Ноктите на Помирителя

21 ХИРОМАНТИЯ

Изминаха няколко секунди преди да разбера какво ми беше казал хермафродитът. Тогава си спомних миризмата от задушена плът на Текла и сладкия мирис, който бе дразнил тогава ноздрите ми. В момента се намирах в стресово състояние и забравих колко безполезни могат да бъдат предпазните мерки в тази изпълнена с илюзии стая. После усетих, че несъзнателно (бях решил да разпитам мъжа, преди да му призная, че имам връзка с Водалус) вече съм бръкнал в торбичката на кръста ми и изваждам подобното на нож парче стомана.

Хермафродитът се усмихна.

— Досетих се, че точно вие сте пратеникът. Вече от няколко дни ви очаквах и затова оставих стареца отвън, за да посреща всички непознати и да ги води при мен.

— Бях затворен в преддверието — отговорих аз. — Загубих много време.

— Но както виждам, сте успял да избягате. Имаше малка вероятност да бъдете освободен, преди да изпратя един от моите хора. Все пак сте се справили чудесно. Оставаше ми съвсем малко време… Събитието ще е три дни, след това ще си тръгна. Елате, ще ви покажа пътя до градината, макар и да се съмнявам, че ще ви пуснат там.

Мъжът с жълтата роба отвори вратата, през която беше дошъл, и аз видях, че тя наистина не е правоъгълни. Другата стая се оказа по-широка от тази, която бяхме напуснали, но ъглите й изглеждаха нормални. Беше обзаведена разкошно.

— Важното е, че стигнахте до правилната част на Тайната къща — каза хермафродитът. — В противен случай трябваше да извървим много дълъг и изморителен път. Извинете ме, трябва да прочета едно съобщение.

Той прекоси стаята, спря пред нещо, което ми приличаше на масичка, покрито със стъкло и сложи стоманената пластина на плота. Веднага изпод стъклото блесна светлина, макар отгоре да нямаше лампа. Стоманата се увеличи и доби големината на меч, а в нейните фибри, назъбени като кремъка, с който си палех огън, се появиха линии с някакъв текст.

Хермафродитът забеляза интереса ми и каза:

— Дръпни се назад. Ако не си чел това преди, и сега не бива да го правиш.

Подчиних се, но продължих да го наблюдавам, докато той приклекна, за да изучи по-добре предмета, който бях донесъл от горската поляна на Водалус. Най-накрая мъжът се изправи.

— Няма спасение… Ще трябва да воюваме на два фронта, но разбира се, това не е ваша работа. Виждаш ли онзи шкаф с гравирано на него слънчево затъмнение? Отвори го и ще намериш една книга. Вземи я и я постави на тази поставка.

Макар и да се страхувах, че може да е някакъв капан, отворих вратата на шкафа, за който ми говореше. Вътре имаше гигантска книга — висока почти колкото мен и дебела поне два лакътя. Корицата й беше покрита със синьо-зелена кожа и аз я гледах така, както бих гледал мъртвец през полуотворен ковчег. Прибрах меча си в ножницата, взех тома с двете си ръце и го отнесох на поставката. Хермафродитът ме попита дали съм я виждал преди и аз му отговорих, че не съм.

— Изглеждахте ми изплашен… Стори ми се… че се опитахте да държите лицето си настрани, докато я носехте. — Той отвори първата страница. Там имаше някакви непознати за мен символи, изписани с червено мастило. — Това е предупреждение към търсачите на пътя — каза той. — Да ви го прочета ли?

— Стори ми се, че видях лице на мъртвец на корицата — промълвих аз. — И това лице приличаше на моето.

Мъжът затвори книгата и прокара ръка по корицата й.

— Тази украса с цветовете на паунова опашка е изработена от занаятчии преди много, много години… Линиите и точките под перата са белези от кърлежи и камшици по изстрадалите животински гърбове. Разбира се, ако се страхувате, не сте длъжен да го правите.

— Отворете я — подканих го аз. — Покажете ми картата.

— Карта няма. Това е самата книга — каза мъжът и отвори едновременно корицата и първата страница.

Бях заслепен също както от светкавица през тъмна нощ. Вътрешните страници сякаш бяха от чисто сребро, изковани и след това полирани, те улавяха всяка частица светлина в стаята и я отразяваха стотици пъти.

— Това са огледала — казах аз, макар да разбирах, че не са, но не знаех друга дума. Само преди час подобни „огледала“ бяха върнали Йонас при звездите. — Но как могат да имат такава енергия, когато не стоят едно срещу друго?

— Те са били достатъчно дълго едно срещу друго, когато книгата е била затворена — отговори хермафродитът.

— Сега полето ще издържи напрежението, което му приложих преди малко. Опитайте, ако се осмелявате.

Аз обаче не се осмелих. Докато говореше, над отворените страници се образува някаква фигура. Не беше нито жена, нито пеперуда, макар да имаше части и от двете. Същото усещане, както когато гледаш картина на някаква планина и осъзнаваш, че тя е огромна като остров. Сега аз осъзнах, че виждам странното създание от прекалено далеч. Крилата му се движеха, мисля, в протоновите вихри на космоса и сякаш цялата Ърт можеше да бъде разтърсена от тяхното движение. Изглежда, че така, както аз го виждах, и съществото виждаше мен, защото се обърна. Обърна се и разтвори крилете си, за да ги разгледам. Те бяха осеяни с безброй очи.

Хермафродитът затвори книгата с трясък, сякаш беше затръшнал врата.

— Какво видяхте? — попита той.

Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че повече не трябва да гледам към огнените страници на книгата.

— Благодаря ви, сеньор. Който и да сте вие, отсега нататък аз съм ваш покорен слуга.

Мъжът с жълтата роба кимна.

— Някой път може би ще ви припомня тези думи. Но сега не смятам да ви питам повече какво видяхте там. Ето, изтрийте челото си. Видението е оставило там следа.

Докато говореше, той ми подаде чиста кърпа и аз подсуших челото си, по което се стичаха струйки пот. Когато свърших, погледнах кърпата. Тя беше яркочервена от кръвта ми.

Сякаш прочел мислите ми, мъжът добави:

— Успокойте се, не сте ранен. Лекарите, ако не се лъжа, наричат това хематидроза. Под въздействие на силни емоции или стрес малките вени в кожата на засегнатия участък… някой път и по цялата кожа… се пукат от силното потене. Страхувам се, че там дълго време ще имате синина.

— Защо направихте това? — попитах аз. — Смятах, че ще ми покажете картата. Исках само да открия Зелената зала, както я нарече старият Рудезинд. Там трябва да са настанени артистите. Нима в съобщението на Водалус пишеше, че трябва да убиете неговия приносител? — Вече търсех пипнешком меча си, но когато пръстите ми докоснаха познатата дръжка, открих, че съм прекалено слаб, за да го извадя.

Хермафродитът се разсмя. В началото беше нещо средно между женски и момчешки смях, но след това премина в кикот като на пиян мъж. Спомените на Текла отново се завъртяха в съзнанието ми.

— Не беше ли това всичко, което пожелахте? — попита той, когато най-после успя да се овладее. — Помолихте ме за свещ, аз реших да ви дам слънцето и вие се изгорихте. Грешката е моя… Може би исках да спечеля малко време. Но нямаше да ви оставя да пътувате толкова далече, ако не бях прочел, че носите Ноктите. Наистина съжалявам, но не можех да направя нищо друго, освен да се смея. Къде мислите да отидете, след като откриете Зелената зала, Севериън?

— Където ме изпратите. Както ми напомнихте, аз съм се заклел да служа вярно на Водалус. — (На практика се страхувах от него, страхувах се и от хермафродита, че може да му съобщи, че не съм се подчинил.)

— Но ако аз нямам заповеди за вас? Успяхте ли да се освободите от Ноктите?

— Не можах — отвърнах аз.

Последваха няколко секунди мълчание. Изчаках още малко, но той не каза нищо и аз продължих:

— Смятам да отида до Тракс. Имам писмо за тамошния владетел, от когото разчитам да получа някаква работа. За честта на моето братство ще тръгна натам.

— Това е добре. Впрочем, доколко е силна вашата любов към Водалус?

Отново усетих дръжката на секирата в ръцете си. За вас останалите, както съм казвал и преди това, паметта угасва, а моята едва избледнява. Мъглата, която обгръщаше некропола през онази вечер, студеният вятър, който шибаше лицето ми, монетата, която получих от Водалус. Всичко беше такова, сякаш го преживявах отново.

— Спасих му живота един път.

Хермафродитът кимна.

— Тогава, ето какво трябва да направите. Тръгнете за Тракс, както сте планирал, но по пътя казвайте на всички… абсолютно на всички… че отивате там, за да заемете овакантена длъжност. Ноктите са смъртоносни. Знаете ли това?

— Да. Водалус ми каза, че ако ние ги притежаваме, ще загубим подкрепата на населението.

За момент хермафродитът остана мълчалив.

— Сега Пелерините са на север. Ако имаш възможност, върви и им предай Ноктите.

— Отдавна възнамерявах да направя това.

— Добре. Има още нещо, което трябва да направиш. Самодържеца е тук, но още преди да стигнеш до Тракс, той ще се придвижи на север с армията си. Наближи ли Тракс, трябва да отидеш при него. Междувременно измисли начин, по който да му отнемеш живота.

Тонът му го издаде също както и мислите на Текла. Исках да падна на колене, но той плесна с ръце и в стаята безшумно влезе приведен дребен мъж. Той беше с качулка и расо на монах. Самодържеца го бе изпроводил, за да му каже нещо, но аз бях прекалено разстроен, за да разбера.

По целия свят може да има само няколко гледки, по-красиви от тази на изгряващото слънце, съзерцавано през, блестящите струи на фонтана Ватик. Аз не съм естет, но при първия ми поглед, попаднал на танца му (за който толкова често бях чувал) сигурно съм изглеждал като възстановяващ се от кошмар. Все още си спомням удоволствието, когато качулатият слуга отвори вратата пред мен — след като бяхме изминали много левги по ходниците на Втората къща — и аз станах свидетел на тайнството, при което сребърните потоци чертаеха идиограми[9] върху слънчевия диск.

— Право напред — каза мъжът с качулката. — Следвайте пътя през Вратата на дърветата. Ще бъдете в безопасност сред актьорите.

Вратата се затръшна зад мен и се оказа, че се намирам на тревистия склон на малък хълм.

Тръгнах с несигурни крачки към фонтана и той ме освежи с пръски вода, носени от вятъра. Бях обграден от криволичещ като змия парапет и дълго стоях там, опитвайки се да прочета съдбата си по кръговете във водата. Най-накрая бръкнах в торбичката на колана си, за да хвърля някаква монета. Преторианците бяха взели всичките ми пари, но аз започнах да подреждам на земята всичко, което притежавах — парче плат, камък за точене, шишенце с масло за Терминус Ест. Тогава зърнах между камъните в краката ми малка монета. Без много усилия успях да я извадя. Оказа се едно асими, толкова изтъркано и изтъняло, че не можеше да се прочете какво е написано на него. Прошепнах желанието си и го хвърлих към центъра на фонтана. Силна струя вода подхвана монетата и я вдигна високо към небето, където тя остана няколко мига. Наведох се и започнах да чета символите, които бяха се образували във водата.

Меч. Това беше ясно. Щях да продължа да работя професията си.

Роза, а под нея вода. Щях да се изкача по течението на Гиол, както бях планирал. Това беше единственият път за Тракс.

Сърдити вълни, които се превръщаха в злокобно, мъртво вълнение. Морето, но как щях да стигна до него, след като се движех срещу течението на Гиол.

Жезъл, трон, няколко кули и аз започнах да си мисля, че славата на оракул, която имаше този фонтан, е пълна фалшификация. Вече се обръщах, когато с крайчето на окото си зърнах многоъгълни звезди, които ставаха все по-големи.

След като се върнах след време в Двореца на Сюзерена, на два пъти посещавах фонтана Ватик. Първият път дойдох при изгрев-слънце, и то през същата врата, през която бях го видял за първи път. Никога повече не се осмелих да задавам въпроси.

По-късно моите слуги признаха, че са хвърлили орикалки във фонтана, но не са станали свидетели на пророчества. И все пак не съм много сигурен. Спомням си зеления човек, който плашеше посетителите със страховити пророчества за тяхното бъдеще. Или може би моите слуги виждаха в бъдещия си живот само подноси, метли и звънящи камбанки и бързаха да прогонят видението? Попитах същото и моите министри, които хвърлят кризоси с цели шепи, но и техните отговори бяха объркани и противоречиви.

Наистина ми беше трудно да обърна гръб на фонтана, на неговите красиви, тайнствени съобщения, и да тръгна срещу Старото слънце. Огромно и тъмночервено като лицето на гигант, то се показа и хоризонтът побърза да го приюти.

Осъзнавах, че съм навлязъл дълбоко във вътрешността на Двореца на Сюзерена. Страхувах се, че всеки момент ще налетя на някой от патрулите и ще бъда върнат в преддверието. Там тайната врата сигурно вече е била открита и закована. Ала нищо подобно не се случи. Докъдето можех да видя, никой освен мен не крачеше през левгите жив плет и кадифени ливади, цветя и бликаща кода. Лилиите бяха по-високи от мен, техните звездообразни цветове, осеяни с едри капки роса, надвисваха над пътеката. Когато се обърнех назад, можех да видя как главичките им се поклащат единствено от полъха на моите крачки. Славеи — някои свободни, други затворени в златни клетки, пееха неуморно.

Изведнъж пред себе си видях нещо, което възвърна страха и ужаса ми. Това беше една от вървящите статуи. Като огромен човек (макар и да не беше човек), прекалено грациозно и бавно, за да е човек, тя премина през ливадата, сякаш беше част от някаква процесия. Признавам, че се скрих в сянката на едно дърво и не помръднах, докато съществото не отмина.

Когато вече започнах да се отчайвам, че няма да открия Вратата на дърветата, я видях. Нямаше как да я сбъркам. Гениалните градинари на Двореца на Сюзерена от няколко поколения насам бяха съединявали клоните на големите дъбове така, че да образуват сега жив портал, водещ към най-грандиозния палат на Ърт.

Аз занемях за няколко минути, прехласнат от гледката, след което се затичах с всички сили.