Нож от блянове

Глава 33 Девет от десет

Мраколюбките изобщо не рискуваха с Елейн. Освен че я заслониха, Темайле си достави злорадото удоволствие да я върже на стегнат възел, с главата между коленете. Мускулите вече я боляха от неудобната поза. Мръсната дрипа с ужасния мазен вкус, с която бяха овързали устата й толкова силно, че се впиваше в ъгълчетата на устните, беше уж за да не вика за помощ при портите. Не че щеше да вика — това само щеше да осъди на смърт мъжете, охраняващи портата. Усещаше, че шестте Черни сестри държат сайдар. Но кърпата през очите й беше ненужна добавка. Сигурно с нея искаха само да усилят чувството й за безпомощност, но тя отказваше да се почувства безпомощна. Та нали в края на краищата беше в пълна безопасност, докато не се родят бебенцата й, а и бебенцата — също. Мин беше казала така.

Разбираше, че е в някакъв фургон или кола, по скърцането на впряга и грубите дъски, на които я бяха хвърлили. Най-вероятно беше фургон. Миризмата на сено бе толкова силна, че й се искаше да кихне. Положението беше безнадеждно, но Биргит нямаше да я провали.

Усети как Биргит скочи някъде от мили зад нея, до може би една миля отпред, и й се дощя да се засмее. Връзката говореше, че Биргит се е прицелила в мишената си, а тя никога не пропускаше. Когато от двете страни на фургона започна преливането, желанието й да се засмее увяхна. Решимостта си оставаше твърда като скала по връзката, но вече имаше и още нещо, силно отвращение и… не точно гняв, но почти. Отвън щяха да загинат хора. Елейн бе готова да заплаче за тях.

Заслужаваха някой да поплаче за тях, а те загиваха заради нея. Както бяха загинали Вандийн и Сарейта. Скръбта за тях отново се надигна в душата й. Но не и чувство за вина. Можеше да бъдат пощадени само ако бяха оставили Фалион и Марилин да си идат, но нито една от двете нямаше и да си го помисли. Нямаше как да се предвиди пристигането на другите или онова странно оръжие в ръцете на Асне.

Последва нов оглушителен трясък и фургонът се разтресе толкова силно, че тя подскочи върху дъските. Закиха от прахта. Въздухът замириса странно. Като че ли беше мълния. Дано Биргит да беше успяла да въвлече Ветроловките, колкото и да изглеждаше невероятно. Щеше да му дойде времето Родството да използва Силата като оръжие — никой не можеше да остане настрана от Тармон Гай-дон, — но пък нека запазеха невинността си колкото се може по-дълго. След няколко мига щитът над нея изчезна. След като не можеше да вижда, не можеше и да прелее за каквото и да било, но усещаше сплитовете около себе си, кои от Въздух, кои — от Дух. След като не можеше да види сплитовете, не можеше и да разбере какво са, но можеше да предположи. Онези, които я бяха пленили, вече се бяха оказали пленнички, заслонени и вързани. Единственото, което й оставаше, бе да чака нетърпеливо. Биргит се приближаваше стремглаво, но самата тя вече се дразнеше, че не може да се измъкне от тази проклета паяжина от въжета, които я бяха стегнали. Фургонът изскърца, щом някой скочи в него. Биргит. По връзката пробяга лъч на радост. След няколко мига въжетата се смъкнаха от нея и ръцете на Биргит посегнаха към възела, стегнал парцала на устата й. Малко непохватно Елейн сама развърза ивицата плат, стегнала очите й. Светлина, щеше да я боли ужасно, докато помоли за Цяра. Това й напомни, че ще й се наложи да помоли Ветроловките, и в душата й отново се надигна тъга за Вандийн и Сарейта.

След като изплю парцала, запушил устата й, й се дощя да помоли за глътка вода, за да отмие мазния вкус, но каза само:

— Какво те задържа? — Смехът й, щом видя ужасения поглед на Биргит, бе прекъснат от поредното кихане. — Да се махаме оттук, Биргит. Родството ли?

— Ветроловките — отвърна Биргит и вдигна платнището на задницата на фургона. — Чанел реши, че ще е по-добре да не докладва на Зайда, че е провалила сделката.

Елейн изсумтя презрително — поредната грешка, защото закиха неудържимо. Смъкна се от фургона колкото можеше по-бързо. Огън да я изгори, колко й се искаше сега една гореща баня! И четка за коса.

Щом стъпалата й докоснаха земята, конниците около фургона нададоха гръмки възгласи и размахаха пиките си във въздуха. Гвардейките също бяха тук, до една. Двама от мъжете развяваха Белия лъв на Андор и нейната Златна лилия, което събуди усмивката й. Кралската гвардия се бе заклела да защитава Андор, кралицата и Щерката-нас-ледница, но решението да носят личното й знаме трябваше да е на Чарлз Гайбон. Яхнал висок пъстрокафяв кон, той й се поклони и се усмихна широко. Истинска радост за окото беше този мъж. Навярно щеше да стане за неин трети Стражник. Зад Гвардията се развяваха знамената на Домове и на наемнически отряди, знаме след знаме. Светлина, колко души беше извела Биргит? Но това можеше да получи отговор по-късно. Елейн преди всичко искаше да види пленничките си.

Асне лежеше просната на пътя и празните й очи се бяха взрели в небето; щитът над нея не беше нужен. Другите лежаха също толкова неподвижно, овързани с потоци на Въздух така, че ръцете им бяха стегнати плътно на хълбоците. Много по-удобна поза от тази, в която беше тя допреди малко. Повечето бяха забележително спокойни, предвид положението им, макар че Темайле я изгледа навъсено, а Фалион като че ли бе готова да повърне. Оцапаното с кал лице на Шиейн можеше да направи чест на всяка Айез Седай. Тримата мъже, вързани с Въздух, съвсем не бяха толкова невъзмутими. Гърчеха се и се мъчеха да се освободят, гледаха с яд конниците около тях, сякаш искаха ни повече, ни по-малко да ги нападнат всички наведнъж. Това бе достатъчно, за да ги отличи като Стражниците на Асне, макар и да не бяха задължително Мраколюбци. Но все едно, те също трябваше да бъдат затворени, за да не пострадат други от гибелния гняв, с който ги изпълваше смъртта на Асне. Щяха да направят всичко, за да убият онзи, който я беше убил.

— Как ни откриха? — попита с яд Чезмал. Ако не лежеше така на пътя и не бе толкова мръсна, човек нямаше и да си помисли, че е иленничка.

— Стражникът ми ви откри — отвърна Елейн и се усмихна на Биргит. — Един от Стражниците ми.

— Жена Стражник? — изсумтя презрително Чезмал. Овързаната Марилин се разтресе в безмълвен смях.

— Чула бях за това. Но ми се струваше прекалено невероятно.

— Чула си го и не си ни го споменала? — изпъшка Темайле и завъртя, за да я погледне навъсено. — Глупачка!

— Забравяш се! — изсъска й Марилин и в следващия миг вече спореха дали Темайле е длъжна да й се подчинява! Всъщност беше — Елейн можеше да сравни силата им, — но това едва ли беше най-подходящата тема, по която да спорят тепърва!

— Някой да запуши устата на тези двете — нареди тя. Касейл скочи от коня си, подаде юздите на друга гвардейка, приближи се и почна да реже с камата си ивица плат от полите на Темайле. — Натоварете ги във фургона и издърпайте умрелия кон. Искам ги зад стените, преди хората на Аримила зад хребета да са се изкусили да нападнат. — Само открито сражение й трябваше сега. Какъвто и да беше изходът, Аримила можеше да си позволи много повече жертви от нея. — Къде са Ветроловките, Биргит?

— Още са на хребета. Според мен вярват, че могат да отрекат намесата си, стига да останат по-далече от тази касапница. Но няма защо да се безпокоиш, че могат да ни атакуват тук. Лагерите отвъд хребета са празни. — Касейл надигна Темайле на рамо, затътри я до фургона и я метна вътре като чувал със зърно. Други гвардейки вече вдигаха останалите нападали жени. Благоразумно оставиха мъчещите се все още да се отскубнат от невидимите въжета Стражници на гвардейците. За всеки от тях бяха нужни по двама. Двама високи мъже вече сваляха сбруята на мъртвия кон.

— Видях само цивилни, коняри и разни други такива — подхвърли Чарлз.

— Мисля, че всички лагери може да са опразнени — продължи Биргит. — Тази сутрин тя хвърли много сила по северната стена, за да привлече там колкото може повече от нашите, и има над двайсет хиляди в Долен Кемлин, под портата за Фармадинг. Някои наемници си смениха боята и ни атакуват отвътре, но изпратих Диелин с всичко, което можах да заделя. Щом се прибереш на сигурно зад стените, ще взема с мен останалите, за да й помогнем. И в добавка към добрите новини, Люан и останалите от тяхната сган са тръгнали на север. До следобед може да са тук.

Елейн затаи дъх. С Люан и останалите можеше да се справи, след като се появят, но другите вести…

— Помниш ли какво донесе госпожа Харфор, Биргит? Аримила и всички останали се канят да са в първата група, която ще влезе в Кемлин. Значи и те трябва да са пред портата за Фармадинг. Колко души имаш тук?

— Какви са загубите, Гайбон? — попита Биргит и изгледа Елейн с тревога. По връзката също потече тревога. Голяма тревога.

— Още нямам пълен разчет, милейди. Някои от телата… — Лицето на Гайбон се изкриви. — Бих казал, към петстотин-шестстотин убити може би малко повече. Два пъти повече ранени, по-тежко или по-леко. Най-гадните няколко минути, които съм виждал.

— Кажи ги десет хиляди, Елейн. Биргит поклати глава и плитката й се люшна. Пъхна палци в колана си, а връзката се изпълни с решимост. — Аримила трябва да разполага с два пъти повече при портата за Фармадинг, може би три пъти повече, ако наистина е опразнила всичките си лагери. Ако си мислиш това, което си мисля, че мислиш. Казах на Диелин да завземе отново портата, ако е паднала, но по-вероятно е да дава отпор на Аримила във вътрешността на града. Ако по някакво чудо портата все още се държи, говорим за съотношение над две към едно срещу нас.

— Ако са пробили през портата, едва ли са я затворили — заяви упорито Елейн. — Ще ги ударим в тил. — Не беше само упоритост. Не съвсем. Не се беше обучавала с оръжия, но бе запомнила всички други уроци, които Гавин бе получил от Гарет Брин. Една кралица трябваше да разбира бойните планове на своите пълководци, вместо просто да ги приема на сляпо доверие. — Ако портата още се държи, ще ги заклещим в капан между себе си и стената. Числеността няма да е толкова важна в Долен Кемлин. Аримила няма да може да развърне по една улица повече хора от нас. Ще го направим, Биргит! А сега някой да ми намери кон.

За миг си помисли, че Биргит ще възрази, което усили ината й, но тя само въздъхна тежко.

— Цайган, доведи ей онази високата сива кобила за лейди Елейн.

Сякаш всички наоколо освен Мраколюбците въздъхнаха. Сигурно си бяха помислили, че ей сега ще изригне прословутият гняв на Елейн Траканд. Това, че го разбра, за малко щеше да го разпали. Огън да ги гори проклетите й подскачащи насам-натам настроения! Биргит се доближи до нея и заговори шепнешком:

— Но ще яздиш обградена от охраната си. Това не ти е някоя глупава историйка за кралица, развяла знамето си на бойното поле, за да поведе войската си. Знам, че една от прабабите ти го е правила, но ти не си тя, а и не щурмуваш съкрушена армия.

— Ами че аз точно това мислех да направя — отвърна й мило Елейн. — Как пък се сети?

Биргит се изсмя кисело и измърмори едно: „Проклета жена“, тихичко, да не се чуе, но по връзката потече обич.

Не беше толкова просто, разбира се. Трябваше да се оставят хоракоито да помогнат на ранените. Някои можеха да вървят сами, но мнозина не можеха. Чарлз и благородниците се събраха около Елейн и Биргит, за да чуят плана за атака, който по необходимост беше съвсем прост, но пък Чанел отказа да промени Портала, докато Елейн не се съгласи, че този път трябва само да ги прехвърлят, и подпечата споразумението, като двете целунаха връхчетата на пръстите си и ги опряха по устните на другата. Едва тогава Порталът се сви до вертикална сребриста резка и отново се отвори в широка сто разтега гледка към Кемлин откъм юг.

По пазарите с тухлена настилка от двете страни на пътя, водещ на север към портата за Фармадинг, нямаше хора, но самият път беше запълнен с конници и пешаци, извън обсега на лъковете от стените. Първите бяха само на стотина крачки от Портала. Като че ли бяха запълнили и страничните улици. Конниците бяха най-отпред, с гора от развети над тях знамена, но конница и пехота — всички гледаха към портата на вътрешния град. Беше затворена. Елейн за малко щеше да изкрещи от радост.

Подкара първа, за да премине Портала, но личната й охрана я обкръжи и я избута настрана. Биргит беше плътно до нея, но странно как не избутаха и нея. За щастие никой не възрази, когато тя пришпори сивата кобила, докато между нея и пътя не остана само един ред гвардейки. Този ред обаче се оказа плътен като стена. Сивата кобила наистина беше висока, тъй че Елейн можеше да вижда, без да се изправя на стремената. Трябваше да ги удължи, малко къси и бяха. Явно кобилата беше на Чезмал — само тя бе малко по-ниска от нея. Един кон не можеше да бъде покварен от ездача си — само защото Чезмал беше от Черната Аджа, не означаваше, че и конят е зъл — но все пак Елейн се чувстваше неловко, и не само заради стремената. Сивата кобила щеше да се продаде, тя, както и всички останали коне, яздени от Мраколюбките, а парите щяха да се раздадат на бедните.

Конница и пехота се заизлива през Портала зад Чарлз, толкова гъсто, че изпълни цялата му ширина. Последван от Белия лъв и Златната лилия, Чарлз подкара в лек тръс напред с петстотин гвардейци — развърнаха се по ширината на пътя. Други групи, също толкова големи, се разпръснаха от двете страни и се скриха в улиците на Долен Кемлин. Щом от Портала излязоха и последните бойци, той се сви и изчезна. Ако нещо тепърва се объркаше, бърз изход вече нямаше. Сега или щяха да победят, или Аримила щеше да вземе трона, макар и да не беше взела Кемлин.

— Днес ще ни трябва големият късмет на Мат Каутон — промърмори Биргит.

— Казвала си го и преди. Какво всъщност имаш предвид? Биргит я изгледа странно, а по връзката потече… насмешка!

— Виждала ли си го как играе на зарове?

— Не прекарвам чак толкова време по места, където се играе на зарове, Биргит.

— Тогава да кажем само, че е човекът с най-големия късмет, когото съм срещала.

Елейн поклати глава и разкара Мат Каутон от ума си. Подкаралите напред хора на Чарлз затулиха гледката й. Все още не атакуваха, гледаха да не вдигат повече шум от неизбежното. С мъничко късмет, хората й щяха да обкръжат бойците на Аримила, преди те да са разбрали какво става. След което щяха да я ударят от всички страни. Мат бил човекът с най-големия късмет, когото Биргит била срещала? Хайде де!

Изведнъж гвардейците на Чарлз пришпориха конете и наведоха пиките. Надигнаха се викове, викове на тревога, а след тях и гръмовен рев:

— Елейн и Андор!

Имаше и други. „Луните!“ и „Лисицата!“. „Трите ключа!“ и „Чукът!“, и „Черното знаме!“. И още, за по-малки Домове. Но от всички посоки им отвръщаше един и същ зов, и се повтаряше отново и отново:

— Елейн и Андор!

Изведнъж тя се разтресе, от смях и от плач. Светлината дано да дадеше да не е осъдила всички тези мъже на смърт за нищо.

Възгласите заглъхнаха, заменени от трясъка на стомана в стомана, от викове и крясъци на убиващи и на загиващи мъже. Изведнъж крилата на портата се отвориха. Какво ставаше? За да може да вижда по-добре, Елейн се покатери на седлото. Сивата кобила се размърда нервно — не бе свикнала със странната роля на стъпенка, — но не чак толкова, че Елейн да изгуби равновесие. Биргит измърмори една много люта ругатня, но и тя стъпи на седлото и се изправи. От портата се заизливаха стотици стрелци с арбалети и лъкове… но дали бяха нейните хора, или предателите наемници?

Въздъхна облекчено — стрелците откриха огън по конниците на Аримила. Първите арбалети се вдигнаха и пуснаха залп. Стрелците завъртяха моментално ръчките на оръжията си, за да ги изпънат, но между тях напред се втурнаха други и изстреляха втори залп. Дъждът от метални стрели посичаше мъже и коне, сякаш сърпове жънеха ечемик. Още и още стрелци се изсипваха през портата и стреляха колкото може по-бързо. Трета редица с арбалети затича напред и откри огън, четвърта, пета, а после между стрелците, все още изливащи се от зейналата порта, настъпиха мъже с алебарди. Алебардата беше страховито оръжие, съчетаващо връх на копие с острие на брадва с кука, за смъкване на хора от седлата. Започнаха да падат конници, нямаха място, за да нападнат с пиките си, а изпънатите им мечове бяха наполовина по-къси от алебардите. През портата вече препускаха в галоп мъже в червени палта и лъскави брони, гвардейците, пръснаха се вляво и вдясно, за да нападнат по фланговете хората на Аримила. Потокът им не секваше. Как, в името на Светлината, беше успяла Диелин да събере толкова много гвардейци? Освен ако… Огън да я изгори, трябваше да е хвърлила полуобучените новобранци! Е, обучени или не, днес щяха да бъдат помазани с кръв.

Изведнъж през портите излязоха трима конници с позлатени шлемове и брони, с мечове в ръце. Двама от тримата бяха съвсем дребнички. Виковете, които се надигнаха при появата им, надделяха над грохота на битката:

— Черните орли!

— Наковалнята!

— Червените леопарди!

На портата се появиха и две жени на коне, сборичкаха се и накрая по-високата успя да издърпа назад коня на другата.

— Кръв и кървава пепел! — изруга Елейн. — Конайл е достатъчно голям, но Бранлет и Перивал са още момчета! Някой трябваше да ги опази от това!

— Диелин ги задържа достатъчно дълго — отвърна й спокойно Биргит. Спокойствието, потекло по връзката, бе наистина дълбоко. — По-дълго, отколкото допусках, че ще задържи Конайл. И все пак успя да извлече Каталин. Както и да е, между първата линия и момчетата има няколкостотин души, а не виждам някой да им отваря път, за да минат напред.

Вярно беше. Трите хлапета размахваха мечовете си поне на петдесетина крачки от касапницата. Но все пак петдесет крачки беше нищо разстояние за обхвата на лък или арбалет.

По покривите започнаха да се появяват мъже, отначало десетки, после — стотици, стрелци с лъкове и арбалети, катереха се по стръмните хлъзгави плочи като паяци, за да си намерят място, откъдето да стрелят в гмежта долу. Един се подхлъзна и падна, стовари се върху мъжете на улицата и се загърчи от многобройните мушкания. Друг политна, улучен от стрела в хълбока, и също се катурна долу.

— Много са нагъсто — каза възбудено Биргит. — Не могат да вдигнат лък, камо ли да го изпънат. Обзалагам се, че дори няма място за мъртвите да паднат. Скоро ще свърши.

Но касапницата продължи още половин час, преди да се чуят първите викове за пощада. Мъже започнаха да окачат шлемовете си на дръжките на мечовете и да ги вдигат високо над главите си — рискуваха да бъдат убити с надеждата да оживеят. Пехотинци смъкваха шлемове и вдигаха ръце. И на вълна се плъзна викът от хиляди мъжки гърла:

— Пощада!

Елейн седна отново на седлото. Беше свършило. Оставаше да се разбере колко добре е свършило.

Битката не спря мигновено, разбира се. Някои се опитваха да продължат боя, но се сражаваха сами и загиваха, или ги събаряха мъжете около тях, които вече не искаха да умрат за нищо. Най-накрая обаче и най-сърцатите започнаха да хвърлят оръжието си и макар не всеки глас да молеше за пощада, ревът все пак беше оглушителен. Обезоръжени мъже, без шлемове и броня, се затътриха през редиците гвардейци, вдигнали ръце над главите си. Бойците с алебардите ги подкараха като стадо. Приличаха на зашеметени овци сред двор за клане. Същата сцена сигурно се разиграваше и по тесните улички на Долен Кемлин, както и при портите, тъй като единствените викове, които чуваше Елейн, бяха за пощада, а и те започнаха да заглъхват, щом хората разбраха, че им е дадена.

Още нямаше пладне. Всички благородници бяха отделени от масата войници и ратници. По-дребните бяха прибрани в града под ескорт — щяха да ги задържат, за да си платят откупа. След като бъдеше осигурен тронът, разбира се. Първите по-висши благородници, които доведоха пред нея, под охраната на Чарлз и дузина гвардейци, бяха Аримила, Неан и Еления. Чарлз бе ранен в лявата ръка и ударен с чук в гърдите, но лицето му беше спокойно. Елейн въздъхна облекчено, щом видя трите жени пред себе си. Останалите щяха да бъдат намерени, между мъртвите или между пленниците. Беше обезглавила противниците си. Поне докато не дойдеше Люан и другите с него. Гвардейките най-после се разстъпиха, та да застане срещу пленничките си.

Трите бяха облечени така, все едно се бяха канили да присъстват още този ден на коронацията на Аримила. Самата Аримила бе с рокля от червена коприна, обшита с перли по деколтето и извезана с вдигнали се на задните си крака бели лъвове по ръкавите. Олюляваше се в седлото, замаяна също като войниците си. Неан, с лъскавата си черна коса, прихваната от сребърна мрежичка със сапфири, изглеждаше по-скоро примирена, отколкото зашеметена. Дори успя да изръмжи, макар и слабо. Меденокосата Еления, в зелено, пищно извезано със златни нишки, местеше гневния си поглед ту към Аримила, ту към Елейн. По връзката потече колкото триумф, толкова и презрение. Ненавистта на Биргит към тези жени бе нещо толкова лично, колкото и за самата Елейн.

— Временно ще ми бъдете гости в двореца — каза Елейн. — Надявам се, че ковчежетата ви са дълбоки. Вашите откупи ще трябва да изплатят щетите, нанесени от войната, която причинихте.

Беше злобно от нейна страна, но изведнъж я обзе озлобление. Ковчежетата им изобщо не бяха дълбоки. Бяха заели много повече, отколкото можеха да върнат, за да платят на наемниците. И да подкупят наемници. Дори без откуп ги очакваше разорение. А с него — унищожение.

— Не е възможно да вярваш, че ще свърши така — отвърна прегракнало Аримила, но прозвуча, все едно че иска да убеди себе си. — Джарид все още е на бойното поле със значителна сила. Джарид и други. Кажи й, Еления.

— Джарид ще се опита да опази каквото може от този погром, в който ни вкара насила — изръмжа й Еления. Двете започнаха да си крещят, но Елейн ги пренебрегна. Само се зачуди колко ли ще им хареса да споделят едно ложе с Неан.

След това докараха Лир Барин, а малко след него — и Карайнд Аншар. Тънкият като меч и също толкова опасен Лир бе по-скоро замислен, отколкото гневен или предизвикателен. По зеленото му палто, извезано покрай високата яка със сребърния Крилат чук на Дома Барин, личаха следи от броня, а тъмната му коса се бе слепнала от пот. Лицето му също беше лъснало от пот. Не се беше изпотил от гледане как се бият други. Карайнд бе облечена също толкова пищно като другите жени, в лъскава синя коприна, натежала от сребърни ширити и с перли в прошарената й коса. Грубоватото й лице изглеждаше примирено, особено след като Елейн й каза за откупите им. Доколкото знаеше, никой от двамата не беше заел колкото другите три, но откупът все пак щеше да е дълбока рана за Домовете им.

После се появиха двама гвардейци с една жена, малко по-голяма от Елейн, в простичка бяла рокля. Жена, която й се стори позната. Само една емайлирана брошка, червена звезда и сребърен меч на лъскаво черно — това като че ли беше единственият й накит. Но защо й бяха довели Селвийз Керен? Хубава жена с будни сини очи, които спокойно се вгледаха в лицето на Елейн. Селвийз беше наследничката на лорд Нейсин, а не Върховният трон на Керен.

— Керен подкрепя Траканд — заяви смайващо Силвейз, щом дръпна юздите, и стъписването на Елейн отекна по връзката. Аримила изгледа зяпнала Силвейз, все едно че е луда. — Дядо ми претърпя удар, Аримила — продължи спокойно младата жена. — Братовчедите ми до един ме подкрепиха за Върховен трон. Ще го заява публично, ако желаеш, Елейн.

— Така може би ще е най-добре — отвърна тя сдържано. Това щеше да направи подкрепата на Керен неотменима. Не за първи път един Дом сменяше страната, дори без смъртта на Върховния трон, но най-добре си беше да е сигурно. — Траканд приема топло Керен, Силвейз. — Най-добре беше също така да не е много хладно. Малко знаеше за Силвейз Керен.

Силвейз кимна — знак, че приема жеста. Поне беше интелигентна. Разбираше, че няма да й вярват много, поне докато не докажеше лоялността си, като разпрати прокламациите за подкрепата.

— Ако можеш да ми се довериш поне малко, може ли аз да задържа под стража Аримила, Неан и Еления? В Кралския дворец, разбира се, или където решиш да ме настаниш. Вярвам, че новият ми секретар, господин Луналт, може би ще успее да ги убеди да ти дадат подкрепата си.

Странно защо Неан писна като на умряло и щеше да падне от седлото си, ако един от гвардейците не я беше хванал за ръката. Аримила и Еления изглеждаха готови да повърнат.

— Не мисля — отвърна Елейн. Едно предложение за кротка беседа със секретар едва ли можеше да доведе до такива реакции. Явно у Силвейз имаше твърда жилка. — Неан и Еления са заявили публично подкрепата си за Аримила. Едва ли ще се самоунищожат, като се отрекат от него. — А това наистина щеше да ги унищожи. По-малките Домове, които им се бяха заклели във васална вярност, щяха да започнат да се отдръпват и влиянието на собствените им домове щеше да сестопи. Самите те едва ли щяха да оцелеят дълго като Върховни тронове, след като обявяха, че вече са на страната на Траканд. А колкото до Аримила… Елейн нямаше да позволи Аримила да смени песничката си. Щеше да откаже подкрепата й дори дай я предложеше!

Нещо мрачно се прокрадна в погледа на Силвейз, щом извърна очи към трите.

— Биха могли, с подходящо убеждаване. — О, да. Много твърда жилка. — Но както желаеш, Елейн. Внимавай с тях обаче. Измяната е в кръвта и в костите им.

— Барин застава зад Траканд — изведнъж заяви Лир. — Аз също ще го заявя публично, Елейн.

— Аншар застава зад Траканд — заяви твърдо Карайнд. — Ще изпратя прокламациите още днес.

— Предатели! — извика Аримила. — Със смърт ще ви накажа за това! — И пръстите й зашариха по колана към канията на камата й, обсипана със скъпоценни камъни, но празна, сякаш се канеше сама да се заеме с екзекуцията, и то веднага. Еления отвори уста да се изсмее, но не прозвуча никак весело. Прозвуча почти като плач.

Елейн вдиша дълбоко. Вече имаше на своя страна девет от десетте Дома, които й трябваха. Не хранеше илюзии. Каквито и да бяха поводите на Силвейз, Лир и Карайнд просто се опитваха да спасят каквото могат, да изоставят една изгубена кауза и да се вкопчат в друга, която изведнъж е започнала да се издига. Щяха да очакват от нея да ги облагодетелства, че са застанали на нейна страна, преди да вземе трона, и да забрави, че са подкрепяли Аримила. Нямаше да направи нито едното, нито другото. Но нямаше и да ги отхвърли току-така.

— Траканд приема Барин. — Каза го без никаква топлота обаче. Никаква. — Траканд приема Аншар. Капитан Гайбон, отведете пленниците в града. Ратниците на Керен, Барин и Аншар ще получат снаряжението си, след като бъдат разпратени прокламациите, но могат да задържат знамената си.

Той отдаде чест, обърна коня си и зараздава заповеди.

Елейн подкара сивата кобила към Диелин, която тъкмо идваше с Каталин и тримата млади глупаци с позлатените брони. Силвейз, Лир и Карайнд тръгнаха след нея. Елейн не се притесняваше, че са зад гърба й — не и при стоте гвардейки зад техните гърбове и Биргит до нея. Щяха да ги следят много изкъсо, докато разпратят прокламациите си. Включително Силвейз.

— Ужасно спокойна си — каза Биргит. — Току-що спечели голяма победа.

— А след няколко часа ще разбера дали трябва да спечелвам нова — отвърна Елейн.