Обречена на ранен гроб

Глава 7.

Боунс ми каза да обуя ботуши. В първия момент си помислих, че са за запасяване с оръжия, но нищо, освен краката ми не влезе в новите ми кожени ботуши. Другите ми нови дрехи се състояха от чифт среднощно сини панталони и бяла блуза. Не носех никакви бижута, освен годежния си пръстен. Лиза искаше да ми направи косата, но аз й отказах. Това не беше парти. Беше учтива конфронтация.

Напуснахме къщата пеша, след като ескорта ни пристигна. Името му беше Жак и той беше гул. Жак имаше тъмна като смола кожа и от него се излъчваше стаена, но резонираща сила.

Боунс се беше договорил по-рано, че ще върви с мен до определена точка. След това Жак щеше да ми покаже пътя. Не бях въоръжена и липсата ми на оръжия ме накара да се чувствам сякаш съм облечена едва наполовина. Липсваха ми ножовете ми. По принцип ги чувствах познати и успокояващи. Предполагам, че това само по себе си ме отличаваше като чудачка.

Боунс вървеше рамо до рамо с мен, държейки ме за ръка. От увереността в стъпките му съдех, че той знаеше къде отива. Жак не говореше по пътя. Аз също не говорех, не желаейки да казвам нещо, което гулът по-късно би могъл да използва срещу мен. Точно сякаш бях арестувана. Имах правото да запазя мълчание. Разбира се всичко, което исках да кажа на Боунс можех просто да си го помисля към него. В моменти като този умението му да чете мисли беше от полза.

Фабиан се рееше на около стотина крачки разстояние, прелитайки вътре и вън от сградите, сякаш си гледаше своите собствени призрачни работи. Жак нито веднъж не погледна по посока към него. Невероятно беше колко игнорирани могат да бъдат призраците от онези, които могат да ги видят. Все пак старите предразсъдъци между немъртвите и призраците работеха в наша полза. На Боунс не му беше позволено да ме съпътства по целия път до уговореното място, но Фабиан не беше обвързан с подобни съглашения. Лиза беше зашеметена, когато го бяхме докарали вкъщи с нас. И на нея самата не й беше хрумвало да се сприятели с призрак. Спряхме при портите на Гробище номер едно на Свети Луи.

Боунс пусна ръката ми. Погледнах навътре към заключения гробищен терен и веждата ми се повдигна.

— Тук?

— Това е пътят към залата за аудиенции на Мари — отвърна Боунс, сякаш чакахме пред входната врата на къща. — Тук те оставям, Котенце.

Страхотно. На гробищата. Колко успокоително.

— Значи ще се срещна с нея вътре в гробището?

— Не съвсем. — Боунс говореше с тон, който беше едновременно ироничен и съчувствен. — Под него.

Жак завъртя един ключ в ключалката на портата и отправи жест към мен.

— От тук, Жътварке.

Ако Мари Лавю искаше да обезпокои някого със своята версия на домашно дворцово преимущество, да пристъпвам в гробище, водена от зловещ гул, докато портата се заключва зад мен определено беше начина да го направи.

— Хубаво тогава. След теб, Жак.

Криптата на Мари Лавю беше една от по-големите в гробището. Беше висока, вероятно с около два метра по-широка в основата и по-тясна към върха.

Имаше вуду графити, изписани по едната й страна под формата на черни хиксове. Пред предната част на криптата бяха поставени сухи и свежи цветя, там, където един релефен надпис посочваше името на легендарната вуду кралица. Имах няколко секунди да забележа всички тези неща, преди Жак да посочи към надгробния камък и да каже нещо на креолски. След това земята започна да се отдръпва. Съдейки по стържещия звук, някаква електронна техника контролираше движението. Вътре, в малкото оградено пространство около надгробния камък се появи квадратна дупка. Това беше придружено с шум от капки, който ме накара да се зачудя как е възможно всичко в Ню Орлиънс да е под земята, без да се наводнява.

Жак не споделяше притесненията ми. Той просто скочи в черния отвор и повтори по-раншното си наставление:

— От тук, Жътварке.

Втренчих се в абсолютния мрак на ямата, за да видя блясъкът на очите му, насочени към мен. Свивайки рамене наум скръстих ръце прегръщайки се и го последвах, чувствайки леко плисване докато се приземявах. Жак се пресегна, за да ме стабилизира, но аз го отблъснах. Нямаше нужда да го раздавам като безпомощната мадама. Отворът над нас започна да се затваря веднага с онзи същия нисък скърцащ звук, прибавяйки се към злокобността.

Над три сантиметрова водна покривка заливаше пода на това, което изглежда се явяваше тунел. Нямаше светлини и нямаше другаде на къде да тръгнеш, освен напред. Докато жваках през коридора след Жак в мрака, осъзнах защо Боунс беше настоял за ботушите. Те задържаха навън всички неприятни неща, върху които стъпях, докато вървях. Въздухът беше влажен и в него имаше миризма на плесен. Когато протегнах ръка, установих, че стената също беше влажна. И все пак, продължавах да вървя, благодарна, че нечовешкото ми зрение означаваше, че не съм напълно незряща в мрака.

— Смятах, че не може да се строят разни неща под земята в Ню Орлиънс — отбелязах аз. — Не се ли наводняват?

Жак хвърли поглед назад към мен, докато продължаваше да върви.

— Винаги е наводнено. Ако не си поканена долу, водата се пуска в тунела.

Е, Мари очевидно използва удавянето като ядрено оръжие. Това беше един начин, по който да се справяш с нахалните туристи.

— Това би проработило само върху онези, които са зависими от дишането. А какво ще кажеш за останалите от населението?

Жак не отговори. Може би вербалната му квота беше надвишена.

След около тридесет метра стигнахме до метална врата.

Тя се отвори на добре смазаните си панти, за да разкрие зад себе си осветена стълбищна площадка. Жак се премести настрани, за да ме пусне да мина, след това докосна ръката ми докато минавах покрай него.

— Виж.

Последва свистене. Внезапно тунелът, през който тъкмо бяхме преминали беше погълнат от изпъкнали остриета. Те дойдоха от стените откъм всички страни, сякаш току-що бяхме влезли в демонска паст. Няколко крачки назад и щях да бъда нарязана на дълги тънки ивици на място.

— Изискано — казах. Можех да оценя един добър капан за наивници толкова, колкото и всеки друг човек. — Трябва да е струвало цяло състояние, всичкото това сребро.

— Не са сребърни. — Гласът на жената дойде от върха на стълбите пред мен. Гладък, като намазан с масло. Като крем брюле за ушите.

— Това са стоманени остриета — продължи тя. — Не бих желала немъртвите натрапници да бъдат убити. Бих ги желала живи и доведени при мен.

Точно както преди, когато скочих в тази заешка дупка, скръстих ръце пред гърдите си. След това се качих по стълбите, за да се срещна с вуду кралицата. Както бе обявено на надгробния й камък, намиращ се на около седемдесет метра разстояние, Мари Лавю беше умряла пред 1881 година. Отвъд това, фактът, че е гул и репутацията й с вудуто беше всичко, което знаех. Боунс не беше пожелал да изпада в детайли за собствената й област, така да кажем. Предпазливостта му говореше красноречиво за личността, която идваше все по-ясно на фокус с всяка моя стъпка. От онова, което бях чувала за Мари донякъде бях очаквала тя да седи на трон, с тюрбан на главата, обезглавено пиле в едната си ръка и съсухрен череп в другата.

Това, което видях ме накара да премигна. Мари се беше разположила върху един претрупан фотьойл, преведена над не така заплашително ръкоделие. Тя носеше черна рокля с бял шал, наметнат през раменете й. Краката й бяха в модни обувки на нисък ток, които можеха да бъдат Прада. С дългата й до раменете тъмна коса, закъдряща се около меките гримирани черти на лицето й получих странна ретроспекция за някаква сцена от филм. Тя би могла да бъде наведена над курабийки, казвайки Миришат добре, нали, докато аз чупя ваза, която не беше там наистина.

— Оракуле?

Това се изплъзна от устата ми, преди да съм успяла да го предотвратя. Нищо чудно, че Боунс беше искал да дойде с мен. Бях я вбесила дори преди да съм се представила.

Чифт лешникови очи, които бяха твърде бдителни ме огледаха набързо от глава до пети. Ръкоделието й се измести, когато един дълъг пръст посочи към мен.

— Бинго.

Отново това сиропирано провлачено говорене. Южняшки креолско и сладко. Ако ушите можеха да смилат вербални калории, задникът ми щеше да надебелее само като я слушам. А с тази единствена дума, тя току-що беше рецитирала следващата реплика от филма Матрицата, от който бях цитирала аз.

— Беше страхотен филм, нали? — Не се бях придвижила да седна, тъй като не бях поканена да го сторя. — Един от любимите ми. Или поне първият. Не ми пукаше за другите два. — Тези пронизващи очи се бяха приковали към мен.

— Мислиш ли, че ти си Единствената? Бъдещият лидер на всички ни?

— Не. — придвижих се напред и подадох ръка. — Аз съм просто Кат. Приятно ми е да се запознаем.

Тя стисна ръката ми. Пръстите й се стегнаха върху моите за миг, но не по болезнен начин. Тя ме пусна, кимвайки с глава към стола до нея.

— Седни, моля.

— Благодаря.

Малката стая беше гола откъм всякакви декорации. Стените й бяха бетонени и поне сухи, а единственото нещо в нея бяха двата стола. Напомни ми на затворническа килия. Голо и пусто.

— Мога ли направо да скоча на въпроса и да кажа, че Грегор е скапан лъжец или искаш да си побъбрим първо? — Незначителните шеги не ми се струваха продуктивна употреба на време. Освен това, ако можех да водя леки разговори, не бих вбесила обширния брой хора, които бях вбесила. Някои определени таланти бяха отвъд способностите ми. Е, добре де, доста таланти.

— Какво искаш? — попита Мари.

Съответната й прямота ме накара да се усмихна.

— Не си спала с Боунс и не увърташ нещата. Ако не обмисляше дали да подкрепиш Грегор срещу Боунс, щях да те харесам извънредно много.

Мари сви рамене, продължавайки с плетивото си.

— Дали харесвам хората или не има много малко общо с решението да ги убия. Това или е необходимо, или не е.

Това предизвика едно изсумтяване от моя страна.

— Звучиш като Влад.

Плетящата игла спря.

— Още една причина да се чудя за теб. Влад Цепеш не завързва лесно приятелства. Нито пък Сънищния Похитител обикновено е така очарован от някого. Имаш впечатляващ списък от завоевания, Жътварке.

Веждата ми се изви нагоре.

— Когато завладяваш нещо това означава, че си се борил за него. Аз не познавам Грегор. Влад ми е само приятел, а Боунс е единственият мъж, за когото ме е грижа, говорейки за завоевания.

От нея се разнесе гърлен смях.

— Или си много добра актриса… или си много наивна. Грегор те иска обратно и той събира подкрепа за своето твърдение, че е кръвно обвързан с теб. Влад Цепеш те е нарекъл своя приятелка. А Боунс, който е прочут с безразборността си се е оженил за теб и е започнал две войни за теб.

— Две? Наясно съм само за една…

— Грегор е разбираемо ядосан на Менчерес, че го е затворил за повече от десетилетие, но е предложил да не си отмъщава, ако му бъдеш върната. Боунс отказа, а като съдружник на Менчерес това означава, че говори и от негово име. Технически това ги изправя пред война с Грегор.

Страхотно. Боунс не си беше направил труда да спомене за това.

— Ако Грегор не нахлуваше в сънищата ми, нямаше да мога да го позная дори и ако го ударя с колата си — беше гладкият ми отговор. — Помня как си порязвам ръката и се заклевам чрез кръвта си, че Боунс ми е съпруг пред стотици свидетели. Къде са свидетелите на Грегор? Или доказателствата му? Ако наистина си е навлякъл тази неприятност да се ожени за мен, човек би помислил, че ще си запази сувенир.

— Можеше и сама да откриеш истината — заяви Мари. — Чудя се защо не си.

Седнах по-изправено.

— Менчерес ми каза, че спомените ми не могат да бъдат възстановени.

— Така ли каза? Точно с тези думи?

Пръстите ми барабаняха по повърхността на стола.

— Един вид.

— Менчерес не може да възвърне спомените ти, но Грегор може — каза Мари тихо. — Менчерес знае това. Както и Боунс.

За минута не казах нищо. Тя се взираше в мен, попивайки реакцията ми, след това се усмихна.

— Не си знаела. Колко интересно.

— Това не означава нищо — казах, прикривайки очевидната си изненада. — Не познавам Грегор, но не ми звучи като типа, който ще дойде да ми възвърне спомените, след което ще си замине с весело помахване за сбогом, когато бъде доказано, че не е бил прав.

— Ами какво ако не се докаже, че не е бил прав?

Бъди внимателна. Много внимателна.

— Както казах, защо всичките му изисквания зависят от спомените ми? Това лесно би могло да е маневра, с която да ме постави в обсег, в който да успее да ме похити. А след това би било нека най-бързия мъж да спечели.

Мари постави ръкоделието си настрани. Предположих, че това означава, че нещата стават сериозни.

— Точно в момента аз вярвам, че ти не знаеш наистина дали си се обвързала с Грегор. И все пак, ако се докаже, че си негова съпруга, а не на Боунс, аз ще се съюзя с Грегор, съгласно законите ни. Това е отговорът ми по този въпрос…

— Преди ме попита какво искам, Мари. Искам да си ида у дома с Боунс и да бъда оставена на мира от всички поне за десет години. Не помня Грегор, но дори и да го помнех, това не би променило начина, по който се чувствам към Боунс. Ако с Грегор искате битка, принуждавайки ме насила да бъда с него, то ще си я получите.

Лицето на Мари имаше необичайната способност да е неопределимо за възрастта й. Тя можеше да е на двадесет години, когато е била превърната в гул. Или на петдесет.

— Веднъж бях омъжена — отбеляза тя. — Името му беше Жак. Една нощ Жак ме преби и знаех, че това му хареса. На следващата сутрин му дадох отровен тоник, след това го погребах под верандата си. Сега всеки път, когато си взема любовник го кръщавам Жак, за да ми напомня, че ако трябва ще го убия.

Мари наклони глава и ми отправи предизвикателен поглед.

— Искаш ли нещо освежително?

Не и след тази история. Но ако смяташе, че ще подвия опашка между краката си, грешеше.

— С удоволствие. — Хайде да те видим, Вуду Кралице.

— Жак!

Гулът се появи.

— Любов моя?

Потиснах изсумтяването си със затруднение, разбирайки причината за името му. Да, по-добре целувай задника й, приятелче, на бас, че няма да забравиш годишнината ви, а?

— Донеси ми малко вино, Жак. Смятам, че сме запознати с предпочитанията на гостенката ни.

Той се върна бързо. Чашата с червена течност подаде на Мари с поклон, а облата, пълна с прозрачна течност подаде на мен. Повдигнах я към своя домакин в наздравица и преглътнах голяма глътка. Джин с тоник, тук нямаше изненада.

Мари ме наблюдаваше, сръбвайки само малка глътка от чашата си. Когато приключих, я протегнах към реещия се наоколо Жак.

— Това беше страхотно. Ще пия още едно.

Мари остави настрана питието си и щракна с пръсти към Жак, който взе чашата ми и излезе.

— Произходът ти не те имунизира срещу всичко, Жътварке.

— Не, не ме имунизира. И все пак, от всичко, което чувам знам, че имаш протокол относно убиването на хора, така че в този случай ще взема и буре от каквото и да сервираш. И името ми е Кат.

— Имаш ли някакви намерения да се превърнеш в гул? — Попита ме Мари.

Въпросът беше толкова неочакван, че направих пауза, преди да отговоря.

— Не, защо?

Мари ми отправи още един поглед изпод вежди.

— Живееш с вампир. Животът ти често е в опасност, а си по-слаба като полувампир, и все пак не си избрала да се превърнеш във вампир. Чух, че това е така, понеже искаш да комбинираш своите качества на полувампир с гулската сила, превръщайки се в първия хибрид гуло-вампир.

Какво имаше тая в питието си, зачудих се аз.

— Тази мисъл никога не ми е минавала през ума — казах.

— Един вампир не може да се превърне в гул. Само човек може. Така че никой, освен теб, не може да комбинира всичките сили на вампирите, без следа от нетърпимостта им към среброто. Би могла да имаш неограничена мощ. Но никога не си се замисляла за това?

В думите й имаше открито предизвикателство. Сетих се как Фабиан каза, че напоследък е имало наплив от гули в Ню Орлиънс, шепнещи си за някаква възможна нова заплаха за вида им.

Това ли беше? Те наистина ли вярваха, че ще направя такова нещо само заради извратено желание за сила?

— След като баща ми изтръгна гърлото ми, Боунс ми каза, че е щял да ме върне като гул, ако съм била умряла преди кръвта му да ме е излекувала. Това е единственият път, в който изобщо съм си помисляла за превръщане в гул. Ако един ден избера да се променя, Маджестик, това би било във вампир. Така че можеш да кажеш това на когото и да разпространява слуха, че си мисля да се превръщам в още по-голям изрод, отколкото вече съм.

Жак се върна с друга пълна чаша, но Мари отново щракна с пръсти властно към него.

— Гостенката ни си тръгва.

Изправих се, докато през ума ми преминаваше цял списък от порицания. Браво на теб, Кат. Вбеси я за десет минути. Предполагам ти ще си тази, която ще подскача по стълбите, крещейки В колата! Бързо!

— Винаги ми е приятно да срещна известна историческа личност — казах аз.

Мари също се изправи. Тя беше висока, вероятно над метър и седемдесет, а в тези токове, даже над метър и осемдесет. Фигурата й беше подобна на статуя и тя излъчваше странна комбинация от заплаха и внушителност.

— Ти не си такава, каквато си мислех, че ще бъдеш.

Тя протегна ръка, мека и с цвят на кремаво кафе. Стиснах я и се заборих да не тръсна ръката си след това, за да се освободя от вцепенението, предизвикано от силата й.

— Нито пък ти. Бях толкова убедена за обезглавените пилета. — Защо да не го кажа? Когато някой иска да те убие, не би могъл да го ядосаш повече от това.

Тя се усмихна.

— От всички възможни неща, които би ми казала първо, да цитираш сцена от любимия ми филм беше това, което най-малко очаквах. Върви си с мир, Кат.

Жак задържа вратата към тунела отворена за мен. Онези дълги закривени ножове се плъзнаха със съскане обратно в обковите си. Долових неясно проблясване в края на тунела. Фабиан беше на пост. Той изчезна, когато Жак запристъпва зад мен. Ескортът ми не говореше през останалата част от пътя. Когато стигнахме вратата на криптата горният капак простена докато се отваряше. Жак постави ръцете си напред, за да ми помогне да се кача, но аз го отблъснах.

— Благодаря, не се притеснявай. Ще го направя сама…

Бързо приклякване в коленете и миг концентрация, и преодолях пространството от шест метра.

С повишаващото се умение да скачам поне ставах все повече като котешките ми адаши. Ако се откажех от пулса си, щях да мога да правя много повече от високи скокове.

Боунс ме чакаше пред портите на гробището. Когато се усмихна, облягайки се на решетките докато ключалката се отваряше, внезапно не ми пукаше за нищо друго, освен за формата на устата му. Тази гладка извивка, устни в най-бледото розово. Силната челюст и дълбоко изсечени скули. Ръцете му обхванаха моите, когато портата се отвори, вибрирайки с не по-малко сила от тази на Мари, но те не ме накараха да се чувствам вцепенена. Чувствах се в безопасност.

— Май ще се наложи да си вземем малко понички за из път — започнах аз.

Той стисна ръцете ми.

— Не се бой, очаквах, че вие двете няма да се разберете. Опаковали сме. Лиза чака с колата.

Трафикът фучеше в петно от червени и бели светлини докато приближавахме Френския квартал. Това беше град, който се събуждаше, вместо да заспива след полунощ. Жак остана назад, очевидно незаинтересован да ни следва обратно до къщата на Боунс.

— Какво е последното нещо, което ти каза Мари? — попита Боунс преди дори да съм успяла да му задам въпрос за това.

— Върви си с мир. Това има ли скрито значение?

Боунс спря както си бяхме по средата, пресичайки улицата. Един клаксон изсвири към нас. Той даде на шофьора пръстово изражение на мнението си, след това ме дръпна към другата страна.

— Сигурна ли си, че каза това?

— Не съм глуха. — Беше ли много лошо?

Усмивката му се превърна в гърлен смях.

— Какво точно й каза, любима? Познавам Мари от сто години и всичко, което получавам, е Пази се по време на пътуването си., което е хубав начин да кажеш Пази си задника, друже!. Върви си с мир означава, че тя е на твоя страна. Беше там долу едва тридесет минути. Какво, за Бога, си говорехте?

През мен премина облекчение.

— Филми. Питиета. Обезглавени пилета. Сещаш се, момичешки работи.

Веждата му се качи нагоре.

— Наистина?

Заобиколихме ъгъла. Още четири пресечки до къщата.

— Добре е за нас, че е фен на Матрицата…

Гласът ми заглъхна и замръзнах на половината си крачка. Боунс също спря, поглеждайки ме с тревога, преди да стане абсолютно неподвижен. Трябва да го беше почувствал, макар че аз едва бях забелязала мъжа три пресечки напред. Нямаше да го позная ако го ударя с колата си…

Но познах Грегор. От един поглед. И не сънувах.