Глава 7 Нощни пеперуди

— Ти постигна голям успех, Никола. По-голям от който и да било в легиона.

— Харесвам работата си.

— Принцове, философи, мъже и жени с власт. Влиянието ти е огромно.

— Наблюдавам внимателно белега. Знам кога са готови да сключат сделка.

— Следиш ги с удивителна скорост. Сякаш умееш да надушваш слабите.

— Крилатите ми приятели дебнат заради мен. Казват ми кога някоя душа ни призовава.

— Ти и твоите насекоми… Питам се дали твоите дребни шпиони не са отговорни за успеха ти като гувернантка.

— Може пък аз да съм отговорна за техните успехи. Те са навсякъде. Вече не срещам истински предизвикателства.

— Отегчена ли си, приятелко моя?

— Търся недостъпна душа… душа, която не се продава. Търся някой без белег.

— Знаеш, че това не е позволено, Никола.

— Мисля, че намерих начин.

Виктория беше щастлива — откакто мадам Вилрой я бе уверила, че бъдещето й е ярко като утринна звезда. Щеше да запише името си в историята. Ето това вече беше коледен подарък.

Увита в хавлията си, тя се огледа в огледалото. Забеляза тъмния белег, който още личеше върху влажната кожа върху гърдите й. Изведнъж я стресна шум в стаята. Обърна се и видя в ъгъла мадам Вилрой, свита като змия, безмълвна и неподвижна. На устните й — лукава усмивка.

— Облечи се. Искам да ти покажа нещо.

Докато вървяха по коридора, нетърпението на Виктория растеше. Растеше и страхът й. Свещите изгаснаха, а тя усети как нещо пълзи върху лицето и ръцете й. Не знаеше какво е то, но чувстваше, че не е сама. Чу бръмчене, което се усилваше надолу в студения, тъмен коридор. Не приличаше на бръмченето на пчели или стършели. Беше леко и ефирно, сякаш милиони мънички крилца пърхаха в затворено пространство. Затвори очи, плашеше се от ужаса, който й бе приготвила мадам Вилрой. Влязоха в някаква стая. Жуженето бе станало толкова силно, че заглушаваше всичко. Усети леденостудената ръка на мадам Вилрой върху рамото си, подканваше я да погледне.

Виктория отвори очи и онемя от гледката. Нощни пеперуди. Стотици, хиляди, милиони. Изпълваха миниатюрната стая като гъст облак прах. Хвърчаха наоколо в унисон, пляскаха криле в хармония, така че звукът стана ритмичен. Сред рояка пеперуди Виктория не смееше да отвори уста, за да не ги нагълта.

— Не се притеснявай — прочете мислите й мадам Вилрой. — Можеш да говориш. Те няма да те наранят… много.

— К-к-какво е това? — заекна Виктория.

— Запознай се с новото си семейство, Виктория. Най-доверените ти приятели. Тези същества ще се превърнат в твоите очи и уши из целия град.

— Как?

— Искало ли ти се е някога да си муха върху стената на нечий чужд живот? — усмихна се лукаво мадам Вилрой.

— Ами, да… когато… знаеш…

— Да, но ти си само една, а те са хиляди…

Виктория започваше да разбира. Тези пеперуди щяха да шпионират за нея. Вече нямаше да й се налага да го прави тя.

— Пристъпи напред.

— Какво? — Виктория бе шокирана и уплашена. — Искаш да вляза? Но те са навсякъде.

Мадам Вилрой не отговори. Виктория пристъпи предпазливо в стаята, после направи още една стъпка и се озова насред рояка. Не можеше да види мадам Вилрой, нито вратата, нито стените — само пеперудите, които летяха около нея все по-бързо и по-бързо. Когато усетиха присъствието й, те започнаха, да кръжат около главата й като мухи, привлечени от пламък. Виктория не помнеше някога да е била по-уплашена. Не виждаше друго, освен облака насекоми. Не чуваше нищо, освен пърхането на крилцата им. Не й оставаше друго, освен да стои там, надявайки се, че няма да я наранят. Даде си сметка за изнервящото докосване на крилцата върху лицето й. Сетне протегна ръка и позволи на няколко пеперуди да се стрелнат над и под нея. Крилцата им бяха меки, като перца и страхът й започна да се разсейва. И все пак още не бе спокойна. Пеперудите бяха навсякъде. Изведнъж й се прииска да бе облякла повече дрехи.

Тогава забеляза, че жуженето не беше единственото, което се различава всред рояка кръжащи насекоми. Чу още нещо. Спря очи върху пеперудата, която летеше право към нея. Когато се стрелна край лицето й, Виктория разпозна сред пърхането на крилата прошепната дума.

Рррр.

— Спенсър.

Рррр.

Сетне приближи друга пеперуда. И тя прошепна нещо.

Рррр.

— Развод.

Рррр.

Виктория се завъртя в кръг и осъзна, че всички насекоми казват по нещо. Към нея летяха думи, примесени с жужене и пърхане на крила, истински миш-маш.

Рррр.

— Томас.

Рррр.

— Парти.

Рррр.

— Училище.

Рррр.

— Избори.

Рррр.

— Подозрение.

Рррр.

Виктория стисна главата си. Нямаше как да сглоби думите, за да разбере какво й казват мъничките създания. Те говореха едновременно, изстрелвайки думите една след друга.

— Мадам Вилрой — извика тя.

Спокойният глас на гувернантката стигна до нея някак усилен, сякаш донесен от пеперудите.

— Не се опитвай да слушаш, Виктория. Просто затвори очи и се опитай да се откъснеш от настоящето. Остави ги да си вършат работата. Когато свършат, ще разбереш.

Виктория се подчини неохотно. Спря да се опитва да слуша. Просто затвори очи и пробва да изключи мозъка си. Стоеше там като в транс. След няколко минути отвори очи — шокирана, в екстаз.

— Те сами вкараха информацията в мозъка ми! Мога да видя какво се е случило в дома на Томас през последните три дни. И в дома на Люси. Също и у съседите отгоре.

— Трябва само да ги оставиш да шепнат в подсъзнанието ти. Достатъчно са, за да покрият всяка сграда в града, но трябва да внимаваш. Те интерпретират информацията също като нас. Могат да допуснат грешки.

— Сигурна ли си, че е позволено да знам всичко това?

— Знанието е сила, а силата е нещо хубаво. Всеки, който ти казва, че не бива да знаеш нещо, просто се страхува, че можеш да станеш по-силна.

Виктория изписка от удоволствие.

* * *

— Е, това беше дребнаво — рече троснато Бел, когато завари гувернантката си сама.

— Така ли мислиш, скъпа? Кажи ми защо.

— Защо ли? — Бел повиши глас. — Знаеше, че той ще се побърка! И за какво? Използва номера с банята само заради хитрия план на Виктория. И откога едно добро дело е достатъчна награда за теб?

Мадам Вилрой сви рамене. Бел попита отново:

— Какво ще спечелиш? Защо помагаш на Вик? От всички останали искаш да сключват сделки…

Гувернантката изгледа Бел с изражението, с което гледаме най-бавно загряващия ученик в класа.

— Наистина ли мислиш, че съм го направила от добро сърце?

— Вик постигна своето… Сигурно ти е любимка — Бел спря, ядосана на себе си, задето се изтърва да го каже и задето показа на мадам Вилрой, че не е безразлична. Затова прошепна: — Ако си ме накарала да направя всичко заради нея… Докторът и вечерята, всичко заради нея…

Мадам Вилрой погледна заинтригувано Бел. Това изражение се появяваше на лицето й, когато изучаваше някого. Когато благоволеше да си помисли, че децата са очарователни.

— Мислех, че последното ти прозрение е, че предпочитам Валентин.

— Просто не мога да си обясня защо не го направи сама. Защо ти трябвах аз?

— Е, скъпа, ако отделиш минутка да помислиш, може би ще си дадеш сметка, че нещата не са толкова елементарни и че сигурно има причини да избера теб. Ако беше по-умна или по-схватлива, може би дори щеше да си помислиш, че именно ти си моята любимка, а не Виктория.

Бел изглеждаше объркана.

— Не ме интересува кой ще спечели тази титла — Виктория или нещастният глупак, който наистина я заслужава. Също така не ме е грижа какъв е абсурдният повод за яростта на Кристиан — рече гувернантката, внимавайки да не се издаде, че самата Бел може да стане следващият обект на тази ярост. Вместо това тя се зае да плете мрежата си около нея, да залага любимата си примамка. — Смисълът на тази сделка е в онова, което ще научиш ти от нея. В начина, по който ще го използваш. Във вълните, които ще създадеш.

— Вълни? — учуди се Бел.

Мадам Вилрой не й обърна внимание.

— Единствената ми цел беше да ти дам урок. Накарах те да постъпиш така, за да научиш нещо, заради бъдещето ти. Всичко беше заради теб, Бел.

— Пълна безсмислица. Какво мога да науча от бесния заради една вечеря Кристиан?

— Дори и само това колко трудно е да предвидиш реакциите на хората. Колко трудно и колко полезно. Искам да научиш, че независимо какви са били намеренията ти, другите хора винаги ще интерпретират нещата по свой начин, опирайки се на миналото си. Искам да осъзнаеш, че ако си подготвена предварително, ако умееш да „четеш“ хората, ще разполагаш с повече власт, отколкото може да ти даде специалната баня. Научиш ли това, няма да имаш нужда да си моя любимка. Ти ще бъдеш всеобща любимка.

Бел остана замислена няколко минути, питайки се колко доверие може да има на мадам Вилрой. Сърцето й биеше силно, а тъмният белег над него спеше, скрит под сухата кожа. Научиш ли това, можеш да бъдеш всеобща любимка.

— Аз умея да чета хората…

— Скъпа, ти разчете грешно дори моите намерения. Отначало реши, че правя нещо хубаво за Кристиан. След това — че е за Виктория. А през цялото време знаеше достатъчно, за да разбереш истината. Трябва да търсиш по-дълбоко.

Изведнъж Бел се почувства адски глупаво. Гувернантката продължи:

— Хората постъпват и реагират въз основа на неща, скрити много по-дълбоко, отколкото очакваме. Трябва да копаеш по-дълбоко и още по-дълбоко… все по-дълбоко.

— Какво стана с Кристиан? Защо реагира така?

— Той също научи своя урок — отвърна Вилрой, вперила очи в Бел, питайки се дали няма да се досети колко сложно е измислено всичко. Като лековерно момиче тя не бе забелязала нищо. — Кристиан вкуси от онова, което е било някога. Деликатно напомняне за стария му живот, за чувството да си беден. Сега той може да се концентрира върху това защо е тук и да не се разсейва с поетични фантазии. Всички знаем, че на това трябва да се сложи край.

— Чудесно. Значи той едновременно научи урока си и ме намрази.

Вилрой се усмихна на многобройните ефекти от едно малко действие.

— Е, ако не успееш да го накараш да те заобича отново, винаги можеш да използваш банята.

Макар да знаеше, че не бива да се доверява напълно на мадам Вилрой, последният й коментар накара Бел да се почувства по-добре.

— Сега разбираш, нали, скъпа? Убеди ли се? Досега не си правех труда да преподавам уроци. Никога не провалях сделка. Но ти, скъпа Бел, ти можеш да бъдеш специална. Можеш да стигнеш много далеч и да се справиш перфектно.

След тези думи гувернантката пристъпи по-близо до нея и взе лицето й в ръце. От допира с ледените й пръсти на Бел й се стори, че брадичката й е потопена в локва със застояла вода, а около лицето й се увиват хлъзгави водни змии.

— Ти можеш да станеш моята любимка. Да ми бъдеш като дъщеря… ако не ме разочароваш, разбира се.

Да ми бъдеш като дъщеря.

Тези думи преминаха като светкавица през сърцето и съзнанието на Бел и се приземиха в стомаха й, така че през целия ден тя трябваше да обгръща плътно с ръце тялото си, за да го стопли след внезапното втрисане и онези неистови мразовити пристъпи, когато думите изплуваха на повърхността.

* * *

Виктория стоеше извън обсега на облака пеперуди, сама. Наблюдаваше как насекомите обикалят стаята и образуват различни форми, ускоряват или забавят скоростта си, сякаш и те мислеха за нещо. После пристъпи напред и влезе сред тях, полагайки усилия да не обръща внимание, че косъмчетата на ръцете й са настръхнали. Когато стигна в средата, изключи ума си и остави думите да прелитат край нея и да се сливат, образувайки смислени фрази. Скоро научи, че съседите отгоре се развеждат, че съседката отдолу има връзка с портиера, а пощальонът от петдесет и втора улица краде честитките за рожден ден. С подобна власт Виктория лесно можеше да стане най-добрата ученичка в Марлоу. Харвард? Забрави. Нищо особено. Президент на малка държава? А защо да не са Съединените щати! Тя не държеше да я харесват, не й пукаше, ако засегне някого и изобщо не се двоумеше дали да използва идеите, които й подсказваше мадам Вилрой. Тя искаше да спечели. Просто и ясно.

И все пак не беше лесно да свикнеш с досадните насекоми, които непрекъснато я докосваха с крилцата си и почти не й даваха възможност да диша. Имаше чувството, че е погребана жива. Концентрира се върху Томас, който вероятно щеше да бъде основният й конкурент при дебатите. Поиска още информация за него, а пеперудите се подчиниха като покорни ангели. Томас не излязъл от стаята си цял ден. Баща му идвал два пъти да го пита дали иска да поиграят голф. Повтарял му да не се натоварва толкова. Томас се упражнявал от месеци за държавното първенство по дебати и театралния конкурс. Вече бил прегледал хиляди доказателства и огромен обем данни. Стаята му е пълна с трофеи от публични дебати и сертификати. Той е основен претендент за наградата „Марлоу“ — най-престижната училищна награда, присъждана за заслуги, обикновено на най-добрия ученик. Томас казал на баща си, че има чудесна идея как да спечели големия турнир. Никой не чул каква е тази идея.

Виктория усети първите признаци на главоболие. Сякаш пеперудите притискаха все повече и повече главата й. Искаше й се да ги смачка. Все още не знаеше каква е идеята на Томас. Никой не й помагаше. Само безсмислени клюки. Трябваше да измисли начин да надхитри Томас — да проникне незабелязано дълбоко в мислите му, без опасност той да я усети.

Какво ли правеше Люси? Накара пеперудите да я шпионират и без секунда колебание една малка група излетя през прозореца. Виктория се изненада от скоростта на реакцията им. Те й донесоха информация за нула време, сякаш бяха свързани една с друга, като деца, които играят на развален телефон, чак до дома на Люси. Сега сякаш сама я чуваше.

— Тия са пълни откачалки! Едната се опита да флиртува с Томас под носа ми! Дори не беше достатъчно любезна да предположи, че може да ми е гадже.

— Но, Люси, вие не сте гаджета. Дори в пиесата не сте близки — сега пеперудите донесоха гласа на Шарлот.

— Но тя не го знае. Освен това той ме целуна, тъй че все едно ходим.

— Така ли? — възкликна Шарлот. — След купона ли? Знаех си.

— Над нас имаше клонка имел — разкикоти се Люси, после продължи: — Обаче онази Виктория направо ме плаши. Ще ти кажа нещо, но може да ти се стори странно. Обещай да не се смееш.

— Окей — съгласи се Шарлот без колебание.

— Мисля, че е някакво психо. Мога да се закълна, че четеше мислите ми.

— О, Люси…

— Не, сериозно говоря! Опитах се да съм любезна. Тя ми зададе хиляда въпроса за оценки и подобни глупости. Майка ми казва, че всички те се опитват да си пробият път нагоре.

— Всички в Марлоу са конкуренти.

— На тяхна страна ли си?

— Не са толкова лоши. Какво ще кажеш за Валентин? Готин е, нали?

— О, да не би да имаш предвид онзи със синдрома на Турет10?

— Не е синдром на Турет. Аз мисля, че е готин и при това романтичен.

— Ти просто си готова на всичко, за да намериш някой страдащ поет.

— Не е вярно.

— Не бъди такава идиотка, Шарлот.

— Хей, Шар — обади се отново Люси след няколко минути празни приказки, — ще ми помогнеш ли с кампанията?

— Естествено — отвърна с отегчен тон Шарлот.

— Сериозно те питам. Важно е. Трябва да стана президент на класа. Майка ми е била президент!

— Добре, де. Казах, че ще ти помогна.

— Какво ще кажеш за това: „Гласувайте за Люси. Тя ще опази Марлоу от откачени сираци, които четат мислите ви, крадат оценките ви и свалят гаджетата ви.“ Можеш ли да го напишеш на стотина плаката?

— Ами… това май е прекалено недвусмислено, Люси рече през смях Шарлот. — Ще ти напиша няколко свестни лозунга.

* * *

Виктория излезе от рояка със зверско главоболие. А върху горната си устна напипа капка кръв, капнала от носа. Явно бе прекалила. Очевидно не беше никак лесно да използваш насекомите. Причиняваше й болка. Караше я да се срамува. И все пак стаята с пеперудите я ободри — като срещата с нови приятели. Хиляди приятели, които винаги щяха да имат време за нея. Милиони сестри, които биха й помогнали, стига да ги помоли. За пръв път Виктория усети в сърцето си любов. Останалите можеха да запазят тайната си клика и да я изолират. Можеха да се смеят колкото си искат, а на нея нямаше да й пука. Новото й семейство винаги щеше да прави това, което тя му нареди, и да й казва онова, което иска да чуе. Виктория можеше да отвори или затвори вратата, когато пожелае. Можеше да контролира и най-лекото движение на най-дребното същество. Затова за пръв път тя се почувства обичана.

* * *

Малко по-нататък в коридора на студения, негостоприемен дом на мадам Вилрой, една самотна пеперуда летеше на зигзаг. Тя последва Валентин в малката спалня и стана свидетел как той се опитва да завърже разговор с Кристиан. Когато опитите му се провалиха, тя го последва към стаята на Бел. Валентин се надяваше да я завари да се преоблича, но вместо това намери празна стая. Тогава отиде в дневната да потърси Виктория. Може би щеше да я примами да прочете мислите му и да я подлуди с хилядите варианти на спомените в главата му. Това би било забавно. Но нямаше късмет. Реши да се върне при Кристиан. Грабна тетрадката си и се понесе по коридора. Но когато отвори вратата, завари вътре мадам Вилрой, сама.

Седеше облегната назад на стола и го измери с поглед от глава до пети. Направи му знак да затвори и каза:

— Сигурно е голям майтап да се подиграваш така с брат си — сетне кимна към тетрадката в ръката на Валентин. — Да му четеш стиховете си всеки ден. Да го караш да те слуша, знаейки, че той тайно мечтае да е на твое място.

Валентин не каза нищо, само стисна здраво тетрадката с перфектните стихове и инициалите ВФ на всяка страница и я притисна към гърдите си.

— Трябва да напомня на Кристиан да не си губи времето — промълви замислено мадам Вилрой, сякаш повече на себе си.

— Какво имаш предвид? — попита Валентин.

— Писането… слушането на стихове. Той е тук, за да стане силен. Да печели спортни победи. Точно това искаше. Писането е загуба…

— Трябва, да го оставиш да прави каквото иска — прекъсна я Валентин като сведе поглед и се заигра със спиралата на тетрадката. Язвителното изражение върху лицето на гувернантката, подигравателно свитите й устни, го накараха да се поколебае, но все пак продължи: — Той обича да пише. Просто го остави да върши това, което му харесва.

Загрузка...