Ноктите на Помирителя

6 СИНЯ СВЕТЛИНА

Вече дотолкова бях привикнал с шума на ледената вода, че бихте ме попитали защо пиша, че се движа в пълна тишина. Но това не беше така, когато изведнъж тесният тунел се разшири в голяма зала, която бе също толкова тъмна и аз веднага усетих промяна в ромона на потока. Направих една стъпка, после още една и вдигнах глава. Вече нямаше грапав камък, в който да се ударя. Вдигнах ръце нагоре. Нищо. Хванах Терминус Ест за ониксовата дръжка и без да го вадя от ножницата, го размахах нагоре. Отново нищо.

Тогава направих нещо, което ти, който четеш тези записки, ще намериш за глупаво, но може би ще се спомниш също, че в писмото пишеше, че пазачите знаят за идването ми и няма да ми направят нищо лошо. Затова извиках името на Текла.

Отговори ми само ехото:

— Текла… Текла… Текла…

А след това настъпи отново тишина.

Спомних си, че трябва да следвам потока, докато стигне до скала, а аз не бях направил това. Може би водата излизаше през много галерии и аз бях попаднал в погрешно разклонение. Започвах отново да газя, но вече внимателно опипвах мястото, на което да стъпя, страхувайки се, че в следващия миг мога да потъна до шия.

Не бях изминал и десетина метра, когато чух нещо. Някакъв шум, като шепот, който идваше от далечината и беше малко по-силен от спокойно течащата вода. Не бях направил и пет крачки, когато видях светлина.

Това не беше смарагдовозеленото отражение от приказните гори на луната, не беше и светлината, която можеха да носят пазачите — яркочервения пламък на фенер или златистото сияние на свещ. Не беше дори и светлина, подобна на ослепително белия лъч, който понякога проблясваше, когато летците на Самодържеца се рееха над Цитаделата. Приличаше по-скоро на луминесцентна мъгла, която понякога ставаше безцветна, а после се оцветяваше в мътно жълто-зелено. Не можех да определя на какво разстояние се намира от мен, но очевидно светлината нямаше форма. За момент трептеше пред мен, но докато напредвах срещу течението на потока, към нея се присъедини и друга.

Трудно ми да е опиша събитията, които се случиха през следващите няколко минути. Може би всеки от нас пази в подсъзнанието си няколко кошмарни момента. Както в подземията на нашата кула, в нейното най-долно ниво, където съзнанието на осъдените отдавна се е трансформирало в нещо нечовешко. Като тях тези спомени пищят и удрят стените с вериги, но съвсем рядко могат да се издигнат нагоре, за да зърнат светлината.

Това, което се случи в пещерата, остана завинаги в мен, както и тези кошмарни моменти. Понякога се опитвам да ги изключа от съзнанието си, но не успявам да контролирам подсъзнанието си. (Не твърде отдавна, когато Самру все още беше близо до гърлото на Гиол, поглеждах през оградата и виждах, че там, където се потапяха веслата, се появяват малки фосфоресциращи пламъчета. Сега си помислих, че тези са точно такива и идват към мен.

Светлината, която видях първоначално, вече не беше единична, до нея сега имаше втора, след това се появи трета, четвърта и броят на светлите петна продължи да се увеличава. Скоро вече имаше толкова светлини, че не можех да ги преброя, но аз бях окуражен и успокоен от тях, мислейки си, че са неизвестен вид фенери, носени от пазачите, упоменати в писмото. Когато направих още десетина стъпки напред, видях, че тези светлинни отблясъци се сливат в някаква структура — формата й беше във вид на стрела, а тази стрела беше насочена право към мен. След това чух, макар и много слабо, ръмжене, каквото бях чувал от Мечешката кула, когато даваха храна на зверовете. Щях да се спася, ако веднага бях се обърнал и побягнал.

Но аз не го направих. Ръмженето се усили. Не приличаше съвсем на това, издавано от зверовете, но не бе и такова, което и най-гневното човешко същество би издало. Забелязах ясно, че светлините променят формата си и не са блуждаещи, както си мислех преди. По-точно всяка бе придобила очертанията на звезда с пет неправилни върха.

Макар и късно, аз спрях.

През това време безцветната светлина започна да грее много по-силно и аз видях застрашително надвисналите над мен сенки и тъмни форми. От всички страни имаше купчини от ъгловати камъни, които очевидно бяха дело на човешка ръка. Изглежда, че вървях в някакъв погребан град, от който миньорите на Салтус изравяха своите богатства. Сред тези камъни се издигаха ниски, масивни колони, подредени неправилно като куп дърва за огрев. От тях струеше мъртвешка светлина, отразена от движещите се звезди.

За момент огледах с удивление колоните, после обърнах поглед към приближаващите светлинки и за първи път ги видях. Били ли сте привлечен някога от това, което ви се е сторило осветен прозорец, за да разберете, че всъщност става дума за огромен огън, запален на върха на величествена крепост? Или пък когато сте се изкачвали и сте се подхлъзнали, задържали сте се с мъка и когато сте погледнали надолу, сте видели, че височината е много по-голяма, отколкото сте предполагали? Ако това ви се е случвало, можете да разберете какво съм почувствал. Звездите не бяха искрици светлина, а човешки форми, те ми се виждаха в началото малки, защото пещерата се оказа много по-голяма, отколкото можех да предположа. Хората, които не приличаха толкова на хора, защото бяха много по-широкоплещести и някак костеливи, вече тичаха към мен. Ръмженето, което бях чул преди това, бяха техните вопли.

Обърнах се и открих, че вече не мога да побягна назад към тесния тунел, откъдето бях дошъл. Съществата прииждаха от всички страни и отрязаха достъпа ми до външния свят.

Те бяха ужасни по начин, който не съм сигурен, че мога да обясня. Приличаха на маймуни, тъй като имаха космати, разкривени тела, дълги ръце, къси крака и дебели вратове. Зъбите им бяха като кучешките зъби на смайлодонт, извити и назъбени като триони, издадени напред около пръст извън масивните им челюсти. Но нито едно от тези неща, дори и бледата, мъртвешка тишина, която се излъчваше от телата им, не всяваше ужаса, който изпитвах. Това правеха очите им, големите им очи с бледи ириси. Както старците са пленени от умиращите си тела, както жените са в плен на слабата си природа и стават жертва на покварените желания на мъжете, така и тези хора бяха маскирани в образа на жестоки маймуни, бях сигурен в това. Докато ме обграждаха, ставах все по-убеден в откритието си, защото те имаха съзнателни очи, които единствени от тялото им не излъчваха светлина.

Поех си дълбоко въздух и отново извиках името на Текла. След като не получих отговор, разбрах всичко, затворих уста и извадих Терминус Ест.

Едно по-набито същество се приближи към мен. То държеше боздуган с къса дръжка, направен от голяма бедрена кост и завършващ с метална топка. Намираше се далеч, за да го достигна с меча, когато ме заплаши, ръмжейки и пляскайки с оръжието по дланта си.

Чух как водата се раздвижи и се обърнах достатъчно бързо, за да видя как една човекоподобна маймуна прегазва потока. Той отскочи назад, за да избегне удара ми, но двуострото острие го закачи малко под мишницата. Острието беше толкова добре изработено и наточено, че разсече гърдите му почти до основата на гръдния му кош.

Съществото падна и водата отнесе трупа му, но преди да се приближи към мен, вече знаех, че движенията му в потока са забавени също толкова, колкото и моите. Обърнах се, за да мога да следя нападателите си и се опитах да тръгна към точката, от която бях дошъл, там, където щях да изляза на бял свят. Смятах, че ако стигна до тесния тунел ще бъда в безопасност, но знаех също, че маймуните няма да ми го позволят лесно.

Те се събраха бързо и ме обградиха. Вече сигурно бяха неколкостотин. Светлината, която излъчваха, вече беше толкова силна, че можех да разгледат четвъртите камъни, които бях видял по-рано. Това действително бяха руини, очевидно от някакъв древен град, сиви блокове, без някаква спойка помежду, целите покрити с изпражнения на прилепи.

Неправилните колони бяха купчини от слитъци, в който всеки следващ бе поставен напряко на предходния. По цвета им определих, че са сребърни. В една купчина имаше поне сто слитъка, а в погребания град купчините сигурно бяха стотици.

Видях всичко това, докато бавно отстъпвах назад. Бях направил шест крачки, но на седмата те ме нападнаха. Бяха най-малко двайсетина и се спуснаха от всички страни. Нямах време да отправям точни удари, насочени към вратовете им. Развъртях меча си в кръг и неговата песен отекна по каменните стени и таван, заглушавайки писъците и стоновете.

В такива моменти всеки се чувства малко луд. Спомням си добре началото на атаката, моите отчаяни удари с меча, но всичко, което стана след това, сякаш се случи за частица от секундата. Два, пет, десет трупа паднаха, докато водата около мен не стана тъмночервена, осветена от мъртвешката светлина на ранените и агонизиращи маймуни. Но те продължаваха да прииждат. Усетих удар по рамото си, който сякаш дойде от юмрук на великан. Терминус Ест се изплъзна от ръката ми и теглото на телата, които се струпаха върху мен ме свали и изпрати заслепен и объркан под водата. Кучешките зъби на един от враговете ми се впиха в рамото ми и го разкъсаха като с метални шишове, но мисля, че това стана по-скоро защото той се страхуваше да не се удави. Пъхнах пръсти в широките ноздри и му счупих врата, макар и да се оказа по-здрав от човешки.

Ако можех да задържа дъха си, щях да успея да достигна тунела под водата и да се спася. Човекоподобните маймуни вече ме бяха загубили и аз оставих течението да ме отнесе малко по-надолу. Когато почувствах, че дробовете ми ще се пръснат, показах глава над повърхността и всички отново се втурнаха към мен.

Няма съмнение, за всеки идва време, когато усеща, че смъртта наближава. Тогава мислех, че и моят час е ударил. Преброих всички години, които бях живял, макар животът ми да бе лишен от смисъл и да го бях получил като незаслужен дар. Нямах оръжие, а дясната ми ръка беше разкъсана и схваната. Маймуните този път бяха по-смели и самоуверени. Тяхната самоувереност ми даде още няколко мига живот, защото имаше толкова желаещи да ме убият, че повече си пречеха един на друг, отколкото да ме докопат. Ритнах първия в лицето. Вторият сграбчи ботуша ми, във въздуха проблесна светкавица и (действайки по инстинкт или по внезапно хрумване, не съм сигурен) аз я хванах. Държах Ноктите.

Те сякаш бяха събрали цялата светлина, която излъчваха маймуните, и се бяха оцветили с цвета на живота, защото заблестяха ярко в небесносиньо и изпълниха огромната пещера със сияние. В следващия миг, дълъг колкото един удар на сърцето ми, човекоподобните маймуни спряха, сякаш бяха чули гонг. Аз веднага вдигнах скъпоценния камък нагоре с надежда (ако имах изобщо някаква надежда), която не мога да опиша сега.

Това, което се случи, беше съвсем неочаквано. Маймуните нито се разбягаха с писъци, нито подновиха атаките си. Те се оттеглиха на разстояние може би около три крачки и коленичиха, допирайки лица към земята. Настъпи тишина, както когато влязох в пещерата. Нищо не я нарушаваше, освен шепота на потока. Но сега вече можех да видя всичко, от купчините потъмняло сребро до човекоподобните маймуни, изпълнили огромната зала до краен предел, излъчващи светлина като искрици от огромен огън.

Започнах да се отдръпвам назад. Маймуните погледнаха нагоре и лицата им вече не бяха на животни, а на човешки същества. Когато ги видях, разбрах, че хилядолетията борба с мрака бяха причина за големите им кучешки зъби, огромните им като чинии очи и клепнали уши. Както казват влъхвите, ние сме били маймуни някога, щастливи маймуни, които са живеели в гори, погълнати от пустини толкова отдавна, че не им помнят дори имената. Старите хора се върнали към някогашния си начин на живот, докато накрая годините не замъглили съзнанието им. Може би човечеството ще се върне към пагубното си минало, когато Старото слънце залезе и ние се спъваме с кости, вървейки из тъмното? Видях нашето бъдеще или поне едно възможно бъдеще и ми стана по-тъжно за тези, които ликуваха в мрачните битки, отколкото за тези, които проливаха кръвта си в безкрайната нощ.

Направих една стъпка назад, а после още една и още една, но никой от маймуночоведите не ме спря. Тогава си спомних за Терминус Ест. Независимо че се бях почти измъкнал невредим от тежката битка, щях да се ненавиждам, ако бях го направил без оръжието си. Да си тръгна необезпокояван без него, беше нещо повече, от това, което можех да понеса. Вместо назад, тръгнах напред и под светлината на Ноктите потърсих отблясъците на меча си.

Тогава забелязах, че лицата на тези странни, гротескни хора се озариха. По погледите им разбрах, че искат да остана, така че и синкавото сияние на Ноктите да е при тях завинаги. Колко неубедително звучи това, когато го описвам на хартия. Макар тези същества да изглеждаха жестоки и чудовищни, можех да видя прояснение на всяко грубо лице, така, че си помислих (мисля го и сега), макар и лоши, хората от градовете под повърхността на Ърт са много по-добри от тези, благословени с невинност.

Търсих от страна до страна, от бряг до бряг, но не видях нищо. Изглеждаше ми, че светлината от Нокътя свети все по-силно и по-силно, докато и последният каменен зъб, който висеше от тавана, и последната кухина не бяха осветени. Най-накрая се обърнах към коленичилите хора.

— Мечът ми… Къде е мечът ми? Някой от вас взел ли го е?

Не смятах да им проговоря, но мисълта, че ще загубя прекрасното си оръжие, ме накара да го сторя. Те сякаш разбраха думите ми. Започнаха да си мърморят нещо и да си правят знаци. Някои ми предлагаха своите тояги или заточени костени шишове.

И тогава над ромона на водата и мърморенето на човекоподобните маймуни чух звук, който беше нов за мен. Ако някой великан човекоядец бе захапал целия свят, скърцането от зъбите му щеше да прилича на този шум. Дъното на потока (в който все още стоях) леко потрепера и водата, която досега беше прозрачна, помътня от вдигнала се тиня, сякаш в нея бе запален огън и пушекът я одимяваше. Някъде много далеч чух стъпка, която можеше да е само на движеща се кула от Последния ден, когато всички градове на Ърт ще тръгнат, за да видят зората на Новото слънце.

Последва нова стъпка.

Маймуните се изправиха едновременно и приведени о две, тръгнаха към другия края на галерията. Те мълчаха, както и хилядите прилепи, изпълнили въздуха. Светлината угасна заедно с тяхното заминаване и аз си помислих със страх, че Ноктите са засияли за тях, не за мен.

Трета стъпка дойде изпод земята и с това и последната искрица светлина угасна, но за секунда тя ми беше достатъчна, за да съзра Терминус Ест да лежи в най-голямата дълбочина. Наведох се, сложих Ноктите в ботуша си и вдигнах меча. Когато направих това, осъзнах, че ръката ми вече не е схваната, а отново здрава, както преди да се бия със странните същества.

Прозвуча четвърта стъпка и тъй като ми се стори съвсем близо, аз побягнах, опипвайки пътя си с оръжието. Мисля, че сега знам какво създание бяхме извикали от недрата на континента. Но тогава нямах и представа. Не знаех и дали светлината от Ноктите, ревът на маймуните или някакъв друг шум го бе събудил. Само бях уверен, че има нещо дълбоко под краката ни, пред което човекоподобните маймуни с цялата си жестокост, храброст и многобройност се пръснаха като огнени искрици под напора на буен вятър.