Глава 3 Дом

Дошла си е Римини заради Корнело, майстора на кутията, нали? Разбирам. Много хора идват — от планините, от Африка, от всички краища на света. Идват, за да молят Корнело, но той им отвръща „Не“. Какво да направи, а? Нужни са му четиридесет — как им казвате — anni, anni, години. Четиридесет години за една кутия. Една малка кутийка като тази, хваща се точно в юмрука ми. Но bellissimo е perfetto4. Няма по-красива нещо от кутията на Корнето. Императорът идва да види. Резбата му е тъй деликатна. Но сега е стар. Няма да направи друга. Ти, разбира се, я искаш, нали? Красива дама като теб иска хубава награда… Но той не я дава. Ще трябва да го убиеш, казва. Знаеш ли… твърдят, че я е направил с магия. Четиридесет години — една вълшебна кутийка, по-красива от всичко. Винаги е казвал, че ще умре, стискайки я в ръце. Искаш да го видиш, нали?

Всъщност той е направил две. И вече го видях.

След партито мадам Вилрой заведе децата за пръв път в новия им дом в Манхатън. За толкова голям и скъп апартамент в Горен Ийстсайд, жилището беше твърде тъмно и влажно, вероятно единственият апартамент в квартала с толкова малки прозорци, от които бе невъзможно да видиш улицата. Когато влязоха, децата почувстваха как дишането им се учестява, кожата им става по-бледа, а телата усещат умора, сякаш страдат за чист, свеж въздух. Дори Бел, която беше привикнала към застоялия въздух, се чувстваше неуютно. Гувернантката светна лампата и децата се спогледаха сконфузено. Апартаментът беше съвсем празен. В него нямаше и следа от мебели. В едната му половина имаше две спални, а в другата — широка кухня. Тези помещения също бяха голи, ако не броим праха и молците.



— Къде са нещата ни? Защо е празно? — попита Валентин, когато пристъпи в голата стая.

— Това е изненадата — отвърна мадам Вилрой. — Опаковах нещата от старата къща, за да ви покажа нещо ново.

Бисе забеляза три нощни пеперуди на тавана. Тя имаше навик да търси живи същества във всяка стая. Същества, които се движат. Създания, които й даваха усещане за хода на времето. Време — дарбата, която Вилрой й бе отредила. Тя проследи как пеперудите обиколиха стаята и кацнаха в един ъгъл.

— Казах ви, че тази вечер ще ви покажа нещо — продължи мадам Вилрой със закачлив тон и се промъкна между Бисе и Кристиан, за да стигне до Валентин. Сложи ръка на рамото му. — Сега, когато имате нови приятели, това, което се каня да ви дам, ще ви трябва.

— Бисе май не си намери приятелка — обади се Виктория.

— И то заради теб — отвърна Бел, инстинктивно защитавайки сестра си. — Бисе, не я слушай.

— Опитай се да не бъдеш толкова ревнива, Бел — намеси се Виктория. — Не е забавно.

Бисе изсумтя.

— Ти пък откъде знаеш кое е забавно? — рече шепнешком. — Ако има как, ще си татуираш успеха на челото.

Валентин я прегърна.

— Добре казано, сестричке.

Бисе му хвърли поглед, в който едновременно се четеше притеснение, изтощение и възхищение. Запита се защо той никога не нарича „сестричке“ Виктория или Бел.

Мадам Вилрой бръкна в джоба си и извади две дървени кутийки, големи колкото юмрука й. Валентин зяпна от изненада. Тя имаше две кутии. Той погледна към Кристиан, който бе не по-малко учуден. Едната кутия беше яркочервена, а другата — бебешко синя.

— Тук, скъпи мои, ще забавлявате новите си приятели — рече мадам Вилрой, вдигна синята кутия и я хвърли в средата на празния апартамент.

Тя тупна глухо на пода и миг по-късно светна с мистериозна светлина — не красива, но хипнотизираща и болезнена за очите. Кутията блестеше все по-ярко, осветявайки все по-голямо пространство. В началото беше блед кръг около кутията, сякаш вътре в нея — гореше свещ. След това светлият кръг се разшири, стана по-отчетлив и постепенно изпълни стаята така, че нищо друго не се виждаше. Въпреки това децата продължаваха да се взират. За секунди апартаментът изчезна. Виждаха единствено светлината, дори когато затвореха очи или погледнеха встрани. Сякаш бяха гледали в слънцето часове наред и сега опитваха да отместят поглед. Само че светлината бе проникнала дълбоко зад зениците им.

И тогава изведнъж всичко изчезна. Болезнената светлина, празният апартамент, застоялият въздух — всичко. Валентин разтърка очи. Бисе все още жумеше. Когато очите им привикнаха, видяха, че стоят в съвсем нов апартамент — перфектно декориран дом, който изглеждаше така, сякаш бе изваден от корицата на някое списание.

— Уау — възкликна Бел. — Толкова е по-хубаво от…

— Точно това ценят тук. Богатството. Красивите вещи — рече Вилрой.

— Тогава защо не живеем тук постоянно? — попита Бел.

— Парите не са проблем — сви рамене гувернантката. — В червения апартамент има нещо рядко и много по-ценно.

Дневната на апартамента от синята кутия бе декориран основно в нюанси на бялото и кремавото, с едва забележима следа от синьо по стените. В ъгъла имаше малка масичка с лампа за четене, а до нея — библиотека, в която бяха подредени подвързани с кожа томчета. Три удобни дивана, тапицирани с плюш, ограждаха голяма маса за кафе със стъклен плот. На стените висяха картини от френски импресионисти. Когато ги погледна, Валентин усети сърцето му да се свива болезнено. Мразеше пейзажите. Бел тръгна да обикаля стаята, докосна меката тапицерия на диваните, прокара пръст по кожените гръбчета на книгите, светна и угаси няколко пъти лампата.

Децата се пръснаха на различни страни, за да изследват всеки сантиметър на дневната и трапезарията. Интериорът значително се различаваше от оригинала, с неговите малки като на затвор прозорчета и липсата на светлина. В този апартамент прозорците стигаха от пода до тавана и водеха към широка тераса.

— Истински ли е? — попита Виктория мадам Вилрой, докато останалите разглеждаха. — Или е само оптическа измама?

— Зависи.

— От какво?

— От това на какво вярваш. Вярваш ли например, че аз съм истинска? Всичко ли, което си направила, е истинско?

— Смятам, че това тук е истинско — рече Виктория.

— Е, толкова, колкото и другата къща — отвърна мадам Вилрой.

— Изглежда така, сякаш е мираж или нещо подобно. В същото време мога да го пипна — Виктория почука с кокалче по библиотеката.

— Щом изглежда истинско и щом можеш да го пипнеш, има ли значение дали е истина?

— Ами… — Виктория смяташе, че има значение.

— Естествено, че не, защото за теб външният вид е достатъчен.

— Не е вярно!

— Вярно е и още как! По-добре отличия, отколкото постижения. Нали това искаш?

Така беше.

Мадам Вилрой показа стаите на всяко от децата. Очевидно бяха положени огромни усилия те да изглеждат „нормални“, но вместо това се бе получило нещо карикатурно. Например стаята, която Бел и Бисе щяха да се преструват, че споделят, когато дойдат посетители, беше твърде розова и прекалено момичешка. Навсякъде се виждаха снимки на Бел като победителка в конкурси за красота. Или на Бисе, застанала пред прочути забележителности в различни краища на света. Цели рафтове бяха отрупани с книги на всички познати езици, а до вратата се мъдреше антикварна тоалетка с голямо огледало.

— Уау, тук сякаш живее Барби туристка — отбеляза Бисе. — Наистина ли очакваме хората да приемат това?

Стаята на Виктория също беше декорирана в съответствие с уменията й. Трофеи от състезания по латински, медали от отборни участия, сертификати от публични дебати красяха всяка полица. И макар до един да бяха фалшиви, Виктория изглеждаше щастлива, докато разглеждаше наградите за измислени победи. Накрая видяха и стаята на Валентин и Кристиан. От всяко чекмедже и шкаф се подаваха спортни екипи и принадлежности. До едната стена беше бюрото на Валентин, върху което лежаха няколко томчета с поезия и проза. До компютъра имаше ергономична клавиатура и купчина дискове с архаични компютърни игри като Дуум и Волфенщайн 3D. Валентин поклати глава и продължи нататък.

Кристиан се зачуди защо дръжките на хокейните стикове в гардероба му не са увити със задължителната лента, първото нещо, което би направил всеки играч. В книгите на Валентин пък нямаше подгънати страници, сякаш в апартамента не живееха нормални деца, а герои от телевизионно шоу. Всички декори си бяха на мястото, но личеше, че никой не ги е докосвал.

— Би било доста подходящо да живеете тук — обърна се мадам Вилрой към Виктория, която все още не беше убедена. — Тези стаи са точно като вас петимата. Възможно е да са истински. Може да са някакъв трик. Обаче са впечатляващи. Създават илюзия за великолепие, а това е единственото важно нещо. Дали са построени от нулата, с тежък труд и лишения? Или са само лъскава обвивка, която скрива нещо съвсем обикновено? Това няма никакво значение, Виктория.

След като разгледаха подробно апартамента, мадам Вилрой събра децата обратно в дневната.

— Не забравяйте, че когато очаквате посетители, трябва бързо да върнете тази къща. Важно е да познавате добре обстановката.

Всички кимнаха.

— Е, добре, да си вървим у дома.

Бисе измърмори нещо нервно. Когато беше притеснена, тя винаги мърмореше, всеки път на различен език. Този път обаче и Бел я разбра, на родния им италиански.

С отривисто движение на китката мадам Вилрой хвърли алената кутия на пода. Светлината започна да се усилва и апартаментът се обля в кървавочервени нюанси, които пронизваха болезнено очите. Бел обърна глава. Кристиан сведе очи. Нищо не помагаше. В продължение на няколко секунди около тях нямаше друго, освен интензивна, пронизително ярка светлина. Изведнъж тя изчезна. Но червената пелена остана още дълго пред очите на децата, докато стана възможно да ги отворят отново.

Интериорът на тази къща бе твърде различен от спокойната домашна обстановка отпреди няколко минути. В центъра имаше просторно кръгло помещение, което заемаше по-голямата част от площта. Оттам тръгваха десетина тесни коридора, като ръце, протегнати към ъглите на апартамента. В края на всеки коридор имаше малка стаичка, нарочно отделена от останалите. Още по-тесен коридор водеше към източното крило, където бяха личните покои на мадам Вилрой.

Тъмната боя на стените, съчетана с неспокойната светлина от свещите, оцветяваше апартамента в дяволски нюанси и хвърляше дълги сенки. На различна височина по стените стърчаха снопове свещи, като оръжия, забити в зида. От ръкохватката на всяко „оръжие“ се стичаха восък и огън, като кръв и вода. Разположени из цялата дневна и във всички коридори, те приличаха на огнени шипове, които държаха децата нащрек и по-далеч от най-тесните коридори към покоите на мадам Вилрой. В средата на дневната имаше голяма кръгла дървена маса с шест стола. На всеки метър по стените се виждаха изходите към коридорите. Стените между тях бяха декорирани с антикварни мебели — библиотеки и огледала.

Най-осезаемата разлика в стаята обаче бе въздухът. Застоялият мирис на мухъл от празния апартамент се бе върнал, само че по-силен. Сякаш точно тази къща бе източникът на задушаващата атмосфера, в която бяха попаднали по-рано. Сякаш празният апартамент бе задържал част от отровата, извираща от червената кутия.

Lasciate ogni speranza voi ch’entrate5 — промърмори Бисе.

Бел потрепери:

— Бисе, престани!

Бяха живели в тази къща години наред, много преди Ню Йорк, от деня, в който бяха пристигнали в горския дом. И въпреки това, всеки път, когато влизаха тук, се чувстваха все така некомфортно като първия път.

Мадам Вилрой се огледа доволна.

— Хубаво е да се прибереш у дома, нали деца? Имам още няколко изненади. Ако сте послушни, утре ще ви ги покажа.

— На Коледа… — промълви Бисе.

— Хайде да не превръщаме Коледа в представление — рече гувернантката, която мразеше този ден. Без да пожелае лека нощ, тя се измъкна от стаята през тесния коридор към източното крило. Скъпото й черно палто се вееше подире й.

Виктория се огледа, все още притеснена от думите на мадам Вилрой. Резултатите ще са достатъчно истински, увери сама себе си. А ако останалото не е, никой няма да разбере. Вдигна очи към тавана. В стаята бе горещо и мрачно. Въздухът бе плътен и сякаш се движеше. Виктория усети първите признаци на главоболие, но нещо я накара да задържи поглед върху полилея над главата й. Той беше направен от стъкло и съдържаше много на брой мъждиви свещи. Беше го гледала хиляди пъти, но този път сякаш той отвърна на погледа й. Почувства замайване, въздухът стана още по-плътен, все по-трудно й бе да диша. Стаята се завъртя и се изкриви. Дали беше истинска? За миг Виктория си помисли, че вече не вижда полилея, а само малките пламъчета. Те все още бяха там — неясни — висяха във въздуха над главата й. Сега, взирайки се нагоре, Виктория виждаше единствено огнените езици. Те кръжаха над нея, готови да я залеят с огнен поток. Разтърка очи.

— Вик — извика я Валентин.

Тя се обърна рязко и изсъска:

— Какво? Стресна ме.

— Какво гледаш?

— Нищо — тя отново погледна нагоре. Сега полилеят си беше на мястото. Виждаше стъклените части, свещите — съвсем истински, като всичко останало в стаята.

* * *

В полунощ Валентин, Виктория и Бел седяха около масата в дневната. Валентин се бе облегнал назад със стола, вдигнал крака върху масата, и упражняваше ловкостта на ръката си с една монета. Бел пилеше ноктите си, а Виктория проверяваше отново и отново няколко списъка.

— Ама че позьори! — изтърси Валентин.

— Някои ми се сториха приятни — обади се Бел, без да вдига поглед от маникюра си. Имаше предвид Томас.

— Май тъкмо си мислеше за Томас — рече Валентин.

— Не, не съм! — отвърна Бел.

— Напротив, мислеше — каза Виктория и задраска нещо в списъка.

— Спри да мамиш! — възмути се Бел.

— Пфу, гадост! — изкиска се Виктория. — Доста мръсни мисли ти се въртят в главата, Бел.

Бел се изчерви като домат и кресна към Виктория:

— Престани!

— Окей! Окей! Като стана дума за четене на мисли — продължи Виктория, — на партито чух интересен разговор.

— Аха, мерси — прекъсна я Валентин, — повечето от нас не се вълнуват особено какви са оценките от изпитите SAT на някоя девойка. Обаче нямам нищо против да чуя какви тайни крие нашата Бел…

Бел завъртя очи.

— Всъщност — продължи Виктория, — подслушах Бисе и Кристиан, които си говореха за това как всички ние сме се озовали тук. За осиновяването ни като бебета и за това как си започнала да се променяш, Бел…

Бел остави пилата за нокти и наостри уши.

— Какво казаха?

— Бисе беше разстроена от онова, което си й причинила — обясни Виктория.

— Какво? Тя не знае… Не съм направила нищо!

— Тя не знае всичко, но усеща, че я смяташ за грозна.

— Никога не съм казвала такова нещо! И дори не го мисля! — възкликна Бел.

— Продаде душата си на Дявола за ново лице — обади се Валентин. — Това сигурно й е подсказало нещо — той размишляваше на глас, докато гледаше монетата в ръката си. — Продаде душата си… Звучи като от Средната земя.

— Тя не знае нищо, Валентин. Никой от тях не знае какво направихме. Знам, че не е лесно, но трябва да си държим устата затворена.

— Не е толкова трудно — отвърна Валентин.

— Е, никога не съм имала друга тайна от Бисе. Никой няма да спечели, ако те разберат истината. Спомни си какво каза Вилрой — тези двамата не са с нас!

Виктория се озъби на Бел.

— Не се ли чувстваш гадно като постъпваш така със собствената си близначка?

— Аз обичам Бисе! Просто се опитвам да я предпазя. Познавате я. Това ще я убие.

— Да, бе, да. Правиш го само заради нея.

— Вик, моля те! Все едно ти пък знаеш какво е да обичаш някой друг, освен себе си.

— Както и да е. Рано или късно те ще научат какво сме направили — заключи Виктория. — Кристиан започва да усеща вина заради кражбите.

— Знам. Освен това тези фалшиви спомени за „изоставените деца“ и пътувания в детството са като съшити с бели конци — рече Бел. — Обаче трябва да мълчим. Ако Бисе научи истината, това ще разбие сърцето й и тя ще ме намрази завинаги.

— Не знам защо Вилрой държи тези двамата — додаде Виктория. — Разбирам защо трябва да си мълчим. Те най-вероятно ще прецакат нещата. Но защо да стоят тук? Защо да им дава дарби?

— Вероятно заради предизвикателството, да ги накара и те да сключат сделка — предположи Валентин.

— Кристиан вече го направи — прошепна поверително Виктория.

— Не съм много сигурен — отвърна Валентин и се облегна назад.

— Направи го, а после промени решението си, не помниш ли? — настоя Виктория, сещайки се за една случка в горската къща преди пет години.

— Тогава защо още е тук?

— Защото тя иска много повече. Не мисля, че сделката е единствената й цел — рече Бел. — Тя иска още много от нас.

Бел наведе тъжно глава и Валентин смени темата, за да разведри атмосферата.

— Ще ви кажа нещо. Кристиан и Бисе имат доста странно обяснение откъде сме получили дарбите си. Мислят си, че Вилрой е някаква фея кръстница или вещица, или нещо подобно — той отново се загледа в ръцете си. — Хм… много готина вещица.

— Гадост, Валентин! — намръщи се Виктория, когато прочете мислите му.

* * *

Сутринта на Коледа Виктория и мадам Вилрой излязоха да разгледат града. Повечето улици бяха току-що изчистени и тротоарите бяха покрити с пласт пожълтял сняг. Макар че беше празничен ден, по улиците имаше много минувачи — разговаряха, разхождаха кучетата си, пазаруваха в малкото отворени магазини. Мадам Вилрой обичаше да наблюдава хората. Правеше го постоянно — непрестанно следеше и коментираше поведението им. Ако забележеше, че някъде се препират, спираше се, за да послуша.

Мадам Вилрой бе облечена в широкото си черно палто, носеше и стилна черна шапка. Винаги се обличаше елегантно, винаги правеше впечатление. Виктория се запита дали и дрехите й не са илюзия, както синята къща. Накрая реши, че не й пука.

— Да вземем метрото — предложи мадам Вилрой и пое по Лексингтън авеню. Метрото никога не я подвеждаше в желанието й да подслушва.

Виктория напротив, мразеше да пътува с метрото. Тя мразеше всичко, което я караше да се чувства обикновена. Купи си еднопосочен билет и тръгна към входа. Но вместо да пъхне хартийката в автомата и да влезе, отиде до аварийния вход и го отвори. Човекът от охраната я изгледа.

— Пъхнах билета си тук — тя посочи към автомата, — но устройството не го разпозна.

След това се усмихна мило. Пазачът също се усмихна на любезното момиче и му кимна да мине. Мадам Вилрой вече чакаше на перона.

— За пари ли си закъсала? — вдигна вежди тя.

— Системата им е толкова тъпа. Просто ми е приятно да ги надхитрявам.

Виктория хвърли неизползвания билет върху релсите. Един плъх се подплаши и побърза да се скрие.

— Радвам се, че знаеш колко си умна, Виктория — мадам Вилрой сложи ръка върху рамото й. Леденостудените й пръсти сякаш проникнаха през дрехите й и Виктория усети допира им върху костите си.

— Нали не смяташ, че съм се възгордяла? — попита саркастично.

— Няма нищо лошо да осъзнаваш силата си, скъпа.

— Казват, че гордостта е един от седемте смъртни гряха — опипа почвата Виктория.

— Светът гъмжи от глупави хора, Виктория. Затова има правила. Но ако човек е малко по-интелигентен, може да прескочи правилата. Нещо повече — може сам да ги създаде.

Виктория се усмихна. Понякога мадам Вилрой казваше умни неща.

Половин час по-късно вече бяха в Сохо. Мадам Вилрой вървеше бързо, а острите токчета на ботушите й чаткаха по тротоара. Тя сякаш не забелязваше приятните павирани улички, празнично украсените магазинчета, приглушената светлина, която струеше от витрините на кафенетата, скрити до половина със скреж, зад който едва се виждаше веселото оживление вътре. Тя просто вървеше, а Виктория крачеше с големи крачки след нея, полагайки усилия да я следва. Думите на гувернантката я бяха успокоили за кратко, но тревогите отново я нападнаха. Мадам Вилрой беше единственият човек, чийто мисли Виктория не успяваше да прочете. Затова не можеше да се отърве от съмнението. Продължаваше да си мисли за къщата. Какво щеше да стане, ако някой разбере истината? Най-вече се притесняваше от мисълта, че успехите й могат да се окажат просто илюзия и да изчезнат изведнъж, без тя да може да им попречи.

— Виктория?

— Да?

— Имам предложение за теб.

Виктория се оживи. Ех, ако имаше как да надникне в мислите на мадам Вилрой. Въпреки всичко, с нетърпение зачака да чуе какво ще й кажат, защото, за разлика от останалите тя обичаше сделките с гувернантката. Накрая винаги имаше чувството, че е спечелила.

— Слушам.

— Знам, че се питаш… какво ще стане с теб.

— Предполагам…

— Знаеш, че през всичките тези години е имало и други, много други.

Виктория знаеше за какво говори мадам Вилрой, но въпреки това застина в очакване. Щеше ли да й разкрие повече този път?

— Мога да ти разкажа за тях, мога да ти покажа какви успехи съм постигнала. След това ще решиш сама за себе си…

— Ще ми разкриеш имена?

— Да.

— А какво ще искаш от мен? — Виктория се опита да прикрие нетърпението си със скептицизъм, но пресипналият й глас издаде факта, че е готова да даде всичко.

— Нещо съвсем дребно — мадам Вилрой повдигна с пръст брадичката й. — Скъпа, ти си моята фаворитка. Ти ще стигнеш най-далеч. Затова, както винаги, цената ми не е висока.

Виктория преглътна с усилие, а очите й светнаха алчно.

— Искам да си само моя — рече мадам Вилрой.

— Но нали вече сключихме такава сделка…

— Не, скъпа. Имам предвид, че държа да служиш единствено на мен. Искам да ми обещаеш, че никога няма да помагаш на останалите, когато и да те помолят за помощ.

Лицето на Виктория помръкна.

— Никога няма да поискат помощ от мен. Те дори не ме харесват.

— Вярно е. Не те обичат. Но някога може да се престорят, а ти може да се подлъжеш.

Виктория се ядоса.

— По-умна съм от тях!

— Така е. Значи обещаваш?

— Да. Приемам сделката.

— Добре. А ако някога научиш нещо за тях…

— Искаш да ги шпионирам?

— Виктория, все още не ти е известно, но съвсем скоро ще ти се отдаде възможност да научиш много повече, отколкото знаеш сега.

— Но нали умея да чета мислите им? Мога да науча, каквото пожелая.

— Това обаче има граници. Хората могат да го усетят. Както и да е, просто ми обещай, че ако ти дам още умения, ще бъдеш изцяло моя.

— Добре. Обещавам.

Мадам Вилрой се усмихна. Двете влязоха в един скъп бутик, който все още беше отворен. Стените и подът бяха черни и лъскави, а в обширното пространство имаше едва два манекена и четири маси, върху които лежаха няколко грижливо сгънати дрехи — неоправдано разхищение на място.

— Е? — попита Виктория.

— Какво?

— Трябва да ми кажеш колко истинско е всичко. Кой още го е правил?

Мадам Вилрой взе една черна блуза от близката маса и се зае да я разглежда. Преброи шевовете като зърна на броеница.

— Работила съм с някои от най-добрите. Известни хора, личности, които са останали в историята.

Виктория пристъпи по-близо.

— Но ти, скъпа, си най-добрата. Имаш най-голям потенциал.

Очите на Виктория светнаха.

— Кажи ми име? На кого още си помагала?

— Започнах с едно момиче от Египет. Бях с нея от раждането й. Тя беше по-амбициозна от съвременниците си. Искаше да стане фараон. И беше готова да даде всичко за това.

— Как се казваше?

Мадам Вилрой не обърна внимание на въпроса.

— Имаше още толкова други. В някои години работех с по няколко души. В други нямах нито един възпитаник. Понякога убиваха всички — инквизираха ги и ги преследваха като вещици. Тогава се скривах за известно време. Имаше едно момиче. Баща й не я обичаше.

Сърцето на Виктория подскочи. Мадам Вилрой продължи да разказва, като я изгледа косо.

— И затова я изпрати далеч.

— Къде живееше?

— В Лондон — усмихна се мадам Вилрой. Виктория се обърка. За мен ли говори? Но баща ми не ме е изпратил далеч. Той дори не знае, че съм заминала.

— Това момиче беше много талантливо. Впечатляваше всичките си учители. Всички я смятаха за блестяща. И въпреки това баща й не се интересуваше от друго, освен от по-малкото й братче.

Виктория усети как я обземат гняв и тъга.

— Той възлагаше всичките си надежди на момчето. Затова го отрупваше с внимание, любов и подаръци. И в същото време затвори момичето далеч от очите си, далеч от света.

— А тя мечтаеше ли повече от всичко да успее?

— Не просто да успее, скъпа. Тя мечтаеше да стане кралица.

— Кралица?

— Да, Виктория. Тя мечтаеше да стане най-могъщата жена на времето си. И беше готова да даде всичко, за да го постигне. Под пластовете коприна, които покриваха сърцето й, тя криеше черен мрак. А аз бях там през цялото време.

Устата на Виктория пресъхна.

— Мисля, че се сещам за кого става въпрос…

— Бях най-близката й приятелка… под друго име, естествено.

— Не мога да повярвам…

— Най-великата кралица, която Англия е имала. Целият свят се надпреварваше за вниманието й. Цената си заслужаваше, не мислиш ли?

Виктория кимна.

— Имаше и други. И сега има. Други, които веднага би разпознала.

— Наистина ли? Кои? Къде? — Виктория едва се сдържаше да не заподскача.

— Много са. Няма да ти разкрия всички. Помни едно нещо, Виктория — всичко е истина. И когато срещнеш някой, за когото всичко в живота изглежда лесно, спомни си, че има и други.

— Но как може да има толкова други, когато ти си само една?

— Не съм само аз. И ние сме много. Наоколо има легиони от гувернантки — отвърна мадам Вилрой и й намигна.

— И защо?

Мадам Вилрой остави блузата и се наведе към Виктория, за да прошепне в ухото й:

— Защото са много онези, които ни призовават в сърцата си. А ние откликваме на всеки зов. Сега е добре, поне вече не горят деца.

Виктория бе още замаяна, когато се приближи младата продавачка.

— Да занеса ли това в пробната? — момичето погледна блузата, която Виктория мачкаше несъзнателно в ръце.

— А, не, всъщност направо ще я купя.

— Чудесно, нека ви я увия — отвърна бодро продавачката. Твърде бодро за атмосферата в бутика. Явно беше нова. По всяка вероятност я бяха назначили заради приятната й външност, но само след месец и тя щеше да заприлича на останалите — намусена и апатична. Докато Виктория чакаше да плати, обзе я необяснима ярост. Не беше сигурна на какво се дължи — дали на спомена за баща й, дали на мисълта, че навън има други като нея, при това много по-добри, или на припомнянето за всички онези преуспели хора от миналото. Грабна плика от продавачката и изхвърча от магазина. Мадам Вилрой спокойно я последва. На улицата Виктория измъкна блузата от плика и изтърси:

— Грозна е.

— Ахам — мадам Вилрой очевидно беше съгласна.

Виктория дръпна рязко единия ръкав и го разпра до средата. След това се завъртя и нахълта обратно в магазина. Мадам Вилрой влезе след нея.

— Тази блуза е скъсана.

— О… съжалявам… Сигурна ли сте?

— Дали съм сигурна? Как да не съм сигурна? Вижте сама! Ръкавът е разпран.

— Но не беше така, когато…

Продавачката не знаеше как да постъпи. Днес беше първият й работен ден, а Виктория я плашеше.

— Лъжкиня ли ме изкарвате?

— Разбира се, че не…

— Не съм виждала по-отвратително обслужване. Най-напред ми продавате скъсана блуза, а после ме обвинявате в лъжа. А освен това ми губите времето.

— Съжалявам. Дайте ми секунда и ще ви върна парите.

— Ще ми върнете парите? Естествено, че ще ми ги върнете. Само че това няма да компенсира ужасното обслужване.

— Да, разбира се. Ще трябва да се посъветвам с управителя.

Момичето изтича към офиса отзад, а Виктория въздъхна дълбоко. Сега беше доволна. Чувстваше се добре. Настроението й се оправи. След няколко секунди момичето се върна.

— Добре, нека първо уредим връщането на парите. А като коледен подарък ви предлагаме ваучер за 200 долара. Надяваме се да дойдете отново.

— Коледен подарък? — изсъска Виктория. — Да сме наясно — ако ще ми давате нещо, няма да е подарък, а обезщетение за изгубеното време и енергия.

След тези думи тя скъса ваучера на две и излезе от магазина.

Малко по-късно, когато вече вървяха по улицата, изгледа косо мадам Вилрой и попита:

— Смяташ ли, че бях прекалено рязка?

— Трябва да отстояваш правата си, скъпа. Помни какво ти казах. Светът е пълен с глупаци, които трябва да се научат да си вършат работата.

— Да. Тези хора направо ме вбесяват.

— Гневът може и да успокоява.

— Казват, че е един от седемте смъртни гряха — пошегува се Виктория, а мадам Вилрой се усмихна снизходително.

— Ти си умно момиче, Виктория. — Нищо чудно, че баща ти те изпрати при мен…

* * *

Понякога Бисе пътуваше с часове с метрото — кръстосваше града от единия край до другия, от Кони айлънд до „Янки стейдиъм“. Седеше сгушена на седалката и слушаше разговорите на десетки различни езици. Ако я бяхте видели, нямаше да забележите нищо нередно — най-обикновено момиче, което се вози в метрото — понякога сама във вагона, друг път притисната от тълпата редовни пътници. За да упражнява руския си, вземаше линия R към Бейридж, а за гръцки — линия W към Астория. Ако искаше да послуша афганистански, знаеше, че една група жени пътуват с линия 5 и слизат в Южен Бронкс, за да отидат до Атлантик авеню, където са повечето пазари със стоки от Средния изток. Докато се возеха в метрото, скрити под черните си покривала, те обсъждаха какво ли не — от любимите си рецепти до това колко труден спорт е скуошът. Бисе сядаше близо до тях, преструвайки се, че чете книга, и попиваше разговорния език, който не можеше да научи от учебниците. Щеше да намери начин да се отблагодари за всичко научено, естествено по свой си начин. Както онзи път, когато във вагона се качи грохнал старец, който явно се беше изгубил. Дядото изглеждаше съвсем объркан и очевидно не можеше да се разбере с никой. Тогава тя го хвана за ръката и започна да му задава въпроси.

Parlez-vous francais?

Espagnol?

Deutsch?

Човекът само се усмихваше и кимаше.

Italiano?

Dansk?

Още усмивки и кимане.

Nederlands?

Malayalam?

Gwong-dong-wa?

Когато стигна до западноафриканските езици, някой предположи, че старецът е глух.

На Коледа, докато пътуваше по линия F, за да доизглади знанията си по идиш, Бисе едва се сдържа да не изпищи от вълнение, когато чу една двойка да говори на удмуртски — изключително рядък език, който бе заплашен от изчезване, и то тук — в нюйоркското метро.

— Уау! — изплъзна се все пак от устата й.

Двамата я изгледаха и продължиха да си говорят тихо — за какво, Бисе не можа да разбере съвсем. Обаче ги огледа внимателно. Бяха облечени с вехти селски дрехи, закърпени тук-там. Жената имаше дълга коса, а лицето на мъжа бе полускрито зад гъста брада и мустаци. Изглеждаха съвсем не на място в Ню Йорк, сякаш ги бяха облекли специално, за да участват в проект за проучване на културното разнообразие или в снимки на документален филм. Бисе беше чела малко за удмуртите. Беше се постарала да научи по нещо за всички застрашени от изчезване езици. Знаеше откъде произхождат и защо са застрашени да изчезнат (защото младите хора вече не ги използват). На този диалект обаче можеше да размени едва няколко думи. Изглежда наподобяваше словашкия по синтактична структура… Бисе се наведе по-близо. Жената я изгледа учудено. Интонацията им е източна, помисли си Бисе. В този момент влакът удари спирачки и тя седна право в скута на мъжа.

— Простете! — извини се тя и побърза да стане.

Но преди двойката да поднови разговора си, пак се наведе към тях и ги заговори със запъване на удмуртски:

— Завинаги моля извинение, но не казва ли вие нещо за шоу с мърдащи картини?

Двамата останаха като гръмнати, отчасти заради зададения въпрос, отчасти заради факта, че едно най-обикновено момиче говори почти разбираемо техния полумъртъв език.

Бисе превключи на английски.

— Искам да кажа, извинете, не говорите ли за филмовия фестивал? За него ли говорехте? Имам предвид дали темата… не мислете, че ви подслушвам… аз просто, ако говорехте за това, тогава… аз уча удмуртски, както виждате, та… за това ли говорехте?

— Д-да, за филмовия фестивал говорехме — заекна от изненада жената.

— О, чудесно! — плесна с ръце Бисе. — Може ли да дойда с вас?

Преди жената да успее да отговори, влакът спря и вратите се отвориха. Мъжът каза:

— Това е нашата спирка.

Докато двамата слизаха на перона, Бисе се провикна подире им:

— Добре, де, може да поговорим някой друг път. Имате ли имейл? Можем да си направим литературен клуб.

Вратите се затвориха и Бисе се отпусна върху седалката. Чак тогава забеляза, че е на половината път до Джамейка авеню. Щеше да й отнеме цял час, докато се прибере у дома, където да се скрие зад някоя книга. А дотогава трябваше да остане самотна на мястото си, доколкото човек може да е самотен във влак, пълен с пътници.

Бисе сведе смутено очи. Когато ги вдигна отново, стори й се, че зърна мадам Вилрой, седнала в най-далечния край на вагона. Беше облечена в черното си палто, а русата й коса бе грижливо прибрана в стегнато кокче. Бисе помисли, че й се усмихва — многозначително и с неодобрение, но когато се наведе, за да види по-добре, от мадам Вилрой нямаше и следа. Дали гувернантката наистина беше там? Или Бисе си бе въобразила, че я вижда? Постоянно ли я наблюдаваше? От тази мисъл усети да я побиват тръпки и за миг оглуша за всички звуци наоколо. Съжали задето бе заговорила странната двойка.

Бисе не забеляза изражението върху лицето на жената, когато бе принудена да слезе. Не видя как тя се поспря на перона, за да изпрати с поглед влака. Макар че всичко се бе случило тъй неочаквано и въпреки че мъжът й я дръпна тъй бързо, тя още изпитваше страхопочитание пред чудото, на което бе станала свидетел — едно младо момиче в Ню Йорк да заговори на техния език, на скъпоценния им език, който беше обречен да изчезне заедно с тяхното поколение. За нея срещата с Бисе не беше неприятна, не носеше опасност, а надежда. Тя промени възприятието й за този град. Заради нея щеше да говори с хубаво за посещението си тук.

Без да знае, Бисе събуждаше у хората подобни усещания. Когато се разделяха с нея, те се чувстваха по-добре, спокойни и обичани — емоции, напълно противоположни на злините, които мадам Вилрой оставяше след себе си.

Загрузка...