Ноктите на Помирителя

1 СЕЛИЩЕТО САЛТУС

Лицето на Морвена изплува под тънкия лъч светлина — нежно и красиво на фона на косата й, тъмна като моя плащ. Кръвта, бликаща от шията й, се стичаше по камъните. Устните й потръпваха в безмълвно усилие. Ала аз видях в неизреченото фермата (сякаш бях Неръкотворния и гледах през Вечността, съзирайки Атриума на времето), Стачис — нейния съпруг, който се мяташе в агония на леглото, малкия Чад край езерцето, плискащ пламналото си от треската лице.

Отвън Еузебия, обвинителната на Морвена, виеше като вещица. Опитах се да стигна до решетките, за да й извикам да млъкне, но тъмнината на килията беше непрогледна. Когато най-сетне открих светлина, това беше зеленият път, който тръгваше от Портата на скръбта. Кръвта бликаше от скулата на Доркас и макар тълпата да ревеше, аз я чувах как капе на земята. Стената наистина беше огромно съоръжение, което разделяше света на две половини. Сега стояхме сред гора, която сигурно съществуваше от самото сътворение на Ърт. Дърветата бяха високи като била, обвити в светлозелени корони от листа. Между тях се виеше пътят — обрасъл в млада трева, а по нея — телата на безброй мъже и жени. Чистият иначе въздух беше примесен със зловония и пушек.

Петима мъже яздеха бойни коне с кучешки зъби, инкрустирани с лазурит. Ездачите носеха шлемове, сини наметала и дълги пики, по които играеха сини отблясъци. Лицата им бяха почти еднакви, приличаха си повече от тези на родни братя. Ездачите се разпръснаха, както океанска вълна се разбива в крайбрежна скала — един тръгна наляво, а другите направо и надясно.

Доркас беше изтръгната от ръцете ми и аз изтеглих от ножницата Терминус Ест, за да разсека телата, които ни разделяха. Вдигайки меча, открих, че се каня да ударя учителя Малрубиус, който беше в центъра на безредиците, а от едната му страна стоеше и онова, подобно на куче същество — Трискъл. Разбрах, че сънувам, но същевременно осъзнах, че виденията, в които се бе появявал преди, не са били сънища.

Отхвърлих рязко завивките. Звъненето на карильона на Кулата с камбаните звучеше в ушите ми. Време беше да ставам и да тичам в кухнята, навличайки дрехите си, за да бръкна в тавата и да си открадна сочна наденица, поръсена обилно с чубрица, препечена, та чак прегоряла. Трябваше да се измия и да се заловя с тежката си и еднообразна работа, да пея и да преповтарям уроците, тъй като ме чакаше изпит при учителя Палемон.

Събудих се в общата спалня на послушниците, но всичко, което помнех, сега се намираше на различно място. Гола стена, там където преди имаше сводеста врата, квадратен прозорец и масивна преграда. Редицата от твърди, тесни нарове беше изчезнала и таванът сякаш се бе снишил.

Вече бях напълно буден. Мирисът на нацъфтели треви и дървета, който нахлуваше през пропуканата стена на некропола, се примесваше с остра воня на обор. Камбаните се обадиха отново. Звъняха от близката камбанария. Те призоваваха малцината, запазили вярата си, да дойдат и да се помолят за идването на Новото слънце. Но за това беше прекалено рано, Старото слънце бе едва свалило булото на Ърт, а освен звъна на камбаните, друг звук в замрялото селище не се долавяше.

Още предишната нощ Йонас беше открил, че стомните са пълни с вино. Отпих малко, за да изплакна уста. От тръпчивината ми стана по-добре. Все още имах нужда от вода, за да измия лицето и да намокря косата си. Преди да легна да спя, бях сгънал плаща си, със свещените нокти, скътани в него, за да го използвам вместо възглавница. Сега го разгънах и спомняйки си как веднъж Аджиа се опита да ми ги открадне, пуснах Ноктите в единия от високите си ботуши.

Йонас още спеше. От опит знаех, че когато спят, хората изглеждат по-млади. При него не беше така — той не просто изглеждаше стар, а древен. Имаше лице с правилен нос и високо чело, каквито често бях виждал по старите гравюри. Заринах тлеещите въглени в пепелта и излязох, без да го събуждам.

Докато се освежа с кофа вода от кладенеца на двора, улицата пред хана вече не беше тиха и спокойна, а оживяла от копита, които газеха в локвите от снощния дъжд, от откъслечни цвиления и потраквания на хлопки. Всяко животно бе по-високо от човешки бой, черно или доресто, с топчести, големи, полуслепи от гъстата грива очи. Бащата на Морвена, доколкото си спомням, беше пастир и това можеше да е неговото стадо. Изчаках, докато и последното, тежко пристъпящо животно отмина, и зърнах мъжете, които ги подкарваха. Бяха трима, отрудени, прашни мъже, размахали по-върлинести единствено от тях самите дебели остени с метални върхове. Сподиряха ги рунтави, зли кучета.

Влязох отново в хана и си поръчах закуска. Получих хляб, току-що изваден от фурната, прясно избито масло, мариновани гъши яйца и подлютен шоколад, разбит на пяна. (Това последното е сигурен знак, макар и по онова време да не го знаех, че съм сред хора от севера.) Нашият домакин — плешиво джудже, който без съмнение ме бе видял да разговарям предишната нощ с кмета, се завъртя около масата, бършейки носа си с ръкав. Очакваше похвала за всяко ястие, които в интерес на истината бяха с отличен вкус. Той обеща по-добри блюда за обяд и започна да ругае готвачката, която беше негова съпруга. Наричаше ме сеньор и то не защото бе сметнал, както мнозина от Несус, че съм инкогнито пътуващ ликуващ, а поради факта, че съм палач и инквизитор и представлявам ръката на закона. Поради тази причина аз бях за него велика личност. Както повече слуги, той благоговееше пред представителите на по-висшите социални слоеве.

— Леглото, удобно ли ви беше? Завивките, достатъчно ли бяха? Ще ви донеса още.

Устата ми беше пълна, но кимнах.

— Веднага ще го направя. Три ще бъдат достатъчни, нали? Удобно ли се чувствате заедно с другия сеньор?

Готвех се да кажа, че предпочитам отделна стая (не смятах Йонас за крадец, но се страхувах, че свещените нокти ще са прекалено голямо изкушение за всеки, а и не бях свикнал с друг човек,) но си спомних, че ще ми бъде трудно да заплатя за самостоятелно легло.

— Ще останете ли, сеньор? Ще бъдете ли, когато разбият Стената? И прост зидар може да се справи с облицовката от дялан камък, но са чули как Барнох се движи вътре. Може и изобщо да не е омаломощен. Или пък да се е сдобил с оръжие. Най-много да захапе пръстите на зидаря, друго едва ли би могъл да стори.

— Няма да присъствам като официално лице, но все пак, ако мога, ще отида да наблюдавам как го изваждат.

— Всички ще отидем. — Плешивият мъж потри ръце. Дланите му се хлъзнаха една о друга сякаш бяха намазани с масло. — Задава се панаир, нали знаете? Заслуга на кмета е! Нашият кмет си разбира от работата. Не е като обикновените мъже, които киснат в моята кръчма и в главата им не покълва и една мисъл. Или поне нищо друго, освен това, че скоро Морвена ще се прости с живота. Това не важи за нашия кмет. Той предвижда нещата. Наясно е с възможностите. Може да се каже, че само премигвайки, и в главата му изниква цялата организация на панаира. С пъстрите шатри и гирлянди, с печеното месо и захарния памук, с всичко както си трябва. Защо днес, ще попитате? Защо тъкмо днес ще разбием зазиданата къща и ще извадим Барнох като язовец? Това ще възпламени тълпата, ще привлече всичко живо от околността. Ще се стекат да видят какво ще направиш с Морвена и онзи селяк. Утре ще започнете с Барнох, нали? Като начало ще използвате нажежено желязо предполагам? Всички ще искат да видят. На следващия ден, след като всичко свърши, шатрите ще бъдат събрани. Такава е заповедта. Не е нужно пришълците да оставаш по-дълго, защото свършват парите и започват да просят, да се бият. Отличен план, нали? Това се казва кмет!

След закуска излязох навън, за да погледам как налудничавите идеи на кмета придобиват форма. Селяни от околността пристигаха, накуцвайки под товара от плодове, животни и топове домашнотъкано платно за продан. Сред тях се виждаха и диваци, които носеха кожи и връзки с убити зеленикави птици. Прииска ми се да разполагах с мантията, която братът на Аджиа ми продаде, защото черният ми плащ привличаше любопитни погледи. Готвех се отново да вляза вътре, когато до слуха ми достигна тътен от маршируващи крака — звук, познат ми от строевата подготовка в Цитаделата, който след това рядко бях чувал.

Животните, които бях видял да преминават сутринта покрай хана, отиваха към реката, където ги товареха на баржи, за да изминат останалото разстояние до кланицата на Несус.

Войниците се връщаха по обратния път към селото. Нямах представа защо маршируват. Дали защото офицерите искаха да заздравят дисциплината, или пък войниците се бяха запътили към някое място, по-отдалечено от Гиол, и трябваше да внушават респект. Чух как някой изкрещява заповед за песен. Това стана почти едновременно в мига, в който войнишкият строй стигна до тълпата, прииждаща за панаира. Пръчките на войниците по фланговете заплющяха и от всички страни се понесоха стонове.

Мъжете бяха келау, всеки въоръжен с огромна прашка и кожена торбичка със запалителни топчета. Повечето бяха по-млади от мен. Позлатените им бронирани ризници, пищно украсени колани и ножници, показваха, че са от елитните войски. Тяхната песен не беше за битки или жени, каквито са повече от войнишките песни, а истинска песен на прашконосци. Това, което чух този ден, звучеше горе-долу така:

И така, строфа след строфа, някой от които доста странно звучащи, други направо комични, трети — стъкмени единствено да има рима, песента ехтеше и се повтаряше отначало.

— Прекрасна гледка, нали? — възкликна собственикът на хана. Плешивата му глава отново надникна през рамото ми. — Северняци. Забелязвате ли колко от тях имат руси коси и лунички? Свикнали са със студа тук, но сега трябва да тръгнат към планините. Като чуеш песента им, ти се приисква да тръгнеш с тях. Колко мислите, че са?

Товарните мулета вече се задаваха, натоварени с провизии.

— Две хиляди. Може би две хиляди и петстотин.

— Благодаря ви, сеньор. Винаги съм искал да знам колко войници преминават оттук. Няма да повярвате колко много от тях съм видял да се изкачват по този път, но твърде малко се връщат обратно. Е, все пак, нали това е войната. Опитвам се да се убедя, че те все още са някъде там, но знам, както и вие, че много от тях остават завинаги по бойните полета. Но песента им ме кара някак си да ги последвам.

Попитах го дали е чувал новини за хода на войната.

— О, да, сеньор. Следя какво става от години, макар битките, които се водят, да нямат някакво особено значение, ако ме разбирате. Те никога не се приближават, нито се отдалечават от нас. Това, което винаги съм предполагал, е, че нашият самодържец и неговите приближени си определят време кога да се бият и кога да се приберат у дома. Моята жена, каквато си е глупачка, дори не вярва, че изобщо има война.

Тълпата отново се събираше след последното муле и ставаше все по-гъста след всяка дума, която си разменяхме. Охранени търговци разполагаха своите павилиони и сергии, стесняваха улицата и правеха блъсканицата още по-голяма.

— Къде тогава смята жена ви, че отиват тези войници? — попитах го аз,

— Да търсят Водалус, така казва тя. Сякаш Самодържеца, чиито шепи са пълни със злато и враговете целуват краката му, би изпратил цяла армия, за да хванат един размирник!

Едва изтърпях да изслушам края на разсъжденията му.

Каквото и да притежавам, бих го дал, за да стана като онези, които се оплакват, че спомените им избледняват. Моите собствени — никога. Те си остават завинаги живи, сякаш току-що съм ги преживял. Веднъж извикани в паметта ми, те ме понасят, сякаш ме омагьосват.

Обърнах гръб на ханджията и тръгнах сред тълпата и сергиите на амбулантните търговци, но не виждах нито лицата им, нито стъпалата. Сякаш усещах под краката си разпръснатите кости на некропола. През стелещата се речна мъгла съзрях слабата фигура на Водалус. Той подаде револвера на любимата си и извади меч. О, колко тъжно бе да си мъж в този миг! Бях като вцепенен от престореността на това движение. Той, който толкова пъти тайно бе заявявал, че се сражава по старите правила и за древната, високоразвита цивилизация Ърт, се беше отказал от помощното оръжие на настоящата цивилизация.

Ако моите спомени за миналото остават непокътнати с времето, това е може би защото миналото съществува единствено в моята памет. Водалус, трябва да призная, е същество от настоящето. Ние сме способни на настояще, само като останки от нашия собствен непростимо греховен живот.

Няма съмнение, че ако бях един от вас, от тези, на които паметта изневерява, щях да съм забравил образа му и да си проправям с лакти път сред тълпата. Може би по някакъв начин щях да избегна това усещане за смърт в живота ми, което ме сграбчва дори когато пиша тези редове. Или може би нямаше да мога да го сторя. Да, по-вероятно е последното. Във всеки случай старите спомени и чувства бяха прекалено силни. Бях изпаднал в съзерцание и възхищение от нещо, на което и преди се бях възхищавал. Бях хванат като муха в смолата на отдавна изгнил бор.