Опасна дарба или поредният Фауст

Глава 8 Царицата на пчелите

В първия учебен ден Виктория стана рано, за да разпечата списъка си със задачи, да прегледа отново кръжоците, в които бе решила да се запише, да прочете за пореден път брошурата на бизнес училището в Харвард и да прекара малко време с пеперудите.

Мадам Вилрой закара Валентин и момичетата с лъскавия си черен автомобил. Когато пристигнаха, те се разделиха без думи. Нямаха нужда от карта, нито да питат някого да ги упъти. Знаеха прекрасно накъде да вървят, сякаш бяха учили в Марлоу години наред. Не се оглеждаха любопитно, дори не се суетиха, докато намерят новите си шкафчета. Мадам Вилрой вече им ги беше показала, седмици преди заниманията да започнат, когато само наблюдаваха. Непринуденото им държание предизвика повече обсъждане и клюки сред съучениците им, отколкото ако изглеждаха така, както се очаква от новите ученици. Това обаче не ги впечатли особено, тъй като очакваха и по-лошо. В момента ги приемаха просто като странно семейство, наскоро пристигнало в града. След няколко седмици щяха да се превърнат в странното семейство, завладяло училището.

Кристиан бе тръгнал за училище два часа по-рано, за да погледа сутрешната тренировка на отбора по плуване и да разговаря с треньора дали да се присъедини. Сутринта Бъди го бе събудил със серия дърпане и бутане с лакти. Когато се отърси от съня, той се пресегна и го пусна на земята.

След това се изтърколи от леглото и се облече.

Кристиан бе решил, че тази година ще се запише в отборите по голф, плуване, тенис и бойни изкуства. Тъй като това бяха предимно индивидуални спортове, нямаше да му се налага да се тревожи за усложненията на екипната работа. Щеше да е достатъчно само да спечели. Обаче след няколко дни самотни упражнения той си помисли, че вероятно участието му в един колективен спорт няма да навреди, затова реши да поиграе и малко баскетбол. Пет вида спорт в един семестър — вероятно следващата година щеше да се наложи да навакса отпускането с още няколко дисциплини, но беше по-добре да започне по-спокойно. Нямаше особена нужда от физическите тренировки, а за да бъде сигурен, крадеше. Що се отнася до възраженията от страна на треньорите, там специалистът беше мадам Вилрой. Отборът по бойни изкуства беше неформален клуб, който се събираше през уикендите, а тя бе уредила Кристиан да се явява направо за мачовете по голф и тенис. Така оставаха единствено тренировките по плуване, които се провеждаха преди училище, и заниманията по баскетбол, които бяха след часовете.

Оттам нататък Кристиан прекарваше нощите в камерата за възстановяване. Все по-често отсъстваше от вечеря, толкова често, че останалите започнаха да се питат дали не е станал зависим от камерата, тъй както спортистите се пристрастяват към успокоителните. Макар че не говореше за това, ясно беше, че прекарва твърде много време в упражнения и опити да опитоми Бъди, като крадеше в подходящите моменти. От появата си по време на коледните празници Бъди бе станал доста по-жив. Най-напред започна да се усмихва или да реагира на болката по време на тренировките, а след това — да грейва от радост всеки път, когато Кристиан влезеше в стаята. Въпреки че Кристиан все още не бе привикнал да използва Бъди за спаринг-партньор, отчаяното желание да победи не му оставяше избор. Вместо това той търсеше всяка възможност да му спести ударите си, когато беше възможно.

Междувременно, докато децата свикваха с Марлоу, мадам Вилрой проникна в живота на мисис Вирт и нейните приятели, родители на ученици в училището. Независимо какво се случваше около нея, мисис Вирт винаги имаше собствено обяснение: „Вратата я удари в главата, силно.“, „Вероятно нафталинът е изветрял“, „Това момче има нужда от добър логопед.“ Никое от децата не спомена пред новите си съученици, че посрещнаха Коледа у дома, сами. Виктория, Валентин и Бел, които имаха спомени от празнуването на Коледа, бяха твърде концентрирани върху други неща, за да им пука. Бисе и Кристиан, които нямаха такива спомени… е, те просто не помнеха.

Един следобед, няколко дни след началото на учебния семестър, Бел седеше в обичайния мрак на дневната на мадам Вилрой и смесваше няколко странно изглеждащи течности. Седеше вглъбена в собствения си свят, отмерваше, разреждаше, подсушаваше и разбъркваше, напълно забравила за всички наоколо. Тъкмо посягаше да налее пенещата се, искряща жълта течност в една дървена чаша, когато влезе Виктория.

— Не трябва да правиш това тук — отбеляза тя.

— Имах нужда да сменя обстановката — отвърна Бел.

Виктория се канеше да я попита на какво се смее, но изведнъж носът неистово я засърбя. Сбърчи лице, чудейки се откъде идва сърбежът. Но щом седна до Виктория, почувства, че я залива странно усещане.

— Какво по дяволите… — не знаеше как да обясни чувството.

— Да? — вдигна вежди Бел.

— Не знам… аз… ами… — Виктория заекна, очите й се стрелнаха настрани. Огледа се наоколо, обгърна раменете си е ръце и започна да се полюшва бавно напред-назад. — Ч-ч-чуваш ли нещо отвън?

— Да — рече спокойно Бел. — Мисля, че чувам. Нещо като драскане по прозореца.

— Да, драскане. Тук е тъмно.

— Много тъмно. Уплаши ли се?

— Какво? Аз? Не ставай смешна — възмути се Виктория. — Но… — тя се наведе напред и в следващия миг рязко завъртя глава встрани. — Какво беше това?

— И аз го чух! О, Боже, погледни! — Бел се изправи внезапно и посочи прозореца.

Виктория вдигна ръце над главата си и изпищя. Скочи от мястото си, готова да побегне, но се овладя и седна обратно. Не уцели стола и тупна на пода. Надигна се трудно и увисна на врата на сестра си, като зарови глава в рамото й. Изобщо не забеляза, че Бел се подсмива. Отварата за вана определено действаше. Тази сутрин бе използвала шишенце халюцинации, смесени с малко безпричинен страх. След малко Виктория надигна предпазливо глава.

— Какво става? — попита с пресипнал глас. — Защо се смееш?

— Съжалявам, Вик. Не възнамерявах да те преметна така. Просто ти първа влезе, точно когато изпробвах отварата за вана. Удивително, нали? — Бел не успя да скрие въодушевлението си.

— Какво? — Виктория беше бясна. — Какво ми причини? Оправи нещата, веднага!

— Не бой се, няма да пострадаш — опита се да я успокои Бел. Чувстваше се прекрасно. Виктория не беше отвратена от нея. Тя беше просто изплашена. Чувстваше точно това, което Бел очакваше. Реакцията й към аурата на Бел беше точно такава, каквато тя искаше. Виктория продължаваше да хленчи.

— Значи на прозореца нямаше нищо? — попита тя.

Бел поклати утвърдително глава.

— Нищо. Ето, вземи това. Просто трябва да го миришеш известно време.

Бел й подаде чаша, пълна с кафеени зърна. Виктория се успокои веднага щом пъхна носа си в чашата. Осъзна, че все още стиска здраво Бел и я пусна.

Едва тогава в дневната влезе Бисе и ги подмина, сякаш там нямаше никой. Мърмореше си нещо, както обикновено. Изглеждаше изтощена и апатична. Спря пред един от шкафовете и взе няколко бисквити. Докато Виктория продължаваше да мирише кафето, Бел следеше Бисе с интерес. Спеше ли й се? Или не беше наред с главата? Обикновено не беше толкова замаяна. Внезапно Бисе отскочи надясно. Сякаш изчезна и веднага се появи малко по-встрани от мястото, където стоеше по-рано. Само че Бел знаеше, че не е така. Не ставаше въпрос за една-единствена секунда. Доколкото й беше известно, Бисе бе спряла времето, докато научи езикът на навахите и Бел бе прекарала няколко седмици, замразена на едно място. А това, че Бисе бе успяла да намери предишното си място с разлика едва от десетина сантиметра, си беше истинско постижение.

Половин час по-късно Бел бе взела вана (отново), бе облякла най-модерните си дизайнерски дрехи и бе готова да излезе. През последните седмици бе обиколила града няколко пъти и знаеше къде да намери различните нюйоркски типажи — двадесет и няколко годишните банкери със силен слънчев загар, немитите гладуващи художници, моделите, търсещи покровители, и естествено — тийн кралиците със своя антураж от гимназистки.

Все още бе ранният следобед, тъй че Бел се упъти към едно кафене в съседство с училище Марлоу. Хората по многолюдните улици я заглеждаха, понеже беше удивително красива. Докато вървеше, тя се любуваше на замръзналите клони на дърветата в Сентръл парк и на останалата тук-там по витрините на магазините коледна украса. На места снегът не се бе стопил и скърцаше под краката й. Тя крачеше жизнерадостно, наслаждавайки се на вниманието на минувачите. Пресече улица, застроена с тухлени къщи, от чиито прозорци струеше приятна светлина и ускори крачка, когато се сети за собствения си студен дом.

Кафенето бе сумрачно, декорирано е меки дивани и възглавници, и няколко масички. Бел се насочи направо към един от диваните и седна. Чак тогава огледа групичките тийнейджъри, някои от които бяха облечени в сиво-сините униформи на училище „Марлоу“. Двама разпозна веднага — Шарлот Хил и Конър Вирт. Те стояха заедно с още едно момиче от Марлоу. Току-що си бяха взели напитките и си проправяха път към една маса недалеч от Бел. Тя им обърна гръб, за да не я разпознаят твърде бързо.

Първа го усети дребничката блондинка в екип за тенис. Нещо сладникаво с плодов аромат, което я накара да се замисли за пролет и купони на открито. Беше приятно като „Текила сънрайз“ с повече череши. Обърна се инстинктивно. И видя Бел, която седеше сама, четеше списание и не й обръщаше никакво внимание — нито на нея, нито на приятелите й.

— Здрасти — момичето поздрави Бел. Шарлот и Конър се спогледаха сконфузено. Конър я позна, но не каза нищо, опитвайки се да изглежда невъзмутим. Момичето се обърна с широка усмивка към тях, сетне скочи от мястото си и се премести на дивана до Бел. — Аз съм Маги.

Останалите я последваха, отчасти от любопитство, отчасти защото и те се почувстваха някак си по-щастливи от друг път, странно привлечени към съседната маса. Бел не отвърна, докато и тримата не се настаниха при нея. Тогава сви вежди, сякаш притеснена от нежеланото им присъствие. Всъщност не каза нищо, докато Маги се представяше, а Конър и Шарлот я поздравиха смутено. Толкова добре работи, помисли си в това време.

— Здрасти — рече най-сетне. — Аз съм Бел.

Другите се усмихнаха, освен Шарлот, която сякаш се чувстваше неловко, непрекъснато търкаше лакътя си и се оглеждаше.

— И ти ли учиш в Марлоу? — попита Маги.

— Хм… да… — отвърна Конър вместо Бел. Той се усмихваше, но не спираше да се върти на стола. В това момиче имаше нещо странно. По-странно дори от последната им среща. Нещо, което го караше да се чувства неудобно.

Толкова е красива. Като кинозвезда. Но не като звезда пред камерата, а по-скоро като кинозвезда при импровизирано интервю. В нея имаше нещо нездраво. Прекалено бледа, като старлетка без грим. И въпреки това я харесвам. Толкова е красива.

Час по-късно Бел вече държеше тримата в ръцете си. Бяха й разказали местните клюки, кои са най-добрите места за хапване, за пазаруване или за излизане и дори я бяха поканили да обядва с тях до края на годината. Когато разбра, че говори със сестрата на Валентин, Шарлот се примъкна няколко сантиметра по-близо, вдишвайки повече от опияняващия й аромат. Изобщо не й пукаше, че Люси — най-добрата й приятелка, мрази това момиче и парвенюшкото й семейство. Искаше единствено да научи повече за нея… и Валентин.

Конър, напълно забравил за първото си впечатление на партито, покани Бел да му бъде дама на пролетния бал, но тя се засмя и каза, че дотогава има много време.

— Конър? — продължи, все още несигурна в силата си. — Може ли да те питам нещо?

— Естествено… да… няма проблем… — запъна се той. Още не бе чул въпроса, но повече от всичко искаше да й отговори.

— Колко гаджета е имал Томас Гудман-Браун? — Попита срамежливо Бел.

Конър помисли няколко секунди, после каза:

— Ако разследвам този въпрос, ще се съгласиш ли да излезеш с мен? — той не си направи труда да се чуди защо Бел пита за Томас. Просто искаше да е с нея и да я направи щастлива.

— Обещавам да си помисля.

— О, ще разбера още тази вечер.

— Хей, аз знам за едно момиче — обади се Маги и тръсна закачливо конската си опашка.

— Нима? — усмихна се одобрително Бел. — Разкажи ми.

— Люси Спенсър. Чух някакви слухове за тях двамата.

В първия миг чувството за вина накара Шарлот да замълчи. Още няколко секунди тя се въртя неспокойно на мястото си, опитвайки се да реши дали да издаде приятелката си. Накрая сложи край на колебанието и изтърси:

— Целунали са се на коледното парти.

Бел пребледня от ревност. На челото й изби капчица пот и от нея се понесе воня като от канализацията. За щастие бързо се разсея, Бел се усмихна и попи потта, а тримата се върнаха към състоянието на полуобожание.

— Той ли я е целунал или тя него? Разбери, моля те — помоли мило Бел.

— Окей — Маги извади химикал и си записа да не забрави.

Сега Бел имаше своята група последователи, изпълнителни като пеперудите на Виктория, готови да задоволят всяко нейно желание.

— Шарлот, нямаш нищо против да разбереш къде Люси би могла да срещне Томас през следващите седмици, нали? Знаеш какво имам предвид…

— Хм… разбира се, Бел — Шарлот се оправда пред себе си, че тази информация е достъпна за всеки. Не е нещо, което се доверява само на най-добрата приятелка. Освен това тя наистина харесваше Бел.

Тази вечер в дома на семейство Фауст бе тихо. Виктория се бе изолирала, сама сред цяло море пеперуди. Валентин прекара вечерта, опитвайки се да запамети всяко погрешно цъкване на ръждясалия вехт часовник. Кристиан беше заключен в камерата и с всеки изминал час тялото и духът му укрепваха. Бисе спеше. А Бел вечеря сама с мадам Вилрой.

Въпреки всичко тя не се чувстваше добре. Този следобед бе забелязала, че новите й приятели са някак нервни — понякога слушаха с отворена уста всяка нейна дума и й казваха всичко, което искаше да знае, друг път се въртяха неспокойно, като ранени животни. Сякаш когато бяха край нея нещо се случваше с адреналина им. Ту скачаше до небесата, ту спадаше до нулата, влиянието му се усилваше или спираше, подобно на риданията след силен плач. Този страничен ефект не й харесваше. А и не беше сигурна колко дълго може да ги контролира.

Вечеряха в мълчание, ако не броим пиукането на телефона на Бел, който през няколко минути сигнализираше за получаването на есемес.

Преди да успее да отговори, мадам Вилрой вдигна очи от чинията си:

— Правиш се на пчела майка, а?

— И?

— Пропиляваш си шансовете — гувернантката прокара пръсти през гъстата си, блестяща коса.

— Какво имаш предвид?

— Винаги копай по-надълбоко, Бел. Търси слабите места. Би могла, например, да поискаш много повече от Конър. И той ще го изпълни. Мъжете изпълняват всичко. Гледай по-внимателно и ще видиш много повече от това, което е на повърхността. Например че Люси и Томас не са толкова близки. Досега трябваше да си се научила да забелязваш тези неща.

Бел помисли върху думите й около минута, после взе телефона.

— А изпращането на есемеси е доста глупаво занимание — добави гувернантката.

— Какво искаш да кажеш?

— Как можеш да разбереш какво мисли той? Как да омаеш някого, ако използваш този идиотски език? Толкова е… откровен. Чиста загуба, ако питаш мен…

Бел вдигна рамене и набра номера на Конър. Когато той се обади, мина направо по същество:

— Да знаеш някоя клюка за Люси?

— Например? — попита Конър, очевидно въодушевен, че я чува. Вилрой се бе оказала права, за пореден път.

— Например какво? — Обърна се Бел към мадам Вилрой, като покри слушалката с ръка.

Гувернантката махна презрително с ръка:

— Провинения, измами, здравословни проблеми… каквото се сетиш.

Бел каза на Конър:

— Нещо, което е направила. Нещо, което й е неудобно да си признае.

— Мога да потърся.

— Ако разбереш нещо, кажи го на Томас.

— А ако не намеря нищо?

— Не е задължително да е истина. Да не мислиш, че тя не ми готви същото в момента? Освен това на партито на родителите ти те нарече тъп спортист.

Когато привършваха вечерята, Бел чу сигнала за есемес от Маги.

Точно тогава мадам Вилрой й прошепна, спокойно както винаги:

— Много по-ефикасно би било, ако ги настроиш една срещу друга.

— Защо?

— Защото тогава ще се уловят по-здраво за теб.

Да прокопава пропаст между хората — това беше любимото хоби на мадам Вилрой. Всяка секунда отчуждение между Кристиан и Бел й доставяше максимално удоволствие, последното й съвършено постижение.

— Добра идея — съгласи се Бел, дори се ядоса, задето не се бе сетила сама.

— Ако се упражняваш повече, скоро сама ще стигаш до добрите идеи.

В това време телефонът иззвъня. Беше Маги, писнало й беше да пише съобщения. Без да поздрави, тя изпищя:

— Беше Първи април! А пък той е правил и по-лоши неща!

— Знам. Ще направиш ли нещо за мен? Моля те!

— Окей. Естествено.

Бел се изкикоти от мисълта докъде стигаше силата й. И това дори не се дължи на отварата! Сама го постигнах. По някаква причина се почувства горда. Толкова отдавна не бе постигала нещо сама. А след случилото се с Кристиан, след онзи разговор с мадам Вилрой, когато тя й разкри колко много може да постигне без помощта на ваната и отварите, фактът, че успешно манипулира нищо неподозиращите си съученици, я накара да се почувства добре. Истински се радваше всеки път щом познаеше как ще реагират, когато използва срещу тях някой дребен факт.

Сякаш ставаше все по-добра.

Сякаш можеше да постигне все повече сама.

Да ми бъдеш като дъщеря.

По-късно вечерта, докато работеше на лаптопа си, Бел получи съобщение от Шарлот.

Бел се обърна точно навреме, за да види зад гърба си Бисе, скръстила ръце на гърдите. Току-що беше прочела разговора зад рамото на Бел.

— Как може да си толкова гадна?

Бел пребледня и вдигна рамене:

— Просто се опитвам да науча повече…

Бисе седна до нея и я погледна в очите, търсейки по-дълбоко в това красиво момиче нещо от предишната Бел, онази, с която си приличаха като две капки вода.

— Ти… предишната Бел никога не би играла подобни игрички.

— Това не са игрички, Бисе. Ти не разбираш. Не знаеш какво изпитвам към Томас.

— Може би не знам. Но не си заслужава да продадеш душата си, заради някакво момче.

Щом чу думата душа, Бел изтръпна. Знаеше ли нещо Бисе? Мекото, нежно изражение върху лицето й подсказваше, че говори теоретично. Тъй че Бел целуна сестра си за лека нощ с разтуптяно сърце и й обеща да бъде добра.