Ноктите на Помирителя

23 ЙОЛЕНТА

Старата овощна градина с лехите с подправки беше толкова тиха и обгърната от забвение, че ми напомни за Атриума на времето и Валерия с нейното изключително красиво лице на фона на боровете. Зелената зала сега представляваше истински пандемониум[11]. Всички бяха будни и сякаш се опитваха да крещят едновременно. Децата се катереха по дърветата, за да освободят птиците от клетките, преследвани от метлите на майките и летящите като стрели камъни на бащите. Прибираха шатрите, но репетициите течаха. Видях как един солидно изглеждащ купол от грубо платно се срути, като знаме, което пада от голяма височина. Пред очите ми изскочи тревистозелен мегатир, който стоеше изправен на задните си крака, докато танцьор правеше пирует.

Нашата и тази на Баландер шатра вече ги нямаше, но в същия момент към нас тичешком се приближи доктор Талос и ни подкани да побързаме надолу по криволичещите пътечки, покрай парапетите, водопадите и малките изкуствени пещери, изпълнени с топази от цъфтящ мъх. Озовахме се на подстригана овална ливада, където гигантът работеше по издигането на сцената под погледите на десетина бели елена.

Това определено беше по-сложна и изпипана сцена от тази, на която бях играл при Стената на Несус. Слугите от Двореца на Сюзерена бяха донесли дъски, гвоздеи, инструменти, боя и плат в много по-големи количества, отколкото имахме нужда. Тяхната щедрост веднага беше пробудила склонността на доктора към грандомания (която, разбира се, никога не бе заспивала дълбоко) и той се раздвояваше между това да помага на Баландер и на мен при по-тежките конструкции и последните допълнения, нанасях в сценария на пиесата.

Гигантът беше нашият дърводелец и въпреки че се движеше бавно, той работеше равномерно и с неизчерпаема сила. Баландер забиваше шип, дебел колкото моя показалец само с един или два удара. Разсичаше дъска, за която на мен щеше да ми е необходим един час, само с няколко замаха на брадвата.

Доркас откри, че има заложби и талант да рисува и аз бях възхитен от това. Заедно вдигнахме черните плоскости, които акумулираха енергия от слънцето, не само за да подсигурим вечерното представление, но и да запалим прожекторите още отсега. Тези устройства можеха да осигурят светлина на разстояние хиляда левги, но илюзията беше пълна само когато настъпеше нощта. Отзад се издигаха рисуваните декори на Доркас, която тя създаваше с изключително умение.

Йолента и аз бяхме най-безполезни. Нямах ръка на художник, а и никакво понятие какво трябва да се прави, за да помогна на доктора в аранжирането на сцената. Мисля си, че на Йолента физически и психически й бе чужда каквато и да е работа. Тези дълги крака, толкова деликатни от коленете надолу и изваяни пищно нагоре, бяха неспособни да носят тегло по-голямо от нейното собствено. Големите й вирнати гърди бяха под постоянната заплаха някоя дъска да ги премаже или кофа с боя да изцапа зърната им. Йолента не носеше в себе си и този дух, който обединява група хора за постигането на обща цел. Доркас ми беше казала, че предишната нощ съм бил самотен и сигурно беше права, но Йолента бе много по-самотна от когото и да било. Аз и Доркас държахме един на друг, Баландер и доктора имаха своето странно приятелство и това беше част от играта. Йолента имаше само себе си и участваше в пиесата единственото, за да събери овации.

Тя докосна ръката ми и без да говори, завъртя големите си светлозелени очи по посока на естествения амфитеатър, където се простираше горичка от кестени с прави като свещи съцветия и бледи листа.

Видях, че в момента никой не ни наблюдава и й кимнах. Йолента ми се струваше висока, колкото Текла, макар да нямаше нейната плавна походка. Тя беше най-малко с една глава по-висока от Доркас, а прическата и обувки й за езда я правеха да изглежда още по-висока.

— Искам да видя горичката — каза тя. — Това ще е единственият ми шанс да го направя.

Това беше очевидна лъжа, но се направих, че съм й повярвал, и казах:

— И аз. Днес и само днес обитателите на Двореца на Сюзерена ще могат да видят и теб.

Тя кимна колебливо. Бях произнесъл неясна за нея мисъл.

— Имам нужда от някой, от когото тези, с които не искам да говоря, да се страхуват. Не мога да понасям циркаджиите и актьорите от пантомимата. Когато ти си отидеш, само Доркас ме придружава, а от нея никой не се страхува. Може ли да извадиш меча си и да го носиш на рамо?

Направих каквото пожела.

— Ако не се усмихвам, накарай ги да се махат. Разбираш ли?

Тревата между кестените беше по-висока и по-мека от тази на естествения амфитеатър. Пътечката бе от кварцови камъчета със златни жилки.

— Само да ме зърне Самодържеца и ще ме пожелае. Мислиш ли, че той ще дойде да гледа представлението?

За да я зарадвам, кимнах и добавих:

— Чувал съм, че той не си пада по жените, колкото и да са красиви. Използва ги само за съветнички, шпионки и телохранителки.

Йолента спря, обърна се и се засмя.

— Не е точно така. Да не си сляп? Аз мога да накарам всеки да ме пожелае. Дори и Самодържеца, чиито мечти са наша реалност, а спомените — наша история, също ще ме пожелае, макар да е кастриран. Ти си желал и други жени освен мен, нали? Желал си ги до болка?

Признах, че е така.

— Сигурно си мислиш, че ще ме пожелаеш също както и тях. — Тя се обърна и тръгна, полюлявайки бедра, както винаги, но сега изглеждаше много по-уверена, явно окрилена от своите мисли. — Аз карам всеки мъж да губи ума и дума, и всяка жена да страда. Жени, които никога не са обичали, искат да ме имат, знаеш ли това? Това са същите онези, които идват отново и отново на нашите представления и ми изпращат цветя, храна, шалове, наметала и бродирани кърпички с толкова сестрински и майчински послания. Те ме предпазват от моя лекар, от неговия гигант, от техните синове, съпрузи и съседи. А мъжете! Баландер трябва да ги изхвърля в реката.

Когато излязохме от горичката с кестените, аз я попитах дали има луксация, та се полюшва така. Дори се огледах наоколо за тояжка, която ще й помогне да върви, но не открих такава.

— Бедрата ми са протрити и ме болят, когато вървя. Имам крем, който ми помага, а и един мъж ми подари по-дребен кон, но сега не знам къде са го завели на паша. Най-добре се чувствам, когато държа краката си разтворени.

— Мога да те нося — предложих аз.

Йолента се усмихна и ми показа чудесните си зъби.

— И на двама ни ще ни хареса. Но страхувам се, няма да изглежда достойно. Не, ще вървя. Надявам се, че не отиваме далеч. Аз никога не вървя прекалено, каквото и да се случи. Жалко, наоколо няма никой, освен тези актьори. Може би важните особи спят, за да са бодри за нощните празненства. И аз трябва да поспя поне още четири часа, за да изглеждам добре.

Чух някъде вода, шуртяща между камъни, и тръгнах натам. Преминахме през жив плет от глогови храсти, чиито бели цветове приличаха отдалеч на непреодолима бариера. Тогава видях реката, не по-широка от улица, по която плуваха лебеди, като бели скулптури от лед. На брега имаше беседка, а до нея три лодки с формата на водни лилии. Техните дъна бяха застлани с дебел копринен брокат, който, щом стъпих вътре, открих, че излъчва приятна миризма.

— Чудесно! — възкликна Йолента. — Те няма да имат нищо против ако вземем една, нали? Ще ни закара при някой важен велможа, също както е в пиесата, и той никога няма да поиска да се разделим. Ще го убедя и доктор Талос да остане с мен, дори и за теб ще го помоля, ако искаш. Все ще имат някаква полза и от двама ви.

Казах й, че трябва да продължа пътуването си на север, вдигнах я и я сложих в лодката. Открих, че нейният кръст е не по-малко тънък и деликатен от този на Доркас.

Тя веднага полегна на възглавниците и ми напомни за Аджиа, която се смееше срещу слънцето, когато двамата слизахме по Адамниевите стъпала и мечтаеше следващата година да носи голяма, широкопола шапка. Но Аджиа нямаше черта, която да не е по-лоша от тази на Йолента. Първо тя беше ниска, може би малко по-ниска дори и от Доркас. Гърдите й щяха да изглеждат дребни пред преливащата от изобилие плът на Йолента. Нейните продълговати кафяви очи и високи скули изразяваха повече хитрост и проницателност, отколкото страст и похотливост. И все пак Аджиа пробуждаше прекалено бързо нагона ми. Нейният смях, когато се смееше изобщо, бе примесен със злоба, но въпреки това беше истински смях. Желанието на Йолента не беше нищо повече от желание да бъде харесвана, така че аз не исках да й помагам и да облекчавам нейната самота, както бях направил това с Валерия, не за да изразя любов, такава каквото бях изпитвал към Текла, нито пък да я предпазя така, както исках да направя това за Доркас. Исках само да я засрамя, да я накажа, да срина самоувереността й, да изпълня очите й със сълзи, да изскубя косата й, както се скубе коса от труп и се изгаря след това, за да се накажат духовете, които са го обладали.

— Знам, че това ще е последното ми изпълнение. Чувствам го. Публиката трябва да ме задържи… — Тя се протегна. Изглеждаше, че изпънатият й корсаж няма да издържи дълго на напрежението и аз извърнах очи. Когато погледнах отново към нея, тя вече спеше.

В задната част на лодката имаше дълго и тънко весло. Хванах го и открих, че въпреки странната закръглена форма на лодката, тя има кил. По средата на реката течението беше достатъчно силно и всичко, което трябваше да правя, бе да насочвам лодката по меандрите. Също като слуга, и аз преминах незабелязано през аркади и тайните пътища до Втората къща, превеждайки мен и спящата Йолента през акрите градина. По меката трева под дърветата лежаха млади двойки, а някои от тях за по-удобно — пред летните вили, и явно не смятаха нашата лодка за нищо друго, освен за декорация, пусната по течението единствено за тяхно развлечение. Дори и да видеха главата ми над покритата с цветя палуба, те смятаха, че сме увлечени в наши, собствени удоволствия. Самотни философи седяха по ръждиви скамейки на брега, а двойки, които не бяха дотолкова отдадени на еротиката, се разхождаха спокойно под арките на преплетените клони на дърветата.

В един момент аз се възмутих, че Йолента все още спи. Изоставих греблото и коленичих до нея. Имаше някаква чистота в спящото й лице, която не бях забелязвал, докато е будна. Целунах я и големите й, полуотворени очи ми заприличаха на продълговатите очи на Аджиа, а нейната златисточервена коса ми се стори почти кафява. Започнах да свалям дрехите й. Тя изглеждаше като упоена, може би под въздействието на някакво сънотворно, пропито в меките възглавници или от умората, натрупана по време на нашата разходка, а защо не и от тежестта на сластната й плът. Освободих гърдите й, всяка от които изглеждаше голяма като главата й, а също и широките й бедра, които изглеждаше, че държат между тях новоизлюпено пиленце.

Когато се върнахме, всеки знаеше къде сме били, макар и да се съмнявах, че Баландер изобщо се интересува от това. Доркас изчезваше от време на време и после се връщаше със зачервени очи и усмивка на героиня. Мисля, че доктор Талос едновременно беше бесен и доволен. Имах впечатлението.(а и досега го имам), че той макар да не харесваше Йолента, смяташе, че само нему, от всички мъже на Ърт, тя трябва да се отдава изцяло и доброволно.

Прекарахме оставащите часове до падането на нощта в репетиции и слушане на пазарлъците на доктор Талос с различните официални лица от Двореца на Сюзерена. След като вече съм разказал какво означава да участваш в пиеса на доктор Талос, смятам сега да предам и приблизителния текст на репликите. Не точно както е записан на листове зацапана хартия, които си предаваме от ръка на ръка при репетициите и които често пъти съдържат само покана за импровизация, а както пиесата би била записана от някой усърден чиновник или от злостен съгледвач.

Но първо трябва да си представите нашия театър. Хоризонтът на Ърт още един път се е изкачил над червения слънчев диск. Прилепи с огромни криле прелитат над главите ни. Зеленият полумесец на луната виси ниско в небето на изток. Представете си една малка долина, не повече от хиляда крачки от край до край, разположена сред покритите с торф, плавно издигащи се хълмове. На тези хълмове има врати — някои, не по-големи от вратата на обикновена стая, други като портали на базилики. Сега вратите са отворени и от тях струи мъглива светлина. Украсени със знамена пътечки криволичат към малката арка в подножието на сцената. По тях вървят мъже и жени, облечени във фантастични костюми и маски, повечето останали от отдавна отминали времена, и аз, благодарение на оскъдните си знания по история, предадени ми от Текла и учителя Палемон, мога да разпозная само някои от тях. Сред маскираните хора се движат слуги с подноси, отрупани с чаши и купчини вкусно ухаещи меса и тестени изделия. Пред сцената са наредени седалки от слонова кост и кадифе, но повечето зрители предпочитат да стоят прави и така по време на представление те си тръгват или идват, без да смущават останалите. Някои остават и чуват не повече от десетина реплики. Дървесните жаби крякат дружно в дървесата, славеите извиват трели, а отгоре по хълмовете плават ходещи статуи. Всички роли в пиесата се изпълняват от доктор Талос, Баландер, Доркас, Йолента и мен.