Ноктите на Помирителя

3 ШАТРАТА НА ПАНАИРДЖИЯТА

Времето сякаш спря и всички около нас застинаха в жива картина. Леко повдигнатото лице на Аджиа и моите широко отворени очи обгръщаха тълпата от селяни с техните ярки дрехи и вързопи със стока. Тогава аз пристъпих, но тя изчезна. Щях да се затичам след нея, ако можех, ала трябваше да разблъскам поне стотина души, преди да стигна до мястото, където тя стоеше преди малко.

Аджиа наистина бе изчезнала, а тълпата от селяни продължи да се бута и бушува като разпенена вода при кила на лодка. Барнох беше поведен напред. Той изпищя, когато зърна слънцето. Стигнах до мястото, където беше стояла Аджиа, хванах един миньор за рамото и му изкрещях, но той изобщо не бе видял накъде е тръгнала младата жена. Последвах тези, които вървяха след затворника, докато се убедих, че тя не е сред тях. След това, нямайки какво повече да правя, започнах да бродя из панаира, да надничам зад бараки и сергии, да питам търговците на месо и жените на фермерите, които бяха дошли да продават своя дъхав хляб с кардамон.

Всичко, което пиша бавно, оплитайки нишка от яркочервено мастило в Двореца на Сюзерена, звучи спокойно и дори надлежно изредено. Ала нищо не може да е по-далеч от истината. Аз се задъхвах и потях, докато крещях въпроси, на които не дочаквах отговор. Като лице, видяно на сън, това на Аджиа се бе загнездило в съзнанието ми — широко, с издадени скули, с меко закръглена брадичка, с почерняла от слънцето кожа и издължени, присмехулно святкащи очи. Защо беше дошла, не можех дори да си представя. Само знаех, че е тук и погледът, който й хвърлих, бе достатъчен да събуди мъката у мен, спомняйки си нейния писък.

— Виждали ли сте жена, висока ето толкова, с кестенява коса? — повтарях отново и отново като участник в дуел, който е извикал някаква фраза толкова пъти, че е станала безсмислена като песента на цикадите.

— Да. Всяка селска жена, която идва тук, е такава.

— Знаеш ли името й?

— Жена? Разбира се, че мога да ти намеря жена.

— Къде си я изгубил?

— Не се тревожи. Скоро ще я намериш. Панаирът не е толкова голям, че някой да се загуби. Не си ли уговорихте място, на което да се срещнете? Пийни си малко чай, изглеждаш изтощен.

Затършувах из джобовете си за дребни монети.

— Няма нужда ми плащаш, достатъчно съм продала. Е, ако толкова настояваш. Струва само един аес. Ето, заповядай.

Старата жена бръкна в престилката си и с красноречив жест ми показа цял порой от лъскави, дребни монети. След това ми наля чая, който беше горещ и изклокочи, когато го сипа в глинената чаша. Предложи ми сламка от някакъв опушен метал, но аз отказах.

— Чиста е — каза тя. — Измивам я след всеки клиент.

— Не, просто не съм свикнал да пия така — отговорих аз.

— Внимавай тогава, ръбът на чашата е горещ. Успя ли вече да я потърсиш на мястото за екзекуции? Там трябва да има доста хора.

— Където са животните? Да, вече бях там. — Чаят беше ароматен и леко стипчив.

— А тази жена знае ли, че я търсиш?

— Не, не мисля. Дори и да ме види, едва ли ще ме познае. Аз не… не съм облечен както обикновено.

Старата жена измърмори нещо и подпъхна измъкнал се кичур коса под кърпата на главата си.

— На панаира в Салтус?! Разбира се, че не сте облечен нормално! Тук всеки носи най-хубавите си дрехи и всяко разумно момиче трябва да знае това. Какво ще кажеш за мястото долу при реката? Там има оковани затворници.

— Не, тя сякаш изчезна вдън земя — поклатих глава аз.

— Но ти изглежда, не си се отказал. Мога да разбера от начина, по който гледаш хората, преминаващи покрай сергията. Е, много добре, така трябва да бъде. Мисля, че ще я намериш, макар и напоследък да разказват какви ли не странни неща. Хванали са зелен човек, знаеш ли това? Затворили са го ей там, виждаш ли онази шатра? Зелените знаят всичко, така казват хората, само трябва да ги накараш да говорят. След това можеш да надзърнеш в катедралата.

— В катедралата?

— Доколкото чух, вие градските хора не я смятате за истинска, а аз смятам, че си градски човек, защото пиеш чая си по-различен начин. Но това е единствената катедрала, която някой в Салтус може да види. Много е красива, с тези висящи лампиони и прозорци от оцветена коприна. Аз самата не вярвам или по-точно смятам, че щом Всемогъщия не го е грижа за мен, защо аз да се интересувам от него, не е ли така? Все пак е грехота това, което направиха. Запалиха катедралата, не сте ли чули?

— Говорите за катедралата на Пелерините?

Старата жена кимна смръщено.

— Ето, и ти го каза. Правиш същата грешка като тях. Това не е катедралата на Пелерините, а катедралата на Нокътя. Нима щом е тяхна, трябва да я изгорят?

— Те са я запалили — измърморих аз по-скоро на себе си.

— Извинявай, не те разбрах. — Жената обърна ухо към мен. — Какво каза?

— Казах, че те са я изгорили. Предполагам, първо са запалили сламения под.

— Това е, което чух и аз. След това са избягали, за да гледат отстрани как изгаря. Ходила съм чак до Безкрайните ливади на Новото слънце, знаеш ли, но не съм виждала подобно нещо.

От отсрещната страна на улицата едър мъжага започна да бие барабан. Изчаках го да спре, за да кажа:

— Знам, някои хора дори твърдят, че я видели как се издига във въздуха.

— О, да, издигна се. Когато моят внук чу за това, не беше на себе си половин ден. След това направи шапка от хартия, сложи я над печката и тя се издигна. Оттогава сметна, че е нещо съвсем нормално и катедралата да се издигне. Не смяташе това вече за никакво чудо. Ето какво е да си глупак. Той никога не успя да прозре причините, поради които катедралата се издига. Не може да си представи, че това е дело на Неговата десница.

— Той не е ли я видял сам? — попитах аз. — Исках да кажа, не е ли видял катедралата с очите си?

Жената явно не ме разбра.

— О, виждал я е много пъти, когато е идвал тук.

Ритмичното удряне на барабана продължаваше. То ми напомни за изпълнението някога на доктор Талос, но беше доста по-нескопосано и страдаше от липсата на характерния за доктора финес. Шумът пречеше на разговора ни.

— Знае всичко! — крещеше мъжът отсреща. — Познава всеки! Зелен е като неузряло кучешко грозде! Елате сами да се убедите!

Настоятелният глас на барабана отмерваше: „БУМ! БУМ! БУМ!“

— Как мислите, този зелен мъж дали знае къде мога да открия Аджиа?

— Това е нейното име, така ли? — усмихна се старата жена. — Ще го запомня, ако някой ми спомене за нея. Да, може би. Имаш пари, защо не опиташ?

Защо не, наистина, казах си аз.

— Докаран от джунглите на Севера! Никога не яде! Прилича и на трева, и на храст! БУМ! БУМ! БУМ! Знае всичко за бъдещето и далечното минало!

Когато ме видя да се приближавам към шатрата му, човекът с барабана спря да го бие.

— Само един аес, за да го видите. Два, за да говорите с него. Три, за да останете насаме с него.

— За колко време? — попитах аз и извадих три медни монети. — На лицето на мъжа се появи разкривена, кисела усмивка. — За колкото искате. — Подадох му парите и влязох вътре.

По гримасата на човека пред шатрата разбрах, че и да искам, няма да мога да остана прекалено дълго и вече очаквах да видя нещо ужасно отвратително. Такова нещо нямаше, вътре се усещаше само лек аромат на сено. В центъра на палатката под слънчевия лъч, който осветяваше прашинките във въздуха, седеше окован мъж със зеленикав цвят на нефрит. Той носеше фустанела от листа, повяхнала вече, а зад него имаше глинено гърне, пълно до ръба с чиста вода.

В началото и двамата мълчахме. Аз стоях и го наблюдавах. Зеленият мъж не вдигаше поглед от земята.

— Това не е боя — казах аз. — Не смятам и че си боядисан. Нямаш повече коса от човека, който тази сутрин извадиха от зазиданата къща.

Зеленият мъж погледна за секунда към мен, а после отново сведе глава. Дори и бялата част на очите му имаше зеленикав оттенък.

Опитах се да му пусна примамка.

— Ако наистина си растение, не трябва ли косата ти да е от трева?

— Не — неочаквано отговори той с мек, нежен глас, който не бих сбъркал с женски само защото бе по-плътен.

— Тогава ти действително си зеленчук? Говорещо растение?

— Ти не си селяк.

— Напуснах Несус преди няколко дни.

— Там си получил някакво образование.

Спомних си за учителя Палемон, след това за учителя Малрубиус и за нещастната Текла и свих рамене.

— Мога да чета и пиша.

— И въпреки това не знаеш нищо за мен. Аз съвсем не съм говорещо растение и мисля, че трябва и сам да осъзнаваш това. Дори растенията да следваха един от няколкото милиона пътища, които да водят до разумен живот, не бих могъл да дублирам формата на човешките същества от дърво и листа.

— Същото нещо може да се каже и за камъните, макар да съществуват статуите.

Въпреки отчаянието на зеления човек (имаше по-тъжно лице дори от това на моя приятел Йонас), в крайчетата на устните му се появи нещо подобно на лека усмивка.

— Много добре казано. Нямате научна титла, но сте образован много повече, отколкото сам предполагате.

— Точно обратното, образованието ми е изцяло научно, но няма нищо общо с разни фантасмагории. Какво сте в действителност?

— Велик прорицател. Голям лъжец. Какъвто е принуден да стане всеки с единия крак в гроба.

— Ако най-после ми кажете какво сте всъщност, ще се опитам да ви помогна.

Той ме погледна и сякаш някакъв висок бурен изведнъж отвори очи и разкри човешкото си лице.

— Вярвам ви — заяви зеленият човек. — Защо само вие изпитахте съжаление, а при мен вече са идвали хиляди хора?

— Грешите, макар да не ми е чужда идеята за справедливостта, а и познавам много добре кмета на това селище. Зеленият човек си е човек и ако е роб, неговия господар трябва да докаже как е придобил собственост над него.

— Ще съм глупак, ако се доверя на този ваш план. Но въпреки всичко, ето, правя го — отвърна зеленият човек. — Аз съм свободен и идвам от бъдещето, за да изследвам тази епоха.

— Това е невъзможно!

— Зеленият цвят, който така озадачава вашите хора, е само езерен планктон. Ние го преработихме, докато стана съвместим с нашата кръв и чрез него решихме вековната борба, която човечеството водеше със слънцето. В нашите тела живеят микроскопични растения. Те скоро умират и вътрешните ни органи се хранят с тях, независимо дали са живи или мъртви. На нас не ни е необходима никаква храна. Масовият глад, осигуряването на прехраната, е нещо отдавна забравено.

— Но вие трябва да имате слънце.

— Да — отговори зеленият човек. — А тук това не ми е достатъчно. В ерата, от която идвам, е много по-светло.

Тази забележка ме развълнува по начин, по който ме бе впечатлил само откритият параклис на Порутения дворец в Цитаделата.

— Тогава това означава, че Новото слънце ще дойде, както са предрекли пророците. Ако това, което казвате, е истина, Ърт ще се възроди.

Зеленият човек отметна глава назад и се засмя. Все едно чух звука на алзабо, когато преминава по заснежените плата на планината, но смехът на това същество беше по-ужасяващ и от самото зелено същество и аз се отдръпнах по-надалеч.

Зеленият човек забеляза моето стъписване и отново се засмя.

— Само като си помисля, че преди малко ви повярвах. Какво нещастно и глупаво същество съм аз. Отдавна съм свикнал с мисълта, че ще умра сред вас, хората, които не сте нищо повече от прахоляка по пътищата. Но само преди малко, за един кратък миг у мен се прокрадна крехката надежда, че не трябва да се предавам. Аз съм истински човек, приятелю, а след няколко месеца ще бъда мъртъв.

Помислих си за неговите събратя. Колко често бях виждал измръзнали стъбла, блъскани от вятъра в стените на мавзолеите в некропола.

— Разбирам ви. Горещите дни на слънцето приближават и когато те свършат, вие ще сте си отишли с тях. Посейте семената си, докато все можете да го направите.

Зеленият човек въздъхна.

— Въпреки че не ми повярвахте и дори не разбрахте, че съм човек като вас, вие продължавате да ме съжалявате. Може би сте прав и наистина ще дойде Новото слънце, но ние, които живеем в бъдещето, сме го забравили. Ако някога успея да се върна в собствената си епоха, ще им разкажа за това, което сте ми казал.

— Ако, наистина идвате от бъдещето, защо не се върнете у дома си и не напуснете тази епоха?

— Защото, както виждате, съм окован. — Той вдигна крака си, за да видя букаите, които стягаха пищялите му. Плътта му с жълто-зелен цвят на берил беше подута, така, както бях виждал да се подува дънер на дърво, на което е надянат железен пръстен.

Входът на шатрата се отвори и мъжът, който биеше барабана, надникна вътре,

— Още ли си тук? Хайде, приключвай, има и други желаещи. — Той изгледа заплашително зеления човек и се оттегли.

— Иска да ми каже, че трябва да ви накарам да си тръгнете. В противен случай ще затвори отвора в шатрата, през който получавам слънчева светлина. Трябва да отпращам бързо тези, които идват тук и плащат, за да научат бъдещето си. Трябва да го направя и с вас. Сега сте млад и силен. Но преди тази планета да се завърти десет пъти около слънцето, вече няма да сте толкова силен, нито толкова жизнен както сте сега в младостта си. Ако имате синове, ще настроите враговете срещу себе си. Ако…

— Стига! — извиках аз. — Това, което ми казвате, важи за всички други мъже. Отговорете ми честно само на един въпрос и ще си тръгна. Търся една жена на име Аджиа. Къде мога да я открия?

За момент съществото завъртя очи нагоре и под клепачите му се откри още по-яркозелена плът. То стана и по тялото му премина лек трепет, ръцете му се разтвориха, пръстите му се разпериха като малки клончета.

— Над земята — бавно отговори зеленият човек.

Треперенето престана и съществото седна, но този път изглеждаше по-изтощено, състарено и още по-бледозеленикаво.

— Тогава ти си само измамник — казах аз и се обърнах. — Бил съм глупак да ви повярвам дори и за най-малкото, което ми казахте.

— Не — прошепна зеленият човек. — Слушайте. Идвайки насам, аз съм преминал през цялото ви бъдеще. Някои части от него си ги спомням ясно, а други тънат в мъгла. Аз само ви казах истина, а ако в действителност сте близък с кмета на това селище, трябва да му кажете нещо, което ще го заинтересува. Въоръжени мъже са тръгнали насам, за да освободят човек на име Барнох.

Извадих бруса от торбичката на колана си, счупих го на две върху токата и му подадох половината. За момент той не разбра какво държеше в ръката си. След това видях в очите му такава радост, сякаш вече вървеше по ярката диря на своя собствен свят.