Нож от блянове

Глава 28 В Малден

Малко преди разсъмване — Файле вече стягаше за последен път широкия колан със златните брънки на кръста си — в малката претъпкана островърха шатра, в която спяха всички, влезе Дайрейн. Небето отвън вече започваше да изсивява, но вътре все още бе тъмно като в нощ. Очите на Файле обаче се бяха настроили към тъмнината. Крехката дребна женица с дългата до раменете вълниста черна коса се прозяваше и се мръщеше. В своя Дом в Кайриен имаше ранг малко под Върховния им трон, но я бяха събудили през нощта, защото Севанна не можеше да заспи и искаше да й почетат. Севанна харесваше гласа на Дайрейн, а сигурно и доносите й за прегрешенията сред нейните гай-шайн. Кайриенката никога не се оказваше сред онези, които не успяваха да я задоволят. Ръцете й посегнаха към златния гердан и тя се поколеба, щом видя Файле, Алиандре и Мейгдин, вече облечени и станали.

— Забравих да оставя книгата на мястото й — звънна кристалното й гласче, докато се обръщаше към изхода. — Севанна ще нареди да ме набият, като види, че не си е на мястото, щом се събуди.

— Лъже — изръмжа Мейгдин.

Дайрейн хукна навън.

Това бе достатъчно, за да убеди Файле. Тя сграбчи Дайрейн за качулката и я дръпна в шатрата. Кайриенката понечи да запищи, но Алиандре й запуши устата и трите се сборичкаха с нея върху застланото с одеяла платнище на пода. Дайрейн беше дребничка, но се гърчеше като змия, опитваше се да ги издраска, да ги хапе. Докато другите две я държаха, Файле извади втория си нож, много удобна кама с ръбеста стоманена дръжка и острие, по-дълго от дланта й, и почна да реже ивици от одеялата.

— Как разбра? — попита Алиандре; мъчеше се да задържи едната ръка на Дайрейн, като в същото време гледаше да държи устата й запушена така, че да не я ухапе. Мейгдин се беше погрижила за краката й, като седна върху тях, а другата й ръка беше извила отзад. Дайрейн все пак успяваше да се извива, макар и без полза.

— Мръщеше се, но когато заговори, лицето й стана гладко. Едва го видях. Ако наистина се тревожеше, че ще я набият, щеше да се намръщи още повече. — Русокосата жена не беше много опитна като слугиня, но беше наблюдателна.

— Но тя как ни заподозря?

Мейгдин сви рамене.

— Сигурно някоя от нас е изглеждала изненадана или гузна. Макар да не разбирам как е могла да го забележи в тъмното.

След малко вече бяха вързали глезените и китките на Дайрейн зад гърба й. Така нямаше да може да изпълзи много далече. Отпрано парче от долната й риза, вързано отгоре с ивица одеяло, беше запушило устата й и от гърлото й излизаше само тихо пъшкане. Тя изви глава и ги изгледа с гняв. Файле не можеше да види много добре лицето й, но изражението можеше да мине или за гневно, или за умоляващо, а Дайрейн се молеше само на Севанна. Използваше положението си на гай-шайн на Севанна, за да издевателства с гай-шайн, които не бяха на Севанна, и клюкарстваше, за да издевателства над тези, които бяха. Бедата бе, че не можеха да я оставят тук. Някой можеше да дойде всеки момент, за да извика някоя от тях при Севанна.

— Можем да я убием и да скрием трупа — предложи Алиандре, докато оправяше с длан дългата си коса. Беше се разрошила, докато се боричкаха.

— Къде? — попита Мейгдин. Не го каза като слугиня, говореща пред кралица. В плен пленничките бяха равни, иначе помагаха на пленилите ги. Доста време беше минало, докато научат Алиандре на това. — Трябва да е някъде, където няма да го намерят поне един ден. Севанна може да прати хора подир Галина да ни върнат, ако ни заподозрат, че сме убили една от вещите й. — Вложи в думата цялото презрение, което изпитваше. — А не вярвам, че Галина няма да им позволи да ни върнат.

Дайрейн взе да се мята, за да скъса връзките, и запъшка още по-силно. Може би беше решила да им се помоли все пак.

— Няма да я убиваме — каза Файле. Нито беше гнуслива, нито изпитваше милост. Просто нямаше къде да скрият един труп достатъчно задълго, не че щяха да могат да го изнесат, без да ги види никой. — Боя се, че плановете ни малко се промениха. Изчакайте ме тук.

Надникна навън, под утринното зарево, и веднага разбра какво е събудило подозренията на Дайрейн. Байн и Чиад бяха до шатрата в белите си роби, както се очакваше, за да ги придружат колкото може по-надалече до мястото на срещата. Ролан и приятелите му може би още не бяха привършили със закуската си — дано да не бяха; можеха да направят някоя глупост и да провалят всичко — а Байн и Чиад бяха предложили доброволно помощта си да отклонят всякакви мъже, които се опитат да се намесят. Не беше намерила сили да ги попита как точно смятат да го направят. Някои саможертви заслужаваха да си останат забулени в тайна. И цялата й сърдечна благодарност. Две гай-шайн с ракитени кошове не бяха достатъчно, за да събудят подозрение у кайриенката, но трийсет-четиридесет гай-шайн можеха, струпани в тясната уличка между шатрите на гай-шайн. Закръгленото грубовато лице на Аравайн я гледаше изпод бялата гугла, както и красивото на Лусара. И Алвон беше сред тях, със сина си Терил, в робите си от кален груб плат за шатри, и Дормин, ниският грубоват кайриенски обущар, а също и Корвила, кльощавата тъкачка оттук, от самата Алтара, и… Не представляваха и една десета от тези, които й се бяха врекли във вярност, но толкова голямо струпване на гай-шайн щеше да събуди подозрение и у камък. Поне ако се добавеше към това, че трите вече бяха облечени. Дайрейн сигурно беше чула кои са повикани за тази нощ от Севанна. Как бяха разбрали, че тръгва днес? Късно беше да мисли за това. Ако го беше научил някой Шайдо, вече щяха да са ги измъкнали от шатрата.

— Какво правите тук? — попита тя строго.

— Поискахме да ви видим как тръгвате, милейди — отвърна Терил.

— Много внимавахме, дойдохме по един — по двама — добави с Радост Лусара.

— Добре, сега можем да си кажем довиждане. — Нямаше смисъл Да им обяснява колко малко оставаше да развалят цялото бягство. — Докато се върна за вас. — Ако баща й откажеше да й даде войска, Перин щеше да я даде. Приятелството му с Ранд ал-Тор щеше да осигури това. Светлина, а той къде беше? Не! Трябваше да се радва, че още не се беше появил, че не се беше изложил на сигурна гибел, като се опитваше да се промъкне в стана и да я спаси. — Сега си вървете, преди някой да ви е видял и да тръгнат приказки. И не казвайте на никого за това. — Следовниците й бяха верни, иначе вече щяха да са я оковали, но сред гай-шайн имаше твърде много като Дайрейн, и не само сред държаните от дълго време в плен кайриенци. На някои хора просто им беше в кръвта да угодничат при всяка възможност.

Закланяха се, заприклякваха и започукваха с юмруци челата си, все едно че не можеше да надникне някой навън и да види, а после се пръснаха във всички посоки с огорчени лица. Наистина бяха очаквали да я видят как тръгва! Нямаше време да се ядосва. Притича при Байн и Чиад и набързо им обясни положението в шатрата.

Щом свърши, двете се спогледаха и оставиха кошовете на земята, за да освободят пръстите си за ръчния говор на Девите. Избягваше да погледне ръцете им, защото явно искаха да останат насаме. Не че щеше да разбере кой знае какво. Ръцете им се движеха много бързо. Червенокосата Байн със сините очи се извисяваше с близо половин педя над нея, а сивокосата Чиад — с един пръст повече. Бяха й близки приятелки, но се бяха сродили помежду си като първосестри, а това създаваше връзка много по-близка от приятелството.

— Ние ще се погрижим за Дайрейн Сайган — най-сетне рече Чиад. — Но това значи, че трябва да отидеш в града сама.

Файле въздъхна, но нищо не можеше да се направи. Ролан навярно все пак се беше събудил. Сигурно в този момент я наблюдаваше. Когато й потрябваше, като че ли се появяваше от нищото. Едва ли щеше да й попречи със заминаването, след като й бе обещал да я отведе със себе си, щом той си тръгне. Ала все пак хранеше някакви надежди, поне докато носи бялото. С неговите „игри на целувки“! Можеше да поиска да я задържи малко по-дълго в робите на гай-шайн. Когато мъжете поискат да ти помогнат, винаги си мислят, че техният начин е единственият.

Байн и Чиад се шмугнаха в малката островърха шатра, а Алиандре и Мейгдин излязоха. Вътре наистина нямаше достатъчно място за пет. Мейгдин отиде малко встрани и се върна с един кош като тези, дето носеха двете Деви. Отгоре бяха натрупани мръсни халати на гай-шайн, но отдолу имаше рокли, които почти им бяха по мярка, брадвичка, прашка, върви за ловджийски примки, кремък и стомана, вързопи с брашно, храна, сол и мая, няколко монети, които бяха успели да си намерят, всичко, което щеше да им трябва, докато се доберат на запад и намерят Перин. Галина щеше да ги изведе извън стана, но нямаше как да се разбере в коя посока ще хване след това по „важната работа на Айез Седай“. Файле не изключваше да ги изостави при първа възможност.

Мейгдин застана над коша, цялата изпълнена с решимост, стиснала зъби и присвила очи. Лицето на Алиандре пък трепкаше от усмивки.

— Опитай се да не изглеждаш толкова щастлива — каза й Файле. Гай-шайн влагоземец рядко се усмихваше и никога — толкова радостно.

Алиандре се постара, но безуспешно.

— Нали ще избягаме. Трудно ми е да не се усмихвам.

— Ще спреш, ако те види някоя Мъдра и реши да разбере защо си толкова радостна.

— Едва ли ще срещнем Мъдра между шатрите на гай-шайн или в Малден — отвърна Алиандре пак с усмивка. Въпреки решимостта си Мейгдин кимна съгласна.

Файле се предаде. Всъщност и самата тя се чувстваше леко замаяна. Да, днес щяха да избягат.

Байн излезе и задържа платнището на входа за Чиад, която бе понесла стегнато на вързоп одеяло, голямо колкото да побере сгъната на две дребничката Дайрейн. Силна беше Чиад, но пак й се налагаше да се наведе под тежестта й.

— Защо е толкова неподвижна? — попита Файле. Не се боеше, че може да са я убили. Изпълняваха ревностно и строго правилата за гай-шайн, а насилието бе забранено. Но това одеяло все едно беше пълно с дърва, изобщо не се движеше.

Байн заговори тихо, с весел блясък в очите.

— Погалих я по косата и й казах, че много ще ми е неприятно, ако се наложи да я нараня. Чиста истина си е при толкова тох, колкото ще ми струва само това, че я зашлевих. — Чиад се изкикоти. — Дайрейн Сайган май си помисли, че я заплашваме. Смятам, че ще е много тиха и кротка, докато не я пуснем. — И се разтресе в безмълвен смях. Айилският хумор продължаваше да е загадка за Файле. Знаеше обаче, че жестоко ще ги накажат за това. Помагането на опит за бягство се наказваше също толкова жестоко, колкото и опитът за бягство.

— Имаш цялата ми благодарност — отвърна тя. — Ти и Чиад, сега и завинаги. Имам голям тох.

Целуна Байн леко по бузата и лицето на Девата стана червено като косата й, разбира се. Айилците се държаха почти целомъдрено сдържано пред хора. В някои отношения.

Байн хвърли поглед към Чиад и на устните й се изписа нещо като усмивка.

— Като видиш Гаул, кажи му, че Чиад е гай-шайн на един мъж със силни ръце и сърце от пламък. Той ще разбере. Трябва да й помогна да отнесем товара си на сигурно място. Дано винаги намираш вода и заслон, Файле Башийр. — И лекичко я докосна по бузата с връхчетата на пръстите си. — Някой ден ще се срещнем отново.

Отиде при Чиад, хвана другия край на одеялото и го понесоха. Гаул може би щеше да разбере, но не и Файле. Най-малкото за сърцето като пламък, а се съмняваше, че Чиад изобщо се интересува от ръцете на Мандерик. Имаше лош дъх и почваше да се напива още като се събуди, освен ако не отидише на разбойнически набег или на лов. Но избута Гаул и Мандерик от ума си и вдигна коша на рамото. Вече твърде много време бяха загубили.

Небето вече бе започнало да изсветлява и гай-шайн се раздвижваха между пръснатите безразборно шатри на стана, ситнеха забързани по работа или понесли по нещо, уж че работят, но никой не обръщаше внимание на трите жени в бяло, понесли кошове с пране към градските порти. Като че ли винаги имаше какво да се пере, дори за гай-шайн на Севанна. Твърде много бяха влагоземците гай-шайн, за да ги познава всички, и не видя нито един познат, докато не стигнаха при Арела и Ласайл — те пристъпваха нервно от крак на крак, също с кошове на рамене. По-висока от повечето айилки и смугла, Арела досущ като Дева носеше тъмната си коса подрязана късо, а вървеше ли, крачеше като мъж. Ласайл беше ниска, бледокожа и тънка и с червени панделки в косата — която всъщност не беше много по-дълга. Походката й беше изящна в робите, а обуеше ли бричове, полюшваше скандално бедра. И двете обаче въздъхнаха с еднакво облекчение.

— Помислихме, че се е случило нещо — рече Арела.

— Нищо, с което да не можем да се оправим — отвърна Файле.

— Къде са Байн и Чиад? — попита с тревога Ласайл.

— Имат друга задача. Отиваме сами.

Спогледаха се и този път във въздишките им нямаше облекчение. Ролан, разбира се, нямаше да се намеси. Не и когато трябваше да се махат. Не, разбира се.

Обкованите с желязо крила на портата на Малден зееха широко отворени, избутани до гранитните стени и останали така още откакто градът бе паднал. Железният обков беше станал кафяв от ръжда, а пантите бяха толкова ръждясали, че ако се опитаха да ги затворят, сигурно щеше да е невъзможно. В сивите каменни кули от двете страни вече гнездяха гълъби.

Бяха дошли първи. Файле поне не можа да види никого напред по улицата. Щом минаха през портите, тя извади камата и я скри в ръкава си, като опря острието до китката си.

Другите направиха същото, макар и не толкова ловко. Без Байн и Чиад, и след като Ролан и приятелите му щяха да са заети с нещо друго, както се надяваха, трябваше сами да си осигурят защитата. Малден не беше толкова опасен за жени — за жени гай-шайн; поне не толкова опасен, колкото станът на Шайдо, но и тук бяха нападани жени, понякога от по няколко мъже. Светлината да дадеше дано ако ги сгащеха да са само един-двама. С един или двама можеха да се справят, преди те да са разбрали, че тези гай-шайн имат зъби. Ако се окажеха повече, щяха да направят каквото могат, но един айилски грънчар беше толкова опасен, колкото и най-обучените бойци.

Тази част от града не беше изгоряла, но беше опустошена и запустяла. Под меките им бели ботуши скърцаха парчетии натрошени грън-ци. Късове дрехи, отпрани от взети за гай-шайн мъже и жени, все още бяха осеяли сивия калдъръм. Жалките прогнили дрипи бяха лежали тук най-напред под снега, после в дъжда повече от месец и Файле се съмняваше, че вече и най-окаяният събирач на дрипи ще ги прибере. Тук-там се мяркаха детски играчки, дървено конче или кукла, със започнала да се лющи боя, оставени от най-малките, на които бе разрешено да избягат, както и на най-старите, болните и недъгавите. По дървените и каменните постройки се виждаха зейнали дупки на мястото на някогашните врати и прозорци. Наред с всичко останало, което Шайдо бяха решили, че е ценно или полезно, градът беше оглозган от всяко парче дърво, можещо лесно да се измъкне, и само това, че събарянето на къщите бе по-малко ефикасно от сеченето на дърва за огрев из околните гори, бе пощадило самите сгради. Отворите по стените й напомняха за очни кухини на черепи. Безброй пъти беше минавала по тази улица, ала тази сутрин имаше чувството, че я следят. Пронизаха я ледени тръпки.

По средата на градчето се обърна и погледна към портата, няма и на сто и петдесет разтега назад. Улицата все още беше пуста, но скоро Щяха да се появят първите облечени в бяло мъже и жени, с ведрата за вода. Носенето на вода бе задача, която почваше рано и траеше през Целия ден. Трябваше вече да побързат. Тя зави в една тясна странична Уличка и закрачи по-бързо, макар да й беше трудно да крепи коша. Другите сигурно изпитваха същата трудност, но не се оплакаха. Трябваше да се скрият, преди да се появят гай-шайн. Нямаше причини някой гай-шайн, влязъл в града, да остави главната улица, преди да стигне до щерната под крепостта. Нечий опит за подмазване или дори само невнимателно изтърсена дума щеше да прати Шайдо в града, за да ги заловят, и тогава изходът щеше да е само един, освен ако не се изкатереха на стените и не скочеха от десетте разтега височина с надеждата, че няма да си счупят вратовете.

Щом стигна до останалия вече без табела хан, на три ката и без прозорци, тя се шмугна в гостилницата. Другите я последваха. Ласайл остави коша и се притисна до стената до входа, за да наблюдава улицата. Стаята беше гола от таванските греди до дъските на пода, ръжените на двете камини бяха задигнати. Парапетът на стълбището в дъното на помещението също беше отпран, нямаше я и вратата за кухнята. Кухнята беше също толкова празна. Беше го проверила. Тигани, ножове, лъжици — всичко това беше полезно. Файле смъкна коша на пода и се приближи до стълбището. Беше здрава изработка, от дебели тежки греди, направено да издържи поколения. Да се изтръгнат щеше да е почти толкова трудно, колкото да се събори къщата. Опипа отдолу, покрай горната част на една от външните подпори, и дланта й се сви около дебелата колкото китката й лъскава палка. Беше й се сторило най-доброто скривалище, място, където никой нямаше да има основание да търси, но сама се изненада като усети, че е затаила дъх.

Ласайл остана на прага, но другите бързо притичаха до нея с кошовете.

— Най-после — промълви Алиандре и боязливо докосна палката с връхчетата на пръстите си. — Цената на нашата свобода. Какво представлява?

— Ангреал — отвърна Файле. — Или може би тер-ангреал. Не зная със сигурност, знам само, че Галина ужасно я иска, тъй че трябва да е едното или другото.

Мейгдин храбро пипна палката.

— Може. Често са странни на пипане. Така са ми казвали поне.

Твърдеше, че никога не е стъпвала в Бялата кула, но Файле вече не беше толкова сигурна, колкото някога. Мейгдин можеше да прелива, но толкова слабо и с такова усилие, че Мъдрите не съзираха никаква опасност да я пуснат да върви свободно. Е, толкова свободно, колкото можеше да върви една гай-шайн. Отричанията й можеше и да са от срам. Файле беше слушала, че жени, изгонени от Кулата, защото не могат да станат Айез Седай, понякога отричат, че са били там, за да скрият провала си.

Арела поклати глава и отстъпи крачка назад. Беше тайренка и въпреки пътуванията с Айез Седай все още изпитваше неприязън към Силата и всичко, свързано с нея. Погледна бялата пръчка, все едно че беше червена пепелянка, и облиза устни.

— Галина може би ни чака. Може да се ядоса, ако я накараме да чака дълго.

— Още ли е чисто навън, Ласайл? — попита Файле и тикна палката на дъното на коша. Арела тежко въздъхна, явно толкова облекчена, че й се махна от очите, колкото преди малко, когато я видя.

— Да — отвърна кайриенката, — но не разбирам защо. Първите гай-шайн вече трябваше да са дошли за вода.

— Може нещо да се е случило в лагера — каза Мейгдин. Изведнъж лицето й се стегна, а ножът се озова в ръката й — нож с дървена дръжка и нащърбено острие.

Файле кимна замислено. Може би например това, че Дайрейн вече са я намерили. Тя не можеше да каже къде са отишли, но може би познаваше някои от чакащите да ги изпратят гай-шайн. Колко щяха да издържат, като ги подложеха на разпит? Колко щеше да издържи Алвон, ако почнеха да измъчват Терил?

— Все едно, нищо не можем да направим. Галина ще ни изведе.

Все пак щом излязоха от хана, затичаха. Файле не беше единствената, която току поглеждаше през рамо и залиташе. Не знаеше дали да изпита облекчение, или не, когато най-сетне видя гай-шайн, понесли ведра на кобилиците по главната улица. Във всеки случай не спря да подтичва.

Не им се наложи да тичат дълго. След малко миризмата на овъглено дърво почна да се усилва. Южният край на Малден беше в развалини. Свърнаха зад един ъгъл, за да не ги види някой. От мястото, където бяха застанали, до южната стена на около двеста разтега пред тях се редяха коруби със срутени покриви, почернели каменни стени и овъглени греди, с измита от дъжда пепел. На места не бяха останали Дори и най-дебелите греди. Само в отсамния край на улицата бяха останали що-годе цели сгради. Тук пожарът, развихрил се, след като Шайдо бяха завзели града, най-сетне беше спрян. Няколко постройки бяха със срутени покриви, макар че долните катове бяха непокътнати, а два пъти повече представляваха килнати на една страна купчини печенели греди и полуизгорели дъски, стърчащи от срутеното. — Тук — каза Мейгдин и посочи на изток. Там вятърът развяваше дълга червена лента. Беше вързана на една къща, готова всеки миг да се срути. Приближиха се бавно до нея и оставиха кошовете на калдъ-ръма. Червената ивица се люшна отново. — Защо ще иска да се срещаме тук? — измърмори Алиандре. — Това може да ни погребе само ако кихне някоя. — И се потърка по носа, сякаш всеки миг наистина щеше да кихне.

— Съвсем здрава си е. Проверих — чу се гласът на Галина и Файле рязко извърна глава. Галина крачеше към тях, явно излязла от една от здравите постройки на северната страна на улицата. След като толкова дълго беше носила колана и гердана от злато с огнекапки, без тях изглеждаше непривично. Още си беше облечена в белите копринени роби, но липсата на накитите бе убедителна. Галина не можеше да обърне истината нагоре с краката. Тръгваше днес.

— И защо не в някоя от здравите сгради? — попита Файле. — Защо тук?

— Защото не искам никой да види, че е в ръцете ми — отвърна Галина и продължи към къщата. — Защото никоя няма да надникне в тази развалина. Защото аз казвам така. — Пристъпи през някогашния праг, наведе се под тежката овъглена таванска греда, надвиснала над отвора, и веднага зави надясно и заслиза по някакви стъпала. — Не се мотайте.

Файле се спогледа с другите. Всичко това беше повече от странно.

— Ако ще ни изведе оттук, готова съм да й дам онова нещо и в нужник — изръмжа Алиандре. Все пак изчака Файле да ги поведе.

Ниско над каменните стъпала висяха овъглени греди и почернели дъски, но лекотата, с която бе влязла Галина, я успокои. Нямаше да рискува жива да се погребе или развалината да я премаже в самия миг, в който най-сетне щеше да се сдобие с палката. Лъчите светлина, процеждащи се през дупките на руината, бяха достатъчни да се види, че мазето е относително безопасно. Големите бурета, отрупани покрай една от каменните стени, повечето овъглени и с избити от горещината обръчи, подсказваха, че сградата е била хан или кръчма. Или може би склад на търговец на вино. Околностите на Малден произвеждаха нелошо вино.

Галина застана в средата на осеяния с натрошен камък под. Лицето й бе самото айезседайско спокойствие, възбудата от предния ден беше изчезнала.

— Къде е? — хладно попита тя. — Дай ми я.

Файле остави коша, бръкна дълбоко и извади бялата палка. Галина трепна. Файле й я подаде и тя посегна да я вземе, почти колебливо. Ако не знаеше колко жадува за нея, Файле щеше да си помисли, че я е страх да я пипне. Пръстите на Галина се свиха около палката и тя тежко издиша. Дръпна я, преди Файле да е успяла да я пусне. Наистина сякаш трепереше, но усмивката й беше… победоносна.

— Как смяташ да ни изведеш от стана? — попита Файле. — Да се преоблечем ли вече?

Галина отвори уста, но изведнъж вдигна другата си ръка в знак да млъкнат. Беше наклонила глава към стълбите, все едно се вслушваше. После прошепна:

— Може и нищо да не е, но по-добре да проверя. Изчакайте тук и не вдигайте шум. Млък — изсъска, щом Файле понечи да каже нещо, надигна копринените си роби, заситни към стълбите и се заизкачва като жена, притеснена от това, което може да види горе. Стъпалата й бързо се скриха зад провисналите греди и дъски.

— Някоя да чу нещо? — прошепна Файле. Всички поклатиха глави. — Може би държи Силата. Чувала съм, че това…

— Не я държеше — прекъсна я Мейгдин. — Изобщо не я видях да прегръща…

Изведнъж горе изпращя дърво и овъглените греди и дъски се срутиха с оглушителен трясък, вдигнаха се облаци заслепяваща очите черна пушилка и натрошен камък. Файле се закашля неудържимо. Миризмата на изгоряло натежа във въздуха като в деня на пожара. Нещо падна отгоре, удари я силно по рамото и тя се присви, за да опази главата си. Някоя извика. Още неща се стовариха на каменния под, дъски и парчета мазилка.

Най-сетне — струваше й се, че са изтекли часове, но може и да бяха минути — дъждът от отломки престана. Прахта взе да се сляга. Бързо се огледа за спътничките си и видя, че всички са се присвили на пода, с ръце над главите. Светлината сякаш бе станала повече отпреди. Малко повече. Някои дупки отгоре се бяха разширили. По лицето на Алиандре се стичаше струйка кръв. Всички бяха целите в прах, от глава до пети.

— Има ли ранени? — попита Файле, щом спря да кашля.

— Не — отвърна Алиандре и се опипа по темето. — Само драскотина.

Другите също не бяха пострадали, макар че Арела като че ли движеше предпазливо дясната си ръка. Нямаше начин да не са ударени. Файле си помисли, че лявото й рамо скоро ще посинее и почернее — но пък това не можеше да мине за истинска рана.

После очите й се спряха на стъпалата и й се дощя да заплаче. Отломките, срутили се отгоре, бяха затрупали цялото стълбище. Може би щеше да се добере до тях, ако стъпеше на раменете на Арела, но едва ли щеше да се издърпа само с една здрава ръка. Или Арела. А и да успееше някоя от двете, щеше да се озове сред овъглена развалина, която сигурно всеки момент щеше да се срути отново.

— Не! — проплака Алиандре. — Не точно сега! След като бяхме толкова близо! — Стана, изтича до купчината отломки, едва не се притисна в тях и завика: — Галина! Помогни ни! Заклещени сме! Прелей и вдигни тези дъски! Отвори ни път да излезем! Галина! Галина! Галина! — Отпусна се отчаяна върху купчината изгорели дъски и раменете й се разтресоха. — Галина… Галина, помогни ни.

— Галина си отиде — промълви Файле горчиво. Щеше да се отзове, ако все още беше горе и имаше намерение да им помогне. — Както сме заклещени тук, може би мъртви, има идеално оправдание да ни изостави. Все едно, не знам дали някоя Айез Седай би могла да отмести тези дъски, дори и да се опита. — Не спомена, че Галина може би сама бе подготвила това оправдание. Светлина, не трябваше да я удря през лицето. Но беше много късно за самообвинения.

— Какво ще правим сега? — попита Арела.

— Ще се изравяме, какво — отвърнаха като една Файле и Мейгдин. Файле я погледна изненадано. Мръсното лице на слугинята й се беше стегнало в царствена решимост.

— Да — каза Алиандре и стана. Обърна се и макар прахта по лицето й да беше прорязана от мокри вадички, сълзи в очите й нямаше. Наистина беше кралица и нямаше да се посрами пред куража на една слугиня. Ако не успеем… ако не успеем, поне няма да умрем с това по нас! — Разкопча златния колан и го хвърли с презрение на пода. След него — златния гердан.

— Ще ни потрябват, за да се измъкнем през стана на Шайдо — каза кротко Файле. — Галина може и да не ни измъкна, но лично аз смятам да се махна днес. — Заради Дайрейн другояче не можеше и да бъде. Байн и Чиад нямаше да могат да я крият дълго. — Поне веднага щом се изровим оттук. Ще се престорим, че са ни пратили да берем боровинки. — Не биваше обаче да погазва храбрия жест на васалката си. — Но сега сега няма нужда да ги носим. — Смъкна колана и гердана си и ги хвърли в коша върху мръсните роби на гай-шайн. Другите я последваха. Алиандре свали своите с тъжен смях. Но поне можа отново да се засмее. Файле не можеше.

Бъркотията изгорели мертеци и полуизгорени дъски, затрупали стълбището, напомняше на една от онези ковашки главоблъсканици, с които Перин обичаше да се забавлява. Всичко така се беше оплело, че едва ли не всяко нещо стърчеше от нещо друго. А и по-тежките греди сигурно нямаше да могат да издърпат и всички заедно. Но ако успееха да разчистят достатъчно, за да изпълзят нагоре между дебелите греди… Опасно щеше да е това пълзене. Но когато опасната пътека е единственият ти изход, тръгваш по нея.

Няколко дъски се измъкнаха лесно и те ги струпаха в дъното на мазето, но след това започнаха грижливо да подбират, оглеждаха първо да видят дали нещо няма да се срути, опипваха за пирони, на които можеха да се набодат, стараеха се да не мислят как цялата купчина може да се измести, да заклещи ръка и да я счупи. Чак след това можеха да почнат с дърпането, понякога — две заедно, теглеха все по-силно и по-силно, докато парчето най-сетне поддаде. Работата вървеше бавно, купчината от време на време изскърцваше и леко се накланяше насам или натам. Тогава всички се дръпваха назад и затаяваха дъх. Не продължаваха, преди да се уверят, че бъркотията от греди няма да рухне. Работата се превърна в центъра на целия им свят. Веднъж на Файле й се стори, че чува вълчи вой. Вълците обикновено я караха да мисли за Перин, но не и този път. Работата беше всичко.

А после Алиандре издърпа една овъглена дъска и грамадата започна да се мести със стон. Към тях. Затичаха към дъното на мазето и купчината рухна с оглушителен грохот, като вдигна нови облаци пушилка.

Щом спряха да кашлят и пак можеха да виждат през все още неслегналата се прах, ахнаха — почти една четвъртина от мазето беше запълнена. Цялата им работа беше отишла нахалост, но още по-лошото бе, че грамадата опасно се накланяше към тях. Изскърца, хлътна още малко към тях и спря. Всичко подсказваше, че първата дъска, която издърпат, ще накара цялата грамада да се срути върху главите им. Арела захлипа. През дупките се процеждаше слънчева светлина и успяха да видят улицата горе, небето над нея, но нищо, през което можеха да се проврат, дори Ласайл. Файле зърна червения шал на Галина, с който бе отбелязала постройката. Вятърът за миг го разлюля.

Зяпнала в него, тя сграбчи Мейгдин за рамото.

— Искам да се опиташ да накараш този шал да направи нещо по-различно от това, което го кара да прави вятърът.

— И да привлечем внимание? — изхриптя Алиандре. — Най-вероятно ще е някой Шайдо.

— По-добре това, отколкото да умрем тук — отвърна Файле, по-грубо, отколкото й се искаше. Тогава нямаше никога повече да види Перин. Ако Севанна я оковеше, поне щеше да е жива и да чака да я спаси. Щеше да я спаси — знаеше го. А тя беше длъжна да опази живи жените, тръгнали с нея. Ако това означаваше плен, така да бъде. — Мейгдин?

— Може цял ден да се опитвам да прегърна Извора и така и да не успея — отвърна с униние слънцекосата жена. Беше отпуснала вяло рамене и гледаше в празното. Лицето й подсказваше, че вижда пред нозете си бездънна пропаст. — А дори и да го прегърна, почти невероятно е да запреда каквото и да било.

Файле пусна рамото й приглади косата й.

— Знам, че е трудно. Е, всъщност не знам. Никога не съм го правила. Но ти си го правила. И можеш да го направиш пак. Животът ни зависи от теб, Мейгдин. Знам, че у теб има сила. Виждала съм го много пъти. Не познаваш поражението. Знам, че можеш да го направиш, и ти също.

Мейгдин бавно изправи гръб и отчаянието се смъкна от лицето и. Може би все още виждаше онази бездна, но и да паднеше, щеше да падне, без да трепне.

— Ще се опитам.

Взря се задълго в шала, после поклати тъжно глава и прошепна:

— Изворът е там, като слънцето, малко зад крайчеца на окото, но щом се опитам да го прегърна, все едно че се опитвам да уловя с пръсти дим.

Файле издърпа припряно купчина роби на гай-шайн от коша и ги струпа на пода.

— Седни. Отпусни се удобно. Знам, че го можеш, Мейгдин. — Натисна я за раменете, после приседна до нея.

— Можеш го — промълви Алиандре и седна от другата страна на Мейгдин.

— Да, можеш — прошепна Ласайл и седна до тях.

Времето течеше, Мейгдин се взираше в шала. Файле шепнеше окуражително, вкопчила се в единствената им надежда. Изведнъж шалът се изпъна, все едно че нещо рязко го беше дръпнало. На лицето на Мейгдин се изписа удивена усмивка, а шалът се разлюля изпънат, като махало. Залюля се — шест, седем, осем пъти. После изпърха под напора на вятъра и се отпусна.

— Беше чудесно — каза Файле.

— Чудесно — повтори Алиандре. — Ти ще ни спасиш, Мейгдин.

— Да — промълви Арела. — Ти ще ни спасиш, Мейгдин.

Много видове битки има на света. Всички сядаха на пода, шепнеха окуражително, а Мейгдин се бореше да улови нещо, което почти не успяваше да улови, воюваха за живота си, а шалът се люшваше изпънат, вятърът го подхващаше, люшваше се изпънат и се отпускаше. Но те се сражаваха.

Галина беше навела ниско глава и се стараеше да не бърза, докато излизаше от Малден покрай двата потока облечени в бяло мъже й жени, влизащи с празни ведра в градчето и излизащи с пълни. Не искаше да привлича внимание, не и без проклетите колан и гердан. Беше си ги сложила, когато се облече през нощта, докато Терава още спеше, но беше такова удоволствие да ги свали и да ги прибере при дрехите и другите неща, които си беше скрила за бягството, че не можа да устои. Освен това Терава щеше да се разгневи, като се събудете и разбереше, че я няма. Щеше да заповяда да си отварят очите за нейната „малка Лина“, а проклетите накити я отличаваха. Е, сега щяха да платят пътя й до Кулата, връщането й там, където й се полагаше да бъде. Наглата Файле и другите глупачки с нея бяха мъртви или отписани, а тя беше свободна. Погали палката, скрита в ръкава й, и потръпна от радост. Свободна!

Яд я беше, че остави Терава жива, но ако някой влезеше в шатрата й и я намереше с нож, забит в сърцето, Галина щеше да е първата заподозряна. Освен това… В главата й се заредиха образи, как крадешком се промъква и застава над спящата Терава, с нейния нож в ръка, как Терава рязко отваря очи, среща нейните в тъмното, писъка й, ръката й, която уплашено се отваря и пуска ножа, молбите й, Терава, която… Не. Не! Не можеше да е така. Не можеше. Беше оставила Терава жива по необходимост, а не защото… Не по каквато и да било друга причина.

Изведнъж се чу вълчи вой. Вълци — отвсякъде, цяла глутница. Краката й спряха сами. Обкръжаваше я пъстра сбирщина шатри, прави и конични шатри, ниски айилски шатри. Без да се усети, беше навлязла в стана на гай-шайн. Погледът й се вдигна към хребета на запад от Малден и тя се сепна. Гъста мъгла го беше загърнала по Цялата дължина, бе скрила дърветата в двете посоки. Градските стени затулваха хълма на изток, но тя беше сигурна, че и там има гъста мъгла. Онзи беше дошъл! Великият властелин да я опази дано, успяла беше тъкмо навреме. Е, нямаше да намери глупавата си жена, дори да останеше жив след това, което се канеше да опита. Нямаше да намери и Галина Касбан. Благодари наум на Великия властелин, че Терава не й беше забранила да язди — колко обичаше да развява под носа й възможността да го позволи, ако пълзи достатъчно в краката й — и забърза към скривалището си. Глупаците, които искаха да умрат тук, да мрат. Тя беше свободна. Свободна!