Освободеният

Глава първаАнарес — Урас

Имаше стена. Тя не изглеждаше особено важна. Беше построена от необработени камъни и грубо измазана. Възрастен човек можеше да погледне над нея; дори дете можеше да я прескочи. На местата, където стената пресичаше пътя, нямаше порти; тя просто се превръщаше във въображаема линия, в мислена граница. Но тази граница беше реална и наистина важна. За седем поколения тази граница беше най-важното нещо на света.

Като всички стени и тази имаше две лица, в зависимост от това къде се намираш: отвътре или отвън.

Погледната от едната й страна, стената опасваше двеста и четиридесет декара пусто поле, наречено Пристанище на Анарес. На това поле имаше няколко огромни портални крана, площадка за кацане на ракети, три склада, гараж за камиони и общежитие. Сградата на общежитието изглеждаше солидна и мрачна: около нея нямаше парк и не играеха деца. Тук никой не живееше и дори не отсядаше задълго. Всъщност цялото поле беше под карантина. Стената изолираше не само площадката за кацане, но и корабите, които пристигаха от космоса; хората, които излизаха от тях: снеговете, от които те идваха и цялата останала вселена. Тя ограждаше вселената, а Анарес оставаше от другата страна, свободен.

Погледната от другата й страна, стената обкръжаваше Анарес: цялата планета оставаше отвътре — един голям затворнически лагер под карантина, отрязан от другите светове и хора.

По пътя към площадката за кацане приближаваше група хора. Друга група спря на мястото, където пътя пресичаше стената.

От съседния град Абиней често идваха хора, с надежда да зърнат космически кораб или просто за да видят стената. Все пак това беше единствената гранична стена в техния свят. Никъде другаде не можеше да се види табела „Минаването забранено“. Това привличаше най-вече младежите. Те се качваха върху стената и сядаха. Често цяла група наблюдаваше складовете, където от верижни камиони се разтоварваха щайги. Понякога, с повече късмет, можеше да се види дори товарен кораб, въпреки че те идваха осем пъти годишно и само синдиците1, които работеха на Пристанището знаеха предварително деня на пристигането им. В първия момент гледката на товарния кораб развълнува наблюдателите, имали късмет да го видят. Но времето течеше; те си седяха на стената; той си стоеше на мястото далеч сред полето — обемиста черна кула сред гора от самоходни кранове. После откъм складовете дойде една жена и каза: „За днес приключваме, братя“. Надписът „Отбрана“ върху лентата на ръкава й беше не по-малка рядкост от гледката на космическия кораб. Предизвикваше някаква тръпка. Тонът й беше мек, но категоричен. Тя беше отговорник на групата и ако я предизвикаха, нейните синдици щяха да я подкрепят. Пък и нямаше какво толкова да се види. Чужденците от другия спят седяха в кораба си, скрити от погледите им. Нищо интересно.

Гледката беше отегчителна и за хората от Отбраната. Понякога отговорничката си мечтаеше някой да прескочи стената или чужденец, член на екипажа да премине отвъд, или пък някое дете от Абиней да се промъкне през стената, за да погледне товарните кораби отблизо. Но това никога не се случваше. Никога нищо не се случваше. И когато наистина се случи нещо, тя не беше подготвена за него.

— Заради моят кораб ли се е събрала тази тълпа? — попита капитанът на „Майндфул“.

Отговорничката се обърна и видя, че наистина около портата са се събрали над сто души. Те просто си стояха, също както са стояли пред продоволствените станции по време на Глада. Това я изплаши.

— Не. Те… протестират — бавно отговори тя на ограничения си йотийски. — Протестират срещу… как се казваше? Пътника?

— Искате да кажете, че са дошли заради онова копеле, което трябва да вземем с нас? Него ли искат да спрат или нас?

Думата „копеле“ не можеше да се преведе на езика на жената. За нея тя бе само някакъв чуждестранен термин за нейния народ, но въпреки това тя не харесваше нито звученето й, нито тона на капитана, нито самия него.

— Можете ли да се погрижите за себе си? — рязко попита тя.

— По дяволите, разбира се, че можем. Вие само натоварете бързо останалата стока и докарайте на борда това копеле, пътника. Не може да ни попречи някаква си тълпа от одонианци — рече той, потупвайки металния предмет, който висеше на колана му и приличаше на деформиран пенис. После погледна със снизхождение невъоръжената жена.

Тя погледна предмета с форма на фалос — знаеше, че това е оръжие — и студено каза:

— Корабът ще бъде натоварен за четиринадесет часа. Погрижете се за безопасността на екипажа. Излитане след четиринадесет часа и двадесет минути. Ако се нуждаете от помощ, съобщете на Наземния контрол.

Тя бързо се отдалечи, за да не даде възможност на капитана да отвърне. Гневът я накара да се държи по-твърдо с хората си и с тълпата.

— Освободете пътя! — заповяда тя, приближавайки към стената. — Оттук ще минат камионите и някой може да пострада. Отдръпнете се!

Мъжете и жените от тълпата започнаха да спорят — както с нея, така и помежду си. Те продължаваха да пресичат пътя, а някои дори преминаха от другата страна на стената, но в крайна сметка се отдръпнаха от пътя. Отговорничката нямаше опит в разпръскването на тълпи, но и тези хора не можеха да се държат като тълпа. Те бяха членове на общност, а не единици в колектива; не притежаваха стаден инстинкт и всеки от тях бе обладан от различни чувства. Те не очакваха категорични заповеди и затова не знаеха как могат да им се противопоставят. Животът на пътника бе спасен от тяхната неопитност.

Някои от тях бяха дошли, за да убият един предател. Други искаха да предотвратят заминаването му, или да крещят обиди по негов адрес, или просто да го видят и точно те объркаха откровените убийци. Огнестрелно оръжие липсваше, но неколцина имаха ножове. Да нападнат някого за тях означаваше да упражнят физическо насилие над него; те искаха хванат предателя със собствените си ръце. Очакваха го да пристигне с охраняван автомобил, но докато се опитваха да претърсят един товарен камион, спорейки с побеснелия шофьор, той се зададе по пътя. Вървеше пеш и бе сам. Когато го разпознаха, той вече се отдалечаваше към площадката за кацане, следван от пет синдика от Отбраната. Тези, които искаха да го убият, разбраха, че е твърде късно да го преследват, но не и да хвърлят камъни по него. Камъните леко засегнаха ръката на пътника, вече достигнал кораба, но един тежък кремък уцели човек от Отбраната в слепоочието и го уби на място.

Люковете на кораба се затвориха. Хората от Отбраната се върнаха обратно, носейки тялото на мъртвия си другар. Те дори не се опитаха да спрат водачите на тълпата, които вече тичаха към кораба и минаха покрай отговорничката, която гневно ги ругаеше, побледняла от страх и ярост. Челните редици на тълпата стигнаха до кораба, разпръснаха се и спряха нерешително. Безмълвният кораб, резките движения на огромните куки на крановете, изгорената земя наоколо, липсата на познати за човешкия разум обекти — всичко това объркваше тълпата. От някакво съоръжение, свързано с кораба, избликнаха струи от пара или газ. Това изплаши няколко души и те смутено погледнаха нагоре, където се извисяваха внушителните черни фунии на ракетните двигатели. Някъде далеч се чу предупредителна сирена. Двама души тръгнаха към портата и никой не ги спря. След десет минути на площадката нямаше никой. Тълпата се пръсна по обратния път към Абиней. Сякаш нищо не беше се случило.

Във вътрешността на „Майндфул“ кипеше трескава дейност. Наземният контрол бе съкратил времето за излитане и всички задължителни проверки трябваше да се извършат за два пъти по-малко време. Капитанът бе заповядал да завържат и заключат пътника в каюткомпанията, заедно с корабния лекар. Там имаше екран и те можеха да наблюдават излитането.

Пътникът виждаше площадката, стената около нея и далечните склонове на Не Терас, покрити с шубраци.

Цялата тази гледка внезапно се свлече от екрана. Главата на пътника се притисна в меката възглавничка. Сякаш беше на преглед при зъболекаря — главата му бе отметната назад, а челюстите разтворени. Страхът сковаваше вътрешностите му, не можеше да си поеме въздух и му се виеше свят. Цялото му тяло изнемогваше под напора на гигантските сили, които го владееха.

„Не сега, почакай, не!“

Спасиха го очите му. Те настояваха да виждат и предават всичко и това го избави от ужаса на лудостта. Гледката беше удивителна. Виждаше се огромна, белезникава и камениста равнина. Това беше пустинята, която се виждаше от планините над Гранд Вали. Но как се бяха върнали до Гранд Вали? Той се опита да си внуши, че се намира в самолет. Не, беше в космически кораб. Зад ръба на равнината проблесна вода. В тези пустини нямаше вода. Тогава какво виждаше той? Каменистата равнина се превърна в падина; в огромна купа, пълна със светлина. После, пред удивения му поглед, тя стана по-плитка и загуби блясъка си. Изведнъж черна линия — дъга от перфектна окръжност — проряза равнината. Зад тази дъга беше тъмнината. Това коренно промени картината, обърна я в негатив. Каменистия пейзаж вече не беше вдлъбнат, а изпъкнал и отразяваше, дори отблъскваше светлината. Равнината вече не беше купа, а сфера; бяла топка, която се смаляваше и падаше в мрака. Това беше неговия свят.

— Не разбирам — каза той на глас.

Някой му отговори. Известно време той не проумя, че до него стои човек и му отговаря, а и вече не знаеше какво е отговор. Той беше напълно изолиран и това бе единственото, което осъзнаваше ясно. Светът под краката му бе пропаднал. Беше сам.

Той знаеше, че един ден това ще се случи и това го плашеше дори повече от смъртта. Да умреш значи да изгубиш собственото „аз“ и отново да се съединиш с всичко останало. Той запази себе си, но изгуби всичко останало.

Най-после той намери сили да погледне човека до себе си. Беше чужденец, разбира се. От сега нататък всички щяха да бъдат чужденци. Езикът му също беше чужд — йотийски, но той разбираше значението на думите. Значението, но не и смисъла на това, което му казваха, мъжът говореше нищо за коланите, които го обвързваха към седалката. Той несръчно опита да се освободи от тях, но седалката се залюля и той, все още замаян, едва не падна от нея. Мъжът продължаваше да пита дали някой не се с наранил. За кого говореше той? „Сигурен ли е той, че не е наранен?“ Учтивата форма за обръщение на йотийски беше в трето лице. Мъжът имаше пред вид самият него. Той не разбираше защо трябва да е наранен, но мъжът продължаваше да говори за хвърляне на някакви скали или камъни. Но как можеше да го удари скалата? Той погледна към екрана, за да види скалата, белия камък, който падаше в мрака, но екрана беше празен.

— Аз съм добре — каза той накрая.

Това не успокои мъжа до него.

— Моля Ви, елате с мен. Аз съм доктор.

— Аз съм добре.

— Моля Ви, елате с мен, доктор Шевик!

— Вие сте доктор — каза Шевик след малко. — Аз не съм. Казвам се Шевик.

Докторът, нисък, плешив и любезен, правеше нервни гримаси.

— Трябва да отидете в каютата си, сър, заради опасността от зараза. Не трябва да контактувате с никого, освен с мен. Две седмици ме дезинфекцираха, макар че нямаше никакъв смисъл. Проклет да е капитана! Моля Ви, елате с мен, сър. Държат ме отговорен за…

Шевик проумя, че малкия човек наистина е разтревожен. Не чувстваше угризения или симпатия към него, но дори и тук, безкрайно самотен, за него важеше единствения закон. Законът, който той винаги спазваше.

— Добре — каза той и се изправи.

Все още му се виеше свят и го болеше дясното рамо. Той знаеше, че корабът се движи, но не усещаше нищо. Зад стените беше единствено абсолютната, ужасяваща тишина. Докторът го поведе по безмълвните, метални коридори към една стая.

Стаята беше много малка, с голи стени. Видът й беше отблъскващ и напомняше на Шевик за едно място, което той не искаше да си спомня. Спря се на прага, но докторът молеше и настояваше и той влезе.

Той приседна на леглото, което приличаше на рафт, издаден от стената. Все още се чувстваше замаян и отпуснат. Погледна доктора с безразличие. Би трябвало да е любопитен — той беше първия урасец, когото вижда — но беше твърде уморен. Можеше да се отпусне назад и веднага да заспи.

Той беше прекарал предната нощ в преглеждане на записките си. Преди три дни се срещна с Таквер и децата в „Мир и Благоденствие“ и оттогава непрекъснато бе зает: тичаше до Радиокулата, за да уточнява последните подробности с хората на Урас; кроеше планове и обсъждаше различните възможности с Бедап и останалите. През всичките тези забързани дни и нощи след заминаването на Таквер, имаше чувството, че не той движи събитията, а те движат него. Беше в ръцете на други хора, не можеше да прави нищо по своя воля, а и нямаше нужда. Всичко това започна по негово желание; то създаде този момент и тези стени около него. Кога беше това? Минаха години. Преди пет години, в тишината на нощта, сред планините край Чакар, той бе казал на Таквер: „Ще отида в Абиней и ще разруша стената.“ Много преди това, по време на Голямата суша, в годините на глада и отчаянието; той бе решил: оттук нататък ще следва само собствената си свободна воля. Това обещание го доведе тук: до тази минута в безвремието, на това място в нищото, в тази малка стая, в този затвор.

Докторът прегледа драскотината на рамото му. На площадката за кацане Шевик бе твърде нервен и забързан и не разбра какво става около него, нито усети камъка, който го удари по рамото. Докторът се обърна към него със спринцовка в ръка.

— Не искам това — каза Шевик. Неговият говорим йотийски беше бавен, с лошо произношение (знаеше от разговорите по радиото), но граматически правилен. Беше му по-трудно да разбира, отколкото да говори.

— Това е ваксина против дребна шарка — отговори докторът с професионално безразличие.

— Не — каза Шевик.

Докторът замислено хапеше долната си устна.

— Знаете ли какво е дребна шарка, сър?

— Не.

— Заразна болест. Много опасна за възрастните. На Анарес я нямате, защото при заселването на планетата са били взети профилактични мерки, но на Урас често се среща. Може да Ви убие, както и още десетина разпространени вирусни инфекции, защото нямате имунитет срещу тях. Левичар ли сте, сър?

Шевик отрицателно поклати глава. Докторът мушна иглата под кожата на дясната му ръка със сръчността на фокусник. Шевик мълчаливо изтърпя инжекциите. Нямаше право да се съмнява или да протестира. Беше се предал в ръцете на тези хора, вече нямаше изконното право да решава. То изчезна, пропадна надолу, заедно с неговия Обетован свят, неговата гола скала.

Докторът отново заговори, но той вече не го слушаше.

Той прекарваше дните си, изпаднал в апатия, обгърнат от безжизнена пустота, в която нямаше минало или бъдеще. Стените го държаха здраво в прегръдките си, а от другата им страна беше вечната тишина. Ръцете и бедрата го боляха от инжекциите; трескавото му съзнание се люшкаше между делириума и глухата забрава на лимба, преддверието на ада. Времето беше спряло, то не съществуваше. Той беше времето и реката; стрелата и камъка. Но той не помръдваше, като хвърлен камък, спрял по средата на пътя си. Денят и нощта не съществуваха. Понякога докторът включваше или изключваше осветлението. Над леглото му имаше часовник. Стрелката безсмислено се местеше между двадесетте цифри върху циферблата.

Той се събуди след дълбок, непробуден сън и замаяния му поглед падна върху часовника. Стрелката показваше малко след 15, което значеше, че според 24-часовия ден на Анарес, сега е следобед. Но как можеше да бъде следобед в пространството между два свята? Това сигурно беше корабно време. Тези мисли го окуражиха и ободриха. Той седна на леглото. Вече не му се виеше свят. Изправи се на крака, за да провери дали запазва равновесие. Беше задоволително, въпреки усещането, че стъпалата му не прилепнат добре за пода. Сигурно беше заради по-слабото гравитационно поле на кораба. Това усещане не му хареса: нуждаеше се от стабилност, от твърди факти и за да ги намери, той методично започна да изследва малката стая.

Голите стени се оказаха пълни с изненади, които се разкриваха при докосване на стената: мивка, тоалетна чиния, огледало, бюро, стол, гардероб, рафтове. Имаше и няколко напълно непознати електрически уреда, свързани с мивката. Водата продължаваше да тече, докато сам не затвориш крана и Шевик помисли, че те или вярват в добронамереността на хората, или имат неограничени запаси от топла вода на кораба. Той предположи второто и старателно се изми. Поради липсата на кърпа той се изсуши с един от странните електрически уреди, от който духаше приятно топъл въздух. Собствените му дрехи липсваха и той отново облече тези, които носеше, когато се събуди: широки, отпуснати панталони и безформено горнище, и двете в светложълт цвят, изпъстрени с дребни сини точки. Той се погледна в огледалото, но видът му не го задоволи. Така ли се обличаха на Урас? Той напразно потърси гребен, после завърза косата си на опашка и вече натъкмен се приготви да излезе от стаята.

Не успя. Вратата беше заключена.

Отначало Шевик не повярва, но после го обзе непреодолима, сляпа ярост, каквато не бе изпитвал през живота си. Той започна ядно да натиска неподвижната брава и заудря с юмруци гладкия метал на вратата. После удари бутона за повикване, който докторът му беше показал. Никакъв отговор. Върху таблото на интеркома имаше и други разноцветни бутончета и той стовари дланта си върху всичките наведнъж. Стенният високоговорител забоботи:

— Кой по дяволите… идвам веднага… разберете какво става в двайсет и втора…

— Отключете вратата! — изкрещя Шевик.

Вратата се плъзна и докторът погледна вътре. При вида на нервното, жълтеникаво лице гневът на Шевик стихна и премина в мрачна решителност.

— Вратата беше заключена — каза той.

— Съжалявам, доктор Шевик, просто предпазна мярка… нали знаете, заразата… трябва да предпазим другите.

— Заключен отвътре или отвън е все едно — каза Шевик и безизразно погледна доктора.

— Безопасността налага…

— Безопасност? Трябва ли да стоя заключен в някаква кутийка?

— Да отидем в офицерския салон — бързо предложи докторът с успокоителен тон. — Може би сте гладен, сър? Ако желаете, можете първо да се облечете и после ще отидем в салона.

Шевик погледна облеклото на доктора. Той носеше стегнати сини панталони, вкарани в ботушите, гладки и фини като самите дрехи, и виолетова блуза, разтворена на гърдите и пристегната с шнур. Под блузата се показваше ослепително бяла фланелка от трико.

— Аз не съм ли облечен? — попита Шевик накрая.

— О, разбира се, че пижамата ще свърши работа. На товарен кораб формалностите са излишни.

— Пижама?

— Да, вие сте облечен с пижама. Облекло за сън.

— Дрехи, които се обличат за спане?

— Да.

Шевик премигна, но не каза нищо.

— Къде са моите дрехи? — попита той след малко.

— Вашите дрехи? Дадох да ги почистят, имам предвид да ги стерилизират. Имате нещо против ли, сър?

Докторът отиде до един шкаф в стената, който Шевик не бе намерил и извади един пакет, обвит в светлозелена хартия. Вътре беше костюмът на Шевик, идеално чист и сякаш по-тесен. Докторът смачка зелената хартия, активира друг сектор от стената и я хвърли в отворилото се кошче за отпадъци.

— Готово, доктор Шевик — каза той и се усмихна несигурно.

— Какво стана с хартията?

— Хартията ли?

— Да, зелената хартия.

— О, хвърлих я в боклука.

— В боклука?

— Да, там я изгаряме.

— Вие изгаряте хартия?

— Не знам, може би просто я изхвърляме в космоса. Аз не работя по космическите кораби, доктор Шевик, само имам честта да Ви придружа заради опита си с гости от другите светове — посланиците от Тера и Хейн. Правя обеззаразителни и аклиматизационни процедури на всички чужденци, които пристигат в А-Йо. Разбира се, вие не сте чужденец в същия смисъл като другите.

Той плахо погледна Шевик, който не разбираше всичко, но усещаше неговата загриженост и добронамереност.

— Не — увери го Шевик. — Може би преди двеста години, на Урас, сме имали една и съща баба.

Докато обличаше дрехите си, той забеляза, че докторът изхвърли жълто-синьото „спално облекло“ във „боклука“. Шевик се спря, после дооправи ризата си и погледна в кошчето за отпадъци. Беше празно.

— И дрехите ли изгаряте?

— Това беше евтина формена пижама. Носим ги и после ги хвърляме, защото е по-евтино, отколкото да ги почистваме.

— По-евтино — замислено повтори Шевик, сякаш бе палеонтолог, втренчен във вкаменелост, която датира цял геоложки пласт.

— Страхувам се, че багажът Ви се е изгубил в това бързане към кораба. Надявам се, че в него е нямало нищо важно.

— Не взех нищо — отговори Шевик. Костюмът му беше доста избелен и леко отеснял, но още му ставаше. Беше му приятно да усеща докосването на грубата тъкан. Отново чувстваше себе си. Той седна на леглото и погледна доктора.

— Разбирате ли, аз знам, че вие не гледате на нещата като нас. Във вашия свят, на Урас, човек трябва да купува всичко. Аз идвам във вашия свят, а нямам пари и следователно трябваше да си нося всичко необходимо. Но какво мога да взема със себе си? Два костюма, може би. А храна? Как бих могъл да взема достатъчно? За да оживея, трябва вие да ми давате. Аз съм анаресец и искам да накарам урасците да станат като нас: да дават, а не да продават. Ако желаете, разбира се. Е, не е наложително да ме оставите жив! Както виждате, аз съм просяк.

— О, не, сър, съвсем не. Вие сте наш почетен гост. Моля Ви, не съдете за нас по екипажа на този кораб. Те са невежи и ограничени хора. Нямате представа какво посрещане се готви на Урас. Все пак Вие сте учен със световна, дори галактическа известност! Вие сте първият наш гост от Анарес! Повярвайте ми, всичко ще бъде съвсем различно, когато пристигнем на космодрума „Пиър“.

— Не се съмнявам — каза Шевик.

Обикновено полетът в едната посока траеше четири дни и половина, но този път бяха добавени и още пет дни за аклиматизация на пътника. Шевик и доктор Кимо прекараха тези дни във ваксинации и разговори, а капитанът на „Майндфул“ поддържаше орбитата около Урас и ругаеше. Когато му се налагаше да общува с Шевик, той се държеше нервно и неучтиво. Докторът, винаги готов да обясни всичко, имаше готов отговор за това.

— Той е свикнал да гледа на чужденците като на по-низши същества.

— Одо нарича това „измисляне на псевдовидове“. Предполагам, че хората на Урас вече не мислят по този начин, след като имате толкова много езици и народи, дори посетители от други слънчеви системи.

— Много малко, понеже междузвездните пътешествия са много скъпи и бавни. Да се надяваме, че това няма да е вечно — добави Кимо, като очевидно искаше да поласкае или да предразположи Шевик, но той не обърна внимание.

— Помощник-капитанът сякаш се страхува от мен — каза Шевик.

— Той е религиозен фанатик. Ортодоксален епифанист. Всяка вечер чете молитвите си. Абсолютно закостенял човек.

— И какво мисли той за мен?

— Че сте опасен атеист.

— Атеист! Но защо?

— Защото сте одонианец от Анарес, а на Анарес няма религия.

— Няма религия ли? Ние от Анарес да не сме камъни?

— Имам предвид установена религия, църкви, вероучение.

Кимо се смути. Той беше самоуверен, като всички доктори, но Шевик постоянно го объркваше. Всичките му обяснения се оплитаха след два-три негови въпроса. И двамата приемаха за неоспорими различни неща. Например, любопитния въпрос за качествените разлики — по-висш и по-низш. Шевик знаеше, че понятието за превъзходство, за относителна големина, е важно за урасците. Те често използваха „по-голям“ и „по-висок“ като синоними на „по-добър“, докато анаресците биха използвали „по-централен“. Но какво общо имаха тези понятия с чужденците? Още една главоблъсканица сред стотиците други.

— Разбирам — каза Шевик, разгадавайки друг ребус, — вие не приемате религия извън църквата, както и морал извън закона. Все още не мога да проумея това, въпреки всички ураски книги, които съм прочел.

— Мисля, че в наши дни всеки просветен човек ще признае…

— Думите изкривяват нещата — прекъсна го Шевик, развълнуван от откритието си. — На правски думата „религия“ е необичайна. Не, вие казвате „рядка“. Която не се използва често. Разбира се, религията е една от Категориите: Четвъртият Метод. Малко хора могат да се научат да упражняват и четирите Метода, но те са съставени от естествените способности на човешкия ум. Не е сериозно да мислите, че ние нямаме способност да разбираме религията. Как бихме развивали физиката, ако бяхме лишени от най-дълбоката връзка, която съществува между човека и космоса?

— Не, съвсем не е така…

— Това би означавало наистина да ни считате за псевдовид!

— Образованите хора със сигурност знаят това, но тези офицери са невежи.

— Само ограничените хора ли пътуват в космоса?

Такива бяха всичките им разговори: уморителни за доктора, незадоволителни за Шевик, но крайно интересни и за двамата. Те бяха единствената възможност за Шевик да изследва новия свят, който го очакваше. Този кораб и мозъкът на Кимо съставяха неговия микрокосмос. На борда на „Майндфул“ — нямаше книги, офицерите избягваха Шевик, а на екипажа бе забранено да контактува с него. Що се отнасяше до доктора, той определено беше интелигентен и добронамерен, но за Шевик неговите идеи и мисли бяха почти толкова объркващи, колкото и всичките уреди, приспособления и удобства, които изпълваха кораба. За Шевик този комфорт беше забавен: всичко беше толкова разточително, стилно и находчиво. Но в интелекта на Кимо имаше неща, които не му се струваха чак толкова забавни. Идеите на Кимо никога не можеха да се движат в права линия. Трябваше да заобикалят и да избягват едно или друго нещо и най-накрая се блъскаха в някоя стена. Всичките му мисли бяха заобиколени със стени, и той сякаш си нямаше и представа за съществуването им, макар че постоянно се криеше зад тях. През всичките тези дни на разговори между световете, Шевик само веднъж видя в тях пролука.

Беше попитал защо на кораба няма жени, а Кимо бе отговорил, че управлението на товарен космически кораб не е работа за жени. Познанията му по история и трудовете на Одо даваха на Шевик представа за контекста, в който трябва да разбира този тавтологичен отговор. Не каза нищо, но докторът на свой ред зададе въпрос за Анарес.

— Вярно ли е, доктор Шевик, че жените във вашето общество се третират точно както и мъжете?

— Иначе би било загуба на здрава работна ръка — каза Шевик и се разсмя. След малко се разсмя отново, осъзнал пълния абсурд на мисълта.

Докторът се поколеба, очевидно внимателно заобикаляше едно от препятствията в ума си, и после смутено каза:

— О, нямах предвид половете — очевидно вие… те… исках да кажа по отношение на социалния им статус.

— „Статус“, това „класа“ ли означава?

Кимо се опита да обясни какво е това статус, но не успя и се върна към първоначалната тема.

— Наистина ли не правите никаква разлика между мъжката и женската работа?

— Ами, не, май базата за разделяне на труда е доста условна, не е ли така? Човек избира работата си според интересите, таланта, силата си — какво общо има това с пола?

— Мъжете са по-силни от жените — каза заключението си доктора с професионален тон.

— Да, често са и по-едри; но какво значение има това, след като имаме машини? А дори и когато нямаме машини, когато трябва да се копае с лопата или да се носи на гръб, мъжете могат да работят по-бързо, но жените работят по-дълго… Често ми се е искало да съм издръжлив като жена.

Кимо го гледаше втренчено, шокиран, забравил напълно за добрите обноски.

— Ами загубата на… на всичко женствено… на деликатността, на мъжкото самоуважение. Със сигурност не можете да се преструвате. Тя то точно във вашата професия, че жените са равни на вас. Във физиката, математиката, в интелектуално отношение. Не можете постоянно да се преструвате и да се принизявате до тяхното ниво.

Шевик седна в удобното, покрито с възглавнички кресло и заоглежда офицерския салон. На екрана се виждаше безупречния овал на Урас, която стоеше неподвижно на фона на черната космическа шир като синьо-зелен опал. През последните дни Шевик бе свикна с тази прекрасна гледка и със салона, но сега ярките цветове, извитите линии на столовете, скритото осветление, масите за игра, мониторите и меко застлания под; всичко това му се струваше толкова чуждо, колкото и първия път, когато го бе видял.

— Не мисля, че се преструвам много, Кимо — каза той.

— Разбира се познавал съм много интелигентни жени, жени, които могат да мислят точно както и един мъж — побърза да каже доктора, осъзнал, че почти бе крещял. Беше удрял с юмруци по заключената врата, помисли си Шевик, и бе крещял…

Шевик отклони темата, но продължи да мисли за това. Проблема за висшите и низшите сигурно бе централна тема в обществения живот на Урасците. Ако за да се самоуважава Кимо трябваше да гледа на половината от човешката раса като на по-низша, как тогава успяваха жените да запазят самоуважението си — дали гледаха на мъжете като на по-низши? Как ли се отразяваше това на сексуалния им живот? От трудовете на Одо знаеше, че преди двеста години основните институции на Урас, които са уреждали отношенията между половете са били „бракът“ — съюз обоснован и наложен от правни и икономически предпоставки, и „проституцията“, очевидно термин с по-широко значение на съвкупление с търговска цел. Одо осъждаше и двете институции, и все пак Одо е била „омъжена“. Във всеки случай институциите трябваше да са се променили изключително много за двеста години. Ако щеше да остава да живее на Урас с урасците, трябваше да разбере това.

Странно бе, че дори сексът, който дълги години бе източник на толкова много наслада, радост и утеха, за една нощ можеше да се превърне и непозната територия, на която трябваше да стъпва предпазливо и да внимава да не се издаде. И все пак беше така. Бе предупреден не само от странното избухване на Кимо пълно с ненавист и гняв, но и от едно предишно смътно чувство, което гази случка бе избистрила. През тези първи дни на кораба в дългите часове на треска и отчаяние, той се чувстваше объркан — понякога му бе приятно, понякога се дразнеше — от грубото първично усещане, което му даваше мекотата на леглото. Макар да бе най-обикновена койка, дюшекът хлътваше под тежестта на тялото му той потъваше в галещата му мекота. Дюшекът сякаш му се отдаваше и то така настойчиво, че той винаги усещаше присъствието му, докато заспиваше. Удоволствието и раздразнението, което той пораждаше бяха определено еротични. Същия ефект имаше и онова устройство с горещ въздух за изсушаване — гъделичкаше го. А формите на мебелите в офицерския салон, плавните, гъвкави извивки на масата, в които грубото дърво и стоманата се бяха съединили, гладките повърхности и меките тъкани — не бяха ли и те също толкова неуловимо и осезаемо еротични? Познаваше се достатъчно добре, за да бъде сигурен, че няколкото дни без Таквер, макар и подложен на голям стрес, бяха засилили така желанието му, че той усещаше допира на жена във всяка повърхност. И това щеше да продължи докато наистина не се появеше жена.

Може би дърводелците на Урас бяха безбрачни?

Не му се мислеше за това; щеше да разбере съвсем скоро, щом пристигнеше на Урас.

Точно преди да сложат коланите за приземяване, докторът дойде в неговата каюта, за да провери как му се отразяват различните имунизации. Последната бе срещу чума и от нея на Шевик му се гадеше и бе замаян. Кимо му даде още едно хапче.

— Това ще ви съживи за приземяването — каза той.

Шевик го глътна стоически. Докторът прибра набързо нещата в чантата си и изведнъж заговори много бързо:

— Доктор Шевик, не мисля, че ще ми позволят да Ви придружавам отново, въпреки че е възможно, но ако не се видим повече исках да Ви кажа, че аз, че за мен бе голяма чест. Не защото… а защото започнах да уважавам… да ценя това… просто като човешко същество, вашата доброта…

Главоболието попречи на Шевик да отвърне с подобаващи думи и той просто стисна ръката на Кимо и каза:

— Тогава да се видим отново, братко!

Кимо нервно разтърси ръката му, по ураски маниер и бързо излезе. Едва сега Шевик осъзна, че бе говорил на правски и бе нарекъл Кимо „амар“, което значи „брат“ на непознатия за него език.

Високоговорителят на стената бълваше команди. Шевик лежеше, пристегнат за леглото и слушаше, замаян и уединен. Усещането за пропадане сгъсти мъглата около него; той не можеше да мисли за нищо друго, освен как да не повърне и не знаеше дали са се приземили, докато в стаята не се втурна Кимо. Той бързо го заведе в салона и Шевик откри, че екранът, на който дни наред висеше Урас, блестящ и обвит в облаци, беше празен. Помещението беше пълно с хора. Откъде се взеха толкова много? Той беше приятно изненадан, че може да стои изправен, да върви, да стиска ръцете на хората. Концентриран върху тези задачи, той не улавяше смисъла на думите, които валяха отвсякъде: гласове, усмивки, протегнати ръце, имена. Едно име се повтаряше най-много — доктор Шевик, доктор Шевик… Заедно с непознатите наоколо, той заслиза по закрит, наклонен тунел, а високите гласове около него се отразяваха от стените. Изведнъж шумът намаля и непознат въздух облъхна лицето му.

Той погледна нагоре и едва не падна, спъвайки сечта изхода на тунела. Докато правеше крачката напред в нищото, през ума му премина мисълта за смъртта. В следващия момент той вече бе стъпил в новия свят.

Над космодрума падаше здрач, разпръскван от далечни синкави светлини, обвити в мъгла. Дробовете му се изпълваха с хладен, мек и влажен въздух, изпълнен с различни ухания. Усещането не беше чуждо. Това бе въздухът на света, от който бяха дошли неговите предци. Въздухът на родния дом.

Някой го беше подхванал, когато се спъна. Наоколо проблясваха светкавиците на фотографите; камерите бързаха да заснемат за новините историческия момент: пристигането на първия човек от Луната. Неговата висока, слаба фигура се открояваше сред тълпата от официални лица, професори и агенти от охраната; той държеше главата си изправена (така фотографите по-добре улавяха изящните му черти) и сякаш се опитваше да погледне над ярките светлини на прожекторите към дълбокото, мъгливо небе, което скриваше звездите, Луната и другите светове. Един журналист се опита да пробие полицейския кордон.

— Доктор Шевик, ще направите ли някакво изявление в този исторически момент? — попита той, но беше изблъскан назад. Придружителите на Шевик го повлякоха напред към лимузината, която чакаше. До последния момент фотографите продължаваха да снимат високата фигура с дълга коса и тъжен поглед.

Върховете на високите сгради се губеха в мъглата, като гигантски стълби, окъпани в неясни светлини. Над главата му, сякаш светкавици профучаваха влакове. Над оживения трафик от коли и тролеи се извисяваха масивни стени от камък и стъкло. Камък, стомана, стъкло, електрически светлини… и никакви човешки лица.

— Това е Нио Есая, доктор Шевик, но засега решихме да ви предпазим от градското многолюдие. Отиваме направо в Университета.

В тъмната, уютна вътрешност на лимузината имаше още пет души. Те му показваха различни забележителности, но в мъглата той не можеше да разбере коя от бързо сменящите се огромните сгради с неясни очертания е Върховният Съд, коя е Националният Музей, Директоратът или Сената. Преминаха над някаква река или устие и милионите неясни светлинки на Нио Есая останаха зад тях. Мъглата се сгъсти, пътя стана тъмен и шофьорът намали скоростта. Светлината на фаровете се отразяваше в несменяемата бяла стена пред тях. Шевик се взираше навън, леко приведен напред, но нито очите, нито разумът му можеха да се съсредоточат. Изглеждаше печален и унесен. Останалите мъже в колата уважаваха мълчанието му и говореха тихо помежду си.

Какво ли имаше в гъстия мрак край пътя? Дървета? Възможно ли е да се движат сред дървета, откакто напуснаха града? В съзнанието му изплува думата на йотийски: това се наричаше „гора“. Той очакваше дърветата да свършат и пътя да излезе в някоя пустиня, но гората нямаше край; хълм след хълм тя простираше неясните си очертания във всички посоки, сякаш целият свят беше покрит с вечна, величествена гора. Колата се измъкна от мъгливата речната долина и въздухът стана по-прозрачен. Очарован, Шевик се оглеждаше наоколо, когато в крайпътния мрак внезапно изникна едно лице.

Фаровете го осветиха за част от секундата, но той видя, че това не беше човешко лице. Беше дълго, колкото човешка ръка и призрачно бяло. От ноздрите му се издигаха кълба пара, а над тях — не, нямаше грешка — го гледаше едно огромно, тъмно и страшно око. Погледът беше някак скръбен, а може би циничен.

— Какво беше това?

— Мисля, че беше магаре.

— Животно?

— Да, животно. Господи, бях забравил! На Анарес няма големи животни, нали?

— Магарето е разновидност на коня — обясни друг от мъжете около него.

— Това всъщност беше кон. Магаретата не стават толкова големи — чу се трети, по-улегнал глас.

Те очевидно искаха да завържат разговор, но Шевик отново потъна в мълчание. Той мислеше за Таквер. Чудеше се как ли щеше да реагира тя на този бездънен, мрачен поглед. Тя знаеше, че всички живи същества са едно цяло и се радваше на родството си с рибите в аквариума на нейната лаборатория; тя търсеше тайните на живота зад човешките предели. Таквер щеше да знае как да отвърне на погледа, дошъл от горския мрак.

— Пред нас е Ю Ун. Много хора очакват да се срещнат с Вас, доктор Шевик: Президентът, няколко Директорът, разни други големци и най-вече Ректорът; но ако сте уморен, ще се постараем да приключим с официалностите възможно най-бързо.

Официалната част продължи няколко часа и той не можа да я запомни много ясно. От малкото, тъмно купе на колата го вкараха в огромна и светла зала, пълна с хора. Стотици хора, събрани под златен покрив, осеян с блестящи, кристални полилеи. Представиха го и той забеляза, че те всички са по-ниски и плешиви. Малкото жени сред тях също бяха плешиви и накрая той осъзна, че те всъщност бръснеха главите и всички косми по тялото си. За сметка на това, те се обличаха много пищно и дрехите им бяха в превъзходни кройки и цветове. Жените носеха дълги до земята рокли, гърдите им бяха разголени: шиите, талиите и главите им бяха окичени с бижута и дантела. Мъжете бяха облечени с панталони и сака или с широки ризи с прорези на ръкавите, богато обшити с дантела и в най-разнообразни цветове — червено, синьо, виолетово, златисто, зелено. Други носеха пурпурни, тъмно зелени или черни мантии и бяха обути в бели чорапи със сребристи жартиери. Шевик се сети за друга непреводима йотийска дума с приятно звучене — „разкош“. Чуха се много речи. Президентът на Сената на народа на А-Йо — мъж със странни, студени очи, вдигна тост: „За новата ера на братство между планетите-близнаци и за нейния предвестник, нашия изтъкнат и почитаем гост, доктор Шевик от Анарес!“ Ректорът на Университета проведе с него приятен, задушевен разговор; Първият Директор на нацията беше по-скоро сериозен: представиха го на посланици, астронавти, физици и политици — всичките с дълги гръмки — титли преди и след имената им. Те го разпитваха, той им отговаряше, но така и не запомни нищо от тези разговори. Късно през нощта той откри, че около него е останала малка група хора и те заедно вървят под топлия дъжд през обширен парк или площад. Той усети меката трепа под краката си и си спомни за разходките в триъгълния парк в центъра на Абиней. Живият спомен и докосването на хладния, нощен ветрец го накараха да се пробуди. Душата му се отпусна и излезе от скривалището си.

Стигнаха до някаква сграда и влязоха в стая, която придружителите му нарекоха „негова“.

Стаята беше голяма, дълга около десет метра и вероятно представляваше обща спалня, а тримата останали мъже — негови съквартиранти. Беше прекрасна спалня: едната й стена беше изцяло от прозорци, разделени от тънки колони, които бяха извити в горния край, така че да образуват двойна арка: подът беше покрит с пурпурен килим, а в камината на другия край на стаята гореше огън. Шевик прекоси помещението и застана пред огъня. Никога не беше виждал дърва да се горят за отопление, но това не го учуди. Той седна на столчето от полиран мрамор и протегна ръце, за да усети приятната топлина на огъня.

Най-младият от тримата мъже се приближи и седна от другата страна на камината. Другите двама още разговаряха за физика, но Шевик дори не се опита да разбере за какво става дума. Младият мъж тихо попита:

— Чудя се как ли се чувствате, доктор Шевик?

Шевик протегна краката си и се наведе напред, за да поеме топлината на огъня с лицето си.

— Чувствам се натежат.

— По-тежък?

— Сигурно е заради гравитацията или просто съм уморен.

Той погледна към мъжа отсреща, но през пламъците лицето му не се виждаше ясно, само златното му огърлица проблясваше върху диамантено-червената мантия.

— Не знам името ви.

— Сайо Пе.

— О, да, Пе. Чел съм статиите ви върху Парадокса — каза Шевик замислено.

— Тук ще сложат барче. В стаите на старшите преподаватели винаги има барче за алкохол. Желаете ли нещо за пиене?

— Да, вода.

След малко младежът се появи с чаша вода, а другите двама се присъединиха към тях. Шевик жадно изпи водата и се втренчи в празната чаша. Беше крехка и красива, а позлатения й ръб отразяваше светлината на пламъците. Шевик разбираше тримата мъже, усещаше тяхното отношение към него — покровителствено, уважително, собственическо.

Той се взря в лицата им, едно по едно. Те също го гледаха и очакваха да заговори.

— Е, вече съм тук — каза той и се усмихна. — Получихте си анархиста. Сега какво ще правите с него?