Нож от блянове

Глава 19 Клетви

Притеснен, Лоиал загледа как Нинив и Верин се плъзнаха по осветения с лампи коридор, едната насам, другата — натам. И двете едва стигаха малко над кръста му, но бяха Айез Седай. Този факт така му беше вързал езика, че докато се осмели да помоли някоя от тях да го придружи, вече се бях а скрили от очите му. Имението представляваше безразборно строена сграда, с годините бяха добавяни пристройки без цялостен план, доколкото можеше да схване, и коридорите често се пресичаха под странни ъгли. Истински съжаляваше, че нямаше да го придружава Айез Седай, когато се срещнеше с майка си. Даже и Кацуан, макар че тя много го изнервяше с това нейно ръчкане на Ранд. Рано или късно Ранд щеше да избухне. Не беше онзи младеж, когото Лоиал бе срещнал за първи път в Кемлин, дори и онзи, когото бе оставил в Кайриен. Сега настроението около Ранд беше тягостно и мрачно, като гъсто израснал лъвски нокът върху земя, която може да поддаде под краката ти. Цялата къща го внушаваше това, след като Ранд беше в нея.

Слаба побеляла слугиня, понесла кош със сгънати кърпи, се сепна, после поклати глава и измърмори нещо, преди да го поздрави с лек реверанс и да продължи по пътя си. Стъпваше леко встрани, все едно че заобикаляше нещо. Или някого. Той се вторачи след нея и се почеса зад ухото. Сигурно щеше да може да види някой мъртъв огиер. Не че му се искаше всъщност. Достатъчно тъжно му беше да знае, че човешките мъртви не могат вече да почиват в мир. Ако това се потвърдеше и за огиерите, щеше да му разбие сърцето. Все едно, най-вероятно щяха да се появяват само в стеддинг. Обаче много му се искаше да види как изчезва градче. Не истинско градче, но градче, което отдавна е мъртво, и онези духове на човеци, за които човеците твърдяха че били виждали. Сигурно щеше да може да повърви по улиците му преди то да се стопи, и да види как са изглеждали хората преди Стогодишната война или даже преди Тролокските войни. Така твърдеше Верин, а тя май знаеше доста за тези неща. Виж, това определено си заслужаваше да се спомене в книгата му. Щеше да се получи чудесна книга. Почеса се с два пръста по брадата — сърбеше ужасно! — и въздъхна. Можеше да се получи чудесна книга.

Да стои така в коридора означаваше само да отлага неизбежното. „Не оплевиш ли храста навреме, поветът ще го задуши“, гласеше старата поговорка. Само дето чувстваше, че поветът се е увил около него като около дърво. Задъхан, тръгна след слугинята чак до широките стълби, водещи към огиерските стаи. Стълбището имаше груби перила отстрани, високи до раменете на жената и достатъчно здрави, за да се хване за тях. Често се боеше дори да забърше с длан стълбищни перила, правени от човеци, да не би да ги счупи. Едните стъпала, като за човешки ходила, минаваха покрай стената, а външните бяха като за огиери.

Жената беше стара според човешка мярка, но се изкачваше по-бързо от него и вече ситнеше по коридора, когато и той се качи. Несъмнено носеше кърпите на майка му, на старея Хаман и на Ерит — да се подсушат, преди да си поговорят. Готов беше да го допусне. Щеше да му спечели време да помисли. Мислите му май бяха станали мудни като краката, а краката — натежали като воденични камъни.

Покрай коридора имаше шест стаи, строени за огиери, а и самият коридор бе в мащаби като за тях — вдигнеше ли ръце, оставаше още един разтег, преди да пипне таванските греди — освен това имаше килер, баня с голямо медно корито и дневна. Това бе най-старата част на къщата, отпреди близо петстотин години. Един живот за много стар огиер, но много животи за човеци. Толкова кратко живееха, освен Айез Седай; заради това пърхаха така като птиченца. Но дори и Айез Седай можеха понякога да са припрени като останалите. Това го озадачаваше.

Вратата на дневната беше резбована с Велико дърво, не огиерска направа, но грижливо и в подробности, лесно се познаваше. Лоиал спря, придърпа палтото си да го пооправи, причеса косата си с пръсти и съжали, че нямаше време да си намаже ботушите с вакса. На маншета му имаше петно от мастило. Само че и за него нямаше време. Кацуан беше права. Майка му не беше жена, която ще търпи да чака. Странно, че Кацуан знаеше за нея. Навярно я познаваше лично, както говореше. Корвил, дъщеря на Елла, дъщеря на Соонг, беше прочута Говорителка, ала не беше чувал, че я знаят Отвън. Светлина, едва си поемаше дъх от притеснение.

Въздъхна и бавно отвори. Пантите изскърцаха. Слугите се бяха възмутили, когато ги помоли за малко масло, за да ги смаже — това било тяхна задача; той бил гост — но така и не бяха намерили време да ги смажат.

Стаята беше просторна, с тъмни лъскави тапети, столове, резбовани на лозници, резбовани пак на лозници масички, светилници на стойки от ковано желязо с подходяща големина — отразените от огледалата пламъчета танцуваха над главата му. Освен рафта за книги — всичките толкова стари, че кожената подвързия се лющеше, и всички вече четени от него — единствено чашката от изпято дърво беше огиерска направа. Хубаво изделие; жалко, че не знаеше кой Дървопев я беше изпял, но бе толкова стара, че пеенето в нея не вдигаше нещо повече от ехо. И все пак всичко тук бе направено от някой, който поне беше пребивавал в стеддинг. Вещите щяха да изглеждат на място във всякое жилище. Разбира се, стаята изобщо не приличаше на стая в стеддинг, но предците на лорд Алгарин се бяха постарали гостите им да се чувстват удобно.

Майка му стоеше пред една от тухлените камини, жена с волево лице, разперила извезаните си на лозници поли, за да може огънят да ги изсуши. Лоиал въздъхна облекчено, като видя, че не е толкова мокра, колкото бе очаквал. Наметалата им против дъжд трябваше да са протекли. С времето протичаха, щом анасоновото масло се изхабеше. А и май не беше чак толкова ядосана, колкото се опасяваше. Белокосият старей Хаман, с тъмни мокри петна по бухналото палто, оглеждаше една от брадвите, окачени на стената, и поклащаше глава. Дръжката й беше дълга колкото ръста му. Правена бе по време на Тролокските войни, ако не и по-рано; в стаята имаше две такива, инкрустирани със злато и сребро, а до тях висяха и два дълги ножа за кастрене. Ножовете за кастрене, с наточени ръбове от едната страна и назъбени като трион от другата, винаги имаха дълги дръжки, разбира се, но жлебовете и тъмночервените ивици по тях подсказваха, че са били използвани и като оръжия. Едва ли най-подходящият избор за окачване на стената в стая, предназначена за четене, за кротка беседа или за тих вглъбен размисъл.

Но погледът на Лоиал се плъзна покрай майка му и старея Хаман към другата камина, пред която Ерит, мъничка и крехка, сушеше полите си. Устата й бе като права резка, носът — къс и добре окръглен очите — точно с цвета на разцъфнало сребрениче. С две думи, беше красива! А ушите й, щръкнали изпод лъскавата черна коса, спускаща се по гърба й… Извити и пълнички, с нежни туфи, меки и пухкави като власинки на глухарче — най-прелестните уши, които бе виждал. Не че щеше да е толкова груб да й го каже. Тя му се усмихна, с много загадъчна усмивка, и собствените му уши помръднаха смутено. Не можеше да е разбрала какво си е помислил. Нали? Ранд твърдеше, че жените понякога го можели, но то беше за човешките жени.

— А, ето те най-после — каза майка му и опря юмруци на кръста си. Никакви усмивки откъм нея. Беше свила вежди и стиснала челюсти. — В много весела гонитба ме вкара, трябва да кажа, но вече си ми в ръцете и не мисля да те оставям да ми избягаш… какво е това на устната ти? И по брадичката! Е, можеш да го обръснеш набързо. И не ми криви така лице, сине.

Той опипа притеснено наболото по горната си устна и се опита да не смръщи вежди — нарече ли те майка ти „сине“, значи работата е станала дебела — но се оказа трудно. Искаше си брада и мустаци. Някои можеха да сметнат, че е претенциозно заради младостта му, но все пак…

— Много весела гонитба, как не — каза сухо стареят Хаман, докато окачаше брадвата на куката. Той, виж, имаше дълги провиснали бели мустаци и дълга тясна брада, стигаща до гърдите му. Вярно, беше доста над триста години, но все пак беше нечестно. — Мноого весела. Първо отидохме в Кайриен, като чухме, че си там, само че те нямаше. Отбихме се в стеддинг Цофу и отидохме в Кемлин, а там младият ал-Тор ни уведоми, че си бил в Две реки, и ни пренесе там. Но тебе и там те нямаше. За Кемлин, явно. — Веждите му се вдигнаха чак до косата. — Взех да си мисля, че си играем на „гоненка в долчинката“.

— Хората в Емондово поле ни разказаха какъв герой си бил — рече Ерит с тънкото си като музика гласче. Ушите й затрепкаха и като че ли всеки миг щеше да заподскача от възбуда. — Разказаха ни как си се бил с тролоци и мърдраали и как сам си излязъл сред тях да запечаташ Портала на Манедерен, та да не могат да идват повече.

— Не бях сам — възрази Лоиал и размаха ръце. Ушите му все едно Щяха да отхвърчат от главата му, толкова силно мърдаха от притеснение. — Гаул беше с мен. Заедно го направихме. Не съм стигал до Портала без Гаул. — Тя му сбръчка нежното си носле — много важно, че и Гаул участвал в геройството.

Майка му изсумтя. Виж, нейните уши се бяха изопнали от неприязън.

— Глупост. Ще се бие той. В битки. Ще се излага на опасност. Комар ще ми играе. Това повече да го няма.

Стареят Хаман се окашля, помръдна раздразнено уши и стисна ръце зад гърба си. Не обичаше да го прекъсват.

— Тъй че се върнахме в Кемлин, разбрахме, че те няма, после — хайде пак до Кайриен, и се оказа, че пак си заминал нанякъде.

— А в Кемлин пак си се изложил на опасност — прекъсна го майка му и размаха пръст. — Капка ум ли нямаш в тая глава?

— Айилците казаха, че си бил много храбър при Думайски кладенци — тихичко промълви Ерит и го погледна изпод дългите си мигли, а той едва преглътна. Погледът й му стягаше гърлото. Знаеше, че трябваше да извърне очи, но как да се сдържи, щом го погледнеше така?

— В Кайриен майка ти реши, че не може да страни повече от Великия пън, макар че не мога да кажа защо, след като едва ли ще стигнат до някакво решение до година-две, тъй че се отправихме обратно към стеддинг Шангтай с надеждата, че ще те намерим по-късно. — Всичко това стареят Хаман го каза много бързо, като местеше ядосано очи от едната към другата, все едно се боеше, че отново ще го прекъснат. Брадата и мустаците му бяха настръхнали.

Майката на Лоиал отново изсумтя, този път по-рязко.

— Очаквам да се стигне до решение много бързо, до месец-два, иначе изобщо нямаше да спра да търся Лоиал, макар и временно. След като вече го намерих, можем да приключим нещата и да се връщаме без повече бавене. — Погледна намръщения старей, изопнал назад уши, и посмекчи тона си. Беше старей все пак. — Извинете ме, старей Хаман. Исках да кажа, ако благоволите, бихте ли извършили церемонията?

— Мисля, че ще благоволя, Корвил — кротко отвърна той. Твърде кротко. Когато Лоиал чуеше този тон от учителя си, а пък ако и ушите му бяха изопнати, винаги разбираше, че е направил голяма беля. Стареят Хаман бе известен с това, че не се колебае да замери с парче тебешир ученик, когато заговореше с този тон. — След като си оставих учениците, да оставим настрана говоренето пред Великия пън, за да тръгна с теб в тази луда гонитба, мисля, че ще благоволя, и още как. Ерит, ти си много млада.

— Вече е над осемдесет, достатъчно голяма е за женитба — сопна се майката на Лоиал и скръсти ръце пред гърдите си. Ушите й зашаваха нетърпеливо. — Двете с майка й се споразумяхме. Ти лично беше свидетел, когато подписахме годежа и зестрата на Лоиал.

Ушите на Хаман се изопнаха още повече, а раменете му се изгърбиха, сякаш много силно беше стиснал ръцете си зад гърба. Очите му не се откъснаха от Ерит.

— Зная, че искаш да ожениш Лоиал за себе си, но сигурна ли си че си готова? Да си вземеш съпруг е тежка отговорност.

Лоиал съжали, че никой не задава на него този въпрос, но такъв беше обичаят. Майка му и майката на Ерит си бяха сключили споразумението и тепърва само Ерит можеше да го спре. Ако поиска. А той самият искаше ли? Не можеше да престане да мисли за книгага си. Не можеше да престане да мисли и за Ерит.

Погледът й беше определено сърдит.

— Тъканите ми се продават добре и съм готова да си купя нов стан и да си взема чирачка. Но сигурно не това имате предвид. Готова съм да се грижа за съпруг. — Изведнъж се ухили — прелестно ухилване. — Особено за съпруг с такива красиви дълги вежди.

Ушите на Лоиал потръпнаха, а също и на старея Хаман, макар и не чак толкова. Чувал беше, че жените помежду си са много свободни в приказките, но обикновено се стараеха да не засрамват мъжете с това. Обикновено. Ушите на майка му направо запърхаха от смях!

Старецът се окашля.

— Това е сериозно, Ерит. Хайде, ела. Щом си сигурна, хвани го за ръцете.

Без колебание, тя пристъпи и застана пред Лоиал, вдигна очи към него и той хвана ръцете й. Малките й длани бяха много топли. Неговите — схванати и хладни. Преглътна. Наистина щяха да го оженят.

— Ерит, дъщеря на Айва, дъщеря на Алар — заговори стареят Хаман, с ръка с дланта надолу над главите на двамата, — ще вземеш ли Лоиал, син на Арент, син на Халан, за съпруг и ще се закълнеш ли под Светлината и в името на Дървото да го цениш и да го обичаш, докато е жив, да се грижиш за него и да го отглеждаш, и да напътстваш стъпките му по пътя, който трябва да следва?

— Под Светлината и в името на Дървото, заклевам се. — Гласът на Ерит бе твърд и ясен, а усмивката й сякаш бе станала по-широка от лицето й.

— Лоиал, син на Арент, син на Халан, ще приемеш ли Ерит, дъщеря на Айва, дъщеря на Алар, за своя съпруга и ще се закълнеш ли под Светлината и в името на Дървото да я цениш и обичаш, докато е жива, да се грижиш за нея и да се вслушваш в напътствията й?

Лоиал вдиша дълбоко. Ушите му потръпнаха. Искаше да се ожени за нея. Искаше го. Просто не сега.

— Под Светлината и в името на Дървото, заклевам се — каза той хрипливо.

— Тогава, под Светлината и в името на Дървото, обявявам ви за венчани. Нека благословът на Светлината и на Дървото вечно да е над вас.

Лоиал погледна жена си. Своята жена. Тя вдигна ръка и тънките й пръстчета го погалиха по мустаците. Покълващите мустаци поне.

— Много си чаровен и мисля, че мустаци ще ти стоят красиво. И брада също.

— Глупости — каза майка му. Изненадващо, попиваше влагата от очите си с дантелена кърпичка. А изобщо не беше податлива на чувства. — Много млад е за тия неща.

За миг му се стори, че ушите на Ерит започват да се изопват назад. Трябваше да е от въображението му. Много пъти си беше говорил дълго с нея — беше великолепна събеседничка; макар че като си помислиш, повечето време го слушаше, но малкото, което казваше, винаги беше на място — и беше сигурен, че нравът й е съвсем сдържан. Все едно, не му остана време да се замисли над това. Отпуснала длани на ръцете му, тя се надигна на пръсти и той се наведе, за да потърка носа си в нейния. Честно казано, търкаха си ги по-дълго, отколкото бе редно в присъствието на старея Хаман и майка му, но двамата се отвяха от мислите му, докато вдишваше мириса на жена си и тя — неговия. А допирът на носа й до неговия! Пълно блаженство! Обгърна с шепа тила й и едва успя да запази приличие да не я опипа по ухото. Тя обаче подръпна туфата в едното му! След много, много по-дълъг миг, отколкото изглеждаше на пръв поглед, ги прекъснаха гласове:

— Продължава да вали, Корвил. Не може да настояваш сериозно отново да тръгнем, след като поне веднъж имаме здрав покрив над главите си и прилични легла. Казвам, не. Не! Тази нощ няма да спя на гола земя, нито в плевник, или най-лошото — в някоя къща, където ходилата и коленете ми ще висят от ръба на най-дългата маса. Имало е моменти, в които сериозно съм мислил да откажа гостоприемство и в Ямата да върви грубостта.

— Щом настояваш — с неохота отвърна майка му. — Но държа да тръгнем утре заранта рано. Няма да губя нито час повече от необходимото. Книгата на преображението трябва да се отвори колкото може по-скоро.

Лоиал трепна стъписано.

— Това ли обсъжда Великият пън? Не може да правят това, не и сега!

— Рано или късно трябва да напуснем този свят, за да можем да се върнем на него, щом Колелото се завърти — каза майка му, отиде до камината и разпери полите си да ги досуши. — Така е написано. Сега е точно подходящият момент, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— И вие ли мислите така, старей Хаман? — попита с тревога Лоиал.

— Не, момчето ми, ни най-малко. Преди да тръгнем, изнесох тричасова реч, с която, струва ми се, склоних няколко ума във вярната посока. — Стареят Хаман вдигна високата жълта кана и си напълни синята чаша, но не отпи, а само се намръщи над чая. — Боя се, че майка ти склони повече. Може дори да се домогне до решението за няколко месеца, както казва.

Ерит напълни чаша за майка му и още две — и му донесе едната. Ушите на Лоиал отново замърдаха от смущение. Трябваше да го направи. Още много имаше да се учи за съпруг, но това поне го знаеше.

— Ще ми се аз да можех да се обърна към Пъна — отрони той с горчивина.

— Нетърпелив си, съпруже. — Съпруже. Означаваше, че Ерит е много сериозна. Беше почти толкова лошо, колкото да те нарекат „сине“. — Какво би казал пред Пъна?

— Няма да позволя да се смути, Ерит — заговори майка му, преди да си е отворил устата. — Лоиал пише хубаво и стареят Хаман твърди, че може би у него има заложби на учен, но му се връзва езикът пред по-малко и от сто души. А и си е още момче.

Стареят Хаман да е казал това? Лоиал се зачуди кога ли ушите му Ще престанат да мърдат.

— Всеки женен мъж може да се обърне към Пъна — заяви твърдо Ерит. Този път нямаше съмнение. Ушите й определено се опнаха назад. — Ще ми позволите ли да се грижа за съпруга си, майко Корвил? — Устата на майка му се отвори, но звук не излезе, а веждите й изпълзяха нагоре по челото. Не мислеше, че я е виждал толкова слисана, въпреки че трябваше да го очаква. Жената винаги имаше предимство пред съпруга си над майка му. — Е, съпруже, та какво би казал?

Не беше нетърпелив. Отчаян беше. Отпи от дъхавия чай, но устата му си остана пак толкова суха. Майка му беше права. Колкото повече хора го слушаха, толкова повече бе склонен да забравя какво иска да каже и да се отклонява. Всъщност трябваше да си признае, че понякога се запъваше малко дори пред няколко слушатели. Съвсем мъничко. От време на време. Формите ги знаеше — всяко петдесетгодишно дете знаеше формите, — но някак си не можеше да накара думите да излязат. А тези, които го слушаха сега, не бяха кои да е. Майка му беше прочута Говорителка, стареят Хаман — изтъкнат учен, да не говорим, че беше и старей. А и Ерит. Всеки мъж иска да изглежда добре в очите на жена си все пак.

Обърна им гръб, отиде до най-близкия прозорец и повъртя чашата в ръцете си. Прозорецът бе с прилични размери, макар резбованата каса да не беше по-голяма от тези на долния кат. Дъждът бе намалял до леко ръмене от посивялото небе и въпреки шуплите в стъклото можеше да различи дърветата оттатък нивите — пиния, тупело и по някой дъб, всички щедро обрасли с нови клони и листи. Хората на Алгарин добре се грижеха за гората си, разчистваха сухия клонак и шумата, за да не оставят храна за пожарища. Огънят трябваше да се използва внимателно.

Сега, след като не виждаше как го гледат другите, думите му идеха по-лесно. Дали да не започнеше с Копнежа? Щяха ли да посмеят да напуснат този свят, след като щяха да започнат да умират след няколко години? Не, този въпрос щеше вече да е поставен и да са намерили подходящи отговори, иначе за една година Пънът щеше да е приключил. Светлина, ако наистина се обърнеше към Пъна… За миг си представи тълпите, стоящи около него, стотици и стотици мъже и жени, чакащи да чуят словата му, навярно дори няколко хиляди. Езикът му само дето не се залепи на небцето. Примига и видя отпред само мехурчета в стъклото, и дървета зад тях. Трябваше да го направи. Не беше особено храбър, каквото и да си мислеше Ерит, но бе научил много за храбростта, докато гледаше човеците, гледаше ги как се вкоп-чват в нещата, колкото и силно да духат ветровете, как се борят дори когато няма никаква надежда, борят се и печелят, защото се бореха с отчаян кураж. Изведнъж разбра какво трябва да каже.

— Във Войната на Сянката не се свихме в нашите стеддинг с надеждата, че нито един тролок или мърдраал не ще успее да проникне. Не отворихме Книгата на преображението и не побягнахме. Тръгнахме редом с човеците и воювахме със Сянката. В Тролокските войни нито се крихме в стеддинг, нито отворихме Книгата. Тръгнахме редом с човеците и воювахме със Сянката. В най-мрачните години, когато всяка надежда беше изтляла, воювахме със Сянката.

— А по време на Стогодишната война се бяхме научили да не се замесваме в човешките дела — вметна майка му. Това беше позволено. Говоренето можеше да се превърне в дебат, освен ако чистата красота на думите ти не заплени слушателите. Веднъж тя беше Говорила от изгрев до залез в полза на непопулярно решение без нито едно прекъсване, а на другия ден никой не беше станал да Говори срещу нея. Виж, той не можеше да оформя красиви изречения. Можеше само да каже това, в което вярва. Не се извърна от прозореца.

— Стогодишната война си беше човешка работа, не наша. Сянката е наша работа. Когато е ставало дума за воюване със Сянката, на брадвите ни винаги са им израствали дълги дръжки. Може би след година, след пет или след десет ще отворим Книгата на преображението, но ако го сторим сега, не можем да избягаме никъде и сериозно да се надяваме, че ще сме в безопасност. Тармон Гай-дон иде и на това виси съдбата не само на този свят, но и на всеки свят, в който бихме избягали. Щом пожарът обхване дърветата, ние не бягаме с надеждата, че няма да тръгне след нас. Борим се. Сега Сянката иде като горски пожар и не можем да побегнем от него. — Нещо между дърветата се движеше, по цялата линия, доколкото можеше да види. Стадо добитък? Доста голямо, ако беше стадо.

— Не е лошо — рече майка му. — Прекалено простовато, за да има тежест пред Пън на стеддинг, още по-малко пред Великия пън, разбира се, но не е зле. Продължавай.

— Тролоци — изпъшка той. Точно това беше. Хиляди черни тролоци с увенчани с шипове брони се изсипваха от леса и тичаха насам, вдигнали извитите си като коси мечове. Размахваха остри копия и носеха горящи главни. Тролоци, доколкото можеше да види — отляво и отдясно. Не хиляди. Десетки хиляди.

Ерит притича при него до прозореца и ахна.

— Толкова много! Ще умрем ли, Лоиал? — Не прозвуча уплашено. Прозвуча… възбудено!

— Не, ако успея да предупредя Ранд и останалите. — Вече тръгваше към вратата. Вече само Айез Седай и Аша’ман можеха да ги спасят.

— Дръж, момче, мисля, че може да ни потрябват.

Обърна се тъкмо навреме и улови брадвата с дългата дъжка, която му хвърли стареят Хаман. Ушите му се бяха изпънали целите назад, дори бяха прилепнали към черепа. Лоиал се усети, че и с него е така.

— Дръж, Ерит — каза спокойно майка му и вдигна единия от ножовете за тесане. — Влязат ли, ще се опитаме да ги задържим на стълбището.

— Ти си моят герой, съпруже — промълви Ерит, докато хващаше дръжката на ножа. — Но ако се оставиш да те убият, много ще ти се ядосам. — Каза го все едно, че наистина го мислеше.

След миг двамата със старея Хаман вече тичаха по коридора, изто-пуркаха по стъпалата и зареваха с цяло гърло бойния вик, нечуван от две хиляди години:

— Тролоци! Грабвай брадвите и разчисти полето! Тролоци!

— … така че аз ще се погрижа за Тийр и за Логаин, докато ти… — Изведнъж Ранд сбръчка нос. Не че му замириса точно на гнило торище, но така му се стори. Миризмата се усилваше.

— Твари на Сянката — каза кротко Кацуан, остави гергефа и се изправи. Кожата му изтръпна, щом тя прегърна Извора. А може би беше Аливия, закрачила отривисто след Зелената сестра. Мин остана на място, извадила два от ножовете за мятане от ръкавите си.

В същия миг чу смътно гласовете на огиери през дебелите стени. Не можеше да сбърка тези дълбоки, тътнещи гласове.

— Тролоци! Грабвай брадвите и разчисти полето!

Изруга, скочи и изтича до един от прозорците. Хиляди и хиляди тролоци прииждаха през рехавия дъждец през засетите наскоро нивя, тролоци високи колкото огиери, че и повече, тролоци с овнешки рога и козешки рога, с вълчи муцуни и с мечешки муцуни, тролоци с орлови клюнове и покрити с пера гърди, а калта се плискаше под ботушите, под копитата и лапите им. Прииждаха тичешком, тихи като смъртта. Зад тях в галоп препускаха облечени в черно мърдраали, с провиснали наметала, все едно че стояха на място. Успя да мерне трийсет или четиридесет. Колко ли още имаше от другата страна на къщата?

И други бяха чули виковете на огиерите, а може би просто гледаха през прозорците. Сред връхлитащите тролоци западаха мълнии, назъбени сребристи стрели — поразяваха с грохот и разхвърляха във всички посоки грамадни тела. На други места земята избухваше в пламъци, изригваше кал и късове от тролоци — глави, ръце, крака, които се въртяха във въздуха. Огнени кълбета ги поразяваха и избухваха, всяко избиваше десетки. Ала те продължаваха да прииждат, бързи като коне, ако не и по-бързи. След като вече ги бяха открили, тролоците закрещяха — изпълнен с ярост рев. В покритите със слама пристройки, в големите плевници и конюшни някои от салдейците на Башийр надничаха и бързо се скриваха и затръшваха вратите.

— Каза ли на твоите Айез Седай, че могат да преливат, за да се бранят? — кротко попита той.

— Чак на такъв глупак ли ти приличам? — изръмжа Логаин. Застанал зад един от прозорците, той вече държеше сайдин, почти толкова, колкото можеше да привлече самият Ранд. И го запридаше с цялата възможна бързина. — Все пак смятате ли да помогнете, или просто ще гледате, лорд Дракон? — Твърде много сарказъм имаше в думите му, но не беше моментът да се дразни.

Ранд вдиша дълбоко и се вкопчи в дървената каса заради замаята, която щеше да дойде — драконовите глави със златните гриви се загърчиха на китките му — и се пресегна, за да сграбчи Силата. Главата му се завъртя, щом сайдин потече през него, като ледени пламъци и срутващи се планини, хаос, който се опитваше да го повлече надолу. Но беше благословено чист. Все още изпитваше възторга от това чудо. Главата му се замая, а стомахът му искаше да се изпразни, онова старо гадене, което трябваше да се е махнало с покварата, ала не затова се вкопчи още по-здраво в дървената каса. Единствената сила го изпълни… но в този кратък миг на омая Луз Терин му я отне. Изтръпнал от ужас, той се взря в тролоците и мърдраалите. Със Силата у себе си, можеше да различи токите, защипани на масивните им, покрити с броня рамене. Сребърния вихър на ордата Аха’фрайт, кървавочерве-ния тризъбец на Ко’бал. Назъбената мълния на Грем’лан и извитата брадва на Ал’гол. Железния юмрук на Дай’мон и червения окървавен юмрук на Кно’мон. И черепи имаше. Рогатия череп на Дя’вол и грамадата от човешки черепи на Гар’гел, и черепа, разцепен от извития като коса меч на Джин’ен, и пронизания от кама череп на Бан’шиин. Тролоците обичаха черепи, доколкото можеше да се каже, че изобщо обичат нещо. Като че ли бяха въвлечени дванадесетте главни орди, а и някои от по-малките. Виждаше токи, които не можеше да разпознае. Нещо като вторачено око, пронизана с кама ръка, човешка фигура, обгърната от пламъци. Приближаваха се вече към пристройките, където от сламата започваха да се показват мечовете на салдейците — мъчеха се да излязат на покривите. Сламата беше корава. Отчаяно трябваше да се помъчат, за да я пробият. Странни мисли му хрумваха… а един луд, който искаше да умре, като нищо можеше да го убие в следващия миг.

Потоци на Въздух се натресоха в прозореца пред него с взрив от строшено стъкло и парчета дърво. „Ръцете ми — изохка задъхано Луз Терин. — Защо не мога да си движа ръцете? Трябва да си вдигна ръцете!“ Земя, Въздух и Огън се засукаха в сплит, който Ранд не успя да разпознае, шест наведнъж. Ала още щом ги видя как се завихриха, разбра. Огненият цвят. Шест прави червени стълпа изникнаха сред тролокската гмеж, десет стъпки високи и по-тънки от ръката на Ранд. Най-близките до тях тролоци щяха да чуят пронизителния им вой, но освен ако не бяха наследили спомени още от Войната на Сянката, нямаше да разберат, че чуват собствената си смърт. Луз Терин засука последната нишка Въздух и огънят разцъфтя. С грохот, който разтърси къщата, всеки от стълповете се ушири в огнен кръг с диаметър трийсет стъпки. Из въздуха се разлетяха рогати глави и зурлести глави, разхвърчаха се ръце, обути в ботуши крака и крака, свършващи с лапи и копита. Тролоците падаха на сто и повече разтега от взривовете и само малцина успяваха да се надигнат. Още докато завърташе първите паяжини, Луз Терин запреде нови шест, Дух докосна Огън, сплита за Портал, но после добеви и Земя, малко оттук, малко — оттам. Познатите сребристо-синкави резки се появиха, разпростряха се около къщата, добре познат за Ранд терен, и се завъртяха в… не в отверстия, а в смътния мрак на Портал, четири на четири разтега. И още Портали. Ала вместо да останат отворени, те се завъртаха и отново се затваряха, отваряха се и се затваряха непрестанно. И не останаха на място, а се понесоха към тролоците. Портали, но и не. Порти на смъртта. И веднага щом Портите на смъртта се задвижиха, Луз Терин затегна паяжините, с хлабави възли, които щяха да издържат само няколко минути, преди целият сплит да се разсипе, и запреде отново. Още и още Порти на смъртта, и нови Огнени цветя — тресяха стените на къщата, изхвърляха тролоци на късове във въздуха, поваляха ги. Не беше само режещият ръб на непрестанно отварящите се и затварящи Портали. Там, където преминеха Портите на смъртта, просто не оставаха тролоци. „Ръцете ми! — нададе вой лудият. — Ръцете ми!“

Ранд бавно вдигна ръцете си и ги изпъна през отвора. Луз Терин мигновено запреде в сложно съчетание Огън и Земя и от върховете на пръстите на Ранд засвяткаха червени жилки, по десет от всеки, и се разгънаха на ветрило. Стрели на Огън. Знаеше го. И щом изчезнеха, се появяваха нови, толкова бързо, че сякаш по-скоро примигваха, отколкото да отлитат. Тролоци, поразени от жилките, се сгърчваха като същества от плът и кръв, нажежени като от мълния, взривяваха се, гърчеха се и падаха, дупки зейваха през яките им туловища. Често падаха по две-три жертви, преди жилката да угасне. Той разпери пръсти и бавно задвижи ръце, зася смърт по цялата линия. Появиха се Огнени цветя, изпредени не от него, и Порти на смъртта, малко по-малки от тези на Луз Терин, и Стрели на Огън, които трябваше да са на Логаин. Другите Аша’ман внимаваха, но малцина щяха да са на места, откъдето да видят последните два сплита.

Падаха стотици и стотици, хиляди тролоци, раздрани от мълнии и огнени кълба, Огнени цветя и Порти на смърт, и Стрели на огън, и от самата земя, която изригваше под нозете им, но все така връхлитаха с рев и размахваха оръжията, а мърдраалите препускаха плътно зад тях, с черни мечове в ръцете. Щом стигнаха до пристройките, тролоците ги обкръжиха, заудряха с юмруци по вратите, къртеха дъски от стените с мечовете и копията си, мятаха запалени главни към сламените покриви. Салдейците горе стреляха като полудели, ритаха долу горящите главни, но някои все пак се задържаха по краищата на покривите и пламъците започнаха да пълзят по мократа слама.

„Огньовете — викна Ранд на Луз Терин. — Салдейците ще изгорят! Направи нещо!“

Луз Терин не отвърна, само запридаше смърт колкото може по-бързо и я хвърляше срещу тролоците — Порти на смърт и Стрели на Огън. Един мърдраал, пронизан от десетина червени жилки, изхвърча от седлото, после друг. Трети изгуби главата си от Стрела на Огън, сред взрив от кипнала кръв и плът, но продължи да язди напред — размахваше меча си, все едно не разбираше, че е мъртъв. Ранд ги търсеше. Ако всички мърдраали бъдеха убити, тролоците като нищо щяха да се обърнат и да побягнат.

Луз Терин вече запридаше само Порти на смърт и Стрели на Огън — тролокската сган се бе приближила твърде много до имението за Цветя. Някои от ашаманите явно не го осъзнаха веднага. Стаята се разтърси от грохот, цялата къща се разтърси като под ударите на тежки ковашки чукове, разтърси се все едно щеше да се разпадне, а после взривовете секнаха, освен там, където не избухнеше някое огнено кълбо или земята не изригнеше, за да изхвърли във въздуха тролоци като счупени кукли. От небето заваляха мълнии. Сребристосините им камшици плющяха толкова близо до къщата, че космите по ръцете и гърдите на Ранд настръхнаха, а косата му щръкна.

Няколко тролока успяха да отворят вратите на един плевник и нахлуха вътре. Ранд измести ръцете си и посече онези, които все още бяха отвън, с примигващите червени жилки. Някои все пак успяха да нахълтат, но с тях салдейците трябваше да се справят сами. На друг плевник и на една конюшня пламъците вече започваха да ближат сламата; мъжете кашляха от лютивия дим и стреляха с лъковете.

„Чуй ме, Луз Терин. Огънят. Трябва да направиш нещо!“

Луз Терин не отвърна нищо, само предеше паяжините си и избиваше тролоци и мърдраали.

— Логаин! — изрева Ранд. — Огньовете! Загаси ги!

Логаин също не му отвърна, но Ранд видя сплитовете, които изсмукаха топлината от пламъците и ги изгасиха. Те просто изчезнаха, по почернялата слама дори не се вдигаха струйки дим. Смърт газеше сред тролоците, но те вече бяха съвсем близо…

Изведнъж пред прозореца изникна мърдраал с бяло безоко лице, спокойно като на Айез Седай. Черният меч вече замахваше към Ранд. Две къси айилски копия се забиха в гърдите му и един нож прониза гърлото му, но съществото само се олюля и не спря удара. Ранд събра пръстите си и точно преди острието да го достигне, сто Стрели на Огън пронизаха мърдраала, отхвърлиха го на двайсет разтега и го проснаха на земята сред локва черна кръв. Мърдраалите рядко умираха веднага, но този повече не помръдна.

Ранд припряно затърси с очи нови цели, ала усети, че Луз Терин е престанал да прелива. Все още беше настръхнал, което му подсказа, че Кацуан и Аливия още държат Силата, все още усещаше сайдин у Логаин, но той също бе престанал да плете мрежи. Земята отвън беше застлана с тела и части от тела, от нивята почти до стените на имението. На крачки от тях. Няколко коня на мърдраали все още стояха на място, един бе вдигнал крак, сякаш беше счупен. Обезглавен мърдраал се въртеше на място и размахваше дивашки меча си, тук-там тролоци потръпваха, опитваха се да се надигнат и падаха, но иначе всичко беше стихнало.

„Свърши се — помисли той. — Свърши се, Луз Терин. Вече можеш да пуснеш сайдин“. Харилин и Енайла стояха на масата, забулени и с копия в ръце. Мин стоеше до тях, навъсена, с ножове в ръцете. Връзката бе изпълнена със страх. Страх не заради нея самата, подозираше той. Бяха спасили живота му. Но сега трябваше сам да си го спаси.

— На косъм беше — промърмори Логаин. — Ако бяха нападнали, преди да дойда… на косъм. — Тръсна глава и освободи Извора. — Тези нови сплитове за своите фаворити ли смяташе да ги пазиш? Като Таим. Порталите имам предвид. Къде ги пратихме онези тролоци? Само копирах точно сплита ти.

— Все едно къде са отишли — отвърна разсеяно Ранд. Беше съсредоточил цялото си вмнимание върху Луз Терин. Безумецът, проклетият глас в главата му, привлече още по-дълбоко от Силата. „Пусни го!“ — Твари на Сянката не оцеляваха при преминаване през Портал.

„Искам да умра — проплака Луз Терин. — Искам да се събера с Илиена“.

„Ако искаше да умреш, защо убиваше тролоците? — помисли Ранд. — Защо уби онзи мърдраал?“

— Ще намират групи мъртви тролоци и сигурно по някой мърдраал, без белези по тях — рече на глас.

„Като че ли помня как умирам — промълви Луз Терин. — Помня как го направих“. Привлече още по-дълбоко и болката в слепоочията на Ранд се усили.

— Не не чак много на едно място. С всяко отваряне на Порта на смъртта изходът се мени. — Ранд потърка слепоочията си. Болката беше предупреждение. Трябваше да спре до толкова сайдин, колкото можеше да удържи, без да умре или да изгори. „Все още не можем да умрем — заговори той в ума си на Луз Терин. — Трябва да стигнем до Тармон Гай-дон, или светът загива“.

— Порта на смъртта — повтори Логаин с отвращение и изведнъж попита: — Защо още държиш Силата? И толкова много. Ако се опитваш да ми доказваш, че си по-силен от мен, вече го знам. Видях колко огромни бяха твоите… Порти на смъртта, сравнени с моите. И ми се струва, че държиш сайдин до последната допустима капка.

Това определено привлече вниманието на всички. Мин затъкна ножовете си и скочи от масата, и връзката изведнъж се изпълни с толкова страх, че сякаш запулсира. Харилин и Енайла се спогледаха тревожно и продължиха да се взират през прозорците. Аливия пристъпи към него и се намръщи, но той поклати глава и тя отново се извърна към прозореца, но си остана намръщена.

Кацуан се плъзна през стаята — лицето й беше безизразно — и строго попита Мин:

— Какво чувства той? Само не си играй с мене, момиченце. Знаеш какво може да ти струва това. Знам, че си свързана с него, и ти знаеш, че го знам. Страх ли го е?

— Него никога не го е страх — отвърна Мин. — Освен за мен или за… — Стисна упорито зъби и прикова с гневния си поглед Зелената сестра. От смесените чувства, от страх до срам, че се бе опитала да се отдели от връзката и не бе успяла, Ранд имаше някаква представа какво й струва това.

— Под носа ти съм — каза Ранд. Ако искаш да разбереш как се чувствам, питай мен. — „Луз Терин?“ Отговор така и не последва, а изпълващият го сайдин не намаля. Слепоочията му запулсираха.

— Е? — попита нетърпеливо Кацуан.

— Чувствам се бистър като кладенчова вода. — „Луз Терин?“ — Но имам едно правило за теб, Кацуан. Повече не заплашвай Мин. Всъщност просто я остави на мира.

— Виж ти! Момчето показва зъбки. — Тя поклати глава и златните птиченца, рибки, звездички и лунички се залюляха. — Само не показвай чак толкова много. И би могъл да попиташ младата дама дали иска да я защитаваш. — Странно, Мин вече гледаше него намръщена, а връзката се изпълни с раздразнение. Светлина, не стига че не й харесваше, че се тревожи за нея. Сега като че ли искаше сама да се оправи с Кацуан, нещо, за което той самият не гореше от желание.

„Можем да умрем в Тармон Гай-дон“, каза Луз Терин и Силата изведнъж се отцеди от него.

— Освободи я — промълви Логаин, взел като че ли страната на Кацуан.

— Знам — отвърна тя и Ранд рязко извърна глава от изненада.

— Мин да се оправя с тебе сама, щом иска — подхвърлим и закрачи към вратата. — Но няма да я заплашваш.

И си помисли: „Да. Можем да умрем в Тармон Гай-дон“.