Глава 20 Трик

— Знаеш ли какво си мисля?

— Не ми пука.

— Мисля си, че най-голямата лъжа, която Дяволът някога е изричал, е, че красотата и добротата са едно и също нещо.

— Браво.

За пръв път от много време насам Бел беше щастлива. Томас я обичаше. Люси съвсем изчезна от картинката. Сигурна беше в това. Помисли си тази вечер да пропусне банята и да провери дали Томас ще забележи. Обаче знаеше, че ще забележи. Напоследък двамата имаха все повече истински моменти помежду си. Но въпреки всичко, независимо по какъв начин тя маскираше този факт, въздухът наоколо й винаги беше ароматизиран, винаги упояващ, винаги представляваше изкривяване на истината. Тя забелязваше, че той все още реагира, когато е до нея. Усещаше го как се променя. Избута тези мисли встрани и отново грабна шишенцето с етикет равнодушна. Това беше единственият начин да прекара няколко мига с Томас възможно най-близо до реалността.

Точно тогава телефонът й иззвъня. Беше Маги. В секундата, в която Бел вдигна, Маги заговори със скоростта на картечница. На другата линия слушаше и Шарлот.

— Магс, тъкмо се приготвям за танците. Можем ли да поговорим по-късно? — прекъсна я Бел.

— Не, не, не — Бел почти видя как клати глава отривисто. — Става въпрос за Люси. Планира нещо голямо. Кани се да ти причини нещо наистина зловещо тази вечер.

— Магс, моля те, млъкни. Не вярвам да замисля каквото и да било…

— Не, не. Сигурна съм, че има нещо — Маги дишаше тежко. Тя си беше такава. Напоследък не се спираше дори за секунда и непрекъснато вървеше след Бел с блеснали очи, постоянно въодушевена, под влияние на параноични пристъпи, които не я напускаха, дори когато двете не бяха заедно. — Сигурна съм. Абсолютно. Без съмнение. Шар, кажи й.

Шарлот, както обикновено, се разкъсваше на две. От една страна, Люси беше най-добрата й приятелка. От друга — Бел беше тъй интересна, тъй привлекателна, въпреки че беше сестра на Валентин. В нея имаше нещо неустоимо.

А напоследък Люси се държеше доста подозрително. Преди да срещне Бел, Шарлот не беше забелязала странностите на Люси. Да, благодарение на познанството си с Бел виждаше нещата много по-ясно. С Люси ставаше нещо нередно. В нея имаше нещо неестествено. Люси беше странна. Люси беше извратена. Заради нея Шарлот всеки ден страдаше от главоболие.

— Разпита ме подробно за теб и за танците — как ще си облечена, как ще отидеш до там, такива неща. Мисля, че…

— Шар, и какво от това? — прекъсна я Бел. — И аз те разпитвах за нея. А сега трябва да се приготвя.

— Не, не, наистина смятам, че е намислила нещо.

— Какво?

— Не знам. Инцидент с колата, начин да ти открадне Томас, да те залее с помия. Не знам. Обаче съм сигурна, че готви нещо.

— Да, да. Видях я да говори с някои от учителите. Готова съм да се обзаложа, че ти готви някаква неприятна изненада — додаде Маги.

— Стори ми се, че я видях да проследява Томас след училище — каза Шарлот.

— А онзи ден беше в офиса на баща ми. За какво й е притрябвал адвокат? Обзалагам се, че се кани да те съди! — Маги се разгорещяваше все повече и повече.

— Маги, родителите й се развеждат — рече Бел уморено.

Маги не я остави да довърши.

— Трябва да направим нещо. Мога да се промъкна у тях и да нарежа роклята й, за да не може да излезе. Искаш ли да го направя? Веднага отивам, само кажи. Не, не, тя има тонове рокли. Трябва да сложа препарат за окапване на косата в шампоана й. Ама не, това не върши работа. Трябва да го остави без надзор поне петнадесет минути. Мога да кажа на майка й за онази татуировка! И тя ще я накаже да не излиза. Така ще е най-добре за всички.

Бел въздъхна дълбоко. Тя знаеше какво се случва. Зачуди се дали равнодушната вана щеше да ги успокои, да ги направи по-уравновесени, по-малко параноични. Обаче знаеше, че няма да стане така. Отдавна бяха преминали този етап.

— Не, Маги. Не прави нищо. Ще гледам да се пазя от нея на танците. Сега обаче наистина трябва да се приготвя.

* * *

Виктория стоеше в един ъгъл на залата и отпиваше от питието си. Пролетният бал не беше нищо друго, освен мащабна, бляскава гала вечер за младежи, които са свикнали с големи партита и са тренирани да забелязват несъвършенството. Събитието се провеждаше в просторна зимна градина с цветя и храсти, растящи пред прозорците, и надвиснали над стъклените стени и тавани дървета. Светлината беше приглушена, имаше огромни дивани и кръгли маси, подредени около дансинга. Слънцето вече залязваше и в залата се появи призрачно сияние — странна смесица от нахлуващия през стъклото здрач и клубната атмосфера вътре. Но Виктория не обръщаше голямо внимание на декора. Тя се огледа отново и приглади роклята си.

Изведнъж някой я потупа по рамото. Обърна се и видя мис Лемьо, която й се усмихваше. Отвърна й с най-милата си усмивка и я поздрави.

— Не ми казвай, че красива млада дама като теб е сама на бала — рече мис Лемьо. Звучеше разочаровано, задето нейната по-млада версия няма кавалер.

Виктория отвърна:

— Не ми остава време да се срещам с момчета.

— Е, наистина си доста заета. Не знам как намираш време за всичко, с което се занимаваш.

Виктория се изкикоти, нещо, което ужасно мразеше. Обаче си спомни какво й бе казвала мадам Вилрой хиляди пъти — да бъде по-мила с хората, от които можеше да има полза, да се държи по-приятелски, затова продължи: — Да, най-вече благодарение на вас, мис Лемьо. Имам предвид, че единствено вие приемате толкова сериозно моя проблем. Ако не бяхте се заели да убедите всички учители да ми отделят повече време за тестовете и домашните работи…

— О, не си заслужава да го споменаваш. В Марлоу се стремим да се съобразяваме с нуждите на учениците.

— Благодаря. Но въпреки това не ми е никак лесно.

— Какво искаш да кажеш, скъпа?

— Ами, както знаете, сега съм президент на класа, обаче ми се струва, че Люси все още таи някакви съмнения за изборите. Не ми помага изобщо в ученическия съвет, налага се да работя два пъти повече — Виктория потърка очи. — Затова не мога да насмогна с домашните.

Миси Лемьо изглеждаше объркана. Виктория продължи:

— Чудех се дали е възможно следващия семестър да взема още няколко предмета за домашна подготовка? С персонални учители, нали разбирате? Така ще имам повече време да се справя с проблемите. Все още се налага да се боря с пълното безучастие към състоянието ми.

— Ами да, разбира се, скъпа. Няма проблем. Ще говоря с директора в понеделник. Хей, щях да забравя. Имам добра новина за теб.

Виктория го очакваше. Просто не искаше да прибързва и да чете мислите на мис Лемьо, освен ако не се наложеше. Обаче знаеше, че по това време на годината обявяваха носителя на наградата „Марлоу“. Седмици наред тя се бореше да подобри оценките си, преследваше учителите да провеждат за нея устни тестове, разчитайки пеперудите да й преразкажат най-добрите есета. Дори успя да уреди да накажат Джейсън Чой, задето е преписал нейното есе. Благодарение на новия си график средният й успех стана пълно и непоклатимо 5.0. Най-после щеше да получи признанието, което заслужаваше.

— Е, още е малко рано — рече мис Лемьо. — Не биваше да ти казвам преди понеделник. Но ти си едната носителка на наградата „Марлоу“ за тази година! Тя се дава на ученика с най-високи…

— Да, знам — Виктория бе забравила за любезния тон. Мис Лемьо остана като гръмната. — Дава се за най-висок среден успех и най-смислени извънкласни занимания. Но какво имахте предвид като казахте едната носителка?

Виктория огледа белезите по ръцете си от продължителното си общуване с пеперудите. И всичко това заради някакво мизерно „едната носителка“?

— Е, ами да. Комитетът реши, че макар ти да имаш най-високия среден успех досега, трябва да поделиш наградата с Джейми Мендес.

— Какво? Защо?

— Ами защото успехът на Джейми е много близък до твоя, скъпа. А тя прекара почти цялото си свободно време през последните три години в събиране на средства за гладуващите деца в Судан. И понеже наградата е както за успех, така и за…

— Не. Наградата винаги е била връчвана на ученика с най-висок успех. Знам, че според статута й тя включва и извънкласните занимания, но през последните десет години винаги е печелил ученикът с най-висок успех!

— Да, скъпа, но комитетът прецени, че след като ти бяха дадени допълнителни привилегии…

— Да, но аз имам недъг.

— Хм… Не съм сигурна дали ти е известно, но мис Мендес страда от астма и въпреки това учи с нормалната програма, включително часовете по физкултура и…

— Е и? Астмата няма нищо общо. Човек не учи с дробовете си. Обаче тя е латинос, нали? Затова е цялата работа!

Мис Лемьо хлъцна от изненада. Тъкмо се канеше да отговори, когато видя зад Виктория да се приближава Валентин. След коледната пиеса тя гледаше да го избягва, понеже го намираше за твърде странен. Затова когато той се приближи и й отправи недотам любезна усмивка, тя се дръпна назад, побърза да се сбогува и да си тръгне. Валентин извика след нея:

— Всичко е наред, Триша, скъпа. Няма значение.

— Коя е Триша?

— Триша Лемьо. Онази сладурана, дето си тръгна току-що.

— Вал, това беше противно. Та тя е към трийсетте.

— Четирийсетте. И какво, няма нищо незаконно? Дали пък да не премина на деветдесетгодишни? — рече с игрив тон Валентин.

— Гадост.

— Шегувам се… Уф, чух малкото ти избухване от другия край на залата.

— Винаги има нещо. Тъпите пеперуди не са…

— Виж, Вик. Знаеш ли какъв ти е проблемът?

Виктория нямаше нужда от нова лекция, че не трябва да е толкова злобна, че не бива да мисли само за себе си.

Достатъчно се беше наслушала от Бисе.

— Какъв? — попита с раздразнен тон.

— Не си достатъчно проницателна.

— Голяма работа.

— Добре, не ме слушай. Имам си достатъчно друга работа.

Валентин остави Виктория с чувство за тотално превъзходство. Погледна назад и я видя да гризе нокти, втренчена в Бел и Томас, които бяха влезли току-що. На лицето й имаше усмивка, сякаш се радваше да ги види заедно. След това зърна Кристиан, който стоеше с Бисе. Двамата си шепнеха нещо конспиративно и следяха Бел също тъй внимателно, както Виктория.

Сети се, че Кристиан все още не беше чул първата поема, която прочете на турнира. Пропуснал я беше, зает да спасява Бел.

— Хей, Кристиан — извика малко по-превъзбудено от нормалното. Кристиан подскочи. — Здрасти. Искам да те помоля за нещо дребно.

— Няма проблем. Казвай.

— Ще ме изслушаш ли да ти прочета една поема? Онази, която написах за турнира вчера.

— Сега? Вал, да не си откачил?

Валентин сякаш не разбираше какво има предвид Кристиан.

— Добре, сам си я прочети тогава. Ето я — опита се да напъха листа в ръцете на Кристиан, но той само го изгледа учудено.

— Валентин — намеси се Бисе с доста подозрително изражение. — Моментът не е подходящ.

— Окей. Може би по-късно тогава?

— А защо трябва да е тази вечер? — попита Кристиан. — Точно сега се налага да свършим доста неща, Валентин.

— Окей, по-късно тогава — Валентин облиза нервно устни. — По-късно… когато се приберем… когато си по-свободен. Ще ти отнеме само секунда.

Валентин побърза да се отдалечи, преди Кристиан да му възрази.

Бисе погледна Кристиан, след това отново насочи вниманието си към Бел. Кристиан беше бесен.

— Защо постоянно иска да ми натрие носа?

— Ох, не е това. Просто ти си единственият му истински приятел.

— Би, харесва му да ми натрива носа всеки път, когато му се отдаде възможност. Почва да ми писва.

— Можем ли да се върнем сега на уликите? Знаем, че Виктория сключи сделка с Вилрой. Очевидно иска да си върне на Бел. Очевидно ще е нещо, свързано с Томас. Тя мрази и двамата…

Кристиан кимна.

* * *

Бел се разсмя, когато Томас прошепна нещо в ухото й. Сякаш изобщо не забелязваше останалите наоколо, а колкото по-близо заставаха те, толкова по-равнодушно се държаха. Нямаше нищо против. Всъщност искаше точно това — да бъде насаме с Томас.

В началото, когато дойде да я вземе за бала, той сякаш се бореше със себе си. Една част от него искаше да остане настрана, да я отбягва, да се държи така, сякаш изобщо не му пука за нея. Другата част не разбираше защо се държи така. Та нали само пет минути по-рано беше тичал до вратата й? Тази част искаше да й каже, че изглежда прекрасно. Накрая все пак го направи. Бел забеляза с голям възторг как въпреки че на няколко пъти преодоля серии от спазми и се пребори със себе си, в повечето време той я слушаше внимателно и с интерес. Може би тази вечер най-сетне щеше да преодолее стеснителността си и да направи по-сериозна стъпка. Тя не се надяваше на много. Всеки прогрес по-далеч от комфортните зони на бузите и челото щеше да е добре дошъл.

Кое не е наред?, запита се Бел. Може би обича да целува само по официални поводи. Обаче е целунал Люси на коледния купон. Значи имаше надежда.

* * *

И Виктория, и Бисе наблюдаваха Бел от разстояние. Но Бел не ги забеляза. Тя очевидно се забавляваше. Томас беше толкова горд с нея, задето му е помогнала на турнира. Винаги я бе смятал за красива и чаровна. Но да има толкова умна приятелка, това вече го караше да лети в облаците. Опита се да се приближи до някои от приятелите си, под ръка с Бел, но те се дръпнаха назад. Единствената, която се интересуваше от тях, макар и отдалеч, беше Люси. Тя бе увиснала на ръката на Конър Вирт, но не сваляше очи от Томас. В редките моменти, когато той поглеждаше към нея, тя се притискаше по-близо до Конър и се преструваше, че никога не се е забавлявала повече.

* * *

В другия край на залата Валентин следеше с очи групичка момичета на един от диваните. По-специално внимание обърна на едно от тях, което седеше в средата — наднормено тегло, лоша кожа, ужасна рокля и фалшиво безразличие на лицето, сякаш изобщо не й трябваха приятели. Уау, определено имаше нужда от помощ. Най-вероятно майка й я беше накарала насила да дойде на танците. Валентин пъхна листа с поемата си в задния джоб. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова повече си даваше сметка, че самият той изглежда доста добре — перфектно тяло, красиво лице, маркова риза, златиста коса, вчесана назад. Чувстваше се прекрасно. А когато погледна горките грозновати момичета пред себе си, изпита някаква тръпка. По-силна, отколкото от натруфените красавици, които обикновено го заглеждаха.

— Здравейте, дами. Коя иска да танцува? — извика весело. Дебеланата: му обърна гръб. Валентин направи тъжна физиономия.

— Отказваш ли ми? Твърдо? Няма ли шанс да размислиш? — погледна я с най-милата си усмивка, която можа да докара. Да, точно тази му трябваше. Точно тя щеше да го накара да се почувства съвършен. Такова момиче щеше да се примири с всичко. Нямаше да му се налага да лъже, да променя каквото и да било. Например да кани гости във фалшива къща. Нито да чисти след това.

Момичето го изгледа подозрително, но накрая се усмихна. В усмивката й личеше и малко страх. Заради това на Валентин му се прииска още повече да танцува с нея.

— Не е ли мило? — рече наблизо едно симпатично момиче на приятелката си. — Опитва се да я накара да се почувства по-добре.

— Да, той наистина е мило момче.

* * *

Нощта отмина неусетно за децата Фауст. За всички, освен за Бисе, която прекара цялото време размишлявайки и в страх. Тя знаеше, че нещо ще се случи. Беше чула разговора между Виктория и Вилрой и замислянето на сделката. Това беше достатъчно, за да забрави за детското писмо на Кристиан, за изчезналия белег, както и за неговия план за бягство. Погледна към Бел. Видя как я гледа Томас и как се разсмя на нещо, което тя каза. Личеше, че е омагьосан от красотата й. Изведнъж Бисе разбра какво предстои да се случи и се втурна към сестра си.

— Бел, Бел, трябва да ме изслушаш.

— Бисе! Не виждаш ли, че съм заета? Извинявай, Томас, сестра ми пак е изпаднала в някое от нейните настроения.

За миг Бисе щеше да се предаде, но след това се съвзе.

— Бел, трябва да ме изслушаш. Виктория и Вилрой… те… не съм съвсем сигурна какво готвят, но трябва да се прибереш у дома.

— О, не. Не още една конспиративна теория. Маги ми беше предостатъчна.

— Моля? Не, чуй ме. Трябва да се прибереш още сега.

— Окей, както и да е. Сега би ли се махнала оттук?

Бел бутна сестра си встрани и се премести в друг усамотен ъгъл заедно с Томас.

Точно когато се канеше да ги последва, Бисе се сблъска с Маги и Шарлот, които оставиха Люси и си запроправяха път към Бел. Те бяха в истерия.

— Бисе, Бисе, трябва да спрем Люси.

Бисе нямаше време за тях.

— Трябва да вървя. Бел има нужда от мен.

— Бел? Бел ли каза? Люси е направила нещо, нали? Да не е отмъкнала Томас?

Звучаха загрижено, но погледите им не показваха притеснение. Изглеждаха по-скоро въодушевени и някак нетърпеливи. Бисе се опита да се отърве от тях, като не изпускаше от поглед Бел. Отчаяно искаше да се добере до нея и да я изведе оттук. Потърси с очи най-прекия път до Бел, но преди да я достигне, беше спряна от нова пречка — някой се прокашля и включи микрофона.

— Добре дошли на пролетния бал на училище „Марлоу.“

Мис Лемьо и тренер К. стояха зад него. Първа заговори мис Лемьо, поглеждайки през няколко минути към тренер К., за да се убеди, че я слуша.

— Надяваме се, че си прекарвате чудесно. Както знаете, една от най-големите награди на училището — наградата за отличник — атлет традиционно се връчва на Пролетния бал.

Тя изчака няколко секунди за аплодисменти. След като такива не последваха, продължи:

— Двамата с тренер К. представляваме двете области, в които този феноменален ученик е постигнал успехите си — спорт — тя кимна към тренер К., — и учебен процес — изпъна се в цял ръст. — За изключително кратък срок този ученик показа, че дори много млад човек може да постигне велики неща. Този ученик беше модел за поведение в класа…

Не успя да завърши, понеже тренер К. пристъпи напред. Последваха слаби ръкопляскания, които бързо утихнаха, когато тя изгледа кръвнишки публиката.

— Без повече увъртания, представяме ви тазгодишния носител на наградата за отличник — атлет на училище „Марлоу“…

Кристиан не можеше да се въздържи. Любопитството го гризеше. Макар и вече да не му беше толкова на сърце, все още искаше да разбере дали го бяха забелязали, дали смятаха, че е най-добрият. Все още искаше да победи, да се приближи с една крачка по-близо до лесния живот или по-скоро да се отдалечи на една стъпка от тежкото ежедневие.

— Конър Вирт.

Кристиан сведе очи към обувките си. Класът изригна. Конър си запробива път напред, а приятелите му го потупваха по гърба.

— През годините, прекарани в Марлоу, Конър Вирт води училището към безброй победи в състезанията по голф, плуване и баскетбол, като в същото време си остана пример за подражание на своите съученици. Неговото спортсменско поведение, постоянството му пред трудностите, желанието да се състезава заслужават възхищение и са причината, поради която той печели наградата тази година.

Мис Лемьо измъкна микрофона от тренер К.

— Конър, ти ни показа, че твърдостта и постоянството могат да бъдат рецепта за успех. Поздравления.

Половината от публиката изпъшка от приповдигнатите й думи. Кристиан се помъчи да се пребори с чувството, което се надигаше в гърдите му. Опита се да го избута някъде по-дълбоко. Но част от него искаше да скочи на подиума и да размаже глупавата усмивка върху физиономията на Конър.

— Завиждаш ли? — обади се студен глас. Той се обърна и видя мадам Вилрой, застанала до него. Косата й беше стегната във вечния кок. Беше облечена във великолепна бяла рокля, която я открояваше като най-красивата жена в залата.

— Не — отвърна категорично Кристиан. — Радвам се за него.

— Какво става тук? — тя го потупа леко по гърдите. — Вече не искаш ли да си победител? Богат? Дори сега, когато изгуби? Сърцето ти спря ли да плаче с черни сълзи?

Кристиан не й отговори.

— Знаеш ли, не е толкова късно. Все още можеш да го получиш. Сега, когато знаеш цялата истина, двамата с теб можем да сключим друга сделка, Кристиан. Давам ти още един шанс да бъдеш щастлив, да бъдеш победител. — Тя стисна ръката му и го отведе встрани от тълпата, която поздравяваше Конър. Кристиан се канеше да й каже къде да върви, когато усети леко колебание. Да не би да е дошло времето да прибере печалбата? Да не би пък вече да си е продал душата? Какво още можеше да поиска тя? Може би този път щеше да се фокусира върху това да стане добър писател. Да забрави за славата и богатството.

— Кристиан, скъпи — тя се наведе, за да прошепне в ухото му: — Искаш ли да станеш писател?

Той наостри уши.

— Знам, че помагаш на Бъди да си спомни.

Тя почака за отговор.

— Ще постигнем велики неща, обещавам ти.

Колебанието в гърдите на Кристиан беше изчезнало.

Той си представи личния ад на Бъди. А ако това очакваше и него?

— Не. Не можеш да ме накараш да остана. Явно не притежаваш душата ми, иначе нямаше да ми предлагаш сделка.

Мадам Вилрой се изправи. Запази спокойствие, доколкото можа, но дяволското й око блестеше от гняв.

— Много добре, скъпи. Да бъде както искаш.

* * *

Бисе погледна към Томас и Бел, които се намираха в своя собствена вселена, абсолютно безразлични към вълнението наоколо. Отново се насочи към тях. Беше решена да отведе Бел вкъщи.

След като я оставеше на сигурно място у дома, щеше да види какво става с Валентин. Не беше толкова типично за него да преследва тъй настойчиво Кристиан със стиховете си. Защо толкова държеше той да ги прочете? Дори не предполагаше какво бяха открили те с Кристиан в нощта, когато Виктория проникна в ума на Томас. Никога не повдигна тази тема, сякаш не беше сигурен, че наистина се е случило. Те също не го попитаха, защото се страхуваха от онова, което можеше да каже. Но щом се приберяха тази вечер, Бисе щеше да разбере всичко от игла до конец.

Опита се отново да си пробие път през тълпата. Знаеше какво предстои да се случи. И то не след дълго. Ускори ход, блъскайки се в двойките, които й се изпречваха на пътя.

— Бел — чу се да вика малко по-силно от необходимото. — Бел! — Изведнъж една ръка се протегна и я улови за рамото. Тя се обърна ядосано. Нямаше време за това. Оказа се Кристиан. Най-сетне беше събрал кураж да покани Шарлот на танц, когато Бисе бе минала покрай него.

— Какво става? — попита я той.

— Бел! — извика Бисе. — Трябва да й помогнем. Пусни ме!

Настойчивостта в гласа й накара Кристиан да я пусне. Тя изтича напред. Кристиан грабна Шарлот за ръката и хукна след нея.

Най-сетне стигнаха Бел, точно когато Томас реши да направи по-сериозна стъпка и лицето му беше на няколко сантиметра от лицето на Бел.

Бисе протегна ръка към сестра си. Усещаше, че мадам Вилрой се приближава зад тях. Но в този миг нещо я накара да спре и да се дръпне назад. Кой знае защо Томас също спря, извика и бутна Бел на пода с все сила.

— Томас, защо го направи? — извика тя, шокирана и объркана.

Цялата зала притихна. Хората наоколо останаха с отворени уста, тихи като призраци. Виктория беше на седмото небе, доволна от сделката, която беше сключила. На лицето й се разля усмивка, като усмивката на Чеширския котарак. Люси стоеше като гръмната, но тръгна към Томас. За две секунди се добра до него, дръпна го встрани и зашепна успокояващи думи в ухото му, преструвайки се, че е знаела какво ще се случи. Бисе сграбчи Бел за ръката и я задърпа към вратата, преди да разбере какво става. Само че Бел вече знаеше. В миг всичко се бе променило. Красивото й лице се бе преобразило в нещо друго. Беше си върнала старото лице, само че много по-лошо. Сега тя бе неописуемо и непоправимо грозна.

Загрузка...