Обречена на ранен гроб

Глава 5.

Самолетът се приземи с раздрусване. Това не ме разтревожи, но видях как Боунс притиска устните си една в друга до превръщането им в тънка линия. Той не обичаше да лети. Ако можеше да се справи с дистанцията, мисля, че щеше да се опита да ме убеди да прелетим през благосклонните небеса. Ситуация, в която аз съм прикрепена с ремъци през гърдите му, а той е моят собствен частен самолет. И все пак, всеки си има граници.

Качихме се на борда едва три часа след като бяхме напуснали къщата на Спейд. Чичо ми Дон употреби някои връзки, след като му се обадих и го информирах, че трябва да се прибираме в Щатите незабавно, така че полетът от Лондон до Орландо се сдоби внезапно с още четири допълнителни места.

Да имаш член от семейството си с правителствени връзки на високо равнище понякога е полезно. Менчерес и Спейд останаха в Лондон, но двама вампири, наречени Хопскоч и Банд-Ейд дойдоха с нас. За да убия малко време ги питах как са си избрали прозвищата. Хопскоч, абориген, който познаваше Боунс от повече от двеста години каза, че това е било любимата игра на осиновеното му дете. Банд-Ейд се беше ухилил и беше казал, че е избрал името си, защото не охка. Не го притиснах за повече детайли от негова страна относно това.

Бяхме първите, които слязоха от самолета, изведени навън от стюардите. Самолетът дори не се беше свързал с терминала все още. Вместо това слязохме по една от високите транспортни стълби, обичайно резервирани за служителите. Една лимузина беше паркирана наблизо и прозореца й се спусна, за да разкрие чичо ми.

Не бях го виждала от няколко месеца. Когато набръчканото му лице се изви в усмивка, ме порази мисълта колко много ми беше липсвал.

— Мислех си, че ще те изненадам.

Боунс отправи зорък поглед наоколо, преди да ме отведе до превозното средство. Банд-Ейд и Хопскоч обиколиха в кръг, душейки въздуха като ловджийски хрътки, докато ние се приведохме, за да влезем вътре. След това ни последваха и заеха противоположните места. Прегърнах Дон импулсивно, обърквайки и двама ни. Когато го пуснах чух познат глас отпред.

— Querida, няма ли целувка за твоя hombre?

— Хуан? — засмях се. — Дон те е назначил на шофьорска длъжност?

— Бих карал и трактор, за да те видя. — Той се ухили, обръщайки се назад. — Липсваше ми усмивката ти, лицето ти, облите ти сочни…

— Карай, друже — отряза го Боунс. — Бързаме.

Дон изглеждаше объркан от безцеремонността на Боунс. Обичайно Боунс и Хуан бяха доста близки, като оставим цялата йерархия настрани, откакто Боунс беше превърнал Хуан във вампир миналата година и по този начин Хуан беше част от рода на Боунс. Хуан също изглеждаше изненадан от грубия коментар на Боунс, след като той винаги беше флиртувал с мен — както и с всяка жена до сто годишна възраст — но Хуан не каза нищо.

С последно бързо ухилване към мен, той подкара колата.

— Помолих те да уредиш безопасна кола, която да ни чака, без да се набива на очи — подхвана Боунс чичо ми. — Вместо това си паркирал лимузина точно до самолета. Какво си мислеше?

Дон подръпна веждата си.

— Почакай две минути, след това виж дали трябва да ме критикуваш.

— Просто и двамата сме изморени — казах, след това си помислих към Боунс Никой дори не знае, че сме се върнали в Щатите. Спри да дъвчеш хората. Но стиснах ръката му в същото време, обещавайки му безмълвно, че и двамата ще се почувстваме по-добре, когато се доберем до там, където отивахме.

— Аз съм по-скоро сприхав. Дон, прощавай за това, че ти се сопнах. — каза Боунс, свивайки пръсти около моите признателно. — И ти също, Хуан, но ми направи услуга и дръж комплиментите си на минимум. Боя се, че това е болезнена тема в момента.

— Bueno, pero cual es el problema?

— На английски. — напомних на Хуан.

— Иска да знае какъв е проблемът, любима. — Боунс се облегна назад и потупа коляното ми. — Колана. Само имам нужда да пострадаш в пътен инцидент.

Закопчах колана на мястото му.

— Доволен?

Една черна лимузина изфуча покрай нас. След това още една. И още една. Погледнах изумено през прозореца, виждайки опашка от поне дузина лимузини, всички намиращи се на натоварения път, по който се движехме и ние.

— Актьорският състав на новия филм на Мирамакс току-що получи разрешение да напусне летището. — Дон подръпна доволно веждата си за последен път. — Горките хора. Те бяха задържани на охранителния сектор. Чакали са часове наред.

Боунс започна да се усмихва.

— Хитър стар паяк си ти, а?

— Имал съм практика с това да я крия, ако си спомняш…

От Боунс дойде едно иронично изсумтяване.

— Да, добре си го спомням.

— Играйте чисто — казах аз. Последното нещо, от което се нуждаех беше състезание по заядлив спор помежду им.

Боунс стисна пръстите ми.

— Не се бой, вече съм преодолял гнева си към него. Всъщност, той би могъл да бъде полезен. И така, кажи ми старче, някой от твоите смахнати учени да не би да има хапче, което да предпазва някой от сънуване на сънища?

Дон слушаше с мрачен интерес, докато описах какво се беше случило с Грегор, потенциалното си минало с него и защо той се нарича Сънищния Похитител. Когато приключих с отговарянето на всичките му въпроси, бяха минали два часа и чичо ми почти изглеждаше като болен.

— Хуан, отбий при следващия изход, имаме друг транспорт, който ни чака на бензиностанция Шел — упъти го Боунс. — Котенце, ще имаш само няколко минути преди да потеглим отново.

— Ще видя какво мога да направя относно хапчетата за Кат — каза Дон веднага, щом се дойде на себе си. — Би трябвало да съм способен да уредя да се направи нещо, което би могло да помогне.

Хуан излезе от междущатската магистрала и отби при първата газ станция отдясно, която беше на Шел.

— А, ето тук сме, Хуан, vaya con dios и Дон — Боунс му подаде ръка. — Грижи се за себе си.

Дон се ръкува с Боунс.

— Ще започна тези проучвания за хапчетата незабавно.

Прегърнах чичо си за довиждане, макар с него да не показвахме особено привързаността си един към друг.

И все пак кой знае кога щях да го видя отново? Освен майка ми Дон беше цялото семейство, което имах.

— Благодаря ти, че помогна за превоза ни, Дон. Това трябва да е разказало играта на графика ти.

— Ангажиментите ми могат да почакат и до по-късно. — Дон ме стисна за раменете. — Бъди внимателна, Кат.

— Обещавам.

Хопскоч и Банд-Ейд бяха първите, които слязоха от колата.

Те бързо направиха внимателен оглед на периметъра на станцията, след това дадоха знак с вдигнати палци, че всичко изглежда чисто. Боунс отиде до един изолиран спортен автомобил, разменяйки поздрави с шофьора. Това трябва да беше новото ни возило.

Излязох и заобиколих откъм страната на шофьора на лимузината.

— Няма ли прегръдка, приятел?

Хуан постави лоста на автомобила на паркинг, но не изключи акумулатора и слезе, за да ми даде една мечешка прегръдка, лишена от обичайното хващане за задника.

— Hombre е в отвратително настроение. — измърмори той.

— Просто не се е наспал. Всичко ще е наред.

— Котенце — Боунс тропна с крак. — Тук сме прекалено много на открито. Нека не се мотаем.

— Вярно — усмихнах се за последно на Хуан. — Не се забърквай в неприятности.

— И ти, querida.

Отправих се към вратата, обозначена с табела ЖЕНИ във вътрешността на бензиностанцията, отправяйки наум предупреждение към Боунс, че не е необходимо да застава на пост пред тоалетната. Интериорът беше отвратителен, но нямах много голям избор. Ако наистина не исках да ходя никога повече до обществена тоалетна, бих се превърнала във вампир. След като бях избрала да си остана наполовина човек, нямаше кого да виня, освен себе си, за неудобствата, свързани с това.

По времето, когато прекосихме дългия двадесет и две мили мост, водещ към Ню Орлиънс отново беше вечер. Никога не бях идвала тук преди, тъй като не е било необходимо по време на работата ми с Дон.

Безгрижният град може и да не беше с нисък процент на престъпност, но, изненадващо, престъпленията изглежда бяха извършвани от хора, а не от пакостливи вампири или гули. Боунс отказа да дремне по време на пет часовия път от Талахаси до Ню Орлиънс. Предполагах, че се страхуваше, че ще оклюмам ако не ме наблюдава като ястреб. Хопскоч шофираше, а Банд-Ейд седеше до него. Докато пресичахме моста, аз най-накрая попитах защо посещаваме известния град.

— Трябва да говоря с Кралицата на Орлиънс — отвърна ми Боунс. — Тя би била могъщ съюзник, който да вземем на наша страна, ако нещата с Грегор ескалират, но тя не проявява благосклонност към телефонните обаждания, ако някой има нужда от помощта й…

— Още една кралица?

Европа имаше по-малко кралски особи от немъртвите.

Той ми отправи един страничен поглед.

— Кралицата на Ню Орлиънс е Мари Лавю, макар че сега се подвизава под името Маджестик. Мари е една от най-величествените гули в страната. Онези слухове за вуду? Не са били слухове, коте.

Не ми хареса как звучи това. Последната кралица с мистични способности, която бях срещала почти беше убила всички ни. По мое мнение жените бяха по-плашещи от мъжете.

— Безопасно ли е да се срещаме с нея ако тя се занимава с тъмните изкуства и така нататък?

— Мари се придържа към много стриктен етикет. Ако ти разреши визита, имаш безопасен достъп по време на визитата. Може и да ти каже, че ще те убие при първа възможност след това, но ще те остави да си ходиш невредим. След това, разбира се, е чудесна идея да си продължиш да ходиш.

— Тя може и да е учтива домакиня, но какво ще кажеш за всеки друг безпулсен индивид в града? Сещаш се, Опа, Маджестик, довърших едни туристи.?

Боунс изсумтя мрачно.

— Няма Опа с Мари. Ако се съюзи с нас, никой няма да посмее да ни нападне в Квартала. Дори и Грегор.

— В хотел ли ще се настаним?

— Имам къща тук, но вече я използвам рядко. Един стар приятел живее там, той я поддържа. Не съм сигурен колко ще останем, тъй като срещата с Мари все още не е насрочена. Мари предпочита хората да са тук, ако реши да се види с тях.

Дърветата оредяха. По времето, когато наближихме Френския Квартал, те бяха само от едната страна.

Тухли и камъни заместиха цимента и хоросана, докато градът изглеждаше сякаш остарява за миг. И все пак най-поразяващите особености нямаха нищо общо с архитектурата.

— Боунс! — Главата ми се завъртя наоколо в изумление. — Боже, погледни ги…

Устните му се извиха.

— Това си е нещо, нали? Не започвай разговор с никой от тях: ще ти надуят ушите.

Призраците бяха навсякъде. Рееха се над покривите, шляеха се по тротоарите, седяха на пейките до (или върху) нищо неподозиращите туристи.

Докато спирахме на един светофар, светнал в червено, колата ни беше до група от хора на обиколка — ироничното, което бе — за историята на обитавания от духове Ню Орлианс.

Наблюдавах как три призрака спорят за грешките в разказа на екскурзовода.

Единият от призраците беше толкова разярен, че летеше безспирно, преминавайки по средата на тялото на екскурзовода, карайки човека да хълца отново и отново. Бедното копеле, сигурно си мислеше, че има стомашно разстройство. А това, което имаше беше бесен дух в червата.

Бях виждала призраци и преди, но никога в подобно количество. Някак си, с вибрацията, която това място излъчваше, доловима дори и през колата, те изглеждаха сякаш принадлежат тук.

— Прекрасно е — казах накрая. — Обожавам го.

Това накара Боунс да се усмихне и да премахне напрежението от лицето си.

— Ах, Котенце. Така си и мислех.

Спортният автомобил спря на пресечката до най-оживената част от Квартала. Боунс скочи навън и дойде от моята страна на автомобила, отваряйки ми вратата.

— Пристигнахме.

Редици от изглеждащите като градски къщи бяха като пунктирана линия по улицата, но само няколко имаха фронтални врати.

— Това е от начина, по който са проектирани — отговори Боунс на въпроса в ума ми, докато Банд-Ейд откара колата, а Хопскоч остана с нас. — Креолските семейства са ги намирали за претенциозни. Влизаш от едната страна. — Той отиде през портата при входа към една тясна алея и отвори врата, намираща се по протежение на стената. Последвах Боунс вътре, поразена от това колко е богат интериорът в сравнение с някак си строгия екстериор.

— Лиза — извика Боунс, — тук сме…

Завъртях се с учтива усмивка на лицето си, за да видя едно момиче, което слизаше надолу по стълбите.

— Колко е прекрасно да се срещнем тук. — поздрави ме тя с лек акцент.

— Ъ… — Подадох ръка, изключвайки какво да отговоря. Лиза беше гул, така че най-вероятно имаше дори чорапи, по-стари от мен, но, мили Боже, тя изглеждаше на около четиринадесет години в човешка възраст. Ръката й беше тънка и деликатна като останалото в нея. Лиза беше метър и шестдесет, ако исках да закръгля и тежеше не повече от четиридесет килограма с мокри дрехи. Черната й коса, която изглеждаше твърде тежка за нея се залюля, когато тя пристъпи към Боунс.

— Mon cher…

Един поглед към лицето й, когато го погледна беше всичко, което ми беше необходимо, за да потвърди подозрението ми за предишните им отношения. Ти си свиня, Боунс. Винаги съм го подозирала, но това беше абсолютното доказателство.

Боунс я прегърна. Лиза практически изчезна в обятията му, но зърнах за миг лицето й. Една красива усмивка озари чертите й. Тя беше хубава, осъзнах аз. Първоначално не бях доловила това. Той я пусна и тя отстъпи назад, връщайки вниманието си към мен.

— Имам храна, приготвена за теб, Кат, както и кафе. Предположих, че би предпочела кофеиново?

— Да, и то много. — Ако не бях толкова уморена, вече щях да съм ударила Боунс. Тя дори не изглеждаше достатъчно голяма, че да гледа филми, забранени за лица под шестнайсет годишна възраст. — Благодаря ти.

Потиснах подтика си да кажа на Лиза да седне, преди климатика да я отнесе. Вместо обичайната незабавна неприязън, която чувствах към всяка жена, с която Боунс беше спал имах странно защитническо чувство към Лиза, колкото и абсурдно да беше това.

Първо, тя беше мъртва, така че не се нуждаеше от моята защита. Второ, съдейки от дискретните погледи, които мяташе към Боунс тя беше влюбена в него.

Педофил!

— Лиза, моля те, би ли информирала Кат на колко години беше, когато бе превърната? — попита Боунс, отправяйки ми остър поглед. — На път съм да бъда нападнат заради погрешно разбиране.

Тя се засмя срамежливо.

— Бях на седемнайсет. Мисля, че ако бях останала човек, щях да бъда възприемана като късно разцъфващо цвете.

— О. — Поне това не беше углавно престъпление за тогавашното време и съдейки от излъчването на Лиза, това щеше да е легално по времето, когато е била жива. — Защо не си почакала тогава, преди да се превърнеш?

Нещо в изражението на Лиза се помрачи.

— Не можех. Бях отровена и вече мъртва. Тук съм сега само защото бях пила вампирска кръв в същия ден. Семейството ми ме пренесе с кораб за погребението. След като тялото ми пристигнало, Боунс ме изрови от гроба ми и ме съживи като гул.

— О! — Сега се чувствах дори още повече като кучка. — Съжалявам. Който и да е бил, надявам се той да го е убил брутално.

Тя се усмихна тъжно.

— Беше инцидентно. Докторът ми даде отровата мислейки, че така ме лекува. Медицината е изминала дълъг път от 1831 година.

— Говорейки за медицина, трябва да се обадим на Дон. Може би има нещо за мен.

— Болна ли си? — Лиза изглеждаше изненадана.

— Не е — заяви Боунс. — Слухът за исканията на Грегор достигнаха ли вече до тук?

Лиза ме стрелна бързо с поглед.

— Да.

— Добре тогава. — Боунс звучеше дори още по-изморен. — Това означава, че и Мари би трябвало също да го е чула.

Той отиде до един телефон и започна да набира някакъв номер. След секунда той започна да говори на език, който не звучеше като френски, но беше близък до него. Креолски може би? Разбира се това означаваше, че не разбирах и една проклета дума.

— Казва на човека кой е и че желае конференция с Маджестик — преведе Лиза, досещайки се за чувството ми на безсилие. — Казва, че я иска по най-бързия начин… Мисля, че го накараха да изчака.

В това имаше смисъл, Боунс не говореше. Пръстите му барабаняха по крака му, докато секундите течаха, а след това заговори отново.

— Да… да… Той се съгласява да изчака обратно позвъняване.

Боунс затвори.

— Няма нужда да ме повтаряш. Сега можеш да се обадиш на чичо си, любима. Направи го от мобилния си, не искам да окупираме тази линия.

Той почти беше груб. Напомних си, че страда от часовата разлика, липсата на сън и не малкото количество стрес. Докато Боунс въвеждаше Лиза в детайлите, отнасящи се за Грегор, аз се обадих на Дон. По времето, когато затворих Дон ми даде инструкции за дозировката на лекарството и обеща да ми го изпрати незабавно.

— Дон е направил нещо за мен — казах веднага щом затворих. — То би трябвало да ме изпрати от безсъзнание право в дълбок сън, прескачайки фазата на сънуване. Но действа само около седем часа, така че след това ще трябва да отблъснеш ефектите му като ми дадеш кръв, за да ме събудиш. По този начин няма да премина към по-лека фаза на сънуване, когато се действието отмине.

По изражението на Боунс се изписа облекчение.

— Това ме кара да бъда доволен, че не убих това момче както исках да направя, когато се срещнахме. Отлични новини, Котенце. Не мислех, че ще мога да понеса да те оставя да заспиш, чудейки се дали няма да изчезнеш от погледа ми дори и докато те държа.

Емоцията в тона му стопи по-раншното ми раздразнение към него. Ако нещата бяха наопаки и Боунс беше този, който можеше да изчезне, да, аз също щях да си гриза ноктите от притеснение.

— Няма да изчезна. — Отидох при него и го прегърнах.

След това телефона на Лиза иззвъня.