Нож от блянове

Глава 8 Драконови яйца

На другата заран, още по тъмно, Лука нареди да вдигат лагера и да товарят всичко във фургоните. Мат се събуди от дрънчене, трополене и викове, колкото и да беше капнал и натъртен от спането на пода. Пък и не бе успял да се наспи заради проклетите зарове. Тия неща носеха на човек сънища, убиващи всякакъв сън. Лука тичаше насам-натам по долна риза и с фенер в ръката, грачеше заповеди и сигурно повече пречеше на работата, отколкото да я ускори, но Петра, толкова широк, че изглеждаше трътлест, макар изобщо да не беше по-нисък от Мат, спря да впряга четирите коня на фургона им с Кларине, за да обясни. При бледата луна, смъкнала се ниско на хоризонта и полускрита зад дърветата, фенерът на капрата за коларя беше единствената светлина, трепкаща жълта локва, повторена стократно из целия лагер. Кларине разхождаше кучетата, тъй като по-голямата част от деня щяха да изкарат във фургона.

— Вчера… — Вдигачът на тежести поклати глава и погали най-близкия кон, който чакаше търпеливо да го запрегнат, все едно че животното нервничеше. Може би самият той беше изнервен. Нощта беше само прохладна, не чак студена, но той беше с тъмно палто и с плетена шапка. Жена му винаги се тревожеше да не се поболее от течение или студ и се грижеше да му е топло. — Ами, нали знаеш, ние навсякъде сме чужденци, а много хора си мислят, че могат да се облагодетелстват от чужденци. Ама ако оставим един да се измъкне, ще се опитат други десет, ако не и сто. Някой път местния съдия, или който там минава за такъв, ще наложи закона в наша полза, но само понякога. Щото сме чужденци и на другия или по-другия ден ще ни няма, а и все едно, всеки знае, че чужденецът не ти мисли доброто. Тъй че сами трябва да се пазим, да си държим на това, дето си е наше. Само че направиш ли го това, време е да хващаш пътя. Същото си е и сега както и по-рано, когато с Лука бяхме само трийсетина души, като броиш и конярите, макар че в ония времена щяхме да тръгнем още щом си отидоха ония войници. В ония времена нямаше да се изгуби толкова много пара, ако си тръгнем бързо — сухо добави той и поклати глава може би заради алчността на Лука или пък затова колко голямо е станало позорището, преди да продължи.

— Ония тримата сеанчанци си имат приятели, нали, или другари по бака поне, няма да им хареса, че са ги натирили като говеда. Оная ги разкара, ама можеш ли да си сигурен, че няма да си го върнат на нас, щото си мислят, че нас могат да ни ударят, а нея не могат. Сега, офицерите им може и да спазят закона, или властниците им, или каквито са там, като нея де, ама не можем да сме сигурни в това. Сигурно е обаче, че ония типове може да ни направят беля, ако се задържим още ден. Какъв смисъл да стоим, ако това значи бой с войници и сигурно някои ще пострадат, че да не могат да играят, а и тъй или иначе неприятностите със закона са сигурни. — Беше най-дългата реч, която Мат бе чувал от Петра, и той се окашля, сякаш сам се притесни, че е говорил толкова много. — Тъй де — измърмори Петра и се наведе отново над такъмите. — Лука иска скоро да сме хванали пътя. Сигурно ще искаш да си видиш конете.

Не искаше. Най-хубавото с имането на пари бе не това, което можеш да си купиш, а че можеш да накараш други да ти свършат работата. Още щом разбра, че позорището се гласи за път, беше вдигнал четиримата Червени от шатрата, в която сияха с Чел Ванин, да впрегнат фургона му с Тюон и да оседлаят бръснача и Пипе. Якият конекрадец — още не беше откраднал кон, откакто Мат го познаваше, но си беше такъв — се събуди, колкото да каже, че ще стане, щом другите се върнат’, след което пак се зави и захърка още преди Харнан и другите да са си нахлузили ботушите. Уменията на Ванин бяха такива, че никой не възропта освен обичайното недоволно ръмжене за ранния час, но освен Харнан те щяха да си ръмжат дори да ги оставеше човек да спят до пладне. Потрябваха ли уменията на Ванин, той щеше да се отплати десетократно, и те го знаеха, даже Фергин. Мършавият Червен не беше особено умен, освен във войнишката работа, но виж, в нея беше доста оправен. Да речем — достатъчно.

Позорището потегли от Джурадор преди слънцето да изгрее — проточила се змия от фургони, трополящи в тъмното по широкия път, с чудовищната грамаданщина на Лука най-отпред, теглена от шест коня, фургонът на Тюон караше точно зад него, с Джордъран за колар — бе толкова широк в раменете, че и той можеше да мине за вдигач на тежести, и Тюон и Селусия, добре загърнати в наметалата и закачулени, присвити от двете му страни. Товарните фургони, клетките с животните и резервните коне бяха на опашката. Постовете на сеанчанския лагер ги наблюдаваха как се изнизват по пътя, мълчаливи, облечени в броня, крачещи в сумрака около войнишкия лагер. Не че самият лагер беше тих. В изпънати редици между шатрите стояха смътни фигури, гръмки гласове подвикваха имена в сутрешната проверка и също тъй гръмко им се отзоваваха. Мат само дето не затаи дъх, докато слушаше тези отривисти викове. Войнишката дисциплина бе нещо великолепно. Стига да не е за теб де.

Яздеше Пипе до фургона на Айез Седай, някъде в средата на дългата колона, и леко потръпваше всеки път, щом лисичата глава опареше гърдите му с хладината си — а беше започнала да го прави преди да са изминали и една миля. Джолайн явно не си губеше времето. Фергин пляскаше с юздите и си бъбреше с Метвин за коне и за жени. Двамата изглеждаха щастливи като свине в детелина, но то пък представа си нямаха какво се вихри във фургона. Добре поне, че медальонът само охладняваше, и то едва-едва. Не прекаляваха много със Силата. Все пак никак не му харесваше да е близо до преливане. Опитът му говореше, че Айез Седай носят беля в кесийките си и хич не се свенят да я ръсят, който и да се окажеше на пътя им. Не, с тия зарове в главата щеше да се радва да е поне на десет мили от Айез Седай.

Искаше му се да язди до Тюон, да може да си приказва с нея, нищо, че Селусия и Джордъран щяха да чуят всяка дума, но нали човек все гледа жената да не си помисли, че е прекалено нетърпелив. Направиш ли го, тя или ще се възползва, или ще те разкара веднага. Тюон вече бездруго намираше достатъчно начини да се възползва, а и той не беше имал много време за ухажване. Рано или късно тя щеше да изрече думите, допълващи брачната церемония, сигурно, колкото бе сигурно, че водата е мокра, но това само усилваше желанието му да разбере що за човек е — нещо, което дотук не беше се оказало никак лесно. Пред тази дребна женичка ковашката главоблъсканица изглеждаше проста работа. Но как да се ожени човек за жена, ако не я познава? По-лошо, трябваше да я накара да гледа на него като на нещо повече от „Играчка“. Според него да се ожени човек за жена, която не го уважава, бе все едно да носиш на гърба си риза от люта коприва ден и нощ. Още по-лошо, трябваше да я накара да е мила с него, иначе щеше да се наложи да се крие от собствената си жена, за да не го направи да’ковале! И за капак трябваше да направи всичко това за колкото време оставаше, преди да я върне в Ебу Дар. Страхотна манджа, сигурно много вкусна за някой герой от легенда, дреболия, колкото да му позапълни времето, докато тича да си извърши великия подвиг, само че проклетият Мат Каутон не беше проклет герой. Все пак трябваше да го направи обаче, а нямаше нито време, нито място за грешни стъпки.

Все още бяха в самото начало на пътя, но надеждите му, че Лука ще се е подплашил от сеанчанците и ще подкара по-бързо, скоро се изпариха. Докато слънцето се издигаше, подминаваха каменни ферми, вкопчени в хълмистите склонове, и понякога малки селца с керемидени или сламени покриви, скътани край пътя и обкръжени от изтръгнати от леса ниви с каменни синори. Мъже и жени гледаха точещото се по пътя позорище, хлапета притичваха покрай кервана, докато родителите не им подвикнат да се върнат, но някъде рано след пладне позорището стигна до нещо по-голямо. Брод Руниен, край някаква така наречена река, която можеше да се изгази за по-малко от двайсет разтега, без да затънеш повече от кръста. Е, имаше каменен мост през нея, но селцето не можеше и на малкия пръст на Джурадор да стъпи. Все пак имаше четири хана, каменни, всеки на три ката и покрити със зелени или сини плочки, и около половин квадратна миля здраво утъпкана пръст между селото и реката, където търговци можеха да си разпрегнат фургоните за през нощта. Ферми с оградени ниви, овощни градини и пасбища се точеха на цяла левга покрай пътя и сигурно и по-натам, отвъд хълмовете. Всъщност сигурно покриваха всички склонове на околните хълмове. А това беше достатъчно.

Като се разпореди да вдигнат платнената стена на утъпканото до реката, за да могат животните по-лесно да се поят, Лука се запъти към селото, облечен в толкова червено палто и наметало, че Мат очите го заболяха. Да не говорим, че бяха извезани с толкова златни звезди, че и Калайджия щеше да се разплаче от срам, ако навлечеше такива дрехи. Когато се върна, придружен от трима мъже и три жени, огромният синьо-червен плакат вече беше разпънат, всеки фургон си беше на мястото, платформите за представление разтоварени и цялата стена — почти вдигната. Селото не беше чак толкова далече от Ебу Дар, но облеклото на тукашните все едно че беше от друга страна. Мъжете бяха с къси вълнени сетрета с ярки цветове, извезани с нащърбени спирали по раменете и ръкавите, с торбести панталони, затъкнати във високите до коленете ботуши. Жените, с прибрана на нещо като кок коса, бяха с дрехи не по-малко пищни от тези на Лука, с изпъстрени от подгъва до бедрото с цветя тесни поли. До една носеха ножове на коланите, макар повечето да бяха с прави остриета, и опипваха дръжките, щом някой ги погледнеше. Колкото до обидчивост, Алтара си беше Алтара. Шестимата бяха селският кмет, четиримата собственици на хановете и една длъгнеста, сбръчкана и побеляла жена в червено; другите се обръщаха към нея с почтителното „Майко“. Тъй като шкембестият кмет беше също толкова побелял като нея, да не говорим, че беше почти оплешивял, а на никой от ханджиите не му липсваше поне малко бяла коса, Мат реши, че сбръчканата трябва да е селската Премъдра. Усмихна се и килна широкополата си шапка, щом минаха покрай него, а тя го изгледа остро и изсумтя под нос почти като Нанив. О, да, Премъдра си беше отвсякъде.

Лука ги разведе из стана с широки усмивки, пищни ръкомаха-ния, изящни поклони и щедро развято наметало, спираше се тук-там да накара някой жонгльор или акробати да поиграят малко за гостите, но усмивката му се превърна в кисела гримаса, щом те си тръгнаха.

— Безплатно за тях, за мъжете им, за жените им и за всичките им деца — изръмжа той на Мат. — И трябвало да се разкараме, ако дойдел керван. Не че бяха толкова груби, но го казаха съвсем ясно, особено тая тяхна Майка Дарвейл. Все едно че това селце ще привлече толкова търговци, че да напълнят цалата тая поляна. Крадци и мошеници, Каутон. Всички селяци са крадци и мошеници и честните хора като мен зависят от милостта им.

Скоро обаче започна да пресмята какво може да спечели тук въпреки гратисите, но така и не спря да мърмори недоволно дори когато опашката на входа се изпъна, дълга почти колкото в Джурадор. Само че вече мърмореше какъв щял да му е приходът, ако се били задържали поне още три дни при солното тържище. Вече бяха стояли три-четири дни и сигурно щеше да се мотае там, докато тълпите съвсем оредеят. Може пък онези тримата сеанчанци да бяха тавиренска работа. Едва ли, но на Мат му беше приятно да си го помисли. След като вече бе минало, разбира се.

Ето така напредваха. Най-много две-три левги бавно тътрене и Лука обикновено намираше по пътя я малко градче, я скупчени наблизо селца, които според него ги зовяха да спрат. Или по-скоро сребърниците им го зовяха да спре. Дори да минаваха само покрай гниди, където не си струваше труда да се вдига стената, никога не докарваха повече от четири левги, преди Лука да се разпореди да спрат. Нямало да рискува керванът да се разтегли по пътя. Ако нямаше представления, Лука обикновено намираше поляна, където фургоните да са по-нашироко, макар понякога да се налагаше да се спазари с някой селяк за правото да спре на неизползвано пасбище. И през целия следващ ден мърмореше за разхода дори да му беше струвало не повече от сребърен петак. Добре затегната си държеше кесията Лука.

В двете посоки ги подминаваха забързани търговски кервани и вдигаха облачета прах по утъпкания черен път. Търговците гледаха час по-скоро да си откарат стоката на пазара. От време на време виждаха и кервани на Калайджии с техните тумбести фургони, ярки като на трупата, но все пак по-скромни от фургона на Лука. Странно, всички те се бяха запътили към Ебу Дар, но иначе се мъкнеха също толкова бавно като Лука. Ако някой идеше от другата посока, едва ли щеше да застигне кервана. Две-три левги на ден и заровете заглъхваха, тъй че Мат все се чудеше какво ли дебне зад следващия завой или какво ще го догони отзад. Достатъчно да го полазят тръпки човек.

Още на първата нощ извън Брод Руниен Мат се отби при Алудра. Беше вдигнала до яркосиния си фургон заграждение от зебло, високо осем стъпки, за да си изстрелва оттам нощните цветя. Когато дръпна платнището и надникна вътре, тя се изправи и го изгледа гневно. Покритият фенер, оставен на земята, хвърляше достатъчно светлина, за да види, че държи черна топка, голяма колкото пъпеш. Големината на Брод Руниен не заслужаваше повече от едно нощно цвете. Тя отвори уста, готова да го сгълчи и да го изпъди. Дори Лука нямаше право да стъпва тук.

— Тръби за стреляне — бързо заговори той и посочи обкованата с желязо дървена тръба, висока колкото него и близо една стъпка дебела, изправена пред нея върху широката дървена платформа. — Затова ти трябваше леяр на камбани. Да ти направи бронзови тръби. Не мога само да отгатна защо.

Идеята му се струваше нелепа — с малко усилие двама мъже можеха да вдигнат дървените й тръби за стреляне във фургона, който ги возеше с другите й неща. За бронзова тръба щеше да трябва макара. Но нищо друго не му беше хрумнало.

Тъй като фенерът беше зад нея, сенките скриваха изражението й, но тя най-сетне отрони:

— Какъв умен младеж. — Поклати глава и плитчиците й с мъниста леко издрънчаха. Смехът й беше дълбок и гърлен. — Май трябва да си държа езика зад зъбите. Винаги си навличам неприятности, когато давам обещания на умни младежи. Не си мисли обаче, че ще ти кажа тайни, които ще те накарат да се изчервиш. Вече жонглираш с две ясени май. Аз не се оставям да жонглират с мен.

— Значи съм прав? — Едва успя да прикрие неверието си.

— Прав си — отвърна тя. И най-небрежно му подхвърли нощното цвете!

Мат го улови, като изруга стъписано, и посмя да вдиша чак щом се увери, че го е хванал здраво. Беше покрито като че ли с корава кожа, с леко издаден фитил от едната страна. Познати му бяха донякъде по-малки фоейрверки, а те уж избухваха от огън или ако въздухът стигне до онова, което е вътре — макар че веднъж беше отворил едната топка и тя не гръмна — но знае ли човек какво може да накара едно нощно цвете да гръмне? Онази топка, дето я беше отворил, едва се побираше в шепата му. Нещо голямо като това нощно цвете сигурно щеше да гръмне и него, и Алудра на късчета.

Изведнъж се почувства глупаво. Тя едва ли щеше да го хвърли така, ако падането му е опасно. Взе да си подхвърля топката от ръка в ръка. Не за да я накара да ахне или нещо такова. Просто за да прави нещо.

— С какво стрелящите тръби от бронз ще са по-добро оръжие? — Точно това искаше Алудра, оръжия, които да използва срещу сеанчанците, да си платят, че бяха унищожили Гилдията на Илюминаторите. — На мен и сега ми изглеждат достатъчно страшни.

Алудра си дръпна нощното цвете, замърмори нещо за непохватни тъпаци и заобръща топката в ръцете си да огледа коженото покритие. Май не беше толкова безопасно, колкото бе решил.

— Една подходяща стреляща тръба — заговори тя, след като се увери, че не го е повредил, — ще го изпрати на триста разтега нагоре в небето с подходящия заряд, и на по-дълго разстояние, ако тръбата е наклонена под ъгъл. Но не толкова дълго, колкото имам предвид. Ако изхвърлящият заряд е достатъчен, за да го метне по-далече, ще пръсне тръбата. С бронзова тръба мога да поставя заряд, който да изхвърли нещо малко по-дребно на около две мили. Като фитилът ще е по-бавен, да може да прелети толкова. Лесно е. По-малко, но по-тежко, от желязо, и никакви красиви цветове, само взривният заряд.

Мат подсвирна, като си го представи — взривовете, избухващи сред враговете, преди да са се доближили толкова, че да могат да те видят добре. Гадно нещо, ако го мятат по теб. Виж, това щеше да е толкова добре, колкото ако имаш Айез Седай на своя страна, или от онези Аша’ман. Че и по-добре. Айез Седай сигурно щяха да са в опасност, ако използват Силата за оръжие, а макар да беше слушал слухове за стотици Аша’ман, бяха си само слухове. Освен това Аша’ман си бяха досущ като Айез Седай, щяха да почнат да умуват къде точно са нуж-ни и чак тогава да се захванат с битката. Започна да си представя как точно ще използва бронзовите тръби на Алудра и веднага забеляза очебийния проблем. Цялото ти предимство приключваше, ако врагът подходи отдругаде, или зад тебе, а ако ти трябват и кранове да ги местиш тези неща…

— Тези бронзови тръби за стрелба…

— Дракони — прекъсна го тя. — Стрелящите тръби са за цъфтенето на нощни цветя. Да радват окото. Ще ги наричам дракони и сеанчанците ще вият, щом ги захапят дракони.

— Добре де, тези дракони. Както и да ги наречеш, трудно ще се местят. Можеш ли да ги качиш на колела? Като фургон или кола? Няма ли да са тежки да ги теглят коне?

Тя отново се засмя.

— Хубаво е да разбере човек, че не си само един хубавелчо. — Изкачи се по трите стъпала на сгъваемата стълба и намести нощното цвете в цевта с фитила отдолу. То се хлъзна навътре и спря, като купол над върха на тръбата. — Подай ми ей онова — рече му тя и посочи един кол, дълъг и дебел колкото бойна тояга. Щом й го подаде, тя го вдигна и с обшития с кожа връх натика нощното цвете по-надълбоко. Това като че ли й струваше известно усилие. — Вече си имам планове за драконовите коли. Четири коня могат лесно да теглят една, с втората кола за яйцата. Не нощни цветя. Драконови яйца. Виждаш ли, дълго съм мислила как да използвам драконите, не само как да ги направя. — Издърпа от тръбата обшития с кожа връх на пръта, слезе и вдигна фенера. — Хайде. Трябва да накарам сега небето да поразцъфне, а после си искам вечерята и постелята.

Извън платненото ограждение имаше дървена полица, отрупана с още по-странни сечива, вила, маши, дълги колкото Мат, и други чудновати неща, всички от дърво. Тя остави фенера на земята, намести кола с кожения връх на полицата и взе една дървена кутия.

— Предполагам, че вече искаш да научиш как се правят тайните прахове, нали? Добре, обещах ти. Вече аз съм Гилдията — добави тя горчиво и отвори капака на кутията. Странна кутия беше, от яко дърво, с пробити по него дупки, всяка затъкната с тънка пръчка. Тя издърпа една и намести капака. — Аз мога да реша кое е тайна и кое — не.

— Остави това. Искам да дойдеш с мен. Знам един, който с радост ще плати да направниш толкова дракони, колкото поискаш. Може да накара всеки леяр на камбани от Андор до Тийр да престане да лее камбани и да почне да лее дракони. — Това, че избегна името на Ранд, не попречи на цветовете да се завихрят в главата му и за един миг да се оформят в Ранд — този път съвсем облечен, слава на Светлината — говореше си с Лоиал на светлината на лампа в някаква облицована с дърво стая. Имаше и други хора, но образът се фокусира върху Ранд и се стопи много бързо, тъй че Мат не можа да разбере кои са там. Съвсем сигурен беше, че видя точно това, което ставаше в същия миг, колкото и да изглеждаше невъзможно. Щеше да е добре да се види отново с Лоиал, но огън да го гори дано, трябваше да се намери начин тези проклети неща да не се мяркат в главата му! — А ако той не се заинтересува… — Цветовете отново се появиха, но Мат се заинати и те се стопиха. — Лично мога да платя за стотици. Добре де, за много.

Бандата щеше да приключи в битка със сеанчанците, а най-вероятно и с тролоци също така. И той щеше да е там, когато се случеше. Нямаше измъкване от това. Колкото и да се опитваше да го избегне, проклетото тавиренско усукване щеше да го набута точно в средата. Затова беше готов да сипе колкото злато има като вода, стига това да му помогнеше да избие враговете си, преди да са се доближили достатъчно, че да му надупчат кожата.

Алудра килна глава на една страна и нацупи устните си — бяха като розови пъпчици.

— Че кой е този човек с такава власт?

— Ще трябва да си остане тайна между нас. Знаят го Том и Джюйлин, и Егеанин и Домон, и Айез Седай, Теслин и Джолайн поне, и Ванин и Червените ръце, но никой друг и искам да си остане така. — Кръв и кървава пепел, твърде много хора го знаеха вече. Изчака тя да кимне и каза: — Прероденият Дракон. — Цветовете се завихриха и колкото и да се бореше с тях, за миг отново се превърнаха в Ранд и Лоиал. Нямаше да е толкова лесно, колкото си мислеше.

— Познаваш Преродения Дракон? — промълви тя невярващо.

— Отраснахме в едно и също село — изръмжа той; мъчеше се да надвие цветовете. Само дето не се сляха, преди да изчезнат. — Ако не ми вярваш, питай Теслин и Джолайн. Питай Том. Но не го раздухвай пред никой друг. Не забравяй, тайна е.

— Гилдията беше целият ми живот от малко момиче. — Тя драсна една от клечките по кутийката и тя взе, че пламна! Миришеше на сяра. — Драконите са животът ми сега. Драконите и отмъщението на сеанчанците. — Алудра се наведе и поднесе пламъчето до дългия фитил, показващ се изпод платното. Щом фитилът прихвана, тръсна клечката да угаси пламъка и я пусна на земята. — Мисля, че ти вярвам. — Протегна му ръка. — Като си тръгнеш, ще дойда с теб. И ще ми помогнеш да си направя драконите.

За миг, щом поклати глава, беше сигурен, че заровете спряха, но след едно тупване на сърцето затрополяха отново. Трябваше да е било въображението му. В края на краищата това споразумение с Алудра можеше да помогне на Бандата, а покрай нея и на Мат Каутон да остане жив, но едва ли можеше да се нарече съдбоносно. Все пак му предстоеше да участва в онези битки, а както и да го мислиш, колкото и да са обучени хората ти, късметът също играе ролята си, добър или лош, дори за него. Тези дракони нямаше да го променят. Но толкова ли шумно тропаха заровете? Едва ли, но можеше ли да е сигурен? А и никога досега не се бяха забавяли, без да спрат. Трябваше да е въображението му.

Иззад ограждението последва глух тътен и над платнената стена блъвна лютив дим. След няколко мига нощното цвете разцъфна в мрака над Брод Руниен — огромно кълбо от червени и зелени искри. Същата нощ разцъфваше отново и отново в сънищата му, както и в много нощи след това, но там разцъфваше сред щурмуващи конници и стена от връхлитащи пики, раздираше плът, както беше видял веднъж камък да се разхвърча на парчета от фоейрверк. В сънищата си се мъчеше да ги пипне, опитваше се да ги спре, ала те се изсипваха в несекващи потоци над стотици бойни полета. В сънищата си Мат плачаше заради смъртта и разрухата. И му се струваше понякога, че трополенето на заровете в главата му звучи като смях. Не неговият смях. Смехът на Тъмния.

На другата заран, щом слънцето се извиси в безоблачното небе, той седна на стъпалата на зеления си фургон и грижливо задялка с остър нож пръта за лъка — с това нещо човек трябваше да внимава, да е почти деликатен; само едно небрежно рязване можеше да развали цялата работа. По едно време излязоха Егеанин и Домон. Странно, като че ли се бяха облекли много грижливо, в най-хубавите си дрехи. Синеоката сеанчанка си беше облякла светлозелена рокля, тежко извезана на ситни бели и жълти цветчета от високото деколте и надолу по ръкавите, а шалът на цветя придържаше на място дългата й черна перука-Домон, който определено изглеждаше нелепо с много късата си коса и иллианската си брада, от която горната му устна оставаше оголена, беше изчеткал изтърканото си кафяво палто толкова, че наистина донякъде приличаше на чисто. Шмугнаха се покрай него и забързаха нанякъде, и той повече не помисли за тях, докато не се върнаха след около час, за да му съобщят, че са били в селото и са накарали Майка Дарвейл да ги венчае.

Мат не можа да се сдържи да не зяпне. Строгото лице и острият поглед на Егеанин достатъчно добре издаваха нрава й. Какво можеше да е накарало Домон да се венчае за тази жена? Все едно да се венчаеш за мечка. Щом се усети, че иллианецът започва да го гледа гневно, Мат припряно скочи и се поклони над пръта за лъка.

— Поздравления, господин Домон. Поздравления, госпожо Домон. Светлината дано ви освети и двамата. — Какво друго да каже?

Домон обаче продължи да го гледа с яд, сякаш бе прочел мислите му, а Егеанин изсумтя.

— Името ми е Лейлвин Безморска, Каутон — изсумтя тя. — Това име ми е дадено и с това име ще умра. И си е добро име, след като ми помогна да стигна до решението, което трябваше да взема още преди няколко недели. — Намръщи се и погледна накриво Домон. — Разбираш защо не можех да приема твоето име, нали, Бейл?

— Не, миличко — отвърна нежно Домон и отпусна широката си длан на рамото й. — Но ще те взема с всяко име, стига да си моя жена. Казах ти го.

Тя се усмихна и сложи ръка върху неговата, а той също се заус-михва. Светлина, прилошаваше му от тези двамата. Ако венчилото караше човек да се усмихва като сироп за сън… А, не и Мат Каутон. Можеше да е почти венчан, но Мат Каутон никога нямаше да почне да се държи като смахнат.

Та така се стигна до не много голямата, нашарена със зелено шатра на двамата мършави домански братя, които лапаха огън и гълтаха саби. Дори Том признаваше, че Балат и Абар са добри. Имаха си много приятели сред останалите в трупата, тъй че не им беше трудно да си намерят места за спане, но тая шатра му излезе колкото цял фургон! Всеки знаеше, че разполага със злато, което да пилее, а двамата завъз-дишаха ужасно, че трябвало да се откажат от уютния си дом, когато се опита да се попазари с тях. Да, но младоженецът и невястата трябваше да си останат насаме, а и той с радост бе готов да им помогне, поне за Да не ги вижда как се гледат с влажни очи като смахнати. Пък и му беше омръзнало да се редува да спи на пода. В шатрата поне си имаше нар през нощта — можеше да е тесен и твърд, но все пак беше по-мек от дъските на пода — а и след като беше сам, имаше повече място, отколкото във фургона, дори след като си премести дрехите, прибрани в двата обковани с месинг сандъка. И свой умивалник даже си имаше, стол с гръб, който не беше съвсем разклатен, грубо трикрако столче и маса, достатъчно голяма, за да се поберат на нея чиния, чаша и две прилични месингови лампи. Сандъка със златото го остави в зеления фургон. Само сляп глупак щеше да се опита да ограби Домон. Само луд щеше да се опита да ограби Егеанин — е, Лейлвин, щом толкова държеше, макар да бе сигурен, че рано или късно ще се вразуми. След първата нощ, прекарана близо до фургона на Айез Седай и лисичата глава, която го смразяваше половината нощ, нареди да му вдигнат шатрата срещу фургона на Тюон, като се погрижи Червените да почнат, преди някой друг да е заел мястото.

— Вече за мой пазач ли се слагаш, Играчко? — хладно попита Тюон, щом видя шатрата му.

— Не — отвърна Мат. — Просто се надявам да те виждам по-честичко. — Беше си самата истина на Светлината — е, отчасти и за да се махне от Айез Седай, но и другото си беше вярно — но Тюон зашава с пръсти на Селусия и двете се запревиваха от смях, преди да се съвземат и да се приберат в избелелия пурпурен фургон с достойнството накралска процесия. Жени!

Рядко оставаше сам в шатрата си. След смъртта на Нейлсийн беше взел за личен слуга Лопин и трътлестият тайренец с тъпото лице и брада, стигаща до гърдите му, все надничаше през платнището да сведе плешивата си глава и да попита какво ще благоволи „милорд“ да хапне на следващото ядене и дали „милорд“ ще благоволи вино или чай, или пък сухи фурми, с които незнайно как се беше сдобил отнякъде. Лопин беше страшно суетен в дарбата си да намира деликатеси там, където като че ли изобщо не можеше да се намерят. Или това, или ровеше из сандъците с дрехи да види дали има нещо за кърпене, за чистене или гладене. И винаги имаше, поне според него, макар че според Мат всичко си беше наред. Нерим, тъжният слуга на Талманес, често го придружаваше най-вече защото беше отегчен. Мат не можеше да разбере как човек може да е отегчен от това, че не върши никаква работа, но Нерим ръсеше непрекъснато тъжни коментари колко ли зле трябва да се чувства Талманес без него, въздишаше скръбно по пет пъти на ден как Талманес сигурно вече е дал мястото му на друг и беше готов да се сборичка с Лопин, ако се наложеше, за да може и той нещо да почисти или закърпи. Даже държеше да му отстъпят ред да намаже с вакса ботушите на Мат!

Ноал прескачаше да развърти величавите си истории, както и Олвер, да поиграе на „Змии и лисици“, когато не играеше с Тюон. Том също го навестяваше да поиграят на камъчета, както и да му разкаже клюките, събрани в градчетата и селата, като гладеше с кокалчетата на пръстите си дългия си бял мустак над по-пикантните историйки. Джюилин и той донасяше сведенията си, но той пък винаги водеше и Аматера. Бившата Панархеса на Тарабон беше достатъчно хубавичка, та Мат да схване защо ловецът на крадци се интересува от нея — с устнички само за целувки, и се беше вкопчила в ръката на Джюйлин, сякаш така можеше отчасти да отвърне на чувствата му, но големите й очи все зяпаха със страх фургона на Тюон дори когато всички бяха в шатрата на Мат, и единственото, което можеше да направи Джюйлин, бе да я задържи да не опре чело в земята, щом зърнеше Тюон или Селусия. Същото правеше с Егеанин, както и с Бетамин и Сета. Щом се сетеше, че Аматера е била да ковале само няколко месеца, на Мат кожицата му настръхваше. Не беше възможно Тюон наистина да се кани да го прави да’ковале, след като щеше да се омъжи за него. Нали?

Скоро им каза да престанат да му носят слухове за Ранд. Борбата с цветовете в главата му му струваше твърде много усилия, пък и я губеше толкова често, колкото я печелеше. Понякога всичко беше наред, но понякога зърваше Ранд и Мин и двамата като че ли вършеха нещо ужасно. Все едно, всъщност слуховете си бяха едни и същи. Прероденият Дракон умрял, убит от Айез Седай, от Аша’ман, от сеанчанците, от още дузина други убийци. Не, не умрял, само се криел, събирал тайна армия и правел една или друга тъпотия, които варираха от село на село и обикновено — от хан в хан. Единственото ясно нещо беше, че Ранд вече не е в Кайриен и никой няма представа къде е. Прероденият Дракон беше изчезнал.

Странно колко много от тези фермери и селяци като че ли се тревожеха от това, тревожеха се точно колкото минаващите през села и градчета търговци, както и мъжете и жените, работещи за тях. Никой от тези хора не знаеше за Преродения Дракон повече, отколкото се разправяше в мълвата, която разнасяха, и все пак изчезването му ги плашеше. Том и Джюйлин го настояваха изрично, докато не ги накараше да спрат. Ако Прероденият Дракон беше мъртъв, какво щеше да прави светът? Този въпрос задаваха хората над ранна закуска или над късен ейл, и сигурно преди лягане даже. Мат можеше да им каже, че Ранд е жив — проклетите видения бяха изрични, — но съвсем друга Работа беше да им обясни как го е разбрал. Дори Том и Джюйлин като че ли не бяха много убедени в цветовете. Търговците и другите сигурно щяха да го помислят за луд. А ако повярваха, това щеше да предизвика слухове за него самия. Отделно че сеанчанците със сигурност щяха да го погнат. Искаше само проклетите цветове да се разкарат от главата му.

Хората от трупата го гледаха странно, и нищо чудно. Най-напред уж беше избягал с Егеанин — Лейлвин, щом толкова държеше — а Домон уж й беше слугата, но сега тя се беше омъжила за Домон, а Мат съвсем го изхвърлиха от фургона. Някои от трупата като че ли смятаха, че си го е заслужил, след като задиря Тюон, но изненадващо много хора проявяваха съпричастие. Някои мъже мърмореха съчувствено за женското непостоянство — когато наоколо нямаше жени, — а някои неомъжени жени, въжеиграчки, акробатки и шивачки — почнаха да го гледат доста топло. Това сигурно щеше да му хареса, ако не мятаха влажните си погледи точно пред Тюон. Първия път, когато се случи това, Мат толкова се слиса, че очите му само дето не изхвърчаха. А на Тюон, изглежда, й се стори забавно, моля ви се! Май само така изглеждаше обаче. Трябва да си глупак, ако си мислиш, че знаеш какво се върти в главата на една жена просто защото на лицето й има усмивка.

Продължаваше да се храни с нея всеки обед, когато са спрели, и започна рано да идва за игрите с камъчета, тъй че тя и тогава трябваше да го храни. Истина в Светлината, почне ли една жена да те храни редовно — наполовина си я спечелил. Поне се хранеше с нея, когато го пуснеше във фургона. Една нощ завари резето пуснато и никакви приказки не успяха да убедят Селусия да отвори. Изглежда, някаква птица бе успяла да се напъха вътре през деня, явно някаква изключително лоша поличба, и двете трябваше да изкарат нощта в молитва и съзерцание, за да отпъдят въпросното зло. Май половината им живот минаваше според странните им суеверия. Тюон и Селусия имаха навика да правят странни знаци, ако видеха скъсана паяжина с паяка вътре, и после Тюон обясняваше толкова сериозно, сякаш наистина го вярваше, че ако почистиш паяжина, без преди това да си изгонил от нея паяка, със сигурност до месец някой твой близък щял да умре. Видеха ли ято птици да закръжи повече от веднъж, това предсказвало дъжд, или пък като прокараш пръст през мравешка колона, като преброиш за колко време мравките ще я опряват отново, предсказвало колко дни хубаво време оставали. Е, вярно, че имаше дъжд три дни след птиците — врани, и то притеснително много — но не беше никаква буря, само сив мокър ден.

— Селусия явно е сбъркала при броенето с мравките — каза Тюон, докато поставяше бялото камъче на игралното поле, изящно извила пръсти в дъга. Селусия, която надничаше над рамото й, в бяла блуза и раздвоени кафяви поли, кимна. Както обикновено, дори вътре си носеше шарф върху късата златиста коса, днес — от червено-златиста коприна. Тюон беше изцяло в синя коприна, горната половина — със странна кройка и покриваща бедрата й, а отдолу — раздвоени поли, толкова тесни, че по-скоро приличаха на широки панталони. Много време отделяше да даде точни указания на шивачките как точно иска да й се ушие и малко от ушитото приличаше на нещо, което Мат бе виждал досега. Подозираше, че повечето е по сеанчанска мода, макар да имаше и няколко рокли за езда, скроени тъй, че да не предизвикват коментар, щом излезеше навън. Дъждът тихо трополеше по покрива на фургона. — Явно това, което ни показаха птиците, е било променено от мравките. Никак не е просто, Играчко. Трябва да ги научиш тези неща. Не искам да останеш невежа.

Мат кимна, все едно че в това изобщо имаше някакъв смисъл, и постави черното си камъче. И тя наричаше неговата тревога при появата на врани и гарвани „суеверие“? Но сред жени е полезно да знае човек кога да си държи езика зад зъбите. Сред мъже — също, но с жените — повече. С мъж поне можеш да си сигурен кое може да го накара да кипне.

Говоренето с нея можеше да е опасно и в други отношения.

— Какво знаеш за Преродения Дракон? — попита го тя една вечер.

Мат се задави с глътката вино и завирхилите се цветове се разсипаха в пристъп на кашлица. Виното си беше почти оцет, но напоследък дори на Нерим му беше трудно да намира добро вино.

— Ами, той е Прероденият Дракон — отвърна Мат, след като кашлицата му мина, и изтри уста. За миг видя Ранд да яде на някаква голяма маса. — Какво друго има да се знае? — Селусия изискано му допълни чашата.

— Много, Играчко. Първо, той трябва да коленичи пред Кристалния трон преди Тармон Гай-дон. Пророчествата са ясни по това, но аз така и не можах да науча къде е той. А още по-спешно е, ако е изсвирил с Рога на Валийр, както подозирам.

— Рогът на Валийр ли? — отвърна той немощно. Какво казвали пророчествата? — Значи е намерен?

— Щом е изсвирил, значи трябва да е намерен, нали? — сухо каза Тюон. — Донесенията от мястото, където са изсвирили с него, Фалме, са много обезпокоителни. Много. Да се опази този, който е изсвирил с Рога, все едно мъж или жена, може да е точно толкова важно, колкото да се опази самият Прероден Дракон. Ще си изиграеш ли камъчето, или не, Играчко?

Изигра си камъчето, но беше толкова стъписан, че цветовете се завихриха и угаснаха, без да се слеят в образ. Всъщност едва успя да измъкне равенство от уж спечелена позиция.

— Много слабо игра към края — промърмори Тюон, като огледа замислено игралното табло, разделено вече поравно между властта на черните и на белите камъчета. Почти я виждаше как се мъчи да осмисли това, което си казаха, когато започна да играе слабо. Да си говори човек с нея бе все едно да вървиш по ронеща се издатина над стръмна пропаст. Една погрешна стъпка и Мат Каутон щеше да е мъртъв като ланско овнешко. Само че трябваше да стъпва по тази издатина. Нямаше никакъв избор. О, харесваше му, в известен смисъл. Колкото по-дълго прекарваше с нея, толкова повече възможност да запечата в ума си това лице като сърчице, да го запечата толкова дълбоко, че да може да я вижда само като затвори очи. Но напред винаги дебнеше грешната стъпка. Това също почти го виждаше.

От няколко дни, откакто й даде китката с копринени цветя, не й беше носил подаръци и му се струваше, че започва да долавя намеци на разочарование, щом се появеше с празни ръце. После, на четири дни път от Джурадор, точно когато слънцето надничаше над хоризонта в почти безоблачното небе, ги завари със Селусия извън пурпурния фургон. Е, искаше да се види само с Тюон, но Селусия все едно й беше сянка. Веднъж той даже го подхвърли, на шега, но двете продължиха да си говорят все едно че не е казал нищо. Хубаво беше да знае, че Тюон може да се разсмее на шега, защото понякога тя като че ли нямаше никакво чувство за хумор. Селусия, загърната в зеленото вълнено наметало и вдигнала качулката толкова, че почти скриваше червения шарф на главата й, го изгледа подозрително, но пък тя почти винаги го гледаше така. Тюон така и не си правеше труда да си слага шарф, но това, че черната й коса е къса, не се набиваше толкова на очи под качулката на синьото й наметало.

— Покрий си очите, Миличко — каза Мат. — Имам изненада за теб.

— Обичам изненади — отвърна тя и затули с ръце големите си очи. За миг дори се усмихна в очакване, но само за миг. — Някои изненади, Играчко. — Това вече прозвуча като предупреждение. Селусия стоеше плътно до рамото й и макар жената да изглеждаше съвсем отпусната, нещо му подсказа, че се е стегнала като котка, готова да скочи. Виж, за нея подозираше, че определено не обича изненади.

— Почакай малко тук. — И той се шмугна зад червения фургон.Когато се върна, водеше Пипс и бръснача, и двата коня — оседлани и в такъми. Кобилата стъпваше живо, рипаше от радост заради предстоящата езда. — Вече можеш да погледнеш. Помислих си, че малко езда може да ти хареса. — Имаха пред себе си часове — позорището все едно че беше запустяло, никакъв признак на живот не се мяркаше между фургоните. Само от няколко железни комина се виеше дим. — Твоя е — добави Мат и се вкочани, щом думите замръзнаха в гърлото му.

Този път нямаше съмнение. Беше казал, че кобилата е нейна, и изведнъж заровете престанаха да тропат толкова силно в главата му. Не че се бяха забавили — в това беше сигурен. Бяха му тропали в повече от един ритъм. Единият наистина беше спрял, когато се разбра с Алудра, сега спря още един, щом каза на Тюон, че кобилата е нейна. Това само по себе си беше странно — как това, че й подарява кон, можеше да е съдбовно за него? — но Светлина, достатъчно лошо беше да го предупреждава за опасност и един ритъм. Колко още продължаваха да кънтят в черепа му? Колко още съдбоносни мигове чакаха да се стоварят върху бедната му глава?

Тюон веднага отиде при бръснача, цялата в усмивки, и започна да оглежда животното също толкова внимателно като него. Та нали дресираше коне за забавление. Коне и дамане, Светлината да му е на помощ дано. Усети, че Селусия го наблюдава, с безизразна маска на лицето. Заради коня или защото се беше вкочанил като колец?

— Бръснач е — рече той и потупа Пипс по муцуната. Пипс беше минал през много упражнения, но нетърпението на бръснача сякаш го бе заразило. — Доманските благородници си падат по бръсначи и едва ли ще видиш друг извън Арад Доман. Какво име ще й дадеш?

— Лош късмет е да дадеш име на кон, преди да си го яздил — отвърна Тюон, като хвана юздите. Още сияеше. Големите й очи грееха. — Великолепно животно е, Играчко. Чудесен дар. Или имаш добро око, или голям късмет.

— Добро око имам, Миличко — отвърна той напрегнато. Изглеждаше по-зарадвана, отколкото заслужаваше дори бръсначът.

— Щом казваш. А конят на Селусия къде е?

О, добре. Все пак опитът си струваше. Само че благоразумният играч си обезпечава залога, тъй че Мат подсвирна и Метвин изприпка иззад ъгъла, повел оседлания дорчо. Мат се постара да не обръща внимание на широката му усмивка. Червеният от Кайриен беше убе ден, че няма да се измъкне от Селусия, но нямаше нужда да се хили чак толкова. Мат беше преценил, че сиво-кафявият десетгодишен кон ще е достатъчно кротък за Селусия — в спомените му слугините на дамите рядко биваха повече от поносими ездачки, — но тя го огледа почти толкова внимателно като Тюон. А щом приключи, му хвърли поглед, който говореше, че ще яхне коня колкото да не се разправят, но че животното определено си има недостатъци. А бе това жените могат да съберат ужасно много в един поглед.

Щом излязоха от стана на трупата, Тюон подкара бръснача най-напред ходом по пътя, после — в тръс, а сетне — в лек галоп. Пътят бе от здраво утъпкана жълтеникава глина, осеяна тук-там с ръбести камъни от стара настилка. Никаква трудност за един добре подкован кон обаче, а Мат се беше погрижил за подковите на бръснача. Караше Пипс редом до Тюон, най-вече заради удоволствието да гледа усмивката й. Когато на Тюон й беше хубаво, забравяше за суровата разсъдли-вост и лицето й грейваше от искрена радост. Не че му беше лесно да я гледа, тъй като Селусия държеше дорчото си между двамата. Страхотна гувернантка беше тая русокоса жена и ако се съдеше по погледите, който му хвърляше, и тънките й усмивки, много й беше приятно от това, че го дразни.

Отначало бяха съвсем сами по пътя, освен по някоя селска кола, но скоро пред тях се появи калайджийски керван, дълга колона ярко боядисани лъскави фургони, които бавно се тътреха на юг. От двете им страни подтичваха грамадни кучета. Тези кучета бяха единствената защита, на която разчитаха Калайджиите. Водачът на първия фургон, яркочервена чудесия като палтата на Лука и нашарена с жълто и крещящо зеленикавожълто от покрива до колелетата, се надигна над капрата да погледне към Мат, след което си седна и каза нещо на жената до себе си, явно успокоен от присъствието на двете жени. Калайджиите по необходимост бяха предпазлив народ. Всички в кервана щяха да плеснат конете с камшиците и да побягнат от един мъж, стига да си помислят, че ги заплашва.

Когато фургоните взеха да ги подминават, Мат кимна на непознатия. Палтото с високата яка на мъжа беше зелено като колелетата на фургона му, а роклята на жена му беше на сини шарки, повечето — толкова ярки, че щяха да станат за всяка артистка от трупата. Сивоко-сият вдигна ръката си да махне…

А Тюон изведнъж обърна бръснача и препусна в галоп към дърветата, наметалото се развя на гърба й. Селусия мигновено свърна дорчото и я последва. Мат сграбчи шапката си да не хвръкне, обърна Пипс й препусна подире им. Откъм фургоните се разнесоха викове, но той не им обърна внимание. Цялото му внимание беше върху Тюон. Жалко, че не знаеше какво е намислила. Не и бягство, със сигурност. Сигурно просто искаше да го накара да си скубе косата и ако беше така, като нищо щеше да успее.

Скоро Пипс задмина дорчото и Селусия остана отзад да пляска коня си с юздите, но Тюон и бръсначът бяха напред и вече се катереха към хълмовете. Стреснати птичи ята излитаха изпод копитата на животните, диви гълъби и пъстрокафяви пъдпъдъци, понякога и настръхнали яребици. Оставаше само кобилата да се подплаши, и ето ти я бедата. И най-обученият кон може да се вдигне на задните си крака и да падне, щом изпод краката му изхвърчи птица. На всичко отгоре Тюон препускаше като луда, без изобщо да забавя, само завиваше, щом храстите пред нея се окажеха по-гъсти, и прескачаше изпопада-лите от бури дънери, все едно че знае какво има от другата им страна. Е, и той трябваше да препуска като луд, за да не изостане, макар да трепваше всеки път, щом Пипс прескочеше някой дънер. Някои бяха дебели колкото ръста му. Заби пети в хълбоците на коня да го подкара още по-бързо, макар да знаеше, че Пипс бяга по-бързо от всякога. Май прекалено добре беше избрал проклетия бръснач. И така — все нагоре и нагоре, през леса.

После Тюон спря толкова внезапно, колкото бе започнала лудия си галоп, на повече от миля встрани от пътя. Дърветата тук бяха стари и редки, черни борове, високи по четиридесет разтега, и грамадни дъбове, с клони, извити чак до земята и после пак нагоре — човек можеше да ги среже напреки и за маси, около които удобно да се настанят десетина души. Гъсти диви лози загръщаха полузаровени в земята канари, но почти нямаше трева и храсти, само дебел пласт гнила шума. Толкова големи дъбове убиваха със сянката си по-дребната растителност под себе си.

— Животното ти е по-добро, отколкото изглежда — каза глупачката и потупа кобилата по шията, щом Мат спря до нея. О, цялата беше самата невинност: просто една малка приятна езда, моля ви се. — Може би наистина имаш добро око. — Качулката й се беше смъкнала и късата й коса лъщеше като черна коприна. Мат едва потисна желанието да я погали.

— Да ме изгори дано, колко добро око съм имал — изръмжа той и нахлупи шапката си. Знаеше, че трябва да говори възпитано, но и с пила нямаше да може да остърже грубостта в гласа си. — Ти винаги ли яздиш като побъркана идиотка? Можеше да счупиш врата на тази Кобила още преди да си й дала име. Своя можеше да счупиш! Обещах да те върна у дома жива и здрава и смятам да направя точно това. Ако ще рискуваш да се самоубиеш при всяка езда, просто ще ти забраня да яздиш!

Прииска му се да върне назад последните думи веднага щом излязоха от устата му. Мъж можеше и да се изсмее на такава закана като на шега, ако извадиш късмет, но жена… Оставаше му само да чака взрива. Подозираше, че нощните цветя на Алудра ще бледнеят пред него.

Тя вдигна качулката на наметалото си и лекичко я намести. И го изгледа, като наклони глава на една страна, а сетне — и на другата. Накрая кимна.

— Давам й името Акеин. Лястовица.

Мат примига. Само това? Никакъв взрив?

— Знам. Хубаво име. Отива й. — Сега пък какво ли му кроеше? Жената почти никога не прави или казва каквото очакваш.

— Какво е това място, Играчко? — попита тя и огледа намръщено дърветата. — Или може би трябваше да кажа „какво е било“? Знаеш ли?

Какво искаше да каже? Какво било това място? Проклета гора, това беше. Но изведнъж онова, което приличаше на голяма канара точно пред него, се очерта в каменна глава, леко наклонена на една страна. Женска глава, както му се струваше — онези гладки кръгчета сигурно бяха за накити в косата. Статуята, върху която е стояла, трябваше да е била огромна. Показваше се на цял разтег, а над земята бяха само очите и горната част на главата. А онази бяла каменна издатина с обраслите я дъбови корени беше къс от вита на спирала колона. Навсякъде около тях се виждаха отломки от колони и големи дялани камъни, явно част от някакво гигантско съоръжение, и нещо като каменен меч, дълъг два разтега, всичко — полузаровено. Все пак руини от градове и паметници можеше да се намерят на много места и малцина, дори от Айез Седай, имаха представа какво са били. Мат отвори уста да отвърне, че не знае, когато зърна между дърветата три опънати в редица високи хълма, навярно на миля разстояние. Средният беше с разцепен връх, като срязан клин, а другият хълм, вляво, имаше два. И Мат разбра. Едва ли можеше другаде да има три хълма точно като тези.

Тези хълмове бяха носили името Танцьорите, когато това място беше Лондарен Кор, столицата на Еарон. Пътят зад тях беше павиран още тогава и минаваше през центъра на града, проснал се на мили разстояние околовръст. Казваха, че майсторството в каменоделството, което огиерите бяха проявили в Тар Валон, било усъвършенствано в Лондарен Кор. Разбира се, хората във всеки построен от огиери град твърдяха, че техният превъзхожда Тар Валон, с което утвърждаваха Тар Валон като мерило. Мат имаше многобройни спомени от града — танц на бал в Лунния дворец, гуляи във войнишки кръчми, където кършеха снага забулени танцьорки, гледане на Процесията на флейтите по време на Благослова на мечовете — но странно, имаше и друг спомен за тези хълмове, от близо петстотин години, след като троло-ците не оставиха камък върху камък в Лондарен Кор, а Еарон погина сред кръв и огън. Защо бе нужно Нереван и Есандра да нахлуят в Шиота, както тогава се казваше страната — това не знаеше. Нямаше представа също защо хълмовете бяха наречени Танцьорите, нито какво точно представлява Благослова на мечовете. Но помнеше, че е бил есандарски лорд в битка, разиграла се сред тези руини, и имаше спомен как тези хълмове бяха пред очите му, когато една стрела го порази в гърлото. Трябваше да е паднал на не повече от миля от мястото, където сега седеше на гърба на Пипс — и се бе давил със собствената си кръв. „Светлина, мразя да си спомням как умирам“, помисли си Мат и мисълта се превърна във въглен, тлеещ в ума му. Въглен, който все повече се нажежаваше. Наистина помнеше смъртта на онези мъже, не само на един, а на десетки. Помнеше… как… умира.

— Играчко, зле ли ти е? — Тюон придърпа кобилата до него и се вгледа в лицето му. Големите й очи бяха пълни с тревога. — Пребледнял си като луната.

— Добре съм като пролетна вода — промърмори той.

Беше толкова близо, че можеше да я целуне, стига да се наведеше, но не помръдна. Не можеше. Мислеше толкова свирепо, че сили не му оставаха да помръдне. Някак, Светлината само знаеше как, Еелфините бяха събрали спомените и ги бяха насадили в главата му, но как бяха могли да изтръгнат памет от мъртво тяло? При това — мъртвец в света на хората. Сигурен беше, че не влизаха от тази страна на усукания тер-ангреал за повече от минутка. Хрумна му една възможност — възможност, която хич, ама хич не му хареса. Може би издаваха някаква връзка между всеки човек, който ги посети, връзка, която им позволява да записват спомените му от този момент чак до мига на смъртта му. В някои от тези спомени на други мъже той беше белокос, в други — само няколко години по-възрастен, отколко-то бе в действителност, и всичко помежду двете, но не съществуваха спомени от детство или юношество. Каква ли бе вероятността за това, дали просто не го бяха натъпкали с разни случайно подбрани неща, дреболии, за които са преценили, че са боклук, или които вече не им трябват? Впрочем, какво изобщо правеха те е тези спомени? Трябваше да имат все пак някаква причина да ги събират, по-важна от това да ги връщат. Не, той просто се мъчеше да избегне да мисли до какво водеше това. Огън да го изгори дано, проклетите лисици бяха в главата му точно в този момент! Трябваше да са. Само това обяснение изглеждаше логично.

— Добре де, приличаш на човек, който се кани да повърне — каза Тюон и смръщи лице. — Дали някой в позорището има билки? Разбирам малко от билки.

— Добре съм, казах ти.

Всъщност наистина му се повръщаше. Да знаеш, че тия лисици са ти в главата, беше хиляда пъти по-лошо и от най-силното тропане на заровете в черепа. Дали Еелфините можеха да виждат през очите му? Светлина, какво да направи? Съмняваше се, че някоя Айез Седай може да го изцери от това, не че щеше да им се довери, не и щом това значеше да си свали лисичата глава. Нищо не можеше да се направи. Трябваше просто да се примири с това. Простена при тази мисъл.

Селусия стигна в лек тръс до тях, спря се и бързо ги огледа, сякаш премисляше какво може да са направили, докато са били насаме. Но пък от друга страна, не беше бързала да ги догони, остави им го това време. Това беше обнадеждаващо.

— Следващия път ти можеш да яздиш това кротко същество, а аз ще яздя Пипс — рече тя на Мат. — Върховна лейди, хората от онези фургони са тръгнали след нас с кучета. Пеша са, но скоро ще са тук. Кучетата не лаят.

— Значи са кучета, обучени да пазят — отвърна Тюон и подръпна юздите. — На коне лесно можем да им избягаме.

— Не е нужно, а и полза няма — каза Мат. Трябваше да го очаква това. — Те са Калайджии, Туатан, не са опасни за никого. Не могат да проявят жестокост дори животът им да зависи от това. Никакво преувеличение не е, а си е чиста истина. Но видяха как двете побягнахте като зайци, сторило им се е, че бягате от мен, а пък аз ви подгоних. След като кучетата са надушили дирята, сега Калайджиите ще вървят подир нас чак докато се върнем при позорището, ако трябва, за да са сигурни, че двете не сте отвлечени, нито сте пострадали. Ще се срещнем с тях да си спестим време и неприятности.

Не че държеше много да си губи времето с Калайджиите. На Лука сигурно щеше да му е все едно, че някаква пасмина Калайджии ще забавят позорището му да тръгне на път, но не и на Мат. Селусия го изгледа възмутено и пръстите й зашариха, но Тюон само се изсмя.

— Играчката днес иска да командва, Селусия. Ще го оставя да покомандва, да видя как се справя. — Адски в нейния стил.

Подкараха в лек галоп натам, откъдето бяха дошли — сега вече заобикаляха нападалите дървета, макар че Тюон от време на време опъваше юздите, сякаш се канеше да прескочи някое, а после му хвърляше коварна усмивка — и много скоро Калайджиите се появиха: тичаха между дърветата зад огромните си мастифи като ято пеперуди, петдесетина мъже и жени в ярки цветове. Току се виждаше някой мъж, облечен в сетре на червени и сини ивици и обут в торбести жълти гащи, затъкнати във високи до коленете ботуши, или пък с виолетово палто над червени гащи — и още по-ужасни съчетания. Роклите на жените бяха нашарени с толкова цветове, колкото изобщо имаше, че и с цветове, които Мат не можеше да нарече. Доста от тях носеха шалове също така, просто за да станат цветовете още повече и да ти размътят очите. Освен сивокосия мъж, който беше карал предния фургон, всички изглеждаха някъде на средна възраст. Той трябваше да е Търсачът, водачът на кервана. Мат слезе от коня и след миг Тюон и Селусия го последваха.

Спряха се и Калайджиите и подвикнаха на кучетата си да ги озаптят. Огромните песове наклякаха по земята, изплезили езици, а хората продължиха напред, по-бавно. Никой от тях не носеше дори пръчка и макар Мат да нямаше видимо оръжие, гледаха го нащрек. Мъжете се струпаха около него, докато жените се насъбраха около Тюон и Селусия. Във всичко това нямаше капка заплаха, ала при все това двете бяха отделени от него така, че Калайджийките да могат да ги поразпитат насаме. Изведнъж той си помисли, че на Тюон може да й хрумне, че ще е много забавно да го обвини, че се е опитал да я притесни. Двете със Селусия можеха да си продължат, докато той си стои с Калайджиите около него и не може да яхне Пипс. Само това щяха да направят, но ако не поискаше да си отвори път с бой, можеха да го държат тука с часове, за да оставят на двете време да „избягат“. Сивокосият се поклони, притиснал ръце до гърдите си. — Мир вам и на ближните ви, милорд. Моля за прошка, ако се натрапваме, но се побояхме, че кучетата ни може да са подплашили конете на дамите.

Мат отвърна със същия поклон.

— Мир вам во веки веков, Търсачо, и на целия ви Народ. Конете на дамите не се подплашиха. Дамите просто са… пламенни понякога. — Какво ли говореха жените? Наостри уши да чуе, но мърмореха много тихо.

— Значи знаете нещо за народа ни, милорд? — Търсачът изглеждаше изненадан, и с право. Туатан винаги се държаха настрана от всичко по-голямо от средно градче. Рядко се натъкваха на човек, облякъл копринено сетре.

— Съвсем малко — отвърна Мат. Малко. Имаше спомени за срещи с Калайджии, но никога досега не беше разговарял с някой от тях. Какво ли казваха проклетите жени? — Ще ми отговориш ли на един въпрос? През последните няколко дни видях много ваши кервани, повече, отколкото бих могъл да очаквам, и всички са се запътили към Ебу Дар. Има ли някаква причина?

Мъжът се поколеба и хвърли бърз поглед към жените. Продължаваха тихичко да мърморят и той сигурно също се чудеше защо разговорът им толкова се е проточил. В края на краищата достатъчно беше да се каже „да, трябва ни помощ“, или обратното.

— Заради тъй наречените сеанчанци, милорд — най-сетне отвърна той. — Сред народа е плъзнала мълва, че там, където управляват сеанчанците, е по-сигурно и че има справедливост за всички. А по другите места… разбирате, милорд, нали?

Мат разбираше. Също като трупата, Калайджиите бяха чужденци където и да отидеха, че и по-лошо — чужденци с незаслужената слава на крадльовци… е, не крадяха повече от всички други — както и със заслужената с това, че увещаваха младите да тръгнат с тях. А отгоре на всичко за Калайджиите и дума не можеше да става да се бият, ако някой понечи да ги ограби или да ги пропъди.

— Внимавайте, Търсачо. Тяхната сигурност си има цена, а някои от законите им са сурови. Знаеш ли какво правят с жени, които могат да преливат?

— Благодаря ви за загрижеността, милорд — кротко отвърна мъжът. — Но малко от нашите жени могат и трошица да прелеят. А ако го направи някоя, правим като всички останали — водим я в Тар Валон.

Жените изведнъж започнаха да се смеят, силно и отривисто. Търсачът видимо се отпусна. Щом жените се смееха, явно Мат не беше човек, който ще ги удари или ще ги избие затова, че са се изпречили на пътя му. Колкото до Мат, той се намръщи. Никак не му харесваше този смях.

Калайджиите се сбогуваха с още извинения от страна на Търсача че са ги притеснили, но жените продължиха да поглеждат назад и да се кикотят в шепи. Някои от мъжете се навеждаха към тях и явно ги питаха нещо, ала жените само клатеха глави, пак се озъртаха назад и се смееха.

— Какво им каза? — попита кисело Мат.

— О, това изобщо не е твоя работа, нали, Играчко? — отвърна Тюон, а Селусия се изсмя.

Изкиска се направо проклетницата, и още как. И той реши, че по-добре да не знае. Жените просто изпитват удоволствие да надупчат човек като игленик.