Глава 9 Къса пътека

Тюон и Селусия, разбира се, не бяха единствените, които тровеха живота на Мат. Понякога му се струваше, че най-големите неприятности в живота му идат от жените, а това той не можеше да го разбере, след като винаги се стараеше да се отнася добре с тях. Тровеше го дори Егеанин, макар че нейният дял в тровенето беше най-малкият.

— Права бях. Ти наистина си мислиш, че можеш да се ожениш за нея — каза тя, след като той я помоли за помощ с Тюон. Двамата е Домон седяха прегърнати на стъпалата на фургона си. От лулата на Домон се къдреха струйки дим. Беше преди пладне и денят бе хубав, макар че трупащите се облаци заплашваха с дъжд, и играчите в трупата показваха номерата си на жителите на четирите селца, които взети заедно сигурно бяха колкото Брод Руниен. Мат не изпитваше желание да гледа представлението. Ооо, все още му беше приятно да гледа въжеиграчките, а още повече акробатките и гимастичките, но да гледаш просто ей така всеки ден разни жонгльори и гълтачи на огън, даже и Миора с нейните леопарди, ставаше, хм, все по-малко интересно.

— Ти остави какво си мисля аз, Егеанин. Ще ми кажеш ли все пак какво знаеш за Тюон? Да се мъчиш да измъкнеш нещо от нея е все едно да бърникаш с вързани очи в шипков храст с голи ръце и да се надяваш да хванеш див заек.

— Името ми е Лейлвин, Каутон. Запомни го най-после — отвърна му тя с тон, подобаващ да командва на корабна палуба. Очите й се постараха да му набият заповедта като два сини чука. — Защо да ти помагам? Целиш се много над себе си, къртицо, закопняла за слънцето. Може да те екзекутират само че си казал, че искаш да се жениш за нея. Отвратително е. А и всичко онова го оставих зад себе си. Или то ме остави — добави тя с горчивина, а Домон я стисна топло за ръката.

— Щом си оставила всичко онова зад себе си, какво те интересува колко било отвратително, че искам да се оженя за нея? — Ето. Каза го вече открито. Отчасти поне.

Домон извади лулата от устата си колкото да издуха кръгче дим в лицето на Мат.

— Щом не иска да ти помага, се откажи. — И той със същия глас, като за командване на кораб.

Егеанин измърмори нещо под нос, като че ли спореше със себе си, после тръсна глава.

— Не, Бейл. Той е прав. Щом съм паднала през борда, трябва да си намеря нов кораб и нов курс. Никога няма да мога да се върна в Сеанчан, тъй че по-добре да срежа въжето и да се свършва.

Онова, което знаеше за Тюон, беше предимно мълва — Императорската фамилия като че ли живееше зад стени дори когато е пред очите на хората и изтичаха само клюки за това, което става зад тези стени — но и те бяха достатъчни, та Мат да настръхне. Бъдещата му жена имала убити брат и сестра? След като те се опитали да убият нея, но все пак! Що за роднини можеха така да се избиват? Сеанчанската Кръв и Императорската фамилия явно можеха. Половината й близки бяха мъртви, убити повечето, а и другите сигурно — също. Повечето от това, което Егеанин — Лейлвин де — имаше да му каже, се знаеше от повечето сеанчанци и не звучеше никак утешително. Тюон от детство трябвало да се приучи на интриги, да усвои оръжия, както и да се бие с голи ръце, за да си осигури сама последната защитна линия, колкото и тежка охрана да има. Всички от Кръвта били приучени да лицемерничат, да крият намеренията и амбициите си. Властта била нещо много подвижно сред особите от Кръвта, някои се катерели нависоко, други се хлъзгали надолу и този танц бил още по-бърз и по-опасен в Императорската фамилия. Императрицата… Егеанин понечи да добави „дано Да живее вечно“ и едва не се задави, затвори очи и дълго помълча, преди да продължи — Императрицата била родила много деца, като всяка Императрица, за да може сред оцелелите да има някое, годно да Управлява след нея. Нямало да е хубаво някой глупав или тъп да се въздигне на Кристалния трон. А за Тюон се смятало, че не е нито тъпа, нито глупава. Светлина! Жената, за която щеше да се жени, бе като Стражник и Айез Седай, увити в едно. И навярно също толкова опасна.

Той проведе няколко разговора с Егеанин — внимаваше да я нарича Лейлвин, та да не вземе да му се нахвърли с камата, но си мислеше за нея като за Егеанин — мъчеше се да научи нещо повече, ала знанията й за Кръвта бяха общо взето външен поглед, а това, което знаеше за Императорската фамилия, по нейно собствено признание, не бе много повече от това на някой уличен хлапак в Сеандар. Същия ден, в който даде кобилата на Тюон, той язди до фургона на Егеанин и пак поведе един от тези безплодни разговори. Беше придружил за малко Тюон и Селусия, но те само се споглеждаха и се кикотеха. На това, което бяха казали на Калайджийките, без капка съмнение.

— Умен подарък е тази кобила — рече Егеанин и се наведе от капрата да погледне колоната фургони. Домон държеше поводите. Тя го сменяше понякога, но воденето на конски впряг не бе сред уменията, които бе научила на корабите. — Как го разбра?

— Кое да съм разбрал? — попита Мат.

Тя се изправи и намести перуката си. Не разбираше защо продължава да го носи това нещо. Черната й коса беше къса, но не по-къса, отколкото на Селусия.

— За подаръците при ухажване. Сред Кръвта, когато ухажваш някой по-висшестоящ от тебе, традиционният дар е нещо екзотично или рядко. Най-добре ако можеш да свържеш подаръка с любимо удоволствие на дарения, а е добре известно, че Върховната лейди обича коне. Добре е също така, че си признал, че не очакваш да й станеш равен. Не че ще свърши работа, нали разбираш. Представа нямам защо тя още е тук, след като спря да я пазиш, но не мога да повярвам, че наистина ще изрече думите. Когато тя се венчае, ще бъде за доброто на Империята, а не защото някой хаймана като теб й е подарил кон или я е накарал да се усмихне.

Мат скръцна със зъби, за да не изругае. Беше признал това? Нищо чудно, че проклетите зарове спряха. Тюон щеше да му позволи да го забрави, когато завали сняг на Слънцеднева. В това беше повече от сигурен.

Ако проклетата Лейлвин Безморска му даваше дребни поводи за скръб, то Айез Седай ги докарваха по-големи. Айез Седай с малки не се задоволяваха. Примирил се беше да ги гледа как се шляят из всяко село или градче, край което спираха, как разпитват и вършат Светлината само знае какво още. Никакъв избор нямаше, освен да се примири, нямаше как да ги спре. Твърдяха, че внимават — поне Теслин и Едесина го уверяваха в това, Джолайн само се сопваше, че е глупак да се притеснява — но и внимаващата Айез Седай все пак си беше жена, според това дали някой може да се сети каква е. Понеже не им стигаха пари за коприна, в Джурадор си бяха накупили топове вълна и шивачките се бяха потрудили здраво, колкото заради Айез Седай, толкова и заради парите от ковчежето на Мат, тъй че сега обикаляха облечени като богати търговки и точно толкова уверени в себе си, колкото всеки роден благородник. Никой нямаше да види и една от тях да извърви повече от пет крачки, без да разбере, че очаква светът да й отстъпи. Три такива жени, с пътуващо позорище при това, със сигурност щяха да предизвикат приказки. Добре поне, че Джолайн бе оставила пръстена си с Великата змия в кесията на колана. На другите две им ги бяха отнели сеанчанците. Ако я беше видял и пръстена да носи, Мат щеше да се разреве на глас.

Бившите сул-дам вече не му донасяха за дейностите им. Джолайн държеше Бетамин здраво в ръцете си. Едесина също си даваше уроците, но по някаква причина Джолайн смяташе Бетамин за свой личен проект. Изобщо не беше жестока, доколкото разбираше Мат, не и след ония шамари през лицето, но човек можеше да си помисли, че готви Бетамин за Кулата, а Бетамин отвръща ше с някакъв вид благодарност, ясно показващ, че е сменила обекта на предаността си. Колкото до Сета, русокосата бе толкова наплашена от Сестрите, че не смееше да ги дебне. Направо се разтрепери, когато Мат й го предложи. Колкото и да изглеждаше странно, Сета и Бетамин дотолкова бяха свикнали с начина, по който можещите да преливат сеанчански жени гледат на себе си, че наистина бяха повярвали, че Айез Седай не може да са много по-различни. Бяха опасни без нашийник, но с опасните кучета човек може да се справи, стига да знае как, а те бяха опитни точно с тази порода опасно куче. Сега вече знаеха, че Айез Седай не са никакви кучета. Бяха вълци. Вълчици де. Сета щеше да си намери друго място за спане, стига да беше възможно, а той научи от госпожа Анан, че сеанчанката си покривала очите с ръце всеки път щом Джолайн Или Едесина се захванели да учат Бетамин във фургона.

— Сигурна съм, че може да вижда сплитовете — каза Сетале. Мат бе готов да каже, че й завижда, само дето се съмняваше, че е способна Да завижда на когото и да било. — На път е да си го признае, иначе Нямаше да си покрива очите. Рано или късно ще се вразуми и ще поиска и нея да я учат, да знаеш. — Това май наистина го каза завистливо.

Него ако питаха, по-добре щеше да е Сета да се вразуми рано вместо късно. Още една ученичка щеше да остави на Айез Седай по-малко време да му създават грижи. Спреше ли позорището, не можеше да се обърне, без да види Джолайн или Едесина да надничат иззад някоя шатра или фургон към него. Обикновено лисичата глава изстиваше на гърдите му. Не можеше да докаже, че наистина преливат към него, но беше сигурен. Не беше сигурен обаче коя от двете е открила пролуката в защитата му, в смисъл че нещо хвърлено със Силата може да го удари, но вече почти не излизаше от шатрата си, без да го удари камък, а после и други неща, дъжд от парещи искри като от ковашки огън, щипещи искри, от които му настръхваше косата. Сигурен беше, че Джолайн е зад цялата тази работа. Ако не за друго, поне защото никога не виждаше Блерик или Фен да стоят зад нея да я пазят. И му се подсмихваше като котка, подсмихваща се на мишка.

Тъкмо бе решил да я спипа насаме — инак трябваше по цял ден да се крие от нея, — когато двете с Теслин вдигнаха толкова шумна свада, че Едесина изхвърча от варосания фургон почти толкова бързо, колкото Бетамин и Сета, а двете излетяха навън, спряха се и зяпнаха фургона. Жълтата сестра продължи да си реши дългата черна коса, като я повдигаше с една ръка и бавно прокарваше дървения гребен с другата. Като видя Мат, му се усмихна, без да спира движенията с гребена. Медальонът изстина и виковете отвътре прекъснаха като срязани с нож.

Така и не разбра какво си казаха зад изтъкания със Силата щит. Теслин уж донякъде беше благосклонна към него, но когато я попита, му отвърна с една от мълчаливо-многозначителните си физиономии. Беше си айезседайска работа, а не негова. Каквото и да се беше разиграло вътре обаче, спряха и камъните, и искрите. Той пробва да благодари на Теслин, но пред нея тези номера не минаваха.

— За каквото не се приказва, не се приказва — твърдо заяви тя. — И ще е добре да научиш този урок, ако ще си със Сестри около тебе, а мисля, че животът ти е свързан с Айез Седай. Вече, ако не е бил досега. — Най-проклетото нещо, което можа да му каже.

Дума не каза за тер-анреала, но не можеше да се каже същото за Джолайн и Едесина, дори след свадата. Всеки ден се опитваха да го изнудят да им го даде, като Едесина го притискаше сама, а Джолайн с двамата си Стражници, които му ръмжаха иззад раменете й. Тер-ангреалът по право бил собственост на Бялата кула. Тер-ангреалът потенциално бил опасен, твърде опасен, за да се остави в ръцете на непосветен човек. Никоя от двете не уточняваше точно за мъжки ръце, но Джолайн почти се доближаваше до това. Мат започна да се притеснява, че Зелената просто ще накара Блерик и Фен да му го вземат. Тия двамата продължаваха да подозират, че е замесен в онова, което й се беше случило, и мрачните погледи, които му хвърляха, говореха, че само търсят повод да го набият като тъпан.

— Това би било кражба — заяви му с поучителен тон госпожа Анан, като придърпа наметалото около себе си. Слънчевата светлина бе започнала да гасне и вечерната хладина се усилваше. Стояха до фургона на Тюон и той се надяваше да влезе навреме, че да го нахранят. Ноал и Олвер вече бяха вътре. Сетале явно се канеше да навести Айез Седай, нещо, което правеше често. — Законът на Кулата е съвсем изричен за това. Възможно е да възникне сериозен… спор… дали трябва да ти се върне — според мен в края на краищата това едва ли ще стане, — но все едно, Джолайн ще я очаква много сурово наказание.

— Може пък да си мисли, че наказанието си заслужава — измърмори той, а стомахът му изръмжа. Яхнията от сипки и пърженият лук, които Лопин толкова гордо бе поднесъл за обяд, се оказаха на разваляне за огромна покруса на тайренеца, тъй че Мат не беше слагал нищо в устата си освен комата хляб на закуска. — Страшно много неща знаеш за Бялата кула.

— Това, което знам, лорд Мат, е, че вие направихте почти всички грешни стъпки, които човек може да направи с Айез Седай, само дето не сте се опитали още да убиете някоя. Причината, поради която преди всичко дойдох с вас, вместо да тръгна с мъжа си, половината причина все още да съм тук, е да се опитам да ви предпазя да не направите твърде много грешни стъпки. Честно казано, не знам защо трябва Да ме интересува, но ме интересува, и толкова. Ако се бяхте оставили Да ви напътствам, сега нямаше да си имате неприятности с тях. Не знам колко мога да оправя нещата тепърва, но все още съм готова да се опитам.

Мат поклати глава. Имаше само два начина човек да се оправи с Айез Седай, без да го опърлят — да се остави да го газят или да стои настрана от тях. Първото нямаше да го направи, а второто не можеше, така че трябваше да намери трети начин, а се съмняваше, че той може да дойде от съветите на Сетале. Женският съвет по отношение на Айез Седай се свеждаше общо взето до това да тръгнеш по първия път, макар никога да не го казваха точно така. Говореха за „приспособяване“, но никога не се очакваше да се приспособят Айез Седай.

— Половината причина? А коя е другата поло… — Изпъшка, все едно че го удариха в корема. — Тюон? Смяташ, че не може да ми се вярва с Тюон?

Госпожа Анан се изсмя, гърлено и доволно.

— Вие сте пакостлив измамник, милорд. Е, от някои измамници се получават добри съпрузи, като ги поогладиш малко по ръбовете — моят Джасфер беше измамник, когато го срещнах — но вие все още си мислите, че можете да щипнете сладкишче тук, сладкишче — там, а после с танцова стъпка да избягате на следващото.

— От тази няма бягство — отвърна Мат и погледна намръщено към фургона. Заровете изтропаха в главата му. — Не и за мен.

Не беше сигурен дали наистина му се иска да бяга, но искаше или не — този път беше влязъл с двата крака.

— Така значи? О, избрали сте най-подходящата да ви разбие сърцето.

— Може и да е така, госпожо Анан, но си имам причини. Я да взема да вляза вече, преди да са изяли всичко. — Обърна се към стъпалата при задницата на фургона, а тя сложи ръка на рамото му.

— Може ли да го видя? Само да го видя?

Нямаше съмнение какво иска да види. Той се поколеба, а после бръкна под ризата си и измъкна каишката с медальона. Сам не знаеше защо го направи. Не беше позволил на Джолайн и Едесина дори да го зърнат. Беше чудесна изработка, сребърна лисича глава, голяма почти колкото дланта му. Изобразено бе само едното око и тъй като все още бе достатъчно светло, човек можеше да види, ако се взре добре, че зеницата е наполовина засенчена и оформя древния символ на Айез Седай. Ръката й леко трепна, щом пръстът й обходи окото. Беше казала, че иска само да го види, но Мат й позволи да го докосне. Сетале отрони тежка въздишка.

— Била си Айез Седай някога — промълви той и ръката й замръзна.

Тя се овладя толкова бързо, че можеше и да си го е въобразил. Беше си отново внушителната Сетале Анан, ханджийката от Ебу Дар с големите златни халки на ушите и брачния нож, увиснал между пищната й гръд, толкова далече от Айез Седай, колкото можеше да е.

— Сестрите си мислят, че лъжа, че никога не съм била в Кулата. Мислят, че съм била там слугиня като млада и съм слушала неща, които не е трябвало.

— Не са те виждали, че гледаш това. — Подхвърли лисичата глава в шепата си, преди да я прибере на сигурно под ризата си.

Тя се престори на равнодушна, а той се престори, че не забелязва преструвката й. Устните й се свиха в къса съжалителна усмивка, сякаш знаеше за какво си мисли Мат.

— Сестрите биха го взели, стига да можеха да си го позволят. — Каза го толкова простичко, че все едно обсъждаха дали ще завали. — Но Айез Седай очакват, когато се случат… определени неща, жената да се отдръпне чинно и скоро след това да умре. Аз се отдръпнах, но Джасфер ме намери полуумряла от глад и болна, и ме отведе при майка си. — Изкикоти се, точно като жена, разказваща как е срещнала съпруга си. — Той и улични котета прибираше. Е, вече знаете някои мои тайни, а аз знам ваши. Ще си ги пазим ли взаимно?

— Какви мои тайни знаеш? — запита той и изведнъж настръхна. Някои негови тайни беше опасно да се знаят, а ако ги научеха твърде много хора, всъщност нямаше вече да са тайни.

Госпожа Анан погледна намръщено към фургона.

— Онова момиче си играе игра с вас толково сигурно, колкото че вие си играете с нея. Но не същата игра като вашата. Тя е повече като пълководец, замислящ сражение, отколкото ухажвана жена. Но ако научи, че сте замаян от любов по нея, ще спечели предимство. Ще ми се да ви помогна да имате равен шанс. Или поне колкото всеки мъж с жена с малко ум. Та разбрахме ли се?

— О, да — трескаво отвърна той. — Виж, за това — да.

Нямаше да се изненада, ако в този миг заровете вземеха да спрат, но те продължиха да подскачат в черепа му.

Ако вманиачаването на Сестрите по неговия медальон беше единственият проблем, който му създаваха, ако само обикаляха и създаваха слухове навсякъде, където трупата спреше, Мат щеше да каже, че тези дни са не повече от поносимо лоши за пътуване с Айез Седай. За жалост, когато трупата потегли от Джурадор, те бяха научили коя е Тюон. Не че е Щерката на Деветте луни, но че е сеанчанска Върховна лейди, особа с висок сан и влияние.

— Ти мене за глупак ли ме взимаш? — възрази Лука, щом Мат го обвини, че им е казал. Изпъчи се до фургона си с юмруци на кръста, висок мъж, възмутен до дъното на душата си и готов да се бие, ако се съдеше по гневния му поглед. — Тая тайна я искам дълбоко заровена, Докато… ами… докато тя не каже, че мога да използвам гаранцията за закрила. Няма да е от голяма полза, ако си я отмени, защото съм казал нещо, което иска да е скрито.

Но гласът му бе някак прекалено искрен, а очите му шаваха, за да не срещнат погледа на Мат. Истината си беше, че Лука обичаше да се хвали почти толкова, колкото обичаше златото. Сигурно бе помислил, че е безопасно — безопасно! — да каже на Сестрите, и бе осъзнал кашата, която бе забъркал, едва след като думите бяха излезли от устата му.

И то каква каша! Върховната лейди Тюон подръка предлагаше възможност, пред която никоя Айез Седай не можеше да устои. Теслин бе досущ толкова лоша като Джолайн и Едесина. Трите посещаваха ежедневно фургона на Тюон и й се нахвърляха като орлици, щом излезеше да се поразходи. Говореха за преговори, за споразумения и договори, опитваха се да разберат каква връзка има с водачите на нашествието, правеха опити да я убедят да уреди разговори за прекратяване на боевете. Предлагаха дори да й помогнат да напусне трупата и да се върне у дома!

За тяхно нещастие Тюон не виждаше в лицето им три Айез Седай, представителки на Бялата кула, навярно най-могъщата сила на света, дори след като шивачките почнаха да им носят роклите за езда и можеха да подменят дрипите, които Мат беше успял да им намери оттук-оттам. Виждаше в тях две избягали дамане и марат-дамане, а от такива нямаше полза, докато не бъдат прилично окаишени. Нейна фраза. Когато дойдеха до фургона й, тя пускаше резето, а ако успееха да се намъкнат вътре преди това, излизаше. Когато я притиснеха или се опитваха да я притиснат, ги заобикаляше, както човек заобикаля пън. Всички направо прегракваха от говорене. А тя отказваше да ги слуша.

Всяка Айез Седай можеше да учи и камъка на търпение, стига да имаше причина, но не бяха свикнали на такова пренебрежение. Мат виждаше как се усилва отчаянието, виждаше присвитите очи и още по-присвитите усти, които все по-трудно се отпускаха, ръцете, стиснали полите, за да не сграбчат Тюон и да я раздрусат. Всичко това стигна върха си по-рано, отколкото бе очаквал, и по начин, който изобщо не беше очаквал.

В деня, когато даде кобилата на Тюон, вечеряше с нея и Селусия. И с Ноал и Олвер, разбира се. Двамата се вреждаха за повече време с Тюон от него. Лопин и Нерим, официални като в някой палат, а не в теснотията, през която едва можеше да се провре човек, поднасяха типично ранно пролетно ядене — жилаво овнешко с грах и ряпа, твърде дълго заседяла се в нечие мазе. Все още беше твърде рано да се набере каквато и да е нова реколта. Все пак Лопин беше приготвил лютив сос за овнешкото, Нерим беше набрал зелени шишарки за граха, нали наоколо имаше колкото щеш, нищо нямаше вкус на развалено и яденето си беше съвсем добро. След вечерята Олвер си отиде, вече си беше изиграл игрите с Тюон, а Мат смени Селусия в играта с камъчета. Ноал също остана въпреки многобройните многозначителни погледи, дуднеше за Седемте кули в мъртвия Малкиер, които явно надвишаваха всичко в Кайриен, и за Шол Арбела, Града на десетте хиляди камбани в Арафел, и за какви ли още не чудесии на Граничните земи, странни кули, изработени от кристал, по-твърд от стомана, и метална купа, сто разтега широка, взидана в някакъв планински склон, такива неща. Понякога вметваше бележки по играта на Мат, че много се бил оголил отляво, че нагласил чудесен капан вдясно, и то точно когато Тюон изглеждаше готова да влезе в него. Такива работи. Мат си държеше устата затворена, освен да си бъбри с Тюон, макар че и тогава неведнъж трябваше да скърца със зъби. Тюон пък намираше дудненето на Ноал за забавно.

Тъкмо оглеждаше игралната дъска и се чудеше дали му е останал поне някакъв нищожен шанс да спечели равенство, когато Сестрите се вмъкнаха във фургона, с Джолайн най-отпред — самото високомерие на пиедестал, Айез Седай от главата до петите. Носеше и пръстена с Великата змия. Джолайн се изви покрай Селусия, като я изгледа смразяващо, че не се отмества, и трите се подредиха в другия край на тясната маса. Ноал млъкна и се вцепени, загледа накриво Сестрите и едната му ръка бръкна под палтото, сякаш глупакът се надяваше, че ножовете му ще свършат някаква работа.

— Трябва да се сложи край на това, Върховна лейди — заговори Джолайн, като много подчертано пренебрегна Мат. Заяви го: никакви молби нямаше тук. Просто заяви, че така ще бъде, защото така трябва да бъде. — Вашият народ донесе в тези земи война, каквато не сме виждали от Стогодишната война насам, може би и от Тролокските воини. Тармон Гай-дон приближава и тази война трябва да свърши, преди да е дошла Последната битка, иначе ще бъде унищожен целият свят. Толкова голяма е заплахата. Така че край на капризите ви. Ще предадете предложението ни на вашия командващ. Може да се договорим за мир, докато се върнете през морето в своите земи, иначе можете да се изправите срещу пълната мощ на Бялата кула, последвана от всеки трон от Граничните земи до Морето на бурите. Амирлинският трон вероятно вече ги призовава срещу вас. Чух за огромни войски на Граничните земи и за придвижване на други армии. Но по-добре да сложим край на това без кръвопролитие. Така че предотвратете унищожението на своя народ и помогнете да наложим мир.

Мат не можа да види реакцията на Едесина, но Теслин просто примига. За Айез Седай това бе равносилно да ахне. Май не беше очаквала Джолайн да каже точно това. Колкото до него, той само тихо простена. Джолайн не беше Сива, не беше толкова ловка жонгльорка в преговорите, това бе ясно, и той не беше, но все пак разбра, че е намерила най-късия път да стресне Тюон.

Но Тюон само сплете пръсти под масата и остана да седи много изправена, загледана през трите Айез Седай. Лицето й бе по-неумолимо дори отколкото към него.

— Селусия — промълви тя.

Русокосата жена се наведе и измъкна нещо изпод одеялото, на което седеше Мат. А щом се изправи, всичко сякаш стана наведнъж. Чу се щракване, Теслин изпищя и притисна ръце на шията си. Лисичата глава се вледени на гърдите на Мат, а главата на Джолайн се изви рязко и тя зяпна невярващо Червената. Едесина се обърна и затича към вратата, която се отвори наполовина и се затръшна отново. И блъсна Блерик и Фен, ако се съдеше по трополенето на падащи мъже от стъпалата на фургона. Едесина се закова на място, съвсем неподвижна, с ръце на кръста, стегнати с невидими каишки. Всичко това — само за няколко мига, а Селусия още не се беше изправила. Наведе се за миг над леглото, на което седеше Ноал, след което сребърният на-шийник на нов ай-дам щракна около врата на Джолайн. Мат успя да види, че точно това стиска с ръце Теслин. Не се опитваше да го махне, само го стискаше, но кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Тясното лице на Червената беше самото отчаяние, очите й бяха ококорени и измъчени. Джолайн си беше възвърнала пълното спокойствие на Айез Седай, но и тя опипваше нашийника около врата си.

— Ако си мислиш, че можеш… — почна тя, но изведнъж млъкна, стиснала уста. В очите й лумна гневна светлина.

— Виждате ли, ай-дам може да се използва и за наказване, макар че това се прави рядко. — Тюон се изправи. На двете й китки имаше по една гривна на ай-дам, лъскавите верижки изпълзяха като змии изпод одеялата на леглата. Как, в името на Светлината, се беше докопала до тях?

— Не — каза Мат. — Обеща ми да не посягащ на тези, които ме следват, Миличко. — Сигурно не беше най-разумно да използва това име точно сега, но беше много късно да го върне. — Дотук аз спазих обещанията си. Недей тепърва да се отвръщаш от своите.

— Обещах да не всявам раздор между тези, които са с теб, Играчко — отвърна му тя надменно. — А и все едно, вече е съвсем ясно, че тези трите не са между твоите последователи. — Плъзгащата се вратичка за приказки с коларя на капрата или за подаване на храна се отвори с шумен трясък. Тюон само погледна през рамо към нея и тя се затръшна още по-шумно. Някакъв мъж отвън изруга и заудря по вратата.

— Ай-дам също така може да се използват, за да носят удоволствие, като голяма награда — заговори Тюон на Джолайн, без да обръща внимание на хлопането зад гърба й.

Устните на Джолайн се разтвориха, а очите й се ококориха много широко. Залитна и увисналата на въжетата маса се люшна, щом тя се опря с две ръце на нея, за да не падне. Но и да беше впечатлена, успя да го скрие добре. Приглади тъмносивите си поли, след като успя да се изправи, но това можеше и нищо да не значи. Лицето й си беше все така айезседайски невъзмутимо. Едесина бе също толкова невъзмутима, макар вече да носеше около шията си третия ай-дам — лицето й между другото бе станало по-бледо от всякога, — но Теслин плачеше безмълвно, раменете й се тресяха и по бузите й се стичаха сълзи.

Ноал се беше напрегнал — мъж, готов да направи някоя глупост. Мат го срита под масата и щом Ноал го изгледа с гняв, поклати глава. Ноал се навъси още повече, но все пак извади ръката си изпод палтото и се облегна на стената. Без да спира да се въси. Негова работа. От ножове тук полза никаква, но виж, думите можеше да свършат работа. Много по-добре щеше да е, ако всичко това приключеше с думи.

— Слушай — рече той на Тюон. — Ако помислиш, ще видиш сто причини, че това няма да стане. Светлина, може и ти да се научиш да преливаш. Това нищо ли не променя? Не си много по-различна от тях.

Все едно че се беше превърнал в дим и се беше издухал — толкова внимание му обърна.

— Опитай се да прегърнеш сайдар — провлече тя, впила строгите си очи в Джолайн. Гласът й беше доста кротък в сравнение с погледа, но явно очакваше подчинение. Подчинение ли? Приличаше на проклет леопард, вторачен в три вързани кози. И странно — беше по-красива от всякога. Красив леопард, който можеше да го разкъса с ноктите си веднага след козите. Е, той пък вече се беше изправял няколко пъти срещу леопард и тези спомени си бяха негови. Сблъсъкът с леопард носеше някаква странна възбуда. — Хайде — продължи тя. — Знаеш, че щита го няма. — Джолайн изпъшка изненадано, а Тюон кимна. — Добре. За първи път се подчини. И научи, че не можеш да пипаш Силата, докато носиш ай-дам, освен ако аз не пожелая. Но сега аз желая да държиш Силата и ти я държиш, въпреки че не се опита да я прегърнеш. — Очите на Джолайн леко се разшириха, малка пукна-тинка в спокойствието й. — А сега желая да не държиш Силата — продължи Тюон, — и тя се изцеди от теб. Първите ти уроци. — Джолайн вдиша дълбоко. Започваше да изглежда… не чак уплашена, но притеснена.

— Кръв и кървава пепел! — изръмжа Мат. — Да не си мислиш, че ще можеш да ги развеждаш тия трите на каишки, без никой да забележи?

Тежко хлопване по вратата. При втория удар дървото изпращя. Който и да блъскаше по дървеното прозорче, също не се отказваше. Това обаче не предизвика особени притеснения. И да влезеха Стражниците, какво можеха да направят?

— Тази нощ ще ги затворя във фургона им и ще ги упражнявам — сопна му се тя раздразнено. — Не съм като тези жени, Играчко. Изобщо не съм като тях. Сигурно мога да се науча, но предпочитам да не го правя, точно както не искам да крада или да убивам. В това е цялата разлика. — Овладя се с видимо усилие, седна с ръце на масата и отново впи, очи в трите Айез Седай. — С една такава като вас имах сериозен успех. — Едесина зяпна и измърмори някакво име, но толкова тихо, че не се чу. — Да — рече Тюон. — Трябва да си срещала моята Милен в кучкарниците или на упражнения. Ще те обуча толкова добре като нея. Прокълната си с тъмна поквара, но ще те науча да си горда, че служиш на Империята.

— Не съм ги довел тези трите от Ебу Дар, за да ги върнеш — твърдо заяви Мат и се плъзна покрай леглото. Лисичата глава изстина още повече и Тюон ахна.

— Как… го направи това, Играчко? Сплитът… се стопи… щом те докосна.

— Дарба, Миличко.

Селусия пристъпи към него, присвита и с умолително протегнати ръце. Със страх, изписан на лицето.

— Да не си…

— Не! — сряза я Тюон.

Селусия се изправи и се дръпна, макар да не откъсна очи от него. Странно, страхът се стопи от лицето й, а той поклати удивено глава. Знаеше, че гърдестата жена се подчинява моментално на Тюон — беше нейна со’джин, в края на краищата, толкова собственост, колкото и кобилата й, и дори смяташе, че това е редно и е хубаво — но колко покорен трябва да е човек, за да се отърве от страха си по заповед?

— Те ме дразнеха, Играчко — рече Тюон, щом той сложи ръце около нашийника на Теслин. Още трепереща, със стичащи се по страните й сълзи, Червената сякаш не вярваше, че наистина може да го махне.

— И мен ме дразнят. — Намести пръстите си, натисна и нашийни-кът щракна и се отвори.

Теслин се вкопчи в ръцете му и взе да ги целува и да хлипа:

— Благдаря ти, Ох, благодаря ти, благодаря ти.

Мат се окашля.

— Добре де, но няма нужда да… Ще престанеш ли с това? Теслин? — Едва успя да си издърпа ръцете.

— Искам да престанат да ме дразнят, Играчко — каза Тюон, докато той се обръщаше към Джолайн. От всяка друга това щеше да прозвучи като каприз. От устата на смуглата женичка прозвуча настойчиво.

— Смятам, че след всичко това ще се съгласят — сухо отвърна той. Но Джолайн го гледаше право в очите, вирнала упорито брадичка. — Ще се съгласите, нали?

Зелената не отвърна нищо.

— Аз съм съгласна — бързо отвърна Теслин. — Всички сме съгласни.

— Да, всички сме съгласни — добави Едесина.

Джолайн го гледаше мълчаливо и упорито и Мат въздъхна.

— Мога да оставя Миличкото да те задържи няколко дни, докато премислиш. — Нашийникът на Джолайн щракна в шепите му. — Но няма да го направя.

Без да откъсва очи от неговите, тя опипа гърлото си, все едно да се увери, че нашийника го няма.

— Би ли ми станал Стражник? — И се изсмя тихо. — Няма нужда да ме гледаш така. Дори да поисках да те обвържа въпреки волята ти, не бих могла, докато имаш този тер-анреал. Съгласна съм, господин Каутон. Може да ни струва най-големия шанс да спрем сеанчанците, но повече няма да притеснявам… Миличкото.

Тюон изсъска като попарена котка и Мат отново въздъхна. С едната взело, с другата — дало.

Част от нощта изкара, като правеше това, което мразеше най-много на света. Да работи. Копаеше дълбока дупка, за да зарови трите ай-дама. Сам се зае да го свърши, защото — изненадващо — Джолайн ги поиска. Нали бяха тер-анреали, в края на краищата, и Бялата кула трябваше да ги проучи. Можеше и да е така, но Кулата просто трябваше да си намери ай-дам другаде. Беше съвсем сигурен, че никой от Червените ръце няма да й ги предаде, ако той им каже да ги заровят, но все пак нямаше да рискува отново да се появят и да му създадат още неприятности. Преди да изкопаят дупката до коленете, заваля студен проливен дъжд, и когато приключи, беше прогизнал и окалян до кръста. Страхотен край на една страхотна нощ — заровете продължаваха да подскачат из черепа му.

Загрузка...