Освободеният

Глава осмаАнарес

Шестимата се намираха на спортната площадка в Северния Парк на Абиней в топлата, прашна, златиста вечер. Чувстваха се доволно сити, целият следобед бе преминал в улични празненства и всенародни веселия с похапване край лагерни огньове. Беше най-големият празник в средата на лятото. Денят на Бунта, на който се честваше първото масово народно въстание в Нио Есая през 740-та година от Ураското летоброене, преди почти двеста години. Този ден се смяташе за празник на готвачите и останалия помощен персонал от трапезариите, защото именно профсъюзът на готвачите и сервитьорите бе започнал стачката, която доведе до първото въстание. На Анарес имаше доста такива празници и традиционни фестивали, някои от които бяха чествани още от Заселниците, а други, като Денят на Жътваря и Празника на Слънцестоенето, бяха възникнали впоследствие спонтанно от самия ритъм на живот на планетата и от необходимостта на тези, които работеха заедно да празнуват заедно.

Всички бъбреха за незначителни неща, просто за това-онова. Таквер бе танцувала е часове, бе изяла огромни количества препечен хляб и туршия и сега се чувстваше в превъзходно настроение.

— Защо Квигот получи назначение в рибарниците на Керанско море, където ще трябва да започва всичко отначало, докато Туриб поема изследователската му програма тук? — запита тя. Откакто нейния изследователски синдикат бе включен в проект, поставен под директното ръководство на КПР, тя бе станала върла идейна привърженичка на Бедап. — Да ви кажа ли защо? Защото Квигот е много добър биолог, който не е съгласен с глупавите, закостенели теории на Симс, а Туриб е едно голямо нищо, което търка гърба на Симс в банята. Ще видите кой ще оглави програмата след пенсионирането на Симс. Туриб ще я оглави. Обзалагам се, че ще сложат нея!

— Какво означава този израз? — запита някой, който не бе предразположен в момента към разговори, критикуващи обществения статус.

Бедап, който бе понатрупал излишни тлъстини, вземаше доста на сериозно физическите упражнения, правеше обиколка след обиколка на игрището. Останалите седяха на една прашна пейка под дърветата и се упражняваха единствено в говорене.

— Това е Йотийски израз — каза Шевик. — Игра с вероятности, която са играли Урасците. Този, който познае, печели собствеността на останалите. — Отдавна бе престанал да се съобразява със забраната на Сабул да споменава нещо за обучението си по Йотийски.

— И как е влязла една от техните думи в Правския?

— Чрез Заселниците — отвърна му друг. — Те е трябвало да учат правски като възрастни, така че сигурно доста дълго време са продължавали да мислят на стария си език. Четох някъде, че думата „проклятие“ я няма в Речника на Правския Език. Тя също е Йотийски. Когато е изобретявал езика Фаригв не е заложил в него нито една псувня, а дори и да го е направил, компютрите не са разбрали необходимостта от такива думи.

— Какво тогава е „Ад“ — попита Таквер. — Едно време си мислех, че това е фекалийното депо в градчето, където съм израсла. В Ада живеели само дяволи. Значи израза „Върви по дяволите“ означава да отидеш на най-лошото възможно място. В ада.

Дезар, математикът, който наскоро бе получил постоянно назначение в Института и който все още се движеше с Шевик, макар и рядко да говореше на Таквер, отвърна в характерния си телеграфен стил:

— Значи адът е на Урас.

— А, на Урас означава мястото, където отиваш, когато си прокълнат.

— Нещо като назначение в Югозападния Район през лятото — каза екологът Теръс, стар приятел на Таквер.

— В Йотийския мястото е свързано с религията.

— Знам, че трябва да четеш на Йотийски, Шев, но защо ти трябва да четеш и за религията?

— Някои от старите Ураски физици са разглеждали всичко от гледна точка на религията. В трудовете им често се споменават такива неща. „Ад“ е мястото на абсолютното зло.

— Депото за тор в Раунд Вали — рече Таквер. — Така си и мислех.

Бедап се приближи към тях пуфтейки, потното му лице бе побеляло от прах. Той тежко се отпусна до Шевик и пое дълбоко дъх.

— Кажи ни нещо на Йотийски — помоли Рикат, една от студентките на Шевик. — Нека чуем как звучи.

— Нали знаете вече: Върви по дяволите! Проклет да си!

— Не, стига си ме псувал — изкиска се момичето. — Кажи ни смислено изречение.

Шевик великодушно им изрецитира едно дълго изречение на Йотийски.

— Всъщност не знам как е точното произношение — добави той. — Просто го налучквах.

— И какво означава това, което ни каза?

— „Ако ходът на времето е характеристика на човешкото съзнание, то миналото и бъдещето са просто функции на разума“. Написал го е Керемко, физик от Пред-Секвентистката школа.

— Колко странно! Като си представиш само как хората ти говорят нещо, а ти изобщо не можеш да ги разбереш!

— Та те дори един друг не се разбират. Тия побъркани архисти от Луната говорят поне стотина различни езици…

— Вода, вода — продума на пресекулки все още задъхания Бедап.

— Няма вода — отвърна Теръс. — Не е валяло от осемнайсет декади. От сто осемдесет и три дни, ако трябва да бъдем точни. Най-дългата суша в Абиней за последните четирийсет години.

— Ако продължава така, ще се наложи да рециклираме урина както през 20-та година. Ще му удариш ли една чашка пикня, Шев?

— Не се шегувайте с такива сериозни неща — рече Теръс. — И без друго в момента сме на ръба. Не знаем още дали ще има достатъчно дъждове. Тревните насаждения в Саутрайзинг вече са напълно унищожени. Там не е валяло вече трийсет декади.

Всички вдигнаха очи към сумрачното, златисто небе. По клоните на високите, екзотични, донесени от Стария Свят дървета, под които седяха, тъжно висяха изгорели от жегата, сгърчени от безводието, прашни листа.

— Голямата Суша никога няма да се повтори — рече Дезар. — Не и сега с новите модерни култури растения, които превръщат солената вода в питейна.

— Да, те може и да ни помогнат да я преживеем — рече Теръс.

Тази година зимата дойде рано в Северното полукълбо; студена и суха. Леденият вятър брулеше замръзналите, прашни, широки улици на Абиней. В баните водата бе на режим; борбата с жаждата и гладът бе по-важна от нуждата от хигиена. Храната и облеклото за двайсетмилионното население на Анарес се набавяха изключително от растенията, от листата, зърното, ликото, корените. Наистина в складовете и депата имаше достатъчно количество плат, но никога не бе имало достатъчно запаси храна. Водата отиваше в земята, за да поддържа живота на растенията. Над града нямаше облаци, но небето не бе чисто, а с жълтеникав оттенък от праха, който вятърът навяваше откъм сухите, пустинни равнини на юг и запад. Понякога, когато духаше от север, откъм Не Теръс, жълтеникавият смог изчезваше и небето се избистряше и светеше в тъмно синьо, преливащо до виолетово при заник.

Таквер бе бременна. През повечето време бе унесена и замечтана.

— Аз съм рибка — казваше тя. — Рибка във водата. Аз съм вътре в бебето, което е в мен. — Понякога обаче бе твърде изтощена от работата си, или оставаше гладна, заради леко намалените дажби в столовата. Бременните жени, както децата и старците имаха право на една допълнителна лека закуска към единайсет часа, но тя често я пропускаше, заради стриктния си работен график. Тя можеше и да пропусне едно хранене, но рибите в нейните лабораторни аквариуми не можеха. Приятели често й носеха остатъци храна от столовата, или заделяха от собствените си дажби по някоя филия иди плод. Тя изяждаше всичко с благодарност, но непрестанно копнееше за нещо сладко, а сладкишите бяха съвсем оскъдни. Когато бе уморена тя ставаше напрегната и лесно се дразнеше, понякога се палеше само от една дума.

В края на лятото Шевик завърши ръкописа си „Принципи на Едновременността“. Даде го на Сабул да го одобри за печат. Сабул го задържа една декада, две декади, три декади без изобщо да каже нещо за него. Шевик отиде при него и го попита какво става с ръкописа. Онзи му отговори, че още не е започнал да го чете, понеже е твърде зает. Шевик продължи да чака. Вече бе средата на зимата. Сухият вятър брулеше денонощно замръзналата земя. Всичко сякаш бе застинало, притаено в неспокойно очакване; в очакване на дъжда, в очакване на прераждането.

В стаята бе тъмно. Уличните лампи в града току-що бяха запалени, крехки, бледи светлинки под сивкавия мрачен небосвод. Таквер влезе в стаята, запали осветлението и седна до радиатора както си беше с палтото.

— Уф, колко е студено! Отвратително. Едва си усещам краката, сякаш съм ходила боса по снега. За малко да се разрева докато, се прибирах, толкова ме болят. Тия гадни собственически боти! Защо да не можем да направим приличен чифт обувки? Защо стоеше на тъмно?

— Не знам.

— Ходи ли в столовата? Аз хапнах малко в Добавките на връщане. Наложи ми се да остана по до късно. Кукуруто, точно сега хвърля хайвера си и трябваше да го извадим от аквариумите преди големите риби да го изядат. Ял ли си?

— Не.

— Защо си такъв мрачен? Моля те, недей да се цупиш, поне не тази вечер. Ако още нещо се обърка днес направо ще се разрева. Поболях се от този непрестанен рев. Проклетите тъпи хормони! Иска ми се да можех да имам бебета като рибите, хвърлям хайвера и отплувам и с това се свършва. Освен, ако не се върна обратно, за да го изям… Моля те, не стой така като статуя! Просто не мога да те понасям такъв.

Беше на ръба да се разплаче, както си седеше там сгушена до едва-едва греещия радиатор и се бореше да развърже ботите си с вкочанените си пръсти.

Шевик мълчеше.

— Какво има? Стига си мълчал!

— Сабул ме повика днес. Няма да препоръча „Принципите…“ за публикация, или износ.

Таквер спря да се мъчи с връзките и се втренчи през рамо към Шевик.

— И какво точно ти каза? — попита най-накрая.

— Критиката му е на масата.

Тя се изправи и се дотътри до масата само с един обут крак. Наведе се над масата с ръце в джобовете и се зачете в листа.

— „Това, че Секвентната физика е магистралата на хронософската мисъл в Одонианското Общество, винаги е било общоприет принцип, още от Заселването на Анарес. Разни егоистични опити за отклонения от този солидарен принцип водят единствено до безплодно лутане из несъстоятелни хипотези без практично приложение и в ущърб на органичното, социално единство, или до предъвкване на суеверни, религиозни спекулации от страна на безотговорни псевдоучени, поставили се в услуга на Собственическите Държави на Урас…“ Ах, мръсният му собственик! Скудоумното, завистливо, нищожно декламаторче! Смята ли да пусне това в пресата?

— Вече го е направил.

Тя коленичи, за да свали и другата си обувка. На няколко пъти поглеждаше нагоре към него, но не каза нищо. Не направи опит да отиде при него, да се опита да го докосне, да го успокои. Когато най-сетне заговори, гласът й вече не бе напрегнат и висок като преди малко, а притежаваше старият, познат мек и приятен тембър.

— Какво ще правиш, Шев?

— Няма какво да се направи.

— Ще отпечатаме книгата. Ще създадем печатарски синдикат, ще се научим да набираме буквите на матрица и пак ще я издадем.

— Дажбите хартия са сведени до минимум. Не могат да се печатат несъществени неща. Само публикации на КПР. Поне докато премине опасността за плантацията от холумните дървета.

— Тогава защо не се опиташ да попромениш малко изложението? Завоалирай това, което всъщност искаш да кажеш. Маскирай го малко. Декорирай го тук-там със Секвентистки дрънкулки. Така ще го приеме.

— Човек не може да маскира черното на бяло.

Тя не го попита не може ли по някакъв начин да заобиколи Сабул, да го прескочи и да се отнесе до по-висша инстанция. На Анарес нямаше „по-висши инстанции“, всички бяха равни. Нямаше начини за „заобикаляне“. Ако някой не можеше да работи в разбирателство със своите синдици, просто работеше сам.

— Ами ако… — тя замълча. Изправи се и сложи ботите си пред радиатора, за да се изсушат. Свали палтото си, окачи го на закачалката и се наметна с широк, ръчно изплетен шал. Бавно седна на леглото с леко изпъшкване. Погледна към Шевик, чийто профил се открояваше на фона на прозореца.

— Ами ако му предложиш да се пише за съавтор? Като в онзи, първия ти труд.

— Сабул не би поставил името си върху разни „суеверни, религиозни спекулации“.

— Сигурен ли си? Напълно ли си сигурен, че не иска точно това? Той много добре знае какво е това, какво е цената на труда ти. Ти винаги си казвал, че е много хитър. Той много добре знае, че книгата ти ще го прати във ваната за рециклиране заедно с цялата Секвентистка школа. Обаче, ако може да си подели с теб облагите и славата, не би се замислил. Той е просто един гаден егоист. Само ако би могъл да каже, че това е „Негова“ книга…

— По-скоро бих разделил с него теб, отколкото тази книга — горчиво каза Шевик.

— Защо гледаш само от тази страна на въпроса, Шев. Не друго, а именно книгата е важна, идеите. Чуй ме. Знаеш колко много искаме и двамата да отгледаме това дете и да го обичаме. Но, ако по някаква причина се окаже, че ако го задържим то ще умре и би могло да оцелее само ако го оставим в детската ясла и не трябва никога да го виждаме, дори името му да не знаем… Е, ако трябва да избираме между двете, кое ще изберем, според теб? Да си запазим, мъртвото, или да го дарим с живот?

— Не знам — отвърна той. Зарови лице в дланите си и започна да масажира слепоочията си, за да заглуши пулсиращата болка. — Да, да, ти си права, разбира се. Така е.

Но това… Аз…

— Скъпи, братко мой — сключи ръце в скута си Таквер. — Няма никакво значение какво име е написано върху корицата. Хората ще прочетат книгата. Истината е в книгата.

— Самият аз съм книгата — прошепна той, после затвори очи и остана безмълвен. Чак тогава Таквер отиде при него и нежно, почти срамежливо го докосна с пръсти, сякаш докосваше отворена рана.

Първото непълно, драстично редактирано издание на „Принципите на Едновременността“ бе отпечатано в Абиней в началото на 164-та година с имената на Сабул и Шевик като съавтори. КПР печаташе само най-важните протоколи и директиви, но Сабул имаше доста голямо влияние в Пресата, както и в Информационния отдел на КПР и успя да ги убеди във високата пропагандна стойност, която книгата щеше да има навън. Урасците, каза им той, в момента злорадо потриват ръце заради сушата и заплахата от глад на Анарес; Последните издания на йотийските вестници изобилстваха от крещящи заглавия, предричащи неминуемия срив на Одонианската икономика. Какво по-голямо доказателство за противното, каза Сабул, от публикуването на това огромно постижение на научната мисъл, „този грандиозен научен монумент“, както пишеше в новата му ревизирана критика към книгата, „който се извисява над материалните проблеми, за да докаже още веднъж, по безспорен начин, несекващата виталност на Одонианското Общество и неговия триумф над архисткия собственически материализъм във всяка сфера на човешкото познание“.

И така книгата бе отпечатана; петнайсет от общо тристате екземпляра заминаха за Урас на борда на Йотийския товарен кораб „Майндфул“. Шевик така и никога не разгърна екземпляр от готовата книга. В пакета за Урас, обаче, той сложи едно ръкописно копие на оригиналния пълен манускрипт. Върху плика написа бележка, с която молеше оригиналът, заедно с благопожеланията от автора, да бъде предаден на Доктор Атро от колежа по естествени науки към Университета Ю Уи. Бе повече от сигурно, че Сабул, който даваше окончателното одобрение за пакета, ще забележи добавката. Шевик не знаеше дали той ще извади манускрипта, или ще го остави в пакета. Можеше да го конфискува от чиста злоба, а можеше и да го остави, знаейки, че собствения му кастриран вариант изобщо няма да предизвика желания ефект сред Ураските физици. Не каза абсолютно нищо на Шевик за манускрипта, а и самия Шевик не го попита.

Шевик изобщо говореше твърде малко с когото и да било през тази пролет. Поиска доброволно назначение на строежа на един от новите заводи за рециклиране на вода в южния край на Абиней. Целите му дни минаваха или в работа на строежа, или в изнасяне на лекции. Върна се към изучаването на елементарните частици и често прекарваше вечерите в лабораториите на Института сред другите специалисти по въпроса, или пред акселератора. С Таквер и нейните приятели се държеше учтиво и хладно, стана затворен и мрачен.

Коремът на Таквер вече бе станал доста голям и тя ходеше тромаво като някой, носещ огромен кош за пране. Тя продължи да ходи на работа в рибните лаборатории, докато не намери и обучи подходящ свой заместник, едва тогава вече можеше да си остане вкъщи. Бяха минали повече от десет дни от определената според изчисленията дата за раждане. Шевик взе да се прибира следобедите.

— Май ще трябва да отидеш за акушерката. — каза му един ден Таквер, когато тъкмо се бе прибрал. — Кажи й, че контракциите са на четири-пет минути, но не са много силни така, че няма нужда да се трепеш от бързане.

Той незабавно хукна навън. Обзе го паника, когато откри, че акушерката е излязла. Нямаше я и медсестрата на блока; нямаше и никаква бележка на вратата къде да бъдат открити, каквато беше обичайната практика. Сърцето на Шевик започна лудо да блъска в гърдите му и изведнъж прозря всичко с ужасяваща, кристална яснота. Тази липсата на помощ бе злокобно предзнаменование. От зимата насам, от решението за книгата той се бе отдръпнал от Таквер. С всеки ден тя бе започнала да става все по-мълчалива, затворена, пасивна. Сега той разбра тази нейна пасивност: тя се подготвяше за собствената си смърт. Именно тя се бе отдръпнала от него, а той не направи нищо, за да я приласкае. Дотолкова бе погълнат от горчивината в сърцето си, че изобщо не забелязваше нейните тревоги и страхове. Бе я оставил сама, защото той самият искаше да бъде оставен сам. И така тя се бе отдалечила от него, твърде много се бе отдалечила и нямаше връщане назад. Той щеше да бъде самотен завинаги.

Пристигна в кварталната клиника толкова задъхан и изтощен от бягането, че там си помислиха, че е получил сърдечен удар. Каза им. Те изпратиха да повикат друга акушерка и му казаха да се прибере вкъщи, партньорът му щял да има нужда от компания. Той си тръгна и с всяка крачка паниката му нарастваше, обзе го ужас от предчувствието за неминуема загуба.

Но, когато се прибра не можа да коленичи пред Таквер и да измоли прошка, макар че много искаше да направи точно това. Таквер, обаче, нямаше никакво време за емоционални сцени, беше заета. Бе застлала леглото с чист чаршаф и клечеше в него, готова за раждането. Все още не усещаше болки, затова не викаше и не крещеше, но при всяка контракция цялата се изопваше, напрягаше и затаяваше дъх, който изпускаше с едно шумно ууууф, когато спазмът отминеше. Приличаше на човек, който се мъчи да повдигне огромна тежест. Шевик никога преди не бе виждал работа, която да изисква такова физическо натоварване на цялото тяло.

Не можеше просто да седи и да гледа, без да се опита да помогне с нещо. Можеше да й послужи като опора, да се улови за него, за да запази баланса си. Откриха най-удобната поза бързо, само след няколко опита и останаха така и след пристигането на акушерката. Таквер роди така, клекнала, притиснала лице в бедрото на Шевик, вкопчена в ръката му.

— Готово — тихо рече акушерката, иззад пуфтящата, задъхана Таквер и пое мъничкото човешко същество, което се появи. Последва поток от кръв и някаква аморфна маса, в която нямаше нищо човешко, нищо живо. Ужасът, който бе напуснал Шевик сега отново го завладя с двойна сила. В стаята витаеше смъртта. Таквер бе пуснала ръката му и се бе свлякла в краката му, една безжизнена купчина. Скован от ужас и мъка, той се надвеси над нея.

— Свърши се — рече акушерката. — Помогни й да се премести, за да мога да почистя тук.

— Искам да се измия — отпаднало продума Таквер.

— Хайде, помогни й да се измие. Ето вземи тези дрехи, стерилни са.

— Уааа уааа уааа — изврещя нечие друго тъничко гласче. Стаята изглеждаше претъпкана с хора.

— Тъй, сега я сложи да легне, за да спре кръвотечението — рече акушерката. — После й занеси бебето. Постави го на гърдите й. Аз ще отида да занеса тази плацента във фризера в клиниката. Ще се върна след десет минути.

— Къде е… Ъъъ… Къде е…

— В яслата! — отвърна му тя и излезе. Шевик откри мъничкото креватче, което стоеше в един от ъглите, готово още отпреди четири декади. Въпреки суматохата, акушерката бе намерила време да измие невръстното и дори да го повие така, че то вече не приличаше на хлъзгавото, подобно на рибче мъничко същество, което бе видял в началото. Навън се бе стъмнило неусетно. Шевик запали осветлението и взе бебето, за да го занесе на Таквер. Личицето му бе невероятно мъничко с широки, извънредно крехки на вид, затворени клепачи.

— Дай го тук — каза Таквер. — О, побързай, моля те, дай ми го.

Той го занесе до леглото и изключително бавно и внимателно го постави върху корема й.

— Ах! — тихо въздъхна тя; едно радостно възклицание на триумф.

— Какво е? — попита след малко тя в просъница. Шевик бе приседнал до нея на крайчеца на леглото.

Внимателно разгърна повивките, озадачен от контраста между дългата пелена и изключително мъничките краченца.

— Момиче.

Акушерката се върна и се зае да дооправя стаята. — Свършехте първокласна работа — отбеляза тя, гледайки и двамата. — Ще се отбия пак утре сутринта.

Бебето и Таквер вече бяха заспали. Шевик положи глава близо до нейната. Бе свикнал с приятният, нежен аромат на кожата й. Сега той се бе променил. Бе станал тежък, упойващ като парфюм. Много нежно той положи ръка върху рамото й. Тя лежеше на една страна, притиснала бебето до гърдите си. Потъна в сън в натежалата от живот стая.

Одонианците приемаха моногамията също толкова на сериозно колкото приемаха съвместната инициатива, балета или фабриката за сапун. Партньорството бе доброволно изградена федерация, както всяка друга. Докато вършеше работа, значи всичко бе наред. В момента, в който преставаше да върши работа, то просто преставаше и да съществува. Така, че партньорството не бе институция, а най-обикновена функция. За него не се изискваше одобрение, или разрешение, всичко зависеше от индивидуалното желание и съзнание на всеки от двойката.

Това бе напълно в съгласие с Одонианската теория за обществото. Необходимостта от спазване дори и на най-неангажиращото обещание бе дълбоко заложена в мисленето на Одонианците. Макар, че теорията на Одо за свободата на избора сякаш обезсмисляше самата идея за каквито и да е обещания или клетви, всъщност именно свободата на избора правеше всяко обещание смислено и го изпълваше със съдържание. Всяко обещание бе поемане в определена посока, избор, чрез който индивидът се самоограничаваше. Ако не се избере посока, както самата Одо отбелязваше, ако не се тръгне наникъде, няма да се извърши и никаква промяна, или развитие. Свободата на индивида да избира и да променя би останала неизползвана. И тогава човек попадаше в капана, който сам си бе построил, оказваше се в затвор, в лабиринт, в който всички пътища са еднакво измамни и безсмислени. Така, че Одо разглеждаше проблема за обещанието, за клетвата, идеята за верността като съществена, съставна част от сложната материя на свободното човешко общество.

Много от хората, обаче, смятаха, че идеята за верността съвсем погрешно е приложена към сексуалния живот. Според тях това, че самата Одо е била жена е причина тя да се откаже от истинската сексуална свобода. Ако не другаде в трудовете си, то именно тук, по въпроса за верността в секса, Одо е писала като истинска жена, т.е. от женска гледна точка, без да се съобрази с другия пол. Противно на очакванията, обаче, не само мъже критикуваха Одо по този въпрос, но и не по-малък брой жени. Което пък идваше да покаже, че не мъжката психика е това, което не е успяла да разбере Одо, а цяла група или част от човешкия род: хора, за които непрестанният експеримент бе самата същност на сексуалното удоволствие.

И макар че Одо може би не бе успяла да ги разбере и вероятно ги е сметнала за отклонения от нормата, тя все пак се е погрижила повече именно за безразборните в сексуално отношение, отколкото за тези, които се опитваха да създават дълготрайно партньорство. Нямаше закони, нито ограничения, нямаше неодобрения или наказания за сексуалната практика от какъвто и да било вид, с изключение на изнасилването на дете или жена, при които случаи обикновено съседите на изнасилвана прилагаха незабавно, групово отмъщение, ако той откажеше да се остави в нежните грижи на терапевтичния център. Но подобни случаи на насилие бяха изключително редки в това общество, в което всички задоволяваха сексуалните потребности и желания още от пубертета, в което единственото обществено ограничение наложено над половото общуване бе самоналожилото се желание за усамотяване при извършването му — някакъв вид срамежливост, обясним с комуналния начин на живот.

От друга страна, тези, които поемаха риска да създадат и продължат едно партньорство — независимо дали хомосексуално, или хетеросексуално — се сблъскваха с проблеми, непознати за тези, които задоволяваха сексуалните си желания където намереха. Освен, че трябваше да се справят с ревността и собственическото мислене, както и с други болести на страстта, за които моногамията бе твърде благоприятна почва за развитие, те бяха подложени и на обществен натиск отвън. Двойка, която поемеше риска да създаде партньорство, го правеше с ясното съзнание, че по всяко време може да бъде разделена от — капризите на работното назначение.

„Трудовата заетост“, администрацията, която се грижеше за разпределението на работните места правеше всичко възможно да не разделя двойките, доколкото бе възможно, или поне да ги събира отново, но това не можеше да се прави винаги, особено при екстремните обстоятелства, нито пък някой очакваше от администрацията да променя цялата си готова схема и да препрограмира компютрите си в опит да го направи. Всеки Анаресец знаеше много добре, че за да оцелее, изобщо да просъществува, той трябва винаги да бъде готов да отиде там, където имаха нужда от него и да свърши работата, която трябваше да се свърши. Хората на Анарес израстваха с ясното съзнание, че работните назначения са най-важния фактор в живота им: една постоянна, социална необходимост; докато партньорството си бе тяхна лична работа, избор, който можеха да правят само и единствено вътре в рамките на по-големия избор.

Но, когато посоката е доброволно избрана и се следва всеотдайно, сякаш всяка допълнителна пречка само влива нови сили в човека. Така, че непрестанната вероятност от разделяне, както самото откъсване един от друг само засилваше привързаността на партньорите. Да се запази верността между двама души в общество, в което нямаше никакви легални или морални санкции за изневярата, и да се поддържа тя през време на доброволно приетите разделения, които понякога траеха с години, бе истинско предизвикателство. Но човекът обича предизвикателствата и вярата му укрепва в несгодите.

През 164-та много хора изпитаха това на гърба си и преминаха през изпитанията и опасностите с чувство на удовлетворение от себе си. Сушата, започнала още през лятото на 163-та не свърши през зимата. Година по-късно, вече през лятото на 164-та положението стана изключително тежко и се появи реалната опасност от пълна катастрофа, ако сушата продължеше.

Дажбите бяха намалени; борбата за отглеждане на достатъчно храна и за разпределението й стана отчаяна. И все пак самите хора изобщо не бяха отчаяни. Одо бе писала: „Едно дете, освободено от чувството на вина, породено от собствеността, както и от товара на икономическата конкуренция ще израсне с вродено у себе си желание да върши работата, която трябва да се свърши и със способността да изпита удоволствие от вършенето на тази работа. Само безсмислената работа може да направи сърцето нещастно. Удоволствието от труда, което изпитват кърмещата майка, ученият, добрият ловец, умелият готвач, сръчният работник и всеки един, който върши полезна работа и при това я върши добре — ето това несекващото удоволствие е може би истинския извор на човешкото щастие и на общественото като цяло.“ В този смисъл, може да се каже, че през това лято в Абиней цареше атмосфера на щастие и удовлетвореност. Всички се трудеха с леко сърце и колкото по-трудна бе работата, с толкова по-голямо желание и настървение се залавяха за нея. Бе се възродило старото понятие за „солидарност“. Имаше нещо радостно и вълнуващо в това да откриеш, че връзката с партньора ти в крайна сметка е по-здрава от всичко онова, което се опитва да я разруши.

В началото на лятото КПР разлепи съобщения, с които се приканваха трудещите се да намалят работния си ден с един час, понеже запасите от протеин столовите бяха вече недостатъчни, за да поддържат нормален пълен разход на енергия. Трескавата активност по улиците на града бе намаляла. Приключващи по-рано работа, хората се разхождаха по площадите, играеха с топки из парковете, или просто присядаха пред вратите на работилниците и завързваха разговори с минувачите. Населението на града видимо намаля, няколкостотин хиляди души бяха новоназначени или заминали доброволно да работят спешната и неотложна полска работа. Взаимното доверие, обаче, побеждаваше тъгата и потиснатостта от раздялата: „Ще се видим скоро“, съвсем искрено си обещаваха те. Инстинктът за оцеляване се превръщаше в желание за братска взаимопомощ. Когато кладенците в северните предградия пресъхнаха, от други райони бе прокарана временна канализация. Деца и възрастни, квалифицирани и неквалифицирани работници, всички се втурнаха доброволно да помагат в свободното си време и строежът бе завършен за по-малко от трийсет часа.

В края на лятото Шевик бе изпратен по спешност в една ферма в комуната Ред Спрингс в Саутрайзинг. Малко дъжд бе паднал там по време на екваториалните бури и сега се опитваха да засеят плантация с холумни дървета, която да даде реколта преди отново да се засуши.

Той бе очаквал това назначение, понеже работата по строежа бе вече завършена и той се бе записал като свободен в списъците на „Трудовата заетост“. Цялото лято той не бе правил нищо друго, освен да изнася лекции, да чете, да се включва като доброволец във възникналите належащи акции из града и да си стои вкъщи при бебето и Таквер. Пет декади след раждането Таквер се бе върнала на работа в лабораториите си. Ходеше там само сутрин. Като на кърмеща майка й се полагаха малки извънредни дажби протеин и въглехидрати при всяко хранене и тя винаги се възползваше от тях. Приятелите им вече не можеха да й носят, заделената от самите тях храна, защото просто нямаше достатъчно, за да се заделя. Тя бе слабовата, но в добро здраве, а и бебето бе добре.

Шевик изпитваше огромно удоволствие да си играе с бебето. Когато оставаше насаме с него сутрин (даваха я в яслата само докато ходеше да изнася лекции или работеше някъде като доброволец) той винаги изпитваше онова странно вълнуващо усещане, че е полезен. Това бе едновременно и товара и наградата на родителството. Любопитното и игриво бебче бе за него идеалната аудитория, пред която можеше да излее на воля потиснатите си словесни фантазии, които Таквер наричаше „налудничаво бръщолевене“. Той слагаше бебето на коленете си и започваше да му изнася разюздани, космологични лекции. Обясняваше му как времето всъщност е обърнато наопаки пространство, следователно хроносът е огледалната вътрешност на квантума, а разстоянията са само случайно проявяващи се качества на светлината. Наричаше я с какви ли не причудливи галени имена и й пееше още по-странни рими като например: Времето е лично, Много тиранично, Супермеханично, Суперорганично — БУМ! и при „бум“ вдигаше бебето във въздуха, докато то пищеше от щастие и размахваше пухкавите си юмручета. И двамата бяха много щастливи от тези упражнения. Затова, когато получи съобщението за назначението си това му подейства като леден душ. Бе се надявал да го пратят някъде близо до Абиней, не чак в Саутрайзинг. Но заедно с неприятната необходимост да напусне Таквер и бебето, той получи уверението, че ще може да се върне при тях след шейсет дни. Докато имаше това обещание нямаше от какво да се оплаква.

Вечерта преди да замине, Бедап дойде да вечеря в столовата на Института заедно с тях. После се качиха в стаята им. Седяха на тъмно край отворените прозорци и си приказваха. Бедап, който се хранеше в една малка столова, където специалните поръчки не бяха проблем за готвачите, бе спестявал дажбите си от напитки в продължение на една декада и сега ги бе взел наведнъж под формата на литрова бутилка плодов сок.

— Нещо специално за прощалното парти — с горда усмивка я извади той.

Подаваха си я един на друг и жадно поглъщаха вкуснотията, примлясквайки с език.

— Помниш ли — запита Таквер — голямото плюскане вечерта преди да напуснеш Нортсетинг? Тогава изядох девет от ония пържените понички!

— Тогава ти беше с къса коса — отвърна Шевик, леко учуден, понеже никога преди не беше свързвал този си спомен с Таквер. Тогава още не бяха партньори. — Значи това си била ти?

— А ти кого си мислеше, че беше?

— Проклятие, та ти беше още дете!

— Ти също. Оттогава минаха десет години. Бях си подстригала косата много късо, за да бъда различна, да бъда интересна. Е, това много ми помогна, няма що! — Засмя се жизнерадостно и от сърце, но после бързо снижи глас, за да не събуди спящото в креватчето си бебе. Нищо, обаче, не бе в състояние да разбуди малката, веднъж щом е потънала в сън. — Тогава страшно исках да бъда различна. Сега сама се чудя защо?

— Когато си около двайсетте настъпва такъв период — каза Бедап — в който трябва да избираш дали да бъдеш като всички останали до края на живота си, или да превърнеш собствените си странности в добродетел.

— Или поне да ги приемеш със смирение — вметна Шевик.

— Шев е на примиренческа вълна — каза Таквер. — Трябва да е от напредването на възрастта. Сигурно е ужасно да станеш на трийсет.

— Няма за какво да се тревожиш — потупа я леко по гърба Бедап. — Ти няма да се примириш дори и на деветдесет. Още не си се примирила и с името на детето, нали?

Пет— или шестбуквените имена, които се даваха от централния компютърен регистратор и, които бяха строго индивидуални, заместваха гражданските номера, които иначе това използващо компютри общество би трябвало да дава на членовете си. Анаресците не се нуждаеха от друга идентификация, освен собственото си име. Следователно името бе много важна част от самата личност на човека, макар, че всеки можеше да избира името си толкова, колкото би могъл да избира формата на носа си, или телосложението си. Таквер не харесваше името, което бе получило бебето — Садик.

— Звучи ми като дрънчене на кофа с чакъл — каза тя. — Изобщо не и подхожда.

— На мен пък ми харесва — рече Шевик. — Звучи ми като високо, стройно момиче с дълга черна коса.

— Ей, но това тук е едно съвсем нисичко, тантуресто момиче, с едва забележими наченки на коса — отбеляза Бедап.

— Дай й време, братко! Слушайте. Ще държа реч.

— Искаме реч! Искаме реч!

— Шшшт…

— Защо шшшт, това бебе би проспало и световен потоп.

— Тишина! Чувствам се разнежен — вдигна чашата със сока си Шевик. — Искам да ви кажа… Това, което искам да ви кажа, е следното: Щастлив съм, че Садик се роди точно сега. В една тежка година, в трудно за всички ни време, когато още повече се нуждаем от братска подкрепа. Щастлив съм, че тя се роди сега и то — точно тук. Щастлив съм, че тя е един от нас, истински Одонианец, наша дъщеря и наша сестра. Щастлив съм, че тя е сестра на Бедап. Дори на Сабул! Че е сестра дори на Сабул! Вярвам в това и пия за това, че докато е жива Садик ще обича своите сестри и братя така силно, както аз ги обичам тази нощ. И за това, че скоро ще завали най-сетне…

КПР с пощенския, радио— и телеграфния си отдел координираше средствата за далекосъобщения и комуникации, също както и средствата за пътнически и товарен превоз. Понеже на Анарес нямаше „бизнес“ в истинския смисъл на думата, т.е. нямаше промоции, реклами, инвестиции, борси и други подобни, то пощата се състоеше предимно от кореспонденция между индустриалните и професионални синдикати, техните директиви и новинарски бюлетини, плюс тези на КПР, както и от неголямо количество лични писма. Живеейки в общество, в което всеки можеше да се премести където и когато си пожелаеше, Анаресците се стремяха да търсят приятели там, където се намираха в момента, а не там, където са били преди това. Телефоните рядко се използваха за връзка вътре в самите комуни, защото самите те изобщо не бяха големи. Дори в разделеният на райони Абиней, съседните полуавтономни комунални „блокове“ бяха толкова близко един до друг, че съвсем спокойно всеки можеше да намери това или този, от когото се нуждае в момента проста като повърви пеша. Затова и телефонните разговори бяха предимно междуселищни, на големи разстояния и се осъществяваха чрез КПР. За личните телефонни разговори трябваше да се даде предварителна писмена заявка, или просто да бъдат сведени до съобщения, оставени в централата на КПР. Писмата не се запечатваха не защото това бе забранено със закон, разбира се, но по общо неписано правило. Личните комуникации на дълги разстояния бяха скъпа и трудоемка работа и, тъй като частният и общественият сектор в икономиката всъщност се сливаха, т.е. първият изобщо липсваше, имаше всеобщо настроение против излишното писане на писма и провеждане на телефонни разговори. Те се смятаха за прекалени прояви на егоизъм, ненужни на обществото като цяло. Вероятно точно затова и писмата не се запечатваха — никой нямаше право да кара хората да пренасят съобщения, които самите те не можеха да прочетат. Ако пишещия имаше късмет, писмото му пътуваше с пощенския дирижабъл на КПР, ако ли не — с товарния влак. В крайна сметка писмото пристигаше в пощенското депо на града, написан на адреса и понеже липсваха пощаджии, си оставаше там, докато някой случайно не споменеше на получателя, че е пристигнало писмо за него и той не отидеше лично да си го вземе оттам.

Индивидът, обаче, решаваше какво е и какво не е необходимо. Шевик и Таквер си пишеха редовно, горе-долу по веднъж на декада. Той й писа:

Таквер му отговори:

Шевик така и не получи това писмо. Той бе напуснал Саутрайзинг преди то да пристигне в пощенското депо в Ред Спрингс.

От Ред Спрингс до Абиней имаше около две хиляди и петстотин километра. За сам човек бе най-лесно да се придвижи на автостоп, понеже всички товарни транспортни средства можеха да се използват и за превоз на хора, но тъй като четиристотин и петдесет човека трябваше да бъдат върнати обратно на редовните си назначения в Северозапад, за тях пуснаха специален влак. Той бе композиран от пътнически вагони, или поне от вагони, които в момента се използваха като такива. Най-непопулярния от всички бе един затворен товарен вагон, в който наскоро бяха пренасяли товар пушена риба.

След цяла година суша нормалните транспортни връзки бяха недостатъчни, независимо от огромните усилия, които полагаха транспортните работници, за да посрещнат обществените нужди. Те бяха най-голямата федерация в Одонианското общество: самоорганизирани в регионални синдикати, които се координираха от представители, които се срещаха и работеха с местните поделения и централата на КПР. Транспортната мрежа, управлявана от тяхната федерация беше доста ефективна при нормални условия; бе гъвкава и се приспособяваше към обстоятелствата, а Синдиците от Транспорта изпитваха професионална гордост от добрия си тим. Те кръщаваха локомотивите и дирижаблите си с имена като „Волен“, „Упорство“, „Ветрогон“. Кичеха ги с лозунги — „Винаги стигаме там!“, „Няма невъзможни разстояния!“ и други такива. Но сега, когато цели райони от планетата бяха застрашени от глад, ако от други части не им се транспортират товари с храна и, когато огромни извънредни групи от доброволци трябваше постоянно да се прехвърлят от едно място на друго, задачата пред транспортните работници бяха изключително тежки, направо непосилни. Нямаше достатъчно возила; нямаше и достатъчно хора, които да ги управляват. Всяко транспортно средство, което федерацията имаше, независимо дали на крила или колела бе вкарано в употреба. Освен основния персонал и пенсионирани работници, доброволци и извънредни групи помагаха да се управляват и обслужват камионите, влаковете, корабите, пристанищата и летищата.

Влакът, с който пътуваше Шевик се движеше на кратки преходи и дълги престои, защото трябваше да дава път на влаковите композиции с провизии. После напълно спря за повече от двайсет часа. Един преуморен от работа или недобре подготвен диспечер бе направил грешка и по линията бе станала катастрофа.

Малкото градче, на чиято гара спря влака нямаше излишни запаси от храна в столовите си. Това не бе селскостопанска комуна, а малко заводско градче, в което се добиваше варовик и се произвеждаше бетон. Бе възникнало единствено поради щастливото съчетание между варовикови находища и плавателна река. Изхранването на градчето зависеше изцяло от транспорта. Ако четиристотин и петдесетте души във влака получеха храна, сто и шестдесетте местни хора щяха да останат гладни. Идеалният вариант бе да разделят храната между всички и да гладуват заедно. Ако във влака имаше петдесет, или дори сто човека, комуната вероятно щеше да раздели с тях поне порциона от хляб. Но четиристотин и петдесет? Ако дадяха дори и минимална дажба на всеки от пътниците, щяха да свършат продоволствията си за дни напред. А, щеше ли да дойде следващия влак с провизии за това време? А и колко ли провизии щеше да има в него? Така, че не им дадоха нищо.

Пътуващите, които не бяха и закусвали в деня на тръгването, се принудиха да постят шестдесет часа. Не получиха никаква храна, докато линията не бе разчистена и влакът им не измина сто и петдесет километра до една гара със столова, специално заредена с храна за пътуващи.

За Шевик това бе първото съприкосновение с глада. Вярно, че понякога той бе постил, понеже не искаше да се разсейва с ядене докато работи, но все пак, ако пожелаеше можеше да има своите две яденета на ден: неизменни като изгрева и залеза. Никога не се бе замислял дори как би се чувствал, ако му се наложеше да преживява без тях. На никой в неговото общество, изобщо на никой на света не му се бе налагало да го прави.

Докато седеше във влака и огладняваше все повече и повече, предъвкваше мрачните си мисли за истинския ужас от глада и за възможната неспособност на неговото общество да преживее глада, без да загуби солидарността между членовете си, която всъщност бе основната му сила. Лесно бе да делиш с другите, когато имаше достатъчно. Достатъчно дори само колкото да се преживее. Но когато нямаше достатъчно? Тогава се намесваше едно друго правило; правото на по-силния; грубата сила и насилието — нейния най-предан съюзник.

Недоволството на пътниците към градските жители нарастваше все повече, но не бе толкова явно, колкото поведението на самите местни — начинът, по който се криеха зад „техните си“ стени, заедно с „тяхната си“ собственост и напълно игнорираха влака, дори не поглеждаха към него. Шевик не бе единственият пасажер, потънал в мрачни мисли. Останалите пътници, които или седяха във вагоните, или слизаха да се поразтъпчат край тях, непрекъснато говореха, спореха и се съгласяваха и разговорите им се въртяха единствено около темата на собствените му мисли. Някой сериозно предложи да нападнат столовата и предложението му дори започна да се обсъжда, а нищо чудно и да бъдеше прието, ако след малко не бе прозвучала свирката на локомотива — тъй дълго чакания сигнал за тръгване.

Когато най-после пристигнаха на дългоочакваната гара и получиха храна — половин филийка [препечен хляб и купичка супа — мрачното им настроение отстъпи място на възторг. Супичката наистина бе доста редичка, но никой не обърна внимание на това. Всички се съгласиха единодушно, че първата глътка е била нещо наистина прекрасно и вълнуващо. Върнаха се във влака в отлично настроение като не преставаха да се смеят и шегуват.

В Икуатор Хил пътниците за Абиней се прехвърлиха в друг товарен влак, с който изминаха последните петстотин километра. Пристигнаха в града късно през една ветровита нощ в края на есента. Наближаваше полунощ, вятърът метеше пустите, прашни улици. Високо над мъждукащите улични лампи, трепкаха ярките звездици. Понесен от сухия полъх на есента и от крилете на въодушевлението си, Шевик подтичваше сред самотата на нощните улици. Бързо измина трите километра до северния квартал. Взе на един път трите стъпала пред вратата, втурна се по коридора и отвори вратата със замах. Стаята бе тъмна. Звезди пламтяха в нощните прозорци.

— Таквер! — извика той. Отговори му тишината. Още преди да включи осветлението, там сред тъмната, притихнала стая, той изведнъж разбра какво значи раздяла.

Всичко си бе на мястото. Нямаше ги само Таквер и Садик.

На масата имаше две писма. Едното бе от Таквер. Бе кратко: бе получила ново назначение по спешност в експерименталните лаборатории за ядивни водорасли в Североизток за неопределен период от време. Пишеше му: „Не можех да откажа. Говорих лично с хората от «Трудова Заетост», четох и доклада им за проекта, изпратен в отдел Екология на КПР. Вярно е, че аз наистина съм необходима там, защото съм много добър специалист по водораслите. Помолих ги само да те назначат и теб в Ролни, но те, разбира се, не биха го направили, ако и ти не им кажеш, че искаш и то само при положение, че това няма да навреди на работата в Института. В края на краищата, ако проекта много се проточи, ще им кажа да си намерят друг генетик и ще се върна! Садик е много добре и вече може да казва «вето» за «светло». Няма да е за дълго. Цяла, за цял живот, твоя сестра, Таквер. О, моля те, ако можеш ела“.

Другото съобщение бе надраскано върху малко парче хартия: „Шевик, ела кат. физ. Сабул.“

Шевик се залута из стаята. Порива, бурното въодушевление, което го бе пренесло през безлюдните улици, все още бушуваше в него. Сега то се бе сблъскало със стената. Той не можеше да продължи напред и все пак трябваше да направи нещо. Погледна в гардероба. Вътре нямаше нищо, освен зимното му палто и една риза, която Таквер бе избродирала; малкото нейни дрехи бяха изчезнали. Параванът бе прибран, зад него се виждаше празното креватче. Голямото легло бе прилежно оправено, застлано с оранжевото одеяло. Шевик отново се върна при масата и прочете писмото на Таквер. Очите му се наляха със сълзи на безпомощен гняв. Обзе го дива ярост.

Никой не можеше да бъде винен за това. И това бе най-лошото от всичко. Имаха нужда от Таквер, за да се преборят с глада — нейния глад, неговия глад, гладът на Садик. Обществото не бе срещу тях. То бе на тяхна страна; бе с тях; те бяха обществото.

Той вече бе дал на обществото книгата си, любовта си, а сега и детето си. Докога трябваше да дава човек?

— По дяволите! — изкрещя той. Правския език не става за псуване. Трудно е да псуваш, когато сексът не е нещо мръсно, а богохулството просто не съществува. — О, по дяволите! — повтори той. Смачка яростно бележката от Сабул и стовари свитите си юмруци върху масата. После още веднъж и още веднъж. Не усети болка. Нямаше нищо. Нищо не бе останало. Нямаше къде да отиде, нито какво да направи. Най-сетне се отпусна на леглото и се унесе в неспокоен сън, изпълнен с кошмарни съновидения.

Първото нещо, което се случи на сутринта бе почукване на вратата. Стана да отвори. Беше Бунуб. Той не се отмести от рамката, за да я пусне вътре. Тя бе съседката им от другия край на коридора. Работеше като механик в завода за въздухоплавателни двигатели. Таквер винаги я намираше за забавна, но Шевик постоянно се дразнеше от кея. И имаше защо. Тя искаше стаята им. Казваше, че си я била заплюла още когато се освободила първия път, но не могла да я получи, защото регистраторът от жилищното настаняване я бил мразил. В нейната стая нямаше ъглов прозорец и това за нея бе достатъчна причина да им завижда. Все пак стаята й беше двуместна, а тя живееше сама в нея, което бе много егоистично от нейна страна при постоянната жилищна оскъдица. Шевик, обаче, никога не би си губил времето да я одумва, ако тя самата непрестанно не му даваше поводи. Все идваше да се оправдава и да обяснява. Имала била партньор, „за цял живот“, също като вас двамата, милички. Само че къде беше тоя неин партньор? Все говореше за него в минало време. Междувременно двойната стая се използваше по предназначение от непрестанната върволица мъже, които всяка вечер я посещаваха и се изнизваха на сутринта. Всяка вечер нов мъж. Сякаш бе ненаситна на мъже, седемнайсет годишна девойка, възхищаваше й се често Таквер. А Бунуб идваше всеки ден при нея и й разказваше всичко за мъжете и все се оплакваше и оплакваше. Това, че не можеше да живее в ъгловата стая бе само едно от многото й злочестини. Бе хитра и лукава и навсякъде откриваше само нередности. Заводът, в който работеше бе отровна клоака от некадърност, шуробаджанащина и саботьорство. Събранията на синдиката й бяха налудничави сборища, където непрестанно я клеветяха и хулеха и при това напълно несправедливо. Целият обществен организъм бе напълно посветен на едничката си цел — да преследва Бунуб.

Всичко това, понякога разсмиваше Таквер.

— О, Бунуб, толкова си забавна! — усмихваше се тя срещу й. В такива случаи възрастната, посивяла жена изобщо не се обиждаше, само се ухилваше леко и продължаваше ужасните си словесни тиради. Шевик разбираше, че Таквер е права да се смее на Бунуб, но той самият не можеше да го прави.

— Това е ужасно — промъкна се тя край него и се запъти право към масата, за да прочете писмото на Таквер. Тъкмо го вдигна и Шевик го изтръгна от ръката й с бързина, която я свари неподготвена. — Направо отвратително. Дори не й пратиха десетдневно предизвестие. Ей тъй. Тръгвай! На момента! А, казват, че сме свободни хора. Ха, майтап! Да разбият такова щастливо партньорство и то по такъв начин! Направили са го само затова, да знаеш! Те са против партньорствата. Непрекъснато нарочно разделят партньорите и ги пращат на различни назначения. Точно тъй стана и с мене и Лабекс, точно същото. Вече никога няма да се съберем пак. Не и докато цялата „Трудова заетост“ е против нас. О, само виж креватчето! Бедничкото то! Тя не престана да плаче през всичките тия четири декади. Очите й изтекоха. По цяла нощ ме държеше будна. Заради намалените дажби, разбира се. Таквер нямаше достатъчно мляко. Да изпратят майка, която кърми на стотици километри просто ей така! Представи си само! Не мисля, че ще ти разрешат да отидеш при нея. Къде са я пратили?

— Североизток. Трябва да ходя на закуска, Бунуб. Гладен съм.

— Видя ли колко са хитри? Направиха го докато те нямаше.

— Какво са направили?

— Ами изпратиха я на майната си! Развалиха ви партньорството. — Тя тъкмо четеше бележката от Сабул, която внимателно бе изгладила. — Знаят те кога да прецакат човек! Сега ще напуснеш стаята, нали? Няма да те оставят да задържиш двойна стая. Таквер говореше за скорошно връщане, разбира се, но то бе просто колкото да се самозалъже. И това ми било свободни хора! Ха! Майтап! Размотават те насам-натам…

— О, по дяволите, Бунуб. Ако Таквер не е искала назначението, е можела да им откаже. Нали знаеш, че в момента сме изправени пред заплахата от глад.

— Абе, чудя се, дали сама не е искала да си тръгне. Често става така, след като се роди бебето. Знаех си аз, че отдавна трябваше да го дадете в яслата. Толкова много ревеше. Като се появи бебето и партньорите се отчуждават. Нямат време. Съвсем естествено е, както казваш, тя сама да е търсила възможност за промяна и да се е уловила за първата, която й попадне.

— Не съм казал нищо подобно! Отивам на закуска.

Излезе навън. Думите на жената бяха засегнали най-болните места в душата му. Сякаш тя бе изказала собствените му страхове и опасения. Тя остана в стаята вероятно, за да огледа как най-добре да се настани в нея.

Бе се успал и стигна в столовата точно преди да затворят. Зверски изгладнял от пътуването той си взе двойна дажба и от кашата и от хляба. Момчето зад шублера го изгледа намръщено. Никой в днешната обстановка не си вземаше двойна дажба. Шевик му върна намръщения поглед, но не каза нищо. За последните осемдесет часа бе изял само две мижави купички супа и кило хляб, така че имаше пълното право да си навакса пропуснатото, но проклет да бе, ако тръгнеше да се обяснява. Необходимостта да оцелее бе единственото оправдание, нуждата му даваше право. Той бе Одонианец. Нека гадните собственици се измъчват от чувството за вина.

Бе седнал сам на маса, но Дезар веднага се присъедини към него, смутено усмихнат, не смееше да погледне Шевик в очите.

— Нямаше те напоследък — заговори.

— В една плантация, по спешност. Шест декади. Тук как вървят нещата?

— Зле.

— Ще станат и по-зле — каза Шевик, но самият той не бе вътрешно убеден в това, защото в момента ядеше и кашата бе наистина много вкусна.

— Виждал ли си Сабул?

— Не. Прибрах се късно снощи. — Хвърли поглед към Дезар и рече с престорена небрежност: — Таквер е получила извънредно назначение. Заминала е преди четири дни.

Дезар кимна с безразличие.

— Да, чух. Чу ли, за реорганизацията в Института?

— Не. Какво става?

Математикът простря дългите си ръце върху масата и заби поглед в тях. Той винаги си беше вързан в езика, говореше в телеграфен стил. Почти заекваше, но Шевик така и не можеше да реши дали това заекване бе продукт на повреда в гласовия апарат или на повреда в душевния морал. Макар, че винаги бе харесвал Дезар, без самият да знае защо, имаше и моменти, в които започваше силно да го ненавижда, също без да разбира защо. Това бе един от тези моменти. Имаше нещо прикрито в изражението на Дезар, в присвитите му устни, в сведените очи — също като очите на Бунуб.

— Чистка. Съкращават излишните преподаватели. Изхвърлиха Шипег. — Шипег бе прословут с некадърността си математик, който успяваше да се задържи като непрекъснато ухажваше и коткаше студентите и така си уреждаше по един курс лекции, който уж те сами искаха, всеки семестър. — Пратиха го в някакъв регионален институт.

— Ще причини по-малко вреди, ако го пратят да копае плантациите с холум-дървета — каза Шевик. Сега (вече сит) му се стори, че в крайна сметка от сушата може и да има някаква полза за обществото. Отново се виждаха ясно наболелите проблеми. Слабите места трябваше да бъдат подсилени, болните органи — заменени със здрави, излишъкът — да бъде изстъргал от тялото.

— Казах една-две думи за теб на общото събрание на Института — промърмори Дезар и вдигна поглед, но не успя да срещна очите на Шевик. Макар и да не разбра какво точно означават думите му, още докато ги произнасяше, Шевик разбра, че Дезар го лъже. Бе убеден в това. Дезар не бе казал една-две думи за него, той ги бе наговорил против него.

Едва сега му стана ясна причината за всички онези моменти, в които инстинктивно бе ненавиждал Дезар. Дезар таеше злоба в душата си. Това, че Дезар също го харесва и се опитва да се сприятели с него също получи своето обяснение, макар то да бе също толкова противно. Изкривените пътища на собственическото мислене, лабиринтите от любов и омраза не значеха нищо за него. Арогантен и груб той крачеше право през стените им. Без да продума повече на математика, той завърши закуската си и излезе навън в ясната есенна утрин. Пресече площада и се упъти към Института.

Влезе в помещенията, които всички наричаха „кабинета на Сабул“; стаята, в която се бяха видели за първи път и в която Сабул му бе дал граматиката и речникът на Йотийски език. Сабул вдиган притеснено поглед, после отново заби очи в книжата на бюрото си — трудолюбивият, разсеян учен — чак тогава позволи на претрупания си мозък да отбележи факта, че Шевик е в стаята. Изглеждаше остарял и съсухрен. Бе видимо по-прегърбен от преди, но и в изражението му имаше нещо изкуствено и показно.

— Лоши времена, а? — промърмори той. — Лоши времена!

— Ще станат и по-лоши — усмихнато отвърна Шевик. — Как вървят нещата тук?

— Лошо, лошо — поклати Сабул посивялата си глава. — Тежки времена настанаха за науката, за интелектуалците.

— Нима за тях някога има добри?

Сабул нададе неестествен кикот.

— Получили се нещо за нас с летните доставки от Урас? — запита Шевик и си разчисти място за сядане на една пейка. Седна и кръстоса крака. Бялата му кожа бе хванала приятен тен, който се бе превърнал в бронзов загар, докато работеше на открито в полетата на Саутрайзинг. В сравнение със Сабул изглеждаше в цветущо здраве, млад и свеж. И двамата напълно съзнаваха контраста.

— Нищо интересно.

— Някакви отзиви за „Принципите…“?

— Не — кисело отвърна Сабул, което много подхождаше на нацупения му вид.

— Никакви писма?

— Никакви.

— Странно.

— Какво странно има? Ти какво очакваше? Лекторско място в Университета Ю Ун? Наградата Сео Оен?

— Очаквах някакви отзиви и коментари.

— Едва ли са имали достатъчно време за рецензии.

— Напротив, имаха достатъчно време.

Замълчаха за момент.

— Разбери най-сетне, Шевик, че вътрешното ти убеждение в собствената ти непогрешимост не е достатъчно. Знам, че хвърли много сили над книгата. И аз доста се потрудих, докато я издам, докато разясня на всички, че тя не е просто една безотговорна нападка над Теорията за Последователността, а има и положителни аспекти. Но, след като останалите физици не виждат нищо ценно в работата ти, тогава ти трябва да се опиташ да преразгледаш собствените си ценности и да откриеш къде се получава разминаването. Щом тя не означава нищо за другите, каква е ползата от нея тогава? Каква е нейната функция?

— Аз съм физик, а не — функционален аналитик — меко отвърна Шевик.

— Всеки Одонианец трябва да бъде функционален аналитик. Ти си на трийсет, нали? На твоята възраст, човек трябва вече да знае не само функциите на тялото си като сбор от клетки, но и собствената си функция в организма на обществото, т.е. каква е неговата най-полезна функция в този организъм. На теб вероятно не ти се е налагало да мислиш често по този въпрос, както на повечето хора…

— Не, не ми се е налагало. Още, когато бях на десет-дванайсет години знаех с какво трябва да се занимавам.

— Това, което едно момче си мисли, че ще му е приятно да се занимава, не винаги е това, което неговото общество изисква от него.

— Аз съм трийсет годишен, както и сам забелязахте. Не съм ли прекалено стар за момче.

— Ти си достигнал до тази възраст в необичайно защитена, предпазена среда. Първо в Нортсетингския Регионален Институт…

— После проекта със залесяването, после няколко селскостопански проекта, после практическите обучения, блоковите комитети, и всичките доброволни отряди, в които съм участвал, откакто настана сушата. Изобщо, обичайната камара необходими занимания. Всъщност, на мен ми харесва да върша и тази работа, но това, с което се занимавам, е физиката. Какво се опитвате да ми кажете?

Сабул не отговори, само го изгледа изпод тежките си, рунтави вежди.

— Най-добре е да говорите направо — добави Шевик — без да се опитвате повече да се позовавате на обществената ми съвест.

— Смяташ ли работата, която си свършил тук за функционална? За полезна?

— Да. „Колкото по-организирани са частите, толкова по-централизиран е целият организъм, като под «централизираност» се разбира способността за оптимално функциониране“. Томар, „Дефиниции“. Тъй като темпоралната физика прави опит да организира познанията на човешкия разум в стройна система, то тогава, по дефиниция, тя е оптимално функционална дейност.

— Да, но не може да нахрани гладните.

— Току-що прекарах шест декади, помагайки да се направи това. Когато ме повикат отново, пак ще отида. Междувременно, обаче, ще си върша моята си работа. Щом трябва да се работи в сферата на физиката, смятам, че е мое право и задължение да се занимавам точно с това.

— Ще трябва да разбереш най-сетне, че точно в момента никой не се нуждае от физика. Поне не и от тази, с която се занимаваш ти. Сега трябва да работим с практична насоченост.

Сабул се размърда неспокойно в стола си. Изглеждаше унил и някак гузен.

— Трябваше да освободим пет човека за ново назначение. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ти си един от тях. Е, това е.

— Така си и мислех — каза Шевик, макар че до този момент все още не бе разбран, че Сабул го е изхвърлил от Института. Когато го чу от устата му, обаче, разбра, че го е знаел през цялото време и това. А и не би доставил на Сабул удоволствието да го види изненадан и сломен.

— Прекалено много обстоятелства се струпаха срещу тебе. Първо, естеството на научната област, в която работиш от няколко години и, не твърде задоволителните резултати от разработките ти. Имам предвид непрактичната, оплетена теория, която описа в труда си. Като прибавим към това и едно особено мнение, не непременно оправдано разбира се, но което все пак съществува сред много от студентите и преподавателите в Института, че и преподаването ти, както и самото ти държане не предизвикват особен възторг, дори напротив, в тях има нещо егоистично, антиалтруистично, ако щеш. Тези неща бяха обсъдени на общото събрание. Аз те защитих, разбира се. Но кой съм аз, в края на краищата? Просто само един синдик сред многото.

— Откога алтруизмът се смята за Одонианска добродетел? — попита Шевик. — Всъщност, няма значение. Разбирам. — Изправи се. Не го свърташе вече на едно място, но иначе напълно се владееше и говореше съвсем спокойно и естествено. — Предполагам, че не сте ме препоръчали за преподавателско място някъде другаде.

— Едва ли би имало полза от това — рече Сабул почти патетично в старанието си да си измие ръцете. — Сега никъде не искат нови учители. Преподавателите и студентите, рамо до рамо, се борят с надвисналата угроза от глада, работейки из всички краища на планетата. Разбира се, тази криза няма да е вечна. Само след година ние ще сме забравили за нея и, ако се обръщаме назад към трудностите, то ще е само, за да си припомним с гордост за саможертвите и къртовския труд, който сме положили заедно. Но сега моментът е такъв, че…

Шевик стоеше прав, спокоен, загледан през малкия прозорец в чистото небе навън. Изпитваше огромното желание да каже най-после на Сабул да върви по дяволите, но един различен, по-дълбок импулс намери други думи.

— Всъщност, — рече той — може и да сте прав. — Кимна на Сабул и излезе.

Хвана омнибус до центъра на града. Все още бързаше, тласкан от същия онзи вътрешен импулс. Преследваше някаква своя, вътрешна, неясна цел и искаше най-после да стигне до нея и да се успокои, да си почине. Отиде в централната кантора на „Трудова заетост“ да иска ново назначение в комуната, където бяха пратили Таквер.

„Трудова заетост“ с всичките си компютри и огромна мрежа от координатори, заемаше една доста голяма, направо импозантна според Анареските стандарти постройка с изчистени, прави линии. Отвътре централата бе с висок таван, приличаше на огромен хангар, кипеше многолюдно оживление и трескава дейност. Стените бяха покрити със списъци с назначения и табелки, указващи посоките към различните бюра или отдели, към които се отиваше по тази или онази работа. Шевик се нареди на една от опашките и се заслуша в разговора на хората пред него. Едно момче на шестнайсет и старец, минал шестдесетте. Момчето искаше да се запише като доброволец в някой от новооткритите работни комуни за борба с глада. Бе изпълнено с благородни намерения, преливаше от братска обич, авантюристичен дух и непоколебима вяра и надежда. Бе очаровано от възможността да стане най-после самостоятелен човек и да остави детството зад гърба си. Бъбреше непрестанно като дете, а и гласът му не бе напълно мутирал. Свобода, свобода! бе едва ли не всяка трета дума от въодушевените му словоизлияния. Старият успяваше да вмъкне по някоя дрезгава дума в несекващия речев поток, в гласа му имаше лека ирония, но не и заплаха, имаше добродушна насмешка, но не и предупреждение. Свободата бе възможността да отидеш някъде и да правиш нещо. Свободата бе това, което старият най-много ценеше и харесваше у младия, дори и когато му се присмиваше за детинското самоизтъкване. Шевик ги слушаше с удоволствие. Те бяха нарушили гротескната монотонност на цялата сутрин.

Още докато обясни къде иска да отиде и изражението на чиновникът стана угрижено. Тя стана и донесе един атлас, който разгърна на бюрото помежду им.

— Вижте сега — каза му. Беше грозновата малка женица с едри зъби, дланите й върху цветната карта на атласа бяха меки и изнежени. — Ето това е Ролни, виждате ли? Ей тоя полуостров, дето се врязва в Северно Теменско море. Това е просто една огромна пясъчна коса. На нея няма абсолютно нищо, освен морските лаборатории ей чак тук, на върха, виждате ли? Цялото крайбрежие е в блата и мочурища чак до района на Хармъни — това са близо хиляда километра. А пък на Запад от него е Крайбрежната Пустош. Най-близкото до Ролни място, до което можете да се доберете, е някое градче в планините, но там не искат помощни новоназначения. Добре се оправят и сами. Разбира се, можете да опитате да отидете там просто така — добави тя с леко променен тон.

— Прекалено е далеч от Ролни — каза той, като намери на картата малкото, съвсем изолирано градче Раунд Вали, където бе израсла Таквер, което се намираше високо в планините на Североизток. — Нямат ли нужда от помощник в морските лаборатории? От статистик, може би? Или от някой, който да храни рибата?

— Ще проверя.

Човеко-компютърната мрежа от досието в „Трудова заетост“ бе много добре организирана, с ефикасност достойна за възхищение. На жената й отне по-малко то пет минути да изрови търсената информация от огромния, несекващ поток от входящи и изходящи данни, касаещи всяка извършвана работа, всяко желано назначение, всеки необходим специалист, и най-важните приоритети във всеки отрасъл от икономиката на обществото, разпростряло се върху цяла планета.

— Току-що са изпратили екип по спешност — това е партньорът ви, нали? Намерили са всички, от които са се нуждаели: четирима техници и един специалист по рибните развъдници. Целият екип е запълнен.

Шевик се облакъти на бюрото и увеси глава — жест на отчаяние и пълно объркване, маскиран като размисъл.

— Е — каза най-сетне той — да си призная, просто не знам какво да правя.

— Виж, братко, за какъв срок е назначението на партньора?

— Безсрочно.

— Но това е временно назначение по спешност, за борбата с глада, нали така? Няма да трае вечно. Просто не може! Нали така? Тази зима трябва да завали най-сетне.

Вгледа се в изпълнените й със съчувствие, угрижени очи. Не можеше да остави този опит да му бъде вдъхната вяра невъзнаграден, затова й се усмихна.

— Пак ще се съберете. А, дотогава…

— Дааа. Дотогава какво?

Тя изчакваше решението му.

Той трябваше сам да реши. Имаше хиляди възможности. Можеше да остане в Абиней и да организира курс лекции по физика, ако намери достатъчно желаещи студенти. Можеше да отиде в Ролни и да живее при Таквер и без да е включен в екипа на лабораториите. Можеше да живее където си иска и да не върши нищо, просто да се събужда два пъти дневно и да ходи в най-близката столова, за да го нахранят. Можеше да постъпи както си иска.

Идентичността на думите „работя“ и „играя“ в Правския език имаше, разбира се, важно морално значение. Одо бе разбрала опасността от сухо морализаторстване, която се крие в думата „работя“ и затова я бе избягвала в системата на аналогиите си. Там нямаше неща като: клетките трябва да работят заедно, оптимална работа на организма, работата свършена от всеки елемент и т.н. Основните термини в „Аналогията“ бяха „коопериране“ и „функциониране“, но и под двата всъщност се имаше предвид „работа“. Та какво по-голямо доказателство може да има за ефикасността на един експеримент от самата „работа“, която извършват тези, върху които се прилага той? Независимо дали става въпрос за двайсет епруветки в една лаборатория, или за двайсет милиона души на Луната. Одо бе прозряла моралния капан, който се крие зад това. „Един светец никога не е прекалено зает“, бе казала тя, вероятно с тъжна ирония.

Но изборът, който правеше всеки социален индивид никога не зависеше само от него.

— Е — каза Шевик — току-що се връщам от назначение по спешност за борба с глада. Има ли някаква подобна работа в момента?

Чиновничката го погледна с лек укор като по-голяма сестра, но в очите й все пак се четеше разбиране и прошка.

— Има около седемстотин спешни заявки само в тази стая. Какво предпочитате?

— Има ли нещо свързано с математика?

— Предимно селскостопанска работа квалифицирана помощ. Имате ли някакъв инженерен опит?

— Неголям.

— Тук има едно място за работен координатор. За него със сигурност се изисква смятане. Какво ще кажете?

— Съгласен.

— Обаче е долу на Югозапад, в Праха.

— И преди съм бил в Праха. Освен това, както и сама казахте, все някой ден ще завали…

Тя се усмихна, кимна и напечата върху личния му картон:

„ОТ Абиней, СЗ, Цент. Науч. Инс. В Елбоу, ЮЗ, раб. коор. фосфатен завод — I:НОВНАЗН ПО СПЕШ: 5-1-3-165-безсрочно.“