Глава 4 Пиесата на Марлоу

Кичури коса, оплетени като змии. Сенки от облаците. Сгърчени от болка пръсти. Смутеният човек може да си въобрази всичко, особено когато гледа през прозореца в бурна, неспокойна нощ. Беше стояла пред безброй злочести домове. Беше ги наблюдавала през стъклото векове наред — макар че в косата й няма кичури, оплетени като змии, а пръстите й не са сгърчени от болка.

Наблюдава ги. Просто наблюдава и чака. Чака онзи важен миг.

Мигът, когато за пръв път виждат знака.

В този миг тя винаги е там. Невидима. Безшумна. Наблюдава.

Сега наблюдава един от тях. Мъж. Висок и слаб, богат, но въпреки това неудовлетворен. Стисва ръба на ваната, сякаш уплашен от това, което може да види. Полива се с вода, трие тялото си енергично, обръща се към стената, продължава да се трие по-силно от необходимото. Когато приключва, отново се оглежда и посяга към хавлията, като за миг застава пред неподозираното присъствие зад прозореца.

Образът плува в неясната мъгла. Белегът, черен като смъртта, покрива половината от гръдния му кош. Противна, дяволска тъмнина. Тя се усмихва. Скоро той ще я повика и никога повече няма да види светлината.

На другия ден след още една неотпразнувана Коледа, децата и мадам Вилрой отидоха да гледат коледната пиеса, която поставяха в гимназия „Марлоу“, да разгледат училището и да се запознаят с още хора. Валентин, който беше наясно, че Шарлот се радва на безпрецедентно внимание, задето е написала пиесата, остана мрачен през цялото посещение. От време на време мадам Вилрой му прошепваше, че стига да пожелае, може той да застане на сцената.

— Не бях чувал пиеса да се играе на 26 декември — раздразнено й отвърна той и скръсти ръце.

— Реших, че е добър вариант за отвличане на вниманието от досадните празници — рече мадам Вилрой.

— Имаш ли пръст в тази работа? — учуди се Валентин.

— Е — засмя се гувернантката, — не е като да нямам.

Училище „Марлоу“ бе истински архитектурен шедьовър, построен в готически стил. Отделните сгради бяха коя от коя по-пищни. Обрамчена с дървета алея водеше от основното здание до концертната зала, богата и просторна като Линкълн център6. Всяка година сводестите тавани на театралния салон грейваха, окичени с празнични светлини, по време на коледните представления — пиеси, мюзикъли, концерти. Богати родители, политици и влиятелни нюйоркчани се появяваха в залата в пълния си блясък, следвани от тълпи папараци, както при връчването на Оскарите.

По време на антракта фоайето заприлича на бал с маски. Съпругата на кмета беше там, натруфена като карнавална платформа. Кметът прекара антракта, усърдно ухажвайки мадам Вилрой. Любовницата на кмета избяга през глава, когато срещна специалното око на мадам Вилрой.

Децата използваха възможността да се измъкнат от театъра и да надникнат във всички ъгли на училището. Бяха го виждали и преди. Бяха прекарали седмици наред да го изследват, да изучават бъдещите си приятели и врагове. Въпреки това тази вечер мястото им се стори ново, различно, по-вълнуващо от преди. Кристиан изтича към гимнастическия салон и надникна през прозорците към басейна. Бисе се промъкна в библиотеката и се върна оттам с натежали клепачи.

Валентин прекара по-голямата част от антракта в разглеждане на килимите, блестящите полилеи и декадентските картини, които висяха по стените. Това не можеше да е училище. Вглеждайки се отблизо в лицата от публиката, той разпозна някои от гостите, които бе видял на партито на мисис Вирт — самодоволни физиономии, смокинги и бални рокли, копринени шалове и скъпи бижута, чиито притежатели сякаш вярваха, че децата им играят на Бродуей.

Ама че са смешни, помисли си той и отправи към гувернантката поглед, който сякаш казваше: Да се позабавляваме, а? Тя кимна леко в момента, когато наближиха група хора. Сърцето на Валентин подскочи. В подобни моменти, когато мадам Вилрой го даряваше щедро с вниманието си, нямаше по-щастлив от него. Беше в състояние да играе и повтаря сцени и разговори без умора, да задържи вниманието й часове наред, без да губи и секунда. Тя можеше да го научи как да постъпи, какво да каже, как да заложи капан на събеседника си и кога да го пусне.

Единствено тя можеше да го придружи в пътуванията му напред и назад във времето. Понякога двамата съживяваха някоя сцена по петдесет пъти. Друг път — само веднъж. Но тя винаги беше там. Готова да помогне. Защото как иначе щеше да се научи? Как щеше да стане умел манипулатор без тези безобидни игри и дребни трикове? Всеки трябва да започне отнякъде. Всяка важна личност се нуждае от велик учител, готов да излъска до блясък и най-дребния детайл. Благодарение на пътуванията във времето Валентин може би щеше да стане прочут писател, влиятелен политик, Цезар на времето си. Но засега трябваше да се отърве от досадния си тик.

Валентин стоеше отзад, слушаше и чакаше точния момент, в който да се намеси в разговора. До него беше гувернантката, незабелязана за останалите, и шепнеше в ухото му.

— Направи го сега — повтаряше след всяка остроумна забележка на някой баща от Бръшляновата лига. Тогава Валентин връщаше времето назад й отмъкваше думите под носа му.

— Продължавай — подканяше го, когато той повтаряше отново и отново всяко изречение, докато не го изпипа до съвършенство.

Валентин беше нервен, нещо непривично за него. Обикновено бе тъй уверен, сякаш можеше да мине върху жарава от тлеещи въглени, без дори да се изпоти. Вилрой не отвръщаше на коментарите му, когато показваше колебание.

— Нали знаеш — изпъшка той, — че повечето писатели не са били кой знае колко остроумни пред публика. — Тя вдигна вежди, затова той добави с усмивка: — Можеше просто да ми продиктуваш какво да кажа.

— Да, бих могла — рече гувернантката и му смигна закачливо, от което дъхът му спря, — само че така е много по-забавно.

Наистина, така беше. За по-малко от петнадесет минути Валентин успя да преведе нищо неподозиращата Шарлот от състояние на леко увлечена до отчаяно влюбена. И макар че всеки искаше да говори с авторката на пиесата, тя не пусна ръката му от мига, в който той я погледна в очите, с умело изработен поглед, съчетаващ благоговение и меланхолия, и й каза, че пиесата й е „велика“. Мадам Вилрой стоеше зад тях и внимателно наблюдаваше.

* * *

В другия край на фоайето Бел се опитваше да събере достатъчно кураж, за да приближи Томас Гудман-Браун, когото съблазняваше от разстояние вече двадесет минути.

Погледна го още веднъж и наклони глава, а той й се усмихна за пореден път. Тя извърна очи, а устата й пресъхна. Не, помисли си, не мога да го направя. Томас каза нещо на приятеля си и след няколко минути двамата застанаха пред Бел.

— Здрасти, аз съм Томас — рече той и протегна ръка към нея. — А това е Конър Вирт. Отскоро ли сте тук?

— Коя е тази? — попита Конър. Той бе изкривил врат и гледаше покрай Бел, към Бисе, която се въртеше около някакво саксия и си мърмореше под нос. Бел сви лице в гримаса. Бисе погледна към тях уплашено, сякаш бе направила нещо нередно. Сетне се приближи бавно към сестра си.

— Казвам се Бисе — рече едва чуто.

Томас любезно пое ръката й и се усмихна.

— Заедно ли сте?

— Двете сме сестри — отвърна Бисе.

— Изобщо не си приличате — отбеляза Конър.

— В такъв случай, предполагам няма да ми повярваш, ако ти кажа, че сме близначки — рече Бисе, връщайки се мислено във времето, когато Бел бе изглеждала досущ като нея.

— Няма начин — захили се Конър, понеже реши, че тя се шегува.

— А ти как се казваш? — Томас се обърна към невероятната красавица, която следеше цяла вечер.

— Бел — отвърна тя, а стомахът й се сви в очакване на онова, което щеше да последва.

В един болезнен миг лицето на Томас се изкриви от отвращение. Въздухът около тях сякаш стана по-тежък, разнесе се дъх на разложение.

— Каква е тази миризма? — изтърси Конър, преди да се усети.

— Каква миризма? — престори се на изненадан Томас, макар че самият той бе пребледнял и отстъпи крачка назад. Люляк и сяра, помисли си.

— Някаква гадост, напръскана с евтин парфюм — продължи Конър, който не можеше и да предположи, че миризмата може да идва от красивото момиче пред него.

— А, да не би майка ти да е наблизо? — пошегува се Томас.

Бел прехапа устни.

— Млъкни, Том — смушка го с лакът Конър.

— Видях те на партито на Конър. Отскоро ли сте тук? — ентусиазмът на Томас бе намалял значително и от това в стомаха на Бел сякаш оживя кълбо от нерви.

— Пристигнахме миналата седмица — отвърна тя и добави: — Ще учим в Марлоу.

Въпреки желанието си, тя се стараеше да отговоря кратко и на свой ред отстъпи леко назад, опасявайки се да не го отблъсне. Сякаш между тях имаше невидима линия, която не можеше да пресече — не още.

— А, да — обади се Конър. — Майка ти казала на моята майка за вас.

— Искаш да кажеш мадам Вилрой? — уточни Бел.

— Не ви ли е майка? — учуди се Конър.

— Не, гувернантка ни е — рече Бел, стараейки се да изглежда самоуверена и секси.

— О — възкликна Томас и се престори, че търка очи, докато всъщност се опитваше да запуши носа си. Ама че странно момиче. Не знаеше какво да каже. Донякъде бе отвратен от Бел — не само заради миризмата, а и от думите й. Тя беше странно защо отблъскваща, а сестра й не правеше нищо, за да й помогне. Бисе се държеше като пълен аутсайдер. Всеки път, когато Томас я погледнеше, тя се дърпаше назад, опитвайки се да се скрие в ъгъла, между саксията и стената. Защо ли се страхува толкова? Изглежда нормално. Симпатична, добре облечена, хубави очи. Другата му половина обаче — онази, която съзнаваше колко красива е Бел, бе заинтригувана и искаше да остане. В този момент той забеляза приятелката си Люси Спенсър, която буквално тичаше към него.

— Здрасти, Люси. Какво става?

Люси, която бе наказана цяла седмица да не излиза от къщи заради предполагаемия й интерес към неподходящите момчета („Келнерът е инструмент, скъпа. Все едно да се влюбиш в миксера“, бе изпищяла майка й.), с готовност бе обещала на мисис Спенсър тази вечер да не говори с никой младеж, освен с „очарователния Гудман-Браун младши“.

— Томас, търсих те навсякъде — посрещна го тя с най-драматичния си глас. Тогава видя Бел и улови приятеля си под ръка, докато той я представи. Сетне се усмихна бегло на Бисе, която сведе очи засрамена и разочарована.

— Каква е тази миризма? — попита Люси.

— Конър, разкажи им за спортните отбори — Томас реши да смени темата. Струваше му се, че въздухът се е сгъстил. Почувства се както онзи път миналото лято, когато двамата с Люси бяха пийнали повече на един купон и опитаха някакви хапчета. Стана му топло, главата му се замая. В същото време му беше много гадно. Бел забеляза белезите на опиянение върху лицето му и се приближи. Той отстъпи назад. Твърде скоро, рече си тя. Конър, който обичаше да говори за спорт и бе прекарал достатъчно дълго време в задушните съблекални, за да се притеснява от неприятни миризми, подхвана ентусиазирано:

— Така, откъде да започнем. В Марлоу имаме всичко. Вие спортувате ли? Тази година търсят още хора за отбора на момичетата по хокей на трева. Я чакайте малко. А братята ви?

— Кристиан тренира няколко спорта — рече Бисе. — Тенис, плуване, голф…

Конър не я остави да довърши.

— Двамата с Томас сме в отбора по голф. Марлоу са най-добрите. А той има ли хендикап7?

— Понякога е много нахъсан, друг път е раздразнителен — рече Бисе сякаш на себе си, — но не бих нарекла тези състояния…8

— Той има предвид хендикап в голфа — прекъсна я Люси. — Откъде казваш, че идвате? От Туркменистан ли?

— В Туркменистан също играят голф — отвърна спокойно Бисе.

— Откъде знаеш?

— Била съм там… веднъж.

Бисе бе сигурна, че е ходила в Туркменистан. Помнеше, че с мадам Вилрой пътуваха къде ли не. Беше може би осем или деветгодишна, когато отидоха там. Не можеше да каже точно, но трябва да е било по това време, защото, двете с Бел все още си приличаха. Бисе делеше живота си на два периода — преди Бел да се промени и след промяната; когато имаше истинска приятелка и когато я загуби. В рамките на всеки период не следеше дните и месените. Те нямаха значение. Прокашля се и сведе поглед към пода.

— Както и да е — рече Люси.

— Каква музика слушаш — обади се Конър, опитвайки се да разведри обстановката.

— Грегорианска църковна — отвърна небрежно Бисе.

— Аха — Конър се почеса по главата. — Мисля, че ги чух да свирят миналата седмица в Елбоу Рум.

След няколко минути Томас се извини, че трябва да ги остави. Бел се постара да прикрие разочарованието си, а Люси го улови за ръка и изчурулика:

— Идвам с теб.

Сетне изгледа победоносно Бел и добави:

— Да отидем на по-уединено място. Тук мирише на развалено.

Бел кипна от яд. Ах, колко мразеше Люси и как искаше да издърпа Томас по-далеч от нея.

Когато двойката се отдалечи, Бисе се отпусна.

— Е, сестричке, ясно е, че няма да ни кани да обядваме с нея — отбеляза тя и пъхна в уста малка хапка от подноса на минаващия край нея сервитьор.

Бел стоеше встрани от групата. Всички се бяха отдръпнали по-далеч от нея. Онези, които се намираха на по-голямо разстояние, я следяха с възхищение. Тя изпъна рамене и се огледа в един прозорец. Убеди се за пореден път колко е красива. Обаче Томас явно не мислеше така. Той бе използвал първата възможност, за да избяга. Понякога са нужни повече усилия, помисли си тя. Нищо, следващия път.

* * *

В това време Виктория пресече кулоарите, където актьорите тийнейджъри се готвеха за трето действие, излезе през сервизния изход, мина по алеята, свързваща театъра с главното здание, и влезе в тъмния коридор. Вървеше сама, прокарвайки пръсти по редицата шкафчета край стената. Вече бе отегчена от всички, от малките дечица, които искаха да бъдат равни с нея. Виктория нямаше търпение семестърът да стартира, за да започне да отговаря на всеки въпрос, да приключва първа тестовете. Това беше толкова лесно, колкото да чете мислите на учителите. Нямаше търпение да види лицата на съучениците си. Докато прекосяваше внушителната сграда на престижното училище, тя си каза, че точно тук ще е сцената, където ще свали маската си.

След като бе живяла пет години в червената къща, Виктория не се страхуваше от тъмното. Стъпките й отекваха в празния коридор чак до другия край, далеч отвъд точката, където стигаше погледа й, и там звукът призрачно заглъхваше. Недалеч зад гърба й, движейки се със същата скорост като нейната, я следваше рояк дребни мушици. Те летяха абсолютно беззвучно, плътно притиснати една към друга, в група с големината на свит юмрук, зад лявото й рамо. Поддържаха точно определено разстояние, сякаш ги дърпаше с конец. Мушиците едва се забелязваха, дребните им черни телца се сливаха с мрака в спящото училище. Защо бяха там? Какво се канеха да правят, навъртайки се зад Виктория? Само че тя не си задаваше тези въпроси, защото, докато се прокрадваше из непрогледните коридори, беше заета със собствените си планове.

Вече бе намислила първия си ход. Щеше да измести Люси от първото място в курса. Щеше да се пребори с тъпите условия и да получи пълна петица. Да, Люси беше казала, че е невъзможно, но коя беше тя, че да й обяснява какво може и какво не може да направи? Виктория беше по-добра от Люси. Имаше повече дарби. Беше победител. Не й трябваха предмети за бавноразвиващи се, както на другите, затова беше съвсем честно да получи нещо, което за тях бе недостъпно. Щеше да спечели всяка училищна награда, всяко признание, всичко, което можеха да й дадат. Щеше да стане президент на класа. Щеше да си пробие път до върха на това смешно училище и тогава щеше наистина да стане любимката на Вилрой. Оттам нататък всичко беше въпрос на време. Щеше да отиде в Харвард. Да се кандидатира за Сената. Можеше да стане президент на някоя малка държава. Вилрой трябваше да й помогне. В края на краищата нали точно това винаги бе искала за тях гувернантката? Нали точно това бе поискало и получило другото момиче от Лондон? Цели се високо, Виктория! Роякът мушици зад гърба й се пръсна без звук, когато тя се обърна и тръгна назад към театъра.

* * *

Бел седеше безмълвно до мадам Вилрой в тъмната зала. От време на време поглеждаше през пътеката към Томас и баща му, и двамата увлечени от действието във финалната сцена на пиесата. Жената на мястото до Бел се бе дръпнала встрани, колкото може по-далеч. Мадам Вилрой не пропускаше нищо, въпреки че даваше вид, че следи играта. Без да обръща лице към Бел, тя се наведе и й прошепна заговорнически:

— Нямаше ли да е чудесно, ако можеше да го контролираш?

Бел мигновено се стегна. Обикновено мадам Вилрой говореше така, когато предлагаше сделка.

— Какво искаш да кажеш? — попита също шепнешком, но малко по-високо отколкото й се искаше.

— Шшшт — изшътка някаква жена с прекалено дълга шия зад тях.

Мадам Вилрой спокойно завъртя глава, за да я види. Бавно притвори нормалното си око, а специалното присветна едва-едва. Жената хлъцна и се сви в седалката. Мадам Вилрой се усмихна и се обърна към Бел.

— Искам да кажа, че ти си най-красивото момиче в тази зала. Би могла да имаш когото пожелаеш, всеки, който остане достатъчно дълго.

— Обаче не мога да ги принудя да стоят.

— Имам идея, която ще ти помогне да контролираш въздуха около теб.

— Ще мога да го променям?

— Не, ще можеш да променяш реакцията на хората. Те ще реагират така, както ти пожелаеш, и да стоят толкова дълго, колкото ти решиш.

Бел не каза нищо. Не искаше да даде възможност на мадам Вилрой да прочете по лицето й колко много би значело това за нея. Но беше твърде късно. Тя пребледня. На челото й се появиха капчици пот, които се стекоха по врата и раменете й. Усети, че е вир-вода от потта. Инстинктивно ръката й посегна да скрие черния белег, който се появи над сърцето й. Мадам Вилрой се наведе към нея и като умела гувернантка й подаде салфетка, която Бел притисна към гърдите си. Когато изсуши потта, зачака мадам Вилрой да заговори.

— Колко пъти се опита да го измиеш?

— Днес три пъти.

Бел наведе глава. Припомни си часовете, прекарани под душа, докато наблюдаваше как гърдите й почерняват под водните струи, припомняйки й за истинската й същност.

— Е, скъпа, ще ти помогна с удоволствие. Само че ти също трябва да направиш нещо за мен.

— И какво е то? — попита уплашено Бел.

Гувернантката я успокои:

— Не се притеснявай, не е толкова голямо, колкото нещата, които вече съм искала от теб.

— Какво трябва да направя?

— Дреболии. Нищо, което не би направило всяко момиче на твоята възраст. Виждаш ли онзи мъж там? — тя посочи един почтен човек с посивяла брада, който седеше три реда пред тях. — Първо, искам да намериш начин да го поканиш на гости. Мислиш ли, че ще успееш?

Бел кимна, но вдигна учудено вежда. Това беше твърде странна задача. Защо мадам Вилрой не го поканеше сама? Бел знаеше отговора — мадам Вилрой обичаше децата да участват в нещата, които тя прави. Сякаш искаше да има съучастници във всичко. Сякаш искаше да ги въвлече в престъпленията си, след като самата тя не можеше да бъде наказана. Това беше единствената й слабост през всичките години, през които бе трупала опит.

— След това искам да занесеш лека вечеря на Кристиан.

— Лека вечеря? — Бел повтори бавно необичайната поръчка. — Кога?

— Да — отвърна спокойно мадам Вилрой. — Ще ти кажа кога.

— Какво трябва да му занеса?

Мадам Вилрой вирна глава и опря пръст в бузата си, сякаш задълбочена в мислене. Накрая каза:

— О, не знам. Хотдог? Много е лесно. Или хамбургер.

— Но това е много странно.

— Някои хора имат странни навици, скъпа. Просто направи каквото ти казвам.

Бел трябваше да признае, че сделката беше твърде приемлива. Много по-лесна, отколкото очакваше първоначално. Но всъщност сделките на мадам Вилрой бяха такива. Предлага нещо, кара те да помислиш, че е невъзможно да го получиш, после казва какво иска в замяна и то изглежда съвсем лесно в сравнение с останалите възможности.

— Добре — рече Бел и повтори за по-сигурно. — Да поканя онзи мъж на гости и да занеса вечеря на Кристиан. Разбрах.

Изглеждаше фасулска работа. Бел не можеше да си обясни защо мадам Вилрой досега не й беше дала това умение. Задачите, които й възложи, изглеждаха, съвсем безобидни. След като познаваше добре гувернантката си, зачуди се дали зад тях не се крие нещо. Вдигна очи и видя, че човекът със сивата брада обръща глава, за да погледне към нея. От другата страна на пътеката Люси погали ръката на Томас. За един миг очите й срещнаха неговите, но той бързо отмести поглед. Тя наведе глава и се изкашля, а жената до нея стана, за да си потърси друго място. Един от разпоредителите се спъна в пътеката и изпусна наръч програми, които се разпиляха по пода.

— Добре, съгласна съм.

Загрузка...