Обречена на ранен гроб

Глава 32.

Голи бетонни стени срещнаха погледа ми, когато очите ми се отвориха, след което една тъмна глава се наклони над моята.

— Добре ли си, Котенце?

Лицето на Боунс, набраздено със сажди. Всъщност в стаята се носеше тежка миризма на дим. Веднага погледнах ръцете си. Те бяха отпуснати на корема ми, бледи и невинни. Може би съм си въобразила случилото се.

Седнах толкова бързо, че ударих главата си в тази на Боунс. Менчерес стоеше няколко крачки назад в малка стая, в която разпознах стая за хващане на вампир.

— Спокойно, любов — каза Боунс, успокоявайки с ръцете си моите.

Надявах се, че съм припаднала след детонациите и всичко след това е било един ужасен сън.

— Майка ми? Родни?

— Тя е в безопасност. Той си отиде. — Гласът на Боунс беше дрезгав.

Смъртта на Родни беше истинска, което значеше, че огънят също е бил истински. Огънят.

Идващ от мен.

Не исках да го повярвам, но си спомнях — о, спомнях си! — ободряването от това, че позволих на цялата омраза и гняв да се излеят от мен, след което гледах как някак се преобразуваха във вид на огън.

— Владея пирокинеза.

Казах го високо, гледайки лицето на Боунс, надявайки се по някакъв начин, че той ще предложи друго обяснение за това, какво бе станало. Не го направи.

— Така изглежда.

— Но как? — Попитах, сваляйки краката си от койката, само за да тупнат като отпуснати парцали. Така си отиде идеята ми за вървене. Цялото ми тяло беше изтощено. — Каза ми, че индивидуалните сили на вампира не се появяват с десетилетия… и си мислех, че са директно свързани със силите на създателите им. Но ти не си пирокинетик, Боунс, освен ако не си скрил нещо от мен.

— Никога не съм крил нищо от теб и дори ако твоите човешки години бяха добавени към уравнението, никога не съм виждал вампир, повелител или друг, да проявява сили като твоите толкова скоро след промяната.

Боунс звучеше разочарован. Стрелнах поглед към Менчерес, срещайки хладния, въгленов поглед на другия вампир. Нямаше изненада или объркване в очите на Менчерес… и изведнъж разбрах защо.

— Копеле — прошепнах.

Отначало Боунс помисли, че говоря на него, но после проследи погледа ми до тъмнокосия вампир, който не бе проговорил.

— Той е знаел през цялото време. — Гласът ми започваше да се повишава, както и гневът ми. — Той е знаел, че Грегор не ме е видял във видението и решил, че трябвало да ме има, защото съм била мелез, нито защото бил влюбен в мен. Знаел е, че Грегор ме е видял като вампир, възпламенявайки неща около себе си като Римска свещ. Затова ме е искал Грегор, за да може да контролира силата чрез мен. Но и Менчерес е искал това. Това е другата причина, поради която Менчерес ме е взел от Грегор и го е заключил за всичките тези години. Искал е силата ми на своя страна. Затова е било всичко!

Боунс не попита Менчерес дали е вярно. Неговите кафяви очи станаха зелени, когато се втренчи в мъжа, когото познаваше от 220 години.

— Трябва да те убия за това. — Това беше почти ръмжене.

Нищо не се промени в изражението на Менчерес. Стъклото беше по-емоционално.

— Може би ще го направиш. Виденията ми за бъдещето стигнаха само до тази сутрин, така че, предполагам, ще съм мъртъв скоро. Сега ти си съуправител на моя род, а Кат е такава, каквато трябва да бъде, моите хора ще бъдат защитени, когато си отида.

Непроницаемата му маска се пропука, оставяйки открито предизвикателство и убеждение, надигащи се върху чертите на Менчерес.

— Да, взех Кат от Грегор преди 12 години, за да имам силата й за моите хора, вместо за неговите. Още повече че аз бях този, който ти даде съвет и те изпрати в онзи бар в Охайо в нощта, когато я срещна, Боунс. Мислиш ли, че е твърде манипулативно? Аз не. Хиляди хора в рода ми разчитат на мен да ги защитя, което точно сега значи повече за мен, отколкото твоите предадени чувства. Ако оцелееш толкова дълго, колкото мен, ще разбереш, че да бъдеш студен и манипулативен е необходимо дори е тези, които обичаш.

Боунс се изсмя толкова горчиво, колкото се чувствах.

— Твърдиш, че ме обичаш? Очевидно е, че аз не съм нищо повече от пионка за теб.

Тъмният поглед на Менчерес не трепна.

— Винаги съм те обичал. Като син, всъщност.

Боунс се приближи до Менчерес. Той все още носеше същите дрехи от по-рано, правейки Боунс покрит е кръв, сажди и мръсотия… и няколко останали сребърни ножове.

Менчерес не помръдна или премигна, нито направи намек за разкриване на огромната му сила, дори когато Боунс извади нож.

— Толкова ли си сигурен в себе си? — каза Боунс, прокарвайки върха на ножа по гърдите на Менчерес. — Толкова убеден, че можеш да ме спреш, преди да извия това острие в сърцето ти? Исках да скоча на крака и да застана между тях. Не от грижа за Менчерес, а защото ако Боунс атакуваше и Менчерес решеше да се защити, ножът можеше да свърши в сърцето на Боунс. Но краката ми все още не работеха.

— Мога да те спра, но няма да го направя. — Гласът на Менчерес беше много изтощен. — Ако трябва да направиш това, за да отмъстиш за това, което сторих, тогава го направи. Вече живях повече от достатъчно дълго.

— Боунс — прошепнах, без да знам в действителност дали го подтиквах да пусне ножа… или да го използва.

Ръката на Боунс се стегна върху ножа. Менчерес все още не помръдваше. Чаках, чувствайки се сякаш сдържах дъха си, макар че вече не дишах.

Ръката му проблесна и ножът се мушна обратно на мястото си на колана му.

— Заслужих смърт от теб веднъж, Менчерес, но въпреки това ти ме остави да живея. Сега аз те оставям да живееш, така че сме квит. Но ме излъжи или използвай мен или нея отново и това ще се промени.

Боунс отстъпи назад. Помислих, че Менчерес се отпусна малко, от облекчение или от изненада, не бях сигурна. Тогава Боунс седна до мен, поставяйки ръка на моя все още безполезен крак.

— Без повече тайни. Как тя има такава сила? Тя е твърде млада и не го е наследила от мен, така че как е възможно?

Менчерес прокара ръка през дългата си тъмна коса преди да отговори.

— Вампирите пият човешка кръв, за да поемат живота от смъртни, какъвто те вече нямат. Обаче тя не пие човешка кръв, защото не е наистина мъртва.

Ченето ми увисна. Боунс не реагира.

— Продължавай.

— Сърцето й бие, когато емоциите й ескалират — продължи Менчерес. — Доказателство, че животът все още продължава да се държи в нея. Заради този живот нейното тяло отхвърля човешката кръв, тъй като тя не се нуждае от живота в него. Но това, от което се нуждае тялото й, за да съществува, е сила. Точно както един умиращ човек поема силата във вампирската кръв, за да се промени, тя, бидейки вечно близо до смъртта, поема немъртва сила всеки път, когато се храни от други вампири.

Но аз съм се хранила само от Боунс… не, почакай. Влад.

Храних се от Влад, а той беше пирокинетик. Беше ли възможно да съм поела силата на Влад над огъня, пиейки неговата кръв? Трябваше да е така. Нищо друго не можеше да обясни фойерверките, мятани от ръцете ми, и вече забелязах, че всеки път, когато се хранех от Боунс, ставах по-силна. Далеч по-силна, отколкото трябва да бъде който и да е нов вампир.

Преглътнах.

— Грегор знае ли откъде имам такава сила?

— Виденията на Грегор не са толкова силни или толкова чести, колкото моите. Всичко, което той видя, беше твоята сила. Не знае източникът й. Вероятно е мислил, че се нуждаеш от време да се разраснеш в това, иначе щеше да те превърне във вампир на шестнадесет.

Познавайки Грегор го вярвах. Това също обясняваше защо преди Грегор не е бил уплашен, че ще използвам някое от тези взети назаем способности срещу него. Той не е мислил, че ще ги взема толкова скоро.

— Тези сили постоянни ли са? Или те ще, знаеш, избледнеят, ако не пия от вампири със специални способности повече?

Менчерес отмести поглед.

— Не знам — каза той. — Казах ти, не мога да виждам бъдещето вече. За теб… или за някой друг.

Тъй като нямаше какво повече да се направи за моето състояние, както мислех за това, отидох да видя майка си. През последните две седмици беше преминала през нещо по-лошо от ада. За да преодолея отказа на тялото ми да се движи, обаче, пих от Боунс, отбелязвайки с чувство на безпокойство колко бързо ме накара да се почувствам по-добре. Бях толкова горда от прогреса си, но се оказа, че нищо от моя напредък не беше наистина мое. От мелез станах мъртва пиявица на сила. Чувствах се като измамница като вампир, или по-точно дори по-голяма особнячка. Когато не се качихме по стълбите да видим майка ми, а продължихме надолу по един тесен коридор под сутерена, бях изненадана да открия, че тя беше в подобна килия за държане на вампир.

— Защо? — попитах. — Не е ли преодоляла кръвожадността си към хора вече?

— Това е за нейна защита — отговори Боунс с режещ тон. — Опита да си навреди. Многократно.

О, не. Опитах се да се стегна, когато Боунс кимна към охраната пред стоманената врата и бяхме пуснати вътре.

Майка ми седеше в ъгъла на малката стая. От вида й разбрах, че тя нито се е къпала, нито е сменяла дрехите си. Нейната дълга, кафява коса беше набраздена с кръв и мръсотия, както и останалата част от нея. Тя дори не вдигна поглед, за да види, кой беше влязъл в стаята.

— Мамо — казах нежно. — Аз съм, Катрин.

Това вдигна главата й. Ахнах, когато видях ярко пламналите зелени очи, неподвижни върху мен и намекът за кучешките зъби под устната й, когато проговори.

— Ако някога си ме обичала, кажи ми, че си тук да ме убиеш, защото не мога да живея така.

Ръцете ми се свиха в юмруци, докато болката си проправяше път в сърцето ми.

— Съжалявам за станалото — започнах, никога не се бях чувствала толкова безпомощна, — но ти можеш…

— Мога какво? — гласът й изплющя като камшик. — Да живея като убиец? Аз убих хора, Катрин! Разкъсвах гърлата им и ги убивах, докато се бореха да избягат. Не мога да живея с това!

Само гневът ме крепеше да не избухна в сълзи. Това копеле Грегор бе оставил хората с майка ми, след като я бе променил, знаейки какво ще стане. Никой нов вампир не може да стои настрана от това да пресуши някой до смърт, докато е в първата лудост от жаждата за кръв. Ако Боунс вече не беше мъртъв, щях да го убия лично на няколко пъти, когато го хванах в хватката на собствения си глад.

— Не е било по твоя вина — опитах отчаяна.

Тя отмести поглед погнусено.

— Ти не разбираш.

— Аз разбирам.

Отмереният тон на Боунс накара майка ми да вдигне очи.

— Разбирам идеално — продължи той. — Иън ме промени против волята ми, пресушавайки ме до смърт, докато се опитвах да го отблъсна. След това се събудих на гробището с едно младо момче в ръцете си, гърлото на горкото момче разкъсано и най-невероятният вкус беше в устата ми.

Това се случи още шест пъти, докато не се научих да контролирам глада си достатъчно, за да не убивам, и повярвай ми, Джъстина, мразех се повече всеки път. Все пак оцелях, ти също ще оцелееш.

— Не искам да оцелея — отвърна тя, изправяйки се. — Това е моят избор и отказвам да живея по този начин!

— Родни вярваше в теб. — Гласът ми се задави при спомена за изгубения ми приятел. — Той каза, че ако успеем да те върнем обратно, ще се справиш. Без значение какво ти се е случило.

— Родни е мъртъв — отговори тя, розови сълзи блестяха в очите й.

Преди да мога да мигна, Боунс вдигна майка ми за блузата, стъпалата й висяха няколко инча над земята.

— Родни беше шестгодишен, когато го открих, осиротял и гладуващ по улиците на Полша. Аз го отгледах, обичах, след това му помогнах да се превърне в гул… всичко това век преди дори да си била родена. Той умря за да те спаси, така че ти няма да покажеш неуважение към неговата саможертва като се убиеш. Не ми пука ако мразиш това, което си, през всеки проклет ден от остатъка от живота си, ти ще живееш, защото Родни го заслужи. Разбра ли ме?

Боунс я разтърси, след което я пусна. Тя залитна като падна, но не можех да укоря Боунс. Болката в гласа му беше толкова сурова, толкова дълбока.

Вратата се отвори и Спейд влезе. Той изглеждаше толкова изтощен, колкото се чувствах и аз, неговият обикновено закачлив тигров поглед беше мрачен и суров.

— Грегор е жив и е решил да приеме предизвикателството ти. Ще бъде тук утре вечер.

Затворих очите си за момент. Защо сега? Защо толкова скоро, след този опустошителен удар? Разбира се, вероятно Грегор го беше направил, надявайки се да натрупа капитал върху скръбта на Боунс от изгубването на неговия приятел. Или може би егото на Грегор не можеше да устои на факта, че скоро всеки щеше да знае, че Боунс е отмъкнал майка ми под носа му, а в допълнение е задържал и жена му. Най-голямата слабост на Грегор е гордостта му, беше казал Влад. Може би гордостта на Грегор не можеше да управлява повторните удари, които бяха нанесени.

— Утре, тогава — съгласи се Боунс.

— Какво е предизвикателството? — попита майка ми.

— Битка до смърт — отговори кратко Боунс.

Майка ми все още беше отпусната на пода, но едно различно изражение нарасна в нейните пламнали, обагрени в розово очи. Гняв замени предишните й себеотвращение и отчаяние.

— Убий Грегор. Ако го направиш, ще живея така, без значение колко много го мразя — изръмжа тя.

— Ще го убия — отговори Боунс със същия решителен тон.

Спазъм на страх ме стегна. Утре вечер или Боунс щеше направи добро на тази клетва… или щеше да бъде мъртъв.