него не ти дава мира — рече тя най-накрая. — Между вас има нещо общо. Неговата пиеса и твоята книга.

— Но аз имах късмет. Един учен винаги може да каже, че собствения му труд не е негова лична позиция, не е самият той. Може да каже, че това е просто обективната Истина. Докато един артист, един човек на изкуството не може да се крие зад Истината. Той не може да се скрие никъде.

Известно време Таквер мълчаливо го наблюдава с крайчеца на окото си, после се изправи и седна в леглото като плътно обви завивката около раменете си.

— Бррр! Какъв студ!… Не бях права за книгата, нали? Не бях права да те карам да оставиш Сабул да я ореже и да си тури името отгоре. Тогава ми се струваше най-правилното решение. Струваше ми се морално и доблестно. Поставяш труда над твореца, гордостта над суетата, обществото над егото, и други такива. Обаче изобщо не беше така всъщност, нали? Беше си чиста капитулация. Коленичене пред авторитаризма на Сабул.

— Не знам. Нали все пак така успях да отпечатам книгата?

— Целта оправдава средствата! В Ролни доста мислих за това, Шев. Ще ти кажа кое обърка нещата. Това, че бях бременна. Бременните жени нямат морал. Само най-примитивния импулс за саможертва. Да вървят по дяволите и книгата и партньорството и истината, щом застрашават скъпоценния зародиш! Така разсъждавах тогава… Това е импулса за продължаване на рода. Той не може да се използва срещу обществото. По своята същност е биологичен, а не социален. Един мъж може само да бъде благодарен, че никога няма да попадне в лапите му. Но трябва навреме да осъзнае, че една жена може и да внимава. Мисля, че именно затова древните архисти са използвали жените като обикновена собственост. А знаеш ли защо жените са им позволявали това? Защото са били бременни през цялото време. Защото вече са били притежавани, заробени!

— Добре, може и така да е, но нашето общество тук е истинска комуна, превъплътила в себе си идеите на Одо. Именно жена е направила Обещанието! А ти сега какво правиш? Натрапваш си чувство на вина? Въргаляш се като прасе в калта?

Тъй като на Анарес нямаше никакви животни — още по-малко пък прасета — изразът, който Шевик употреби бе една сложносъставна дума, която буквално означаваше: „Покривам се с дебел равномерен слой екскременти“. Поради своята опростена и гъвкава структура на езика, Правският създаваше неограничени възможности за образуване на подобни доста красноречиви метафори, които собствените му създатели дори и не бяха сънували.

— Е, не> Всъщност беше прекрасно да имам Садик! Но не бях права за книгата.

— И двамата сгрешихме. Винаги заедно правим грешки. Нали не мислиш наистина, че си виновна за всичките ми грешки?

— Поне за тази.

— Не е така. Всъщност никой от нас не е решавал сам за себе си. Никой не могъл да избира. Оставихме Сабул да направи избора вместо нас. Нашия си, вътрешен Сабул — общоприетото, моралното, страха от обществената неприязън, страхът от това да бъдем различни, страхът от това да бъдем свободни! Е, това няма да се повтори никога вече. Може да се уча бавно, но се уча. И не повтарям грешките си.

— И какво ще правиш сега? — попита Таквер със загриженост и вълнение в гласа.

— Ще се върна в Абиней заедно с теб и ще създам синдикат, печатарски синдикат. Ще публикувам оригиналния, неорязан вариант на „Принципите…“. Ще издадем и всичко друго, което ни харесва. Като например „Свободното образование н науката“ от Бедап, което КПР не пожела да публикува. Също и пиесата на Тирин. Дължа му го. Той ме накара да разбера какво са затворите и кой ги строи. От него разбрах, че тези, които строят стени се превръщат в затворници в собствените си затвори. Ще изпълня истинската си функция в обществения организъм. Ще разрушавам стените.

— Ще стане много ветровито — усмихна се Таквер и се сгуши в него.

— Да, ще стане — отвърна той и обгърна с ръка раменете й.

Дълго след като Таквер заспа, той стоя буден, е ръце под главата, загледан в тъмнината, заслушан в тишината на нощта. Мислеше за дългото си пътуване от Праха до тук. Спомни си за миражите в безбрежната пустош и за шофьора на локомотива, плешивият мъж с честните очи, който бе казал, че човек трябва да работи заедно с времето, а не против него.

През тези последни четири години. Шевик бе научил нещо за собствената си воля. Бе опознал силата й в трудностите. Никакви обществени или морални норми не можеха да бъдат по-силни от нея. Дори гладът не можеше да я сломи. Колкото по-малко получаваше, толкова по-силно ставаше желанието му да бъде, да съществува.

Осъзна това желание като своя „функция на клетката“ — спорен Одонианската терминология — като аналог на индивидуалността си. Това бе работата, която той можеше да върши най-добре. Следователно именно чрез нея той щеше да бъде най-полезен на обществото. Едно истински справедливо и хуманно общество би го оставило свободно да се изяви там, където чувства своето призвание, защото именно чрез координация на всички свободни волеизяви, които в пълна степен разкриват най-доброто в индивида, същото това общество укрепваше и ставаше силно и приспособимо.

Точно това бе централната философска идея в „Аналогиите…“ на Одо. А това, че Одонианското общество на Анарес не оправдаваше именно този идеал на Одо, не можеше да бъде причина за Шевик да избяга от отговорността си пред същото това общество. Точно обратното. С отстраняването на мита за Държавата, истинската взаимовръзка и взаимозависимост между обществото и индивиди ставаше напълно ясна. Обществото можеше да иска от индивида да се жертва, но не и да прави компромиси. Защото, въпреки че единствено обществото бе способно да осигури стабилност и закрила на индивида, то единствено индивида, личността, притежаваше силата на моралния избор; силата да променя, която е най-съществената функция на живота му. Одонианското общество бе зачената като една перманентна революция, а революцията започва именно в мислещия разум, в съзнанието на личността.

Като истински Одонианец Шевик разсъждаваше за нещата от гледна точка на Одонианската философия.

И затова вече бе убеден, че страстното му желание за съзидание, за радикална промяна е точно неговото обществено призвание, според Одонианските представи. Съзнанието му за първостепенната важност и отговорност на работата му, съвсем не го противопоставяше на близките му, на цялото общество, както бе мислил по-рано. Напротив, то го обвързваше още по-здраво с тях.

Съзнаваше още, че щом един човек има такова високо чувство за отговорност към определено нещо, то той е длъжен да се отнася със същата отговорност към всичко останало, което го заобикаля. Беше грешка да се отдава изцяло само на най-значимото и да изоставя другите си задължения, да жертва всичко останало в името на отговорното си призвание.

Точно това имаше предвид Таквер, когато говореше, че по време на бременността е чувствала, че жертва всичко друго в интерес на плода, който носи в себе си. Бе говорила за това с неприкрит ужас от собственото си поведение, отвращение от самата себе си, защото тя също бе истинска Одонианка и за нея разделението между средства и цел бе изключително голямо зло. За нея, както и за него самия, не съществуваше крайна цел. Съществуваше единствено процес. Процеса на непрестанното продължаване напред. Човек можеше да тръгне в обещаваща посока или да сбърка и да тръгне надругаде, но никога не тръгваше със съзнанието, че ще спре на определено място. Разглеждана единствено по този начин цялата всеотдайност и отговорност придобиваха смисъл, придобиваха плът.

Точно това бе станало с тях двамата, с него и Таквер. Дотолкова бяха отдадени един на друг, че връзката им оцеля по време на дългата и трудна четиригодишна раздяла. И двамата бяха страдали, бяха страдали много, но на никой от двамата дори и през ум не му мина да избяга от страданието като се отрече от другия, като престане да бъде отдаден на другия.

Защото, в крайна сметка, мислеше си той, притиснат до топлото тяло на спящата Таквер, те и двамата търсеха щастието, завършеността на съществуването. Човек, който бяга от страданието, бяга и от щастието. Може и да получиш някакво дребно удоволствие, но никога няма да се почувстваш напълно щастлив, удовлетворен от себе си. Няма да знаеш какво с това да се прибереш вкъщи.

Таквер тихичко въздъхна в съня си, сякаш се съгласи с него, и се обърна на другата страна.

Вътрешното удовлетворение, разсъждаваше Шевик, е функция от времето. Простото пресне на удоволствия е кръговрат, нещо затворено, повтарящо се, атемпорално. Алчният за разнообразие, търсачът на силни усещания, жадният за безразборен секс, винаги стига до едно и също място. До там, откъдето е тръгнал. Той има крайна цел. Постига я и трябва да започна отначало. Неговото не е пътуване и връщане, а въртене в затворен кръг, в заключена стая, в затворническа килия.

А зад стените на заключената стая се простира необятното поле на времето, в което човешкият дух, с достатъчно кураж и късмет, е способен да прокара и сътвори крехките, уязвими невероятни пътища и фалове на верността: пространството населено с истински човешки същества.

Единствено действието, което се извършва едновременно и в полето на миналото и това на бъдещето, може да се смята за човешко действие. Верността, която представлява последователен преход от миналото към бъдещето и която обединява времето в едно, е първоизточникът на човешката сила. Без нея не може да се сътвори никакво добро.

И тъй, припомняйки си последните четири години, Шевик ги видя не като пропилени и изгубени, а като част от огромното здание, в което двамата с Таквер съзиждаха собствения си живот. Да работиш заедно с времето, а не против него, реши той, просто означава, че няма изгубено и пропиляно време. Дори годините на страдание се броят.