Освободеният

Глава втораАнарес

На бялата стена има прозорец. През него се вижда ясното небе. Слънцето е в центъра на небето.

В стаята има единайсет бебета и повечето от тях спят следобеден сън, сложени по две или по три в широки детски легла. Двете най-големи деца в стаята не спят. Едното — по-активно и по-дебело, се занимава с една дъска за крибидж, а другото — по-слабо, е седнало на пода, в квадрата от слънчева светлина под прозореца и гледа слънцето с глуповато и сериозно изражение. В преддверието възпитателката — едноока жена с посивели коси, разговаря с висок, около тридесетгодишен мъж, със скръбно изражение.

— Майка му е назначена в Абиней — каза мъжът. — Тя иска той да остане тук.

— Значи ще го вземем в яслата на пълен пансион, нали Палат?

— Да, аз пак се връщам в общежитието.

— Не се тревожи, той познава всички тук! Но сигурно „Трудова заетост“ и теб ще изпрати там, при Рулаг? Вие сте родители, а и двамата сте инженери.

— Да, но тя… Разбираш ли, нея я искат от Централния Инженерен Институт. Аз не съм толкова добър. Рулаг ще има много работа там.

Възпитателката кимна с въздишка.

— Дори и така да е… — енергично започна тя, но изведнъж спря.

Бащата гледаше детето под прозореца. Загледано в светлината, то не беше забелязало присъствието му в преддверието. В същия момент по-дебелото дете бързо се насочи към другото, макар че придвижването му бе силно затруднено от провисналите мокри пелени. То дойде от скука или просто искаше да си играе, но веднъж влязло в слънчевия квадрат, то усети топлината и тежко се намести до по-дребното, изблъсквайки го в сянката.

Изтръгнато от унеса си, детето се намръщи ядосано. То блъсна дебелото дете и извика:

— Махай се!

Възпитателката се намеси веднага и вдигна дебелото дете.

— Шев, не трябва да блъскаш хората.

Той стана. Лицето му, огряно от лъчите на слънцето се изкриви в гневна гримаса. Пелената му щеше да падне всеки момент.

— Мое е! — извика той със звънлив глас. — Слънцето е мое!

— Не е твое — каза еднооката жена с мек, убедителен тон. — Нищо не е твое. Всичко е общо и трябва да се споделя с другите. Ако не споделиш нещо, не можеш да го използваш — продължи тя, после нежно, но безпрекословно вдигна детето и го премести далеч от слънцето.

Дебелото дете седеше и апатично наблюдаваше сцената. Шев нищеше „Слънцето е мое!“, а после избухна в сълзи.

Баща му го вдигна и го прегърна.

— Стига Шев — каза той. — Хайде, знаеш, че не можеш да притежаваш нещата. Какво ти става?

Гласът му беше мек и потрепваше, сякаш и той щеше да се разплаче всеки момент. Слабото, високо и леко дете в ръцете му се разкъсваше от ридания.

— Някои деца просто не могат да приемат нещата такива, каквито са — каза еднооката жена и погледна детето със симпатия.

— Тази вечер ще го взема в общежитието. Майка му заминава довечера, нали разбирате.

— Да, разбира се. Надявам се скоро и вас да назначат — отвърна възпитателката и с една ръка вдигна дебелото дете от пода. Лицето й стана тъжно и тя премигна с единственото си око. — Мъничкият ми Шев! Довиждане. Утре ще си играем на камион и шофьор.

Детето още не й беше простило. То ридаеше, обхванало раменете на баща си, скрито в сянката на изгубеното слънце.

Тази сутрин оркестърът зае всички пейки за репетицията си, а групата по танци топуркаше из голямата стая на училищния център и затова децата от курса по разговор отидоха в работилницата и се настаниха в кръг. Първо стана по желание едно източено осемгодишно момче с дълги ръце и едри стъпала на краката. Той стоеше изпънат, като всички здрави деца. Бледото му лице се изчерви, докато чакаше другите деца да млъкнат.

— Започвай, Шевик — каза груповият наставник.

— Ами, аз имам една идея.

— По-високо — каза наставникът, едър младеж на около двайсет години. Момчето притеснено се усмихна.

— Вижте, аз мислех, да речем, че хвърлям камък по нещо. Например дърво. Когато го хвърля, той преминава през въздуха и удря дървото, нали така? Но това всъщност не може да стане. Може ли да ми дадете плочата за писане? Ето, тук съм аз, а там е дървото — каза той и ги надраска на плочата. — Ето дървото, а това е камъкът, на половината разстояние между мен и дървото.

Децата се захилиха на изображението на дървото и той също се усмихна.

— За да стигне от мен до дървото, камъкът трябва първо да стигне на половината път до него, нали? После трябва да стигне на половината път между половината и дървото, а след това и на половината път от тази втора половина. Няма значение колко далеч е стигнал камъка. Винаги ще има точка, всъщност време, която е на половината път между последната точка и дървото.

— Мислите ли, че това е интересно? — прекъсна го наставникът, обръщайки се към другите деца.

— Защо да не може да стигне до дървото? — попита едно момиченце на десет години.

— Защото камъкът винаги ще трябва да изминава половината от пътя, която остава — обясни Шевик — и винаги ще има още половин разстояние, който трябва да се измине. Разбираш ли?

— Да кажем, че лошо си се прицелил в дървото — каза наставникът и устните му се разтегнаха в усмивка.

— Прицелването няма никакво значение. Просто камъкът не може да стигне до дървото!

— От кого чу тази идея?

— От никого. Аз някак си я видях. Видях как камъкът всъщност…

— Достатъчно.

Децата бяха започнали да си приказват помежду си, но изведнъж млъкнаха като онемели. Малкото момче с плочата също замълча. Изглеждаше изплашен и начумерен.

— Речта е споделяне, колективно действие. Ти не споделяш, ти се самоизтъкваш.

От коридора се чу мелодията на оркестъра.

— Ти не си видял това и въобще не е било спонтанно. Спомням си, че съм чел нещо такова в една книга.

Шевик се втренчи в наставника.

— Каква книга? Тук има ли я?

Наставникът се изправи. Беше почти два пъти по-висок и три пъти по-тежък от своя опонент. По лицето му се четеше дълбока омраза към детето. В позата му нямаше физическа заплаха, а по-скоро желание да наложи авторитета си, въпреки че гневния отговор на странния, детски въпрос развали това впечатление:

— Не! И престани да се самоизтъкваш! — извика той и веднага възвърна предишния си педантичен тон. — Това, което правиш, е в пълен разрез с целите на курса по разговор. В разговора винаги има две страни, но Шевик не разбира това, за разлика от останалите и неговото присъствие проваля работата на групата. Ти сам разбираш това, нали Шевик? Предлагам ти да си потърсиш друга група.

Останалите мълчаха и единствено далечната мелодия на оркестъра нарушаваше тишината. Шевик върла плочата за писане и бавно излезе от кръга. В коридора той спря. Под ръководството на наставника, децата едно след друго започнаха да разказват някаква обща история. Шевик стоеше, заслушан в приглушените гласове и в бързите удари на сърцето си. Ушите му пищяха, но не от звуците на оркестъра — така се бе чувствал и преди, когато искаше да потисне сълзите си. Той не искаше да чува писъка в ушите си, нито да мисли за камъка и дървото и затова насочи мислите си към Квадрата. Той беше съставен от числа, а те винаги са студени и солидни и когато той грешеше, винаги мислеше за тях, защото те никога не грешаха. Той виждаше Квадрата в съзнанието си — една проекция в пространството, каквато музиката създаваше във времето. Квадратът се състоеше от деветте цифри, а 5 беше в средата. Както и да събираш колонките, резултатът винаги е един и същ. Беше му приятно да вижда Квадрата. Само ако можеше да направи група, в която да се разговаря за такива неща! Имаше само няколко по-големи момичета и момчета, които се интересуваха от това, но те бяха винаги заети. Ами книгата, за която наставникът спомена? Дали е книга с числа? Дали в нея е показано как камъка стига до дървото? Беше глупаво да разказва шегата за камъка и дървото. Наставникът бе прав: никой дори не разбра, че това е шега. Главата го болеше. Той отново се върна в своя вътрешен свят, при спокойствието на числата.

Ако една книга бе написана само с числа, то тя щеше да е вярна и истинска. Думите винаги изкривяваха и объркваха нещата, вместо да ги свързват и изясняват. Но зад думите, в центъра, както в центъра на квадрата, всичко се получаваше точно. Можеш да промениш всичко, но в крайна сметка нищо няма да се изгуби. Ако виждаш числата, можеш да видиш баланса, схемата. Виждаш основите на света. Те бяха стабилни.

Шевик се бе научил да чака. Беше станал специалист в чакането. Първо се научи да чака майка си, Рулаг, да се върне, но това беше толкова отдавна, че вече не си го спомняше. После привикна да изчаква реда си и подходящия момент. На осем години той непрекъснато питаше „защо“, „как“ и „ами ако“, но много рядко задаваше въпроса „кога“.

Той изчака баща си да дойде да го вземе. Чакането беше дълго: шест декади. Палат бе получил временна работа по поддръжката на Завода за пречистване на води в планината Дръм и след това щеше да прекара една декада по плажовете на Маленин, където щеше да плува, да почива и да се съвъкуплява с една жена на име Пипар. Той бе обяснил всичко това на сина си. Шевик му вярваше, а и той заслужаваше това доверие — когато шестдесетте дни изтекоха, той пристигна в детските общежития в Уайд Плейнс. Беше висок и слаб, а погледът му бе по-тъжен от всякога. Той не желаеше да се съвъкупяване. Искаше Рулаг. Когато видя момчето, той се усмихна, но челото му болезнено се набърчи.

Срещата достави голямо удоволствие и на двамата.

— Палат, виждал ли си книга, написана само от числа?

— Математика ли имаш предвид?

— Мисля, че да.

— Като тази ли?

Палат извади от външния джоб на куртката си една книга. Беше малка, в джобен формат и както повечето книги имаше зелена подвързия, с отпечатан Кръг на Живота върху нея. Знаците вътре бяха отпечатани нагъсто, е малки интервали между тях, защото производството на хартия изисква много дървета и човешки труд, както повтаряха от „Снабдяване“ към учебния център всеки път, когато някой скъсаше страница от книга. Палат разтвори книгата и я подаде на Шевик. Страниците бяха изпълнени с колони от числа, точно така, както Шевик си ги представяше. В ръцете си държеше завета на вечната истина. На корицата, над Кръга на Живота пишеше „Логаритмични таблици“.

Малкото момче внимателно изучи първата страница.

— За какво служат те? — попита той, защото тези таблици очевидно не бяха отпечатани само заради красотата им. Инженерът, седнал до него на твърдото канапе в студената, мрачна обща стая на общежитието, се зае да му обяснява логаритмите. В другия край на помещението двама старци се кискаха над някаква игра. В стаята влезе млада двойка, за да попита дали самостоятелната стая е свободна тази вечер и после се оттегли в нея. По ламаринения покрив на едноетажното общежитие забарабаниха дъждовни капки, но дъждът бързо спря. Никога не валеше дълго. Палат извади логаритмичната си линийка и показа на момчето как се работи с нея. В отговор Шевик нарисува Квадрата и обясни смисъла му. Когато осъзнаха, че са закъснели, вече беше много късно. Те хукнаха през влажния, хладен мрак към детското общежитие. Миришеше на дъжд. Нощният дежурен здраво ги нахока. Двамата се разсмяха и се целунаха за довиждане. Шевик се затича към голямото спално помещение, залепи лицето си до прозореца и видя как баща му се връща обратно по единствената улица на Уайд Плейнс, обгърнат от влажната нощ.

Както беше изкалян той си легна и засънува. Сънуваше, че върви през някаква пустош. Далеч пред него той видя линия, която пресичаше пътя. Приближи се и разбра, че това бе стена. Тя се простираше от хоризонт до хоризонт и обхващаше цялата пустош наоколо. Беше широка, черна и много висока. Пътят свършваше до нея.

Той трябваше да продължи, а не можеше. Стената го спираше. В него се надигна болезнен, гневен страх. Той трябваше да продължи, за да се прибере вкъщи, но стената препречваше пътя му, нямаше никакъв изход.

Той започна да крещи и да блъска с юмруци по стената. Не можеше да говори, само грачеше. Изплашен от звука на собствения си глас, той притихна и тогава чу друг глас да казва: „Погледни“. Беше гласът на баща му. Стори му се, че майка му Рулаг също е там, въпреки че не можеше да я вида (той не помнеше лицето й). Сякаш тя и Палат лежаха в мрака под стената. Бяха някак по-едри и по-различни от човешките същества. Те му показваха нещо, назад в пустинята, където нищо не поникваше. Там имаше камък. Беше черен като стената, но върху него или вътре в него се виждаше една цифра. Отначало той реши, че това е 5; после, че е 1 и накрая разбра. Това беше изначалната цифра, която означаваше и единство и многообразие. „Това е крайъгълният камък“ — каза скъпия, близък глас и Шевик бе пронизан от неописуема радост. Стената я нямаше и той разбра, че се е върнал, че отново е вкъщи.

По-късно той вече не си спомняше подробностите от съня, но никога не забрави ликуващата радост, която изпита. Никога не бе усещал нещо подобно. Чувството за вечност беше толкова силно и убедително, сякаш за момент бе зърнал блясъка на извечната светлина. Той никога не мислеше за този сън като нещо нереално, но колкото и истински да беше, той не можеше да го преживее отново, а само си го спомняше. Случваше се да сънува стената, но сънят беше объркан и блед.

Понятието „затвор“ им бе станало известно от „Живота на Одо“ — книга, която четяха всички избрани да изучават история. В книгата имаше много неясни неща, но в Уайд Плейнс нямаше историк, който да ги разясни. Когато стигнаха до годините, прекарани от Одо в крепостта в Дрио, в града пристигна пътуващ лектор по история, който им разтълкува понятието „затвор“, макар и с нежеланието на почтен възрастен човек, който е принуден да говори неприлични неща пред деца. Затворът, обясни им той, е място, където Държавата вкарва хората, който не се подчиняват на законите й. Но защо те просто не си тръгнат от там? Те не могат да излязат, защото вратите са заключени. Заключени ли? Да, глупачета, като вратите на движещо се превозно средство! Но какво правят тези хора в една стая през цялото време? Нищо. Просто нямат какво да правят. Нали сте виждали картини на Одо в затворническата килия в Дрио? Търпеливо, но предизвикателно изражение; наведена, побеляла глава, стиснати юмруци… Понякога затворниците били осъждани да работят. Осъждани? Това означава, че съдията — човек, който има власт, дадена му от Закона — им е заповядал да вършат някаква физическа работа. Заповядал ли? Ами ако не искат да работят? Принуждавали са ги: ако не я вършат са ги биели.

Напрегната тръпка премина през редицата единайсет-дванайсетгодишни деца. Те никога не са били удряни и не са виждали да удрят някого, освен във внезапен изблик на гняв.

Тирин зададе въпроса, който беше в главите на всички.

— Искате да кажете, че много хора бият един човек?

— Да.

— Защо другите не ги спрат?

— Пазачите имали оръжия, а затворниците не.

Гласът му трепереше от гняв като човек, който е принуден да говори отвратителни неща и е ядосан от това.

Някаква извратена тръпка събра заедно Тирин, Шевик и още три момчета. Без сами да знаят защо, те изключиха момичетата от техния план. Тирин беше намерил идеален затвор, точно под западното крило на учебния център. Под пода на коридора имаше ниша, образуваха от бетонните основи на сградата, които я обграждаха от три страни. От четвъртата страна, нишата можеше да се затвори с тежка каменна плоча. В нея имаше място само за един човек, който можеше да седи или да лежи. Вратата трябваше да се заключи и те откриха, че две подпори, опрени в отсрещната стена, можеха здраво да притиснат каменната плоча, така че отвътре тя да не може да се отмести.

— Ами светлина?

— Никаква светлина — каза Тирин. Той твореше убедено и властно, защото ясно виждаше всичко във въображението си. — В крепостта на Дрио с години са държали затворниците на тъмно.

— Въздухът вътре ще свърши — каза Шевик. — Тази плоча прилепва плътно. Трябва да пробием дупка в нея.

— Ще са ни нужни часове, за да пробием дупка в този камък, пък и кой ще остане вътре толкова дълго, че да му свърши въздуха! — Отвърна му цял хор доброволци.

Тирин ги погледна подигравателно.

— Вие сте откачени! Кой би искал да го заключат на такова място? Защо?

Идеята да направят затвор бе негова и тора му стигаше. Той не разбираше, че неговото въображение не е достатъчно за хората, които искаха сами да пробват; да влязат в килията; да се опитат да отворят непроницаемата врата.

— Искам да разбера какво е — каза Кадагв, едро, сериозно и високомерно дванайсетгодишно момче.

— Ами използвай въображението си! — каза Тирин с насмешка, но другите подкрепиха Кадагв. Шевик донесе бургия от работилницата и те пробиха два сантиметра дупка във „вратата“, на височината на главата. Работата им отне почти час, както предположи Тирин.

— Колко дълго искаш да останеш вътре, Кад? Един час?

— Вижте — отвърна Кадагв, — след като съм затворник, не мога аз да решавам това. Аз не съм свободен. Вие трябва да решите кога да ме пуснете.

— Това е вярно — каза Шевик, обезкуражен от логиката му.

— Не можеш да останеш твърде дълго, Кад, искам да влиза и аз! — обади се Гибеш, най-малкият от тях. Затворникът реши да не отговаря, а направо влезе в килията. Останалите сложиха плочата и ентусиазирано набиха подпорите. После се струпаха около отвора за въздух, за да видят затворника си, но тъй като отворът беше единственият източник на светлина, те не видяха нищо.

— Да не му изсмучете всичкия въздух!

— Духайте вътре!

— Хайде да се изпърдим през дупката!

— Колко ще го държим?

— Един час.

— Три минути.

— Пет години!

— До изгасяването на лампите има четири часа. Мисля, че са достатъчни.

— Искам и аз да вляза!

— Добре, ще те оставим вътре цяла нощ.

— Имах предвид утре.

След четири часа те вдигнаха подпорите и освободиха Кадагв. Той излезе, самоуверен и високомерен както при влизането си. Каза, че е гладен и че това не е било нищо особено — по-голямата част от времето прекарал в сън.

— Ще го направиш ли отново? — попита предизвикателно Тирин.

— Разбира се.

— Не, искам аз…

— Млъкни, Гиб. А сега, Кад, ще влезеш отново вътре, без да знаеш кога ще те освободим?

— Да.

— Без храна.

— Затворниците ги хранят — намеси се Шевик. — Това е най-странното в цялата работа.

Кадагв вдигна рамене. Изглеждаше непоносимо самоуверен.

— Сега — каза Шевик към двете по-малки момчета — ще отидете в кухнята и ще помолите за остатъци от вечерята. Вземете и бутилка с вода — допълни той и се обърна към Кадагв. — Ще ти дадем пяла чанта с храна и вода, за да можеш да останеш в дупката колкото искаш.

— Колкото вие искате — поправи го Кадагв.

— Добре, влизай! — строго каза Тирин. Високомерието на Кадагв събуди у него актьорската жилка. — Ти си затворник. Не говори, разбра ли? Обърни се и сложи ръце на главата си!

— Защо?

— Искаш да се откажеш ли?

Кадагв мрачно го погледна.

— Не можеш да задаваш въпроси, защото ще те набием и ги няма какво да направиш и няма кой да ти помогне. Можем да те ритнем в топките, а ти не можеш да ни отвърнеш, защото не си свободен. Решавай! Искаш ли да продължим?

— Да. Ударете ме, ако искате.

Тирин, Шевик и затворникът стояха около фенера, без да помръдват, втренчени един в друг сред солидните, мрачни основи на сградата.

— Не ми казвай какво да правя, долен използвач — каза Тирин и арогантно се усмихна. — Затвори си устата и влез в килията!

Кадагв се обърна, за да се подчини. Тирин го блъсна в гърба, той се просна на пода на дупката и изхълца от изненада или болка. После седна и започна да ближе пръста си, одраскан при падането в грубата стена. Шевик и Тирин не казаха нищо. Те стояха неподвижни, с безизразни лица, играейки ролята на надзиратели. Не те играеха ролята, вече тя ги управляваше. По-малките момчета се върнаха с малко хляб, пъпеши шише вода. Те оживено разговаряха, но странната тишина около килията ги накара да млъкнат. Те хвърлиха вътре водата и храната, вдигнаха плочата и я притиснаха здраво. Кадагв остана сам сред мрака. Останалите се събраха около фенера.

— Къде ще пикае? — прошепна Гибеш.

— В леглото — подигравателно отвърна Тирин.

— Ами другата работа? — попита Гибеш и изведнъж избухна в бурен смях.

— Защо ти е толкова смешно?

— Помислих си, че след като не вижда нищо… — започна Гибеш, но не можа да довърши, защото всички необяснимо започнаха да се смеят, докато останаха без дъх. Те добре знаеха, че заключеното момче чува техния смях.

Лампите в детското общежитие вече бяха угасени. Възрастните също спяха в техните общежития. Само тук-там проблясваха светлинки. Улицата беше пуста. Момчетата се затичаха по нея, като си подвикваха закачки и се смееха на висок глас, опиянени от общата си тайна, от това че нарушават спокойствието на другите, от злонамереното си деяние. После събудиха половината деца в спалнята, играейки на гоненица между леглата. Никой възрастен не се намеси и врявата постепенно утихна.

Тирин и Шевик се разположиха на леглото на Тирин и дълго време продължиха да се шепнат. Решиха, че Кадагв сам си го е търсил и ще получи две нощи в затвора.

На другия ден следобед групата им се събра в дърводелската работилница и отговорникът попита за Кадагв. Шевик и Тирин бързо се спогледаха. Шевик мислеше, че е по-умно и по-авторитетно да не казват нищо, но Тирин хладнокръвно отговори, че за днес Кадагв сигурно се е присъединил към друга група. Шевик беше шокиран от тази лъжа. Чувството, че тайно притежава някаква власт започна да го притеснява. Краката го засърбяха, ушите му пламнаха. Когато отговорникът го заговори, той подскочи от тревога, страх или някакво подобно чувство, каквото не бе изпитвал досега; нещо като притеснение, но много по-лошо; нещо, което го разяждаше отвътре… Той продължи да мисли за Кадагв, докато пробиваше дупки за гвоздеи в трипластовите дъски. Всеки път, когато се опитваше да мисли за нещо друго, пред очите му изникваше образа на Кадагв. Беше отвратително.

След вечеря Гибеш, който бе останал дежурен в учебния център, дойде при Тирин и Шевик. Изглеждаше неспокоен.

— Мисля, че чух Кад да говори нещо със странен глас, там долу.

— Хайде да го освободим — каза Шевик след кратка пауза.

— Стига, Шев, не се размеквай — каза Тирин. — Не бъди алтруист! Остави го до края. Така ще добие самоуважение.

— По дяволите! Аз искам да уважавам себе си — отвърна Шевик и тръгна към учебния център. Тирин го познаваше: нямаше смисъл да спори с него и затова го последва. Двете единадесет годишни момчета тръгнаха след тях. Те пропълзяха под сградата и стигнаха до килията. Шевик и Тирин избутаха подпорите. Плочата тежко тупна на земята.

Кадагв лежеше на пода, присвит. Той бавно седна, после се изправи и излезе от дупката. Беше приведен повече от необходимото под ниския таван и премигваше от светлината на фенера. Не изглеждаше много променен, но вонята, която идваше от дупката, беше непоносима. По някаква причина беше получил диария и по ризата му имаше жълти петна. Когато видя петната на светлината на фенера, той се опита да ги прикрие с ръка. Не си казаха нито дума.

Изпълзяха от подземието и тръгнаха към общежитието. Кадагв попита:

— Колко време бях вътре?

— Около трийсет часа, ако броим първите четири.

— Доста дълго — каза Кадагв.

Заведоха го в банята да се измие и после Шевик хукна към тоалетната. Наведе се и започна да повръща. Спазмите продължиха петнадесет минути. Когато преминаха, Шевик се чувстваше изтощен и целият трепереше. Той се върна в общата стая на общежитието, почете малко физика и си легна рано. Повече никое от петте момчета не отиде до затвора под учебния център. Никой не спомена нищо за случката, освен Гибеш, който веднъж искаше да се похвали пред няколко по-големи момчета и момичета, но те въобще не го разбраха и той смени темата.

Луната се издигаше високо над сградите на Регионалния Институт за Благородни и физически Науки в Нортсетинг.

Пет момчета на петнадесет или шестнадесет години седяха на върха на един хълм и гледаха ту луната над тях, ту сградите на регионалния институт.

— Странно — каза Тирин, — никога не бях се замислял, че там горе, на Урас, хората седят на някой хълм, гледат към Анарес, към нас и казват: „Вижте, Луната“. Нашата земя е тяхната луна; а тяхната земя е наша луна.

— Тогава къде е Истината? — издекламира Бедап и се прозя.

— Тя зависи от това на кой хълм си седнал — каза Тирин. Те продължиха да се взират в блестящия, леко замъглен тюркоаз сред тъмното небе. Луната не бе съвсем кръгла — беше един ден след пълнолуние. Ледовете около Северния полюс бяха ослепителни.

— Над северното полукълбо е ясно и слънчево — каза Шевик. — Онова кафеникаво нетно е А-Йо.

— Сега там лежат голи и се пекат на слънцето — каза Кветур, — с перли на пъновете си и без никакви коси.

Всички замълчаха.

На хълма се бяха събрали само момчета. Присъствието на момичета ги притесняваше. Струваше им се, че напоследък светът е пълен с момичета. Накъдето и да обърнеха погледа си, ден и нощ, те виждаха момичета. Всеки от тях се бе опитвал да се сношава с момичета, а някои в отчаянието си се опитваха да не се сношават с момичета. Всъщност нямаше никакво значение. Момичетата бяха навсякъде.

Преди три дни имаха визуален урок по История на одонийското движение. В съзнанието им се бе запечатал образа на меките, загорели женски кореми, с разноцветни скъпоценни камъни на пъновете им. Оттогава този образ не им даваше мира.

Те видяха и трупове на деца, които като тях имаха коси, натрупани на камари като старо, ръждясало желязо по брега на морето. Мъже изливаха гориво върху детските трупове и ги палеха. „Гладът в провинция Бачифойл, в страната Тува — чу се гласът на диктора. — Телата на деца, умрели от глад и болести се изгарят на брега, докато по плажовете на Тиус, само на седемстотин километра от там, в страната А-Йо (отново показаха жените на плажа), виждате жените, които се използват за сексуално задоволяване от мъжете, членове на класата на «собствениците» — тук диктора използва йотийската дума, защото тя нямаше еквивалент на правски. — Те лежат по цял ден под лъчите на слънцето, докато дойде време за вечеря, която им се поднася от хора, членове на «безимотната» класа“. Последваха кадри от самата вечеря в едър план: устни, разтеглени в усмивка; меки ръце, които се протягат към деликатесите, богато натрупани върху сребърни подноси; уста, която дъвче… Внезапен преход към мъртвешки бледото, сляпо лице на мъртво дете; отворената му уста е като черна дупка в лицето. „Тези два свята съществуват паралелно“ — продължи тихият глас.

Но в съзнанието им остана образът на меката, загоряла женска плът.

— Колко стари са тези филми? — попита Тирин. — Съвременни ли са или са отпреди Преселението? Никога не ни казват.

— Какво значение има? — каза Кветур. — Така са живели преди Одонианската революция. Всички одонианци са дошли на Анарес, а там сигурно нищо не се е променило; те са си още там — рече той и посочи голямата, синьо-зелена Луна.

— Откъде да знаем?

— Какво имаш предвид, Тир? — попита Шевик.

— Ако тези филми са отпреди сто и петдесет години, може би нещата на Урас коренно са се променили. Не казвам, че е така, но е възможно, а ние не знаем. Ние не пътуваме до там и не поддържаме никаква връзка. Всъщност, ние нямаме представа какъв е сега животът на Урас.

— Хората от КПР знаят. Те говорят с ураските екипажи на космодрума на Анарес. Те са информирани, за да могат да поддържат търговията с Урас и знаят, каква опасност представляват те за нас.

Думите на Бедап бяха разумни, но Тирин остро отвърна:

— Значи в КПР са информирани, а ние не сме.

— Информирани! — отвърна Кветур. — Слушам за Урас още от детската градина и не ме интересува дали ще гледам друг филм с противни ураски градове и мазни женски тела!

— Точно там е работата — каза Тирин, въодушевен от логиката на мислите си. — Всички материали за Урас, достъпни за учащите, са едни и същи. Отвратителни, неморални, долни. Но помислете, ако наистина там е толкова лошо, как са преживели още сто и петдесет години след Преселението? Ако са толкова болни, защо вече не са мъртви? Защо тяхното собственическо общество не се е разпаднало? И от какво се страхуваме ние?

— От заразата — каза Бедап.

— Толкова ли сме крехки, че да не можем да се изложим за малко на тази опасност? Не може всички на Урас да са болни. Независимо какво е обществото им, трябва да има и почтени хора. Тук хората се различават един от друг, защо да не са различни и там? Всички ние ли сме съвършени одонианци? Ами тази плюнка Песус?

— В болния организъм дори здравите клетки са обречени — каза Бедап.

— С такива аналогии може да се докаже всичко, и ти го знаеш. И все пак, откъде знаем, че тяхното общество е болно?

Бедап загриза нокътя на палеца си.

— Искаш да кажеш, че КПР и „Образователни програми“ ни лъжат за Урас?

— Не, казвам само, че ние знаем това, което на нас ни казват. И знаеш ли какво ни казват? — обърна се към тях Тирин и лунната светлина огря тъмното му, чипоносо лице. — Преди малко Квет го повтори. Той е разбрал посланието: мразете Урас, ненавиждайте Урас, страхувайте се от Урас.

— А защо не? — настоя Кветур. — Виж как са се отнесли с нас, одонианците!

— Дали са ни Луната си, нали така?

— Да, за да не можем да съборим корумпираната им държава и да установим справедливо общество. Сигурен съм, че след като са се отървали от нас, те са започнали по-бързо от всякога да правят правителства и армии. Вече не е имало кой да им пречи. Ако отворим космодрума за тях, мислиш ли, че ще дойдат като приятели и братя? Те са сто милиона, а ние само двайсет. Те ще ни унищожат напълно или ще ни направят, как беше думата… роби и ще ни вкарат в мините да работим за тях!

— Добре, съгласен съм, че е разумно да се страхуваме от урасците. Но защо да ги мразим? Нали ни учат, че омразата не е рационална? Може би щяхме да харесваме Урас, ако знаехме истината за него или поне някои от нас щяха да харесат нещо от тяхната действителност? Ами ако целта на КПР е не да предотврати идването на урасците, а да попречи на някой от нас да отиде там?

— Да отиде на Урас? — удивено попита Шевик.

Те спореха от любов към самия спор, харесваше им бързия полет на разкрепостения ум, обичаха да задават въпроси, които никой никога не задаваше. Те бяха интелигентни, умовете им вече бяха тренирани да мислят научно и ясно. Освен това, те бяха на шестнадесет години. Но в този момент за Шевик удоволствието от спора се изпари. Той беше смутен.

— Та кой би искал да отиде на Урас? — запита той. — Защо?

— За да види един друг свят. Да разбере какво е „кон“.

— Но това е детинско — намеси се Кветур. — Казват, че и на други звездни системи има живот — каза той и махна с ръка към небето, обляно от лунната светлина. — И какво от това? Ние сме имали щастието да се родим тук.

— Щом нашето общество е най-доброто — каза Тирин, — то ние трябва да помагаме на другите. Но защо ни забраняват?

— Забрана? Това е безсмислена дума. Кой забранява? Ти обръщаш всичко с главата надолу. Вътрешното ограничение не е външна забрана. — Шевик се наведе към него и напрегнато заговори. — „Клас“ и „класа“ са различни неща. Ние не напускаме Анарес, защото ние сме Анарес. Ти си Тирин и не можеш да бъдеш никой друг. Може да ти се иска да опиташ, но това е невъзможно и то не защото някой ти забранява. Никой не ни държи тук насила. Няма закони, правителство или полиция. Прост ние сме одонианци и такава е нашата същност. Ти си Тирин, аз съм Шевик, всички ние сме одонианци и сме отговорни един за друг. Тази отговорност е нашата свобода. Да избягаме от нея, значи да загубим свободата си. Наистина ли би искал да живееш в общество, където няма свобода, отговорност и избор, а само една фалшива възможност да се подчиняваш на законите или да не им се подчиняваш и да бъдеш наказан? Наистина ли искаш да живееш в затвор?

— По дяволите, не. Мога ли и аз да кажа нещо? Проблемът ти, Шевик, е, че не казваш нищо, преди да си подготвиш цял куп тежки, сериозни аргументи, които после да изсипеш като камион тухли върху някого и да го оставиш затиснат под тях.

Шевик отново седна, видимо задоволен, но се намеси Бедап — едро момче с квадратна физиономия, което гризеше ноктите си.

— Все пак, в едно Тир е прав. Добре би било да знаем цялата истина за Урас.

— Според теб кой ни лъже? — настоя Шевик.

Бедап спокойно срещна погледа му.

— Ние, братко, самите ние се лъжем.

Над главите им ведро и спокойно грееше великолепната планета-близнак, блестящо доказателство за това колко невероятна е реалността.

Залесяването на Западното Таменианско крайбрежие беше едно от най-големите начинания през петнайсетото десетилетие след Преселението, в което за период от две години бяха заети над осемнайсет хиляди души.

Дългите брегове на Югоизтока бяха плодородни и там се развиваха много рибарски и селскостопански комуни, но орната земя беше само една ивица покрай брега. Навътре и на запад, големите югоизточни равнини бяха пусти и незаселени, с изключение на няколко отдалечени миньорски градчета. Този район се наричаше Прашната земя.

В предишната геоложка ера Пустинята е представлявала огромна гора от холуми — най-разпространения вид растения на Анарес. Съвременния климат беше по-топъл и по-сух. Хилядолетна суша бе унищожила дърветата и изсушила почвата, превръщайки я в дребен, сив прах. При всеки порив на вятъра този прах образуваше идеални хълмчета, голи като пясъчна дюна. Анаресците се надяваха да възстановят плодородието на почвата, като отново засадят дървета. Шевик си помисли, че това е в съгласие с принципа на Причинно-следствената Взаимообратимост, отхвърлен от Последователната школа във физиката, която в днешни дни бе популярна на Анарес. Все пак принципът, негласно и скрито, беше част от одонианската мисъл. Шевик искаше да напише труд за връзката между идеите на Одо и темпоралната физика и по-специално за влиянието на принципа на Предизвиканата Обратимост върху начина, по който Одо решава проблема за целите и средствата за постигането им. Той беше на осемнадесет години и нямаше достатъчно познания, за да напише такъв труд, а и никога нямаше да ги добие, ако не напуснеше проклетата Прашна земя и не се върнеше към физиката.

Нощем в лагера всички кашляха. През деня кашляха по-малко, защото бяха твърде заети, за да кашлят, фините, сухи прашинки изпълваха дробовете им. Прахът беше техен враг, тяхна отговорност, но и тяхна надежда. Някога този прах е бил тъмна, богата почва в сянката на дърветата и пак можеше да стане след дълги усилия.

Гимар често си тананикаше тази мелодия, но сега, в горещата нощ тя се връщаше към лагера и пееше с цяло гърло.

— Коя е-„тя“? — попита Шевик.

Гимар се усмихна. Широкото й, миловидно лице беше зацапано с прах, косата й също беше пълна с прах и цялото й тяло излъчваше силна миризма на пот.

— Израснах в Саутрайзинг — каза тя. Там живеят миньори и това е тяхна песен.

— Какви миньори?

— Не знаеш ли? Тези хора са били тук преди Преселението. Някои от тях са останали и са се присъединили към заселниците. Копаели са злато и калай. Те са запазили някои свои празници и песни. Таде2 беше миньор и ми пееше тази песен, когато бях малка.

— Тогава коя е „тя“?

— Не знам, просто такава е песента. Ние не правим ли същото? Превръщаме камъните в зелени листи!

— Звучи ми като някакво религия.

— Ти и твоите измислени книжни думи! Това е просто песен. Ах, как ми се иска да сме в другия лагер и да можем да доплуваме. Направо воня!

— Аз също.

— Всички воним заедно…

Лагерът им се намираше на петнадесет километра от бреговете на Теме. Тук можеха да плуват само в прах.

В лагера имаше един човек, чието име звучеше като „Шевик“. Казваше се Шевит и когато извикаха единият, винаги се обаждаше другият. Заради това случайно сходство, Шевик чувстваше към него някаква неприязън, нещо по-различно от братство. Няколко пъти той усети, че и Шевит го наблюдава, но двамата още не бяха говорили.

През първите декади, прекарани на проекта за залесяване, Шевик се чувстваше изтощен и недоволен. Той смятате. Че хора като него, които са избрали да работят в основни направления като физиката, не трябва да бъдат свиквани за такива проекти. Не беше ли неморално да работиш нещо, което не ти доставя удоволствие? Този проект наистина трябваше да бъде завършен, но имаше много хора, които не се интересуваха на къде ще ги зачислят и постоянно сменяха работата си. Точно те трябваше да изявят желание за този проект. Всеки глупак можеше да се справи с работата тук. Всъщност, мнозина от тях биха се справили по-добре от него. Той се гордееше със силата си и винаги доброволно се бе включвал в групите за тежка работа, които десет дни работеха, а после още десет почиваха. Тук, обаче, нямаше почивни дни. Работеха в праха и жегата по осем часа на ден. Денем той чакаше да дойде вечерта, за да може да остане сам и да мисли, но щом след вечеря се прибереше в палатката си, главата му клюмваше, той заспиваше непробудно и през главата му не минаваше нито една мисъл.

Шевик считаше останалите работници за тъпи и недодялани, а те от своя страна, дори и по-младите от него, се държаха с него като с малко момче. Изпълнен с презрение и недоволство, той се отдаваше на единственото останало удоволствие — да пише писма на приятелите си Тирин и Роваб. В Института те си бяха изработили собствен шифър, езикова система, еквивалентна на символи от темпоралната физика. Написани, думите сякаш имаха някакъв смисъл, но всъщност бяха пълна глупост и само прикриваха уравнение или философска мисъл. Уравненията на Шевик и Роваб бяха наистина оригинални. Писмата на Тирин бяха много забавни и можеха да убедят всеки, че става дума за истински събития или чувства, но физиката в тях беше малко съмнителна. Шевик често изпращаше главоблъсканици, защото откри, че може да ги измисля, докато с тъпата си лопата копае дупки в скалите сред пясъчната буря. Тирин му отговори няколко пъти, а Роваб само веднъж. Тя беше студено момиче и Шевик знаеше това. Но те бяха в Института и не знаеха колко нещастен е той. Те не бяха назначени да работят на проклетото залесяване точно когато започваха самостоятелна научноизследователска работа. Те продължаваха основната си работа, те се занимаваха с това, което искат. Сега той не работеше. Работата го командваше.

Странно, но все пак той се чувстваше горд, че върши тази работа, независимо от това, че не му доставяше удоволствие. Някои от хората тук наистина бяха необикновени — като Гимар, например. В началото нейната мускулеста красота го плашеше, но той вече се чувстваше достатъчно силен, за да я пожелае.

— Гимар, ела с мен тази вечер.

— О, не — каза тя и го погледна изненадано.

— Мислех, че сме приятели — в гласът му се усещаше наранена гордост.

— Да, приятели сме.

— Тогава…

— Там, вкъщи, имам партньор.

— Можеше да ми кажеш — каза Шевик и се изчерви.

— Ами, не мислех, че ще ми се наложи. Съжалявам, Шев.

В погледа й се четеше разкаяние и той отново се осмели:

— Мислиш ли, че бихме…

— Не. Човек не може да има партньор и същевременно да има връзки с други хора.

— Доживотните връзки противоречат на одонианската етика — рязко издекламира Шевик.

— Глупости — меко каза Гимар. — Не трябва да притежаваш, а да споделяш. Аз споделям всичко: целия си живот, всичките си дни и нощи.

Той седна и наведе глава — едно високо, кокалесто и недорасло момче, което отърсеше утеха.

— Всъщност никога не съм бил с жена. Ето, аз не те разбирам. Би било глупаво да мисля за такъв съвместен живот. Той е за… човешки същества…

Гимар плахо се приближи към него й положи ръка на рамото му. Това бе по-скоро израз на уважение, отколкото на сексуално желание. Тя не започна да го успокоява и да му казва, че е като другите.

— Не познавам друг като теб, Шев. Никога няма да те забравя — каза тя.

Въпреки, че беше мила с него, тя го отхвърли и Шевик си тръгна с ядосан. Душата му беше осакатена.

Времето беше много горещо и прохладата настъпваше едва призори.

Веднъж след вечеря към него се приближи човекът на име Шевит. Той беше силен хубавец на трийсет години.

— Омръзна ми да ме объркват с теб — каза той. — Смени си името.

По-рано грубата агресивност в гласа му би учудила Шевик, но сега той любезно отговори:

— Може да смениш собственото си име, ако не ти харесва.

— Ти си един от онези гадни използвачи, които влизат в училище, за да не си цапат ръчичките — каза мъжът. — Винаги съм искал да начупя кокалите на някой от вас.

— Не ме наричай използвач! — каза Шевик, но това не беше устно спречкване. Шевит го удари два пъти. Той също успя да нанесе няколко ответни удара, защото имаше дълги ръце и повече смелост, отколкото онзи бе очаквал, но все пак беше победен. Няколко души се спряха край тях, но като видяха, че боят беше честен, но безинтересен, продължиха нататък. Проявите на насилие не ги привличаха и не ги засягаха. Шевик не повика за помощ, така че това си беше негова работа. Когато дойде в съзнание, Шевик откри, че лежи по гръб на земята между две палатки.

Няколко дни дясното му ухо пищеше, а сцепената устна не зарастваше заради праха, който дразнеше раните. Повече не се срещна с Шевит, само го зърна няколко пъти около огньовете вечер. Не го мразеше. Шевит му беше дал това, което искаше и той го беше приел, въпреки че тогава не можеше да разбере смисъла. След време той вече не различаваше този дар от един друг дар, маркирал епоха в неговото израстване. Едно момиче, което отскоро беше в неговата група, се приближи към него във вечерния мрак, също както Шевит… Устната му още не беше зараснала. Не си спомняше думите й, тя искаше да го възбуди. После излязоха в пустата равнина и тя го дари със свободата на плътта. Това беше нейният дар и той го прие. Като всички деца на Анарес и той свободно бе имал сексуални преживявания, но тогава бяха деца и той не бе изпитал нищо повече от обичайната физическа наслада. Бешун беше специалистка в сексуалните удоволствия и тя му разкри самата същност на сексуалността, където нямаше злост или неспособност, където две тела се стремяха да се съединят в мигновена анихилация, да се издигнат над времето и пространството.

Всичко беше толкова лесно и прекрасно, там, на топлия пясък под звездите. Дните бяха дълги, слънчеви и горещи, а прахта миришеше на нейното тяло.

Вече работеше в екипа по залесяването. От Североизтока бяха пристигнали камионите със стотици малки дръвчета, отгледани в Зелените планини — дъждовния пояс на Анарес, където годишно валежите бяха до сто сантиметра на квадратен метър. Те засадиха малките дръвчета в Прашната земя.

Петдесетте групи, които работеха по проекта през втората година се приготвиха за заминаване. Когато се качиха на откритите камиони, те погледнаха назад и видяха плода на техния труд. Белезникавата пустиня се зеленееше. Мъртвата земя беше покрито с много тънък воал, воалът на живота. Те се веселяха, пееха и си подвикваха от камион на камион. „Тя превръща камъка в зелен лист“ — помисли си Шевик и се просълзи… Гимар отдавна беше върната в Саутрайзинг.

— Какво става с теб? — попита го Бешун, притисната до него в подскачащия камион и го погали по загрубялата ръка.

— Жени! — каза Вокен. Намираха се на една спирка за камиони в югозападен град, наречен Калаена Руда. — Те си мислят, че ни притежават. Жените не могат да бъдат истински одонианци.

— Но самата Одо…

Това е само теория. Тя не е водила сексуален живот, след като Асиео с бил убит, нали? Това няма значение, винаги има изключения, но за повечето жени връзката с мъжете е притежание. Да притежават и да бъдат притежавани.

— Мислиш, че в това жените се различават от мъжете?

— Знам го. Мъжът иска свобода, а жената иска собственост. Тя ще те пусне само ако може да те изтъргува за нещо друго. Всички жени имат собственическо чувство.

— Имаш доста странно мнение за половината човечество — каза Шевик и се почуди дали този човек не беше прав. Бешун си изплака сълзите, когато разбра, че връщат Шевик на Североизток. Тя се ядосваше и ридаеше и се мъчеше да накара Шевик да й каже, че не може да живее без нея. Тя също не можела да живее без него и искала двамата да станат партньори. Партньори! Та тя не можеше да издържи с никой мъж повече от половин година!

В езика на Шевик (единствения, който знаеше), нямаше идиоми, които да изразяват собственическо чувство в областта на секса. На правски не можеше да се каже „имах тази жена“. Думата, която имаше най-близко значение до думата за осъществяване на полов акт, беше по-специфична и се употребяваше за изнасилване; освен това беше ругатня. Глаголът, който обикновено се използваше за означаване на половия акт, в изречението се съгласуваше само с подлози в множествено число. Той означаваше нещо, което се прави от двама, а не от един човек. По този начин езикът не можеше да изрази всички нюанси в тези връзки и Шевик беше наясно с това, въпреки че не можеше да разбере какво точно липсва. Той определено чувстваше, че е имал: че е притежавал Бешун в онези звездни нощи сред пустинята. Тя също му бе казала, че той е неин. Всъщност, и двамата грешаха, и Бешун, въпреки силните си чувства знаеше това. Накрая тя се усмихна, целуна го за сбогом и го остави да замине. Тя не го притежаваше. Той беше завладян от този първи истински взрив на сексуална страст в живота си. Тази страст притежаваше и двамата. Но всичко свърши и никога повече нямаше да бъде същото. Така си мислеше Шевик на осемнайсет години, седнал в полунощ със случаен познат на спирката в Калаена Руда с чаша сладко, плодово питие в ръка, в очакване някой конвой, пътуващ на север да го вземе на стоп. Още много такива неща щяха да се случват, но той щеше да бъде подготвен и нямаше да бъде изненадан, повален, объркан. Нямаше да се предаде в захлас. Може би Бешун никога повече нямаше да го желае. А и защо да го прави? Тя беше свободна и дари свободата си и на него.

— Знаеш ли, не съм съгласен — каза Шевик и погледна издълженото лице на Вокеп. Той беше агроном и пътуваше за Абиней. — Аз мисля, че най-вече мъжете трябва да се учат да бъдат анархисти. Жените нямат нужда да се учат.

Вокеп мрачно поклати глава.

— Жените искат да имат деца — каза той. — Децата развиват у тях собственическо чувство. Взимаш и заминаваш. Това е основното правило, братко. Никога не позволявай да те притежават — въздъхна той.

Шевик се усмихна и отпи от плодовия сок.

— Няма — отвърна той.

Шевик бе обзет от радост, че се връща в Регионалния Институт и отново ще види ниските хълмове, изпъстрени с бронзови шубраци от холуми; общежитията, класните стаи, столовата и работилниците, където бе живял от тринайсетата си година. Завръщането беше не по-малко важно за него от заминаването. Нямаше заминаване без връщане. Той нямаше да се впусне в това дълго начинание, ако не беше убеден, че завръщането е възможно, дори и самия той да не се върнеше. Той беше убеден, че самата същност на пътуването, както при околосветско плаване, предполага връщане на същото място. Не можеш два пъти да преминеш една и съща река или два пъти да се завърнеш у дома, защото всичко е преходно и мимолетно. Всичко се променя. Този негов възглед беше в основата на мирогледа му. От идеята за преходността на нещата той разви огромна теория, която доказваше, че вечността се състои в непрекъснатата промяна. Общата теория на Темпоралността заявяваше, че човек може да се върне у дома, само ако разбира, че този дом е място, където той никога не е бил.

Той беше доволен, че се завръща на мястото, което с най-голямо основание можеше да се нарече „дом“, но откри, че приятелите му не са станали по-зрели. През изминалата година той беше израснал и възмъжал. Някои от познатите му момичета също бяха израснали; бяха станали жени, но той отбягваше други, освен обичайните контакти с жени. Все още не искаше да се впуска в друго сексуално приключение и откри, че най-умните и зрели момичета като Роваб бяха също толкова предпазливи. В лабораториите, в работните групи или в общите стаи на общежитията, те се държаха просто като добри другари и нищо повече. Момичетата искаха да завършат обучението си и да започнат научноизследователска работа или да бъдат назначени където поискат, преди да родят деца. Те вече не се задоволяваха с юношески сексуални експерименти, искаха зряла връзка и деца, но не точно сега, малко по-нататък.

Компанията на тези момичета беше приятна; те бяха освободени и изпълнени с приятелски чувства. Момчетата на неговата възраст се лутаха някъде между края на детството и зрелостта. Те бяха твърде интелигентни и все още някак не им се искаше да се отдадат на работа или секс. Тирин говореше така, като че ли той беше измислил половия акт, но връзките му бяха все с момичета на петнайсет — шестнайсет години и той плахо отбягваше момичетата на негова възраст. Бедап, който по принцип не водеше интензивен полов живот, се задоволяваше с идеалистична хомосексуална връзка с по-младо момче, което го боготвореше. Той не вземаше нищо насериозно и беше станал потаен и ироничен. Шевик се чувстваше откъснат от приятелите си и дори Тирин беше станал твърде егоцентричен, а напоследък и меланхоличен, за да подновят старото си приятелство. Всъщност, самият Шевик не желаеше това. Той с радост приемаше изолацията. Той дори не помисли, че резервираността на Тирин и Бедап може да е предизвикана от самия него; че неговият добър, но иначе труден характер съгражда около него стена, която можеше да бъде разрушена само от силна преданост или страст. Само знаеше, че най-после има предостатъчно време за работа.

Там, на Югоизток, той бе привикнал към тежкото физическо натоварване, бе престанал да пилее ума си по кодирани послания и семето си — в похотливи сънища и в главата му започнаха да се раждат идеи. Сега вече той бе свободен да работи върху тях.

Старшият физик в Института се казваше Митис. В момента тя не ръководеше програмата по физика, защото административната работа годишно се разпределяше на ротационен принцип между двадесет души с постоянно назначение, но тя работеше тук от трийсет години и беше най-добрата. Тя се отличаваше от другите, около нея имаше някакъв ореол и това я правеше независима. Тя беше от хората с вроден авторитет.

— Изпратих разработката ти по въпроса за Относителните Честоти на Сабул, в Абиней — каза му тя със строг, но общителен тон. — Искаш ли да видиш отговора му?

Тя му подаде омачкано парче хартия, очевидно откъснато от по-голям лист. На него имаше едно уравнение, надраскано с дребни знаци:

Шевик облегна ръце на масата и се втренчи в уравнението. Светлината от прозореца изпълваше светлите му очи и те изглеждаха кристалночисти, като планински ручей. Той беше на деветнайсет, а Митис на петдесет и пет. В погледа й се четеше съчувствие и възхищение.

— Това е, което липсва — каза той. Пръстите му напипаха някакъв молив върху масата. Той започна да драска нещо върху парчето хартия. Докато пишеше, бледото му лице и ушите постепенно почервеняха.

Митис незабелязано заобиколи масата и седна. Тя имаше проблеми с кръвообращението в краката си и не трябваше да стои изправена дълго време. Преместването й смути Шевик и той вдигна очи. Погледът му беше нервен.

— Няма да мога да приключа за ден-два — каза той.

— Сабул иска да види резултатите, когато всичко е готово.

Шевик не отговори. Лицето му възвърна обичайния си цвят и той отново усети присъствието на Митис, която обичаше.

— Защо изпрати разработката на Сабул? — попита той. — С тази празнина точно по средата!

Той се усмихна. За него щеше да бъде голямо удоволствие да запълни тази празнина.

— Реших, че той ще успее да открие грешката, защото аз не успях. Освен това, исках той да разбере с какво се занимавай! Знаеш ли, той би искал да отидеш в Абиней.

Младият мъж не отговори.

— Искаш ли да отидеш там?

— Все още не.

— И аз смятам така, но ти трябва да отидеш, заради книгите, заради големите умове, който ще срещнеш там. Не трябва да пропиляваш мозъка си! — Митис заговори с неочаквана страст. — Ти си длъжен да търсиш най-доброто, Шевик. Не се оставяй да бъдеш излъган от фалшивия егалитаризъм. Ще работиш със Сабул, а той е добър и сериозно ще поработи върху теб. Но ти сам трябва да решиш кой път да следваш. Остани тук още един семестър и после замини. Трябва да внимаваш в Абиней, трябва да останеш свободен. Там е центърът и ще имаш много възможности. Не познавам Сабул добре и нямам нищо против него, но запомни: ти ще бъдеш негов човек.

На правски притежателните местоимения в единствено число се заменяха от идиоми и се използваха само за подчертаване на смисъла. Малките дена казваха „моята майка“, но скоро се научаваха да казват само „майката“. Вместо „Болят ме ръцете“ се казваше „Ръцете болят“ и така нататък. На правски „Това е мое, а онова е твое“ звучеше така: „Аз използвам това, а ти използваш онова“. В този смисъл твърдението на Митис „Ти ще бъдеш негов човек“ звучеше странно и Шевик озадачено я погледна.

— Имаш много работа — каза Митис. Тя имаше черни очи, които святкаха, сякаш беше разгневена. — Започвай!

Тя излезе, защото групата вече я чакаше в лабораторията. Смутен, Шевик отново погледна листчето е уравнението. Той си мислеше, че Митис го кара да побърза с поправката на уравненията и доста по-късно осъзна какво всъщност тя имаше предвид.

Вечерта, преди да замине за Абиней, неговите състуденти организираха парти в негова чест. Такива събирания се правеха често и по всякакви поводи, но Шевик се учуди от енергичността, с която всички се заеха да го организират. Партито беше чудесно. Другите не можеха да му повлияят и Шевик нямаше представа, че той им влияе и че всички го харесват.

Много от тях дни наред бяха спестявали от дневните си дажби. Имаше невероятни количества храна. Поръчките за сладкиши бяха толкова много, че пекарят от стола на Института беше развихрил фантазията си и бе приготвил нечувани лакомства: вафли с ароматни подправки, малки хлебчета за пушената риба, сочни, сладки торти… Имаше и плодови сокове от консервирани плодове, докарани от бреговете на Керанско море, малки скариди и огромни количества хрускав чипс от сладки картофи. Богатата, изобилна храна опияняваше присъстващите. Всички бяха много весели, а на няколко им стана лошо.

Имаше много смях и весели сценки, подготвени или импровизирани. Тирин беше надянал някакви парцали, намерени в кофите за рециклиране, и обикаляте сред тях, преструвайки се на Бедния Урасец. Просяка (думата беше на йотийски, но всички я знаеха от уроците по история). „Дайте ми пари — стенеше той и тикаше ръката си в лицето на другите. — Пари, пари! Защо не ми давате пари? Нямате ли? Лъжци! Гадни собственици! Използвачи и спекуланти! Откъде имате всичката тази храна, щом нямате пари?“ След това Тирин предложи някой да го купи: „Купите ме, купите ме, аз струвам малко пари“ — хленчеше той. „Не се казва «купите», а «купете» — поправи го Роваб. — Купите ме, купете ме, няма значение. Вижте какво прекрасно тяло имам. Не го ли искате?“ — монотонно припяваше Тирин като примигваше и се тупаше по дългите бедра. Накрая той беше публично екзекутиран с нож за риба и отново се появи в нормалните си дрехи. Сред тях имаше изкусни певци и свирачи на арфа и всички танцуваха и пяха, но най-вече разговаряха. Всички говореха, сякаш от утре щяха да онемеят.

С напредването на нощта младите двойки се оттеглиха в единичните стаи да се сношават, други се умориха и си легнаха в спалнята и сред празните чаши, огризки от сладкиши и кости от риба остана само малка, група. До сутринта трябваше да изчистят всичко, но зората беше още далеч. Те продължиха да разговарят, като от време на време хапваха по нещо — Бедап, Тирин и Шевик, няколко други момчета и три момичета. Говореха за пространственото представяне на времето като ритъм и за връзката на древните теории за Числовата Хармония със съвременната Темпорална физика. Говореха за най-подходящия стил при плуване на дълги дистанции. Говореха за това дали са имали щастливо детство и какво всъщност е щастие.

— Страданието е едно недоразумение — каза Шевик. Широко отворените му очи блестяха. Дълъг като върлина, с големи ръце, щръкнали уши и квадратна челюст, той беше прекрасен, здрав и силен млад мъж. Дългите, кестеняви коси свободно се спускаха по раменете му, пристегнати само от една лента на челото. Всички имаха дълги коси, с изключение на едно скулесто момиче е чип нос, което беше подстригало късо лъскавата си коса. Сериозният й поглед непрестанно беше прикован в Шевик. Устните й бяха мазни от рибата, а на брадата си имаше троха.

— То съществува — каза Шевик и разпери ръце. — То е реално. Мога да го нарека недоразумение, но не мога да се престоря, че го няма или ще престане да съществува някога. Страданието е едно от условията, за да живеем и когато то дойде, човек разбира това. Просто го знае. Разбира се, правилно е да се лекуват болестите и да се предотвратяват глада и несправедливостта, както прави социалният организъм. Но обществото не може да промени самата същност на живота. Не можем да избегнем страданието. Да, можем да излекуваме тази или онази болка, но не и Болката. Обществото може да се пребори със социалните страдания, те са излишни, но другите остават. Те са в корените на живота. Всички ние ще познаем скръбта. Ако живеем петдесет години, значи петдесет години сме познавали болката. Накрая ще умрем, защото това е условието, при което сме се родили. Аз се страхувам от живота! Понякога съм ужасно изплашен. Всяко щастие ми изглежда повърхностно и все пак се чудя дали всичко това, не е недоразумение — този стремеж към щастие и страх от болката… Вместо да се страхува и да бяга от нея, човек може… да премине зад нея, да я преодолее. Там има нещо друго. Това, което страда, е собственото ни „аз“, а има място, където собственото „аз“… изчезва. Не знам как да се изразя по-добре, но вярвам, че страданието е истинско и реално, за разлика от щастието и благата, че има нещо след болката и тя може да бъде премината, ако човек издържи целия път.

— Същността на нашия живот е в любовта и солидарността — каза едно високо момиче с нежен поглед. — Човешкият живот се обуславя от любовта.

Бедап поклати глава:

— Не, Шев е прав. Любовта е само един от пътищата и може да се окаже не най-верния. Болката е най-верният път и следователно нямаме друг избор, освен да го извървим до края, независимо дали искаме или не!

Момичето с къса коса буйно тръсна главата си:

— Но ние няма да можем! Един на сто, един на хиляда може да измине целия път. Останалите ще се преструват, че са щастливи или просто ще изпаднат в летаргия. Ние страдаме, но не достатъчно, значи страдаме напразно.

— Тогава какво трябва да направим? — попита Тирин. — Да удряме главите си с чукове по един час на ден, за да сме сигурни, че страдаме достатъчно?

— Ти издигаш болката в култ — намеси се друг. — Целите на одонианството са позитивни, а не негативни. Страданието е безсмислено, освен като предупреждение на тялото за опасност. Погледнато от психологическа и социална гледна точка, то е само разрушително.

— Но Одо е била мотивирана от изключителната си чувствителност към страданието: свое и чуждо — отвърна му Бедап.

— Но основното правило за взаимопомощ е създадено, за да предотвратява страданието!

Шевик седеше върху масата, поклащайки дългите си крака. Лицето му беше напрегнато.

— Виждали ли сте някога как умира човек? — обърна се той към останалите. Повечето от тях бяха виждали — в общежитието или като доброволни помощници в болницата. С изключение на един всички бяха погребвали мъртъв човек.

— За пръв път видях това, когато бях на Югоизток, в лагера. Двигателят на един самолет се повреди, той се разби при излитането и се запали. Отвътре извадиха един мъж, целият обгорен. Живя още около два часа, но не можеше да бъде спасен. Нямаше никакъв смисъл да продължава да живее през тези два часа. Ние чакахме да изпратят някакви успокоителни от брега. Аз и няколкото момичета, които товарихме самолета, останахме около него. Нямаше доктор. Не можехме да направим нищо, освен да бъдем с него. Той беше в шок, но през повечето време беше в съзнание. Болките бяха ужасни, особено в ръцете — мисля, че той не разбираше, че цялото му тяло е овъглено. Не можех да го докосна, за да го успокоя, защото плътта му щеше да се залепи за пръстите ми и той щеше да крещи от болка. Не можехме да направим нищо за него, не можем да му помогнем. Не знам, може би той разбираше, че ние сме там, но това едва ли му помогна. Не можехме да направим нищо. Тогава аз видях… разбирате ли… аз разбрах, че никой не може да направи нищо за никого. Не можем да спасим другите или себе си.

— Тогава какво ни остава? Изолация и отчаяние! Ти отричаш братството, Шевик! — избухна високото момиче.

Не, не го отричам. Опитвам се да обясня какво според мен е братството. То започва със споделената болка.

— Тогава къде свършва?

— Не знам. Все още не знам.