Обречена на ранен гроб

Глава 27.

— Кучка!

Първият удар ме събори преди дори да осъзная кой го беше отправил. Друг удар дойде, после още един. Опитах се да се защитя, но ръцете ми не помръдваха. Нито пък краката ми. Трябваше ми секунда, за да осъзная защо. Те бяха приковани с болтове към пода. Грегор коленичи до мен, удряйки ме без милост.

— Ще съжаляваш за това — изрекох веднага, щом той направи пауза.

— Заплашваш ме? — Един брутален удар в стомаха ме преви на две, доколкото металните скоби позволяваха. По дяволите, кой каза, че не можеш да изпитваш болка в сънищата?

— Аз съм ти съпруг, въпреки че не заслужаваш да ме наричаш така, мамеща кучко!

Изведнъж ударите спряха и Грегор помилва бузата ми.

— Скъпа, защо направи това? Защо настояваш да ме ядосваш? Знаеш, че трябва да те накажа за изневярата, но ме боли да правя това.

Успях да се засмея, въпреки болката.

— О, разбира се. Наранява те повече, отколкото мен, нали? Ти си най-големият задник на света, Грегор.

— Ще правиш каквото ти кажа!

Фалшивата приветливост беше изчезнала. Той се върна към това да ме наранява с всяка следваща дума.

— Ще се върнеш при мен или накрая ще ти се иска да го беше сторила!

— Хайде. Покажи ми всичко, което имаш! Била съм бита и изтезавана много пъти, но с теб всичко изчезва веднага щом отворя очи. Не ме е страх от теб, Грегор.

Той сграбчи косата ми, издърпвайки я толкова силно, че усетих как кичури се изтръгват.

— Ако му позволиш да те превърне във вампир — изсъска той — аз ще се уверя, че страдаш. Разбираш ли ме?

Втренчих се в него.

— Когато бях на 16 години ме беше грижа за теб. Когато за първи път си възвърнах паметта, малка част от мен все още я беше грижа за теб. Сега обаче, когато Бог ми е свидетел, кълна се, че ще те пратя в гроба. Разбираш ли ме?

Той ме удари толкова силно, че всичко стана черно, но неговият нрав беше в моя полза, защото ме прати обратно в реалността. Чух разтревожен глас.

— Котенце, събуди се!

Боунс ме разтърсваше. Бузата ми леко пареше и знаех, че не беше остатъчна болка от юмруците на Грегор. Боунс беше направил нещо повече от това да ме разтърси.

— Престани. Бях достатъчно бита — измърморих, опитвайки се да махна ръцете му.

Той не ме пусна, но спря да ме разтърсва.

— Той те е бил? Викаше в съня си, защото те е удрял?

Седнах, издърпвайки завивките над мен, опитвайки се да се отърся от остатъците от съня. Недействителните болки от него се разсейваха с всяка секунда.

— Беше ядосан.

Боунс изръмжа ниско в гърлото си. Цялото му тяло беше напрегнато.

— Спа само около час, трябва ли да ставаш? Имаш ли още от онези хапчета? Не мога да понеса мисълта, че ще те измъчва, ако заспиш отново.

— Без хапчета. — Направих гримаса при спомена за това как ме караха да се чувствам. — Грегор никога не е идвал при мен два пъти за една нощ или ден. Мисля, че отнема твърде много сила, за да направи първия опит и има нужда от време да се възстанови, преди да следващото посещение.

— Няма да има следващо — каза Боунс със суров глас.

Няма, защото по-късно тази вечер ще ме превърнат във вампир. Ето защо Грегор беше ядосан. Той знаеше, че ще загуби достъпа си до мен, когато това стане. Чао, чао, Грегор. Надявам се, че ще спиш дълбоко. Знам, че аз ще го направя.

Боунс ме целуна по главата.

— Тогава се опитай се да заспиш, любима. Скоро това ще свърши.

Няма, помислих си. Няма да свърши, докато не убия Грегор. И когато стана вампир ще бъда още една стъпка по-близо до това.

Когато се събудих отново, Боунс беше изчезнал.

Завесите бяха все още спуснати, но ако трябваше да предположа, щях да кажа, че бе около един часа. Последната ми сутрин като получовек беше минала. Това може би беше най-ранния час, в който щях да се събуждам няколко месеца, след като станех новороден вампир. Освен ако всички тези години като полувампир не скъсяха това време.

Сега, когато денят беше настъпил, пристъп на безпокойство се пропи в мен. Ами ако промяната не ме направеше по-силна, а по-слаба, така че да започна от нулата? Господи, нямаше да ми хареса, ако се събудя след всичко това и открия, че съм жалка. Освен това, какво ще е да не дишаш? Как ще приема факта никога да не чуя ударите на сърцето си отново? Колко ли щеше да продължи кръвожадността ми? Няколко дни, седмица? И какво щеше да е чувството да не бъдеш вече редкия полувампир, а просто обикновена Кат, начинаещ вампир? Всъщност, тази мисъл ме зарадва. Нищо необичайно няма да видите тук, хора. Минавам нататък.

Да, това исках цял живот.

Вратата се отвори и Спейд пристъпи вътре. Посегнах към чаршафа, защото все още бях гола и го погледнах раздразнено.

— Не знаеш ли как да почукаш?

— Чух, че си се събудила — отговори Спейд. — Ето. Донесох ти закуска, или предполагам обяд, като се има предвид часа.

Той остави един поднос на близката маса, преди да ме дари с порочна усмивка.

— Виждам, че с Криспин сте разрешили проблемите си. Всъщност вие двамата държахте цялата къща будна снощи.

Затворих очи. Вече трябваше да съм преодоляла притеснението от това, че всеки, който има немъртви уши е посветен в чуването на интимните ми моменти, но изглеждаше, че все още бях далеч от това да го сторя.

— Надявам се, че не съм попречила на прекрасния ти сън, Спейд.

Язвителната нотка в гласа ми не го накара да млъкне. Той махна с ръка.

— Изобщо. Предполагам, че подобри настроението на Криспин. Той е такъв противен кучи син напоследък.

Което повдигна въпроса, който се въртеше в главата ми.

— Къде е Боунс?

— Отиде да доведе Менчерес. Естествено, че не мога да ти кажа откъде. Просто в случай че задремеш преди голямото събитие тази вечер. Няма да го има в продължение на няколко часа. Ох. Разбирах, но ми се искаше да го бях видяла, преди да беше тръгнал. Толкова много лоши неща имаше между нас, че сега, когато се наредиха, копнеех да прекарам повече време е Боунс.

— Благодаря, че ми донесе закуска — казах.

— Няма проблем. Ще ида да закуся и аз.

Когато Спейд си тръгна, започнах да разсъждавам върху това какво да правя със себе си през следващите няколко часа. Хапването и вземането на душ щяха да отнемат толкова много време. Може би трябваше да осведомя някои хора за намеренията си.

Можех да звънна на Денис. Но от друга страна, Денис не се нуждаеше от това да й се напомня за вампирите точно в момента. След бруталната смърт на Ранди бе твърде много за Денис да види какво причини Спейд на онзи мъж в родео бара. Щях да кажа на Денис веднъж щом всичко свърши. По този начин тя нямаше да се тревожи, че нещо може да се обърка. Като нейна приятелка това да й дам едно нещо, за което да се тревожи по-малко беше най-малкото, което можех да направя.

След това обмислих да позвъня на чичо си, но размислих. Първите думи на Дон нямаше да са поздравления, въпреки че това беше нещо, за което той вероятно знаеше, че е неизбежно. Определено нямаше да се обадя на майка ми. Вече знаех всичко, което щеше да каже и думите не го прави! се бяха оказали фактор неведнъж. Хубавото беше, че колкото и да мразеше вампиризма — а тя го ненавиждаше до болка, без съмнение нямаше да означава край на взаимоотношенията ни. Не можех да кажа същото преди години.

Трябваше да се обадя на Влад и да му кажа, че неговото предложение да ме закриля не беше необходимо. Някак не мислех, че това щеше да го изненада. Но щом хванах телефона се сетих за друг човек, с когото исках да поговоря.

Затворих вратата и коленичих до леглото.

Здравей, Боже, Катрин е. Мина известно време, зная…

Чух Боунс да влиза в къщата. Попита Спейд къде съм, а после дългите му крачи се отправиха към стаята за гости, където се видяхме вчера. Четях на кушетката, без да искам по невнимание да науча местоположението си като гледам телевизия и видя някой местен канал. Изправих се, когато Боунс влезе, възприемайки начина, по който изглеждаше. Носеше черни панталони, черна тениска е къс ръкав и черни обувки. Тъмният цвят му отиваше. Правеше кожата му сравнително по-бяла.

— Доста подходящо — отбелязах, за да прикрия пеперудите в стомаха си. — Приличаш на перфектния Неумолим Жътвар.

Той се взираше в мен толкова дълго, че прочистих гърлото си.

— Добре, това беше лоша шега…

— Сигурна ли си за това, Котенце? Не е твърде късно да размислиш.

— Искам го.

Беше истина. Бях готова.

Боунс се приближи към мен е бавна, спокойна походка докато беше само на няколко сантиметра от мен. Пое ръцете ми и ги понесе до устните си. Очите му не се откъснаха от моите дори за миг.

— Ти реши кога. Можем да изчакаме до по-късно. Не бързаме.

Подготвях се за това цял ден. Чакането нямаше да ме направи по-готова, така че нямаше по-подходящо време от настоящото.

— Сега. Трябва ли, ъм, да отидем някъде другаде, за да го направим?

— Тук е идеално.

Огледах стаята. Не ми изглеждаше безопасна, имайки предвид хората наблизо, но не очаквах да остана тук след… е, след смъртта. Зачудих се колко дълго щях да бъда мъртва. Дали смъртта щеше да е като сън, или нямаше да съм наясно е нищо, докато очите ми не се отвореха отново. Имаше само един начин да разбера.

— Добре тогава.

Бях виждала хора да бъдат трансформирани, когато Боунс промени Тейт и Хуан, така че знаех какво да очаквам, но да го видиш и да бъдеш този, на когото се случва бяха много различни неща. Сърцето ми започна да ускорява ритъма си. Предполагам, че това щеше да помогне в този случай.

Очите на Боунс станаха зелени, кучешките му зъби се удължиха. Приглади косата ми назад, държейки ме близо до себе си. Затворих очи, когато той се наведе, докосвайки бузата си до моята. Кожата му беше толкова хладна. Скоро щях да имам същата телесна температура.

— Нормално е да си нервна, но няма от какво да те е страх — прошепна Боунс. — Правил съм това много, много пъти, и в нито един момент няма да бъдеш някъде далеч от досега ми. Успокояването се оказа полезно. Човек не гледа смъртта в очите, а й показва среден пръст без значение от обстоятелствата.

— Готова ли си, Котенце?

Попита срещу кожата ми, когато езикът му проучи пулса ми. Намирайки най-доброто място да захапе.

— Да… почакай!

В този миг налягането в зъбите му изчезна. Поех дълбоко дъх.

— Без жива храна, дори и да мислиш, че човекът го очаква. Дай ми пакетирана кръв. Не искам да се събудя с пълна уста от нечия артерия.

Боунс се отдръпна, за да погледне към мен, милвайки задната част на врата ми.

— Вече съм помислил за това. Не се тормози. Ти ще се събудиш и аз ще бъда там, и всичко ще бъде наред.

Плъзнах ръце около врата му, доволна, че именно той щеше да ме прати в гроба и обратно, вместо някой друг.

— Боунс.

— Да?

— Направи ме вампир.

Някои неща знаех, че винаги ще помня. Погледът в очите му, когато сниши главата си. Толкова бавно. Дълбокото пронизване от кучешките му зъби в мен. Ръката му, притискаща ме близо, докато другата беше увита около моята, преплитайки пръстите ми в неговите. Този прилив на кръв, разливащ се в устата му от ухапване по-дълбоко от всяко друго, което съм получавала. Нахлуването на топлина в тялото ми. Сърцето ми, което биеше толкова бързо в началото постепенно, неумолимо се забави. След това непостоянността му, когато животът и тази топлина започнаха да ме напускат.

Мислите ми станаха хаотични. Бръмченето не беше толкова силно сега. Вече не виждах. Имаше светлинки преди миг, хиляди малки точици. Красота. Къде отидоха? По-студено. От къде ли идваше този вятър?

Какво беше това? Нещо ме дърпаше. Къде съм сега? Не мога да говоря. Движа ли се? Не мога да видя. Защо не мога да видя? Защо не мога да виждам? Защо не мога да се движа? Къде съм? Къде съм? КЪДЕ СЪМ?

Какво? Едва те чувам… да! Да, това съм аз, тук съм! Сега мога да те видя. Ще бъда точно там, идвам. Почакай, не си отивай. Върни се! Спри, моля те, не съм те виждала от толкова дълго.

Не, върни ме обратно! Имам нужда да ги видя още веднъж…

Бях в ада.

Огънят, който ме опустошаваше гореше със свирепост, която ми казваше, че материята, която имахме на земята беше просто банална измислица. Този огън беше безмилостен и беше навсякъде. Изгаряше ме, без да ме убива. Измъчваше ме с неописуема агония. Не можех да крещя, въпреки че не знаех дори дали все още имах уста. Единственото нещо, върху което можех да се фокусирам беше болката. Стига толкова, спри, спри, боли, БОЛИ, БОЛИ!

И тогава — нещо студено ме заля, бавно угасявайки пламъците. С цялото отчаяние на прокълнатите се протегнах за повече хладнина, след като болката започна да намалява. Още, о, да, все още боли, моля те, дай ми още, още, о, моля те, имам нужда от още, още малко…

Отново звук като от биене на барабан. Светлина. Гласове над този бавен, тряскащ барабан. Толкова много различни аромати.

Отворих очи и видях не пламтящо огнено езеро, а гладки бетонни стени. Отне ми секунда да разпозная хората, които ме гледаха, след което ги познах. Точно така, бях в къщата на Боунс и той ме беше превърнал във вампир. Не бях в ада, бях превърната във вампир и всичко беше наред, защото болката беше изчезнала. Можех да виждам, да чувам, да чувствам, да усещам миризми, вкусове, о, Господи, вкусовете…

Имаше нещо вкусно в устата ми. О, да, беше вкусно. Толкова вкусно.

Последното парче от реалността излезе наяве. Мамка му. Държах някого в ръцете си. Не пиех пакетирана кръв, а такава от човек. Устата ми беше притисната към врата му и кръвта капеше от кучешките ми зъби — по дяволите, имах кучешки зъби! — и нямаше пулс под устните ми.

— Исусе! — извиках, отблъсквайки човека в изблик на отвращение. — Казах на Боунс — никакви хора! Къде е той?

Огледах се за Боунс, отвратена, че ми е позволил да убия някого, но изражението на Спейд ме спря. Той изглеждаше почти зашеметен.

— Ти току-що хвърли Криспин на пода.

Погледнах надолу. Трупът, който отхвърлих от себе си, седна и погледна към мен е невярващи кафяви очи. Пълна, недокосната торбичка с кръв беше в ръката на Боунс.

Това беше, когато осъзнах втория си проблем.

— Ъм, момчета… — започнах колебливо. — Защо все още имам пулс?