Нож от блянове

Глава 26 Светът сякаш стана мъгла

Играчката подкара бързо през леса, но Тюон яздеше плътно зад него — със Селусия до нея естествено, — тъй че можеше да го чуе какво си приказва с Талманес. Собствените й мисли обаче се сплитаха с чутото. Значи беше отраснал с Преродения Дракон, тъй ли? Прероденият Дракон! А беше отричал, че изобщо знае нещо за него. Тази негова лъжа не беше успяла да засече, а я биваше в засичането на лъжи. В Сеандар незасечената лъжа можеше да те убие или да те прати за продан на платформата като собственост. Да беше разбрала за увъртанията му, щеше да го зашлеви през лицето, вместо да му позволи да я целуне. Виж, това наистина беше шок, такъв, от който едва ли щеше скоро да се съвземе. Селусия й беше описвала какво е да те целуне мъж, но описанията й бледнееха пред действителността. Не, сега трябваше да слуша.

— Оставил си Естеан да командва? — избухна Играчката толкова силно, че две гургулици изхвърчаха от гнездото си в храстите с жално гукане. — Та той е глупак!

— Не е чак толкова глупав, че да слуша Дерид — отвърна спокойно Талманес. Не приличаше на човек, който лесно може да се възбуди. Оглеждаше се внимателно и непрекъснато въртеше глава. От време на време оглеждаше и небето над гъстите клони. Само беше чувал за ракен, но и за тях се озърташе. Думите му бяха още по-отривисти и бързи от тези на Играчката и й беше трудно да ги следи. Колко бързо говореха тези хора! — Карломин и Реймон не са глупаци, Мат — Реймон поне е глупак само понякога, — но никой от двамата няма да слуша един простосмъртен, колкото и да разбира повече от война от тях. Виж, Едорин ще слуша, но пожелах той да е с мен.

Знакът с червената ръка, който носеше Талманес, бе интригуващ. Повече от интригуващ. Много повече. От някой си стар и изтъкнат Дом бил, тъй ли? Но най-вече Играчката. Помнеше лицето на Ястребовото око. Това й се струваше съвсем невъзможно, но отрицанията му се оказаха чиста лъжа, чиста като петната на леопард. Възможно ли беше Червената ръка да е гербът на Играчката? Но ако беше така, какво да каже за пръстена му? Тя насмалко не припадна, когато го видя за първи път. Е, толкова насмалко, колкото не й се беше случвало от дете.

— Това ще се промени, Талманес — изръмжа Играчката. — Бездруго го оставих да продължи твърде дълго. Щом Реймон и другите вече командват знамена, това ги прави знаменосец-генерали. А ти си генерал-лейтенант. Дерид командва пет знамена и това също го прави генерал-лейтенант. Реймон и другите ще се подчиняват на неговите заповеди или да си ходят у дома. Като дойде Тармон Гай-дон, не искам да ми разцепят черепа, понеже някой проклетник отказва да се подчини на човек, който си няма проклети имения.

Талманес обърна коня си да заобиколи един шипков храст и всички подкараха след него. Оплетените клони бяха покрити с много дълги тръни, и криви при това.

— Няма да им допадне, Мат, но няма и да се върнат по домовете си. Знаеш го. Е, измисли ли вече как да се измъкнем от Алтара?

— Мисля над това — измърмори Играчката. — Мисля. Тези стрелци с арбалети… — Въздъхна тежко. — Не е разумно, Талманес. Първо, свикнали са да вървят пешком. Половината едва ще се крепят на седлата, ако тръгнем бързо, а ще ни се наложи. Може да са полезни в гори като тези, или навсякъде, където ще имат добро прикритие, но на открит терен, без пики, ще ги стъпчат, преди да успеят да пуснат втори залп.

Някъде в далечината изрева лъв. В далечината, ала все пак достатъчно близо, та конете да зацвилят нервно и да заудрят с копита. Играчката се наведе над шията на коня си и като че ли прошепна няколко думи в ухото му. Животното мигновено се укроти. Значи не беше поредната му измислица. Забележително.

— Подбрах мъже, които могат да яздят, Мат — рече Талманес, след като дорчото му също престана да цвили. — И всички са с новата ръчка. — В гласа му вече се прокрадна възбудена нотка. Дори сдържани мъже бяха склонни да се възбудят, заговореха ли за оръжия. — Три завъртания на ръчката… — ръцете му бързо се завъртяха, да покажат — и тетивата е изпъната. С малко тренировка човек може да изстреля седем-осем стрели за минута. С тежък арбалет.

Селусия ахна приглушено. С право беше изненадана. Ако Талманес говореше истината, а доколкото Тюон разбираше, нямаше причина да лъже Играчката, значи по някакъв начин трябваше да се сдобие с една от тези удивителни „ръчки“. Само с едно такова оръжие за мостра майсторите можеха да направят още. Стрелците с лъкове можеха да стрелят по-бързо, отколкото с арбалетите, но и повече време трябваше да се обучат. Винаги се намираха повече стрелци с арбалети, отколкото с лъкове.

— Седем?! — възкликна невярващо Играчката. — Това ще се окаже повече от полезно, но никога не бях чувал за такова нещо. Никога. — Последното го измърмори, все едно че беше особено важно, и поклати глава. — Как го открихте това?

— Седем или осем. Имаше един механик в Муранди — искаше да откара цял фургон с неща, които е изобретил, в Кемлин. Там имало нещо като школа, за схолари и изобретатели. Трябваха му пари за пътуването и с охота научи оръжейниците на Бандата как да ги правят тези неща. Засипваш врага със стрели при всяка възможност. Винаги е по-добре да избиеш враговете си отдалече, отколкото отблизо.

Селусия беше вдигнала дланите си тъй, че Тюон да ги види, и тънките й пръсти бързо зашаваха във въздуха: КАКВА Е ТАЗИ БАНДА, ЗА КОЯТО ГОВОРЯТ? Използва правилната форма, като по-низша към по-висша, но нетърпението й бе почти осезаемо. Нетърпение към всичко, което ставаше. Тюон таеше от нея малко тайни, но засега беше разумно да скрие някои неща. Не изключваше Селусия да се опита насила да я върне в Ебу Дар, за да не наруши думата си. Задълженията на една сянка бяха многобройни и понякога налагаха да направиш последната саможертва, а не искаше да заповяда екзекуцията й.

Отвърна й в заповедна форма: ЛИЧНАТА АРМИЯ НА ИГРАЧКАТА, ОЧЕВИДНО. СЛУШАЙ И МОЖЕ ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ.

Това, че Играчката командва армия, изглеждаше много странно. Беше чаровен понякога, дори остроумен и забавен, но често се държеше като палячо и винаги — като нехранимайко. Изглеждаше съвсем на място като паленце на Тилин. Но също така изглеждаше на място сред артистите в позорището, а също така с марат-дамане и с двете избягали дамане, както и в „ада“. Онова се оказа пълно разочарование. Нито един бой! Последвалите събития не го бяха компенсирали. Да се забъркаш в уличен бой съвсем не беше като да видиш бой в един „ад“. И това естествено се оказа много по-досадно от мълвата, която бе чула в Ебу Дар. Иначе Играчката се бе проявил откъм непозната страна в уличната свада. Силен и храбър, макар и с някаква особена слабост. Странно, но това й се беше сторило някак симпатично.

— Добър съвет — отвърна той разсеяно, като придърпа черния шал около шията си. Тюон се зачуди за белега, който с толкова усилие се мъчеше да скрие. Непонятно й беше защо го прави. Защо го бяха обесили и как беше оцелял? Не можеше да го попита. Нищо против нямаше да го накара малко да сведе очи — всъщност забавно беше да го кара да се гърчи; толкова малко усилие й трябваше — но не искаше да го унищожи. Най-малкото — не засега.

— Не го ли позна? — попита учудено Талманес. — От твоята книга е. Крал Редран има две копия в библиотеката си. Наизуст я е запомнил. Въобразява си, че това ще го направи голям пълководец. Остана толкова доволен от сделката ни, че поръча да ми напечатат едно копие и да го подвържат.

Играчката го изгледа озадачено.

— Моя книга ли?

— Онази, за която ни разказа, Мат. „Мъгла и стомана“, от Мадок Комадрин.

— А, оная книга. — Играчката сви рамене. — Четох я, отдавна.

Тюон скръцна със зъби и пръстите й зашаваха: КОГА НАЙ-СЕТНЕ ЩЕ ПРЕСТАНАТ ДА ГОВОРЯТ ЗА КНИГИ И ЩЕ СЕ ВЪРНАТ НА ИНТЕРЕСНИ НЕЩА?

СИГУРНО, АКО СЛУШАМЕ, МОЖЕМ ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ, отвърна Селусия. Тюон я изгледа сърдито, но тя си беше изписала такова невинно изражение, че въсенето й не издържа дълго. Засмя се — тихичко, да не се усети Играчката, че са толкова близо зад него — и Селусия също. Тихичко.

Играчката обаче се беше смълчал, а Талманес явно беше доволен нещата да си останат така. Яздеха в пълна тишина, ако се изключеха горските звуци — песента на птиците, странното бърборене на черноопа-шати катерички по клоните. Тюон се зае да оглежда за поличби, ала нищо не привлече погледа й. Между дърветата прелитаха яркопери птици. Веднъж зърнаха стадо от петдесетина високи длъгнести говеда с дълги рога, щръкнали прави от двете страни. Животните ги бяха чули, че идват, и бяха привели глави за бой. Един бик замята глава и зарови земята с копита. Играчката и Талманес поведоха предпазливо около стадото, по-надалече, а тя хвърли поглед през рамо. Червените ръце… защо ли се наричаха така? Трябваше да попита Играчката.

Червените ръце водеха товарните коне, но Гордеран си беше вдигнал арбалета, а другите бяха заредили стрели на лъковете си. Значи този добитък беше опасен. Нямаше много поличби, свързани с добитък, и тя въздъхна облекчено, след като животните се смалиха зад тях. Не беше била целия този път, за да я убие крава. Или да види, че Играчката го убива крава.

След малко Том и Алудра се приближиха и подкараха до нея. Жената само я погледна веднъж и продължи, вторачена напред. Лицето на тарабонката, обрамчено с тези плитчици с ярки мъниста, винаги беше вдървено, щом погледнеше нея или Селусия — явно беше от хората, отказващи да приемат Завръщането. Гледаше Играчката и изглеждаше… доволна. Сякаш се беше уверила в нещо, едва ли не. Защо Играчката я беше взел с тях? Едва ли заради фойерверките. Хубавички си бяха, но не можеше да се сравнят с „Небесните светлини“, представяни дори от недообучена дамане.

Виж, Том Мерилин беше много по-интересен. Белокосият старец безспорно беше опитен шпионин. Кой ли го беше изпратил в Ебу Дар? Бялата кула изглеждаше най-очевидният кандидат. Рядко се задържаше край трите така наречени „Айез Седай“, но един добре обучен шпионин едва ли щеше да се издаде по такъв начин. Присъствието му я безпокоеше. Докато не бъдеше окаишена и последната Айез Седай, Бялата кула си беше сериозен повод за безпокойство. Въпреки всичко понякога я спохождаха тревожни мисли, че по някакъв начин Играчката е част от заговора на Бялата кула. Беше невъзможно, освен ако някои от тези Айез Седай не бяха всезнаещи, ала все пак тази мисъл я безпокоеше — понякога.

— Странно съвпадение, не мислите ли, господин Мерилин? — заговори го тя. — Да срещнем част от войската на Играчката посред горите на Алтара.

Той поглади дългите си мустаци с юмрук, без да крие тънката си усмивка.

— Той е тавирен, милейди, а човек никога не знае какво може да се случи около един тавирен. Винаги е… интересно… когато пътуваш с тавирен. Мат притежава способността да намира каквото му трябва, когато му потрябва. Понякога — преди да е разбрал, че му трябва.

Тя то зяпна, но старецът изглеждаше сериозен.

— Свързан е с Шарката? — Така можеше да се преведе думата. — Какво означава това?

Сините очи на стареца се разшириха от удивление.

— Нима не знаете? Та нали е казано, че Артур Ястребовото крило е бил най-силният тавирен, живял някога, силен може би колкото Ранд ал-Тор. Не бих допуснал, че точно вие… Все едно, щом не знаете, значи не знаете. Тавирен са хора, около които се оформя самата Шарка, хора, изтъкани от самата Шарка, за да поддържат верния ход на изтъкаването й, навярно за да поправят грешките, промъкнали се в това изтъкаване. Някоя Айез Седай сигурно ще ви го обясни по-добре от мен. — Сякаш Тюон щеше да заговори с марат-дамане или още по-лошо — с избягала дамане.

— Благодаря ви — учтиво отвърна тя. — Мисля, че чух достатъчно.

Тавирен. Тези хора, с безкрайните им суеверия! Едно кафяво птиченце, сипка явно, излетя от един висок дъб и направи три широки кръга над главата на Играчката, преди да продължи полета си. Тюон най-сетне видя поличбата си. Стой близо до Играчката. Не че мислеше да прави нещо друго. Беше дала думата си, играеше играта така, както трябваше да се играе, а никога в живота си не бе нарушавала думата си.

Малко повече от час, след като бяха потеглили, някъде напред изчурулика птица и Селусия й посочи първия пост — мъж с арбалет в гъстите клони на един дъб отпред, свил ръката си в шепа пред устата. Не беше птица значи. Още птичи трели възвестиха приближаването им и скоро вече яздеха през спретнато подреден лагер. Шатри нямаше, но пиките бяха подредени грижливо на пирамиди, конете бяха на коневръзите, опънати между дърветата, близо до постелите на ездачите, седлата и дисагите до всяко животно. Бързо можеха да разтурят стана и да продължат похода. Лагерните огньове бяха малки и почти не вдигаха дим.

Щом влязоха в лагера, мъжете в сиво-зелени брони, със същата червена ръка на ръкавите на палтата и с червени кърпи, вързани на левите ръце, започнаха да се надигат от постелите си. Виждаха се набръчкани лица, нашарени с белези, и младежки лица, всички — приковали очи в Играчката и с физиономии, които можеше да определи само като „жадни“. Забръмчаха мъжки гласове и глъчта се усили като полъх на вятър сред дърветата:

— Лорд Мат.

— Лорд Мат се върна.

— Лорд Мат ни намери.

— Лорд Мат.

Тюон и Селусия се спогледаха. Обичта в тези гласове бе непресторена. Това беше рядкост и често се свързваше с командири, поддържащи халтава дисциплина. Но пък и тя не очакваше от войската на Играчката да е нещо друго освен дрипава и недисциплинирана сган, мъже, които само пият и играят комар. Само че тези мъже не изглеждаха по-разхайтени от който и да е полк, успял да премине през планинска верига и да извърви няколкостотин мили. Не забеляза нито един, който да се поклаща пиян.

— Обикновено лагеруваме денем и се движим през нощта, да не ни видят сеанчанците — обясни Талманес на Играчката. — Това, че не сме видели от ония летящи зверове, още не значи, че наблизо няма такива. Повечето сеанчанци, изглежда, са далече на север или на юг, но явно имат лагер на по-малко от трийсет мили на север, а според мълвата в него има и едно такова същество.

— Добре си осведомен, изглежда — отвърна Играчката, докато оглеждаше войниците, които подминаваха. Изведнъж кимна рязко, все едно че беше взел някакво решение. Изглеждаше мрачен и… възможно ли беше да е примирен?

— Така е, Мат. Доведох със себе си половината съгледвачи, а назначих и някои алтарци, воювали срещу сеанчанците. Е, повечето от тях явно са крали коне само, но с охота се отказаха от това срещу възможността наистина да се бият с тях. Мисля, че знам къде са повечето сеанчански лагери, от Теснините на Малвайд на юг дотук.

Изведнъж един от мъжете запя с дълбок глас, включиха се и други, и песента скоро закънтя от всички посоки:

Вече пееха всички в лагера, ревяха хиляди мъжки гласове:

Завършиха песента с викове, смях и тупания по раменете. Кой, в името на Светлината, беше този „Джак на Сенките“?

Играчката дръпна юздите на коня си и вдигна чудатото си копие, Само толкова, но бе достатъчно войниците да се смълчат. Значи не беше мек в дисциплината. Имаше още няколко причини войниците да обичат командирите си, но най-обичайните като че ли не бяха приложими точно за Играчката.

— Нека не им позволим да разберат, че сме тук, преди сами да пожелаем да го разберат — заговори той високо. Не викаше, само се постара гласът му да отекне. А мъжете го чуха и заповтаряха думите му през рамо, та да стигнат до хората, които бяха по-назад. — Далече сме от родния край, но смятам да се върнем. Тъй че се подгответе за тръгване и за бърз марш. Бандата на Червената ръка може да се движи по-бързо от всеки друг и сега ще го докажем. — Този път възгласи нямаше, но мнозина закимаха. Той се обърна към Талманес: — Имаш ли карти?

— Най-добрите, които може да се намерят — отвърна Талманес. — Бандата вече си има свой картограф. Майстор Ройдел вече има добри карти за всичко от Аритския океан до Гръбнака на света, а откакто прехвърлихме Дамонас, с помощниците му правят нови карти на местността, през която преминахме. Дори нахвърлиха карта на Източна Алтара с онова, което научихме за сеанчанците. Повечето от лагерите са временни обаче. Войници, тръгнали нанякъде.

Селусия помръдна в седлото си, а Тюон й подаде сигнал ТЪРПЕНИЕ, в строго заповедна форма — команда. Запази лицето си спокойно, но отвътре й кипеше. Знанието къде спират войници можеше да подскаже къде отиват. Трябваше да измисли как да се изгори тази карта. Беше толкова важно, колкото да сложи ръка на онези ръчки на арбалет.

— Искам и аз да поговоря с майстор Ройдел — каза Играчката.

Приближиха се войници да поемат конете и за миг като че ли настъпи суматоха. Един с окапали зъби пое юздите на Акеин и Тюон му даде изрични указания как точно да се погрижи за кобилата. Той й отвърна с поклон и я изгледа кисело. Простосмъртните по тези земи като че ли си вярваха, че са равни на всички други. Селусия даде същите указания на дългурестия младеж, който пое Розичка — Тюон смяташе, че името е подходящо за кон на слугиня. Младежът се вторачи в деколтето й и Селусия го зашлеви. Силно. Той само се ухили и отведе дорестата кобила, като си потриваше бузата. Тюон въздъхна. Селусия нямаше проблем, но за нея да зашлеви простосмъртен означаваше да сведе очи за месеци.

Много скоро обаче вече седеше на сгъваемо столче със Селусия зад гърба й, а дебелакът Лопин им поднесе калаени чаши, пълни с черен чай, и съвсем изискано се поклони, както на нея, тъй и на Селусия. Не достатъчно дълбоко, но все пак се постара тоя плешивец. Чаят му беше подсладен съвършено, но пък той вече им беше поднасял достатъчно и знаеше как й харесва. Хората наоколо се бяха оживили. Талманес се прегърна със сивокосия Нерим, който явно беше неговият слуга и много се радваше, че пак са се събрали. Най-малкото обикновено скръбната физиономия на мършавия мъж за миг се озари от усмивка. Тези неща беше редно да стават насаме. Лейлвин и Домон оставиха господин Чарин да отведе Олвер, за да му покаже лагера, с Джюйлин и Тера — Том и Алудра също, колкото да се поразтъпчат — след което най-преднамерено седнаха на столчета много близо до нея. Селусия лекичко изръмжа, но Тюон преглътна провокацията и махна на госпожа Анан също да придърпа столчето си до нея. Рано или късно предателите щяха да бъдат наказани, както и крадецът, собствеността щеше да се върне на законните собственици, а марат-дамане да бъдат окаишени. Но тези неща засега трябваше да изчакат, заради по-важното.

Появиха се още трима командири, млади благородници със същата червена ръка на тъмните копринени палта, и се запрегръщаха с Играчката, с много смях и тупане по раменете, което тук явно беше знак за сърдечна радост. Тюон скоро разбра кой кой е. Едорион беше смуглият мършав мъж със сериозната физиономия, освен когато се усмихнеше, Реймон — широкоплещестият, който много се усмихваше, а Карломин — високият и слабичък. Едорион беше гладко обръснат, а Реймон и Карломин имаха черни бради, лъскави, сякаш намазани с масло. И тримата отделиха голямо внимание на Айез Седай, закланяха им се дълбоко. Дори се поклониха на Бетамин и Сета! Тюон поклати глава.

— Често пъти съм ви казвала, че светът тук е много по различен от онзи, с който сте свикнали — измърмори госпожа Анан. — Но вие все не ми вярвахте, нали?

— Само заради това, че нещо е така, още не значи, че трябва да е така, дори да е било така от дълго време — отвърна Тюон.

— Човек може да каже същото и за вашия народ, милейди.

— Би могъл.

Остави нещата дотук, макар обикновено разговорите й с Анан да й бяха приятни. Госпожа Анан оспорваше окаишването на марат-дамане, както можеше да се очаква, и дори правото да имаш да’ковале, представи си, но все пак това бяха по-скоро беседи, отколкото спорове, а Тюон беше успяла да я накара да отстъпи по няколко точки. Хранеше надежди, че някой ден ще я вкара в правия път. Не и днес обаче. Днес трябваше да се съсредоточи върху Играчката.

Появи се и майстор Ройдел, кръглолик мъж с прошарена коса, туловището му бе изпънало тъмното му палто; следваха го шестима яки младежи, всеки понесъл дълъг кожен калъф.

— Донесох всички карти на Алтара, които имам, милорд — заговори той с мелодичен акцент на Талманес, докато се кланяше. Всички ли по тези земи говореха тъй, че все едно думите им се надбягват? — Някои покриват цялата страна, други — не повече от няколкостотин квадратни мили. Най-добрите са моите, разбира се, тия, дето ги направих последните няколко недели.

— Лорд Мат ще ти каже какво иска да види — рече Талманес. — Да го оставим ли на теб, Мат?

Но Играчката вече казваше на картографа какво иска — картата с отбелязаните на нея сеанчански лагери. Набързо я изпънаха на земята и Играчката клекна до нея. Майстор Ройдел прати на бегом един от помощниците си да му донесе столче. Щеше да му се пръсне палтото, ако се опитваше да направи като Играчката, а сигурно щеше и да се катурне. Тюон се вторачи жадно в картата. Как да се докопа до нея?

Талманес погледна другите и се изсмя, сякаш да те отрежат така презрително бе най-смешното нещо на света, и четиримата тръгнаха към Тюон. Айез Седай се струпаха около картата, докато Играчката не ги скастри да не надничат над рамото му. Отдръпнаха се малко, с Бетамин и Сета зад тях, и си заговориха, като от време на време го поглеждаха. Ако Играчката обърнеше капка внимание на физиономиите им, особено на Джолайн, сигурно щеше да се притесни, въпреки онзи невероятен тер-ангреал, за който госпожа Анан твърдеше, че носел.

— Ние трябва да сме тук някъде нали? — рече той и отбеляза с пръст едно място на картата. Майстор Ройдел измърмори утвърдително. — Значи това трябва да е лагерът, в който се предполага, че е ракенът? Летящият звяр? — Отново му измърмориха утвърдително. — Добре. Какъв е лагерът? Колко души има там?

— Според донесенията — снабдителен, милорд. За снабдяване на патрули. — Младежът се върна със столчето и дебелият мъж се отпусна с пъшкане. — Трябва да са стотина, най-вече алтарци, и към двеста души ратаи, но ми казаха, че понякога може да отсядат до над петстотин войници. — Предпазлив беше този майстор Ройдел.

Талманес направи един от странните тукашни поклони, с единия крак напред, а другите го повториха като един.

— Милейди. Ванин ми каза за положението ви и за обещанията, които е дал лорд Мат. Искам само да ви кажа, че той държи на думата си.

— Така си е, милейди — измърмори Едорион. — Винаги. — Тюон му махна да се отдръпне, за да не изпуска от очи Играчката, и той го направи, като погледна изненадано към Играчката, а после — към нея. Тя го изгледа строго. Само това й липсваше, тия мъже да почнат да си въобразяват разни неща. Все още не всичко вървеше както трябва. И все още имаше възможност всичко да се обърка.

— Той лорд ли е, или не е? — попита ги строго тя.

— Моля? — отвърна Талманес. — Извинете, но бихте ли повторили? Сигурно имам кал в ушите. — Тя повтори думите си внимателно, но все пак им отне около минута, докато разберат какво им казва.

— Душицата ми да изгори дано, не — най-сетне отвърна със смях Реймон и се почеса по брадата. — Освен за нас. За нас си е лорд.

— Той общо взето не си пада по благородниците — обясни Карломин. — Смятам го за чест, че съм от малцината, които не мрази.

— Чест си е — съгласи се Реймон.

Едорион само кимна.

— Войниците, майстор Ройдел — каза твърдо Играчката. — Покажете ми къде са войниците. И повече от някакви си няколкостотин.

— Какво прави той? — попита намръщено Тюон. — Не може да си въобразява, че ще измъкне толкова хора, дори да знае къде е и последният войник. Все пак има патрули, има обходи на ракен. — Те пак се позабавиха, преди да й отговорят. Май трябваше да се опита да говори много бързо.

— Никакви патрули не сме виждали на повече от триста мили околовръст, и никакви ракени — отвърна й кротко Едориоин. И я огледа. Късно беше да му спре въображението.

Реймон пак се изсмя.

— Доколкото го знам Мат, замисля ни сражение. Бандата на Червената ръка отново влиза в бой. Много време мина, мене ако питате.

Селусия изсумтя, а също и госпожа Анан. Тюон трябваше да се съгласи с тях.

— Една битка няма да ви измъкне от Алтара.

— Значи ни замисля война — отвърна Талманес. Светлина, другите трима кимнаха съгласни, сякаш това бе най-обичайното нещо! Реймон дори се изсмя. На него май всичко му се струваше смешно.

— Три хиляди ли? — възкликна Мат. — Сигурен ли си? Поне да си почти сигурен, човече. Да си почти сигурен стига. Ванин може да ги открие къде са, ако не са се придвижили много.

Тюон го изгледа, както беше клекнал от другата страна до картата и въртеше пръст над нея. И изведнъж го видя в нова светлина. Палячо ли? Не. Лъв, натикан в конска ясла, щеше да прилича на много странна шега, но лъв в степта бе нещо съвсем друго. Играчката вече бе лъв, развихрил се в степта. Полазиха я ледени тръпки. Що за човек бе този, с когото така се оплете? След толкова време най-сетне осъзна, че си няма и най-малка представа.

Нощта бе достатъчно хладна и въпреки кожената подплата на наметалото Перин потръпна, щом вятърът задуха по-силно. Лимбът около дебелия лунен сърп предричаше, че скоро отново ще завали. От гъстите облаци, лазещи под него, бледата светлина ту гаснеше, ту се усилваше, гаснеше и се усилваше, но за очите му бе достатъчна. Седеше в седлото на Стъпко малко зад края на дърветата и наблюдаваше четирите сиви каменни вятърни мелници — всъщност помпи, но за Перин си бяха мелници — на поляната на билото: белите им платна ту лъсваха, ту потъваха в сянка при въртенето. Механизмите скърцаха шумно. Шайдо едва ли изобщо знаеха, че трябва да ги смазват, за да работят добре. Каменният акведукт бе като тъмна резка, изпънала се на изток над високи каменни арки, през изоставени ферми и оградени със синори нивя — Шайдо ги бяха засели твърде рано, при толкова дъжд — към друго възвишение и езерото отвъд него. Перин подръпна тежкия чук в клупа на колана си. Малден и Файле. Само след няколко часа щеше да добави още един възел на каишката в джоба си.

Изключи всички мисли в ума си. „Готови ли сте, Снежно утро? Достатъчно близо ли сте вече?“ — помисли си. Вълците избягваха селищата, а при ловните дружини на Шайдо, шарещи из леса през целия ден, стояха по-настрана от Малден от обичайното.

„Търпение, Млади бико“ — прокънтя отговорът в главата му, с лека нотка на раздразнение. Но пък Снежно утро по нрав си бе раздразнителен, покрит с белези самец, на доста почтена възраст за вълк; веднъж сам беше убил леопард. Старите рани понякога му пречеха да заспи за много дълго. „След два дни, както каза. Там ще сме. Хайде, остави ме да се опитам да поспя. Утре трябва да половуваме добре, защото вдругиден не ще можем“. Бяха, разбира се, по-скоро образи и миризми — „два дни“ беше слънцето, обикалящо два пъти небето, а „лов“ — глутница, тичаща с вирнати муцуни след мирис на сърна — но умът на Перин превръщаше образите в думи още докато ги виждаше в главата си.

Търпение. Да. Припряността разваляше работата. Но след като бе толкова близо, беше трудно. Много трудно.

От тъмната врата на най-близката вятърна мелница се появи фигура и размаха над главата си късо айилско копие. Скърцането го беше убедило, че мелниците все още трябва да са пусти — пусти бяха, когато Девите ги бяха огледали, а никой нямаше да се примири с този шум повече, отколкото се налага — но все пак бе изпратил Гаул с няколко Деви да се увери така ли е.

— Да тръгваме, Мишима — рече той и стисна юздите.

— Как изобщо можеш да виждаш нещо? — измърмори сеанчанецът. Избягваше да поглежда. Перин, защото златните му очи светеха в нощта. Първия път, когато видя това, нашареният с белези мъж подскочи. Тази нощ не миришеше весело. Миришеше напрегнато. Но той се обърна през рамо и подвикна тихо: — Изкарайте колите напред. Хайде, бързо. Бързо. И по-тихо, че ушите ще ви откъсна!

Перин сръга дорестия жребец, без да изчака другите, нито шестте коли с високите колела. Обилно смазаните оси ги правеха безшумни, колкото можеше да са безшумни коли. За него все пак бяха шумни — конските копита жвакаха в калта, скърцането на дъските също бе силно, но се съмняваше, че друг някой ще ги чуе дори от петдесет разтега, а сигурно и по-отблизо. На билото на ниския хълм слезе и пусна юздите на Стъпко. Като обучен боен кон, жребецът щеше да стои на място, все едно че е спънат, докато юздите му висят. Вятърните мелници стенеха и крилата им леко се обръщаха, щом вятърът сменеше посоката си. Бяха толкова високо, че можеше да ги пипне само ако подскочеше, щом се спуснат надолу. Взря се към последното възвишение, зад което се криеше Малден. Дървета не растяха по него, само ниски храсти. Нищо не се движеше в тъмното. Само още един рид между него и Файле. Девите бяха излезли навън и стояха до Гаул, всички забулени.

— Никой няма — рече Гаул, високо. Бяха толкова близо до мелниците, че скърцането им щеше да заглуши шепота.

— Прахта е непокътната от предишния път — добави Сюлин. Перин се почеса по брадата. Толкова по-добре. Ако се бе наложило да убият Шайдо, можеха да извлекат труповете, но липсата на убитите все пак щеше да проличи и това щеше да привлече вниманието им към мелниците и акведукта. И някой можеше да помисли за водата.

— Помогни ми с тези капаци, Гаул.

Не беше нужно да го прави той. Щеше да му спечели само няколко минути, но нещо трябваше да прави. Гаул пъхна копието си под кожените ремъци на гърба си при другите. Акведуктът минаваше по билото, между четирите вятърни мелници, на височина до раменете на Перин и по-малко за Гаул, който се прехвърли от другата страна. Малко зад последните две мелници имаше бронзови халки от двете страни, с помощта на които можеха да се повдигнат тежките каменни плочи, широки две стъпки и пет на дължина, тъй че да се отвори отсек от шест стъпки. Не знаеше за какво служи този отвор. Имаше още един такъв, от другата страна. Сигурно за да се оправят клапите, които караха водата да тече само в една посока, или да се влиза и да се запушват пукнатини. Видя малките вълнички по водната повърхност — носеха се към Малден по каменния канал.

Мишима спря при тях, слезе от коня и погледна колебливо към Сюлин и Девите. Сигурно вярваше, че тъмнината крие лицето му. Миришеше тревожно. След него по разкаляния склон бързо се изкачи-ха първите сеанчански войници в червени куртки, всеки понесъл издути ютени торби. Издути, но не тежки. Тежаха не повече от по десет фунта. Една жилава жена изгледа подозрително айилците, остави своите торби на земята и сряза едната да я отвори. Шепа черни зрънца се изсипаха в калта.

— Това го прави над отвора — рече Перин. — Всяко зрънце да падне във водата.

Тя погледна Мишима, а той кимна отсечено и каза:

— Прави каквото ти заповяда лорд Перин, Арата.

Тя вдигна торбата и я изсипа в акведукта. Черните зрънца се понесоха към Малден. Беше пуснал щипка от тях в чаша с вода, макар и да не му се искаше да похаби дори толкова, и доста време мина, докато попият достатъчно вода, за да потънат. Надяваше се, че ще е достатъчно, за да стигнат до щерната в града. А можеше да се напоят и в самия акведукт. Тъй или иначе, щерната щеше рано или късно да се превърне в чай от вилняк. Светлината да дадеше дано да е достатъчно силен. С малко късмет — може би достатъчно силен, за да подейства на алгай’д’сисвай. Целта му бяха Мъдрите, които можеха да преливат, но бе готов да се възползва от всяко друго предимство. Светлината да дадеше дано да не стане по-бързо, отколкото очакваше. Ако Мъдрите почнеха да се олюляват много скоро, сигурно щяха да се досетят каква е причината, преди да е готов. Но единственото, което можеше да направи, бе да продължава, все едно че е сигурен кое кога точно ще стане. И да се моли.

Докато изсипят и втората торба в каменния канал, останалите вече започнаха да се трупат на билото. Първа дойде Сеонид, дребна женица, вдигнала черните си поли високо, за да не се окалят. Мишима отклони погледа си от Девите към нея и направи един от ония техни жестове „зло да бяга“. Странно, как можеха да вярват, че това върши работа? Войниците, строени в редица с торбите, също я зяпнаха, повечето опулени, и запристъпваха нервно от крак на крак. Никак не им беше леко на сеанчанците в близост до Айез Седай. Стражниците й, фурен и Терил, вървяха по петите й, всеки отпуснал десница на дръжката на меча си. И на тях им беше нервно със сеанчанците. Единият беше мургав, със сиви кичури в къдравата черна коса, другият — свет-локос и млад, със завити нагоре мустачки, но иначе си приличаха като две грахови зърна, високи, мършави и много сурови. Малко след тях се появи Роваир Кирклин, набит мъж с тъмна окапваща коса и мрачно лице. Не обичаше да се дели от Масури. Тримата носеха вързопи с храна и тежки мехове. Един висок мъж остави торбите си на ръба на канала, а жилавата жена тръгна надолу да донесе още. Колите бяха пълни догоре с такива торби.

— Запомни — каза той на Сеонид, — най-опасно ще е от щерната до крепостта. Ще трябва да минете по стената, а в града може да има Шайдо дори и толкова късно. — Галина така и не беше сигурна. Някъде в далечината глухо отекна гръм, после — втори. — Може да завали и дъждът ще ви прикрие.

— Благодаря — ледено му отвърна тя. Потъналото й в сянка лице беше самата маска на айезседайска ведрост, но мирисът й лютеше от възмущение. — Така и нямаше да го знам, ако не ми беше казал. — В следващия миг лицето й се смекчи и тя сложи ръка на рамото му. — Знам, че си притеснен за нея. Ще направим каквото можем. — Тонът й не че беше точно топъл — никога не беше топъл, — но не беше и леден като преди малко, а мирисът й се смекчи до съчувствие.

Терил я повдигна на ръба на акведукта — сеанчанецът, който изпразваше торбата вилняк във водата, висок тип с почти толкова белези, колкото Мишима, за малко да я изтърве — а тя леко се намръщи, след което се спусна във водата и ахна. Сигурно бе много студена. Приведе глава и скоро се скри от очите им — към Малден. Фурен тръгна след нея, после — Терил, а накрая и Роваир. Трябваше силно да се наведат, за да се поберат под капака на акведукта.

Илиас плесна Перин по рамото, преди и той да скочи във водата.

— Трябваше да я подрежа тая брада като тебе, да не се мокри. — Посивялата брада, разрошена от вятъра, стигаше до гърдите му, но пък и косата, стегната на тила му с каишка, висеше до кръста му. Той също носеше храна и мях с вода. — Все пак една студена баня помага на човек да не мисли за неприятностите си.

— Мислех, че помага да не мислиш за жени — отвърна Перин. Нямаше настроение за шеги, но пък и не можеше да очаква, че всички ще са мрачни като него.

Илиас се изсмя:

— Че какво друго носи неприятности на човек?

Скри се във водата и на мястото му застана Таланвор. Перин го хвана за черния ръкав.

— И не забравяй: никакви геройства. — Много се беше двоумил дали да му позволи да участва в това.

— Никакви геройства, милорд — съгласи се Таланвор. За пръв път от дълго време изглеждаше нетърпелив. Мирисът му също тръпнеше от нетърпеливост. Но и нотка предпазливост се долавяше също така. Тази предпазливост бе единствената причина да не си остане в лагера. — Няма да изложа Мейгдин на риск. Нито лейди Файле. Просто искам да видя Мейгдин колкото може по-скоро.

Перин кимна и го пусна да тръгва. Това можеше да го разбере. Отчасти и на него самия му се искаше да се спусне по акведукта. Да види отново Файле колкото може по-скоро. Но всяка част от цялата тази работа трябваше да се изпипа, а го чакаха и други задачи. Освен това, ако наистина влезеше в Малден, никак не беше сигурен, че ще може да се сдържи и да не се опита да я намери. Собствената си миризма не можеше да улови, разбира се, но се съмняваше, че в нея има предпазливост. Крилата на вятърните мелници отново се обърнаха със силно скърцане. Добре поне че вятърът не беше стихнал. Всяко спиране на водата щеше да е гибелно за плана им.

Билото вече се беше изпълнило с народ. Двайсетина от следовниците на Файле чакаха реда си при акведукта — всичко, което бе останало от тях, освен двамата, които шпионираха Масема. Жените носеха мъжки палта и бричове и бяха обръснали главите си, само с един дълъг перчем на темето в подражание на айилците, макар че никой айилец нямаше да носи меч като тях. Много от тайренските мъже сй бяха обръснали брадите, понеже айилците не носеха бради. Зад тях петдесет мъже от Две реки носеха алебарди и неизпънати дълги лъкове — прибрали си бяха тетивите на сухо под палтата. Всички мъже в лагера се бяха писали доброволци за това и Перин ги беше оставил да хвърлят чоп. Беше мислил да удвои броя им, че и повече. Следов-ниците и хората от Две реки също носеха вързопи с храна и мехове с вода. Потокът сеанчански войници не секваше — носеха пълни торби нагоре по склона и празни — обратно надолу. Дисциплинирани бяха. Щом някой се подхлъзнеше в калта и паднеше, а това ставаше често, никой не сипеше ругатни, нито мърмореше. Ставаха и продължаваха напред.

Селанде Даренгил, облечена в тъмно палто с шест цветни водоравни ивици през гърдите, спря и подаде ръка на Перин. Стигаше едва до гърдите му, но Илиас твърдеше, че доста добре борави с меча, който носеше на бедрото си. Перин вече не мислеше, че тя и останалите са глупаци — е, не винаги — въпреки усилията им да подражават на айилските нрави. Опашката на темето й бе вързана с черна панделка. В миризмата й нямаше страх, само решимост.

— Благодаря ви, че ни позволите да вземем участие в това, милорд — каза тя. — Няма да ви провалим. Нито лейди Файле.

— Знам — отвърна той и стисна ръката й. Преди време беше изтъквала, че служи на Файле, а не на него. Стисна ръката на всеки от тях, преди да се спуснат в акведукта. Всички миришеха решително. Също и Бан ал-Сийн, който командваше хората от Две реки.

— Като дойдат Файле и другите, залостете външните порти, Бан. — Вече му го беше казал, но не можа да се сдържи да не го повтори. — И вижте дали не можете да ги измъкнете по акведукта. — Крепостта не беше издържала напора на Шайдо първия път и ако нещо се объркаше, съмняваше се, че ще ги задържи и сега. Не мислеше да разваля сделката си със сеанчанците — Шайдо щяха да си платят за всичко, което бяха причинили на Файле, а и не можеше да ги остави да продължават да опустошават околностите — но искаше да я измъкне извън опасността колкото може по-скоро.

Бан опря калъфа с дългия лък и алебардата си на стената на акведукта, надигна се и бръкна дълбоко във водата. Измъкна я, избърса я в палтото си и се почеса по дългия нос.

— На дъното има утайка, тинеста като в езеро. Много време ще ни трябва да се спуснем по последния склон, без да се подхлъзваме, лорд Перин, камо ли да се катерим обратно. Мисля, че ще е по-добре да изчакаме в крепостта, докато не дойдете.

Перин въздъхна. Беше мислил да ги снабди с въжета, но щяха да му трябват близо две мили дължина, много товар, а ако някой Шайдо забележеше края му откъм Малден, щяха да преровят града до шушка. Малък риск може би, но пред горчивата загуба, до която можеше да доведе, му изглеждаше огромен.

— Ще гледам да дойда колкото може по-скоро, Бан. Обещавам.

Стисна ръката и на всеки от тях. На Тод ал-Каар с широките челюсти и на Леоф Торфин, с белия кичур през косата, над белега, оставен му от тролоци. На младия Кенли Маерин, който пак беше пуснал четина в отчаяното си усилие да си докара брада, и на Били Адара, широк в плещите почти колкото Перин, макар и с една педя по-нисък. Били му беше далечен братовчед и един от най-близките му още живи роднини. Беше отраснал с много от тези мъже, макар някои да бяха с пет-шест години по-големи от него. Други пък бяха с пет-шест години по-млади. Но вече познаваше мъжете от Девенов просек и от Стражеви хълм толкова добре, колкото и тези от Емондово поле. Не само Файле бе причината да се постарае колкото може по-скоро да влезе в крепостта.

Хад ал-Лора, висок мъж с дебели мустаци като на тарабонец, беше последният от хората на Две реки. Когато и той се спусна в акведукта, се появи Гаул, със забулено лице и четири копия, стиснати в ръката, която държеше и кръглия щит с бичата кожа. Подпря се с другата си ръка на ръба на акведукта, метна се и седна на каменния корниз.

— И ти ли влизаш? — попита учудено Перин.

— Девите могат да ти свършат всичкото разузнаване, което ти трябва, Перин Айбара. — Грамадният айилец хвърли поглед през рамо към тях. На Перин му се стори, че се понамръщи, макар да беше трудно да види заради черното було, скриващо всичко освен очите му. — Подслушах ги, докато си мислеха, че не чувам. За разлика от жена ти и останалите, Чиад си е чиста гай-шайн. Байн също, но тя не ме интересува. Чиад все още си има остатъка от годината и един ден, да служи, след като я освободим. Когато един мъж има жена гай-шайн, или жена — мъж, понякога брачният венец се прави веднага щом се свали бялото. Не е необичайно. Но чух Девите да си приказват, че първи ще се доберат до Чиад, да я опазят от мен. — Зад него пръстите на Сюлин зашаваха в ръчния говор на Девите, а една от тях затисна ръката си с шепа, сякаш за да прикрие смеха си. Подтикваха го значи. Може би не бяха толкова против увлечението му към Чиад, колкото се преструваха. Или пък Перин не можеше да схване нещо. Айилският хумор понякога се оказваше доста груб.

Гаул се спусна във водата. Наложи му се да се превие на две, за да може да се пъхне под каменния покрив. Перин зяпна отвора. Толкова лесно беше да последва Гаул. Трудното беше да се обърне. Колоната сеанчански войници продължаваше да пълзи нагоре и надолу по склона.

— Мишима, аз се връщам в лагера си. Грейди ще те пренесе във вашия, като приключите тук. Направи каквото можеш да заличиш следите, преди да си тръгнете.

— Добре, милорд. Казах на някои от хората си да смажат тия помпи. Скърцат все едно всеки миг ще спрат. Може да смажем и ония на другото бърдо.

Перин погледна нагоре към бавно въртящите се крила. Бавно, но стабилно.

— А ако някой Шайдо дойде утре тук и се зачуди откъде е дошла тази прясна смазка?

Мишима го изгледа — лицето му бе скрито под лунните сенки. Този път светещите жълти очи сякаш не го стреснаха. Миризмата му… Миришеше все едно е видял нещо неочаквано.

— Флаг-генералът май е права за вас — каза той.

— Какво казва?

— Ще трябва сам да я попитате, милорд.

Перин пое надолу по склона, с мисълта колко е лесно да обърне. Гален можеше да се справи с всичко останало. Всичко беше подредено. Само дето майенецът вярваше, че кулминацията на всяко сражение е масирана конна атака. И че е за предпочитане да се започне с такава също така. Колко дълго щеше да се придържа към плана? Арганда беше по-разумен, но толкова се притесняваше за кралица Алиандре, че и той като нищо можеше да заповяда щурм. С което оставаше само той. Вятърът се усили и той придърпа плътно наметалото.

Грейди, опрял лакти на колене, седеше на малката поляна върху полуобработен обрасъл с мъх камък, заровен в разкаляната пръст — явно бе останал от строежа на акведукта. Около него имаше още няколко души. Вятърът отвяваше миризмата им от носа му. Грейди не вдигна глава, докато Перин не дръпна юздите пред него. Порталът, през който бяха минали, все още си стоеше отворен и зад него се виждаше друга поляна сред високи дървета, недалече от мястото, където бяха вдигнали стана си сеанчанците. Щеше да е по-лесно, ако ги беше накарал да го вдигнат до своя лагер, но искаше да задържи Айез Седай и Мъдрите колкото може по-надалече от сул-дам и дамане. Не се притесняваше, че сеанчанците ще нарушат дадената от Тилий дума, но на Айез Седай и Мъдрите буквално им призляваше само като си помислеха за дамане. Мъдрите и Анура може би нямаше да посегнат за сега. Може би. Виж, за Масури не беше сигурен. В много отношения. По-добре бе да ги държи на няколко левги едни от други, колкото по-дълго, толкова по-добре.

— Добре ли си, Грейди? — Набръчканото лице на Грейди сякаш се беше набръчкало още повече. Можеше и да е от лунните сенки, хвърляни от дърветата, но Перин не мислеше, че е така. Колите лесно бяха преминали през Портала, но не беше ли по-малък от първия, който Грейди бе отворил пред него?

— Само съм уморен малко, милорд — въздъхна Грейди. Остана седнал, с лакти на коленете. — Всичкото това Пътуване, дето го правим напоследък… Вчера едва ли щях да успея да задържа Портала отворен достатъчно дълго, за да минат всички тия войници. Затова съм се захванал да ги връзвам.

Перин кимна. И двамата Аша’ман бяха уморени. Преливането отнемаше силата на човек толкова, колкото ако цял ден си размахвал ковашкия чук. Повече всъщност. С чука човек можеше да продължи много по-дълго, отколкото който и да било Аша’ман. Затова бе избран акведуктът за достъп до Малден, а не Портал, затова нямаше да има Портал, който да изведе навън Файле и другите, колкото и да съжаляваше Перин, че няма. На двамата Аша’ман им бяха останали съвсем малко сили и те щяха да се използват когато най-много потрябва. Тежка мисъл. Само че ако Грейди и Неалд не успееха са отворят и един Портал по-малко от това, което трябваше, много хора щяха да загинат. Трудно решение, но трябваше да се вземе.

— Вдругиден двамата с Неалд ще ми трябвате. — Беше все едно да каже, че му трябва въздух. Без двамата Аша’ман всичко ставаше невъзможно. — Тогава ще сте заети.

— Заети като еднорък човек, който трябва да гипсира тавана, милорд.

— Готов ли си?

— Трябва да съм, нали, милорд.

Перин кимна отново. Правиш каквото трябва.

— Върни ме в лагера ни. Като върнеш Мишима и хората му в техния, с Девите можете да останете да преспите там, ако искате. — Това нямаше да спести много на Грейди до вдругиден.

— Не знам за Девите, милорд, но аз предпочитам довечера да се върна в нашия. — Извърна глава и без да става, се загледа към Портала, а той се стесни, както се беше разтворил, гледката през него сякаш се завъртя и се сви до вертикална сребристосиня резка, която остави пурпурна ивица в очите на Перин, щом загасна. — От тия дамане направо кожата ми настръхва, честно. Не искат да се освободят.

— Откъде знаеш?

— Говорих с някои от тях, докато сул-дам не бяха наблизо. Само като им подхвърлих дали не щат да им махнем нашийниците, само го намекнах, и те запищяха за сул-дам. Дамане плачеха, а сул-дам ги галеха и ме гледаха така, сякаш искат да ме изкормят с очи. Настръхнах, честно.

Стъпко заудря нетърпеливо с копито и Перин го потупа по врата. Грейди пак беше извадил късмет, че сул-дам не му бяха съдрали кожата.

— Каквото и да стане с дамане, Грейди, няма да е тази неделя, нито другата. И не ние ще го оправяме. Тъй че дамане ги остави на мира. Чака ни тежка работа и трябва да се свърши. — И сделка с Тъмния, която да се свърши. Тази мисъл я изтласка от ума си. Бездруго ставаше все по-трудно да си мисли, че Тилий Кирган е на страна та на Тъмния. Или Мишима. — Разбираш ли?

— Разбирам, милорд. Само казвам, че настръхвам.

Най-сетне се появи друга сребристосиня резка, ушири се в отвор, зад който се виждаше поляна сред големи редки дървета и ниска скална издатина. Перин се приведе над врата на Стъпко и премина. Порталът зад него примига и угасна и той подкара през дърветата, докато не излезе на широката поляна, където беше лагерът, близо до някогашното селце Британ, купчина гъмжащи от бълхи съборети-ни, които нямаше да изкусят човек дори и в най-мократа нощ. Часовите по дърветата не нададоха предупредителни сигнали, разбира се. Познаха го.

Точно в този момент нищо повече не искаше от това да може да се пъхне под завивките. Е, Файле, несъмнено, но след като я нямаше, искаше му се да е сам в тъмното. Сигурно сънят пак нямаше да го споходи, но щеше да изкара нощта както толкова пъти досега в мисли за нея, в спомени за нея. Но на десетина крачки от широкото лагерно заграждение със заострени колове дръпна юздите. Един ракен лежеше свит на земята край коловете, отпуснал дългия си сив врат, а жена с кафяво палто с качулка го чешеше по сбръчканата муцуна. Качулката и се беше свлякла на гърба и се виждаше късо подстриганата й коса и дребничкото й лице. Тя погледна Перин, все едно че го познаваше, но продължи с чесането. Седлото на гърба на странното същество по-бираше двама души. Изглежда, бе дошъл вестоносец. Перин обърна, влезе през един от тесните входове, оставени за конете, и продължи по тясната уличка. Но без да бърза. Почти всички вече си бяха легнали. Долови движение при коневръзите, в центъра на лагера, сигурно кайриенски коняри или налбанти, но кърпените платнени шатри и колибките, вдигнати от сплетени борови клони, бяха притъмнели и тихи. Никакво движение нямаше между ниските айилски шатри, само няколко стражи крачеха в най-близкия — майенския — участък на лагера. Майенците и геалданците не разчитаха много на мъжете от Две реки по дърветата. Във високата му шатра обаче светеше и човешки сенки играеха по стените й. Когато слезе пред шатрата, се появи Атан Чандин, пое юздите, чукна се с юмрук по челото и се поклони. Атан беше добър стрелец, инак нямаше да е тук, но беше прекалено раболепен. Перин влезе и откопча токата на наметалото си.

— Ето те и теб — каза ведро Берелайн. Сигурно се беше облякла набързо, защото дългата й черна коса изглеждаше все едно, че четката само я е близнала, но пък сивата й рокля беше чиста и огладена. Слугините й никога не й даваха да облече нещо, което не е минало под ютията. Протегна сребърен бокал с вино към Бреане, да го допълни от каната с високото гърло, и кайриенката го направи с гримаса. Слугинята на Файле изпитваше страстна неприязън към Берелайн. Самата тя обаче като че ли не го забелязваше. — Прощавай, че влязохме в шатрата ти, но флаг-генералът поиска да те види и реших да й правя компания. Разправяше ни тук за някакви Бели плащове.

Балвер стоеше, без да се натрапва, в един ъгъл — дребният като птиченце мъж можеше да стане незабележим като гущер на клон, ако поиска — но мирисът му се изостри, щом се спомена за Бели плащове.

Тилий се поклони, без да прегъне крак, а и без да изпуща от око Анура. Като че ли вярваше, че Айез Седай всеки момент ще почне да бълва змии и гущери. На Перин му се стори, че мирише отчаяно, но смуглото й лице не го издаде.

— Милорд, имам за вас две новини и реших, че трябва да ви ги донеса незабавно. Започнахте ли да слагате вилняка във водата на града?

— Започнах — отвърна той уморено и хвърли наметалото върху един от обкованите с месинг сандъци. Тилий въздъхна. — Казах ти, че ще го направя. Щях да съм го направил преди два дни, ако онази глупачка в Алмизар не се мота толкова. Какво се е случило?

— Извинете ме — заяви Лини, — но ме вдигнаха от постелята и искам да си легна. На някой трябва ли му още нещо тази нощ? — Никакви реверанси и никакви „милорди“ нямаше от страна на крехката на вид жена с бялата, разрошена от спането коса. За разлика от Берелайн, беше навлякла кафявата си рокля набързо, нещо необичайно за нея. Миризмата й беше настръхнала от неодобрение. Беше от онези, които вярваха в нелепата клюка, че Перин е спал с Берелайн същата нощ, в която беше пленена Файле. Избягваше да го погледне.

— Аз ще искам още вино — заяви Ейрам и вдигна чашата си. Мрачен и мършав, с дълго палто на червени ивици и с празни очи, той се опитваше да се отпусне в един от сгъваемите походни столове, но мечът, стегнат на гърба му, му пречеше да се облегне на позлатения гръб. Бреане понечи да тръгне към него.

— Той пи достатъчно — сопна се Лини и Бреане спря. Лини държеше много изкъсо слугите на Файле.

Ейрам изруга под нос, скочи и хвърли чашата си на килима на пода.

— По-добре да се махна някъде, вместо да ми досажда някаква бабичка, докато си пия пиенето. — Погледна унило Перин и се изниза от шатрата. Явно за да иде в лагера на Масема. Беше се помолил да го включат в групата за Малден, но на буйната му глава не можеше да се разчита.

— Можеш да си ходиш, Лини — каза Берелайн. — Бреане може да се погрижи за нас съвсем добре. — За благодарност Лини изсумтя — направи го почти деликатно, — преди да излезе с широки крачки навън, стегнала гръб и воняща на неодобрение. И все така без да погледне Перин.

— Простете, милорд — провлече предпазливо Тилий, — но ми се струва, че управлявате домакинството си по-… хлабаво… отколкото съм свикнала.

— Така е при нас, флаг-генерал — отвърна той и вдигна чашата на Ейрам. Защо да цапа друга. — Тук никой не е собственост. — И да прозвуча остро, все едно. Тилий беше започнала да му допада донякъде, но тия сеанчанци имаха някои обичаи, от които и коза щеше да се задави. Взе каната от Бреане — тя дори се опита да я задържи в първия миг и го погледна намръщено, сякаш се канеше да му откаже пиене — и си наля, след което й я подаде. Тя направо я дръпна от ръката му. — Е, и какво се е случило? Какви са тези Бели плащове?

— Малко преди съмване пратих ракен на разузнаване, докъдето могат да стигнат, и още веднъж след залез-слънце. Една от летците се върна по-бързо, отколкото очаквах. Видяла е седем хиляди Чеда на Светлината на път, няма и на петдесет мили от лагера ми.

— На път към вас? — Перин се намръщи над виното. — Седем хилди? Много точно число за такава тъмница.

— Тези мъже, изглежда, са дезертьори — намеси се Анура. — Така поне смята флаг-генералът. — В сивата коприна изглеждаше една такава чистичка, все едно цял час се беше чистила. Издаденият й нос й придаваше вид на врана с плитки с мъниста, щом се извърнеше към Тилий; флаг-генералът, изглежда, бе много интересно парче мърша. Държеше чаша вино, но като че ли не я беше докосвала. — Чух слухове, че Педрон Ниал е загинал в битка със сеанчанците, но Еамон Вал-да, заместникът на Ниал, явно е положил клетва за вярност към императрицата на Сеанчан. — Тилий измърмори тихичко „дано да живее вечно“. Перин се съмняваше, че го чу някой друг освен него. Балвер също отвори уста, но бързо ги затвори, без нищо да каже. Белите плащове за него бяха кошмар. — Но някъде преди малко повече от месец — продължи Жълтата сестра — Галад Дамодред е убил Валда и е повел седем хиляди Бели плаща срещу сеанчанската кауза. Жалко, че се забърка с Белите плащове, но от това може да излезе нещо добро. Всеки случай, изглежда, има изрична заповед всички тези мъже да бъдат убити веднага щом бъдат намерени. Добре го резюмирах, нали, флаг-генерал?

Ръката на Тилий трепна, сякаш се канеше да направи един от ония знаци „зло да бяга“.

— Беше резюмирано точно — отвърна тя. На Перин, не на Анура. На сеанчанката май й беше трудно да говори на Айез Седай. — Освен за доброто, което можело да излезе от това. Нарушаването на клетва и дезертьорството не могат никога да се нарекат добро.

— Разбирам, че не са тръгнали към вас, иначе щяхте да го кажете. — Перин вмъкна въпросителна нотка в думите си, макар да беше сигурен.

— На север — отвърна Тилий. — На север отиват. — Балвер пак понечи да отвори уста, но я затръшна и зъбите му изтракаха.

— Ако ще давате съвет, дайте го — каза Перин. — Но не ме интересува колко Бели плаща са дезертирали от Сеанчан. Интересува ме единствено Файле. И не мисля, че флаг-генералът ще се откаже от възможността да окаиши още три-четиристотин дамане, за да ги подгони. — Берелайн направи гримаса. Лицето на Анура остана безизразно, но пък тя удари дълга глътка вино. Никоя Айез Седай не беше особено доволна от тази част от плана. И никоя Мъдра също.

— Няма да се откажа — заяви твърдо Тилий. — Май все пак ще си поискам малко вино. — Бреане вдиша дълбоко, преди да пристъпи с каната, и в мириса й се прокрадна нотка страх. Високата смугла жена явно я плашеше.

— Няма да отрека, че ще се зарадвам на всяка възможност да нанеса удар на Бели плащове — заговори Балвер със сух като пясък глас, — но всъщност чувствам, че дължа благодарност на този Галад Дамодред. — Ненавистта му сигурно беше лично към Валда. — Все едно, тук моят съвет не ви е нужен. Събитията в Малден са в ход, а и да не бяха, съмнявам се, че ще се забавите и ден повече. Нито бих ви дал такъв съвет, милорд. Ако мога да си позволя такава дързост, аз много обичам лейди Файле.

— Можеш — отвърна Перин. — Флаг-генерал, казахте, че новините са две?

Сеанчанката пое чашата с вино от Бреане и го изгледа толкова съсредоточено, че явно не искаше да погледне останалите в шатрата. После тихо попита:

— Може ли да поговорим насаме?

Берелайн плавно пристъпи по килима и отпусна ръка на рамото му.

— Двете с Анура нямаме нищо против да излезем.

Светлина, как бе възможно някой да повярва, че между нея и него може да има нещо? Красива беше както винаги, безспорно, но онзи неин мирис, който му беше напомнял за хищна котка толкова отдавна, се беше махнал от миризмата — едва си го спомняше. В основата на миризмата й сега беше търпението и решимостта. Най-сетне бе приела, че той обича Файле и само Файле, и като че ли бе толкова решена Файле да бъде освободена на всяка цена, колкото и самият той.

— Можете да останете — отвърна й той. — Каквото имате да кажете, флаг-генерал, можете да го кажете пред всички.

Тилий се поколеба и плахо погледна към Анура.

— Две големи групи айилци се приближават към Малден — промълви после с неохота. — Едната е на югоизток, другата — на югозапад. Морат’ракен преценяват, че до три дни ще са там.

Изведнъж в полезрението на Перин сякаш всичко се закъдри. Стори му се, че самият той се размива като мъгла. Бреане изпищя и изтърва каната. Светът се закъдри, а Берелайн се вкопчи в рамото му. Тилий сякаш беше замръзнала в онзи странен жест, с палеца и показалеца, извити в полумесец. Всичко се замъгли на вълни за трети път и на Перин му се стори, че самият той е мъгла, че целият свят е като мъгла, която прииждащият бурен вятър всеки миг ще разнесе. Берелайн потръпна и той я прегърна през кръста да я успокои. Тя се вкопчи в него, разтреперана, а шатрата се изпълни с тишина — и с миризма на страх. Той чу гласове отвън: и те звучаха уплашено.

— Какво беше това? — най-сетне попита Тилий.

— Не знам. — Лицето на Анура си остана ведро, но гласът й бе изпълнен с тревога. — Светлина, представа нямам.

— Все едно какво беше — каза им Перин. Зяпнаха го, но той не им обърна внимание. — До три дни всичко ще свърши. Всичко важно.

Само Файле беше важна. Само тя.

Слънцето все още не беше достигнало до зенита си, но Файле вече се чувстваше измъчена. Водата за сутрешната баня на Севанна — тя вече се къпеше по два пъти на ден! — се оказа недостатъчно топла и я набиха с всички останали, макар че двете с Алиандре бяха там само за да й изтъркат гърба. Малко след разсъмване над двайсет влагоземци гай-шайн се бяха помолили да им позволи да й се закълнат във вярност. Трима намекнаха за бунт, като изтъкнаха, че във всички тези шатри има повече гай-шайн, отколкото Шайдо. Май се вслушаха в здравия разум, щом им посочи, че почти всички айилци умеят да боравят с копията, докато повечето влагоземци си бяха селяци и занаятчии. Малцина от тях изобщо бяха хващали оръжие, а още по-малко можеха да боравят с него. Уж се вслушаха, но това бе първият ден, в който някой бе предложил такова нещо веднага щом се закълне. Обикновено бяха нужни няколко дни, докато се сетят. Напрежението се усилваше. И щеше да доведе до касапница, освен ако не успееше да го предотврати. А сега и това…

— Това е само игра, Файле Башийр — каза извисилият се над нея Ролан, докато вървяха по една от разкаляните улички, извиваща между шатрите на Шайдо. Каза го шеговито, а на устните му се бе изписала лека усмивка. Красив си беше, несъмнено.

— Игра на целувки, каза. — Файле намести дългата кърпа, сгъната на ръката й, да му привлече вниманието. — Имам си работа, нямам време за игри. Особено за игри на целувки.

Мяркаха се тук-там и айилци, няколко мъже се олюляваха пияни още в този ранен час, но повечето хора по улиците бяха влагоземци в мръсни роби на гай-шайн или деца, цопащи весело из калните локви, останали след проливния нощен дъжд. Уличките гъмжаха от мъже и жени в оплескано с кал бяло — носеха кошове, ведра и котли. Някои наистина си бяха по работа. В стана имаше толкова много гай-шайн, че не можеше да се намери достатъчно работа за всички. Това обаче нямаше да спре някой Шайдо да ти намери нещо за вършене, ако те види с празни ръце, дори работата да е измислена. За да не ги карат да копаят безсмислено дупки из калните ниви или да търкат котли, които вече са чисти, много гай-шайн се бяха хванали да носят по нещо, уж че си имат работа. Това не помагаше да избегнеш истинската работа, но донякъде можеше да те отърве от измислената. С повечето Шайдо Файле нямаше причина да се безпокои от това, докато носеше веригите от масивно злато на кръста и шията си, но герданът и коланът не можеха да спрат Мъдрите. Търкала беше чисти котли за някои от тях. И понякога я бяха наказвали затова, че я няма, когато Севанна я поиска.

— Можем да започнем с детската игра на целувки — заговори той. — Макар че залозите в нея са малко смущаващи. В играта, която играят големите, залозите са забавни. Загубата може да е толкова приятна, колкото и спечелването.

Не можа да се сдържи да не се разсмее. Този човек наистина беше настойчив. Изведнъж видя Галина — тичаше през тълпата към нея, вдигнала високо белите поли да не ги окаля, и се оглеждаше. Файле беше чула, че от тази сутрин са й разрешили отново да се облича, Разбира се, никога не излизаше без големия гердан и широкия колан от злато с огнекапки. Косата й бе дълга само половин пръст и на всичко отгоре беше накичена с голяма червена панделка. Едва ли беше по неин избор. Само лицето, на което не можеше да се припише възраст, убеждаваше Файле, че тази жена наистина е Айез Седай. Като се махне това, за нищо не беше сигурна при нея — освен че е опасна. Галина я зърна, спря и ръцете й замачкаха бялата роба. Гледаше колебливо Ролан.

— Трябва да си помисля, Ролан. — Нямаше да го пропъди, докато не се увери в Галина. — Трябва ми време да си помисля.

— Жените винаги искат време да си помислят. Помисли как ще забравиш неприятностите в удоволствието на една невинна игра.

Пръстът, с който лекичко я погали по страната, преди да си тръгне, я накара да потръпне. За айилците да докоснеш публично някого по бузата беше почти равносилно на целувка. И тя определено го усети като целувка. Невинно ли? Нещо се съмняваше, че една игра, в която Ролан целува, ще свърши само с целуване. За щастие нямаше да й се наложи да го открива — или да скрива нещо от Перин, — ако се окажеше, че Галина е искрена. Ако.

Айез Седай затича към нея веднага щом Ролан я остави.

— Къде е? — попита нетърпеливо Галина и я сграбчи за ръката. — Кажи ми! Знам, че си я взела. Трябва да е у теб! — Гласът й бе почти умолителен. Дресировката на Терава беше разбила прословутата айез-седайска сдържаност.

Файле дръпна ръката си.

— Първо ми повтори, че ще вземеш със себе си мен и приятелите ми, когато си заминеш. Кажи ми го точно. И ми кажи кога ще тръгнеш.

— Не смей да ми говориш така — изсъска Галина.

Искри засвятката пред очите на Файле, преди да осъзнае, че й бяха ударили шамар. Само се изненада, щом и тя зашлеви Галина толкова силно, че я накара да залитне. Сдържа се да притисне с длан зачервената си страна, но Галина потърка бузата си, ококорила стъписано очи. Файле се вцепени — очакваше да я ударят със Силата или нещо още по-лошо, но не последва нищо. Някои от минаващите наоколо гай-шайн ги зяпваха, но никой не се спираше, нито забавяше. Всяко струпване на гай-шайн щеше да привлече вниманието на Шайдо и да последват наказания за всички.

— Кажи го — повтори Файле.

— Ще отведа тебе и приятелките ти — буквално изръмжа Галина. — Заминавам утре. Ако е у теб. Ако не, до един час Севанна ще разбере коя си! — Е, това поне беше казано точно.

— Скрита е в града. Отивам да ти я донеса.

Но щом се обърна, Галина отново я стисна за ръката. Очите на Айез Седай зашариха и тя заговори тихо, изведнъж уплашена, че някой може да чуе.

— Не. Няма да рискувам някой да види. Ще ми я дадеш утре сутринта. В града. Ще се срещнем там. В южния край на града. Ще отбележа къщата. С червена кърпа.

Файле примигна. Южната половина на Малден беше просто изгоряла коруба.

— Защо там? — попита тя невярващо.

— Защото никой не ходи там, глупачко! Защото там никой няма да ни види! — Очите й продължаваха да шарят. — Утре рано сутринта. Провалиш ли ме, ще съжаляваш! — Надигна отново поли и заситни през тълпата.

Файле намръщено се загледа след нея. Сигурно трябваше да ликува, но нищо такова не изпита. Галина бе нещо необуздано, непредсказуемо. Все пак Айез Седай не можеха да лъжат. Нямаше как да се измъкне от обещанието си. А и да намереше начин да изклинчи, тя си имаше и свои планове за бягство, макар доникъде да не бяха стигнали и да бяха станали много по-опасни, отколкото в началото. При което оставаше Ролан. И неговите игри на целувки. Галина трябваше да е искрена. Трябваше.