Ноктите на Помирителя

18 ОГЛЕДАЛА

Докато четях тази странна приказка, аз поглеждах от време на време към Йонас, но на лицето му не се появяваше дори и следа от някаква емоция, макар да не бе заспал. Когато свърших с четенето, се обърнах към него и казах:

— Не съм сигурен, че разбирам защо ученикът веднага е помислил, че синът му е мъртъв, след като е видял черните платна. Нали великанът изпращал кораб с черни платна, макар и веднъж, но през пролетта?

— Знам защо — отвърна Йонас. В гласа му се долавяше такова отегчение, каквото не бях усещал друг път.

— Нима искаш да кажеш, че знаеш отговорите на всички тези въпроси?

Йонас не ми отговори и за момент останахме в пълна тишина. Аз все още държах дебелата кафява книга (която все така ми напомняше за Текла и за вечерите, които бяхме прекарали заедно), отворена с помощта на показалеца си, а той бе облегнал гръб на студената каменна стена на затвора, с ръце — едната човешка, другата метална, отпуснати непотребни до тялото му.

Тогава тих детски глас се осмели да каже:

— Това трябва да е много стара история. — Беше момиченцето, което бях вдигал на ръце до тавана.

Бях загрижен за състоянието на Йонас и ядосан от това, че тя се осмелява да ни безпокои, но моят приятел обърна глава към нея и измърмори:

— Да, наистина е много стара история. Главният герой казал на царя, че ако походът му се провали, ще се върне в Атина с черни платна.

Не съм сигурен какво означаваше тази забележка и дали беше плод на бълнуващото му съзнание, но тъй като това са едни от последните думи, които чух от Йонас, смятам да ги запиша тук, така както направих и с приказката, която преди това прочетох.

Известно време аз и момиченцето се опитвахме да го накараме да ни обясни по-подробно, но той не издаде и звук. Най-накрая се отказахме. Прекарах деня, седейки до Йонас, но след около един-два часа при нас дойде Хетор (съвсем очевидно малкият му запас от мозък бе поставен на изпитание от въпросите на затворниците). Поговорих с Никарет и Ломър и уредих той да спи в най-отдалечения ъгъл на подземието.

Каквото и да казваме, всички страдаме понякога от неспокоен сън. Някои дори едва успяват да заспят, а други макар и да спят, се вайкат, че страдат от безсъние. Някои са безпокоени постоянно от неприятни сънища и малцина са тези, които сънуват наистина приятни неща. Някои ще кажат, че преди са имали проблеми със съня, но вече са ги „превъзмогнали“, сякаш предчувствията са болест, а може би действително са такива?

В моя случай аз обикновено спя, без да сънувам особено, камо ли да запомням сънищата си (макар понякога да имам такива и читателят, стигнал дотук, да е забелязал това), и рядко се събуждам преди зазоряване. Но тази нощ моят сън беше по-различен от обикновено, ако изобщо може да се нарече сън. Може би беше някакво друго състояние, подобно на това, предизвикано от алзабото, когато същество се хранеше с човешки трупове и се държеше като човек.

Ако за това състояние има някакво природно обяснение, то аз го отдавам на злощастните и необичайни условия, в които се намирах. Аз, който през целия си живот бях свикнал да работя упорито и да упражнявам жестоката си професия, вече втори ден бях лишен от тази възможност. Приказката от голямата кафява книга бе повлияла въображението ми, което и без това бе стимулирано от нея, от спомена за Текла, а може би и от усещането, че вече се намирам между стените на Двореца на Сюзерена, за които тя толкова често беше говорила. Но може би най-силно се тревожех за Йонас и имах усещането (което се засилваше с всеки изминат ден), че това място ще е краят на моето пътуване. Че никога няма да достигна до Тракс, никога няма да открия бедната Доркас, никога няма да върна Ноктите и дори че няма да мога да се самоубия. Според мен, Неръкотворният, на който собственикът на Ноктите беше служил, бяха предопределили, че аз, който съм видял смъртта на толкова затворници, трябва да умра като такъв.

Спах или може да се каже, че спах, само няколко мига. Имах усещането, че падам и получих инстинктивен спазъм като жертва, хвърлена от висок прозорец. Крайниците ми изтръпнаха и стреснато се надигнах, но не видях нищо в тъмнината. Чух че Йонас диша и пръстите ми ми подсказаха, че той все още е там, където го бях оставил, с гръб, опрян на стената. Легнах отново и заспах.

Или по-скоро се опитах да заспя и преминах в състоянието, в което нито спях, нито бях буден. В други случаи бих сметнал това за нещо нормално и приятно, но не и сега. Бях загрижен, защото осъзнавах, че имам нужда от сън, и същевременно осъзнавах, че не мога да заспя. Всъщност думата не е най-точната. Чувах слаби гласове от двора на хана, усещах, че скоро камбаните на карильона ще зазвънят и ще оповестят началото на нов ден. Краката ми отново започнаха да изтръпват и аз се надигнах.

За момент ми се стори, че виждам светкавица от зелен огън. Покрих се с плаща и когато го загръщах, си спомних, че всъщност се намирам в преддверието на Двореца на Сюзерена. Че ханът е останал в Салтус, а Йонас лежи до мен, подпрял глава на истинската си ръка. Бледото петно, което бях зърнал, се оказа бялото на отвореното му дясно око, макар и дишането му да беше на заспал човек. Аз също бях достатъчно изтощен, за да говоря с него, а и той едва ли щеше да ми отговори.

Легнах, раздразнен, че няма да мога да заспя. Спомних си за стадото, което бе преминало през улиците на Салтус, и се опитах да преброя колко животни имаше в него. Изброих по памет точно сто трийсет и седем. Опитах се да направя същото и с войниците, които, пеейки, бяха дошли откъм Гиол. Ханджията ме беше попитал колко може да са и аз бях отговорил механично, без дори да ги преброя. Имаше вероятност той да е бил шпионин.

Учителят Палемон, който ни беше научил на толкова много неща, никога не ни бе казвал как да се приспиваме по-лесно. Вероятно защото никой от послушниците нямаше нужда да бъде обучаван на това, след дългия ден с непосилни задължения, чистене и кухненска работа. Ние лудеехме всяка нощ за около половин час, а след това заспивахме като обитателите на некропола, докато рано на другата сутрин той не идваше да ни събуди и отново започвахме да лъскаме подове и да изпразваме кофите с помия.

На масата, където брат Айбърт реже месото, стоят набор от ножове. Един, два, три, четири, пет, шест, седем ножа. Всички те имат остриета, много по-тъпи от това на учителя Гурлойс. На една от дръжките на ножовете липсва нит. Друга дръжка е малко обгоряла, защото брат Айбърт веднъж я бе забравил на печката…

Отново бях буден или поне така си мислех, но не знаех защо. До мен лежеше Дрот и дремеше, без някой да го безпокои. Затворих очи и се опитах за пореден път да заспя.

Триста и деветдесет стъпки са от подземието до нашата обща спалня. Колко са до стаята, в която се пазят пистолетите? Един, два, три, четири, пет, шест пистолета. Едно, две, три, четири нива на килии, които са използваеми в нашия подземен затвор. Една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет килии във всяко крило. Една, две, три решетки на малките им прозорчета…

Събудих се от изненада и студ, но звукът, който ме беше стреснал, бе само от трясъка при затварянето на един от люковете за вентилация. До мен, моят любим Севериън спеше като малко момче. Изправих се с мисълта да запаля свещ и да разгледам за миг свежия цвят на това изваяно лице. Всеки път, когато той идваше при мен, ми носеше искрица свобода на своето лице. Всеки път аз я вземах и започвах да духам, за да я разпаля, притисках я към гърдите си, но тя винаги угасваше. И след това, вместо да потъна по-дълбоко под товара от метал и пръст, аз се издигах през метала и пръста към небето, понесена от вятъра.

Или поне така си мислех. Дори и да не бе истина, това бе единствената му радост, събрана в тази искрица.

Но когато пипнешком потърси моята свещ, тя беше изчезнала. А осезанието ми казваше, че и самата килия е изчезнала заедно с нея. Тук имаше мътна светлина, но не като тази от свещта на инквизитора, идващ по коридора, а като тази, която се прокрадваше през трите решетки на килията. Слабо ехо ми подсказваше, че се намирам в помещение, далеч по-голямо от стотина единични килии. Страните и челото ми подсказваха близостта на стени.

Изправих се, пригладих роклята си и тръгнах като сомнамбул… Една, две, три, четири, пет, шест, седем стъпки, а после мирисът на притиснати едно о друго тела и застоялият въздух ми напомниха къде се намирам. Бях в преддверието! Усетих, че се обърквам. Нима Самодържеца бе заповядал да ме пренесат тук, докато съм спяла? Дали няма да бъда отново бита с камшик? Вратата! Вратата!

Объркването ми беше толкова силно, че едва не припаднах от загуба на съзнание.

Извих силно ръцете си, но това не бяха моите ръце. Моята дясна ръка беше прекалено голяма и силна, а лявата — по-слабата, усети докосването на нечия чужда ръка.

Текла отлетя от мен като кратък сън. Или по-точно, започна да се стопява, докато най-накрая аз отново бях Севериън, сам-самичък.

И все пак бях я видял. Знаех къде се намира тайната врата, през която нощем слизаха младите ликуващи с енергийни камшици от преплетена тел. Всичко това все още беше в паметта ми. Заедно с всичко, което бях видял или помислил. Можех да избягам утре. Или още сега.

— Извинявай — каза детски глас зад мен. — Къде отиде тази жена?

Беше същото момиченце с тъмна коса и големи очи. Попитах я дали наистина я е видяла.

Тя стисна ръката ми със своята малка ръчица.

— Да, видях я. Една висока жена. Изплаших се. Имаше нещо скрито в тъмнината. Страховито. Дали успя да я хване?

— Забрави ли, че не бива да се страхуваш? Та ти се засмя на зеленото лице на чудовището.

— Това беше по-различно. Черно нещо, което се промъква в тъмното. — В гласа й наистина имаше ужас, а ръката й леко трепереше.

— Как изглеждаше тази жена?

— Не знам. Не можах добре да я видя, защото беше по-тъмна от сенките, но познах по походката й, че е жена. Реших да дойда по-близо, за да я разгледам, но тя изчезна.

— Разбирам — отвърнах аз. — Макар да се съмнявам, че ти някога ще успееш. Сега трябва да се върнеш при майка си и да спиш.

— Тя идва някъде от стената — каза момиченцето.

След това бързо освободи ръката ми и изчезна, но съм сигурен, че не изпълни това, което й бях казал. Вместо това май че бе последвала мен и Йонас, защото на два пъти, когато се връщах след това в Двореца на Сюзерена, я зървах наоколо, където несъмнено се прехранваше с крадена храна. (Може и да се е връщала в преддверието да се храни, но след това аз заповядах всички затворници да бъдат освободени и дори ако е необходимо, да бъдат откарани до границите на владенията на Сюзерена. Заповядах също да доведат Никарет при мен и докато сега пиша тези редове, моят шамбелан влезе и ми докладва, че тя е вън и очаква да чуе желанията ми.)

Йонас лежеше там, където го бях оставил, и отново, както преди, видях бялото на очите му.

— Ти ми каза, че трябва да се махнеш оттук, ако искаш да запазиш разсъдъка си — казах му аз. — Хайде, да тръгваме. Онзи, изпратил ноктюлите, който и да е той, разполага и с други оръдия. Открих пътя, по който ще излезем на бял свят. Трябва да тръгнем веднага.

Той изобщо не се помръдна и след като почаках още малко, аз се наведох и го вдигнах на ръце. Много части от неговото тяло сигурно бяха направени от същата лека сплав от метали като изкуствената му ръка и той не тежеше повече от момче. Усетих, че металните части, а и плътта му са влажни от нещо, подобно на слуз. Кракът ми стъпи в локва от същата неприятна субстанция и разбрах, че това, за което ме е предупредило момиченцето, е минало покрай Йонас, но не е търсило него.

Вратата, през която влизаха мъчителите, не беше далеч от нишата, в която спяхме, точно в средата на най-отдалечената стена. Отключваше се с помощта на магическа дума, но така беше с всички древни неща. Аз прошепнах заклинанието и скритият портал се открехна. Преминахме и го оставихме отворен. Горкият Йонас така се влачеше след мен, сякаш целият беше се разглобил.

Пред нас се показа стълбище с гирлянди от бледи паяжини и килим от прах. Водеше надолу с широки, спираловидни извивки. Спомням си самото стълбище, но какво имаше под него — не мога да си спомня. Каквото и да имаше, застоялият въздух миришеше на свобода и аз с удоволствие го вдишвах с пълни гърди. Ако не бях толкова разтревожен за Йонас, щях да се разсмея на глас.

Тайни врати се отваряха пред нас, на много площадки, но имаше опасност, и то съвсем реална, да срещнем някого и затова предпочетох забравеното стълбище. Преди това да бъда видян от някой обитател на Двореца на Сюзерена, предпочитах да съм колкото се може по-далеч от преддверието.

Бяхме слезли може би около стотина стъпала, когато стигнахме врата с нарисуван на нея яркочервен, уродлив знак, който ми заприлича на йероглиф на някой от езиците отвъд бреговете на Ърт. В този момент чух стъпки някъде по-нагоре по стълбите. На вратата нямаше нито дръжка, нито бутон, но аз я блъснах и след известно съпротивление, успях да я отворя. Йонас ме последва и вратата рязко се затвори, но вместо да последва силен трясък, не се чу никакъв звук.

Помещението, в което се намирахме, беше полутъмно, но щом пристъпихме, светлината над главите ни стана по-ярка. След като се убедих, че вътре няма никой освен нас използвах тази светлина, за да огледам лицето на моя приятел. То все още беше вкаменено, както преди, когато лежеше, опрял гръб в стената на преддверието. Въздъхнах, защото не беше безжизнено, както се бях страхувал. Приличаше на лице на човек, който се готви да се събуди, но по страните му има мокри следи от сълзи.

— Познаваш ли ме? — попитах аз и той кимна, без да каже нищо друго. — Йонас, трябва да открия Терминус Ест. Бих могъл да побягна като страхливец, но разполагам с време да помисля и смятам да се върна, за да го потърся. Писмото ми до управника на Тракс е скрито в неговата ножница, а и не мога да се разделям с него по никакъв начин. Но ако искаш да напуснеш това място, ще те разбера. Не си длъжен да се съобразяваш.

Йонас сякаш не беше ме чул.

— Аз знам къде се намираме. — Той с усилие вдигна ръка и ми посочи нещо, което бях сметнал за нагънат параван.

Бях щастлив, че отново го чух да говори и попитах:

— Е, къде се намираме?

— На Ърт — отвърна Йонас и прекоси стаята, приближавайки нагънатите панели. Тяхната задна част беше осеяна с разноцветни диаманти и изпъстрена със същите странни знаци, каквито бях видял на вратата. Но тези знаци не бяха по-странни от действията на моя приятел, който отвори няколко от панелите. Каменната маска, която бях забелязал преди това на лицето му, вече бе изчезнала и той ми се стори по-различен от човека, когото познавах.

И тогава разбрах. Всички сме виждали хора, загубили едната си ръка (също както и той) и заменили я с кука или друго приспособление, за да могат да изпълняват операции, при които се изисква използването и на двете ръце. Същото важеше и за Йонас, но сега, когато се наложи да свърши нещо, за първи път обърнах внимание, че предпочита да използва металната си ръка, а не тази, която беше от плът. Когато го осъзнах, разбрах това, което ми беше казал по-рано. При катастрофата на кораба бе пострадало не само неговото лице.

— Очите… — промълвих аз. — Те не са могли да ти сменят очите. Нали така? Затова са ти дали това лице. И той ли е бил убит?

Йонас ме погледна по начин, който ми показа, че напълно е забравил за мен.

— Той беше на земята. Когато се приземявахме, стана жертва на нещастен случай. Имах нужда от неговите очи, ларинкс, а също и от някои други части.

— Затова си се отнасял толкова добре с мен, защото съм инквизитор, а ти си машина.

— Ти не си по-лош от който и да било друг от твоя вид. Спомни си, че години преди да те срещна, вече бях станал човек като теб. Ти никога нямаше да ме изоставиш, но аз ще трябва да го направя. Сега ми се явява шанс, който съм търсил години. Пребродих и седемте континента на този свят, за да търся хиеродулите и да пътувам с тромави апарати.

Спомних си всичко, което се беше случило, след като дадох ножа на Текла. Макар и да не следях внимателно мисълта на Йонас, отговорих:

— Щом това е единственият ти шанс, тръгвай. Желая ти късмет. Ако срещна Йолента, ще й кажа, че някога си я обичал.

Йонас поклати глава.

— Не разбираш ли? Ще се върна да я взема, когато ме поправят. Тогава отново ще мога да разсъждавам нормално и ще имам старото си тяло.

Тогава той влезе в центъра на това, което приличаше на параван, и над главата му се появи ярка светлина.

Глупаво е тези неща да се нарекат огледала. Защото не бяха огледала, макар и да отразяваха светлината, но това едва ли беше основната им функция. Те отразяваха реалността, метафизичната субстанция, която лежи в основата на материалния свят.

Йонас затвори кръга около себе си и се придвижи в центъра му. За времето, за което се казва кратка молитва, пробягаха бели светкавици и от горната част на панелите се вдигна метален прах. Преди да успея да реагирам, всичко свърши и аз останах сам.